«Вихрената годеница»

Айрис Йохансен Вихрената годеница

Глава първа

Версай, Франция

25 юли 1779 г.

Смарагдовите очи на златния жребец гледаха отвисоко Жулиет, сякаш знаеха за всичките й горести и тревоги. Разтворил бърните си в усмивка на неудържима радост, разперил нежните си филигранни криле, за да я защити, Пегас стоеше върху своя мраморен пиедестал в дъното на галерията. Жулиет долови приближаващи се женски гласове, но не можеше да откъсне омагьосан поглед от великолепния златен кон.

Когато преди минута беше дотичала тук, за да потърси закрила при Пегас, седемнадесетте огледала на тясната галерия бяха отразили обляното й в сълзи лице. Колко безпомощно и глупаво изглеждам, когато плача, беше си помислила тя.

От всичко на света най-много мразеше сълзите и безпомощността. Маргьорит, нейната бавачка, се наслаждаваше да я гледа как плаче. Когато старицата я хокаше и измъчваше, докато накрая успееше да я докара до плач, Жулиет виждаше как просто грейва от удоволствие, сякаш детските сълзи щяха да я нахранят и напоят. Жулиет се закле пред себе си никой вече да не я вижда безпомощна и изплашена, особено пък жени като майка й и Маргьорит.

В полумрака зад високия пиедестал на Пегас тя придърпа нощницата си плътно около треперещото си като тръстика тяло и се сви на кълбо на пода. Дишаше на пресекулки, разтърсвана от хлипове, притиснала до гърдите си своя глинен съд с боя за рисуване, тя се молеше Маргьорит да се умори да я търси и да се откаже. Тогава щеше да изтича в градината и да скрие гърнето в безкрайните цветни лехи.

От убежището си зад златната статуя момиченцето виждаше само малка част от огромната галерия, осветена от кристални полилеи, които се отразяваха в огледалните стени. Жулиет беше успяла да се изплъзне от бавачката си в един коридор далече от тук, но цяла армия от слуги и швейцарски гвардейци можеха да насочат старицата по вярната следа, стига само да се сетеше да попита. Жулиет предпазливо се показа зад пиедестала и въздъхна облекчено.

Нямаше и помен от Маргьорит.

— Казах ви, Аксел, че зърнах нещо — произнесе звънлив женски глас съвсем наблизо. — Вдигнах поглед от клавишите и видях… не знам точно какво…

Жулиет се притисна до стената и притаи дъх.

— Не бих спорил с вас — отговори бавно мъжки глас. — Имате не само най-хубавите, но и най-острите очи на света. Навярно е бил някой слуга.

— Не, беше нещо по-дребно, едва се отделяше от пода.

— Може би някое кученце? Тук изглежда гъмжи от кучета, но нито едно не става за лов.

Две снежнобели сатенени обувки с блестящи катарами изникнаха пред Жулиет. Момиченцето плъзна поглед нагоре към полите на неимоверно широк син кринолин, който бяха обшити със сапфири, наредени по четири във формата на теменужка.

— Мярна ми се само за миг, но съм сигурна. Ах, но какво виждам тук?

Сияещите сини очи се втренчиха в сенчестия ъгъл и съзряха Жулиет. Дамата коленичи сред пяна от тафтени фусти.

— Ето го вашето кученце, Аксел. Ами това било дете.

Жулиет щеше почти да се разплаче от отчаяние.

Ето, една от придворните дами я беше открила. Величествената рокли с разперен кринолин и модната напудрена перука бяха същите като на майка й. Тази дама със сигурност ще доведе maman, помисли си Жулиет ужасено. Решена на всичко тя стисна глинения съд, готова да скочи и да си плюе на петите.

— Дете… — Дамата докосна нежно мократа от сълзи буза на Жулиет. — Ама какво правиш тук ma petite1? Вече е почти полунощ. Малките момиченца като теб бе трябвало отдавна да са си в леглото.

Жулиет се дръпна назад като попарена и се притисна към стената.

— Не се бой. — Дамата се надвеси още по-близо. — И аз имам едно малко момиченце. Моята Мари Терез е едва на годинка, но след време бихте могли да играете заедно, ако… — Тя занемя, щом хвърли поглед към мокрите върхове на пръстите си, с които беше погалила бузата на Жулиет. — Света Дево, но това е кръв, Аксел! Детето е ранено. Бързо, дайте носната си кърпа!

— Малката трябва да излезе на светло, за да я разгледаме.

Пред Жулиет се изправи огромен елегантен господин в смарагдовозелен жакет. Той подаде на дамата безупречно чист кърпа и коленичи до нея.

— Ела, ma petite. — Дамата протегна ръка към Жулиет. — Никой няма да ти причини болка.

Да й причинят болка ли? Жулиет не се страхуваше от болките. Беше свикнала с тях… те бяха дреболия в сравнение с катастрофата, която я очакваше.

— Но как ти е името? — Дамата повдигна нежно тъмните къдрици от челото на Жулиет едно съприкосновение, което беше толкова гальовно и приятно, че момиченцето скришом си пожела дамата никога да не се отделя от нея.

— Жулиет — едва-едва прошепна.

— Прелестно име за едно прелестно момиченце.

— Аз не съм прелестна.

— Не си ли?

— Имам остър като шило нос, а устата ми е прекалено голяма.

— Да, но аз те намирам прелестна. Имаш великолепен тен и красиви кафяви очи. Ти си вече доста голяма, Жулиет.

— Още малко и ще навърша седем години.

— Значи си почти съвсем пораснала. — Дамата допря с носната кърпа устната на Жулиет. — Ти кървиш. Нима някой те е наранил?

Жулиет гледаше настрани.

— Не, блъснах се в една врата.

— В каква врата?

— Аз… вече не помня. — Откакто се помнеше, Жулиет беше разбрала, че всички синини и белези трябва да се обясняват по този начин. От къде на къде дамата се интересуваше толкова много от нея? Знаеше от опит, че възрастните приемат всяка лъжа, само и само да не се сблъскат с нещо неприятно.

— Няма значение. — Дамата отново протегна ръка. — Не искаш ли да оставиш за малко „Вихрения танцьор“ и да дойдеш при мен? Аз обичам децата. Нищо няма да ти се случи, обещавам ти.

Ръцете на дамата са толкова бели, кръгли и добре оформени — като на мраморните богини в градината, помисли си Жулиет, само златните криле на Пегас са по-красиви. Неочаквано се почувства привлечена от тези разтворени обятия, както преди от статуетката, която дамата беше нарекла „Вихрения танцьор“.

Тя излезе колебливо от сянката.

— Така е добре. — Дамата взе Жулиет в прегръдките си. Уханието на теменужки, рози и парфюмирана пудра обви детето като облак. Понякога майка ми също мирише на теменужки, помисли си Жулиет с копнеж. Ако затвореше очи, можеше да си представи, че тази дама, която я прегръщаше с толкова нежност, е майка й… Преди да офейка, искаше още малко да се наслади на прегръдката.

— Какво мило и плахо дете си!

Жулиет знаеше, че не е хубава, нито приятна. Маргьорит я наричаше постоянно опърничава негодница. Дамата щеше скоро да осъзнае грешката си и щеше да отблъсне от себе си Жулиет. Щом като собствената й майка я смяташе за прекалено непослушна и невъзпитана, за да я обича, едва ли щеше да успее да води дълго за носа една чужда жена.

Огледалната врата до статуетката се отвори с рязък замах, смях и музика нахлуха в галерията. Влезе някаква дама.

— Ваше величество, само вашият прелестен глас липсва, за да стане хармонията съвършена.

Майка й!

Жулиет се вцепени от страх и зарови лице в напудреното рамо на дамата.

— Един момент, Селест. Тук имаме малко затруднение.

— Мога ли да ви бъда полезна? Но какво е това… Жулиет!

— Нима познавате детето? — Дамата се изправи, без да пуска ръката на момиченцето. — Струва ми се много уплашена.

