«Чичо Джим и чичо Били»

Франсис Брет Харт Чичо Джим и чичо Били

Те бяха съдружници. С титлата чичовци бяха удостоени от Кедровия стан вероятно в знак на почит към улегналото им в известен смисъл добродушие, съвсем различно от спазмадичните буйни настроения на другите членове на стана, и може би към онова, което за младежките възприятия на другите се виждаше като напреднали години, които сигурно бяха не по-малко от четиридесет. Двамата бяха създали навици дори и в прахосничеството си, редовно всяка вечер губеха един на друг неизчислими и неизплатими суми на карти, всяка събота не пропускаха да прегледат за повреди улеите си за промиване на злато, но никога не ги поправяха. Дори бяха заприличали един на друг, както става със стари съпрузи или по-скоро както в семейните съжителства, така и у тях се проявяваше господството на по-силния характер, макар в техния случай май женственият чичо Били — възторжен, надарен с въображение и словоохотлив — да беше този, който командуваше мъжествения, разсъдлив и практичен чичо Джим. Те живееха в стана от основаването му в 1849 година и сякаш нямаше причина да не останат там до неизбежното му прерастване в миньорско градче. По-младите можеше да го напуснат поради неспокойни стремежи или жажда за промяна и разнообразие; чичо Джим и чичо Били не страдаха от такива дребнави желания. И въпреки всичко един ден Кедровия стан с изненада узна, че чичо Били щял да замине.

Дъждът ръмеше върху настлания с дървесна кора покрив на хижата с приглушено трополене като някакъв шум, долитащ през сън. Югозападният пасат бе топъл дори и на тази височина, което се усещаше през отворената врата, макар че в кирпиченото огнище мъждееше огън от борови кори и палеше ответни пламъчета по свежо лъснатите съдове на грубата полица, които чичо Джим бе почистил същата сутрин с обичайното си сериозно прилежание. Най-хубавите им дрехи, които ставаха и на двамата и които те носеха по ред в тържествени случаи, висяха на стени, покрити с грубо корабно платно вместо летви и мазилка и разнообразени с картинки от илюстровани списания и петна от влага. Две легла, подобни на моряшки койки — едно горно и едно долно, — заемаха стената към стряхата в това единствено помещение, а на дюшеците от грубо зебло, напълнени със сух мъх, бяха грижливо подредени съответните им одеяла и възглавници. Това бяха единствените предмети, които не се използуваха общо и частното притежание на които се зачиташе.

Чичо Джим, който седеше пред огъня, се изправи, когато едрата ъгловата фигура на съдружника му се появи на вратата с наръч дърва за през нощта. По това той позна, че е девет часът; от шест години насам чичо Били редовно внасяше дървата в този час, а чичо Джим също толкова редовно затваряше вратата подир него и нареждаше върху единствената маса тесте омазнени карти, които вадеше от чекмеджето, бутилка уиски и две тенекиени канчета. Към това се добавяше оръфан бележник и огризка от молив. Двамата мъже придърпаха столчетата си към масата.

— Чакай малко — рече чичо Били.

Съдружникът му остави картите, а чичо Били извади от джоба малка кутийка, отвори я и с важен вид лапна едно хапче. Това бе явно нещо ново за редовното всекидневие, защото чичо Били беше винаги в отлично здраве.

— Това за какво е? — малко пренебрежително попита чичо Джим.

— Против треска.

— Че ти нямаш треска — каза чичо Джим с увереността на човек, напълно осведомен за здравословното състояние на съдружника си.

— Ама е много силно предпазно! Хинин! Видях я тая кутийка в дюкяна на Райли и му изръсих двайсет и пет цента за нея. Можем да я оставим тука, за по-удобно, за вечерно време. Много успокоява след като човек е отработил тежък ден край реката. Лапни и ти.

Чичо Джим изтежко взе едно хапче, глътна го и върна кутийката на съдружника си.

— Ще я оставим на масата, като за гости, ако рече да се отбие някой от момчетата — каза чичо Били и взе картите. — Е, докъде сме?

Чичо Джим погледна в бележника.

— Ти ми дължиш шейсет и две хиляди долара от последната игра, а лимитът е седемдесет и пет хиляди!

— Я гледай ти, я! — възкликна чичо Били. — Я дай да видя.

Той прегледа бележника, направи слаб опит да оспори сборовете, но без да стигне до крайния резултат.

— Трябвало е да сложим лимит сто хиляди — каза той сериозно, — седемдесет и пет хиляди е дребна работа за игра като нашата. Ами сметна ли и моя периметър при Ейнджъл? — продължи той.

— Сметнах ти десет хиляди долара за него — отговори чичо Джим също така сериозно, — а то е фантастична цена.

Понеже въпросният периметър беше непроучен планински склон на десет мили, който чичо Джим никога не бе виждал, вероятно това изявление не беше далече от истината; въпреки това чичо Били отвърна със същия тон:

— Човек никога не знае какво може да изкара. Ами че ей тая сутрин наобиколих Източния връх, дето го знаеш, че е набъкан с кварц и злато, и без да искам си помислих колко много прилича на стария ми периметър при Ейнджъл. Трябва да отделя един ден да отида там и да направя някоя копка, ей тъй, за късмет. — Изведнъж той позамълча и добави: — Не е ли чудно, че тъкмо тая вечер ми заговори за тоя периметър? И това ако не е странно!

Той остави картите и загледа съдружника си с тайнствен вид. Чичо Джим прекрасно знаеше, че чичо Били вече много години редовно веднъж на седмица заявява за окончателното си решение да отиде при Ейнджъл, за да проучи периметъра си, и въпреки това наполовина прие твърдението на съдружника си, че има нещо тайнствено в тази работа, и в очите му се мярна безсмислено учудване. Но той се задоволи само да забележи предпазливо:

— Ти го спомена пръв.

— Това е още по-чудновато — доверително промълви чичо Били. — И съм го мислил и един вид съм се виждал там целия ден. Малко е чудно! — Той стана и затарашува между няколко изпокъсани и останали без корици книги в ъгъла. — Къде ли е отишъл тоя проклет съновник?

— Момчетата на Карсън го взеха назаем — отговори чичо Джим. — Без друго твойто не е било сън… само нещо като видение, а съновникът не се занимава с видения — Все пак той загледа съдружника си с известно съчувствие и добави: — Това ме подсеща, че оная нощ сънувах, че съм във Фриско в един малък хотел с купища пари и цялото време ми беше някак страшно и объркано.

— Ами! — учуди се съдружникът му с интерес, но и с упрек. — Че ти нищо не си ми казал за това! Много чудно е, че си изпитвал такива чувства, защото и аз съм ги изпитвал. Ей на, и тая вечер, като се връщах от извора, видях две гарги да подскачат на пътеката и си рекох: „Ако видя още една, ще е на късмет, положително!“. И ти ще си помислиш, че лъжа, ама като отидох до дръвника, ето че там имаше трета, кацнала на една цепеница — видях я така, както те виждам теб. Ще кажеш, че хората ще ми се смеят, ама това е точно каквото Джим Филдж е видял вечерта преди да направи голямата си находка!

Двамата се усмихваха, но все пак със стаена вяра и сериозност, толкова необикновено жалки, колкото и несъвместими с тяхната възраст и умствени способности. Нямаше обаче нищо чудно, че при тяхното занятие и при обстановката, в която живееха — всеки ден в атмосфера на надежда, очакване и случайност, надявайки се всяка сутрин на сляп удар с мотиката, който може да ги направи богати, — те виждаха поличби в природата, и чуваха мистични гласове в заобикалящите ги непроходими гори. Още по-малко за чудене бе това, че те бяха особено чувствителни към по-явните прищевки на случая и бяха комарджии, които залагаха на едно обръщане на картата, както се уповаваха на онова, което можеше да им открие една лопата изкопана пръст.

