«Самоков»

Странно наистина, но тъкмо Самоков, тоя град на самоковите, който подхранва с желязо мощта на турската империя, изкова и железния светилник на нашето национално възраждане. Един безроден град, със столетия по-млад от околните селца, непознат на траките и римляните. Той сякаш изниква от пепелищата на турското нашествие. Ала името му е чисто българско. И името, и духът! Нашествениците са господарствували в него — турци са живеели във високите конаци, турски са били и маданите, в турски ръце се е стичало и черното злато на Рила. А българите? Те са били кюмюрджии, плавачи на руда, работници край маданските чукове и ковачи на желязо. Една безправна рая, потънала в своето мравешко трудолюбие. Върху техните плещи са били издигнати дванадесетте високи джамии в подножието на Рила, край синия Искър, по пътя от Босна и Македония за далечния Цариград. Върху тях налитат и кърджалии, и черкези, върху тях издевателствуват и гръцки владици, дошли да погубят българщината, върху тях се насочват и главните усилия на протестантската пропаганда в българските земи. В града им се струпват и саксонски рудари, и овцевъди-куцовласи, и сарафи-израилтяни. Край него има и цигани, и диви юруци. Човек би помислил, че тъкмо тук българският дух би залинял и загинал по-преди от всяко друго място. Ала истината е, че българщината и в Самоков оцеля.