«Диамантът, голям колкото „Риц“»

Ф. Скот Фицджералд Диамантът, голям колкото „Риц“

I

Джон Т. Ънгър произхождаше от семейство, което от няколко поколения беше добре известно в Хадес1 — малко градче на река Мисисипи. Баща му неведнъж бе излизал победител в разгорещените любителски мачове по голф; мисис Ънгър пък с безкрайните си политически обръщения си бе спечелила сред своите съграждани прозвището „неизтощимата“, а младият Джон Т. Ънгър, който тъкмо бе навършил шестнайсет, умееше да танцува всички най-модерни танци, пренесени от Ню Йорк, още преди да беше обул дълги панталони. И сега му предстоеше да прекара известно време далеч от дома си. Преклонението пред образователните заведения на Нова Англия — това всеобщо зло за провинциалните градове, което всяка година откъсваше от тях най-обещаващите млади хора — беше завладяло и неговите родители и тяхното единствено желание бе той да продължи обучението си не другаде, а само в училището „Св. Мидас“2, близо до Бостън. Градчето Хадес беше твърде малко за техния любим и даровит син.

Сега обаче в Хадес не е така — ако сте били там, сигурно сте го разбрали, — имената на тези най-модни училища и колежи не правят вече същото впечатление. Въпреки претенцията на жителите му, че са осведомени за всичко и че са в крак с най-новото и в облеклото, и в маниерите, и в литературата, те тъй отдавна живеят откъснати от големия свят, че тяхната осведоменост не почива на нищо друго освен на случайно дочути неща. Например онова светско „парти“, което в Хадес минава за най-изискано, в очите на една чикагска месарска принцеса несъмнено би изглеждало „доста селяшко“.

И тъй Джон Т. Ънгър беше в навечерието на своето заминаване. Мисис Ънгър с типична майчинска грижовност пълнеше куфарите му с излишни катове бельо и електрически вентилатори, а мистър Ънгър подари на сина си един азбестов портфейл, солидно натъпкан с пари.

— Помни, че всякога си добре дошъл тук — каза той. — Можеш да бъдеш сигурен, момчето ми, че ще намериш дома ни винаги отворен.

— Зная — отвърна Джон с пресипнал от вълнение глас.

— Не забравяй никога кой си и откъде произхождаш — продължи гордо баща му, — и това ще те предпази от беди. Ти си член на фамилията Ънгър — от Хадес.

Баща и син си стиснаха ръцете и Джон тръгна с плувнали в сълзи очи. Десет минути по-късно той беше вече извън пределите на града и се спря, за да хвърли един последен поглед назад. Старомодният викториански девиз над градските порти събуди у него някакво особено умиление. Баща му неведнъж бе предлагал да се смени с нещо, което би изразявало по-голям размах и широта като например: „Хадес — вашата благоприятна възможност“ или просто едно „Добре дошли“, изписано над две крепко стиснати ръце, очертани с електрически крушки. Мистър Ънгър намираше, че старият девиз е малко тягостен, но и досега…

Джон дълго гледа назад, после рязко се обърна и решително пое пътя си. Светлините на Хадес, които озаряваха небето, грееха в този миг с някаква особена топлота и прелест.

Пътят от Бостън до училището „Св. Мидас“ се изминава с ролс-пиърс само за половин час. Какво е действителното разстояние обаче никой не знае, тъй като с изключение на Джон Т. Ънгър никой не е отивал дотам другояче освен с ролс-пиърс, а навярно и в бъдеше няма да отиде. „Св. Мидас“ е най-скъпото и най-прочутото частно училище за момчета в света.

Първите две години от учението минаха приятно за Джон. Бащите на съучениците му бяха все финансови магнати и летните си ваканции Джон прекарваше по разни модни курорти. Момчетата, на които гостуваше, много му харесваха, но бащите им му се струваха все от един тип и с присъщата за възрастта си наивност той често се питаше защо ли всички тъй много си приличат. Когато им кажеше откъде е, те се провикваха весело: „Доста е топличко там, нали?“ Джон се усмихваше пресилено и отговаряше: „Да, наистина.“ Сигурно не би им отговарял така сдържано, ако те до един не повтаряха тази шега — в най-добрия случай разнообразена с: „Не ви ли е доста топличко там?“ — което му беше не по-малко неприятно.

По средата на втората година в класа на Джон постъпи едно кротко, хубаво момче на име Пърси Уошингтън. Новодошлият имаше вежливи обноски и беше тъй добра облечен, че правете впечатление дори и в „Св. Мидас“. По някаква неизвестна причина обаче той се държеше настрана от другите момчета. Дружеше единствено с Джон Т. Ънгър, но дори и пред него не споменаваше нито дума за дома и семейството си. Че беше богат, това се разбираше от само себе си, но като се изключеха още няколко подобни догадки, Джон всъщност не знаеше нищо за приятеля си. Затова, когато Пърси го покани да прекара лятото в техния дом „на Запад“, той прие поканата без колебание, зарадван, че най-после му се удава великолепна възможност да задоволи любопитството си.

Едва когато се качиха на влака, Пърси стана за първи път по-словоохотлив. Веднъж, като обядваха във вагон-ресторанта и обсъждаха недостатъците в характера на някои от съучениците си, Пърси внезапно смени темата с една крайно неочаквана забележка.

— Баща ми — каза той — е най-богатият човек на света.

— О! — възкликна учтиво Джон. Той просто не намери друг отговор на това откровение. В първия миг си помисли да каже: „Това е чудесно“, но реши, че ще прозвучи престорено; ако кажеше: „Наистина ли?“, то пък щеше да означава, че се съмнява в твърдението на Пърси, а такова смайващо твърдение едва ли подлежеше на съмнение.

— Най-богатият — повтори Пърси.

— Четох в „Световен статистически алманах“ — поде Джон, — че в Америка имало един човек с годишен доход от над пет милиона и четирима — с по над три милиона, а…

— О, това е дреболия. — Пърси сви презрително устни. — Някакви си гешефтари, дребни банкери, търговци и лихвари. Баща ми може да ги купи, без дори да усети, че го е сторил.

— Но защо той…

— Защо не са посочили в алманаха подоходния му данък ли? Защото той изобщо не плаща такъв данък. Впрочем плаща някаква незначителна сума, но върху действителното си имущество не плаща нищо.

— В такъв случай трябва наистина да е много богат — заключи непринудено Джон. — Много се радвам. Възхищавам се от богатите хора. Колкото е по-богат един човек, толкова повече му се възхищавам. — Мургавото му лице открито изразяваше неподправения му възторг. — Миналия Великден гостувах на нашия съученик Шницлер-Мърфи. Вивиан Шницлер-Мърфи притежава рубини, големи колкото кокоши яйца, а сапфирите й бяха като електрически крушки.

— И аз обичам скъпоценните камъни — възкликна въодушевен Пърси. — Разбира се, не бих искал никой в училище да знае за това, но аз самият притежавам една доста голяма сбирчица. Колекционирах ги вместо пощенски марки.

— А диамантите — продължи Джон разпалено, — диамантите им са с големината на орехи…

— И това е дреболия. — Пърси се наведе напред и сниши гласа си до шепот. — Жалка дреболия. Баща ми притежава диамант, по-голям от хотел „Риц-Карлтън“.

(обратно)

II

Слънцето в щата Монтана залязваше между две планински възвишения, огнено, подобно на някаква исполинска рана, а лъчите му се разпростираха като артерии по виолетово обагреното небе. Някъде долу под това необятно небе се гушеше селцето Фиш — мъничко, неугледно, усамотено. Във Фиш, както се говореше, живееха дванайсет мъже, дванайсет мрачни и странни същества, които по чудо не умираха от глад на безплодната гола скала, върху която някаква тайнствена сила ги бе осъдила да преживяват. Те се бяха превърнали в отделна раса, тези дванайсет мъже от Фиш. Природата сякаш ги бе създала, за да задоволи някаква своя моментна прищявка, а после, ги бе изоставила да се борят сами за съществуването си или да загинат.

Часът беше седем. В далечината по пустинната земя пълзеше дълга редица от движещи се светлинки и дванайсетината мъже от Фиш се събраха като привидения край малката дъсчена гаричка, за да наблюдават преминаването на трансконтиненталния експрес от Чикаго. Неизвестно по чия воля пет-шест пъти в годината тоза експрес спираше при селцето Фиш. Една или две фигури слизаха от него, качваха се в някаква двуколка, която неизменно изникваше някъде от здрача, и се отправяха към виолетовия залез. За мъжете от Фиш наблюдаването на това тъй рядко и необичайно явление се бе превърнало в своеобразен култ. Те просто наблюдаваха, само наблюдаваха, и нищо повече. Ако в главите им се бе съхранила поне капчица въображение, тя би ги карала да се учудват, да размишляват и тогава тези тайнствени посещения навярно биха пробудили у тях суеверие. Мъжете от Фиш обаче не се поддаваха на никакво суеверие, на никаква религия. Дори християнската вяра с нейните крайни и фанатични догми не бе успяла да се закрепи върху тази гола безплодна скала и затова тук нямаше нито олтар, нито свещеник, нито жертвоприношения. Само всяка вечер в седем часа мълчаливата група се събираше край дъсчената гаричка — едио чудновато паство, което отправяше в далечината своята безмълвна, бездушна молитва.

През тази юнска вечер Главният Кондуктор, когото те навярно биха избрали за свой небесен закрилник, ако изобщо решаха да обожествяват някого, бе отредил трансконтиненталният експрес от Чикаго да остави част от своя човешки (а може би и нечовешки) товар във Фиш. Две минути след седем Пърси Уошингтън и Джон Т. Ънгър слязоха от влака, минаха бързешком край смаяните и плахи погледи на дванайсетте мъже от Фиш, качиха се на двуколката, която се появи отнякъде, и отпътуваха.

Половин час по-късно, когато здрачът се сгъсти и се превърна в нощ, мълчаливият негър, който караше двуколката, подвикна напред към един неподвижен смътен силует. В отговор на подвикването му срещу тях насочи лъчите си някакъв светлинен диск, подобен на око, което ги гледаше злонамерено от непроницаемата тъма. Когато се доближиха повече, Джо забеляза, че това е задната светлина на един огромен автомобил — по-голям и по-красив от всички, които беше виждал досега. Каросерията му беше направена от някакъв бляскав метал, по-лъскав от никела и по-сребрист от среброто, а главините на колелата бяха украсени с искрящи камъчета, подредени така, че образуваха дъгоцветни геометрични фигури. Джон дори не дръзна да помисли дали това бяха стъкълца или скъпоценни камъни.

Двама негри, облечени в пищни ливреи — такива, каквито човек може да види само на картинка, изобразяваща някоя кралска процесия в Лондон, — бяха застанали мирно до колата и когато младежите слязоха от двуколката, те ги приветствуваха на някакъв неразбираем за госта език, който имаше далечна прилика с южняшкия негърски диалект.

— Качвай се — каза Пърси на приятеля си, след като метнаха куфарите им на абаносовия покрив на лимузината. — Съжалявам, че трябваше да те доведем чак дотук с двуколката, но нали разбираш, нито пътниците от влака, нито мрачните жители на Фиш трябва да виждат този автомобил.

— Господи, каква кола! — възкликна Джон, като съзря вътрешността на лимузината. Тапицерията й беше от златист плат, върху който бяха монтирани множество мънички изящни гоблени от коприна с вплетени в тъканта им скъпоценни камъни. Двете седалки — кресла, на които младежите се изтегнаха блажено, бяха облечени с плат, подобен на дивтин, изтъкан в богатата гама от цветове на щраусовите пера.