Ето защо беше съвсем естествено да се върнат от недействителния свят на знаменията към масата и картите си. Но едва бяха седнали, когато чуха пращене на съчки под нечии стъпки отвън и незапънатото резе на вратата им се вдигна. Влезе един по-млад жител на стана. Той промърмори свадливо „Здравейте!“, което можеше да мине за поздрав, а можеше да бъде и лек протест, че е намерил вратата затворена, придърпа при огъня столчето, от което чичо Джим току-що бе станал, изтръска мокрите си дрехи като някое нюфаундландско куче и седна. Не беше в никой случай прост, нито недодялан и това държане бе по-скоро проява на небрежна, самонадеяна, младежка фамилиарност, отколкото на грубост. Хижата на чичо Джим и чичо Били се смяташе за народно или „обществено“ притежание на стана. Отделни златотърсачи си назначаваха срещи там. „Ще се видим при чичо Били“ — беше обикновена уговорка. Към това се добавяше и недоизречената надежда за третейската намеса на съдружниците или правото да ги помолят да поизлязат вън, ако разговорът имаше частен характер. Въпреки всичко съдружниците никога не проявяваха никакви възражения и тази вечер, когато загледаха госта, в търпеливите, кротки добри очи на чичо Джим и чичо Били не се забеляза и сянка на неудоволствие от това нахълтване. Може би в погледа на чичо Джим проблясна искрица облекчение, когато видя, че никой не придружава госта и че това не е уговорена среща Нямаше да е приятно за двамата съдружници да стоят на дъжда, докато гостите разменят лични тайни в хижата им. Доброжелателството им може и да беше безгранично, но желанието да се излагат на лошото време можеше да има граници.

Чичо Джим дръпна откъм огнището едно огромно дърво и седна на най-сухия му край, след като гостът зае столчето. Младежът, без да се откъсне от недоволните си ядни размишления над огъня, разсеяно посегна назад за бутилката с уиски и тенекиеното канче на чичо Били, които последният побутна към него с гостоприемната си ръка. Но когато оставяше канчето, погледът му падна върху кутийката с хапчетата.

— Това какво е? — рече той с мрачно презрение. — Отрова за плъхове?

— Хапчета хинин … против треска — каза чичо Джим. — Най-новото нещо. Не пропуска влага като гумата! Вземи едно след уискито. Чичо ти Били и аз не сядаме да си починем вечер след работа, без да лапнем по едно. Вземи си, заповядай! Оставили сме ги тука за момчетата.

Колкото и да бяха свикнали съдружниците единият да възприема и да изказва пред хората мнението на другия, също както да разменят дрехите си, чичо Били все пак беше смаян и възхитен от въодушевлението, с което чичо Джим предлагаше неговите хапчета. Гостът взе едно и го лапна.

— Страшно горчи! — рече той и погледна домакините си с внезапно калифорнийско подозрение, че това може да е някой „номер“. Но честните лица на съдружниците го успокоиха.

— Тая горчивина, дето я усещаш — побърза да каже чичо Джим, — е точно туй, дето му дава силата. Някак я поболява маларията… и един вид наведнъж и с един удар прави вътрешностите непромокаеми! Разбираш ли? Сложи си още едно в джобчето на жилетката, ще плачеш за тях като дете преди да стигнеш у дома си. Ха така! Е, как вървят работите на твоя периметър, Дик? Гребеш злато, а?

Гостът вдигна глава и я обърна колкото да запрати през рамо отговора си срещу домакините.

— Не зная какво наричаш да „греба златото“ — каза той намръщено, — май че вие двамата, като си седите тука удобничко край огъня и пет пари не давате какво става вънка, ще кажете, че да имаш два фута вода на периметъра си значи да „гребеш злато“; мисля, че вие бихте сметнали сто и петдесет фута улей отнесен и отишъл по дяволите на Южния разклон за нещо като реклама за проклетия ви стан; сигурно вие бихте го взели за подтик, насърчаващ капиталовложителите! Няма да се изненадам — продължи той още по-мрачно, когато струя дъжд, влязла през широкия комин, се изсипа в тенекиеното му канче, — много ще ви прилича на вас двамата, както сте седнали тук и се тъпчете с вашия хинин… ако кажете, че тоя дъжд, дето вали от три седмици, е нещо, с което можем да се гордеем.

Всички в стана имаха дружелюбния и успокоителен обичай без всякакво основание да държат чичо Джим и чичо Били отговорни за сегашното му местоположение, за злочестините, времето, за всяко природно нещастие и по същия начин двамата съдружници имаха навика съвсем без всякакво основание да приемат всички тези порицания и да се извиняват.

— Той е един дъжд, дето е мек и уталожващ — каза благо чичо Били, — прави жилите и мишците по-гъвкави. Забелязал ли си, Джим — обърна се той натъртено към съдружника си, — забелязал ли си някога, че като работиш на лего, потта ти е някак гъста като пяна? Сякаш порите ти се отварят!

— Всеки път така ми става — отговори чичо Джим, — по-хубаво отколкото от тия скъпите сапуня. Гостът горчиво се засмя:

— Е, то си е ваша работа. Аз смятам да зарежа всичко утре и да си вдигна парцалите, да потърся нещо друго. Все няма да е по-лошо от това тука.

Двамата съдружници изглеждаха огорчени, макар и да бяха свикнали с такива избухвания. Всеки, който намислеше да се махне от Кедровия стан, първо използуваше решението си като закана срещу тези търпеливи хорица, по примера на някакви избягали племенници, или разиграваше цяла сцена.

— Обмисли го още веднъж, преди да се махнеш — каза чичо Били.

— Виждал съм и по-лошо време, преди ти да дойдеш — бавно рече чичо Джим. — Вода бе заляла целия бряг, кал толкова дълбока, че не може човек да стигне при Ейнджъл за чувал брашно, та трябваше да ядем кедрови орехи и зайци. И въпреки това… оставахме в стана и пак сме си тука!

Мекушавият отговор като че вбеси госта. Той скочи на крака, отметна дългата си мокра коса от хубавото, но ядосано лице и опръска с няколко капки съдружниците.

— Да, тъкмо това е! Точно на това се чудя! Все тука си седите и не мърдате! И тука ще си седите и ще мухлясвате, докато не умрете от глад или се удавите! Тука сте си — двама мъже, които трябваше да бъдат в света и да играят ролята си като двама възрастни, — не се помръдвате оттука като деца, които играят на къща в гората, играете на работа в нещастните си кални изкопи и сте доволни. Двама мъже, още достатъчно млади, за да си отземете от удоволствията в живота, да ходите по балове или театри, или да ухажвате момичета, и все пак достатъчно стари, за да бъдете женени и да си имате семейства, а вие сте доволни да стоите в това Дивотино, стари ергени, животувате като просяци от някой приют. Точно на това се чудя! Казвате, че така ви харесва? Казвате, че се надявате с постоянството си да намерите златна жила — и какво значение ще има то за вас? Какви са вашите шансове? Колцина от нас са изкарали и изкарват повече, отколкото за прехрана? Казвате, че на драго сърце делите всичко поравно и го делите, а стига ли ви на двамата? В същност не се ли подяждате един друг? Не се ли тормозите един друг, не пресичате ли борбата един на друг, като затъвате все по-дълбоко и по-дълбоко в калта на тоя проклет стан? И както затъвате, не давате ли на другите тука със своята възраст и положение надежди, които сами знаете, че не може да се изпълнят?

Макар и да бяха свикнали на полураздразнените, полу-шеговити, но винаги пресилени критики на другите, в отправените им сега обвинения имаше нещо толкова ново, че за миг съдружниците не отговориха. Бузите на чичо Били се бяха леко изчервили, а лицето на чичо Джим бе малко пребледняло. Той заговори пръв. Но заговори с известно достойнство, каквото нито съдружникът му, нито техният гост бяха забелязвали у него.

— Понеже нашият огън е тоя, дето така те е сгорещил, Дик Булен — започна той и бавно се изправи с ръка върху рамото на чичо Били, — и нашето уиски е, дето ти развърза езика, смятам, че трябва да се помирим с това, което ти казваш, също така, както сме успели да се помирим с нашия начин на живот, и да не се караме с теб под собствения си покрив.

Младежът видя промяната в изражението на чичо Джим и побърза да протегне ръка и с извиняващо се движение отметна дългата си коса.

— По дяволите всичко това, приятелю — рече той с глас, който звучеше и разкаяно, и развеселено, — не трябва да обръщаш внимание на туй, което току-що казах. Аз съм толкова разстроен, като си мисля за моето положение, а може би малко и за вашето, та съвсем забравих, че не ми влиза в работата да поучавам някого, а най-малко вас. Да се разделим като приятели, чичо Джим, и ти, чичо Били, и забравете това, което ви наговорих. В същност не знам защо изобщо заговорих… само че тъкмо бях минал край вашия периметър и се чудех колко ли още ще издържат старите ви улеи и откъде ли, по дяволите, ще вземете нови, като се издънят. Сигурно оттам се подведох. Това е то, приятелю!