— Жулиет е моята дъщеря. — Селест дьо Клеман пристъпи по-близо. Съвършено оформената й уста се беше разтеглила в неодобрителна усмивка. — Моля за прошка, Ваше величество, тя невинаги е толкова лоша и вироглава. Ще изпратя да извикат бавачката й, която със сигурност вече е преобърнала целия дворец, за да я търси.

— Ще вървя, Ваше величество. — Красивият господин се изправи и се поклони усмихнат. — Ваш най-покорен слуга. — Той замълча за миг. — Винаги.

— Благодаря ви, граф дьо Ферзен. — С лека усмивка в крайчеца на устните си дамата погледна след него, докато той се отдалечаваше по галерията. После отново се извърна към Жулиет. — Селест, трябва да узнаем защо малката е толкова нещастна и уплашена. Защо си се скрило, мое дете?

Ваше величество… Мигар тази дама беше кралицата?

— Маргьорит каза, че ще ми вземе боите.

Мария Антоанета я погледна отвисоко.

— Боите ли?

Жулиет вдигна нагоре гърненцето.

— Искам да имам свои бои. Тя не може да ми ги вземе. — От безсилен гняв в очите й отново се появиха сълзи. — Няма да го позволя за нищо на света. Ще избягам и ще ги скрия там, където Маргьорит никога няма да ги намери.

— Престани вече! — Гласът на майка й прозвуча строго. — Нима не ме изложи достатъчно с държането си? — Тя се обърна към кралицата. — Баща ми й даде една четка и гърнето с червена боя, когато го посетихме в Андора, а сега детето няма друга работа, освен да покрива всеки къс пергамент със своите цапаници. Наредих на Маргьорит да й отнеме боята, за да не повреди хубавите стени.

— Никога не бих го сторила. — Жулиет погледна Мария Антоанета умоляващо. — Искам да рисувам красиви картини. Никога не бих хабила боята си по вашите стени.

Мария Антоанета се засмя непринудено.

— Е, в такъв случай камък ми падна от сърцето!

— Откакто преди две седмици пристигнахме тук във Версай, тя непрекъснато снове из двореца и се възхищава на картините и скулптурите. — Забулени в сълзи, синьо-виолетовите очи на Селест блестяха влажно. — Знам, че тя не е твърде послушна, но откакто ми бе отнет моят верен Анри, за съжаление занемарих възпитанието й. Като сама жена в света не ми е никак лесно.

Лицето на кралицата се смекчи, когато погледна Селест.

— Тегобите на майчинството не са ми чужди. — Тя улови ръката на Селест и я вдигна към бузата си. — Ще се постараем да ви облекчим във всичко, моя скъпа Селест.

— Ваше величество сте прекалено любезна и мила. — Окъпаната от сълзи усмивка на Селест беше неотразимо чаровна. — За мен е достатъчно, че мога да съм сред вашето обкръжение. В края на краищата аз въобще не съм родена французойка. Чух, че Версай не цени високо испанците. Когато пристигнах при двора, не смеех дори да мечтая, че ще ми отредят честта да бъда сред вашите дами.

Как успяваше майка й да накара сълзите в очите й да блестят, но без да преливат и да мокрят бузите й? Жулиет, която беше наблюдавала често това, не преставаше да се учудва.

— Когато като млада годеница дойдох от Австрия и аз отначало бях чужденка. Ние двете станахме французойки чрез браковете си.

Мария Антоанета целуна дланта на Селест.

— Още една прилика между нас. Дворът само спечели от вашето присъствие, Селест. Щяхме да бъдем безутешни, ако бяхте решили да вехнете в онзи грозен замък в Нормандия.

Двете жени размениха поглед на най-дълбоко разбирателство, преди кралицата неохотно да пусне ръката на Селест.

— Струва ми се, че сега трябва да предприемем нещо, за да изтрием сълзите на вашата дъщеричка. — Кралицата отново коленичи, хвана Жулиет за раменете и я погледна с престорена сериозност. — Аз наистина съм на мнение, че една толкова страстна любов към изкуството би трябвало да се възнагради щедро, но майка ти е съвсем права. Малката художничка се нуждае от учител. Ще се погрижа моята приятелка Елизабет Виже льо Брюн да ти дава уроци по рисуване. Тя е прекрасна художничка и много мил човек.

Жулиет се втренчи недоверчиво в кралицата.

— Мога ли да запазя боята си?

— Ама, разбира се, тя ще ти трябва, за да нарисуваш своите картини. Дори смятам да ти дам още бои и отгоре на всичко ленено платно, каквото използуват живописците. Сигурно един прекрасен ден ще нарисуваш превъзходни картини за мен. — Кралицата поглади с длан къдриците на Жулиет. — Ала при едно условие…

Разочарованието беше толкова голямо, че на Жулиет едва не й прилоша. Нищо нямаше да излезе от всички тия празни приказки. Би трябвало да знае, че кралицата само си играе с нея като котка с мишка. Възрастните рядко казват истината на децата. Защо кралицата да е по-различна от тях?

— Не прави толкова нещастна физиономия — предупреди я Мария Антоанета с тих присмех. — Моля те само да ми обещаеш, че ще бъдем приятелки.

Жулиет стоеше неподвижна, сякаш поразена от гръм.

— Приятелки ли?

— Нима е толкова невъзможно?

— Не! — Сърцето и биеше толкова силно, че почти й отнемаше дъха. Бои! Ленено платно! Приятелство! Беше прекалено много. За секунди й се стори, че се възнася към сводестия таван, така че трябваше отново бързо да се върне на земята. — Но вие не ще искате дълго да бъдете моя приятелка.

— Че защо?

— Защото казвам неща, които не се харесват на хората.

— Защо в такъв случай ги казваш, след като знаеш, че заради тях ти се сърдят?

— Защото да лъжеш е глупаво. — Жулиет пресрещна погледа на кралицата, а в гласа й отекна отчаяние, когато продължи: — Но аз ще се постарая да съм такава, каквато вие искате. Обещавам, че ще бъда послушна.

— Шшт, искам само твоята откровеност. — Гласът на кралицата издаваше униние. — Във Версай откровеността рядко се среща.

— Ах, ето я най-сетне и Маргьорит. — Селест беше видимо облекчена, сякаш тежък товар се свличаше от плещите й. А Жулиет се умърлуши при вида на високата, облечена в черно Маргьорит Дюкло. Нейната бавачка идваше заедно със същия красив господин, когото кралицата беше нарекла Аксел.

Селест улови Жулиет за ръка.

— Моето скъпо дете трябва да си ляга. Вашата добрина несъмнено развълнува Жулиет толкова силно, че тя няма скоро да заспи. Веднага ще се върна, Ваше величество.

— Побързайте. — Мария Антоанета погали Жулиет по бузата, докато погледът й се спря замечтано на Аксел дьо Ферзен. — Вярвам, че ще изиграем още една партия бакгамон, преди да се оттеглим.

— Превъзходна идея. — Селест повлече Жулиет към Маргьорит, която чакаше на почтително разстояние от кралицата.

Жулиет усещаше, че майка й е все още разгневена. Тя самата обаче беше на седмото небе, затова пропъди всичките си страхове и опасения. Бои, платно и приятелка!

— Некадърна твар — прошепна през зъби Селест на Маргьорит, докато й предаваше Жулиет. — Ако не успееш да възпиташ дъщеря ми така, че поне за пред хората да показва известно приличие, ще те пратя обратно в Андора и ще намеря някоя друга, която да поеме задълженията ти.

По мършавото, повехнало лице на Маргьорит изби червенина.

— Правя всичко, което ми е по силите. Жулиет не е прелестното създание, което бяхте вие като дете — мърмореше тя. — Боите бяха… тя буквално изпадна в бяс, когато понечих да й ги взема.

— Сега трябва да й ги оставиш, докато кралицата загуби интерес към нея. Ако си гледаше по-добре задълженията, тази неприятност щеше да ми бъде спестена.

