«В Судан»

Нашата следваща цел беше маийех Семкат, в превод Блатото на рибата. Това име ни говореше, че там можем да разчитаме на обилна прехрана. Щяхме да стигнем за три дни. После трябваше да напуснем кораба и да поемем по суша. Но как? В пеши марш? В тая блатиста област! Това би било страшно голямо напрежение, пък и щяхме да се придвижваме твърде бавно. Значи да яздим? Да. Но какъв вид животни? Коне и камили по онези райони няма. Там те са напълно безполезни, а и бързо загиват. По онези места хората си служат с друго ездитно животно, което не е, наистина, толкова благородно като арабския кон и нито толкова често възпявано като „Кораба на пустинята“, а именно волът.

На тези животни отлично им понася по изобилстващия с блата Горни Нил. Те са силни, бързи, схватливи и същевременно много добродушни. Ездитните волове очевидно се култивират чрез дисциплина и представляват особена порода. Употребяват се също и за носене на товари.

Ако можехме да се сдобием с такива животни, то имахме шанс да спечелим играта. На Ибн Асл щяха да са му необходими двайсет дена, беше тръгнал преди пет и следователно щеше да достигне целта си след две седмици. Ние обаче можехме да стигнем до Вагунда за девет дена, така че придобивахме една преднина от шест дни, което беше повече от достатъчно да му подготвим там възнамеряваното посрещане. Само се питаше откъде да получим ездитни волове за всички нас и товарни за багажа ни. Трябваше да ги търсим тъкмо в областта на нашата следваща пътна цел — маийех Семкат.

Там горе хазяйстват борите, които наброяват приблизително десет хиляди души, обитават четиридесет села и притежават големи стада говеда. Като късмет за нас можехме да отчитаме обстоятелството, че тези бори бяха клон от големия народ динка. Тъй като се касаеше за спасението на съплеменните с тях гохки, смятахме, че ще намерим при тях необходимата подкрепа.