«Съдружника на Тенеси»

Струва ми се, че никога не сме знаели истинското му име. Това незнание положително никога не ни е създавало някакви неудобства при общуване с него, защото в 1854 година повечето хора в Пясъчен бряг получаваха нови имена. Понякога тези прякори произхождаха от някаква отличителна черта в облеклото, както бе в случая с Дочения Джак, или от някаква особеност в навиците, както например у Содения Бил, наречен така поради прекаленото количество от този химикал, което слагаше в насъщния си хляб, или от някоя несъзнателна грешка, както стана с Железния Пират. Този кротък, безобиден човечец, получил това мрачно звание заради злополучното неправилно произнасяне на термина „железен пирит“. Може това да са били началата на примитивна хералдика, но аз съм склонен да вярвам, че така ставаше, понеже в онези времена името на човека зависеше само от неподкрепеното твърдение на неговия носител.

— Разправяш, че името ти е Клифорд, а? — с безкрайно презрение се обърна Бостън към един свит новодошъл. — Пъкълът е пълен с такива Клифордовци!

След това той ни представи нещастника, чието име, както излезе, бе наистина Клифорд, като „Чарли Дърдоркото“ — внезапно хрумнал му прякор, който му се лепна до края на живота.

Но да се върнем към Съдружника на Тенеси, когото никога не сме познавали иначе освен под името, което го свързваше с друг човек; че той изобщо може да съществува като отделна личност със своя собствена индивидуалност, ние научихме доста по-късно. Разправят, че в 1853 година той тръгнал от Покерова падина за Сан Франциско с изричното намерение да си намери съпруга. Но не стигнал по-нататък от Стоктън. В това градче той се захласнал по една млада особа, която прислужвала на масата в хотела, където той се хранил. Една сутрин той й казал нещо, което я накарало да се усмихне, и то доста любезно, да счупи с известно кокетство чиния с препечен хляб върху обърнатото му нагоре към нея сериозно простовато лице и да се оттегли в кухнята. Той тръгнал подире й и се показал след няколко мига увенчан с нови филии препечен хляб и с победа. Една седмица след това мировият съдия ги оженил и те се върнали в Покерова падина. Ясно ми е, че бих могъл да направя от този епизод нещо много по-интересно, но предпочитам да го опиша така, както обикновено го разказаха в Пясъчен бряг, по изкопите и кръчмите, където всяка сантименталност се измяташе от острото чувство за хумор.