— Кралицата не изглеждаше несдържана. Аз не можех…

— Не приемам никакви извинения. Накажи детето! — заповяда Селест, преди да се обърне толкова рязко, че виолетовите й брокатени поли изсъскаха. — И я дръж по-далеч от кралицата. Цяло щастие е, че днес присъства граф дьо Ферзен и Нейно величество е във весело настроение. Не бих искала Жулиет със своята дързост да погребе надеждите ми да стана първа придворна дама. Съперниците ми само това чакат. Тази раболепна принцеса дьо Ламбел гледа при всеки удобен случай да се подмаже на кралицата. — Селест спря да си поеме дъх и изгледа Жулиет със свиреп поглед. — Пак си се втренчила в мен като препарирана. Защо винаги ме гледаш така?

Жулиет отвърна погледа си. Отново беше събудила неприязънта на майка си. Най-често мисълта за това я нараняваше, днес обаче болката беше по-незначителна. Кралицата не смяташе Жулиет нито за грозна, нито за непослушна.

Лъчезарна усмивка озари чудно хубавото лице на Селест, когато сякаш литна, за да отиде при кралицата.

— Всичко е отново наред, Ваше величество. Как да ви благодаря, че направихте толкова щастлива малката ми рожба?

Маргьорит грубо подбутваше Жулиет навън от галерията.

— Е, сега доволно ли си, изчадие на сатаната? Правиш скъпата си майка нещастна и досаждаш като муха на кралицата на Франция.

— Не й досаждах. Тя ме харесва. Тя е моя приятелка.

— Тъкмо това не е. Тя е кралицата.

Жулиет мълчеше, все още скрита в топлия, сияен облак на неочаквано споходилата я радост. Нека Маргьорит си разправя каквото си иска, но кралицата беше нейна приятелка. Не бе ли държала Жулиет в прегръдките си и не й ли изтри сълзите? Не й ли каза, че била прелестна и мила? Не възнамеряваше ли да разпореди да й дават уроци по рисуване?

— Ама ти наистина ли вярваш, че майка ти ще ти разреши да задържиш тези отвратителни бои, след като беше толкова невъзпитана? — Маргьорит присви устни и те образуваха тънка черта. — Не заслужаваш никакви подаръци.

— Тя ще ми остави боите независимо дали заслужавам или не. Няма да посмее да престъпи волята на кралицата. — Като подтичваше, Жулиет се стараеше да не изостава от великанските крачки на Маргьорит, докато вървяха през огледалната зала. При това погледът й следеше като омагьосана отражението им във всичките седемнадесет огледала. Смая се, като установи колко дребна и невзрачна изглежда, тъй като в душата си сега се чувстваше всичко друго, но не и дребна. Струваше й се, че е също толкова едра и важна като майка си и Маргьорит. Колко несправедливо, че огледалото не потвърждаваше това преображение! Маргьорит изглежда много по-интересна, реши Жулиет. Нейната облечена в черно фигура беше слаба и ъгловата като някое от каменните изображения, които Жулиет беше видяла по улуците на парижката катедрала „Света Богородица“. Какво блаженство беше изпитала, когато по пътя за Версай майка й нареди на кочияша да спрат в Париж пред катедралата! Навярно щеше да придума мадам Виже льо Брюн да й покаже как да нарисува Маргьорит като ония грозотии на улуците.

— Ръцете ти ще бъдат покрити със синини цели седмици — заплаши я бавачката, обзета от мрачно задоволство. — Най-сетне ще те науча аз тебе как ще ме злепоставяш пред майка си.

Жулиет погледна към дългите, яки пръсти на Маргьорит, които стискаха ръката й. За миг сърцето й се сви от уплаха. После обаче си пое дълбоко въздух и бързо потисна страха си, преди той да я надвие. Болката от ощипванията щеше бързо да отлети, а през цялото време, докато я изтърпяваше, щеше да мисли за своите бои, за платното и часовете по рисуване.

Ала първата й картина съвсем сигурно щеше да покаже Маргьорит като грозотия върху улуците.

Ил дьо Лион, Франция

10 юни 1787 г.

Жан Марк Андреас обикаляше пиедестала и разглеждаше статуйката от всички зрителни ъгли. Украсеният с благородни камъни Пегас наистина беше безподобен!

От хвърчащата грива чак до най-изящния детайл на златните филигранно нежни облаци, върху които конят сякаш танцуваше, тя беше наистина майсторско творение.

— Добра работа сте свършили, Дезедеро — похвали го Андреас. — Фигурата е отлична.

Ваятелят, когото мнозина познаваха само като златар, клатеше отрицателно глава:

— Заблуждавате се, мосю. Претърпях крах.

— Глупости. Това копие е идентично с „Вихрения танцьор“, нали?

— То е толкова близо до оригинала, колкото позволяват възможностите. Дори шлифоването на скъпоценните камъни е същото. Чак до Индия трябваше да пътувам, за да намеря смарагди с тази големина и съвършенство, които да използувам за очите на „Вихрения танцьор“. Самото оформяне на образа ми отне над година време.

— А надписът върху основата?

Дезедеро сви рамене.

— Предадох съвсем точно знаците, но тъй като текстът е неразгадаем, аз го смятам за доста второстепенен.

— Нищо не е второстепенно. Моят баща познава „Вихрения танцьор“ до най-малката подробност — отбеляза Андреас сухо. Платих ви четири милиона ливри за копието — а аз винаги получавам точно толкова, колкото плащам.

Дезедеро знаеше, че това е вярно. Жан Марк Андреас на двадесет и пет годишна възраст вече си беше завоювал завидно име във финансовия свят, откакто преди три години бе поел от своя болен баща юздите на корабната и банковата империя. Младият Андреас минаваше навсякъде за умен и неотстъпчив търговец. Самият Дезедеро го опозна като крайно амбициозен, но не и несимпатичен човек. Навярно защото поръчката на младия мъж представляваше истинско предизвикателство за художника у него. Трогваше го също отчаяното усилие на Андреас да достави радост на баща си. Дезедеро, който беше обичал много собствения си баща, проявяваше разбиране към тази дълбока сърдечна привързаност, така че странното желание на Жан Марк Андреас да сътвори копие на „Вихрения танцьор“ не му изглеждаше необичайно и странно.

— Съжалявам, но трябва да ви кажа, че според мен днес не сте получили равностойността на парите си, мосю Андреас.

— Не говорете така. — Челюстните мускули на Андреас потръпнаха. — Вие успяхте. Ние успяхме. Баща ми няма да разпознае разликата между този „Вихрен танцьор“ и оня във Версай.

Дезедеро поклати отрицателно глава.

— Кажете ми, виждали ли сте някога през живота си автентичния „Вихрен танцьор“?

— Не, никога не съм бил във Версай.

Дезедеро се върна обратно при статуйката върху пиедестала.

— Помня най-живо мига, когато го видях преди двадесет и четири години. Тогава бях десетгодишно момче и баща ми ме заведе във Версай, за да ми покаже съкровищата, от които целия свят беше във възторг. Влязохме в огледалната зала. — Той спря. — И тогава зърнах „Вихрения танцьор“. Каква гледка! Когато преди около година и половина дойдохте в ателието ми, за да поръчате при мен копие, аз просто не можех да ви откажа! Да се сътвори копие на „Вихрения танцьор“, това бе върхът за мен!

— И вие го постигнахте.

— Не ме разбирате. Ако бяхте видели някога оригинала, щяхте веднага да схванете разликата. „Вихрения танцьор“ има… — Той търсеше трескаво подходящата дума. — Той има притегателна сила. Човек не може повече да откъсне погледа си от него. Той грабва в плен, приковава в своята орбита — скулпторът се усмихна криво — както става с мен вече двадесет и четири години.

— И с моя баща също — прошепна Андреас. — Той го е видял веднъж като младеж и оттогава мечтае за него. — Обърна се рязко. — И кълна се в бога, трябва да го получи. Тя му отне всичко — той трябва да притежава „Вихрения танцьор“.

Дезедеро се престори дискретно, че не е чул последната забележка, макар и твърде добре да знаеше за кого се отнасяха словата на Андреас. Шарлот, съпругата на Денис Андреас, мащехата на Жан Марк, беше починала преди повече от пет години. Ала историите, които се бяха шепнали на ухо за нейната алчност и коварство, още не бяха забравени.

