«До поискване от кредитора»

В онези дни скотовъдите бяха миропомазани. Те бяха самодръжци на пасбищата, повелители на стадата, лордове на ливадите, барони на говеждото. Биха могли да се возят в златни карети, ако имаха такива наклонности. Скотовъдът тънеше в долари. Дори му се струваше, че има повече пари, отколкото е прилично. Но след като си купеше часовник, обсипан с толкова едри скъпоценни камъни, че му оставяха синини по ребрата, след като се снабдеше с калифорнийско седло със сребърни капси и със стремена от ангорска кожа и черпеше наляво и надясно в кръчмата, за какво друго му оставаше да харчи парите си?

Онези майстори на ласото, чиито имена бяха взели жени, не бяха чак толкова ограничени във възможностите си да се освобождават от излишния капитал. В гърдите на създадения от реброто Адамово пол може да дреме с години дарбата да олекотява кесията, но никога, братя мои, никога тя не угасва напълно.

Случи се тъй, че Бил Лонгли Дългия от Бар съркъл бранч на Фрио, човек вечно хокан от жена си, заряза гъстаците и пристигна в града да вкуси от по-изтънчените радости на благоденствието. Той имаше някъде около половин милион долара и доходите му постоянно растяха.

Бил Дългия беше получил всичките си научни звания в каубойския лагер сред прерията. Сполуката и пестовността, бистрият ум и рентгеновото око за качествата на животните му бяха дали възможност да се издигне от обикновен каубой до стопанин на стадо. После настъпи небивалият разцвет на скотовъдството и Фортуна, пристъпвайки предпазливо между бодлите и кактусите, стигна до неговото ранчо и изсипа пред прага му рога на изобилието.

Лонгли си построи разкошна къща в граничното градче Чапароса. Тук той се превърна в пленник, привързан за колесницата на светските задължения. Писано му бе да стане личен гражданин. Отначало се противеше, като мустанг току-що вкаран в загона, но после окачи на стената камшика и шпорите; Безделието му тежеше, чудеше се какво да прави. И организира в Чапароса Първа национална банка и бе избран за неин управител.

Един ден в банката се появи очилат човек, явно страдащ от лошо храносмилане, и подаде през гишето на главния счетоводител визитната си картичка, наглед служебна. Само след пет минути Целият щат на банката търчеше и се суетеше под нарежданията на пристигналия ревизор.

Ревизорът, господин Дж. Едгар Тод, се оказа голям педант.