На А.Н.
Нощта е сянка.
И понеже е сянка на Земята, светът заспива в сянката си. Така той винаги спи само с едната си половина — с едното си око — но спи. Тежко му и горко на оногова или на онова, което сянката не приспива: будуването е проклятие — от хубост или по хубост, от зло или по зло — все е проклятие. Защото е непомерно.
Непомерното е проклятие!
Тъй го проумява и тъй го промисля тоя свят Кемерката, и тъй го реди в сянката на дългата нощ, когато тя падне над селото — с мисъл го реди, с думи го реди и със зърната на броеницата си го реди. Мисълта й се изнизва нечуто, думите — и те, но зърната на броеницата се удрят едно о друго и пукат, пропукват, досущ като заспиващите въглени в огнището.
Боже, въглените заспиват, тя не заспива!
И тя е от проклетисаните. От непомерните. Какво от туй, че непомерното я кара да будува, и то е непомерност — като, да речем, хубостта на Николица…
Щото, спор няма, Николица е непомерно хубава.
На четирийсет и пет е вече, а моми и невести още странят от нея — сянка им е. А де-що мъж има в селото, млад или стар, с годежен пръстен или с бастун, подслажда младата си или стара гозба, с очи и помисли, все подир Николица. Ала за упрек ли са: Кого да виниш — човеци, за какво да ги виниш — хубост!
Нали и тя, Кемерката, сподиря в будуването си не друг, а Николица. Право, не за подслада, като другите, заради проклятието я сподиря, ала и то, проклетото, слади. Боже, защо си създал човеците такива, та непомерностите да им сладят, когато тези непомерности са проклятия?
Ето и Николица, непомерност непомерна, а непомерно слади. И как няма: сладка вода понесе, кладенчева — по-сладка и жадна от водата се люшка, към грозд от лозницата се протегне — повече от лозница се вие, сред тополите спре — топола съща, сред нива ръжена — клас ръжен, със сянката си — по-лека от сянка… Че как да не потегли и очи, и помисли, ала само ги потегля, защото Николица е далечна. Очите й я правят далечна, две зърна синкав лед, които отпращат далеко от нея всекиго и всичко.
Знайно е, непомерно хубава е Николица, ала и непомерно далечна.
Комментарии к книге «Непомерното», Велчо Милев
Всего 0 комментариев