Като въздъхна за кой ли път, Дезедеро поклати глава.

— Вие можете да подарите на баща си само копие на „Вихрения танцьор“.

— Няма никаква разлика. Приличат си като две капки вода. — В гласа на Андреас се долавяше отчаяние. — Баща ми никога няма да види двете фигури една до друга. Ще вярва, че притежава „Вихрения танцьор“ чак до деня на своята… — Той не довърши мисълта си.

— По-зле ли е баща ви?

— Да, лекарите не му дават повече от половин година. В последно време храчеше кръв. — Опита се да се усмихне. — Щастие е, че сте завършили творбата и сте я донесли на Ил дьо Лион.

Дезедеро изпита нуждата да утеши Андреас, ала почувства, че той не беше от хората, които обичат подобни жестове и затова каза само:

— Да, наистина е щастие.

— Седнете. — Андреас взе статуетката и тръгна към вратата на салона. — Ще я отнеса в работния кабинет на баща ми. Там той съхранява всички ценни предмети, на които се възхищава. После ще се върна да ви кажа колко много сте подценили творението си.

— Да се надяваме — отвърна Дезедеро, като сви рамене. — Навярно само окото на художника може да възприеме разликата. — Той се отпусна на стола, който му беше предложил Андреас и протегна дългите си нозе. — И не бързайте, мосю. Тук има множество хубави неща, които мога да разглеждам. Картината насреща не е ли на Ботичели?

— Да. Баща ми се сдоби с нея преди няколко години. Той цени най-високо италианските, майстори. — Андреас тръгна към вратата, носейки предпазливо фигурата. — Ще ви пратя вино по слугата, сеньор Дезедеро.

Вратата се захлопна след него, а Дезедеро се облегна назад, без да сваля поглед от Ботичели. Навярно старият Андреас е прекалено немощен, за да открие измамата. Ако бе здрав и в силите си, щеше да я забележи от пръв поглед. Дезедеро беше абсолютно убеден в това, тъй като всичко в този дом доказваше изтънченото разбиране на изкуството и големия усет на домакина. Човек като него щеше да е също така чувствителен към магията на „Вихрения танцьор“ като Дезедеро. Спомените на златаря за онова първо посещение във Версай вече не бяха толкова ясни, сред тях само „Вихрения танцьор“ се открояваше с непомръкваща сила.

Заради Жан Марк Андреас се надяваше, че споменът на баща му ще се окаже също така замъглен от времето, както неговия собствен.

Жан Марк отвори вратата към библиотеката и изведнъж попадна в един свят на ведра красота. Тази стая беше за баща му едновременно убежище и съкровищница. Изящен савонерийски килим в нежно розово, слонова кост и бежово покриваше излъскания като огледало паркет, старинен гоблен с изображението на четирите годишни времена украсяваше една от стените. Скъпите мебели от Якобс и Булар не накърняваха уюта на помещението. Крехък кристален лебед блестеше върху скрин от розово дърво с китайска лакова украса. Писалището от махагон, абанос и позлатен бронз със седефени инкрустации би могло да прикове всички погледи към себе си, ако не беше портретът на Шарлот Андреас, който във великолепна рамка висеше над камината от пиренейски мрамор.

Тъй като Денис Андреас и посред лято не спираше да се оплаква, че му е студено, в камината гореше буен огън. Самият той почиваше в едно тапицирано с червен брокат кресло пред огъня и четеше. Краката му лежаха върху мека табуретка.

Жан Марк влезе след кратко колебание и притвори вратата.

— Нося ти подарък, татко.

Баща му го погледна с усмивка, но тя тутакси замръзна, когато съзря статуетката в ръцете му.

— Виждам.

Жан Марк се приближи до масата пред креслото на баща си и сложи фигурата върху малахитовата плоча. Усещаше как всичко у него се свива, докато баща му разглеждаше с изключително внимание фигурата на Пегас. С принудена усмивка го подкани:

— Е, хайде, кажи все пак нещо… Не се ли радваш? Никак не беше лесно да се придумам краля да продаде фигурата. Цялата минала година Бардо практически прекара при двора, за да изчака подходящата възможност.

— Покупката трябва да ти е струвала доста прилична сума. — Денис Андреас прокара нежно пръст по филигранното крило на жребеца на боговете.

Ръцете на баща му винаги бяха изглеждали чувствителни и нежни: също като на художник, помисли си Жан Марк. Сега обаче те бяха почти прозрачни; а заради силно изпъкналите вени изглеждаха още по-крехки. Той бързо прехвърли поглед от ръцете към лицето на баща си. И то беше изпито и с хлътнали бузи, ала очите все още гледаха меко и с удивление околния свят.

— Не платих повече, отколкото можем да си позволим. — Жан Марк седна срещу баща си. — А пък кралят се нуждаеше от парите за погасяване на американските военни дългове. — Поне последното отговаряше на истината. Помощта, която крал Луи XVI нареди да се окаже на американските революционери, също както и другите му екстравагантни разходи, бяха довели Франция до ръба на банкрута. — Къде да сложим фигурата? Мислех си за високата поставка от бял карарски мрамор край прозореца. Когато слънцето пада върху златото и смарагдите, Пегас сякаш се събужда за живот.

— „Вихрения танцьор“ е жив — каза баща му с меко натъртване. — Красотата винаги е жива, Жан Марк.

— Значи до прозореца?

— Не.

— Къде тогава?

Погледът на бащата се насочи към лицето на Жан Марк.

— Не биваше да правиш това. — Той се усмихна. — Ала се радвам, че си го направил.

— Какво са вече няколко милиона ливри? — отвърна Жан Марк, без да се замисля много-много. — Та ти го искаше.

— Не, аз го притежавам. — Денис Андреас се чукна с показалеца по средата на челото. — Ей тук вътре. Нямаше нужда от тази прелестна имитация, сине мой.

Жан Марк се вцепени.

— Имитация ли?

Баща му погледна към фигурата.

— Една великолепна имитация. Кой я сътвори? Балзар ли?

Жан Марк помълча известно време гузно, преди да отговори с дрезгав глас:

— Дезедеро.

— Ах така ли… първокласен майстор, когато работи със злато. Учудва ме, че се е нагърбил с поръчката.

Разочарованието и отчаянието на Жан Марк нямаха граници, идеше му да потъне в земята.

— Той се боеше, че ти ще разпознаеш разликата, но аз усещах, че нямам друг избор. Предложих на краля толкова много, че той би могъл да си купи хиляди други статуетки, ала Бардо ми докладва, че Луи и дума не давал да се обели за продажба на „Вихрения танцьор“, за никаква цена на света. Негово величество твърди, че кралицата имала особено предпочитание към статуетката. — Той стисна здраво облегалките на мекото кресло. — Дявол да го вземе, тази фигура е съвсем същата.

Баща му поклати отрицателно глава.

— Тази фигура е едно отлично копие. Но, сине мой, „Вихрения танцьор“ е… — Той сви рамене. — Мисля, че той има душа.

— Света Дево, та той е само една фигура!

— Не мога да ти го обясня. „Вихрения танцьор“ е видял толкова много столетия да шестват покрай него, пред очите му са се родили, толкова членове на нашия род, наблюдавал е как са живели живота си… и как са умрели. Той е нещо повече от един предмет… може би се е превърнал в блян.

— Аз се провалих.

— Не. — Баща му поклати глава. — Това беше един благороден жест, един жест на обич към мен.

— Провалих се. Боли ме, че не можеш да притежаваш онова, което толкова желаеш… — Жан Марк се бореше с чувствата си. — Исках да ти дам нещо, което винаги си искат да имаш.

— Но ти ми даде нещо. Нима не виждаш?

— Разочаровах те и те залъгах с измама. Сякаш не си ги изпитал достатъчно през живота си. — Денис потръпна, а Жан Марк се усмихна криво. — Виждаш ли, сега дори те и засегнах.

