«Съдружника на Тенеси»

Франсис Брет Харт Съдружника на Тенеси

Струва ми се, че никога не сме знаели истинското му име. Това незнание положително никога не ни е създавало някакви неудобства при общуване с него, защото в 1854 година повечето хора в Пясъчен бряг получаваха нови имена. Понякога тези прякори произхождаха от някаква отличителна черта в облеклото, както бе в случая с Дочения Джак, или от някаква особеност в навиците, както например у Содения Бил, наречен така поради прекаленото количество от този химикал, което слагаше в насъщния си хляб, или от някоя несъзнателна грешка, както стана с Железния Пират. Този кротък, безобиден човечец, получил това мрачно звание заради злополучното неправилно произнасяне на термина „железен пирит“. Може това да са били началата на примитивна хералдика, но аз съм склонен да вярвам, че така ставаше, понеже в онези времена името на човека зависеше само от неподкрепеното твърдение на неговия носител.

— Разправяш, че името ти е Клифорд, а? — с безкрайно презрение се обърна Бостън към един свит новодошъл. — Пъкълът е пълен с такива Клифордовци!

След това той ни представи нещастника, чието име, както излезе, бе наистина Клифорд, като „Чарли Дърдоркото“ — внезапно хрумнал му прякор, който му се лепна до края на живота.

Но да се върнем към Съдружника на Тенеси, когото никога не сме познавали иначе освен под името, което го свързваше с друг човек; че той изобщо може да съществува като отделна личност със своя собствена индивидуалност, ние научихме доста по-късно. Разправят, че в 1853 година той тръгнал от Покерова падина за Сан Франциско с изричното намерение да си намери съпруга. Но не стигнал по-нататък от Стоктън. В това градче той се захласнал по една млада особа, която прислужвала на масата в хотела, където той се хранил. Една сутрин той й казал нещо, което я накарало да се усмихне, и то доста любезно, да счупи с известно кокетство чиния с препечен хляб върху обърнатото му нагоре към нея сериозно простовато лице и да се оттегли в кухнята. Той тръгнал подире й и се показал след няколко мига увенчан с нови филии препечен хляб и с победа. Една седмица след това мировият съдия ги оженил и те се върнали в Покерова падина. Ясно ми е, че бих могъл да направя от този епизод нещо много по-интересно, но предпочитам да го опиша така, както обикновено го разказаха в Пясъчен бряг, по изкопите и кръчмите, където всяка сантименталност се измяташе от острото чувство за хумор.

За семейното им щастие се знае много малко, може би поради това, че Тенеси, който тогава живееше при Съдружника си, един ден се възползувал от удобен случай да каже на младоженката на своя глава няколко думи, на които, както се говори, тя се усмихнала, и то доста любезно, и целомъдрено се оттеглила — този път чак в Мерисвил, където Тенеси отиде подире й и където те заживяха без помощта на мировия съдия. Съдружника на Тенеси прие загубата на съпругата си просто и сериозно, както си му беше обичаят. Но за всеобща изненада, когато Тенеси се върна един ден от Мерисвил без съпругата на Съдружника си (понеже тя се усмихнала и се оттеглила с някой друг). Съдружника на Тенеси пръв му стисна ръката и го посрещна с искрена радост. Момчетата, които се бяха събрали в дерето да видят как ще се мерят един в друг, естествено бяха възмутени. Възмущението им можеше да се излее в сарказъм, ако не беше един особен поглед в очите на Съдружника на Тенеси, по който се познаваше, че не ще може да оцени техния хумор. В същност той беше мрачен човек, обстоен до най-големи подробности в постъпките си, което не беше приятно при разногласия.

Междувременно в Пясъчен бряг общото мнение против Тенеси се изостри. Беше известен като комарджия, беше заподозрян като крадец. Тези подозрения бяха насочени направо и против Съдружника на Тенеси — продължилата му близост с Тенеси след гореспоменатия случай можеше да се тълкува само с предположението за съучастие в престъпления. Най-после виновността на Тенеси стана крещящо явна. Един ден той настигнал непознат човек на път за Червеното куче. След това непознатият разказа как Тенеси го забавлявал с интересни истории и спомени, но съвсем непоследователно завършил срещата със следните думи:

— А сега, млади човече, потрудете се да ми дадете своя нож, пистолет и пари. Виждате ли, вашето оръжие може да ви създаде неприятности в Червеното куче, а парите са съблазън за хора с престъпни наклонности. Вие май казахте, че живеете в Сан Франциско. Ще се помъча да ви посетя там.

Може да се спомене, че Тенеси притежаваше тънко чувство за хумор, което не му изневеряваше изцяло и при изпълняването на каквито и да било сериозни задължения.

