«Край Одрин»

Нощта, която иде след боя, е всякога една мъчителна и безпокойна нощ. Още живее и пълни душата трепетът на преживените ужаси, пред погледа още въстават и чезнат кървавите видения на боя, още глъхне някакво далечно, смътно ехо на топовни гърмежи, на замиращи ура. Настъпва напрегнато и странно мълчание, като че изпълнено с тежкото, прекъснато дишане на безсилие и умора. Една безмълвна и тревожна пауза, в която сякаш се разменят невидими погледи на ненавист и смъртна вражда. А мракът, който поглъща и скрива всичко в тъмния си хаос, като че изведнъж донася и едновременно от всички страни приближава някаква скрита, дебнеща опасност. Всичко сега е подозрително, таинствено и враждебно: и далечният огън, блуждаещ като плаха светулка, и самотният, заглъхнал в нощта вик, слабият случаен шум, неясната някаква сянка в мрака. Не може да се спи. С широко открити очи ние се взираме напред, бдим, очакваме, А бяхме и днес победители. Да, но тая радостна и бодра самоувереност, която победата дава, иде по-късно Веднага след усилията на жестокия бой настъпват тия часове на изтощение и умора, когато и двете страни се чувствуват еднакво отпаднали и победени, еднакво се пазят и боят една от друга.

А тая нощ беше по-тъмна от всеки друг път. Дъждът беше престанал, но духаше студен вятър. Войниците продължаваха да дълбаят окопите, от време на време спираха и без това тихите, предпазливи удари на лопатите, вслушваха се и поглеждаха напред. Близо зад нас идеше тиха и сподавена глъчка. Това бяха другите две роти на нашата дружина, останали в поддръжка. А някъде по-назад, може би съвсем безгрижно, почиваха свободните дружини на полка.