«Майка»

В една ниска опушена стаичка, една мъничка, стопена от живота жена, наведена над стара като нея печка, мъчеше се да подпали огън. През пропуканото стъкло на единствения прозорец нахлуваше здрач, духаше остър вечерник и вехтото посивяло перде леко се полюшваше.

— Не виждам, бабе, не виждам и не чувам, не мога и да ходя. Кръст, крака, ръце, че то не е едно ки — всичко боли. Подай ми, бабе, подай ми кибритя, той е на поличката до иконата. Подай ми да драсна една клечица. Аз мислех, че е останало въгленче, бъркам из пепелта, ама нищо ме не опари. Пък най-хубаво пални ти лампата най-напред, че гаче ли се мръкна… — И като подигна тежко старческата си глава, с мъртви очи попита:

— Ти ли си, Николчо?

— Не съм, бабо!

— Ами кое момче беше ти? От Братанци ли? Ха, добре дошъл! Какъв ти е хаджи Дончо? Баща ти ли? Че ти да не си Митко? Е, боже, че аз три години подред гюл съм брала на вас бе, сине, на ръце съм те носила. Ти беше едно мъничко, палаво и изпуснехме ли те, веднага се натопяваше в коритото до кладенеца. Баща ти викаше: „Той ще стане моряк, затова все на вода налита.“ Е, добре ми дошъл тогава, добро видение. Какво те носи насам?

— Дойдох да те видя как си, как живееш?

— Оох, гледай, синко, гледай тегло. Все тегло. Това ми е животът. Ти не помниш стопанина ми, не го познаваш. Млад и зелен умря, чедо, много млад. Седем години си живяхме с него, ама то беше живот, дето никога не се забравя. Кротък човек беше, добър човек, пък едър, хубав, червендалест. Ей го е, на стената му е портретът. Душа човек, на никого зло не можеше да стори.

Беше ратай у поп Николови, работеше му нивите, ама нали е слуга, помагаше му и в черква. Сиромашко чедо нали е, още от малко го взели у попови да слугува, та научило и кърската работа, и черковната. Пък един глас имаше — като звънец. Като умря поп Никола, натиснаха го старейшините, пратиха го в Бачковския манастир да се учи и го запопиха. Никак не му се искаше на горкия и аз се противих, ама какво да се прави. Бяхме женени вече, дете имахме, ни нива, ни крава, ни нищичко. Пък го искаше цялото село. Е, заживяхме си ний, къщичка си струпахме, позамогнахме се, родиха ни се още двечки дечица и дето ти рекох, хубав живот беше, ама на, кога дойде лошото, не пита. Освен нашето село попът имаше и съседното — Изворци, горе в Балкана.