«Далечните тръбачи»

Това беше просто сън. Ще ви го разкажа така, както го сънувах. Нито преди, нито след това съм сънувал толкова подробни, толкова ярки сънища. Помня всичко съвсем ясно — как докосвах старите перила в лунната къща и чувствувах върху дланта си топлината на дървото, вълнообразните жилки и твърдостта на чеповете, изгладени от докосванията на много длани. Помня как пружинираха дъските на дъсчения тротоар, когато Братлето се люлееше на тях. Помня каква голяма, изпъкнала бе луната…

Сънувах, че отново съм на единадесет години и че през лятната ваканция съм заминал при чичо си в Северо-Подолск. Не знам има ли на света такъв град. И да има, не ще да е такъв, какъвто го сънувах. А чичо ми наистина съществува, но живее в Тюмен. Няма значение, в този разказ той не участвува.

Сънят ми започна така: събуждам се в чичовата къща, в празна дървена стая, кънтяща като вътрешността на китара. Събуждам се и разбирам, че е настъпило едно чудно утро.

А утрото наистина беше чудесно. Весело спореха врабчета, чуруликането им гръмко ехтеше в стаята. Често бибипкаха коли. В големия град никога няма да чуеш такива звуци.

Аз знаех, че чичовата къща се намира около крепостния хълм, но не предполагах, че е толкова близо. Прозорецът гледаше право към стръмния склон, щедро обсипан с глухарчета. Не виждах небето, но глухарчетата сияеха толкова ярко, че веднага разбрах — слънцето свети с цялата си сила.

Машинално посегнах към дрехите. На облегалката на стария, скърцащ стол висяха избелели сини шорти и карирана риза. Не помнех да съм имал такива, но нямаше значение. Облякох се. Забелязах, че ризата ми е малко тясна и едно от копчетата виси на дълъг конец.

После отворих прозореца. Стръмнината, зелена на жълти точки, надвисна над мен. Стъпих на перваза и скочих право в утрото, пълно с трева и слънце.

Заизкачвах се по хълма към развалините на белите кули. Дори през ризата си чувствувах горещите длани на слънцето. Старите ми кецове се хлъзгаха в тревата. Чувствувах лека умора. Изпънах ръце и се излегнах по корем сред жълтите глухарчета. Бяха меки и пухкави. Забелязвали ли сте, че дори дъхът им сякаш е пухкав? Това е дъхът на лятно утро. Дъхаше и на пръст, и на трева, но този пухкав аромат бе най-силен.