Лицето на чичо Били засия от облекчение и негова беше ръката, която първа стисна ръката на госта; чичо Джим бързо го последва, с не по-малко честно ръкостискане, но с очи, които като че не гледаха Булен, макар от тях и да бяха изчезнали всички следи на яд. Той го изпрати до вратата, пак му стисна ръка, но остана известно време загледан в мрака, след като разрошената коса и широките рамене на Булен бяха вече изчезнали.

В това време чичо Били отново беше седнал на мястото си и изтръскваше лулата, като се подсмиваше при спомена за разговора.

— Подсеща ме някак за Джоу Шарп, когато собствените му съдружници го обраха на покер в собствената му хижа, като дойде тука да ни разстройва нас с тая работа! Какво му даде ти на него?

Но чичо Джим не отговори и чичо Били взе картите и се залови да ги бърка с неопределена, но все пак малко болезнена усмивка.

— В края на краищата, Дик много го мъчеше всичкото туй, дето го каза, и мен един вид ми дожаля за него. И знаеш, мен ми е доста присърце човек, дето си казва, каквото мисли. То, знаеш ли, някак го освобождава от всичко, дето му се е насъбрало. То е също като да промиеш един черпак пясък: сипеш му вода и го въртиш и въртиш, и първо излиза калта и пръстта, после ситните камъчета, после черният пясък и тогава всичко се махне и на дъното лъсне люспица злато!

— Ще рече, ти мислиш, че е имало наистина нещо в това, което той казва? — попита чичо Джим и бавно се обърна към него.

Някаква странна нотка в гласа му накара чичо Били да вдигне очи.

— Не — бързо отговори той, като се мъчеше с инстинкта на отпуснат човек, който не обича да си разваля удоволствието, да избегне възможно трудно положение. — Не, мисля, че нямаше нищо вярно! Ами ти за какво си се умислил там? Няма ли да играеш? То вече минава девет и половина.

Смъмрен така, чичо Джим се върна при масата и седна, в това време чичо Били раздаде картите и откри вале — вале коз — но без онова обичайно възклицание на възторг, което винаги придружаваше сполуката му, нито пък чичо Джим откликна с обикновеното си престорено възмущение. Такова нещо не беше се случвало досега в историята на съдружието им. И двамата играеха в мълчание — мълчание, нарушавано само от изплющяването на по-едри дъждовни капки в комина.

— Трябва да сложим един-два камъка отгоре на комина, на ръб, както го е направил Джак Киртис. То запазва от дъжда, без да пречи на тягата — рече замислено чичо Били.

— Каква ще е ползата, ако …

— Ако какво? — спокойно попита чичо Били.

— Ако не го разширим — отговори чичо Джим с известно отегчение.

Двамата вдигнаха очи към комина, но погледът на чичо Джим се плъзна по стената към леглата. Платното беше загубило цвят на много места, а изображението на богинята на свободата от някакво илюстровано списание беше се покрило с влажен, подобен на шарка обрив.

— Ще залепя тоя смешен афиш за содата за пране, дето го взех от бакалницата оня ден, направо върху тая Свобода. Тя е много хубава жена, тая, дето пере, с къси ръкави — каза чичо Били. — Това им е хубавото на тия картинки, че можеш винаги да сложиш нещо ново, пък и стената става по-дебела.

Чичо Джим мълком се задълбочи пак в картите. След малко той отново се изправи и закачи палтото си на вратата.

— Духа — кратко обясни той.

— Да — с готовност се съгласи чичо Били, — ама някак нямаше да е хубаво без тая пукнатина във вратата, дето влиза през нея слънцето сутрин. Знаеш, тя е нещо като слънчев часовник. Като стигне ивицата светлина до онова кюше, аз си казвам „часът е шест!“, като падне върху комина, казвам си „седем!“ и така си върви.

Наистина в стаята беше станало студено, а вятърът се засилваше. Свещта започна да се топи и запремига, жаравата в огнището току припламваше, сякаш се мъчеше да разпръсне сгъстяващите се сенки, но все не успяваше. Играта често се прекъсваше, за да постъкнат огъня. След като поседяха в тая мрачина и всеки от играчите придърпваше свещта към себе си, за да види картите си, чичо Джим се обади:

— Слушай!

— Какво? — откликна се чичо Били.

— Сигурен ли си, че си видял тая трета гарга на дръвника?

— Видях я така, както те виждам тебе сега… и много по-ясно. Защо?

— Нищо. Само си мислех. Я погледни сега! Как са картите.

Чичо Били продължаваше да губи. — И пак имам да ти давам нещо към шейсет хиляди долара.

Чичо Джим замислено прегледа сметките в бележника.

— Да речем — заговори той бавно, но без да гледа съдружника си, — да речем, понеже става вече късно, че ще заложа моя дял за половината от периметъра срещу лимита… седемдесет хиляди, та да разчистим сметката.

— За твоята половина! — повтори чичо Били с усмихнато недоверие.

— Моята половина от периметъра … и от тая къща … половината от всичко това, дето Дик Булен нарече имот, от който не можем изкара и прехраната си — полуусмихнат потвърди чичо Джим.

Чичо Били се изсмя. Това беше ново хрумване — разбира се, всичко беше само „наужким“, както и цялата им игра, но въпреки това и сега изпитваше едно такова странно чувство, че би искал Дик Булен да можеше да го чуе.

— Карай, приятелче — каза той. — Съгласен. Чичо Джим запали нова свещ, за да подсили мъждеещата светлина; падна се на чичо Били да раздава. Той откри вале спатия. Когато вдигна картите си и ги видя, той се изчерви и хвърли бърз поглед към съдружника си.

— Няма смисъл да играем — каза той. — На, виж! — И разкри картите си на масата. Бяха асо, поп и дама спатия и вале пика, от същата боя с коза, които заедно с откритото вале спатия бяха всичките печеливши карти!

— Да пукна макар! Ако играехме четирима, да речем ти и аз срещу други двама, щяхме да ги направим на пух и прах в тая игра и да спечелим цял куп пари, а? — И очите му заблестяха. В очите на чичо Джим също се мярна светлинка.

— А, не! Не съм видял три гарги днес следобед — добави чичо Били, тържествувайки, когато съдружникът му започна на свой ред да разбърква картите с най-голямо старание. А когато ги раздаде, откри купа за коз. Чичо Били вдигна картите си една по една, но когато свърши, лицето му стана толкова бледо, колкото червено беше преди.

— Какво има? — веднага го попита чичо Джим и започна също да пребледнява.

Чичо Били бавно, с дъх, пресекнал от суеверен страх, нареди картите си на масата. Бяха същата комбинация купи и вале каро. Той можеше да прибере всички ръце.

Те се вторачиха един в друг с безизразни лица и измъчени боязливи усмивки. До тях долиташе стенанието на вятъра в дърветата; изведнъж вратата затрака. Чичо Били скочи на крака, но чичо Джим го хвана за ръката.

— Недей оставя картите! Това е от вятъра, седни — каза той със снишен от страхопочитание глас. — Ти раздаваш, преди имаше две и две сега, това прави четири, трябва ти само една точка още, за да спечелиш играта. Карай.

И двамата си сипаха по едно канче уиски, леко усмихнати, но с някакъв ужас в очите. Ръцете им бяха студени, картите се изплъзваха от изтръпналите пръсти на чичо Били; след като ги разбърка, той ги подаде на съдружника си, да ги разбърка и той, но не проговори. Когато ги разбърка старателно, чичо Джим ги върна с обречен вид на съдружника си. Чичо Били ги раздаде с треперещи ръце. Той откри купа.

— Ако си сигурен в тия ръце, ще знаеш, че си спечелил — едва чуто промълви чичо Джим.

Чичо Били не отговори, но плахо разкри асо, друг коз и карта от същата боя.

Беше спечелил!

И двамата ги обзе чувство на облекчение и те избухнаха в истеричен дрезгав смях. Макар че тяхната игра би могла да се види на страничния, наблюдател нелепа и детинска, за тях напрежението бе не по-малко, отколкото и най-големия комарджия, без да притежават обиграната сдържаност, хладнокръвие и самообладание на комарджии. Чичо Били нервно хвана отново картите.

— Недей — сериозно го спря чичо Джим, — няма смисъл … късметът ти беше дотук.

— Само веднъж още — замоли се съдружникът му. Чичо Джим се загледа в огъня, чичо Били набързо раздаде картите и разкри две карти на масата. Бяха обикновени, прости карти. Той раздаде пак със същия резултат.

— Нали ти казах — обади се чичо Джим, без да вдигне очи.