— Каква кола! — възкликна отново Джон изумено.

— Тази ли? — засмя се Пърси. — Та това е само една износена таратайка, която използуваме вместо камионетка.

В това време те вече се движеха плавно в мрака към прохода между двете планини.

— След час и половина ще бъдем там — каза Пърси, като погледна часовника в колата. — И мога да те уверя, че ще видиш неща, които не си виждал никога досега.

Ако лимузината беше някакво указание за онова, което Джон щеше да види, наистина му предстоеше да се удивлява. Точка първа от моралното кредо, господствуващо в Хадес, повеляваше ревностно преклонение и почит пред богатството. И ако Джон при досега си с него би си позволил да изпита друго чувство освен безпределно благоговение, родителите му биха се ужасили от подобно кощунство.

Вече бяха стигнали до прохода, който разделяше двете скалисти плата, и навлизаха в него; пътят изведнъж стана неравен.

— Ако луната можеше да огрее тук долу, щеше да видиш, че се намираме в тясно дълбоко дере — забеляза Пърси, като се взираше през прозореца навън. Той изрече няколко думи в един микрофон, миг след това лакеят запали някакъв прожектор и огромен сноп светлина обходи бързо склоновете.

— Както виждаш, камънак — продължи Пърси. — Една обикновена кола само за половин час ще се разпадне на части. Всъщност, ако не знаеш пътя, единствено с танк би могъл да се промъкнеш оттук. Обърни внимание, че сега се изкачваме нагоре.

Те наистина се изкачваха и след няколко минути колата достигна до върха на висок хълм, откъдето зърнаха бледия светлик на луната, която тъкмо изгряваше в далечината. Колата внезапно спря и няколко човешки фигури се откроиха в тъмнината край нея — пак негри. И отново младежите бяха приветствувани на онзи неразбираем диалект, след това негрите се заловиха за работа. Някъде отгоре с полюляване се спуснаха четири дебели вериги и с помощта на куки слугите ги закрепиха към главините на големите, украсени със скъпоценни камъни колела. Проехтя едно дружно: „Хей-хоп!“ — и Джон усети, че колата бавно започна да се издига от земята — нагоре и все нагоре. От двете им страни вече не се виждаха скали.

Издигането продължаваше и неочаквано пред очите им се откри картина, която рязко се различаваше от хаоса от скали, останал някъде под тях — една хълмиста долина, обляна цялата в лунна светлина. Сега само от едната страна все още стърчаха скали, но сетне и те изчезнаха изведнъж.

Бяха се прехвърлили очевидно над някакъв планински зъбер, възправен отвесно в пространството. След миг отново започнаха да се спускат и накрая с леко подрусване се приземиха върху равнинната повърхност.

— Най-неприятното мина — каза Пърси, като хвърли поглед крез прозорчето. — Остават ни само пет мили, и то по нашия път, застлан от край до край с разноцветни плочки. Оттук нататък земята е наша. И тук свършват Съединените щати, както казва баща ми.

— Защо, в Канада ли сме?

— Не, не сме. Намираме се сред Скалистите планини на Монтана. Но сега ще прекосиш единствените пет квадратни мили в страната, които не са отбелязани в никаква топографска карта.

— А защо не са? Забравили ли са ги?

— Не — отвърна ухилен Пърси, — на три пъти са се опитвали да ги топографират. Първия път дядо ми подкупил целия щатски топографски отдел, втория път успял да уреди на бърза ръка да се подправят официалните карти на Съединените щати и по този начин спечелил петнадесет години. Последния път беше най-трудно. Баща ми организира работата така, че стрелките на компасите им да показват най-голямата възможна сила на магнитното поле, каквато изкуствено може да се създаде. Освен това поръча специално изработен комплект геодезки уреди, които да дават леко отклонение при измерването, достатъчно, за да остане скрита тази територия, и подмени с тях истинските уреди, които трябваше да бъдат използувани в случая. После отклони една река, а на двата й бряга построи нещо подобно на селище, така че като го видят, геодезите да помислят, че е град, намиращ се на десет мили по-нататък от долината. Има само едно нещо, от което баща ми се страхува — заключи Пърси, — едно-единствено нещо на света, чрез което могат да ни открият.

— Какво е то?

Пърси сниши гласа си до шепот:

— Аеропланите. Разполагаме с шест зенитни оръдия и досега винаги сме се справяли. Имаше обаче няколко смъртни случая, насъбраха се и доста пленници. Разбира се, баща ми и мен това не ни тревожи, но мама и момичетата се разстройват, а и винаги съществува опасността някой път да не успеем да се справим.

Сребристогълъбови облачета, подобни на късчета чинчила, се носеха по озареното от лунния блясък небе и преминаваха бавно край бледожълтата луна, сякаш скъпи източни материи се излагаха на показ пред някакъв татарски хан. На Джон изведнъж му се стори, че е ден и че наблюдава някакви младежи, които летят в пространството над него и сипят оттам брошури и реклами за патентовани лекарства като благи вести на надеждата, отправени към изпаднали в отчаяние, заградени отвсякъде със скали селца. Стори му се, че ги вижда да надничат иззад облачетата и да се взират, да се взират в нещо натам, накъдето отиваше и той. А след това? Дали след това не ги примамваха с хитрост да се приземят, за да ги държат погребани живи до второто пришествие, далеч от всякакви патентовани лекарства и брошури, или пък — ако не се хванеха в клопката — дали някое кълбо дим, последвано от оглушителния трясък на избухващ снаряд, в миг не ги застигаше и не ги поваляше на земята, тъй че да се разстроят майката и сестрите на Пърси? Джон тръсна глава и от полуразтворените му устни се изтръгна глух, беззвучен смях. Каква ли тъмна афера се криеше тука? Какви ли коварни уловки на някакъв ексцентричен Крез? Каква ли ужасна загадка таеше това богатство?

Чинчилените облачета се бяха разнесли и нощта на Монтана сега беше ясна като ден. Големите гуми плавно се превъртаха по настлания с цветни плочи път. Минаха край едно гладко, осветено от луната езеро, за миг потънаха в мрака на прохладна, ухаеща на бор горичка, после излязоха на някаква широка алея сред една поляна и възторженото възклицание на Джон прозвуча едновременно със спокойната забележка на Пърси: „Ето ни у дома.“

На брега на езерото бе разположен огромен красив замък, висок колкото половината от издигащата се наблизо планина. Светлината на звездите искреше върху мраморната му фасада, а задната част на корпуса се сливаше живописно, със съвършена хармоничност и плавност, с гъстия мрак на величествена борова гора. Многобройните кули, изящната ажурна украса на парапетите, ослепителната красота на безчислените прозорци с техните правоъгълници, осмоъгълници и триъгълници от златиста светлина, нежната мекота, с която звездната светлина се преливаше в синкавия полумрак — всичко това накара душата на Джон да трепне като струна. Върхът на най-високата и тъмна в основата си кула бе целият опасан с разположени отвън светлини и от това кулата приличаше на някакво плаващо царство на феите. И докато Джон гледаше прехласнат нагоре, слухът му долови нежните трели на цигулки, изпълняващи такава богата на съзвучия мелодия, каквато той не беше чувал през живота си. След миг колата спря пред широко мраморно стълбище. Нощният въздух бе напоен с уханието на различна цветя. Двукрилата врата на горния край на стълбището се разтвори безшумно, кехлибарена светлина проряза мрака навън и очерта изящния силует на жена с черни, вдигнати нагоре коси, която протегна ръце към тях.

— Мамо, това е моят приятел Джон Ънгър, от Хадес — каза Пърси.

По-късно Джон си спомняше тази първа вечер като някакъв шемет от безброй цветове и мигновени остри усещания, от нежна като глас на влюбен музика, от красиви предмети, движещи се светлини, сенки и лица. Светлокос мъж, който отпиваше от кристална чашка със златно столче някакъв ярко оцветен ликьор; красиво младо момиче, облечено като Титания, с вплетени в косите сапфири; стая, чиито стени бяха направени от чисто ковано злато и се огъваха под натиска на ръката му; друга — въплъщаваща утопичната представа за съвършения затвор, облицована цялата с плътен слой диаманти от всякаква големина и форма, така че когато се запалеха високите виолетови лампи, поставени в четирите ъгъла, тя грейваше с ослепяващ очите бял блясък, който не можеше да се сравни с нищо друго освен със себе си и който човек не би могъл да види дори и насън.

Момчетата се разхождаха ли, разхождаха из този лабиринт от стаи. Неочаквано под краката им пламваха бляскави шарки, очертани от поставеното отдолу осветление: ярките контрастиращи тонове се смесваха с нежна пастелни багри или просто с ослепително белия цвят в изящните и сложни плетеници на мозайка, пренесена навярно от някоя джамия от Адриатика. Другаде пък под плътен слой от кристал Джон зърваше буйно течаща синьозеленикава вода, в която стремително се гмуркаха пъстри риби и се олюляваха водорасли във всички тонове на небесната дъга. После пристъпваха върху кожи от всякакъв вид и цвят или по коридори, облицовани с огромни плоскости от най-светла слонова кост, изрязани сякаш от гигантските бивни на динозаври, изчезнали преди човешката ера.

След някакъв промеждутък от време, който Джон не бе в състояние да определи, седнаха да вечерят. Всички съдове на масата бяха направени от два съвсем тънки, почти незабележими пласта масивен диамант, между които по някакъв странен начин бе положена красива филигранна шарка от смарагд, също като полъх от прозрачен зеленикав въздух. От далечни коридори се носеше таха напевна музика. И докато пиеше първата си чаша портвайн, Джон усети, че все повече отмалява и сякаш потъва в мекия си стол с удобно извитата облегалка. Опита се сънливо да отговори на някакъв въпрос, който му бе зададен, но сладостната умора, обхванала тялото му, надделя и всичко — скъпоценни камъни, тъкани, вино и метал — се замъгли пред погледа му…

— Да — насили се учтиво да отвърне той, — там наистина е доста топло.

Успя да прибави към думите си и една вяла усмивка; после, без да помръдне и без да се съпротивлява, сякаш полетя нанякъде, като остави недовършен десерта си с розова глазура… И заспа…

Когато се събуди, разбра, че са изминали вече няколко часа. Намираше се в просторна тиха стая, облицована с абанос, осветена съвсем слабо, тъй че всичко тънеше в полумрак. Приятелят му стоеше надвесен над него.

— Ти заспа по време на вечерята — каза Пърси. — И аз едва се удържах, такова удоволствие е да се чувствуваш отново удобно у дома си след годината, прекарана в училище. Докато спеше, слугите те съблякоха и те изкъпаха.

— Това легло ли е или облак? — въздъхна Джон. — Пърси, Пърси, преди да си отидеш, искам да ти се извиня.

— За какво?

— Затова, че не ти повярвах, когато ми каза, че притежавате диамант, голям колкото хотел „Риц“.

Пърси се засмя.

— Знаех, че няма да ми повярваш. Всъщност става въпрос за онази планина.

— Коя планина?

— Планината, край която е издигнат замъкът. За планина не е много голяма, но като се махне двуметровият горен пласт от трева и едрозърнест пясък, отдолу остава масивен диамант — един-единствен диамант с размер една кубическа миля, без никаква цепнатина по него, цялостен от край до край. Ей, Джон, слушаш ли ме?

Джон Т. Ънгър отново беше заспал.