— Винаги си бил твърде взискателен към себе си. Ти си един добър и верен син. — Той погледна Жан Марк в очите. — А аз преживях сносно дните си. Щастието ми се усмихна, защото ми даде необходимите средства, за да се заобиколя с любимите си произведения на изкуството и имам син, който толкова ме обича, че се опитва да ме измами от най-чисти подбуди. — Той погледна към статуетката. — Защо не му потърсиш място, където да се вижда най-добре?

— Не искаш да е тук, нали?

Баща му поклати глава.

— Неговият вид би разрушил нежната и крехка материя на бляна. — Погледът му търсеше портрета на Шарлот над камината. — Ти никога не би разбрал защо го сторих, нали? Ти нямаш склонност към бляновете.

Жан Марк, който погледна внимателно баща си, усещаше как болката и горестта заплашват да надвият стария човек.

— Не, по всяка вероятност не.

— Любовта ми към Шарлот те уязвяваше. Но не биваше да е така. — Старият Андреас отвори подвързания в кожа фолиант, който беше затворил при влизането на сина си. — Но може би си прав. Винаги трябва да същества равновесие между мечтатели и реалисти. В този свят силата може да се окаже по-полезна за мъжа от бляновете.

Жан Марк се изправи и тръгна към масата, върху която беше оставил фигурата.

— Ще я изнеса. Време е да си вземеш лекарствата. Нима и тях забрави?

Баща му кимна, като погледът му остана прикован към книгата.

— Трябва да предприемеш нещо за Катрин, Жан Марк.

— Катрин ли?

— Тя ми беше отрада за душата, но е само дете на тринадесет години. Не бива да я сполети нищо, когато си отида.

Жан Марк понечи да възрази, но реши, че е по-добре да премълчи. За пръв път баща му показваше, че предугажда близкия си край.

— Моля те, направи нещо за Катрин, Жан Марк.

— Ще го сторя, обещавам ти — отговори Жан Марк със свито сърце.

— Добре. — Баща му вдигна очи. — Тъкмо чета повествованието на Санчия за стария Лоренцо Вазаро и неговата Катерина.

— Пак ли? — Жан Марк взе статуетката и тръгна към вратата. — Та ти трябва да си чел тази стара семейно хроника вече стотина пъти.

— Повече дори, но никога няма да ми омръзне — Баща му го погледна усмихнато. — Да, нашите предци са вярвали в блянове, сине мой.

Жан Марк си наложи да се усмихне.

— Също като тебе. — Той отвори вратата. — Едва надвечер ще тръгна за Марсилия. Искаш ли да се храниш на терасата? Свежият въздух и слънцето ще ти се отразят благотворно.

Баща му, който пак се беше вглъбил в книгата, не отговори нищо.

Жан Марк притвори вратата след себе си и спря като закован, за да надмогне болката и разочарованието. Последните забележки на баща му не биваше да го нараняват, защото бяха точни. Той въобще не бе мечтател, беше човек на действието.

Улови по-здраво фигурата, после изпъна рамене. Болката лека-полека отслабваше. Както беше предвидил и както толкова често се беше случвало. Той пресече широкото предверие и отвори вратите към салона.

Дезедеро го погледна въпросително.

— Забеляза ли?

— Да. — Жан Марк постави статуетката обратно върху пиедестала. — Чрез моя агент в Марсилия ще наредя да ви издадат кредитно писмо до вашата банка във Венеция за остатъка от сумата.

— Не искам повече никакви пари — каза Дезедеро. — Аз ви подведох.

— Глупости. Вие направихте онова, за което ви платих. — Усмивката на Жан Марк беше изпълнена с горчива ирония. — Вие получихте парите, за да създадете една фигура, а не някакъв блян.

— Да. — Дезедеро кимна с разбиране. — Този блян…

— Е, аз съм търговец, които нищо не разбира от романтични приказки. Тъй като копието не е достатъчно, ще трябва да набавя автентичния „Вихрен танцьор“.

— Какво ще предприемете?

— Онова, което трябваше да сторя още в самото начало. Аз самият ще отида във Версай и ще опитам да придумам кралицата да продаде фигурата. Не ми се ще да оставям баща си сам-самичък, в случай че… — Той прекъсна мисълта си и сви дланите си в юмруци. — Зная, че не му остава още много време.

— Ала какъв е шансът да успеете, ако кралицата твърдо е решила да задържи божествения жребец? — попита Дезедеро тихо.

— Най-напред трябва да събера сведения. — Устните на Жан Марк се изкривиха в цинична усмивка. — Длъжен съм да открия какво желае тя с цялата си душа и да й го дам срещу статуята. Смятам да отседна в някоя странноприемница в околностите и преди още да са изтекли две седмици, ще зная за двора и Нейно величество повече, отколкото знае самият крал. Дори ако се наложи да подкупя всяко конярче и всяка слугиня в двореца.

Дезедеро посочи фигурата.

— А това тук?

Жан Марк избягваше да поглежда златния Пегас, докато прекосяваше стаята.

— Не искам повече да го виждам. Можете да продадете благородните камъни и да претопите златото. — Той отвори със замах вратата. — Един бог знае колко още злато ще ми трябва, за да съблазня Луи да ми продаде „Вихрения танцьор“.

Вратата се затвори с трясък след него.

(обратно)

Глава втора

— Разглезваш малчугана. — Маргьорит нацупи тънките си устни, когато отново видя главицата на Луи Шарл притисната към гърдите на Жулиет. — Неговата бавачка във Версай няма да ти благодари.

— Той беше болен. — Жулиет заслони с ръка топлото, здраво детско телце, сякаш орлица бранеше малкото си. В действителност момченцето не е вече истинско бебе, помисли си тя със съжаление. Синчето на кралицата беше вече над двегодишно, макар че го усещаше в прегръдките си все още мъничко и нежно. — Той има нужда от повече внимание. От люлеенето на каретата му става лошо.

— Врели-некипели. Лекарят във Фонтенбло каза, че вече може да пътува.

— Което обаче съвсем не значи, че е напълно оздравял. — Жулиет погледна начумерено седящата срещу нея Маргьорит. — Не са минали и две седмици, откакто беше вдигнал толкова висока температура, че кралицата се страхуваше за живота му.

— Шарката невинаги завършва със смърт. Ти я кара два пъти и оцеля.

Луи Шарл се размърда с усмивка.

— Шшт, bebe2, скоро ще си отново при твоята maman3. Всичко е наред.

— Да, едва сега, когато се завръщаме във Версай — съгласи се умърлушено Маргьорит.

Жулиет люлееше малчугана, заровила пръсти в меките му къдрици. Нямаше никакъв смисъл да влиза в спор с Маргьорит, мислеше си тя. Освен благополучието на майката на Жулиет тази жена не се интересуваше от нищо и никога не беше щастлива далеч от господарката си. Не я беше грижа, че кралицата почти полудя от отчаяние, когато Луи Шарл се разболя. Малката дъщеря на Мария Антоанета Софи беше починала само преди четири месеца, а лекарите не можеха да помогнат на Луи Жозеф, дофина. Когато после най-малкият и досега здрав син на Нейно величество се разболя от шарка, кралицата се поболя от тревога.

— Сложи го на седалката — нареди й Маргьорит.

Около устните на Жулиет заигра решителна усмивка.

— Той не е добре. Нейно величество каза, че мога да се грижа за него както намеря за добре.

— Момиче на четиринадесет години не би трябвало да се грижи за един принц.

— Няма да го сложа там. — Жулиет избягна очите на Маргьорит и погледна през прозореца. Знаеше, че мълчанието сега е по-полезно от кавгата, но не й беше лесно да отстъпи. Слава Богу, до Версай не беше много далеч. Щеше да се опита да не обръща внимание на Маргьорит и да мисли само за картината в куфара си върху покрива на каретата. Короните на дърветата искаха още работа. Искаше да изобрази как слънчевите лъчи ги пронизват и всяко оголено клонче се откроява в светлината. Чрез този интересен ефект смяташе да намекне за липсата на откровеност в общуването между хората, които се бяха излегнали в сянката на дърветата.