Това беше направо скучна работа след предишните великолепни игри и след като се опита още веднъж, чичо Били бутна настрана картите и придърпа столчето си към огъня.

— Чудно нещо, нали? — заговори той с неразсеял се още суеверен страх. — Три пъти наред. Знаеш ли, през цялото време ме побиваха тръпки, Божке, какъв късмет! Никой от момчетата не би повярвал, ако им разправим… пък най-малко от всички тоя Дик Булен, дето без друго не вярва в късмета. Интересно какво щеше да каже! И божичко, как ли щеше да изглежда! Е, какво си ме зяпнал?

Чичо Джим се беше обърнал и гледаше добродушното простовато лице на чичо Били.

— Нищо! — отвърна той кратко и очите му пак се обърнаха към огъня.

— Тогава недей гледа така, сякаш виждаш кой знае какво… хваща ме страх — малко сприхаво му се сопна чичо Били. — Хайде да си лягаме, преди да е изгаснал огънят!

Съдбоносните карти бяха сложени обратно в чекмеджето, масата бутната към стената. След кратката процедура на събличането дрехите бяха сложени отгоре върху одеялата. Чичо Били се прозя:

— Интересно, какво ли ще сънувам тая нощ… би трябвало да е нещо, дето ще обясни тоя късмет — Това беше неговото „лека нощ“ за съдружника. Подир една-две минути беше дълбоко заспал.

Но не и чичо Джим. Той чу как вятърът постепенно стихна и в настъпилата гнетяща тишина можеше да долови спокойното дишане на съдружника си и далечно джафкане на койот. Когато очите му свикнаха с полумрака, в който проблясваха само гаснещите въглени на техния огън, той можеше да различи във всички подробности жалката им хижа и примитивната обстановка, в която бяха живели толкова дълго. Неприветливите кръпки на покрива от дървесна кора окаяните саморъчно изработени предмети от първа необходимост, тягостните неспирни неудобства — всичко това му стана ясно, без оптимистичната надежда, която го беше правила поносимо досега. А когато затвори очи, да не ги вижда, то беше само за да заслиза надолу по стръмния планински склон, по който бе крачил толкова често към периметъра край придошлата река, към купищата промит пясък, който го затрупваше като празни черупки от безсмислени, бездоходни дни, прекарани там в очакване някой случаен късмет да им сложи край. Видя отново прогнилия улей, през чиито безнадеждни пукнатини и дупки им се изплъзваше дори и оскъдната всекидневна печалба. Най-после той се надигна, безкрайно предпазливо слезе от горното легло, без да потревожи спящия долу съдружник, загърна се с одеялото си, отиде при вратата и безшумно я отвори. По положението на няколкото звезди, които блещукаха на север, разбра, че е едва полунощ — оставаха още дълги, неспокойни часове, докато се съмне! В трескавото състояние, до което се беше постепенно докарал, му се стори, че не може да дочака зората.

Но той грешеше. Защото още докато стоеше там, природата сякаш нахълта в скромната му хижа с волния си благоуханен полъх и го обгърна с щедрото си дружелюбие. Той усети отново в полъха й това странно чувство на свобода, тази тайнствена близост с птиците и животните, с храстите и дърветата в този отворил се пред него по-велик дом. Тази взаимна връзка е била туй, което го е държало там, която още държеше тези отегчени от света, уморени труженици в неугледните им хижи по склоновете наоколо; и той усети на челото си уханието, което всяка вечер даряваше на него и на ттях сън и забрава. Затвори вратата, върна се, пак така безшумно се качи на леглото си и веднага се унесе в дълбока дрямка.

Но когато чичо Били се събуди на другата сутрин, той видя, че е вече късно, защото слънцето, проникнало през пукнатината на затворената врата, беше насочило ивица светлина към студеното огнище като кибрит, с който да запали отново прегорелите въглени. Първата му мисъл беше за чудноватия късмет предишната вечер и за разочарованието, че не е сънувал сън с очакваната разгадка. Той скочи на земята, но както застана изправен, погледът му падна към горното легло на чичо Джим. То беше празно. Не само това, но и неговите одеяла — личните одеяла на чичо Джим бяха изчезнали!

Внезапно обяснение за държанието на съдружника му вечерта го порази с жестокостта на юмручен удар; внезапно проумяване може би точно на търсената от него разгадка проблясна пред него като светкавица! Той обиколи хижата с обезумял поглед. Масата беше дръпната от стената малко накриво, сякаш за да му се набие в очите. На нея лежеше омазнената кесия от чортова кожа, в която държаха малкото злато, останало от „изкараното“ предната седмица. Златото е било грижливо разделено и половината взета! Но до кесията лежеше малкият бележник, отворен, с молива, сложен напреко. Дебела черта бе теглена през страницата, на която бяха записани въображаемите баснословни печалби и загуби, чак до заложената от чичо Джим половина от периметъра, която бе рискувал и загубил! Отдолу бяха набързо надраскани следните думи:

„Уредено след твоя късмет снощи, стари приятелю.

Джеймс Фосгър“

Мина почти цял месец преди Кедровия стан да повярва, че чичо Били и чичо Джим са разтурили съдружието си. Гордостта не беше позволила на чичо Били да сподели подозренията си за истината или да разкаже за събитията, станали преди тайното бягство на чичо Джим, а Дик Булен бе заминал същата сутрин с дилижанса за Сакраменто. Той обясни накратко, че съдружникът му бил повикан в Сан Франциско по много важна тяхна работа, която в същност можела да наложи и той да отиде там по-късно. За това голяма помощ му оказа писмо от изчезналия Джим с печата на Сан Франциско, в което го молеше да не се тревожи за благополучието му, понеже се надявал в най-скоро време да се залови за доходна работа, но без да спомене нещо повече за прибързаното си заминаване, нито за причината.

Два-три дена чичо Били беше зашеметен и сащисан — с дълбокото си простодушие той се чудеше дали изключителният му късмет нея вечер беше го направил глух за някакво обяснение на съдружника му или, още по-страшно, дали не беше подхвърлил някакъв „низък“ и невероятен намек, че взема фантастичния залог на съдружника си за истински и обвързващ. В мъката си той написа на чичо Джим трогателно писмо с извинение, макар и малко несвързано, с мастилени петна и пълно с правописни грешки, златотърсачески думички и стари шеги от съвместния им живот. Но на това заплетено послание получи само повторни уверения от чичо Джим за блестящите му перспективи и за надеждите, че старият му съдружник ще има по-голям късмет, като е останал сам на периметъра. Цяла седмица, а може би и две, чичо Били ходеше навъсен, но непоклатимият му оптимизъм и добродушие надделяха и той взе да мисли само за благополучието на бившия си съдружник. Пишеше му редовно, но все на същия адрес — пощенска кутия в сан Франциско, — който на простоватия чичо Били говореше за някакво високо обществено положение. На тези писма чичо Джим отговаряше редовно, но кратко.