(обратно)

III

Утрин. Когато се събуди, Джон забеляза сънено, че в същия миг стаята се изпълни със слънчева светлина. Абаносовата ламперия на една от стените се бе изтеглила по някаква релса настрани и бе позволила на деня да нахлуе вътре. Висок негър, облечен в бяла униформа, стоеше край леглото му.

— Добър вечер — измърмори Джон, като правеше усилие да дойде на себе си.

— Добро утро, сър. Готов ли сте за банята си, сър? О, не ставайте, сър, аз ще ви преместя във ваната, вие само си разкопчайте пижамата, ето така. Благодаря ви, сър.

Докато му сваляха пижамата, Джон лежеше спокойно Беше му и приятно, и забавно, очакваше, че този черен Гаргантюа, който се грижеше за него, ще го вдигне на ръце като дете, но нищо подобно не се случи. Вместо това той усети, че леглото започна бавно да се накланя на една страна и той се понесе към стената. В първия миг това го стресна, но когато стигна до стената, завесата, която я закриваше, се отдръпна и той се затъркаля надолу по една мека наклонена плоскост, дълга около два метра, и цопна леко във водата, която имаше температурата на тялото му.

Джон се огледа. Меката наклонена плоскост, по която се бе придвижил, се беше прибрала безшумно на мястото си. Сега той се намираше в друго помещение — седеше в една вкопана вана и само главата му се подаваше малко над нивото на пода. Всичко наоколо — и стените на помещението, и стените на ваната, и самото и дъно — представляваше един син аквариум и като се взираше през кристалната повърхност, върху която седеше, Джон виждаше как сред кехлибарената светлина на множество лампи плуват риби. Те се плъзгаха невъзмутимо дори край разперените пръсти на краката му, от които ги делете само плътният слой кристал. През синьозеленикавия покрив отгоре струеше слънчева светлина.

— Предполагам, сър, че тази сутрин ще желаете банята си с топла розова вода и сапунена пяна, а накрая навярно ще я завършите със студена морска вода.

Негърът стоеше изправен до него.

— Да — съгласи се Джон, като се усмихна простодушно, — точно тъй, моля. — Всеки опит да заръча банята според изискванията на собственото си бедняшко жизнено равнище би изглеждал превзет и неестествен.

Негърът натисна някакво копче и изведнъж започна да вали топъл дъжд, като че ли отгоре, но след миг Джон откри, че той всъщност изтичаше от едно резервоарно устройство, поставено встрани. Водата стана бледорозова на цвят, а от четири миниатюрни моржови глави, монтирани в ъглите на ваната, бликнаха струи течен сапун. Около дузина малки веслени колела, прикрепени към стените на ваната, за миг разбиха сапунената вода на искряща, лека като въздуха дъгоцветна пяна, която го обви нежно, а лъскавите й розови мехурчета започнаха да се пукат около него.

— Да включа ли киноапарата, сър? — предложи почтително негърът. — Днес е зареден с комедия, но ако желаете, бих могъл веднага да я сменя с нещо по-сериозно.

— Не, благодаря — отказа Джон любезно, но категорично. Той твърде много се наслаждаваше на банята си, за да изпитва нужда от други развлечения. И все пак развлечението не закъсня. Само след миг вече се вслушваше внимателно в звуците на флейти, долитащи някъде отвън. Флейтите изпълняваха бавно някаква мелодия, която се лееше подобно на водопад — свежа и зелена като самото помещение, — и съпровождаха едно игриво пиколо, чиято партия беше по-нежна и по-крехка от сапунената дантела, която го покривате и му доставяше такова удоволствие.

След един укрепителен душ със студена морска вода, последван от друг със студена сладка вода, Джон излезе от ваната. Черният слуга веднага го загърна в мек пухкав халат, сложи го да легне върху кушетка, покрита със същата материя, и го разтри със спирт и благовонно масло. После го настани в едно луксозна кресло, за да го обръсне и подстриже.

— Мистър Пърси ви чака във вашата всекидневна — рече негърът, когато привърши тоалета му. — Аз се казвам Гигсъм, сър, и ще се грижа за мистър Ънгър всяка сутрин.

Джон влезе в обляната от слънчева светлина всекидневна, където вече го чакаха закуската му и самият Пърси, който седеше в едно кресло и пушеше, облечен в елегантен къс голф от бяла ярешка кожа.

(обратно)

IV

А ето и самата история на семейство Уошингтън, както накратко я разказа Пърси на Джон по време на закуската.

Бащата на мистър Уошингтън бил от Вирджиния и пряк потомък на Джордж Уошингтън и лорд Болтимор. Краят на Гражданската война го заварил като двайсет и пет годишен полкови командир, собственик на една изтощена вече плантация и на хиляда долара в злато.

Фиц-Нормън Кълпепър Уошингтън — така се наричал младият полкови командир — решил да подари имота си във Вирджиния на своя по-млад брат и да замине на Запад. Подбрал две дузини от най-преданите си чернокожи, които, разбира се, го боготворели, и купил двайсет и пет билета за Запад, където възнамерявал да вземе земя на тяхно име и да разработи една скотовъдна и овцевъдна ферма.

След като бил прекарал вече близо месец в Монтана и работите му не отивали на добре, той съвсем случайно направил своето голямо откритие. Яздейки веднъж из планината, загубил пътя си и тъй като цял ден не бил хапвал нищичко, започнал да огладнява. Не носел пушката си и се принудил да подгони с голи ръце една катеричка. Докато я гонел, забелязал, че тя държи в устата си нещо лъскаво. И тъкмо преди да се скрие в дупката си — провидението не било отредило тази катеричка да утоли глада му, — тя изпуснала своя товар. Фиц-Нормън седнал да обмисли положението си и изведнъж нещо искрящо в тревата до него привлякло погледа му. В миг той забравил глада си и спечелил сто хиляди долара. Катеричката, която с досадна упоритост отказала да му послужи за храна, му подарила един огромен диамант.

Късно вечерта той намерил пътя към лагера, а дванайсет часа по-късно всички мъже от групата роби копаели ожесточено на склона на планината около дупката на катеричката. Той им казал, че е открил кристален залеж, и тъй като само един или двама от тях били виждали някога диамант, и то съвсем мъничък, му повярвали безусловно. Когато разбрал истинската величина на откритието си, той останал поразен. Планината представлявала един цялостен диамант, един плътен масивен диамант. Фиц Нормън напълнил четири кожени торби с искрящи камъчета и потеглил с кон към Сейнт Пол. Там той успял да пласира половин дузина от по-малките, но когато се опитал да продаде на някакъв търговец един по-голям диамант, търговецът припаднал, а Фиц-Нормън бил арестуван като смутител на обществения ред. Той избягал от затвора и взел влака за Ню Йорк, където продал няколко средно големи диаманта, срещу които получил около двеста хиляди долара в злато. Не посмял обаче да извади на бял свят нито един от големите и всъщност напуснал Ню Йорк тъкмо навреме. Бижутерските кръгове вече била обзети от възбуда не толкова поради големината на диамантите му, а поради появата им в града от тайнствени източници. Плъзнали безумни слухове, че са открити диамантени залежи в Катскилс, по крайбрежието на Джързи, на Лонг Айлънд, под Уошингтън Скуеър. Увеселителни влакове започнали ежечасно да напускат Ню Йорк, натъпкани с хора, въоръжени с лопати и кирки, тръгнали към своето най-близко Елдорадо. По това време, обаче младият Фиц-Нормън вече пътувал обратно към Монтана.

След две седмици той изчислил, че неговата диамантена планина се равнявала на цялото количество диаманти, известни до тоя момент на света. Стойността й обаче не можела да се определи по обичайния начин, тъй като тя представлявала един-единствен плътен диамант. Ако бъдел предложен за продан такъв диамант, това не само щяло да предизвика криза на пазара, но и дори стойността му да се пресметнела, съобразно големината му в обичайната аритметична прогресия, то цялото злато на света нямало да стигне, за да се купи и една десета част от него. И какво можел да направи човек с такъв голям диамант?

Създалото се положение било абсурдно. В известен смисъл той бил най-богатият човек, живял някога на земята, но какво притежавал всъщност? Ако се узнаела тайната му, кой знае до какви мерки щяло да прибегне правителството, за да предотврати евентуалната паника на златния и на диамантения пазар. То можело незабавно да предяви претенции за собствеността му и да установи монопол.

Нямало избор — той трябвало да продава тайно диамантената си планина. Повикал от Юг по-малкия си брат и му възложил да ръководи чернокожата свита — негри, които така и не били разбрали, че робството е премахнато. За да се подсигури в това отношение, Фиц-Нормън им прочел една съчинена от самия него прокламация, в която се съобщавало, че генерал Форест прегрупирал разбитите южняшки войски и в една решителна битка сразил Севера. Негрите му повярвали безусловно. Единодушно заявили, че това е много хубаво, и незабавно прочели благодарствена молитва.

Самият Фиц-Нормън се отправил към чужди страни, снабден със сто хиляди долара и два сандъка, пълни е нешлифовани диаманти от всякакъв размер. Той отплавал с една китайска джонка за Русия и шест месеца след заминаването си от Монтана се озовал в Петербург. Наел скромна квартира и незабавно посетил дворцовия бижутер, за да му съобщи, че иска да предложи един диамант на царя. В Петербург останал две седмици, но поради постоянната опасност да бъде убит се местел от квартира на квартира, без да се осмели да се приближи до сандъците си повече от три-четири пъти.

Разрешили му да напусне Русия и да замине за Индия едва след като обещал да се върне след година с по-големи и по-хубави диаманти. Преди да си тръгне обаче, царските ковчежници внесли за негова сметка в разни американски банки сумата от петнайсет милиона долара — на четири измислени имена.

В 1868, след близо двегодишно отсъствие, Фиц-Нормън се върнал в Америка. За това време успял да посети столиците на двайсет и две страни и да разговаря с петима императори, единайсет крале, трима принцове, един шах, един хан и един султан, а богатството му по негова преценка възлизало на един милиард долара. Едно особено обстоятелство неизменно спомагало за опазване на тайната му. Щом някой от големите му диаманти се появявал на бял свят, за по-малко от седмица около него се раждали легенди за разни съдбовни събития, фатална любов, революции и войни, толкова многобройни, че биха могли да запълнят времето от Първото вавилонско царство до наши дни.

От 1870 до смъртта му през 1900 година историята на Фиц-Нормън Уошингтън представлявала една дълга златна епопея. В живота му имало, разбира се, и второстепенни събития — той успявал да се справи с топографите, оженил се за една млада дама от Вирджиния, която му родила син, бил принуден поради редица злополучни обстоятелства да убие брат си, чийто лош навик да се напива до смърт застрашил на няколко пъти безопасността им. Всъщност малко други убийства петнели тези щастливи години на завоевание и възход.

Наскоро преди да умре, той сменил тактиката си. Запазил само няколко милиона долара от огромното си богатство, а с останалите закупил големи количества редки минерали и ги депозирал в секретните хранилища на различни банки по света под названието „антични предмети“. Синът му, Брадок Тарлтън Уошингтън, продължил тази негова политика в още по-широк мащаб. Минералите била разменени срещу най-редкия от всички елементи — радия, — така че равностойността на един милиард долара можела да се побере в контейнер, не по-голям от кутия за пури.

Три години след смъртта на Фиц-Нормън, Брадок, синът му, решил, че се е замогнал достатъчно. Размерът на богатството, което той и баща му били извлекли от диамантената планина, надхвърляло възможните граници на изчисление. Той си завел един бележник, в който отбелязвал зашифровано приблизителното количество радий, депозирано във всяка една от хилядата банки, на които бил постоянен клиент, и измислените имена, срещу които радият бил записан. А после направил нещо много просто — запечатал мината.