Това беше последният му подвиг. Червеното куче и Пясъчен бряг обединиха силите си против грабителя. За Тенеси направиха хайка, която много приличаше на хайка за неговия прототип — мечката гризли. Когато примката започна да се затяга около него, той направи отчаян опит да се измъкне от Пясъчен бряг, като изпразни револвера си в тълпата пред кръчмата „Аркада“ и препусна в Мечото дере, но в горния му край го пресрещна един дребен мъж на сив кон. Двамата се гледаха за миг без да проговорят. И двамата бяха безстрашни, хладнокръвни и самоуверени, и двамата бяха типове, които в цивилизацията на седемнадесети век са щели да минават за смели, но в деветнадесети се смятаха направо за „безразсъдни“.

— Какво държиш в ръката?… Да си открием картите — каза спокойно Тенеси.

— Две валета и едно асо — каза също толкова спокойно другият и показа два револвера и ловджийски нож.

— Тогава аз губя играта — отвърна Тенеси и с тази комарджийска шега захвърли безполезния пистолет и препусна обратно под конвоя на другия.

Беше топла вечер. Хладният ветрец, който обикновено излизаше, щом слънцето залезе зад увенчаната с гъстълаци планина, този път не стигна до Пясъчен бряг. В малкото дере не се дишаше от нагорещени смолести миризми, а от гниещите на брега клонаци и коренища, донесени от реката, идваше лек гаден лъх. Трескавата възбуда на деня и развихрилите се страсти още не се уталожваха в селището. Светлинки не спираха да се движат по брега на реката, без да будят отраженията в кафявите й води. На фона на черните борове ярко светеха прозорците на стария таван над пощенската кантора и през незакритите им с пердета стъкла насъбралите се долу безделници виждаха фигурите на онези, които тъкмо сега решаваха съдбата на Тенеси. А над всичко това в тъмното небе се открояваше Сиера Невада, която се издигаше далечна и безстрастна, увенчана с още по-далечни и по-безстрастни звезди.

Делото на Тенеси се разглеждаше дотолкова безпристрастно, доколкото можеха да бъдат безпристрастни съдия и съдебни заседатели, които се чувствуваха донякъде задължени да оправдаят с присъдата си допуснатите нередности при задържането и обвиняването му. Правосъдието на Пясъчен бряг бе неумолимо, но не и отмъстително. Възбуждението от гонитбата и личните чувства бяха стихнали след като Тенеси беше вече в ръцете им и те бяха готови търпеливо да изслушат защитата, която, както се бяха уверили, не беше достатъчно обоснована. Понеже за самите тях не съществуваха никакви съмнения, те нямаха нищо против да изслушат каквито и да било доказателства в полза на обвиняемия. Убедени в положението, че той трябва да бъде обесен, по принцип те като че ли му предоставяха по-голяма възможност да се защищава, отколкото той търсеше с наглата си безогледност. Съдията сякаш беше по-загрижен от престъпника, който равнодушен във всяко друго отношение, явно изпитваше мрачно удоволствие от създадените от него отговорности. „Аз не учавствувам в тая игра“ — беше неизменният, но добродушен отговор, който даваше на всички въпроси. У съдията — същия човек, който го беше хванал — за миг се мярна леко съжаление, че не бе го застрелял на самото „място“ тази сутрин; но веднага потисна тази човешка слабост като недостойна за един съдия. Въпреки това, когато на вратата се почука и се узна, че Съдружника на Тенеси дошъл да се изкаже в полза на обвиняемия, той бе веднага допуснат, без всякакви уговорки. Може би по-младите съдебни заседатели, на които съдебната процедура бе започнала да се вижда отегчително мудна, го посрещнаха с облекчение.

Защото той положително не беше внушителна фигура. Нисък и дебел, с ъгловато лице, станало свръхестествено червено от слънцето, облечен с торбеста дочена блуза и панталони, нацапани и изпопръскани с червеникава кал, при всякакви обстоятелства би имал чудноват вид, а сега беше направо смешен. Когато се наведе, за да остави в краката си донесената тежка чанта, от полузаличените надписи и знаци по кръпките на панталоните му се разбра, че използуваният за тях плат е бил по начало предназначен за не чак толкова възвишени цели. Но той пристъпи напред много тържествено и след като се ръкува с пресилена сърдечност с всички в стаята, избърса сериозното си смутено лице с голяма червена кърпа, мъничко по-светла от цвета на лицето му, отпусна мощната си ръка на масата, за да се опре, и така се обърна към съдията.