Поради това, че вътрешно някак се гордееше със съдружника си и го обичаше, чичо Били не показваше открито писмата му в стана, макар и да говореше доста за многообещаващото му бъдеще и дори им прочиташе къси извадки. Не е нужно да твърди, че станът не приемаше разказваното от чичо Били с доверие, лишено от всякакво подозрение. Тъкмо наопаки — в Кедровия стан се ширеха стотина предположения, шеговити или сериозни, но всичките фантастични. Съдружниците се скарали заради дрехите си — чичо Джим, който беше по-висок от чичо Били, отказал да носи панталоните на съдружника си. Скарали се, когато играли на карти, — чичо Джим открил, че чичо Били имал тесте с белязани карти. Скарали се заради това, че по невнимание чичо Били смлял половин кутия „хапчета за жлъчка“ за сутрешното им кафе. Един черноглед мулетар мрачно подхвърли, че понеже никой в същност, не е видял чичо Джим да напуска стана, той бил още там и костите му все щели да се намерят в някой от изкопите, а един още по-лековерен златотърсач твърдеше, че това, което той взел за крясък на кукумявка вечерта преди изчезването на чичо Джим, може да е било предсмъртен вик на убития. Във висша степен типично за този стан — както, впрочем, и за други станове в Калифорния — никой, дори изобретателните теоретици, не вярваха в своите приказки и никой не си даваше и най-малък труд да ги докаже или обори. За щастие, чичо Били никога не ги чуваше и се движеше в тази атмосфера на смехотворни подозрения без никакви съмнения. А после в отношението на стана към него и разтрогнатото съдружие настъпи удивителна промяна. Дотогава, без каквато да било причина, всички единодушно бяха хвърляли вината върху чичо Били — може би понеже беше там, за да я поеме. С време въздържаната мълчаливост и потиснатост в държането му, които отначало бяха отдавали на разкаяние и угризения на съвестта, започнаха да се приемат в негова полза. Ето, нещастният чичо Били се блъска в изкопите, а егоистичният му съдружник мързелува в лоното на разкоша в Сан Франциско! Възторжените разкази на чичо Били за успехите на чичо Джим само допринасяха за съчувствието, изпитвано сега към него, и презрението им към избягалия съдружник. В дюкяна на Бигс някой предложи да му изпратят писмо, в което да изразят възмущението на стана от безсърдечното му държане към бившия му съдружник Уилям Фол. На чичо Били поднасяха съболезнования, правеха недодялани опити да го разтушат в самотата му. Шествието от пет-шест души, което два пъти седмично се запътваше към неговата хижа, понесло собствените си бутилки с уиски, и завършваше с „мъжки танц“ пред вратата, беше достатъчно да разведри угасналата му веселост и да му напомни за по-щастливото минало. „Доброволни“ работни групи идваха на неговия периметър и с много шеги и закачки правеха спазмодични опити да му помогнат. Не беше нещо необичайно някой честен златотърсач да стане сред празните приказки в някоя хижа с извинението, че „смятал да отиде за един-два часа да попромива малко при чичо Били“. И въпреки всичко, както и преди, не беше никак за вярване, че кой да е от тези лекомислени благодетели наистина вярваше в собствената си искреност или в сериозността на положението. В същност в тези им постъпки имаше елемент на оптимистичен цинизъм: „Кой знае дали чичо Били не поддържа още старото съдружие и само се смее на нас, като му пише на чичо Джим за глупостите, дето ги вършим“.

Така мина зимата и дъждовете и настъпиха дните на безоблачното небе и звездните студени нощи. Водите все още прииждаха от снега, натрупан високо в проходите на Сиера Невада, и брегът се наводняваше, но и това мина и остана само слънчевият блясък. Колкото еднообразни и да бяха годишните времена, в стана настъпи леко раздвижване с обновяването на мъзгата в боровете и кедрите. И тогава един ден странна възбуда обзе брега на реката. Златотърсачите тичаха насам и натам, но главно се трупаха на периметъра на чичо Били, известен все още под името на бившите съдружници „Фол и Фостър“. Към възбудата се добавиха и няколко бързи револверни гърмежа явно отправени безцелно в небето и от някого в края на тълпата. Навалицата се разстъпи и се появи чичо Били, пребледнял, загубил ума и дума, залитащ по малко от потупванията по гърба и ръкостисканията на целия стан. Защото на чичо Били му беше проработил късметът — току-що беше попаднал на залеж, грубо преценен за около петнадесет хиляди долара!

Макар в този върховен момент да му липсваше лицето на стария му съдружник, той не можеше да не види непресторения възторг и ликуване в очите на всички, които го заобикаляха. За безгрижния; но несигурен живот на тези хора бе типично сполуката и късметът да не будят завист у неспоходените от щастието, а да се приемат като обещание и поличба за сбъдване на собствените им надежди. Златото беше там — природата бе открила тайната си. Щедростта й нямаше предписани граници. Толкова силно бе това убеждение, че един многострадален, но все още не изгубил надежда златотърсач се наведе и потупа един голям камък с възклицанието „Добричката майка лемя!“.

Откритието бе последвано от празнуване вечерта и припряно съвещание сутринта със специалист по минното дело и спекулант, привлечен в стана от добрите новини, а сетне, още на другата вечер за безкрайно изумление на Кедровия стан — чичо Били тръгна с чек за двадесет хиляди долара в джоба за Сан Франциско, като се сбогува завинаги с периметъра си и със селището.

Когато пристигна на кея в Сан Франциско, чичо Били беше малко сащисан. Златните врата отттатък не се виждаха от идващата откъм морето мъгла, която беше забулила и целия град, и по сивите улици, които се изкачваха нагоре по още по-сиви песъчливи хълмове, блещукаха вече лампи. Като жител на Запада, израснал край вътрешни реки, той бе изумен и омаян от морските кораби с високи мачти и някакво странно усещане за близостта на тайнствения океан който не бе виждал никога. Но елегантно облечените мъже и жени и минаващите каляски го стреснаха и изведнъж го, обзе чувството, че е чужд и далечен на всичко, което вижда. Беше мечтал да се яви при стария си съдружник с работните си дрехи и да тупне на масата пред него чек за десет хиляди долара — неговият дял от бившия им периметър. Но като гледаше тези блестящи минувачи, внезапно го обхвана неочаквана плахост. Беше чувал за един евтин общодостъпен хотел, много посещаван от завръщащи се златотърсачи, които влизаха през гостоприемната му врата, през която лесно се стигаше и до разни дюкяни, и след няколко часа излизаха като разкошни модни пеперудки, оставили там стария си пашкул. Натам се запъти той; оттам се появи след това с одеяния крещящо нови и не по мярка. Но не беше пожертвувал брадата си, та в хубавото му слабо лице все още имаше нещо представително и оригинално, което надделяваше над евтината баналност на дрехите. Когато стигна до пощата, той пак се смути от огромните размери на сградата и се обърка пред застъклените малки квадратни пощенски кутии, които заемаха цяла стена, и също толкова тъмни заключени дървени кутии с добре изписани номера. Сърцето му се разтуптя, той помнеше номера, а пред него имаше гише и чиновник на него. Чичо Били се наведе напред.

— Можете ли ми каза дали тоя човек, на когото е кутията шестстотин и деветдесет, е тук?

Чиновникът се облещи, накара го да повтори въпроса и се обърна назад. Но почти веднага пак се показа на прозорчето с две-три захилени лица до неговото, явно надвесили се зад рамената му. Той помоли чичо Били да повтори въпроса си още веднъж. Чичо Били го повтори.

— Защо не отидеш да видиш дали номер шестстотин и деветдесет е в кутията си? — запита първият чиновник, като се обърна с престорена строгост към един от другите.

Чиновникът се отдалечи, върна се и отговори много сериозно:

— Беше там преди един момент, но излезе да си поразтъпче краката. Човек се схваща там на тясно и той не може да го издържи повече от десет часа без прекъсване.

Но наивността си има граници. Чичо Били вече беше усетил колко грешно бе смятал, че съдружникът му е официално свързан с тази сграда; бузите му се изчервиха и пак пребледняха. Зениците на сините му очи многозначително се свиха и заприличаха на черни точки.

— Ако ме пуснете зад това прозорче, младоци такива — каза той със същата сериозност, — ще ви покажа как мога да ви смаля достатъчно, за да влезете в тая кутия, без да ви е тясно! Но аз само исках да зная къде живее Джим Фостър.

На тези думи първият чиновник отговори пак небрежно, но учтиво:

— С едно писмо, пуснато в неговата кутия, ще можете да получите сведения за това — каза той; — ето ви хартия и молив да го напишете веднага.

Чичо Били взе листа хартия и се зае да пише:

„Току-що пристигнах тук. Ела да се видим във…“ — Той се поспря. Хрумна му блестяща идея — можеше да смае стария си съдружник и тези хвалипръцковци на гишето: ще сложи името на най-новия „шикозен“ хотел в Сан Франциско, който бил приказен със своя разкош. Той добави „хотел «Ориентал»“ и без да сгъне листа, го мушна през прозорчето.

— Не искате ли плик? — попита чиновникът.

— Сложете марка там на ъгълчето — отговори чичо Били, като остави една монета и ще стигне и така.

Чиновникът се усмихна, но залепи марка и чичо Били си тръгна.