Запечатал мината, защото онова, което било спечелено от нея, можело да осигури на фамилията Уошингтън небивал разкош за поколения и поколения напред. Оттогава нататък единствената му грижа била да опази тайната си — да не би евентуалната паника, която можела да настъпи при разкриването й, да го превърне заедно с всички богати хора по света в пълен бедняк.

Ето в каква фамилия бе отишъл да гостува Джон Т. Ънгър. Тази история той изслуша на другата сутрин след пристигането си в своята всекидневна със сребърни стени.

(обратно)

V

След закуска Джон излезе на голямото мраморно стълбище и огледа с любопитство панорамата пред себе си. Цялата долина — от диамантената планина до стръмната гранитна скала, отстояща на около пет мили — бе забулена в златиста мараня, която тегнеше лениво над красивите поляни, езера и градини. Групички брястове образуваха тук-там сенчести горички, контрастиращи възхитително с гъстите пояси от борове, които обвиваха хълмовете в тъмнозелен цвят. Както се наслаждаваше на гледката, Джон съзря три млади елена, които изскочиха игриво от една горичка и с бързи и леки скокове изчезнаха в шарената сянка на друга горичка. Джон не би се изненадал, дори ако видеше някой фавн да се мерне със свирката си между дърветата или ако зърнеше сред яркозелените листа нежната розова кожа и разветите руси коси на нимфа.

С тази дръзка надежда той слезе по мраморните стъпала, като събуди излегналите се в подножието на стълбата две руси хрътки с лъскава козина, и тръгна по една алея, застлана с бели и сини плочки, която водеше в неопределена посока.

Джон се наслаждаваше от сърце на всичко, което го заобикаляше. Предимство и недостатък на младостта е, че тя никога не живее в настоящето, а винаги вижда днешния си ден проектиран върху едно блестящо въображаемо бъдеще, изпълнено с цветя и злато, красиви момичета и звезди — основните символи на тази прекрасна и недостижима младежка мечта.

Джон свърна от пътеката, обградена от двете страни с розови храсти, които изпълваха въздуха с прекрасния си аромат, и се насочи през парка към едно обрасло с мъх място, заслонено от група дървета. Никога не беше лежал върху мъх и му се искаше да провери дали наистина е толкова мек, че да заслужи употребата си на прилагателно. И изведнъж видя едно момиче, което вървеше през тревата към него. По-красиво същество Джон не беше виждал в живота си.

Момичето беше облечено в бяла рокля, която му стигаше малко под коленете, а косите му бяха пристегпати с венец от резеда, прекрепен с шноли от син сапфир. Докато се приближаваше, босите му розови крака разпръскваха росата. Беше по-младо от Джон, едва ли минаваше шестнайсетте.

— Здравейте — тихо подвикна то. — Аз съм Кисмин.

За Джон обаче момичето беше вече нещо много повече. Той понечи да се приближи към него, но спря от страх да не настъпи босите му пръсти.

— Вие още не сте ме виждали — каза то с нежния си глас, а сините му очи добавиха: „И много сте загубила от това!“ — Снощи сте се запознали със сестра ми Жасмин, а аз не бях добре, имах някакво отравяне от храна — редеше мелодичният му глас, а очите продължаваха: „Но съм еднакво мила и като болна, и като здрава.“

„Вие ме очаровахте — говореха очите на Джон, — трябва да съм сляп, за да не оценя прелестите ви…“

— Здравейте! — отвърна той гласно. — Надявам се, че тази сутрин сте по-добре… „любима моя“! — завършиха очите пламенно.

Джон едва сега забеляза, че вървят по алеята. Тя го покани да седнат върху мъха, чиято мекота той забрави да провери.

Джон се отнасяше много критично към жените и само един малък недостатък — дебел глезен, дрезгав глас или късогледство — бе достатъчен, за да го направи напълно безразличен. А сега за първи път в живота си седеше тук до едно момиче, което му се струваше въплъщение на физическото съвършенство.

— От Изток ли сте? — полюбопитствува мило Кисмин.

— Не — отвърна простичко Джон. — От Хадес съм.

Кисмин или не беше чувала никога за Хадес, или пък не можа да измисли никаква любезна забележка по отношенве на градчето, защото изведнъж промени темата.

— Тази есен отивам да се уча на Изток — каза тя. — Смятате ли, че ще ми хареса? Отивам в Ню Йорк, в училището на мис Бълдж. Дисциплината там била много строга, но аз ще прекарвам края на седмицата с близките си в нашата нюйоркска къща, понеже татко чул, че момичетата трябвало да вървят две по две.

— Баща ви навярно иска да се държите според положението си — забеляза Джон.

— И ние се държим — отвърна тя с блеснали от гордост очи. — Никой от нас никога не е бил наказван. Татко смяташе, че не бива. Веднъж, когато беше малка, сестра ми Жасмин го блъсна надолу по стълбите, а той само стана и с накуцване се отдалечи. Мама беше… мама малко се разтревожи — продължи Кисмин, — като разбра, че сте от… откъдето всъщност сте. Каза, че като била младо момиче… впрочем тя е испанка и е доста старомодна.

— Много време ли прекарвате тук? — попита Джон, за да скрие, че е леко засегнат от нейната забележка, която му прозвуча като груб намек за провинциалния му произход.

— Пърси, Жасмин и аз прекарваме тук всяко лято, но следващото лято Жасмин ще замине за Нюпорт. А следващата есен ще бъде въведена в лондонското общество. Ще я представят в двореца.

— Знаете ли — поде Джон колебливо, — вие сте далеч по-светска млада госпожица, отколкото си помислих, когато ви видях в първия миг.

— О, не, не съм — енергично възрази тя. — И не бях желала да бъда. Струва ми се, че светските млади хора са твърде посредствени, не мислите ли? А аз не съм такава наистина. И ако продължавате да го твърдите, ще се разплача.

Тя беше така оскърбена, че устните й потръпваха. Джон побърза да я успокои:

— Не исках да ви огорча, казах го просто на шета.

— Не бих се оскърбила, ако бях такава — настояваше тя, — но не съм. Аз съм едно сериозно и непокварено момиче. Не пуша, не пия и не чета нищо друго освен поезия. Имам оскъдни познания по математика и химия, обличам се крайно просто, всъщност почти не се обличам. Мисля, че определението светска е последното, което може да ми се даде. Според мен момичетата трябва ползотворно да изживяват младостта си.

— И аз така мисля — съгласи се охотно Джон. Кисмин отново се развесели, усмихна му се и от сините й очи се търкулнаха две закъснели сълзи.

— Харесвате ми — прошепна простосърдечно тя. — С Пърси ли ще прекарате цялото си време, докато сте тук, или ще отделите и на мен малко внимание? Представете си само, досега нито едно момче не е било влюбено в мен. Никога не са ми позволявали да оставам насаме с други момчета освен с Пърси. Дойдох чак дотук, в тази горичка, с надеждата да ви срещна, без някой от семейството ми да се навърта наоколо.

Силно поласкан, Джон се поклони ниско, както го бяха учили в танцувалната школа в Хадес.

— Сега най-добре ще е да си вървим — каза мило Кисмин. — В единайсет трябва да бъда при мама. А пък вие не пожелахте да ме целунете дори веднъж. Мислех си, че в наше време момчетата не пропускат да направят това.

Джон изпъна гордо рамена.

— Някои наистина не пропускат — отвърна той, — но не и аз. Пък и момичетата в Хадес не са държат така.

Двамата тръгнаха един до друг по пътеката обратна към къщата.

(обратно)

VI

Джон стоеше срещу мистър Брадок Уошингтън и го наблюдаваше на ярката слънчева светлина. Той беше снажен човек на около четирийсет години, с високомерен и суров израз на лицето и с остър, проницателен поглед. Сутрин обикновено миришеше на коне — на породисти коне. Носеше прост бастун от сива бреза, който имаше за дръжка един огромен опал. Брадок Уошингтън и Пърси развеждаха Джон из владението си.

— Това са помещенията на робите. — Бастуна на Брадок Уошингтън посочи от лявата им страна една мрачна галерия със сводове в изящен стил, която се простираше покрай склона на планината. — На младини изживях един период на наивен идеализъм, за известно време се бях откъснал от действителността. Тогава те живееха в разкош. Бях обзавел например жилището на всеки един с вана, облицована с емайлирани плочки.

— Предполагам — позволи си да забележи с любезна усмивка Джон, — че те са използували ваните, за да държат въглища в тях. Мистър Шницлер-Мърфи ми разправяше, че веднъж той…

— Да си призная, мнението на мистър Шницлер-Мърфи твърде малко ме интересува — прекъсна го хладно Брадок Уошингтън. — Моите роби не държаха въглища във ваните си. Беше им наредено да се къпят всеки ден и те се къпеха. Ако не го правеха, можех да им наредя да се поизмият с шампоан от сярна киселина. Преустанових къпането по съвсем други причини. Неколцина от тях се простудиха и умряха. За някои раси водата не е полезна за друго освен за пиене.

Джон се разсмя, но сетне стана сериозен и реши да кимне с глава в знак на съгласие. Брадок Уошингтън го караше да се чувствува неловко.

— Всички тези негри са потомци на робите, които баща ми довел със себе си на Север. Сега са около двеста и петдесетина на брой. И тъй дълго са живели откъснато от света, че родният им език, както си забелязал навярно, се е превърнал в някакъв неразбираем местен диалект. Караме някои от тях да изучават английски — например моя секретар и двама-трима от домашните прислужници.

— А това е игрището за голф — продължи той, докато се разхождаха бавно по мекия тревен килим. — Цялото е покрито с трева, от край до край, както виждаш; няма дупки, няма грапавини, няма препятствия.

Той се усмихна дружелюбно на Джон.

— Има ли много хора в клетката, татко? — неочаквано попита Пърси.

Брадок Уошингтън се препъна и от устата му неволно се изтръгна ругатня.

— С един по-малко, отколкото би трябвало да бъдат — отвърна мрачно той, а след миг добави: — Имахме неприятности.

— Зная, мама ми каза — обясни възбудено Пърси. — За оня учител по италиански…

— Допуснахме ужасна грешка — рече ядосано Брадок Уошингтън. — Но, разбира се, има голяма вероятност да го пипнем. Не е изключено да се е заблудил някъде из горите или да се е подхлъзнал от някоя скала. Но дори и да успее да се измъкне, никой няма да повярва на разказа му. Въпреки това изпратих около две дузини здрави мъжаги да го търсят из всички околни градове.

— Някакъв резултат?

— Нищо определено. Четиринайсет от тях докладвали на моя агент, че са убили човек, отговарящ на неговото описание, но както предполагам, само за да се домогнат до обещаната парична…

Тук той замълча. Бяха стигнали до огромна яма, с обиколката на панаирджийска въртележка, покрита отгоре с дебела желязна решетка. Брадок Уошингтън кимна на Джон и провря върха на бастуна си в решетката. Джон се приближи до ръба и погледна надолу. В същия миг до ушите му достигна силна врява, идваща от дъното.

— Хайде, слез тука в ада!

— Здравей, хлапенце, как е въздухът горе?

— Хей, хвърли ни едно въже!

— Да ти се намират случайно някоя поничка или един-два отлежали сандвича, приятелче?

— Слушай, момче, ако бутнеш долу тоя, дето е с тебе, ще ти покажем как най-бързо се изчезва от този свят.

