«Грешница»

Откъм края на селото, отвъд градините, в които се белееха цъфнали овошки, се чу песен. Пееше с все сила мъжки глас, звучен, радостен, глас на млад, влюбен човек, и Славенка, най-младата дядо Иванова снаха, както простираше пране на двора, спря и се ослуша: поусмихна се, черните й очи светнаха, но тозчас, като че хваната от някого за какво мисли, тя се възви и погледна към къщи: слава богу, свекърва й, баба Иваница, не беше я видяла. На чардака се полюшваше от топлия вятър едно червено пасмо, изнесено още припролет за мартеница, но там нямаше никой.

На двора, недалеч от Славенка, мъжете оправяха жито, но от тях, от свекъра си дяда Иван и от мъжа си Бърни, Славенка нямаше страх. Към тях тя дори не погледна, но и те като че не я виждаха. Прав още, макар че беше минал седемдесетте, як, широкоплещест, с бяла коса, която се подаваше изпод калпака му равно, а след туй се закъдряше нагоре, дядо Иван пъргаво тръскаше назад-напред тежкия дармон, под който, като злато, течеше житото. Бърни, мълчалив като баща си, тантурест и набит, събираше отвяното жито, мъкнеше на гръб още чували откъм хамбаря.

Славенка свърши надве-натри с прането и като хвърли още един поглед към чардака, към червеното пасмо, дръпна се да се позакрие, до стената на обора. Тук беше топло, напечено от слънцето, в цъфналата слива, която беше току пред Славенка, бръмчаха пчели. След като беше позамлъкнал, гласът пак запя, издигна се нависоко като птица, разля се. След туй млъкна и сега, тихо наистина, но много ясно, чу се хармоника, която повтаряше същата песен. Билял беше, той пееше, той свиреше. Славенка слушаше усмихната.

— Хубаво, булка, хубаво — скръстила си ръце и сто-о-иш!

Славенка като че се събуди от сън: жълтото, гъсто набръчкано лице на баба Иваница беше пред нея.

— Свърших с прането — измънка Славенка.

— Че като си свършила прането, друга работа нямаш ли?

Славенка наведе очи, не се обади и отмина. Но усмивката не се изгуби от лицето й. Преди да си влезе, тя се обърна и потърси с очи баба Иваница, проследи я с поглед, докато минаваше покрай плета на градината, и весело, със злорадство си помисли: „Ох, само да знаеше кой е тоз Билял и защо съм седнала да го слушам, на късчета ще ме направиш. Ама не знаеш… Не знаеш…“