Но това беше краткотраен триумф. Чичо Били се разочарова, че намирането на посочения от приятеля му адрес с нищо не му помогна да открие къде живее той и му се стори, че с това чичо Джим става още по-далечен, че се загубва в големия град. Освен всичко друго сега трябваше да направи действителен собствения си адрес и да наеме стая в хотел „Ориентал“. И той отиде там. Мебелировката и украсата дори и за онези ранни дни на хотелските сгради в Сан Франциско бяха разточителни и прекомерно пищни и чичо Били се почувствува отритнат и самотен в тази чужда обстановка. Но нае хубав апартамент, плати още веднага в аванс и полууплашен излезе, за да блуждае безцелно из града с трескавата надежда да срещне стария си съдружник. Вечерта безпокойството му нарасна, той загуби смелост пред дългата редица маси в украсената с колони столова, пълна с елегантно облечени мъже и жени, напусна спалнята си с тапицираните й с атлазен брокат столове и позлатено легло, избяга в скромната си квартира в странноприемницата „Добро настроение“ и утоли глада си в евтината й гостилница сред бивши златотърсачи и новопристигнали емигранти от Изтока. Два-три дена минаха в това чудновато двойно съществуване. Три-четири пъти на ден той се отбиваше с престорена непринуденост и нехайство във великолепния хотел „Ориентал“, поискваше ключовете от чиновника, питаше за писмото, което все не идваше, отиваше в стаята си, гледаше разсеяно през прозореца минаващото долу множество с надеждата да види своя съдружник, когото не можеше да намери, и след това се връщаше в странноприемницата „Добро настроение“, за да си почине и да се нахрани. На четвъртия ден получи къса бележка от чичо Джим — беше в обичайния му жизнерадостен, но сбит и делови стил. Много съжалявал, но трябвало да замине от града по важна и доходна работа, обаче се надявал скоро да се върне и да се срещне със стария си съдружник. За първи път имаше и нещо шеговито — вярвал, че чичо Били няма „да види всички забележителности“ преди той, чичо Джим, да се върне. Колкото и разочароващо да бе това забавяне за чичо Били, в него просветваше и лъч надежда — писмото беше прехвърлило мост през тази бездна, която като че ли зееше между тях в пощата. Бившият му съдружник бе приел неговото идване в Сан Франциско без въпроси и беше намекнал за подновяване на старата им близост. Защото чичо Били с цялото му доверчиво простодушие се измъчваше от две терзаещи го съмнения: едното, дали чичо Джим с новата му елегантност на „гражданин“ — като тези, които виждаше из улиците — би приел недодяланата му дружба; другото, дали той, чичо Били, не би трябвало веднага да му каже за новото си положение. Но както всички слабохарактерни, неразсъждащи хора, не можеше да се откаже от старото желание да смае чичо Джим, като му даде неговия дял от намереното злато още щом спомене за него, и се съмняваше, може би с известно основание, дали Джим ще иска да го види, след като чуе за големия му късмет. Защото чичо Били още си спомняше със страх неочаквания устрем на чичо Джим към самостоятелност и непреклонната педантичност, която го накара упорито да изпълни задължението си при Играта на карти.

С цел да се просвети за компанията на чичо Джим, той „разгледа забележителностите“ на Сан Франциско, както би ги разгледало някое възрастно и възглупаво дете — с голямо любопитство, обаче без да съзира покварата и порока. Но струва ми се, че най-голямо удоволствие му правеше пристигането на корабите от Сакраменто и Стоктън на кейовете, с надеждата, че ще открие стария си съдружник между слизащите пътници. Тука, със старата си склонност към суеверие и инстинкта на картоиграч, той си предричаше голям успех в търсенето, ако някой от пътниците поне мъничко приличаше на чичо Джим, ако първият стъпил на брега бе мъж или жена или ако срещнеше нечий въпросителен поглед. В същност това се превърна в истинското му занятие през деня, от което в никой случай не би се отказал и което до известна степен всеки ден съживяваше в спомените сутрешната работа едно време със съдружника. Той си казваше: „Време е да ида да потърся Джим“ и отлагаше онова, което му беше приятно да смята за свое удоволствие, докато не свършеше това задължение.

При тази целенасоченост той завързваше много малко познанства, особено пък заангажиращи, нито пък посвещаваше някого в тайната на своята сполука, устоявайки вярно съдружникът му да бъде първият, който ще я узнае. За човек с природната му откровеност и простодушие това беше голямо изпитание и може би решаваща проверка на приятелската преданост. Когато се отказа от апартамента в хотел „Ориентал“, като ненужен поради отсъствието на съдружника му, той изпрати писмо със скромния си адрес до тайнствената пощенска кутия на чичо Джим, без страх или лъжлив срам. Щеше да му обясни всичко, когато се видят. Но понякога почерпваше несполучили или завръщащи се златотърсачи с вечеря и ги завеждаше на най-горния балкон в някой театър. Обаче въпреки че изпитваше живо съчувствие и разбираше бедняците, чичо Били, който дълги години беше се занимавал с прането, чистенето, кърпенето и готвенето за себе си и своя съдружник и не бе виждал в, това нищо унизително, сега донякъде непоследователно се дразнеше, като видеше мъже да вършат черна работа, и при все че даваше щедри бакшиши на келнерите и хвърляше по някой долар на уличните метачи, винаги някак стеснително гледаше да ги избягва. Ала една вечер на връщане от театър чичо Били сериозно се разтревожи, когато един от тези метачи припряно се обърна пред тях и бе повален от минаваща каляска. Метачът се вдигна и побърза да закуцука настрани, но чичо Били бе изумен и още повече раздразнен, като чу от другаря си, че този вид черна работа често пъти била доходна и че метачите на някои от големите пресечки били вече богати хора.

Но няколко дена след това на чичо Били му се случи нещо по-интересно. Един следобед на улица „Монтгомъри“ той позна в един от елегантно облечените й чести посетители човек, който преди няколко години бе живял в Кедровия стан. Бившият златотърсач обаче отвърна на детинския възторг на чичо Били при тази среща, която сякаш запълни отсъствието на бившия му съдружник, само с половин уста и малко подигравателно. Съвсем разчувствуван, чичо Били му довери, че търси бившия си съдружник Джим Фостър, и премълчавайки своята сполука, с жар заговори за блестящите перспективи на съдружника си, но се оплака, че не може да го намери. Защото тъкмо сега той бил заминал по някаква важна работа.

— Струва ми се, че се е завърнал — сухо забеляза неговият познат. — Не знаех, че той има пощенска кутия, но мога да ти дам другия му адрес. Джим живее в Президиото, на Залива на перачките.

Той млъкна и погледна чичо Били с подигравателна усмивка. Но чичо Били свикнал с наименованията, давани в калифорнийските златотърсачески станове, не видя в това нищо странно и само повтори думите на познатия.

— Там ще го намериш! Сбогом! Прощавай, но аз бързам — каза бившият златотърсач и го остави.

Чичо Били твърде много се зарадва на възможността скоро да се види с чичо Джим, за да се докачи от надменното държане на познатия си или дори да се зачуди защо чичо Джим не му е съобщил, че се е завърнал. Не за първи път той почувствува колко широка е пропастта, която го дели от тези, другите, и това го караше да се стреми още повече към стария си приятел, както и към изпълнението на старото му хрумване да го изненада с чека. Но понеже щеше да го изненада в неговата квартира — вероятно много хубава, — чичо Били си каза, че ще го направи със съответния блясък.

Затова той отиде да си наеме ландо с чифт коне и колар негър. Разположил се в него, с най-хубавите си дрехи, които му стояха най-зле, той каза на коларя да го закара в Президиото и се облегна на възглавниците с такова блажено изражение на добродушното си лице, че минувачите се усмихваха на препускащия по улиците екипаж и на чудатия му пътник. За тях това беше не съвсем необикновена та гледка на разпуснал се късметлия златотърсач. Простичкият чичо Били виждаше в техните усмивки само естествено и сърдечно разбиране за неговото щастие и кимаше и отвръщаше на усмивките им с нищо неподозираща искреност и наивна закачливост. „Има си и тука във Фриско момчета, дето ги бива“ — каза си той полугласно зад гърба на захиления колар.

Минаваха по добре застроени улици към предградията или по-скоро към тази част на града, която изглеждаше затрупана от подвижни дюни с проглеждащи от тях полузасипани огради и ниски къщурки, едва-едва очертали линията на пътя. Непреодолимият пасат — виновникът за тези промени — духаше остро в лицето му и малко охлаждаше неговия плам. При един завой пред тях се откри морето и спускащото се към него голямо Гробище на Самотната планина с бели колони и мрамори, които блестяха на слънцето като платна на кораби, чакащи да бъдат спуснати надолу по склона във Вечния океан. Чичо Били потрепера. Какво ли, ако му е било съдено да търси чичо Джим там!

— Ей го вашто Президио! — рече черният колар след няколко мига и посочи с камшика си. — Ей там е и Заливът на перачките!

Чичо Били зяпна. На малко разстояние пред тях се издигаше огромен четвъртит форт; притиснат към скалите, със знаме, развяващо се над назъбените стени, той сякаш отблъскваше налитащите вълни; между ландото и форта, но по-навътре в сушата се виждаше лагуна с куп порутени, грубо закърпени хижи или бараки край брега, като изхвърлени от морето коренища. Но нямаше солидна постройка, група къщи, улица или някакво друго жилище!