— Врътни му един от мое име, моля ти се!

Ямата беше съвсем тъмна, така че вътре не се виждаше нищо, но по дръзкия оптимизъм на забележките и по грубоватите, енергични гласове Джон разбра, че това са американци от средната класа, и то с най-смел и авантюристичен дух. В следващия миг мистър Уошиигтън издърпа бастуна си от решетката, докосна с него някакъв бутон в тревата и цялата сцена долу се обля в светлина.

— Това са неколцина смели въздухоплаватели, които са имали нещастието да открият Елдорадо — забеляза той.

Пред тях се бе открила огромна кухина в земята, оформена като купа. Стените й бяха стръмни и направени очевидно от полирано стъкло, а на леко вдлъбнатото й дъно стояха около две дузини мъже, облечени в останки от авиаторски униформи. Обърнатите им нагоре лица, по които се четеше гняв, злоба, отчаяние и цинична насмешка, бяха обрасли с дълги и гъсти бради. Само неколцина обаче имаха болнав и мършав вид, останалите изглеждаха охранени и в много добро здраве.

Брадок Уопшнгтън придърпа един градински стол до ръба на ямата и седна.

— Е, как сте, момчета? — попита весело той.

Хор от ругатни — към които не се присъединиха само двама-трима, дотолкова обезсърчени, че дори глас не можеха да издадат — се понесе нагоре към огрялата от слънцето поляна, но Брадок Уошингтън го изслуша с невъзмутимо спокойствие. Когато заглъхна и последното ехо, той заговори отново:

— Измислихте ли начин да се измъкнете от затруднението си?

Дочуха се отделни забележки:

— Решихме да останем тук завинаги!

— Изведи ни горе и ние ще намерим начин!

Брадок Уошингтън отново изчака всички да замълчат и каза:

— Обяснил съм ви положението. Не сте ми нужни ни най-малко. По-добре да не бях ви виждал никога. Отлично знаете, че вашето собствено любопитство ви доведе тук и въпреки това, щом намерите средство за спасението си, с радост съм готов да приема всеки ваш план, стига той да не застрашава моите интереси. Но докато хвърляте всичките си сили за прокопаване на тунели — да, знам за новия, който сте започнали, — няма да стигнете далече. И това, че хленчите непрекъснато за любимите си у дома, е само преструвка, не ви е чак толкова мъчно за тях. Ако ви беше чак толкова грижа за тях, никога нямаше да се заловите с авиация.

Един висок мъж излезе крачка пред другите и вдигна ръка, за да привлече вниманието на поробителя си към онова, което искаше да каже.

— Позволи ми да ти задам няколко въпроса — провикна се той. — Ти претендираш, че си справедлив човек, нали?

— Що за глупост! Как може човек в моето положение да бъде справедлив към вас! Справедлив ли е матадорът към бика?

При тази груба забележка лицата на „биковете“ помрачняха, но високият продължи.

— Добре — викна той. — Спорили сме по това и преди. Не си състрадателен, не си справедлив, но си човек — поне така казваш, — а в такъв случай би трябвало да се поставиш на наше място за известно време, за да разбереш колко… колко… колко…

— Какво „колко“? — попита спокойно Уошингтън.

— … колко безполезно…

— Но не и за мен.

— Е, добре… колко жестоко…

— Обсъждали сме и това. Щом става въпрос за самосъхранение, всяка жестокост е оправдана. Били сте войници и знаете. Кажи някой друг довод.

— Добре тогава… колко безсмислено.

— Ето, с това вече съм съгласен — каза Уошингтън. — Помъчете се обаче да намерите разрешение. Предложих ви да ви екзекутирам безболезнено — или всички, или само тия, които желаят. Предложих ви да отвлека съпругите ви, любимите ви, децата и майките ви и да ги доведа тука. Ще разширя сегашното ви жилище и ще ви храня и обличам до края на живота ви. Ако имаше някакъв начин да се предизвика постоянна амнезия, щях да наредя да ви оперират и да ви пусна веднага на свобода някъде извън моите владения. Но нищо повече от това не мога да предложа.

— А защо не ни повярваш, че няма да те издадем? — подвикна някой.

— Хайде, хайде, шегите настрана — отвърна през смях Уошингтън. — Аз изведох един от вас да преподава на дъщеря ми италиански и той избяга миналата седмица.

Див ликуващ вик се изтръгна едновременно от две дузини гърла и подземната яма се превърна в същинско гнездо на демони. Затворниците взеха да тропат с крака, да крещят, да се борят един с друг, изпаднали в някакъв внезапен пристъп на животинска радост. Те дори се затичваха, докъдето могат по отвесните стъклени стени на своя затвор, а после тупваха на дъното върху меките си части. Високият мъж поде песен, към която се присъединиха всички:

Кайзера ще го обесим, и дървото е пред нас.

Брадок Уошингтън седеше странно спокоен, докато свърши песента.

— Както виждате — забеляза той, след като успя да привлече вниманието им, — нямам лошо чувство към вас. Обичам да ви гледам как се веселите и затова не ви разказах веднага цялата история. Човекът — как му беше името? — струва ми се, Критчичело, е бил прострелян от моите хора на четиринайсет различни места.

Затворниците не подозряха, че тези четиринайсет места са всъщност четиринайсет различни града и радостната врява в миг секна.

— Така или иначе — повиши ядовито глас Уошингтън, — той се опита да избяга. Нима очаквате, че ще рискувам същото да се повтори и с някой друг от вас?

Отново полетяха възгласи:

— Дъщеря ти не желае ли да учи и китайски?

— Хей, аз също говоря италиански. Майка ми беше италианка.

— Ако става въпрос за онази малката с големите сини очи, аз мога да я науча на много други неща, далеч по-интересни от италианския.

— Аз пък знам няколко ирландски песни, а някога свирех и на духов инструмент.

Мистър Уошингтън неочаквано протегна напред бастуна си и натисна бутона в тревата. Картината в миг изчезна и остана да зее само огромният тъмен отвор, покрит с черните зъбци на решетката.

— Хей — провикна се някой от тъмнината долу, — нима ще си отидеш, без да ни дадеш благословията си?

Но мистър Уошингтън, следван от двамата младежи, вече се разхождаше бавно към деветата дупка на игрището за голф, сякаш ямата и нейните обитатели не бяха нищо повече от едно препятствие, което той бе отстранил с един решителен замах на стика си.

(обратно)

VII

Под завета на диамантената планина юли е месец на прохладни звездни нощи и горещи слънчеви дни. Джон и Кисмин бяха влюбени. Той обаче не знаеше, че малката златна футболна топка (с надпис: Pro deo et patria et St Midas3, която й беше подарил, висеше окачена на една платинена верижка до сърцето й. Тя пък от своя страна не подозираше, че Джон бе скътал грижливо в една кутийка големия сапфир, който бе паднал веднъж от пристегнатите й с венчето коси.

Един късен следобед, когато украсената с рубини и хермелин стая за музика беше празна, те прекараха там цял час. Джон хвана ръката й, а тя го погледна така мило, че той не се сдържа и прошепна името й. Кисмин се наведе към него… после се поколеба.

— Кисмин ли каза? — попита тя тихо. — Или…4

Искаше да бъде сигурна. Страхуваше се да не би да е разбрала погрешно.

Нито той, нито тя бяха целували някого досега, но в този следобеден час това нямаше значение.

Денят отмина. Когато се спусна нощта и последните нежни звуци на цигулките, долитащи от високата кула, замираха, двамата лежаха будни, преживявайки отново щастливите мигове на изминалия ден. Бяха решили да се оженят колкото е възможно по-скоро.

(обратно)

VIII

Всеки ден мистър Уошингтън и двамата младежи ходеха из гъстите гори на лов или риболов или играеха голф — развлечение, в което Джон дипломатично оставяше домакина да печели, — или пък плуваха в прохладното планинско езеро. Джон намираше мистър Уошингтън за доста самомнителен и своенравен човек, който не се интересуваше от ничии идеи и схващания освен от своите. Мисис Уошингтън през цялото време се държеше крайно сдържано. Тя очевидно не хранеше особено нежни чувства към двете си дъщери, а беше отдадена изцяло на сина си Пърси, с когото водеше безкрайно дълги разговори на бърз испански език по време на обедите и вечерите.

Жасмин, по-голямата дъщеря, външно доста приличаше на Кисмин — само краката й бяха малко криви, а ръцете и по-едри и груби, — но по характер беше съвсем различна. Обичаше да чете романи, в които млади момичета се грижат за домакинството на овдовелите си бащи. Кисмин бе разказала на Джон, че и досега сестра й не можела да се съвземе от разочарованието, което й причинил краят на Световната война — тя тъкмо се канела да замине за Европа, за да работи като инспектор във военните столове. Известно време направо била като болна и Брадок Уошингтън предприел стъпки за подпалването на нова война на Балканите. Междувременно обаче Жасмин видяла снимка на някакви ранени сръбски войници и това я накарало да загуби интерес към цялата работа. Но Пърси и Кисмин очевидно бяха наследили високомерието на баща си. От всяка тяхна дума лъхаше неосъзната самоувереност и себелюбие.

Джон беше очарован от чудесата, които криеха замъкът и долината. Навремето, както му беше разказал Пърси, Брадок Уошингтън наредил да отвлекат един градинар-декоратор, един архитект, един сценограф и един френски поет декадент, останал още от миналия век. Той им поверил целия си негърски отряд, поел задължението да ги снабдява с всякакви материали, каквито могат да се намерят по света, и ги оставил да работят върху идеите си. Един по един обаче те доказали негодността си. Поетът декадент още от самото начало взел да оплаква раздялата си с пролетните парижки булеварди, бръщолевел разни объркани приказки за маймуни, слонова кост и подправки, но не казвал нищо съществено. Сценографът пък искал да превърне долината в нещо крайно оригинално, да я обзаведе с небивали атракциони, които обаче твърде скоро щели да омръзнат на Уошингтънови. Що се отнася до архитекта и градинаря, те изобщо не можели да се освободят от традиционализма си и държали всичко да от прави точно така, както било прието.

Накрая те сами разрешили въпроса за съдбата си — една сутрин, след като цяла нощ, затворени в една стая, спорили къде да бъде построен някакъв фонтан, всички до един полудели и сега си живеели, настанени удобно в един приют за душевноболни в Уестпорт, Кънетикът.

— Но кой тогава ви проектира тези прекрасни приемни зали, салони, коридори и бани? — попита учудено Джон.

— Е, срам ме е да го кажа — отвърна Пърси, — но всичко това го направи един филмов продуцент. Оказа се, че той единствен от всички умееше да пилее пари в неограничено количество, макар че напъхваше в яката си салфетката за хранене и не знаеше нито да чете, нито да пише.

Когато наближи краят на август, Джон започна да съжалява, че скоро ще трябва да се връща в училище. Двамата с Кисмин бяха решили да избягат през идущия юни.

— Разбира се, най-добре би било да се оженим тук — призна Кисмин, — но татко никога не би ми позволил да се омъжа за теб. Освен това предпочитам да избягам с любимия. За богатите хора в Америка днес е истинска мъка да се женят — непременно трябва да дават обяви в пресата, че младоженката ще бъде облечена в не знам какъв си старинен тоалет, а всъщност имат предвид само някакви купени на вехто стари перли и някоя износена дантела, принадлежала на времето на императрица Евгения.

