«Сърнето»

Никога не ме е привличала стрелбата по мирните ловни животни. Цялата си ловна страст изразходвах по дирите на опасните за ловното стопанство лисици, порове и диви котки.

Така беше и този път. Реших да обиколя района и да потърся следите на някоя лисица. Спомням си, утрото ме завари под могъщия хребет на Миджур. Върхът е гол и се издига високо към небето. Под него се простират обширни пасища, а още по-долу започва стара букова гора, сред която се тъмнеят дебелостволи ели. Гората е прорязана от горе на долу от тесни, дълги с километри поляни — това са пътищата на снежните лавини. През тези поляни, които народът нарича лекии, винаги текат бистри, буйни потоци. Има Дълга лекия, Широка лекия, Меча лекия. През утринта, за която искам да разкажа, се изкачих по Дългата лекия.

Беше светло и ясно, а въздухът пощипваше кожата с приятната си свежест, която те кара да се чувстваш силен и волен като птица. Лекията беше обрасла с буйна трева, още влажна от сутрешната роса, затова се движех почти безшумно. На едно заблатено място почвата неприятно затрептя под краката ми и зловещо зажвака тиня. Това ме накара да се отбия встрани по края на гората. На пътя ми се изпречи ниска скала, цялата обрасла с дебел слой мъх, из който на групи беше покарала млада папрат. Папратта леко трепереше от вятъра и сянката й създаваше илюзия за пъстрота. Въпреки това изведнъж забелязах, че върху мъха спокойно спеше едно сърне!

Сърнето беше мъничко, нежно и хубаво като новородено агънце, само краката му бяха несравнимо по-дълги. Седнах внимателно до него и цяла минута го наблюдавах. Струваше ми се, трудно може да се намери нещо по-трогателно в своята беззащитност от едно малко сърненце, заспало на горския мъх!

Внезапно сърненцето трепна. Не зная какво го събуди — може би по някакъв необясним начин то почувства присъствието ми, — отвори очи и вдигна глава. В погледа му прочетох изненада и уплаха. Малкото животно скочи и неочаквано силно, призивно изпищя — викаше майка си. Аз останах на мястото си, а то тръгна през лекията, като непрекъснато пищеше, но беше толкова мъничко и слабичко, че се люлееше на тънките си крачета, размахваше ги смешно и на всяка крачка се препъваше дори и в най-малкото препятствие. Ех, колко много сърненца загиват през тази ранна възраст от зъбите на хищниците!