— Минавах оттук — заговори той, сякаш за да се извини, — пък рекох да се отбия, да видя какво става тук с Тенеси … моя съдружник. Много е горещо тая нощ. Не си спомням да сме имали някога такова време на Пясъчен бряг.

Той позамълча, но тъй като никой не го подкрепи с някой друг метеорологичен спомен, той пак прибегна до носната си кърпа и една-две минути усърдно бърса лицето си.

— Имаш да кажеш нещо в защита на обвиняемия? — най-после го попита съдията.

— Точно тъй — с облекчение каза Съдружника на Тенеси. — Додох тук като съдружник на Тенеси… нали го зная едно на друго от четири години, и тъй и инак, и пиян и трезвен, и в добри времена и в лоши. Туй, дет го върши, не винаги ми допада, ама няма нещо, дет да не го зная за тоя младеж, и няма някоя магария да е направил и аз да не я знам. И вий ми казвате, нали, казвате ми, ей тъй, доверително, като един мъж на друг: „Имаш да кажеш нещо за негова защита?“ И аз ви казвам, нали, казвам ви доверително, като един мъж на друг: „Какво трябва да знае човек за съдружника си?“

— Това ли е всичко, което можеш да кажеш? — попита съдията нетърпеливо, може би усетил, че опасното съчувствие, събудено от хумора, започва да прави съда по-отзивчив.

— Така е — продължи Съдружника на Тенеси. — Не съм аз тоя, дет ще каже нещо против него. А сега какво е станало? На тоя Тенеси му трябват пари, много му трябват, пък не ще да поиска от съдружника си. Добре, и какво прави Тенеси? Той пресреща един непознат и го хваща тоя непознат. А вие пресрещате него и го хващате него; ето че козовете са равни. И аз оставям вий, като далновиден човек, да прецените, и вие, господа, като далновидни хора, да прецените не е ли то така.

— Обвиняеми — каза съдията, като прекъсна Съдружника на Тенеси. — искате ли да зададете някакви въпроси на този човек?

— Не! Не! — побърза да продължи Съдружника на Тенеси. — Аз я играя тая игра сам. Да дадем на главното, работата стои така: тоя Тенеси е играл нечестна игра, скъпа за непознатия, и е играл нечестна игра спрямо това селище. А сега кое ще е справедливо? Някои ще кажат повече, други по-малко. Ето ви сухо злато и един часовник за хиляда и седемстотин долара… това е горе-долу колкото съм спастрил… и да кажем, че сме квит! — И преди някой да може да вдигне ръка да го спре, той изпразни съдържанието на чантата върху масата.

За миг животът му беше в смъртна опастност. Единдвама от мъжете скочиха на крака, няколко ръце затърсиха скрито оръжие и предложението „да го изхвърлят през прозореца“ остана неизпълнено само защото съдията вдигна ръка и ги спря. Тенеси се изсмя. А Съдружника на Тенеси, явно неспособен да разбере защо се вълнуват, използува момента пак да си избърше лицето с кърпата.

Когато редът бе възстановен и Сътружника на Тенеси със силни изрази и красноречие бе накаран да разбере, че провинението на Тенеси не може да се изкупи с пари, лицето му стана по-сериозно и доби кървавочервен отенък, а тези, които бяха най-близо до него, забелязаха, че коравата му ръка леко трепери на масата. Той се подвоуми за миг, докато бавно прибираше златото в чантата, сякаш не беше още напълно схванал възвишеното чувство за справедливост, завладяло съда, и се бореше с мисълта, че не е предложил достатъчно много. Сетне се обърна към съдията с думите „Това си е моя лична игра, аз я играя сам и без моя съдружник“, поклони се на съдебните заседатели и щеше вече да излезе, когато съдията го върна.

— Ако имаш да кажеш нещо на Тенеси, няма да е зле да му го кажеш сега.

За първи път тази вечер очите на обвиняемия и чудноватия му защитник се срещнаха. Тенеси се усмихна, показа белите си зъби и рече:

— Тоя път загубих, друже! — и му протегна ръка. Съдружника на Тенеси я стисна и каза:

— Отбих се тука на минаване само да видя как стоят нещата — Той пусна безсилно ръката, добави, че нощта била много гореща, избърса си пак лицето с кърпата и без да добави друга дума, излезе.

Двамата никога вече не се срещнаха приживе. Защото небивалото оскърбление да се предложи подкуп на съдията Линч (който, бил той фанатичен, слаб или тесногръд, оставаше поне непокварен) окончателно премахна в ума на тази митична личност всяко колебание при определяне съдбата на Тенеси и на съмване той бе отведен да я посрещне под силна охрана на хълма Марли.

