«Годишнина»

Всичко беше готово за ритуала по случай годишнината.

Тази година беше ред на къщата на Мур и, разбира се, госпожа Мур и децата покорно бяха отишли на гости с преспиване в дома на майка й.

Уорън Мур огледа стаята с крива усмивка. Отначало всичко се дължеше само на ентусиазма на Марк Брандън, но и самият Мур беше започнал да харесва честването на този скъп спомен. Това беше от годините, предполагаше той. Изминаха двадесет години. Той беше отпуснал коремче, косата му оредяваше, имаше двойна брадичка и, най-лошото, беше станал сантиментален.

Всички прозорци бяха затъмнени и пердетата бяха дръпнати. Само случайни петна по стените проблясваха, сякаш се честваше слабото осветление и ужасната изолация на онзи катастрофален ден преди много години.

На масата имаше космически дажби в торбички и на клечки и, разбира се, в центъра — неотворена бутилка газирана зелена вода от Джабра, силната отвара, която само химическата дейност на марсианската гъба може да осигури.

Мур погледна часовника си. Брандън скоро щеше да е тук. Той никога не закъсняваше за тази среща. Единственото нещо, което го притесняваше, беше споменът за гласа на Брандън в слушалката: „Уорън, този път имам изненада за теб. Почакай и ще видиш. Почакай и ще видиш.“

Брандън, както винаги се струваше на Мур, беше остарял много малко. По-младият Брандън беше запазил слабата си фигура и енергията, с която посрещаше всичко в живота до четиридесетия си рожден ден. Той беше запазил способността си да бъде в щастливо вълнение, когато нещата вървяха на добре и в дълбоко отчаяние, когато вървяха на зле. Косата му беше започнала да побелява, но като се изключи това, когато Брандън се разхождаше напред-назад, говорейки забързано на висок глас за всевъзможни неща, на Мур не му бе необходимо дори да си затваря очите, за да види пред себе си изплашения младеж върху останките на разбитата „Сребърна кралица“.

Звънецът на вратата иззвъня и Мур натисна копчето за отваряне без да се обръща.

— Влизай, Марк.

Отговори му странен глас, мек и колеблив.

— Господин Мур?

Мур бързо се обърна. Брандън беше там, но стоеше по-назад, хилейки се развълнувано. Пред него стоеше друг човек, нисък, дебел, доста оплешивял, мургав и от него някак си лъхаше на Космос.

Мур каза учудено:

— Майк Шии… Майк Шии!

Те се здрависаха, смеейки се.

— Свърза се с мен в работата — каза Брандън. — Спомнил си е, че бях в „Атомни продукти“…