— Все се мислиш за най-умната на света — сърдеше се Маргьорит. — От малка си такава. Мигар вярваш, че кралицата щеше да ти повери малкия, ако бавачката му не беше се заразила от болестта? Един прекрасен ден Нейно величество ще открие всичките ти номера. Дори и сега да харесва картините ти и дръзкия ти език, на нея всичко й омръзва твърде бързо и ще… но ти въобще не ме слушаш какво говоря.

Погледът на Жулиет беше привлечен от гъстия храсталак под скалистия хълм от другата страна на пътя.

Искаше й се Маргьорит да млъкне, за да се наслади спокойно на тези мигове с малчугана в прегръдките си. Беше толкова самотна, а през последните седмици у нея укрепна чувството, че Луи Шарл й принадлежи. Но той се оправяше толкова бързо, че само след няколко часа можеше да бъде предаден на майка си и на вниманието на кралския двор.

Коравата длан на Маргьорит се стовари с гръм и трясък върху бузата на Жулиет.

Когато главата на момичето отскочи назад, то едва не изпусна детето.

— Не си още достатъчно голяма, за да проявяваш безнаказано нахалството си. — Маргьорит се усмихваше самодоволно, защото изражението на Жулиет бе съвсем объркано. — Майка ти разчита на това, че аз те пердаша, така че Нейно величество може да те глези колкото си иска.

Жулиет притисна по-здраво детето. Плесницата й дойде като гръм от ясно небе. Беше подценила размера на гнева и разочарованието, които се бяха натрупали у Маргьорит, откакто й заповядаха да остане с Жулиет във Фонтенбло.

— Не смейте да ме удряте, когато малкият е в ръцете ми. — Едва успя да изрече момичето. — Можеше да се нарани, ако по ваша вина беше паднал на пода.

— Ти ли ще ми нареждаш какво да правя?

— Кралицата със сигурност би се поинтересувала от причината, ако се случи нещо на Луи Шарл.

Изпълненият с омраза поглед на Маргьорит избягна очите на Жулиет.

— Скоро няма да можеш повече да се криеш зад гърба на принца. Нямаше да вириш така глава, ако не бях толкова заета да служа на майка ти.

— Аз не се крия…

Изведнъж ужасно, изпълнено с предсмъртен ужас изцвилване на кон смрази кръвта в жилите им.

Каретата изскърца и рязко спря, а Жулиет се намери на колене пред седалката.

Луи Шарл се събуди и заскимтя.

— Но какво става? — Маргьорит подаде главата си от прозореца. — Този кочияш е истински дръвник…

Острие на коса изсвистя и се заби в каретата до главата й. Маргьорит изпищя и отскочи назад. Чуваха се викове, свистене на метал, стъписано конско цвилене.

Един куршум удари рамката на вратата, разлетяха се трески.

— Селяни! Цяла армия! Нападат каретата! — Гласът на Маргьорит беше неузнаваем от страх. — Ще ме убият и само ти ще си виновна. Ако не беше се заинатила да останеш при хлапето, сега щях да съм в безопасност при майка ти във Версай.

— Тихо. — Самата Жулиет трябваше да надвие паниката си. Мислеше трескаво. Разказваха се безброй истории за побеснели от глад селяни, които нападали замъци и карети, но това беше кралски екипаж, ескортиран от швейцарски гвардейци. — Не може нищо да ни се случи. Те не смеят да предизвикат гвардейците…

— Опърничаво създание, та те са стотици!

Жулиет пропълзя до прозореца и надникна навън. Стотици наистина не бяха, но представляваха доста голяма тълпа. Наоколо цареше пълна суматоха. Дрипави мъже и жени нападаха с коси и вили швейцарските гвардейци, които сечаха от седлата си селяните. Два от конете на каретата лежаха в локви кръв на пътя.

Черно кадифе.

Погледът на Жулиет беше привлечен от единствената неподвижна и безучастна фигура сред този вихър от кръв и смърт. Встрани от ръкопашната схватка стоеше конник в черна кадифена мантия, обточена със самур и лъскави ботуши до коленете. Жулиет забеляза, че е млад и строен. Тъмните му очи наблюдаваха безизразно сечта.

Втори куршум се заби над главата на Жулиет. Тя закри с тялото си плачещото лете. Останеха ли в колата, щеше да е само въпрос на време някой куршум да улучи Луи Шарл. Не можеше да допусне това, трябваше да предприеме нещо. Тъй като цялото сражение се разиграваше от дясната страна на каретата, швейцарските гвардейци изглежда бяха попречили на сганта да обкръжи екипажа. А отляво бе храсталакът под стръмния склон.

Жулиет пропълзя до вратата, здраво притиснала детето до себе си.

— Накъде си тръгнала? — попита Маргьорит.

— Ще се опитам да протичам до храсталака, ей там. — Жулиет дръпна кърпата от главата си и завърза с нея устата на момченцето, за да заглуши хлипането му. — Тук е опасно за него.

— Да не си се побъркала?

Жулиет открехна предпазливо вратата, за да огледа навън. Шубракът беше съвсем близо, а наоколо не се виждаше жива душа.

— Стой тук!

— Или мирувай, или тръгвай с нас! — Жулиет притисна тялото на момчето по-здраво и отвори по-широко вратата. Като си пое дълбоко дъх, изскочи навън. C няколко скока пресече пътя и изчезна в шубрака. Клоните шибаха лицето и драскаха ръцете й, докато си пробиваше пътя напред.

— Върни се веднага обратно! Не можеш да ме оставиш тук сама!

Жулиет я обсипа с проклятия, докато продължаваше да се бори с трънаците. Пискливият глас на Маргьорит се издигаше над глъчката и дрънченето на саби. А щом го чуваше Жулиет, щяха да го чуят и нападателите.

Луи Шарл хлипаше под кърпата, с която му беше запушила устата. Инстинктивно го притисна по-плътно към себе си. Клетото дете не проумяваше нищо от това безумие. Е, да, и тя не проумяваше нищо, ала нямаше да допусне тези убийци да им сторят нещо.

— Стойте!

Ледени тръпки побиха Жулиет. Наложи си да хвърли бърз поглед през рамо.

Черно кадифе.

Мъжът, който дотогава беше наблюдавал сражението от седлото си, вървеше по петите й. Пробиваше си като нея път през гъсталака, а наметката му се вееше зад гърба му като криле на огромна граблива птица.

Жулиет се втурна с всички сили напред.

Сълзи течаха по лицето на Луи Шарл.

Момичето прескочи повален дънер, олюля се и едва не падна в някаква дупка зад себе си. Хукна отново, напук на жестоките убождания.

— Merde4, стойте, не искам нищо да ви… — Мъжът не довърши и изруга цветисто.

Жулиет хвърли поглед назад и разбра, че беше паднал на колене в дупката, която едва не беше решила собствената й участ.

Тя се усмихна злорадо. Дано негодникът да си е строшил крака. Така му се пада, щом…

Един куршум изсвистя покрай ухото й и се заби в дървото до нея.

— Момчето! Момчето е тук!

Грубият глас не идваше отзад, а отпред.

Огромен, набит момък с раздрани гащи и груба риза ненадейно изникна на няколко метра от Жулиет. В ръката му димеше пистолет. Той захвърли празното оръжие и изтегли кама от пояса си.

Жулиет замръзна, впила хипнотизиран поглед в проблясващото острие пред себе си.

Назад пътят й беше преграден от мъжа в черно. Тя отчаяно затърси изход.

Клонът, който лежеше в краката й!

— Не ми правете нищо, мосю. Ето, гледайте, оставям детето тук. — Тя сложи Луи Шарл на земята в нозете си.

Едрият мъжага нададе одобрително ръмжене и пристъпи крачка напред.

В този миг Жулиет грабна клона и удари с всички сили мъжа между краката.

Той изкрещя като ранен звяр, хвана се за слабините и изтърва камата.

Жулиет вдигна Луи Шарл и литна покрай жертвата си. Секунди по-късно чу псувните на мъжагата зад гърба си. Как успя негодникът толкова бързо да дойде на себе си? Знаеше колко болезнен беше ударът в слабините на мъжа. Само преди няколко месеца дук дьо Грамон…

Изпречи и се поток, който трябваше да прескочи. Полите й се натопиха по краищата.