— Да, да, това е вярно — съгласи се разпалено Джон. — Когато гостувах у Шницлер-Мърфи, най-голямата им дъщеря, Гуендълин, тъкмо се бе омъжила за някакъв младеж, чийто баща притежавал половината Южна Вирджиния. А от писмото, което изпрати после на близките си, се разбираше колко трудно я карали с неговата заплата на банков чиновник, но накрая завършваше: „Слава богу, че все пак имам четири добри прислужнички, това малко от малко ме облекчава.“

— Ама че глупости! — забеляза Кисмин. — Помисли си за милионите и милиони хора по света, работници и разни други, които се задоволяват само с по две прислужнички.

Един следобед към края на август една случайна забележка на Кисмин изведнъж промени рязко целия облик на нещата и хвърли Джон в истински ужас.

Двамата седяха в любимата си горичка и между целувките Джон се впускаше в някакъв сантиментален брътвеж за лоши предчувствия и предзнаменования, като си въобразяваше, че това придава по-голяма романтичност на отношенията нм.

— Понякога си мисля, че ние никога няма да се оженим — рече печално той. — Ти си прекалено богата и красива, не можеш да бъдеш като другите момичета. Аз би трябвало да се оженя за дъщерята на някой заможен търговец на железария на едро от Омаха или от Сиукс Сити и да се задоволя с нейния половин милион.

— Някога познавах дъщерята на един търговец на железария на едро — забеляза Кисмин — и не смятам, че момиче като нея би могло да те задоволи. Тя беше приятелка на сестра ми и беше дошла да ни гостува.

— Значи, вие сте имали и други гости? — възкликна изненадано Джон.

Кисмин сякаш съжали за думите си.

— О, да — рече тя припряно, — идвали са неколцина.

— Но вие не се ли… Баща ти не се ли страхуваше, че като си отидат, ще се разприказват?

— Да, донякъде, до известна степен — отговори Кисмин. — Но хайде да си говорим за нещо по-приятно.

Любопитството на Джон обаче се бе събудило.

— За нещо по-приятно ли? — попита той. — Че какво неприятно има в това? Те не бяха ли добри и симпатични момичета?

За голяма негова изненада Кисмин се разплака.

— Да… там е… именно там е лошото. Аз доста се привързвах към някои от тях, а и Жасмин също, но въпреки това продължаваше да ги кани. Просто не можех да я разбера.

Мрачно подозрение се породи в душата на Джон.

— Да не искаш да кажеш, че щом са започвали да проявяват любопитство, баща ти ги е изгонвал?

— По-лошо от това — прошепна унило тя. — Татко не поемаше никакви рискове, а Жасмин все им пишеше да дойдат, но като дойдеха, прекарваха чудесно!

Изведнъж тя изпадна в пристъп на дълбока скръб.

Потресен от това ужасно откритие, Джон седеше като онемял и усещаше как всеки нерв на тялото му потръпва възбудено.

— Ето че ти разказах нещо, което не биваше да ти разказвам — обади се Кисмин, внезапно успокоена, като изтриваше сълзите от сините си очи.

— Нима искаш да кажеш, че баща ти ги е убивал, когато е наближавал денят на заминаването им?

Тя кимна.

— Обикновено през август или в началото на септември. Съвсем естествено е първо да им се порадваме и да се позабавляваме с тях, доколкото можем.

— Какъв ужас! Аз… аз като че ли ще полудея? И ти наистина приемаше…

— Да — прекъсна го Кисмин, като сви рамене. — Нима трябваше да ги затваряме в онази дупка при авиаторите, та всеки ден да изпитваме угризения на съвестта? Ние с Жасмин не го изживявахме тежко, защото татко го правеше по-рано, отколкото очаквахме. По този начин се избягваха и всякакви прощални сцени…

— Значи, вие ги убивахте, а? — изкрещя Джон.

— Да, но съвсем безболезнено. Упояваха ги, докато спяха, а после се съобщаваше на семействата им, че са умрели в Бют от скарлатина.

— Но… Не разбирам защо сте продължавали да ги каните!

— Аз не съм — избухна Кисмин, — аз не съм канила никого. Жасмин ги канеше. Пък и те винаги прекарваха чудесно. Към края тя им даваше от хубави по-хубави подаръци. Може би и на мен някога ще почнат да ми идват гости, може би ще закоравея и ще стана безчувствена. Не бива да позволяваме на такова неизбежно нещо като смъртта да ни пречи да се радваме на живота, когато можем. Помисли си само колко самотно би било тука, ако никой не идваше. Мама и татко също пожертвуваха някои от най-добрите си приятели, както и ние.

— И ти — извика Джон с укор, — и ти ме накара да се влюбя в теб, като се преструваше, че отвръщаш на чувствата ми и ми говореше за женитба, докато през цялото време отлично си знаела, че жив оттук никога няма да изляза…

— Не — възрази разпалено тя. — Отначало наистина беше така. Ти пристигна, без аз да те бях канила, и затова си помислих, че ще можем да прекараме приятно и за двама ни последните ти дни. Но после се влюбих в теб и искрено съжалявам, че ще те… че ще те погубят, макар че хиляди пъти бих предпочела да те погубят, отколкото да целуваш друго момиче.

— Би предпочела ли? — изкрещя яростно Джон.

— Разбира се. Освен това съм чувала, че за едно момиче е много интересно да се влюби в мъж, за когото знае, че няма да се омъжи. Ох, защо ли тя казах! Просто развалих приятното ни прекарване, а колко добре се забавлявахме, докато не знаеше, Сигурна бях, че такова нещо ще те угнети.

— О, тя била сигурна! — Гласът на Джон трепереше от гняв. — Сега вече всичко ми е ясно. И щом ти нямаш капка съвест и достойнство и можеш да завързваш любовна история с човек, за когото знаеш, че всъщност е един труп, аз не желая да имам с теб нищо повече.

— Но ти не си труп! — възрази ужасена тя. — Ти не си труп. Не ти позволявам да казваш, че съм целувала труп!

— Не съм казал точно това.

— Каза го! Каза, че съм целувала труп!

— Не съм!

Двамата бяха повишили глас, но шум от стъпки, идващи по пътеката към тях, ги накара внезапно да притихнат. Миг след това розовите храсти се разтвориха и сред тях се появи красивото, безстрастно лице на Брадок Уошингтън.

— Кой е целувал труп? — попита той с явно неодобрение, вперил изпитателно очи в двамата.

— Никой — побърза да отвърне Кисмин. — Просто се шегувахме.

— А какво впрочем правите тук? — попита навъсено баща й. — Кисмин, ти трябва да бъдеш… трябва да четеш или да играеш голф със сестра си. Върви да четеш! Върви да играеш голф! Да не те сваря тук на връщане.

После той кимна леко на Джон и продължи нататък но пътеката.

— Виждаш ли? — рече ядосано Кисмин, когато баща й се беше отдалечил достатъчно, за да не може да ги чуе. — Ти развали всичко. Повече няма да можем да се срещаме. Той ще ми забрани да се виждам с теб. Направо ще те отрови, ако разбере, че сме влюбени.

— Вече не сме — извика разярен Джон, — така че може да бъде спокоен. Освен това не си въобразявай, ча ще остана и ден повече тук. След шест часа ще бъда на път за Изток, отвъд онези планини, дори ако се наложи с нокти да прокопая тунел през тях.

Двамата се бяха изправили и при тези думи Кисмин се приближи до него и го хвана под ръка.

— И аз тръгвам с теб.

— Ти си полудяла…

— Разбира се, че ще тръгна — прекъсна го нетърпеливо тя.

— Няма да тръгнеш. Ти…

— Щом е така — каза тя кротко, — сега ще настигнем татко и ще обсъдим с него всичко.

Победен, Джон се усмихна пресилено.

— Добре, мила — съгласи се той с малко престорена радост в гласа. — Ще тръгнем заедно.

Любовта му към нея постепенно взе да се възвръща и да изпълва отново сърцето му. Тя беше негова, искаше да тръгне с него и да споделя неволите му. Той я прегърна и страстно я целуна. Все пак тя го обичаше и всъщност го беше спасила.

Те тръгнаха бавно към замъка, обсъждайки въпроса. Решиха, че щом Брадок Уошингтън ги беше видял заедно, иай-добре ще бъде да избягат следващата нощ. Въпреки това по време на вечерята гърлото на Джон бе така сухо, че той се задави с една лъжица супа от паун и се наложи един от лакеите да го отнесе в украсената с тюркоази и самурови кожи игрална стая и да го тупне няколко пъти по гърба, за да се съвземе. На Пърси това се стори много забавно.

(обратно)

IX

Късно след полунощ Джон трепна неспокойно в съня си, надигна се в миг от леглото и огледа тежките завеси, с които бе декорирана спалнята му. През отворените прозорци, очертаващи се в тъмнината като някакви синкави квадрати, до него достигна слаб далечен звук, който един порив на вятъра отнесе, преди замътеното му от неспокойни сънища съзнание да бе могло да го определи. Резкият шум, който го последва обаче, идеше по-отблизо — сякаш отвън, пред самата стая: изщракване на дръжка на врата, стъпки или шепот, това Джон не успя да разбере. В стомаха, му заседна някаква твърда буца и той така мъчително се напрягаше да долови нещо, че цялото тяло го заболя. После една от завесите сякаш се разтвори и Джон съзря в мрака някаква фигура, която се очерта до вратата, но тя така се сливаше с гънките на завесата, че изглеждаше разкривена като отражение в мръсно прозоречно стъкло.

С едно внезапно движение, предизвикано може би от страх, а може би и от смелост, Джон натисна копчето до леглото си и в следващия миг вече седеше в зелената вкопана вана в съседното помещение, разбуден напълно от съприкосновението със студената вода, с която ваната беше пълна до половина.

Той изскочи от ваната и изтича към зеленикавосинята врата, която, както знаеше от по-рано, водеше към площадката от слонова кост на втория етаж. От пижамата му се стичаше вода и оставяше обилна мокра диря след него. Една червена лампа осветяваше от сводестия таван просторното, издялано от слонова кост стълбище и го правеше още по-красиво и величествено. За миг Джон се спря, смутен от смълчаното великолепие около него, което сякаш обгръщаше в гигантските си гънки и очертания самотната мокра и дребна фигура, застанала трепереща на площадката. И тогава се случиха едновременно две неща. Вратата на неговата дневна стая се отвори в през нея стремително излетяха трима полуголи негри, а когато Джон се спусна ужасен към стълбището, на отсрещната страна на коридора се отвори друга врата и Джон видя Брадок Уошингтън, застанал в осветения асансьор. Той беше облечен в кожено палто и носеше ботуши за езда, които му стигаха до коленете, а над тях се подаваше розовата му пижама.

В същия миг тримата негри, втурнали се към Джон — той никога не ги беше виждал преди и внезапно му мина през ума, че това са професионалните палачи, — се спряха и насочиха очаквателно поглед към мъжа в асансьора, който им изкомандува властно:

— Влизайте! И тримата! Бързо!

На секундата тримата негри се шмугнаха в кабината, вратата след тях се затвори и осветеният правоъгълник изчезна. Останал отново сам, Джон се отпусна изнемощял на едно от стъпалата.

Очевидно нещо важно се беше случило, нещо, което поне за момента бе отложило злощастния край на госта.

Но какво беше то? Дали негрите се бяха разбунтували? Дали авиаторите бяха насилили железните пръчки на решетката? Или пък мъжете от Фиш бяха прехвърлили незабелязано хълмовете и гледаха с мрачни и безрадостни очи богатата долина? Джон не знаеше. Той чу тихо свистене — асансьорът се изкачи и после отново слезе. Навярно Пърси бързаше да се притече на помощ на баща си. Тогава Джон си помисли, че тъкмо сега е моментът да намери Кисмин и да организират незабавно бягството си.

