«1977»

Румен Ченков1977 Бе март, седемдесет и седма.Денят — до втръсване обикновен.Утрото напомняше за пролет,капчуците отмерваха минутите…до края.Ден, слънчев и усмихнат,но студен.Направиха часовницитеобиколкаи слънцето се скрипод хоризонта.Спусна се нощта,а в къщите —на топло —хората отмаряха,загледани в Канала,с чаша вино:от трудовия делникразтоварваха.В началото бе тътен,приглушен… съдбовен.Сякаш в ада демонипразнуваха.В сърцата нироди се ужас смътени лъхна хлад гробовен.Изгасна токът,а стъклата задрънчаха…шишетата и чашите…като че танкове навънс машинен рев запяхапод прозорците…и чуваше се звън…А хората се сетихакакво ще ги постигне,но бяха вцепенении уплашени.Гледаха себез да мигнатв лицата пожълтели…чакаха да се отвори адът…усетиха смъртта —как идвашес косата си студена.И залюля се майката Земя!В недрата йогромни демони танцуваха.Два блока катовлюбенисе зацелуваха,а Сатаната весело запявъв писъка на тез,които съществуваха.Пищяха дечица,пищяха жени,търкаляха сеи се удряха в стените.Паниката беше господарпо стъпалата,в спалнитеи кухните…В душитепаниката бешегосподар!В ужасен танцдва блока се целуваха —гротескно-любовенкошмар.От тази нощ градътсе промени:със грохот грозенсградите се срутиха.Смъртта косеше хората под тях:над сто човекапод руините —затрупани.Преди минутивсички бяха живи,а после — смачкани,обезобразенитрупове.Деца,мъже,жени,с последен писъксе прощавахас животапод прах,парчета от панели,железа имебели.Свищов се люшкашевъв транс.„Траверси, като змиисе огъват — един комшияказа. — С очите сивидях!“Бучене, грохот…Писъци…и СТРАХ!Скачаха студентиот тераситеи долу, на паважа,срещаха смъртта си.А живите —по милост на съдбата —затрупани под тонове бетон,не знаехана кой от двата святасе намират…очакваха да бъдат смазанипод скърцащите,тракащиотломки,тъй, кактодругите до тях.Те виждаха крака,ръце…парчета…а собствените — не,затрупани подкамъка.Какво бе болкатаот смазаната плът,пред детското стенаниев съседната камараот желязо ибетон,или пък от…ТИШИНАТА!Ужас бесковал сърцата,които чакахасмъртта да ги докоснес ледено дихание.Защо убиваш, майчице Земя!?Над сто ковчегав болничния двор!Засвириха сирени на линейки(да пуснат градскитеги беше страх. От паника).Над сто жалейкив моя градостави този денпо портитеи стълбовете бели!Бе март, седемдесет и седма.Четвърти ден.За някои… последен.2007 г. Добрич Информация за текста

© 2007 Румен Ченков

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/12477]