Секунди по-късно дочу шумно пляскане на ботуши в потока. Той беше по петите й!

Една тежка ръка я сграбчи за рамото и със замах я завъртя на място.

— Мръсница! Курва!

С крайчеца на окото си мерна проблясването на метала, когато селянинът вдигна ножа, за да го забие в гърба й.

Света Дево, това беше краят!

Но удар не последва. Камата беше изтръгната c такава сила от жилестите ръце на селянина, че той се срути на колене.

Черно кадифе.

Слисана, Жулиет се втренчи в кървавото петно, което ставаше все по-голямо върху рамото на мъжа в черното кадифено наметало. Неговият собственик беше блъснал Жулиет настрана и сам беше поел удара на камата.

С изкривено от болка лице високият, строен мъж заби собствената си кама в широките гърди на селяка. Той се строполи на земята.

Мъжът в черното кадифе се довлече до едно дърво и се облегна на него. Притискаше лявото си рамо, от което все още сгърчеше камата. Маслинено мургавото му лице беше прежълтяло, устните му бяха останали без кръв.

— Моя скъпа демоазел5 дьо Клеман — промълви той с усилие. — позволете ми да отбележа, че беше дяволски трудно да ви спаси човек.

Очите и се ококориха.

— Да ме спасите ли?

— Когато научих, че селяните се готвят да нападнат каретата с принца, доведох подкрепление за гвардейците. Ако бяхте останали в екипажа… — Лицето му се изкриви от болка. — Битката… трябва вече да е приключила.

— Въобще не знаех какво става — прошепна Жулиет. — И на кого можех да се доверя. Кой сте вие? Откъде идвате?

— Жан Марк… Андреас… Една странноприемница наблизо… странноприемницата „При сляпата кукувица“… — Погледът му се плъзна към мъртвия селянин. — Не е благоразумно… ботуши…

Очите му се затвориха, а той се свлече покрай дървото в безсъзнание.

— Никакви възражения! Трябва да извикате селския лекар, но преди това ми донесете гореща вода и чисто ленено платно.

Жан Марк отвори очи. Видя Жулиет дьо Клеман войнствено изправена пред огромен, възпълен мъж, в когото едва разпозна гостилничаря мосю Гийом, в чиято странноприемница бе отседнал през последните три седмици.

Гостилничарят клатеше упорито глава.

— Ще си навлека кралския гняв, ако извикам селския лекар. Та мосю Андреас е спасил живота на принца! Трябва да чакаме придворния лекар.

— Дворецът е твърде далеч. Готов ли сте да отговаряте за смъртта на този човек?

Гледай ти, тя била още почти дете — откри Жан Марк въпреки замаяността си. В гората беше видял да тича едно нежно момиче с веещи се черни коси, а големите му очи бяха ококорени от уплаха. Макар че сега стоеше пред гостилничаря изправена като свещ и с изпънати рамене, сякаш оспорваше факта, че едва стига до третото копче на ризата му, ясно личеше, че стройното й тяло е само едва-едва напъпило.

— Мосю, не виждате ли, че има опасност да му изтече кръвта.

Жан Марк едва сега осъзна, че е в ръцете на двама швейцарски гвардейци, които го крепяха изправен. Войниците следяха препирнята ухилени до уши.

— Горещо се надявам… че нямате предвид мен, мадмоазел — прошепна той.

Жулиет се обърна мълниеносно. Напрегнатото й лице просия.

— Вие дойдохте на себе си! Вече се бях уплашила. — Тя се обърна отново към мосю Гийом. — Защо стоите така? Трябва да му се извади незабавно камата от рамото.

Гостилничарят се опита да я омилостиви:

— Повярвайте ми, най-добре е да изчакаме да пристигне придворният лекар. Вие сте прекалено млада, за да прецените кое е най-добре…

— Но не съм прекалено млада, за да забележа, че се боите повече за своята кожа, отколкото за неговата — прекъсна го Жулиет разярена. — И няма да допусна да му изтече кръвта, докато вие се суетите тук!

Жан Марк направи гримаса.

— Не ми е приятно постоянно да споменавате кончината ми. Не е много… ободряващо.

— Стойте мирно! — Жулиет го стрелна неодобрително с пламтящите си кафяви очи. — Говоренето не ви се отразява добре. Държите се почти толкова глупаво, колкото и гостилничарят.

Жан Марк зяпна от удивление.

— Вече е по-добре. — Тя кимна на двамата гвардейци, които го подкрепяха. — Отнесете го в спалнята му. Ей сега ще дойда, само да се оправя тук с гостилничаря. И внимавайте как вървите с ранения, за да не ви се случи нещо неприятно…

Добродушното хилене на гвардейците отстъпи място на явно негодувание. Боже милостиви, малката щеше да ги озлоби дотам, че още малко и щяха да го пуснат да се пльосне на пода. Тази представа не му беше никак приятна, затова той попита припряно:

— Принцът?…

— Вече казах, че не бива да… — Тя срещна погледа на Жан Марк и кимна кратко. — В безопасност е. Изпратих го в двореца заедно с бавачката ми и началника на гвардейците. Реших, че там ще бъде най-сигурно за него.

— Добре. — Коленете на Жан Марк се подгъваха, очите му се затваряха от слабост. Когато двамата гвардейци тръгнаха с него към стълбите, наложи им се почти да го носят.

Следващите десетина минути щяха да бъдат истинска агония, каквато досега не беше преживявал. Жан Марк се отпусна гол под завивката върху широкото легло. Беше почти в безсъзнание.

— Вие няма да умрете.

Той отвори очи и видя Жулиет дьо Клеман, която го гледаше със свойствената си решителност, много по-въздействаща от нежността.

— Надявам се да се окажете права… Нямам никакво…

— Не. — Пръстите й докоснаха леко устните му, а той възприе съприкосновението като безкрайно нежно въпреки твърдостта му.

— Хвърлих на гостилничаря въдицата, че ви изтича кръвта, за да се стресне малко. Иначе нямаше да ме чуе. Той ме смята за глупаво дете.

— Колко се заблуждава!

— Обичате да се шегувате. — Тя го гледаше с любопитство. — Странен човек сте… с кама в рамото, а пускате шеги.

Образът й започна да трепти пред очите му, както хоризонтът в горещ и зноен ден.

— Просто така се случи. Аз съвсем не съм склонен към подвизи, а пък изпаднах в положение, в което… — той замлъкна, когато помещението около него взе да се люлее и притъмня — … трябва да играя героя.

— Вие не се смятате за герой? — Жулиет се замисли. — Хм, разбирам.

— Бих желал и аз да разбирам. По дяволите, изведнъж притъмня толкова много. Струва ми се, че ще…

— Спете сега. — Ръката й покри очите му. — Ще остана тук и ще се погрижа да не ви смущава нищо. Можете да ми се доверите.

Лъжеше го. На една жена човек не можеше да се довери. Само че Жулиет още не беше жена, тя си беше дете. Силно, смело дете, чиито длани бяха толкова меки, колкото тонът й бе остър.

Да, в момента човек можеше да се довери на Жулиет дьо Клеман.

Отпусна се и непрогледният мрак го погълна.

Когато отново отвори очи. Жулиет беше коленичила до постелята му.

— Надявах се, че няма да се събудите — прошепна тя. — Селският лекар е дошъл.

— Значи вие… победихте.

— Разбира се. Човекът наистина изглежда по-голямо конте и от придворния лекар, но се надявам, че не е глупав. — Тя се обърна към стаята. — Той сега ще извади камата.

Жан Марк се вцепени. Погледът му се стрелна през помещението. Някакъв дребен, пълничък господин във виолетов брокатен жакет с грижливо накъдрена бяла перука стоеше до камината и грееше на огъня украсените си с пръстени ръце.

— Сигурно и аз след няколко минути ще съжалявам, че се събудих. Болките не са моята слабост.