Джон изчака няколко минути, докато асансьорът заглъхна напълно. Треперейки леко от нощния хлад, който го пронизваше през мократа пижама, той се върна в стаята си и се облече набързо. После се изкачи по високото стълбище и сви по постлания със самурови кожи коридор, който водеше към апартамента на Кисмин.

Вратата на всекидневната й стая беше отворена и лампите бяха запалени. Облечена в кимоно от ангора, Кисмин стоеше до прозореца, заслушана в нещо. Когато Джон влезе, тя се обърна към него.

— О, ти ли си? — прошепна тя, прекосявайки стаята. — Чу ли ги?

— Чух робите на баща ти в моята…

— Не, не — прекъсна го тя възбудено. — Аеропланите!

— Аеропланите ли? Навярно техният шум ме е събудил.

— Най-малко около половин дузина са. Преди няколко минути видях един при светлината на луната. Стражата при скалистия проход стреля с пушките си и това разбуди татко. И ние сега ще открием огън срещу тях.

— Дали не са попаднали случайно тук?

— Не, италианецът, който избяга…

Няколко последователни резки изстрела проехтяха откъм отворения прозорец и заглушиха думите й. Кисмин нададе лек писък, грабна с треперещи пръсти нещо от някаква кутия на тоалетната си масичка и изтича до една от електрическите лампи. В миг целият замък потъна в тъмнина — тя беше изгорила бушона за осветлението.

— Хайде! — извика му тя. — Ще се качим в градината на покрива и оттам ще наблюдаваме!

Кисмин се загърна с една пелерина, хвана Джон за ръка и двамата тръгнаха пипнешком към вратата. Само на крачка от нея се намираше асансьорът за кулата и докато Кисмин натискаше копчето, за да се изкачат горе, Джон я прегърна в тъмнината и я целуна. Любовта му се бе възвърнала отново в пълната си сила.

Минута по-късно те излязоха на осветената от звездите тераса. Над главите им кръжаха упорито около дузина тъмнокрили корпуса, като ту се скриваха, ту отново се показваха иззад разпокъсаните облаци, затулващи бледата луна. Тук-там в долината припламваше силен блясък, последван от оглушителен взрив. Кисмин пляскаше с ръце от удоволствие, което не след дълго премина в страх, тъй като аеропланите, по някакъв предварително определен сигнал, започнаха да сипят бомби и цялата долина заехтя от гърмежи и засия от огнен блясък.

Скоро нападателите съсредоточиха атаките си върху местата, където бяха разположени зенитните оръдия, и едно от тях почти веднага бе превърнато в огромен въглен и продължи да тлее сред лехите от розови храсти.

— Кисмин, ти сигурно ще се зарадваш, като ти кажа, че това нападение дойде тъкмо когато се готвеха да ме убият — рече Джон. — Ако не бях дочул изстрела на стражата при скалистия проход, сега щях да бъда мъртъв.

— Не те чувам! — извика Кисмин, изцяло погълната от сцената, която се разиграваше пред нея. — Говори по-високо!

— Казах само — на свой ред извика Джон, — че трябва да се махаме оттук, преди да са започнали да бомбардират замъка.

Изведнъж галерията при негърските помещения се разполови, изпод колонадата изригна гейзер от пламъци и големи, ръбести отломки от мрамор се разхвърчаха чак до брега на езерото.

— Ето как се погубват на вятъра роби, които струват петдесет хиляди долара, в предвоенен курс, разбира се — възкликна Кисмин. — Малцина са американците, които ценят имуществото.

Джон отново взе да я увещава да тръгнат. Прицелът на аеропланите с всяка изминала минута ставаше все по-точен и само две от противосамолетните оръдия продължаваха да се обаждат. Очевидно бе, че гарнизонът, подложен на този непрекъснат огън, няма да удържи оща дълго.

— Хайде! — извика Джон, като дръпна Кисмин за ръката. — Време е вече да бягаме. Не разбираш ли, че ако те намерят, тези авиатори ще те убият, без да се подвоумят?

Кисмин се съгласи неохотно.

— Трябва да събудим Жасмин! — обади се тя, докато бързаха към асансьора. После добави с някакъв детински възторг: — И ще бъдем бедни, нали? Като хората в романите. И аз ще бъда сираче и ще бъда напълно свободна. Свободна и бедна! Колко забавно! — Тя се спря и въодушевено поднесе към него устните си за целувка.

— Невъзможно е да бъдеш и двете едновременно — забеляза замислено Джон. — Хората отдавна са открили това. Ако трябва да избирам, аз бих предпочел да бъда свободен. За всеки случай добре ще е да прехвърлиш в джобовете си съдържанието на кутията си с бижута.

Десет минути по-късно двете момичета се срещнаха с Джон в тъмния коридор и тримата слязоха на първия етаж на замъка. Като минаха за последен път през разкошно наредените салони, те се спряха за миг на терасата, за да погледнат горящите негърски жилища и димящите останки на два аероплана, паднали от другата страна на езерото. Едно-единствено оръдие упорито продължаваше да стреля, а нападателите явно се страхуваха да се спуснат по-ниско, но сипеха своите оглушителни фойерверки наоколо му с надеждата някой от тях да улучи целта и да унищожи негърската му прислуга.

Бегълците се спуснаха по мраморното стълбище, завиха наляво и започнаха да се изкачват по една тясна пътека, която се виеше около диамантената планина. Кисмин знаеше едно гъсто залесено място, някъде по средата на пътя към върха, където можеха да се скрият, да наблюдават оттам бурната нощ в долината и накрая, когато стане наложително, да се измъкнат по едва тайна пътека, проправена през каменистото дере.

(обратно)

X

Часът беше три след полунощ, когато стигнаха до определеното място. Кротката и флегматична Жасмин веднага заспа, облегната на дънера на едно огромно дърво, а Джон и Кисмин седяха прегърнати и наблюдаваха отчаяните приливи и отливи на решителната битка сред останките на онова, което същата сутрин бе представлявало цветуща градина. Малко след четири часа последното оцеляло до момента оръдие изтрещя и излезе от строя, като изпусна един огромен език от червен дим. Макар че луната беше залязла, те видяха как аеропланите започнаха да кръжат по-близо до земята. Когато нападателите се убедяха, че обсадените не разполагат повече със защитни средства, те щяха да се приземят и жестокото и пищно царуване на Уошингтънови щеше да приключи.

След спирането на стрелбата долината утихна. Овъглените останки на двата аероплана блестяха като очите на някакъв огромен звяр, залегнал в тревата. Замъкът се издигаше, тъмен и смълчан, също тъй красив в мрака, както и на слънчевата светлина, а неумолимият грохот на Немезида на приливи и отливи огласяше въздуха. Тогава Джон забеляза, че и Кисмин бе заспала дълбоко като сестра си.

Вече наближаваше пет часът, когато той долови шум от стъпки откъм пътеката, по която те бяха вървели, и зачака с притаен дъх да отминат наблюдателния пункт, който бе заел. Появи се лек ветрец, росата беше студена и Джон знаеше, че скоро ще се зазори. Той изчака стъпките да се отдалечат на безопасно разстояние нагоре по възвишението и да заглъхнат. Тогава ги последва. Някъде по средата на пътя към стръмния връх дърветата започваха да редеят и една скална седловина покриваше масивния диамант. Малко преди да стигне това място, Джон забави крачка, предупреден от инстинкта си, че пред него има живо същество. Скри се зад един заоблен каменен блок и предпазливо надникна иззад него. Любопитството му бе задоволено; ето какво видя той:

Брадок Уошингтън беше застанал неподвижен и тъмният му силует се очертаваше на фона на сивото небе. Той не издаваше никакъв признак на живот — нито със звук, нито с движение. Когато утрото се зададе от изток, придавайки на земята студен зеленикав цвят, самотната фигура се сля с бледия светлик на новия ден.

Докато Джон наблюдаваше, Брадок Уошингтън остана още известно време неподвижен, потънал в дълбоко размишление, после даде знак на двамата негри, приклекнали до краката му, да вдигнат товара, който бе поставен между тях. Когато те с усилие се изправиха, първите златисти лъчи на слънцето пронизаха безчислените призми на един огромен и съвършено изваян диамант, който грейна тъй ослепително с бялото си сияние, сякаш бе отломка от Зорницата. В първия миг носачите се олюляха от тежестта му, после мускулите им се стегнаха под лъскавата им потна кожа и трите фигури отново застанаха неподвижно, дребни и безсилни пред величието на необятните небеса.

След малко белият човек изправи гордо глава и вдигна ръце, сякаш искаше да привлече вниманието на голяма тълпа, пред която ще говори. Тълпа обаче нямаше; дълбоката тишина, обгърнала небето и планината, се нарушаваше единствено от нежни птичи гласове, обаждащи се тук-там сред дърветата. Фигурата, застанала на седловината, заговори с дързък и изпълнен с непоколебима самоувереност глас.

— Ти там… — извика той възбудено. — Ти там… — После замълча, с все още вдигнати ръце, наклонил леко глава, сякаш очакваше да чуе някакъв отговор.

Джон напрягаше зрението си, за да види дали някой не се изкачва по планинския склон; но той беше пуст, никъде не се мяркаше жива душа. Виждаше се само небе, а вятърът свиреше като флейта сред короните на дърветата.

За миг Джон се попита: „Дали Уошингтън не се моли?“ Но тази илюзия бързо се разсея. В цялото поведение на този човек нищо не говореше за молба.

— О, ти там горе!

Гласът му беше силен и самоуверен; в него не се долавяше отчаяна жалба, а само безмерно високомерие.

— Ти там…

Той изговаряше думите тъй бързо, че те се сливаха една с друга и трудно се разбираха. Джон слушаше напрегнато и от време на време долавяше по някоя фраза, а гласът заглъхваше, извисяваше се и пак заглъхваше — ту властен и раздразнителен, ту учуден и нетърпелив. Изведнъж единственият слушател прозря истината, а когато вече се увери напълно, кръвта му бясно се заблъска в артериите — Брадок Уошингтън предлагаше подкуп на бога!

Ето какво било — и нямаше съмнение, че е така! Диамантът, който робите държаха в ръцете си, беше само първоначалната дан, обещанието за онова, което щеше да последва.

