«Диамантът, голям колкото „Риц“»

Джон Т. Ънгър произхождаше от семейство, което от няколко поколения беше добре известно в Хадес1 — малко градче на река Мисисипи. Баща му неведнъж бе излизал победител в разгорещените любителски мачове по голф; мисис Ънгър пък с безкрайните си политически обръщения си бе спечелила сред своите съграждани прозвището „неизтощимата“, а младият Джон Т. Ънгър, който тъкмо бе навършил шестнайсет, умееше да танцува всички най-модерни танци, пренесени от Ню Йорк, още преди да беше обул дълги панталони. И сега му предстоеше да прекара известно време далеч от дома си. Преклонението пред образователните заведения на Нова Англия — това всеобщо зло за провинциалните градове, което всяка година откъсваше от тях най-обещаващите млади хора — беше завладяло и неговите родители и тяхното единствено желание бе той да продължи обучението си не другаде, а само в училището „Св. Мидас“2, близо до Бостън. Градчето Хадес беше твърде малко за техния любим и даровит син.

Сега обаче в Хадес не е така — ако сте били там, сигурно сте го разбрали, — имената на тези най-модни училища и колежи не правят вече същото впечатление. Въпреки претенцията на жителите му, че са осведомени за всичко и че са в крак с най-новото и в облеклото, и в маниерите, и в литературата, те тъй отдавна живеят откъснати от големия свят, че тяхната осведоменост не почива на нищо друго освен на случайно дочути неща. Например онова светско „парти“, което в Хадес минава за най-изискано, в очите на една чикагска месарска принцеса несъмнено би изглеждало „доста селяшко“.

И тъй Джон Т. Ънгър беше в навечерието на своето заминаване. Мисис Ънгър с типична майчинска грижовност пълнеше куфарите му с излишни катове бельо и електрически вентилатори, а мистър Ънгър подари на сина си един азбестов портфейл, солидно натъпкан с пари.

— Помни, че всякога си добре дошъл тук — каза той. — Можеш да бъдеш сигурен, момчето ми, че ще намериш дома ни винаги отворен.

— Зная — отвърна Джон с пресипнал от вълнение глас.