Първоначалното изумление на чичо Били бе последвано от чувство на облекчение. Вътрешно се беше страхувал от среща със стария си съдружник в някой моден курорт; каквото и да бе накарало чичо Джим да потърси това невзрачно убежище, това го засягаше съвсем малко, дори го развълнува смътен спомен за стария неприветлив стан, който и двамата бяха напуснали. Някакъв инстинкт — сам той не знаеше какъв, а още по-малко може би подсказан от деликатност — го накара да слезе от екипажа преди да стигнат първата хижа. След като нареди на коларя да го почака, чичо Били влезе и една опърпана ирландка перачка, наведена над коритото си, го осведоми, че Джим Фостър или Джим Арканзасеца живее в четвъртата барака, „ей-там“. Бил в къщи, „щото си навехнал крака“. Чичо Били забърза нататък, спря пред вратата на бараката, надали по-неугледна от старата им хижа, и доста плахо я отвори. Един глас изръмжа отвътре, някаква фигура бързо се надигна, облегнала се на бастун, и се опита да побегне, но в същия миг се отпусна обратно на стола с истеричен смях и чичо Били се озова пред лицето на стария си съдружник! Но когато чичо Били се спусна напред, чичо Джим се надигна пак, този път с протегнати напред ръце. Чичо Били ги хвана, стисна ги с все сила и сякаш изля и преля цялата си искрена душа в душата на съдружника си. Така стояха те и, стиснали ръце, се люшкаха напред, назад и настрани, докато чичо Били погледна превързания глезен на чичо Джим и насила го натисна да седне на стола си. Пръв проговори чичо Джим:

— Спипа ме, да те вземат мътните! Трябваше да зная, че си същият глупак като мене! Да ти кажа, Били Фол, знаеш ли какво направи ти? Пропъди ме от улиците, където честно си припечелвах хляба денем от три кръстовища! Да — изсмя се той с тон на опрощение, — пропъди ме оттам денем, само щото си мислех, че някой път може да се навра в проклетите ти очи — ново изсмиване и ръкостискане, — а после, да те вземе дяволът, не ти стигаше дето ми развали работата през деня, та като взех да работя вечер, ти пък взе да излизаш и по тъмно, че пак ми сложи крак! Да ти кажа ли и друго какво направи? Човек да не съм, ако те лъжа! За тоя навехнат крак си виновен ти с твоята, пък и с моята проклета глупащина, щото точно като бягах от тебе една вечер след театъра се блъснах в една кола и тя ме прегази.

— Видиш ли — продължи той, без да забележи, че лицето на чичо Били пребледнява, с наивност, макар може би не и деликатност, равна на тази на другаря му, — трябваше да те залъгвам с тая пощенска кутия и тия писма, щото не исках да знаеш какво съм намислил, че можеше да не ти харесва, можеше да речеш, че излагам старата фирма, разбираш ли? Нямаше да се заловя с това, ама душа не ми беше останала и сега вече мога да ти кажа, приятелю, че, когато ти писах онова, първото разпалено писмо с номера на пощенската кутия, не бях хапнал нищичко от два дена. Но сега то няма значение — той се засмя. — Тогаз се залових в тая работа … мислех я за никаква… за най-долното нещо… а знаеш ли, драги, не бих го казал никому освен на теб… и квото е право, пазех го да го кажа само на теб… спестил съм деветстотин пейсет и шест долара! Да, господинчо, деветстотин пейсет и шест долара! Суха пара в банката Адамс & сие, само от тоя занаят.

— Какъв занаят? — попита чичо Били. Чичо Джим му посочи ъгъла, където стоеше голяма тежка метла за метене на улици:

— Тоя занаят.

— А, да — рече чичо Били и побърза да се засмее.

— То е работа на открито — продължи чичо Джим сериозно, без да покаже с нещо, че му е неловко или че се извинява, — а и няма кой знае ква разлика дали метеш кръстопът с метла, или ровиш пясък с гребло, само че квото изкараш с метлата, ти го дават в ръката и няма нужда да го изравяш и изваждаш от мокри камънаци и струята на улея и много по-малко те боли гърбът.

— Е, да, дума да няма! — обади се чичо Били с въодушевление и все пак някак нервно и разсеяно.

— Радвам се, че го казваш, щото, видиш ли, не знаех изпърво как ще я вземеш тая моя работа, преди да съм понатрупал пари. И ако не бях понатрупал, никога вече нямаше да ти се мерна пред очите, стари приятелю, никога!

— Нали няма да се сърдиш, ако изляза за малко — каза чичо Били и се изправи. — Знаеш, има един приятел, дето ме чака вънка … та трябва… — запелтечи той, — само ще поизляза да му кажа да си върви, че да мога да си приказвам спокойно с теб.

— Да няма някой, комуто да имаш да даваш пари — каза сериозно чичо Джим, — някой да те тормози да му платиш, а? Че аз мога ей сега да седна да ти напиша чек за банката!

— Не — отговори чичо Били.

Той се измъкна през вратата и затича като сръндак към чакащата каляска. Там мушна двадесетдоларова жълтица в ръката на коларя и му каза с прегракнал глас:

— Не я искам тая кола засега, можеш да ходиш където щеш и да си правиш удоволствието без мен, докато се стъмни, тогава ще дойдеш и ще ме чакаш ей-там, на върха.

Освободил се така от великолепния си екипаж, той забърза обратно при чичо Джим, стискайки чека за десет хиляди долара в джоба. Беше нервен, уплашен — трябваше да се отърве от чека и от цялата си история и да й сложи край. Но преди да успее да заговори, чичо Джим го пресече.

— Виж кво ще ти кажа, драги Били — каза чичо Джим. — Имам да ти разправя нещо и що да не го разправя сега, та да ми олекне, и тогава можем да започнем пак с чиста съвест. То — продължи той с принуден смях, — не ми ли стига ма мен, да се преструвам че съм богат и въртя голяма търговия, и да хитрувам с тая пощенска кутия, че да не можеш да откриеш къде се спотайвам и кво върша… не ми ли стигна на мен цялото това театро, ами и ти, глупав дългокрак мошенико, и ти трябва да почнеш да лъжеш и да разиграваш театро!

— Аз да разигравам театро? Аз да лъжа? — хлъцна чичо Били.

Чичо Джим се облегна назад на стола си и се засмя.

— Смяташ, че можеш да ме излъжеш мене? Смяташ, че можеш да ме измамиш мене? Мислиш, че не я разбрах аз тая твоя игра с отиването в тоя моден „Ориентал“, също като че си имал голям късмет със златото, а цялото време не си нито спал, нито ял там, ами си оплюсквал манджата и си се тръшвал да спиш в „Добро настроение“! Мислиш, че не съм те следил и не съм го разбрал, магаре с магаре?

Той се разсмя и се смя, докато очите му се насълзиха; чичо Били се смя също, макар че смехът някак застина на лицето му и ще не ще, трябаше да го закрие с носната си кърпа.

— И все пак — каза чичо Джим, след като пое дълбоко дъх, — божичко! Беше ме хванал страх… само за малко! Помислих си, че може наистина да си намерил злато… като получих първото ти писмо… и си реших кво ще правя! А после си спомних, че си от тия незаприщени улеи, дето не могат нищо да задържат и сигур щеше да го издрънкаш на мен на първо място. Затова чаках. И те открих, дърти грешнико!

Той се наведе напред и ръгна чичо Били в ребрата.

И какво щеше да направиш? — попита чичо Били след пристъп на истеричен смях.

Чичо Джим стана пак сериозен.

— Аз щях… щях… щях да се махна! От Фриско! От Калифорния! От Америка! Нямаше да мога да го понеса! Мисля, че нямаше да ти завидя на късмета! Никой друг нямаше да се зарадва като мен — Той пак се наведе напред и сложи гальовно ръка върху рамото на съдружника си. — Мисля, че не бих искал да взема нито един цент… но аз… ех! Нямаше да мога да го понеса! Да те видя теб, теб, дето те зарязах, да дойдеш тук, гъбясал от пари и с нови съдружници, нови приятели и да ме намериш мене… и тая барака… и… — Той посочи с жест на отвращение към ъгъла на стаята, отвращение, още по-нелогично и непоследователно след всичко казано току-що. — …И… и… тая метла!