Това беше основната нишка, която Джон можа да проследи в несвързаните му изречения. Забогателият Прометей се позоваваше на забравени приношения, забравени обреди и молитви, отживели времето си още преди Христос да се роди. В безумната си реч той припомняше един или друг дар, който божеството бе благоволило да приеме от простосмъртните — големи храмове, ако спаси еди-кои си градове от чумата, дарове от смирна и злато, човешки жертвоприношения, красиви жени, пленени армии, деца, кралици, диви и питомни животни, овце и кози, цели реколти и градове, покорени земи — всичко, което е могло да се даде на драга воля или с кръв, като награда за уталожването на божествения гняв. И сега той — Брадок Уошингтън, императорът на диамантите, монархът и жрецът на златната ера, владетелят на небивал разкош и блага — предлагаше да му принесе в жертва богатство, каквото принцове преди него не биха дори сънували, и да му го принесе не като молител, а с гордост. — Ще те даря — продължи в подробности обещанието си Уошингтън — с най-големия диамант на света. Този диамант ще бъде изсечен така, че фасетите му ще са хиляди пъти повече, отколкото са листата на едно дърво, а в същото време ще бъде тъй изящно моделиран, сякаш е камъче, не по-голямо от насекомо. Много хора ще работят по него в продължение на много години. После ще го монтират в огромен, прекрасно изработен купол от ковано злато и ще му направят врати от опал и сапфир. В средата ще бъде издълбан малък параклис, пред който ще се издига олтар от дъгоцветен разрушителен радий — той ще изгаря очите на онзи богомолец, който дръзне да вдигне глава от молитва. На този олтар ще бъде принасян в жертва за забавление на божеството всеки, когото То си избере — бил той и най-великият, и най-могъщ човек на земята. В замяна на това искам само едно нещо, нещо, което за божеството е смешно лесно да изпълни — всичко да си остане такова, каквото е било вчера в този час, и никога да не се променя. Това е толкова просто нещо! Нека небесата се отворят и погълнат тези хора с техните аероплани и после отново се затворят! И нека ми се възвърнат робите живи и здрави! Никога не ми се е налагало да преговарям и да се пазаря с някого. И затова не съм сигурен дали дарът, който предлагам, е достатъчно голям. Ти естествено можеш да бъдеш подкупен, нали си създаден по образ и подобие човешко, както се твърди, но по-добре е сам да кажеш цената. Това, което предлагам, е единствено по рода си — няма по света нито катедрала, нито пирамида, каквато ще бъде моята, градена в продължение на години от десет хиляди работници.

Той замлъкна. С това се изчерпваше неговото предложение.

Всичко щяло да се изпълни подробно според обещанието и нямало нищо непристойно в това, че се изтъквала цената. Той предоставя на провидението да приеме, или не.

Към края изреченията му станаха разпокъсани, кратки и объркани, тялото му се изпъна и той явно се напрягаше да долови и най-лекия повей или движение на природата околи него. Докато говореше, косата му постепенно бе побеляла и сега, вдигнал глава високо към небето, той приличаше на пророк от древни времена — величествен в своята лудост.

Докато Джон следеше слисано всичко това, стори му се, че става нещо необикновено. Сякаш небето притъмня, сякаш в неочаквания порив на вятъра прозвуча шепот, далечен тръбен зов и въздишка, подобна на шумоленето на тежка копринена мантия. В един миг сякаш цялата природа помръкна: птиците престанаха да пеят, шепотът на дърветата стихна и някъде далеч отвъд планината затътна глуха, заплашителна гръмотевица.

И това беше всичко. Вятърът замря във високите треви на долината, утрото и настъпващият ден заеха отново местата си и изгрялото слънце започна пак да изпраща горещи вълни от златиста мараня, която образуваше светлинна пътека пред него. Листата се засмяха на слънцето и техният смях тъй разтресе дърветата, че всеки клон заприлича на девическо училище в царството на феите. Бог бе отказал да приеме подкупа.

Джон остана загледан още малко в тържественото настъпване на деня, после се обърна и видя нещо лъскаво да прелита долу край езерото, после второ, после трето, сякаш златни ангели се спускаха от облаците. Аеропланите се приземяваха.

Джон се смъкна от каменния блок и се затича към горичката, където беше оставил двете момичета; те се бяха пробудили и го чакаха. Кисмин скочи на крака и скъпоценностите в джобовете й иззвънтяха; тя отвори уста, за да зададе някакъв въпрос, но инстинктът на Джон му подсказа, че нямат време за празни думи. Трябваше да се махнат от планината, без да губят нито минута. Той хвана сестрите за ръце и тримата мълчаливо се запромъкваха между огрените от слънчева светлина и обвити в лека мараня стволове на дърветата. От долината зад тях не се чуваше никакъв друг шум освен жаловитият вик на пауните и мелодичните звуци на пробуждащото се утро.

След като изминаха около половин миля, те се измъкнаха от парка и поеха по една тясна пътека, която водеше към съседното възвишение. Когато стигнаха до върха му, те спряха, обърнаха се назад и се загледаха в хълма, който току-що бяха напуснали, с угнетяващото чувство, че над него тегне някаква гибелна заплаха.

Изрязана на фона на небето, се виждаше грохналата фигура на беловлас мъж, който бавно слизаше по стръмния склон, следван от двама огромни негри. Те носеха безучастно своя товар, който проблясваше и искреше на слънцето. По средата на пътя две други фигури се присъединиха към тях — както успя да види Джон, това бяха мисис Уошингтън и синът й, на чиято ръка тя се облягаше. Авиаторите се бяха измъкнали от аеропланите си на обширната поляна пред замъка и с пушки в ръка, наредени във верига, настъпваха към диамантената планина.

Малката група от петима души, към която беше насочено цялото внимание на наблюдателите, се спря на една скална издатина. Негрите се наведоха и издърпаха нещо, което приличаше на люк. И всички, един по един, изчезнаха в отвора — първо беловласият мъж, след него жена му и синът му, и накрая двамата негри. Слънцето за миг проблесна в украсените им със скъпоценни камъни коси, преди отворът да ги погълне.

Кисмин сграбчи ръката на Джон.

— Но къде отиват те? — извика тя разтревожено. — И какво смятат да правят?

— Навярно има някакъв подземен изход…

Двете момичета извикаха уплашено и прекъснаха изречението му.

— Не знаеш ли? — изхлипа истерично Кисмин. — Планината е минирана!

Докато Кисмин още говореше, Джон вдигна ръце, за да защити очите си. Цялата повърхност на хълма изведнъж бе грейнала от ослепително жълто сияние, което прозираше през тревната покривка, тъй както светлината прозира обикновено през човешката длан. Този непоносимо ярък блясък трая само миг и после — както става, когато изгори жичката на електрическа крушка — изчезна, разкривайки едно пепелище, от което бавно се издигаше синкав дим, носещ със себе си останки от растителност и човешка плът. От авиаторите не бе останала и следа — те също бяха загинали, както и петимата, които бяха влезли в отвора.

В същия миг земята силно се разтърси и замъкът буквално полетя във въздуха, разпръсна се на горящи отломки, които устремно се понесоха надолу и цялата димяща грамада потъна наполовина в езерото. Пламъци нямаше, димът бързо се разнесе, смесвайки се със слънчевата светлина, и след няколко минути само ситен мраморен прах все още се виеше над огромния безформен куп, който доскоро бе олицетворение на красота и богатство. Не се чуваше никакъв звук. В долината бяха останали само те тримата.

(обратно)

XI

На залез слънце Джон и двете му спътнички стигнаха до високия скалист проход, който бе служил за граница на Уошингтъновите владения, и чак тогава погледнаха назад. В здрача долината изглеждаше спокойна и красива. Те седнаха да доизядат храната, която Жасмин беше взела със себе си в една кошничка.

— Ето! — каза тя, като разстла покривката и нареди сандвичите върху нея. — Не изглеждат ли вкусни? Винаги съм смятала, че на открито храната далеч повече ти се услажда.

— С тази забележка — обади се Кисмин — Жасмин влиза в буржоазната класа.

— А сега — рече Джон нетърпеливо — изпразни джобовете си да видим какви скъпоценности си взела. Ако си подбрала по-големички, и тримата ще преживеем богато до края на дните си.

Кисмин послушно бръкна в джобовете си и изсипа на покривката пред него две шепи лъскави камъчета.

— Не е лошо! — извика радостно Джон. — Не са много големи, но… Чакай! — Изражението на лицето му се промени, когато поднесе един от камъните към залязващото слънце. — Та това не са диаманти! Тук има някаква грешка!

— Божичко! — възкликна стреснато Кисмин. — Каква глупачка съм!

— Това са най-обикновени стъкълца! — извика Джон.

— Да, зная. — Кисмин се разсмя. — Погрешно съм отворила друго чекмедже. Те украсяваха дрехата на една приятелка на Жасмин, която бе дошла да ни гостува. Склоних я да ми ги даде срещу диаманти. Дотогава бях виждала единствено истински скъпоценни камъни.

— И само тях ли взе?

— За съжаление, да. — Тя опипваше замислено лъскавите камъчета. — Но струва ми се, че тези повече ми харесват. Диамантите малко са ми омръзнали.

— Е, няма какво — рече унило Джон. — Ще трябва да живеем в Хадес. И докато си жива, все ще разказваш на жените, които няма да ти вярват, че си сбъркала чекмеджето. За съжаление банковите книжки на баща ти пропаднаха заедно с него.

— Че какво му е лошото на Хадес?

— Ако на тази възраст се върна у дома със съпруга, твърде е възможно баща ми да ме лиши от наследство.

Тук се намеси Жасмин.

— Аз обичам да пера — рече спокойно тя. — Винаги съм си прала сама носните кърпички. Ще пера чужди дрехи и ще ви издържам и двамата.

— В Хадес има ли перачки? — попита наивно Кисмин.

— Разбира се — отвърна Джон. — Както и навсякъде другаде.

— А аз си мислех… че там е твърде топло, за да се носят изобщо дрехи.

Джон се засмя.

— Опитай! — предложи й той. — Преди още да си се появила, ще те изгонят от града.

— А татко там ли ще бъде? — попита тя. Джон я погледна учудено.

— Баща ти е мъртъв — отвърна мрачно той. — А и какво ще прави той в Хадес? Ти го бъркаш с друго място, което отдавна, отдавна не съществува.

След като се навечеряха, те сгънаха покривката и постлаха одеялата си за нощуване.

— Всичко е като някакъв сън — въздъхна Кисмин, загледана в звездите. — Колко е странно, че съм тук, с една-единствена дреха на гърба и със своя беден годеник!

— Под звездите — добави тя. — Преди не ги забелязвах. Смятах ги за големи диаманти, които принадлежат някому. А сега те ме плашат. Карат ме да чувствувам, че всичко е било един сън — цялата ми младост.

— И наистина е било сън — рече спокойно Джон. — Младостта е сън, един вид лудост, предизвикана от бурните химически процеси в организма.

— Колко е приятно в такъв случай да си луд!

— Така казват — отвърна мрачно Джон. — Аз самият вече не съм уверен. Във всеки случай нека се обичаме, макар и за кратко, за година или две. Това е една форма на божествено опиянение, която всеки може да опита. В света няма нищо друго освен диаманти, само диаманти, а може би и оскъдният дар на разочарованието. Е, аз притежавам този дар, но нищо няма да постигна с него, както става обикновено. — Той потрепера. — Вдигни яката на дрехата си, малко момиченце, нощта е студена и ти ще се разболееш от пневмония. Голям грях тежи на съвестта на оня, който е измислил съзнанието. Нека го загубим за някой и друг час.

И като се загърна в одеялото си, той заспа.

(обратно)

Информация за текста

© 1922 Ф. Скот Фицджералд

© 1986 Красимира Тодорова, превод от английски

F. Scott Fitzgerald

The Diamond as Big as the Ritz, 1922

Разпознаване: NomaD, 2008

Редакция: bambo, 2008

Допълнителни корекции: beertobeer, 2008

Издание: Ф. Скот Фицджералд. Избрани творби в три тома, том II. Народна култура, 1986

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2008-12-24 18:11:29

1

Хадес — в древногръцката митология — подземното царство. В САЩ думата се употребява като нарицателно със значението „преизподня“.

(обратно)

2

Според древногръцките предания фригийският цар Мидас се славел с несметните си богатства.

(обратно)

3

За бога, отечеството и Св. Мидас (лат.) — Б.пр.

(обратно)

4

Игра на думи — на англ. „kiss me“ (кис ми) означава „целуни ме“.

(обратно)

Оглавление

I

II

III

IV

V

VI

VII

VIII

IX

X

XI

Реклама на сайте