«Имане»

От време на време болната се изправяше на леглото си и се поозърташе наоколо си. Очите й гледаха издълбоко, черни, пламнали, погледът й беше тежък, зъл. Виждаше все същото: двете й дъщери седяха настрана и си шепнеха, и двете млади, и двете червендалести и хубавелки, каквато бе и тя на техните години. А мъжете им, дошли с тях от далечни села, попременени и те с нови черни потури и с чисти бели ризи, едвам-едвам се пообръщаха, поглеждаха я през рамо и пак се заглеждаха навън през прозорците. „Какви са! — мислеше си старата. — Не ме жалят, стяга им се душата. Чакат само да им кажа де са скрити парите. Чакат само да умра, та да вървят да си гледат работата…“

Тя се отпущаше пак на леглото и затваряше очи. Лека-полека лицето й утихваше, успокояваше се. Изглеждаше, че спи. Двете сестри започваха да си шепнат още по-ниско, ходеха на пръсти, а мъжете, все тъй равнодушни, пускаха ръце в джобовете на новите си потури, гледаха навън. Хубаво беше времето. Ето там, в полето, над нивите минава черна сянка на облак; ето слънце пак огрява и сред зеленината на високите жита — не жита, а море! — светват тук-таме жълтеникави петна: сигурен белег, че жътва иде. Нататък гледат двамата мъже и мълчат.

А старата не спеше. Тя беше си мислила за много неща, а сега си мислеше как беше се поминал едно време свекър й. Като канара човек беше, здрав, як, а падна и се повали отведнъж, като сноп. Дойде си една вечер, легна в къта край огъня и вече не стана. Не охна, не се и оплака, само очите му се дръпнаха навътре и станаха кротки.

— Булка, кай, аз си отивам, ела да се простим. Гледала си ме, почитала си ме. Къщовница си била. Добра си била, булка, много добра. Сполай ти. Нека ти е просто от мене и от бога. И ти ме прости, булка…

Тя му целуна ръка, и той й целуна ръка.

На това място старата не се сдържа, трепна, заподсмърча и от очите й, както бяха затворени, капнаха сълзи и потекоха по сухите й страни. Двете сестри се спуснаха към нея.

— Мо, мамо ма! — заговори по-старата, като й изтриваше сълзите с ръка. — Що правиш ти, що плачеш? Е, болна си, що има? — Човек нали е, и се разболява, и оздравява. Ще оздравяш и ти. Недей тъй, не се притеснявай…

Старата чу всичко туй, но не се обади, не отвори очи, нито поиска да каже за какво плаче. А продължи да си мисли по-нататък: