«Близка среща от IV вид»

Всичко започна през една прекрасна октомврийска нощ след пищното тържество на Вси Светии, което прекарах с близките си в едно малко провинциално градче, разположено в източната част на щата Небраска.

Сега, седем земни години след онази призрачна и повратна нощ в моя живот, когато в полупияно състояние шофирах по тесния криволичещ между гъстите гори път, събитията разиграли се тогава, бяха все още болезнено ярки в съзнанието ми. Нямам намерение да се впускам в излишни словоизлияния относно сложните си вътрешни състояния по време на всичките си перипетии както физически, така и психически. Просто изпитвам страх от твърде детайлното връщане към тях, било то и като чиста мисловна ретроспекция.

Да си призная честно, не вярвам, че тези мои записки ще успеят да стигнат някога до Земята, за да станат достояние на хората, защото малката капсула, в която тайно възнамерявам да ги изстрелям в посока на нашата слънчева система, да стигне до предназначението си, твърде нищожна е вероятността някой земен кораб да засече присъствието й.

Но все пак в името на душевното си спокойствие, както и в това на нещо като морален дълг към люлката на моето съществувание като белтъчинна форма на живот във Вселената, се залавям да опиша невероятните произшествия, в които най-внезапно бях въвлечен.

Както вече споменах, всичко започна от нощта след Хелоуин, която никой американец не би пропуснал да отбележи по обичайния готически-бароков начин. Спомням си как, след като бях излял в стомаха си порядъчно количество уиски, със замъглено съзнание се дотътрих до черната си бричка — джип „Додж“, модел 1971г. След като криво-ляво успях да седна на седалката, главата ми клюмна напред, при което ударих челото си о волана. После успях все пак да се концентрирам и заех нормално положение. След което затворих вратата със страховит и инфарктен за хора със слаби сърца трясък, натиснах бутона на стартера и като поиграх малко степ върху педалите, успях да подкарам машината.