Как я е посрещнал, колко е бил хладнокръвен, как е отказал да каже каквото и да било, колко безупречно е било уредено всичко от комитета — всичко това бе съответно съобщено с добавка нравоучителни предупреждения за назидание на всички злоумишленици в бъдеще в „Гласа на Червеното куче“ от редактора му, който присъствува и чието живо изложение с удоволствие препоръчвам на читателя. Но красотата на тази лятна сутрин, благословеното съзвучие на земята, въздуха и небето, събудилият се живот на необятните гори и планини, радостното многообещаващо обновление на природата, а над всичко — безграничният покой, изпълващ всичко живо, не бяха съобщени понеже не бяха част от поуката за обществото. И въпреки това, когато лишеното от основание и безсмислено деяние бе извършено и един живот с неговите възможности и отговорности пресекна в обезобразеното нещо, което се клатушкаше между небето и земята, птичките пееха, цветята цъфтяха, слънцето грееше все тъй весело, както и преди и възможно е „Гласът на Червеното куче“ да е бил прав.

Съдружника на Тенеси не беше между хората, които заобикаляха злокобното дърво. Но когато те се обърнаха, за да се разпръснат, вниманието им бе привлечено от странния вид на неподвижна запрегната с магаре каручка, спряна край пътя. Когато се доближиха, те веднага познаха престарялата Джени и двуколката, принадлежаща на Съдружника на Тенеси, които той използуваше за извозване на промитата пръст от периметъра, а на няколко крачки, седнал под един кестен, самият собственик бършеше потта от пламналото си лице. В отговор на един въпрос той каза, че дошъл за тялото на „покойния“, „ако комитетът няма нищо против“. Не изкал да „притеснява никого“, можел „да почака“. Днес не работел и когато господата свършат с „покойния“, щял да го вземе.

— Ако има тука някой — добави той простичко и сериозно, както му беше обичаят, — дето може да иска да дойде на погребението, може да дойде.

Може би поради чувството за хумор, което, както вече отбелязах, беше черта, присъща на Пясъчен бряг, може би дори поради нещо още по-хубаво, но две трети от безделниците веднага приеха поканата.

По пладне тялото на Тенеси бе предадено на неговия Съдружник. Когато каручката спря под съдбовното дърво, ние забелязахме, че в нея имаше грубо скован продълговат сандък — явно направен от парче улей за промиване и наполовина напълнен с кора и кичури борови игли. Самата каручка бе украсена с върбови клонки и дъхав цвят от див кестен. Когато тялото бе положено в сандъка, Съдружника на Тенеси го покри с парче насмолен брезент, мрачно се качи на тясната капра, сложи краката на стръките и подкара магаричката. Колата потегли бавно, с този благопристоен ход, който бе обичаен за Джени дори при по-малко тържествени обстоятелства. Златотърсачите — наполовина от любопитство, наполовина от чувство за справедливост, но всички доброжелателно — закрачиха край каручката, едни пред нея, други малко зад непретенциозната катафалка. Но дали поради това, че пътят се стесни, дали поради събудило се чувство на благоприличие, постепенно изостанаха двама по двама отзад и се заточиха в крак, съвсем като погребално шествие. Джак Фолинсби, който при тръгването се беше опитал да имитира, че свири погребален марш на въображаем тромбон, се отказа поради липса на съчувствие и одобрение и може би защото не обладаваше качеството на истинския шегаджия да му стига собственото удоволствие от направената шега.

Пътят минаваше през Мечото дере, загърнало се по това време с траурни наметала и сенки. Секвоите, заровили обутите си с мокасини нозе в червеникавата пръст, наредили се в индийска нишка край пътеката, изпращаха с простодушната благословия на провисналите си клони отминаващия ковчег. Заек, безпомощно скован от изненада, седеше на задните си крачета и трепереше в папратите до пътя, докато шествието се изреди. Катерички бързаха да се качат на безопасните по-горни клони, за да видят какво става, и сойки, разперили криле, прелитаха пред тях като предвестници, докато стигнаха покрайнините на Пясъчен бряг и самотната хижа на Съдружника на Тенеси.

Погледната при по-благоприятни обстоятелства, тя нямаше да има по-приветлив вид. Непривлекателното място, грубите и грозни очертания, неугледните подробности, с които се отличава гнездото на калифорнийския златотърсач, бяха всичките налице, с добавена към тях гнетяща разруха. На няколко крачки от хижата имаше грубо заградено място, което в кратките дни на семейното щастие на собственика е било използувано като градина, но сега беше обрасло с папрат. Когато се приближихме, с изненада разбрахме, че това, което бяхме взели за нов опит да засади нещо, беше прясно изкопана пръст от отворен гроб.