В стаята настъпи мъртвешка тишина. И на чичо Били му се стори, че се е пренесъл пак в неугледната хижа в Кедровия стан онази съдбоносна вечер и пред него е лицето на съдружника му със странното непоколебимо изражение като тогава. Дори като че ли му се счу бученето на вятъра в боровете навън (той не разбра, че това беше далечното море.

Но след един миг чичо Джим отново заговори:

— Разбира се, ти си поспечелил малко, иначе нямаше да си тук?

— Да — с радост отговори чичо Били. — Да! Имам… — той се пресече и довърши със запъване: — Имам … ъ-ъ-ъ… няколкостотин долара.

— Охо! — весело възкликна чичо Джим. Той позамълча и после додаде сериозно: — Слушай! Дали са ти останали след всичките ти проклети щуротии в „Ориентал“ поне петстотин долара?

— Имам — започна чичо Били и се изчерви при първата си преднамерена и пресилена лъжа, — имам цели петстотин седемдесет и два долара. Да — довърши той колебливо, загледан плахо в съдружника си: — Толкова са ми останали.

— Я гледай ти! — възкликна със смях чичо Джим. След, това разпалено: — Виж какво, приятелю! Тогава всичко се нарежда! Аз имам деветстотин, добави към тях и твойге петстотин, пък аз зная едно малко ранчо, дето можем да го вземем за хиляда и двеста. Ето това е, за което съм пестил … това е, което си бях намислил! Никакво търсене на злато вече за мен! Там има колиба, два пъти по-голяма от старата ни хижа, близо деветстотин акра земя и два мустанга. С двама китайци можем чудо да направим! Кво ще кажеш… а? — Той протегна ръка.

— Дадено — светна чичо Били и стисна ръката на чичо Джим. Но усмивката му угасна и две бръчки прерязаха чистото, открито чело.

За щастие чичо Джим не забеляза това.

— Е, тогава, стари приятелю — каза той радостно. — тая вечер ще се повеселим както едно време, ще си направим празник! Имам тука малко уиски и тесте карти и ще му дръпнем една игра, разбираш ли, ама не на пари тоя път! Не, драги, ще играем на бобчета.

Изведнъж лицето на чичо Били отново просветна, но той каза с мрачно отчаяние:

— Не тая вечер! Трябва да ида в града. Тоя мой приятел ме чака да отидем на театър, (разбираш ли? Но утре ще съм тука, щом съмне и ще я уредим тая работа с ранчото.)

— Види ми се, че си нещо хлътнал по тоя приятел — изсумтя чичо Джим.

Сърцето на чичо Били се разтуптя от тази ревност на съдружника му.

— Не, но… трябва, нали разбираш — отвърна той и се позасмя.

— Слушай… да не е някоя тя, а? — рече чичо Джим. Чичо Били успя дяволито да му намигне и потвърди предположението с изчервяването си при тая лъжа.

— Били?

— Джим!

И под прикритието на тази празнична галантност чичо Били се измъкна. Той се затича в сгъстяващия се здрач и с труд се изкачи по подвижните пясъци до върха на дюната, където намери чакащото го ландо.

— Кой — попита чичо Били коларя с доверително снишен тон, — кой вие, тукашните, смятате за най-добър, най-голям и най-опасен игрален дом? Нещо най-модно, нали разбираш?

Негърът се захили. Това беше обикновеният случай с нямащ мяра прахосникзлатотърсач, макар може би и да беше очаквал по-друг въпрос и нареждане.

— Има „Полка“, „Елдорадо“ и пивница „Аркада“, господарю — отговори той, като пляскаше замислено с камшика. — Повечето господа от мините предпочитат „Полка“, щото има, освен друго, и танцуване с момичета. Ама истинската първа ръка за ’спода, дет ’граят най-наедро, дет’граят истински комар, то е „Аркада“.

— Карай там като светкавица! и скочи в каляската.

заповяда чичо Били.

Верен на думата си, чичо Били пристигна в бараката на съдружника си рано сутринта. Изглеждаше малко уморен, но щастлив и беше донесъл със себе си чек за петстотин седемдесет и пет долара, което както обясни, било целият му капитал. Чичо Джим беше вън от себе си от радост. Щели да тръгнат за Нейпа още същия ден и да купят ранчото; навехнатият крак на чичо Дджим беше достатъчно основание да напусне сегашното си занятие, аможел да спечели малко и като отстъпи мястото си. Въпросът за домакинството не представлявал никакви затруднения — нямало нищо за вземане, всичко било за оставяне. И същия следобед по залез двамата събрали се отново съдружници седяха на палубата на кораба за Нейпа, когато той навлезе в талвега.

Чичо Били с вид на облекчение се беше загледал замислено през релинга към Златните врата, където потъващото слънце сякаш чертаеше по океана златна река към него и тя непрекъснато прииждаше от залива и града на трите хълма край него. За какво мислеше чичо Били или за какво го подсещаше тази река, не можа да се разбере, защото чичо Джим, който, обзет от празнично настроенние, блаженствуваше с вечерния вестник в ръце, изведнъж проточено изсвири и се попридърпа по-близо до умисления си съдружник.

— Я виж тук — каза той и посочи едно съобщение, което явно беше току-що прочел, — само го чуй и кажи нямаме ли късмет, ти и аз, че сме такива, каквито сме си… осланяме се само на тежкия си труд… и не мислим за „сполуки“ и „находки“. Я си отпуши ушите, Били, да ти прочета това, дето ей-сега видях във вестника и да разбереш на какви загубени глупаци могат да се направят някои. И тоя тук репортер, дето го е написал, трябва наистина да го е разбрал.

Чичо Джим се поизкашля, доближи вестника до очите си и бавно зачете на глас:

„Една вълнуваща сцена, която напомняше за охолните дни на четиридесет и девета година, можеше да се види снощи в пивница «Аркада». Непознат мъж, сякаш излязъл от онази безгрижна епоха, и който по всичко приличаше на сполучил златотърсач от околията Пайк, дошъл «да се повесели», се появи до една от масите с черен колар, понесъл две тежки торби злато. Той избра за център на свои те действия място, където играеха на фараон, и започна да залага големи суми с очевидно безразличие, докато играта му накара всички да затаят дъх. За няколко минути той беше спечелил различно преценяваната сума между осемдесет и сто хиляди долара. В залата се разпространи слух, че това било по-скоро скроен опит да се докара банката до фалит, отколкото пиянската прищявка на западен златотърсач, заслепен от намереното злато. Правдоподобността на тази теория се потвърждаваше от нехайното и безразлично отношение на играча към печалбите му. Обаче опитът, ако действително е бил такъв, не сполучи. След като спечели десет пъти наред, късметът му измени и нещастният «развейпрах» остана не само без спечеленото, но и без основния си капитал, който може да се прецени грубо на около двадесет хиляди долара. Тази изключителна игра бе наблюдавана от тълпа развълнувани играчи, на които дори огромните ставки правеха по-малко впечатление, отколкото съвършеното хладнокръвие и безразличие на играча, който както се разправя, в края на играта хвърлил двадесетдоларова жълтица на крупието и си отишъл с усмивка на уста. Той не бил познат от никой между посетителите на заведението.“

— Ето! — промълви чичо Джим, след като сдъвка набързо френската дума на края. — Виждал ли си някога такава тъпоглава глупащина?

Чичо Били откъсна замисления си поглед от течението, което все още струеше невъзвратимото си злато към залязващото слънце, и отрони с укорна усмивка:

— Никога!

Дори в дните на благоденствието, споходило голямото земеделско стопанство „Фол и фостър“, той никога не сподели тайната и със своя съдружник.

Информация за текста

© 1983 Сидер Флорин, превод от английски

Francis Bret Harte

Източник:

Сканиране и обработка: Сергей Дубина, 24–25 май 2003 г.

Публикация:

Франсис Брет Харт

Калифорнийски разкази

Подбор и превод от английски Сидер Флорин, 1983

Александър Алексов, художник, 1983

Издателство „Отечество“, София

с/о Jusautor, Sofia

HARTE OF THE WEST. 17 Stories by Bret Harte.

Dell Publishing Co., Inc.. N. Y., 1966.

BRET HARTE. The Ancestors of Peter Atherly

i and other Stories. B. Tauchnitz. Leipzig, 1897.

BRET HARTE. Stories in Light and Shadow.

Houghton Mifflin Company, Boston and New York, 1898.

SHORT STORIES OF YESTERDAY.

George G. Harrap & Co. Ltd. London, 1930.

NINETEENTH CENTURY AMERICAN SHORT STORIES.

Progress Publishers, Moscow, 1978.

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2007-11-12 08:00:00