«Мъжът, който се давеше»

— Колко е дълбока самотата?

Мъжът стоеше безмълвен на масата в бара и отчаяно се опитваше да изгони този въпрос от главата си. Как, по дяволите, му беше хрумнала тази глупост? Още повече, че „дълбока“ беше най-неточното определение за самота. Та кой казваше „Вече ми е дълбоко самотно!“ Но колокото повече се замисляше над това, все по-ясно разбираше, че всъщност този израз беше повече от точен.

Той се давеше в самота!

Не е задължително да си грозен, беден или болен, за да си нещастен. Понякога можеш да имаше всичко и пак да се чувстваш ужасно. Понякога не е достатъчно само да съществуваш.

Как мразеше проклетите съботни вечери, когато не можеше да стои вкъщи сам, нито да излезе някъде, защото това само го караше да се чувства още по-самотен. Как мразеше проклетия бар, в който прекарваше най-ужасните дни от живота си, а най-лошото беше, че той доброволно отиваше там всеки път, когато останеше сам. Това единствено го нараняваше още повече, но от друга страна поне му даваше шанс да осъзнае колко сам беше в момента.

Господи, той наистина се давеше в самота!

— Колко е дълбока е самотата?

Натрапчивият въпрос вече въобще не изглеждаше безсмислен, напротив. Той се загледа в чашата с уиски пред себе си. Алкохолът едва си проправяше път измежду гъсто разпрострялите се бучки лед. Беше му някак приятно да гледа тази медено-кафява течност, да си представя меката топлина, която тя разлива по гърлото му. Само да си я представя, без да отпива от нея. Може би там му беше грешката — винаги прекалено много фантазираше, а почти нищо не правеше. Така беше и при жените. Знаеше точно каква жена очаква и какво иска от нея. Трябваше да е бъде човекът, с когото щеше да споделя всичко, да е умна и, не задължително красива, но поне симпатична. Мислеше си, че би било повече от великолепно, ако можеше да сподели живота си с жената, която е и негов най-добър приятел. Проблемът му може би беше, че прекалено много фантазираше и рядко правеше нещо, за да намери тази жена.

— Колко е дълбока самотата?