Каручката спря пред оградата, Съдружника на Тенеси със същата независима самоувереност, която бе проявил от самото начало, се отказа от чужда помощ, нарами нерендосания ковчег и го сложи съвсем сам в плиткия гроб. След това закова дъската, която служеше за капак, качи се на купчината пръст до него, свали шапка и бавно избърса лицето си с кърпата. Дошлите златотърсачи приеха това за предисловие на реч и в очакване се разположиха кой на пън кой на камък.

— Когато човек е скитал на свобода цял ден — бавно заговори Съдружника на Тенеси, — какво е обикновеното нещо да направи? Ами че да се върне у дома си. Ами ако не е в състояние да се върне у дома, какво може да направи най-добрият му приятел? Ами да го заведе у дома му! И ето, Тенеси е бил на свобода и ние го довеждаме от скитането — Той замълча, вдигна парченце кварц, затърка го замислено на ръкава си и продължи: — Не за първи път го водя ей в тая хижа, когато не е могъл да дойде сам, не за първи път аз и Джини го чакаме там на бърдото и го натоварваме и докарваме у дома, а той ме може да говори, нито да ме познае. А сега това е за последен път, щото… — той замълча и потърка кварца леко в ръкава — … знаете, то е някак тежко за съдружника. А сега, господа — добави той рязко и вдигна лопатата с дълга дръжка, — представлението свърши и аз ви благодаря, и Тенеси ви благодари, задето дойдохте.

Той отказа всички предложения за помощ и се залови да заравя гроба, обърнал гръб на златотърсачите, които след кратко колебание си тръгнаха. Когато преваляха малкия рид, който скриваше от погледа Пясъчен бряг, като се обърнаха, на едни се стори, че виждат Съдружника на Тенеси, свършил работа, да седи върху гроба с лопата между коленете и заровил лице в червената кърпа. Но други възразиха, че човек не може да види разликата между лицето и кърпата му от това разстояние, и този въпрос остана неразрешен.

Когато улегна трескавата възбуда на този ден, Съдружника на Тенеси не беше забравен. Тайно разследване изключи всякакво негово съучастие в провинението на Тенеси и остави само известно съмнение в здравия му разум. Пясъчен бряг се почувствува задължен да го спохожда и да му прави разни недодялани, но доброжелателни услуги. Ала от този ден непоклатимото му здраве и неизтощима сила започнаха да отпадат, — когато настъпи дъждовният сезон и от каменистия насип върху гроба на Тенеси започнаха да надзъртат тънки стръкчета трева, той легна болен.

Една нощ, когато боровете около хижата се огъваха от бурята и прокарваха тънките си пръсти по покрива, а отдолу долиташе ревът и напорът на придошлата река, Съдружника на Тенеси вдигна глава от възглавницата и каза:

— Време е да ида да прибера Тенеси, трябва да впрегна Джини в каручката — И щеше да се вдигне от леглото, ако не беше го задържал този, който го гледаше. Като се боричкаше, той продължи да бълнува тази чудновата приумица: — Хайде, хайде, полека, Джини, полека, дружке моя! Ей, че е тъмно! Внимавай в коловозите… и гледай да не го прегазиш, Джини. Понякога, нали знаеш, като се напие като кютук, току се просне на пътя. Карай право нагоре към бора на върха на рида. Ето на — нали ти казах! — ей го… идва насам… съвсем самичък, трезвен и лицето му свети. Тенеси! Съдружнико!

И така те се срещнаха.

Информация за текста

© 1983 Сидер Флорин, превод от английски

Francis Bret Harte

Източник:

Сканиране и обработка: Сергей Дубина, 24–25 май 2003 г.

Публикация:

Франсис Брет Харт

Калифорнийски разкази

Подбор и превод от английски Сидер Флорин, 1983

Александър Алексов, художник, 1983

Издателство „Отечество“, София

с/о Jusautor, Sofia

HARTE OF THE WEST. 17 Stories by Bret Harte.

Dell Publishing Co., Inc.. N. Y., 1966.

BRET HARTE. The Ancestors of Peter Atherly

i and other Stories. B. Tauchnitz. Leipzig, 1897.

BRET HARTE. Stories in Light and Shadow.

Houghton Mifflin Company, Boston and New York, 1898.

SHORT STORIES OF YESTERDAY.

George G. Harrap & Co. Ltd. London, 1930.

NINETEENTH CENTURY AMERICAN SHORT STORIES.

Progress Publishers, Moscow, 1978.

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2007-11-12 08:00:00