«Стрихнин в супата»

Още щом Наливната бира влезе в бара на „Въдичарски отдих“, на всички ни стана ясно, че човекът не е на себе си. С изопнато и измъчено лице той се настани в най-отдалечения ъгъл, свеси глава и с нищо не допринесе за интересния разговор, който — съсредоточен около господин Мълинър — протичаше край камината. При това от време на време дълбоко въздишаше.

Един изпълнен със съчувствие Джин и тоник си остави чашата на масата, отиде при страдалеца и сложи благосклонна ръка на рамото му.

— Какво има, старче? Да не си изгубил някой приятел?

— По-лошо — въздъхна отново Наливната бира. — Изгубих криминалния си роман. Тъкмо го преполових на идване и взех, че го забравих във влака.

— Същото се случи веднъж и с моя племенник Сирил, Дето завърши вътрешна архитектура — обади се господин Мълинър. — Хората често забравят книгите си.

— А сега — тъжно продължи Наливната бира — няма да мога да мигна цяла нощ и все ще се питам кой е отровил баронета1 сър Джефри Тътъл.

— Нима баронетът е бил отровен?

— Да. Ако питате мен, това е работа на викария. Бил известен с интереса си към екзотичните отрови.

Господин Мълинър се усмихна снизходително.

— Не е викарият. Случайно съм чел „Мистерията в имението Мърглоу“. Убиецът е водопроводчикът.

— Какъв водопроводчик?

— Онзи, дето се появява във втора глава, за да поправи душа. Сър Джефри се отнесъл зле с леля му през 1896 година и затова той прикрепил с лепило отровна змия към тръбата на душа. Когато баронетът пуснал топлата вода, лепилото се размекнало, змията се плъзнала надолу, ухапала го по крака и изчезнала в канала.

— Не е възможно! — възрази Наливната бира. — Между втора глава и убийството има няколко дни.

— Водопроводчикът си забравил змията вкъщи и трябвало да се върне да я вземе — поясни господин Мълинър. — Надявам се това разкритие да смъкне камък от душата ви.

— Чувствам се като нов — призна Наливната. — Цяла нощ не мигнах все се чудех как е станало убийството.