— Това е естествено. Щяхте да сте извратен, ако беше другояче. — Все още на колене, тя смръщи замислено чело. — Слушайте… ще боли, но има начини да се притъпи болката. Трябва да се опитате да мислите за нещо друго, за нещо хубаво.

Лекарят оправи важно вратовръзката си и обърна гръб на прозореца. Жан Марк се подготви за предстоящото мъчение.

— Не, не бива да се стягате, само ще боли повече. — Жулиет хвана ръцете на Жан Марк и ги стисна здраво. — Мислете за нещо хубаво. Мислете за… не, не мога да ви кажа за какво да мислите. Просто си представете една хубава картина, нещо, което ви доставя удоволствие.

Жан Марк видя, че лекарят се приближаваше към леглото му.

— Съжалявам, но не мога да изпълня съвета ви — каза Жан Марк сухо. — Освен страх, в ума ми няма нищо друго. Усетът ми за красота в момента е твърде слаб.

— Не бива да е така. Съществуват много хубави неща на света. — Тя стисна по-здраво ръцете му. — Аз винаги си представям, че рисувам или мисля за „Вихрения танцьор“.

— За „Вихрения танцьор“ ли? — Мускулите на Жан Марк се стегнаха като пружина на часовник. Погледът му се плъзна от лекаря към лицето на Жулиет.

— Познавате ли статуята? — Въодушевление озари лицето й. — Това е най-красивата скулптура на света. Между другото, когато я съзерцавам, се питам… — Тя не продължи мисълта си.

— Какво се питате?

— Нищо.

— Кажете все пак.

— Това е само… не разбирам как един човек, било то мъж или жена, може да сътвори нещо толкова красиво — каза тя просто. — Това е повече от красота, това е…

— Не говорете повече. — Той се усмихна накриво. — Блянът.

Тя кимна.

— Значи сте го виждали. Тогава мислете за „Вихрения танцьор“.

Той тръсна глава в знак на несъгласие.

— Съжалявам много, но никога не съм го виждал.

Лицето й потъмня от разочарование.

— А, мосю, както виждам, вече сте се събудили. — Лекарят стоеше усмихнат до леглото. — Аз Съм Гастон сен Льор и сега ще ви извадя камата от рамото. — Три пристъпи още по-близо. — Така, сега трябва да бъдете смел… докато аз…

— Не, не го слушайте — прекъсна го Жулиет буйно. — По-добре гледайте мен.

Нейната настойчивост накара Жан Марк да я погледне. Кафявите й очи искряха от живот и озаряваха тясното й личице. Руменината пламтеше върху бялата й кожа. Той забеляза, че слабо просветващите сини вени върху слепоочията й пулсираха от възбуда.

— Мислете за нещо хубаво — настоя тя. — Коя е най-прекрасната гледка, която изобщо сте виждали?

— Морето.

— Тогава мислете за морето. — Тя премести ръцете си и сега пръстите й се вплетоха в неговите. — Дръжте се здраво и ми опишете морето. Кажете ми как сте го запазили в спомена си.

— Буря… стихия… вълни, който се удрят в кораба. Сиво-синя вода, която блести…

Изгаряща, нажежена до бяло болка!

— Морето! — шепнеше Жулиет, впила поглед в него. — Мислете за морето!

— Само още веднъж трябва да дръпна — съобщи лекарят успокоително и натисна по-силно.

— Спокойно! — Жулиет следеше неотстъпно Жан Марк. — Разказвайте ми още за морето.

— През някой хубав, спокоен ден, когато слънцето грее, то изглежда така, сякаш се носиш върху огромен сапфир.

Проблясващи кафяви очи, които прогониха болката.

Той облиза напуканите си устни.

— И когато корабът се отправи към бреговете…

Нейната кожа… снежнобяла, като че осветена отвътре, с две рози върху страните.

— Водата се превръща в смарагд… човек никога не знае…

Болка!

Жан Марк се изопна, когато извадиха с един замах камата от рамото му.

— Така, това било то. — Лекарят се извърта с гръб към леглото, като държеше в ръката си кървавата кама. — Сега ще хвърля този непотребен предмет и ще почистя и превържа раната.

Жан Марк лежеше запъхтян в леглото; цялото пространство около него сякаш се въртеше. Усещаше как кръвта шурти от раната и се стича по рамото му.

— Трябва да ме пуснете — каза Жулиет.

Жан Марк неразбиращо се втренчи в нея.

Тя се опитваше да освободи ръцете си.

— Не мога да помогна на лекаря, ако не ме пуснете.

Той бавно осъзна думите й и постепенно разхлаби пръстите си, впити в нейните.

Жулиет с облекчение разтри ръката си.

— Вече е по-добре. Най-лошото мина.

— Наистина ли? — Без нейното съприкосновение се чувстваше ужасно сам. Чудно. Не можеше да си спомни някога да е приемал утеха от жена. — Слава Богу, че всичко свърши — вече ви казах, не съм създаден за герой.

— Малко хора биха издържали този болки, без да охнат дори.

Слаба усмивка заигра по устните му.

— Но защо да скимтя и стена? Та аз си мислех за нещо хубаво.

Жулиет се изправи на стола и протегна схванатото си тяло. Беше седяла цели часове, без да помръдне. Искаше й се да стане и да се разходи из стаята, но се боеше да не събуди болния. Андреас беше спал неспокойно и с прекъсвания, след като преди няколко часа лекарят си беше тръгнал.

Погледът й се спря на лицето му и тя започна да го изучава захласнато. Mon Dieu6, с какво удоволствие би го рисувала!

Интересът прогони умората й, докато изследваше лицето му във всички подробности. Колко много искаше сега да има под ръка хартия и молив. Беше се отказала да се стреми към възможно най-голямото сходство, когато рисуваше хора, защото моделите й почти винаги се обиждаха. По тази причина беше стигнала до убеждението, че не си струва да рисува лицата такива, каквито са в действителност. Но сега знаеше, че тук лежи един мъж, който пет пари не дава, че ще го изобрази какъвто е. Той не изпитваше никаква потребност от ласкателства, защото твърде добре знаеше кой е и какъв е, и не го беше грижа за мнението на другите.

Бронзовото му лице беше прекалено издължено, скулите му прекалено високи, устните прекалено рязко очертани, тъмните му очи прекалено твърди и решителни под черните като катран вежди и тежки клепачи. Всяка от чертите му, разглеждана сама за себе си, беше непривлекателна и лишена от чар, но заедно те се допълваха в съвършена хармония и лицето му беше далеч по-обаятелно и интересно от обикновените лица на красавците.

Беше истинско предизвикателство да нарисува образа му, да проникне през циничната защитна броня и да открие какво има зад нея, да разреши загадката на тези черни като смола очи. Това лице нямаше лесно да разкрие своите тайни, но Жулиет бе сигурна, че след време ще може да нарисува човека, а не маската му.

Какво щеше да стане обаче, ако нямаше това време? Всяка дълбока рана представлява голям риск и не беше изключено смъртта да го отнесе, преди…

Клепачите му се повдигнаха и черните му будни очи блеснаха срещу нея.

— За какво мислите?

Беше толкова слисана, че изплю камъчето:

— Надявах се да не умрете, преди да ви нарисувам.

— Колко трогателно! Вървете да поспите.

Тя впи очи в него и си наложи да се отпусне.

— Не бъдете глупав. Лекарят твърдеше, че може да се появи треска. Нима мислите, че след всички усилия, които хвърлих за спасяването ви, ще ви оставя просто така да умрете поради липса на грижи?

Той се усмихна с усилие.

— Моля за прошка. Ще се постарая да не напусна земния живот и да не пропилея на вятъра скъпоценното ви време.

— Аз не исках… — Тя прехапа отчаяно устни. — Начинът ми на изразяване не е много мил. Маргьорит твърди, че съм имала език на змия.

— Коя е Маргьорит?

— Моята бавачка. Е, сега, естествено, вече не е. Тя всъщност служи при майка ми.

— И тази Маргьорит не одобрява, че казвате каквото мислите?

— Да. — Тя се намръщи. — По-добре спете.

— Никак не ми се спи. — Погледът му търсеше лицето й. — Защо не се опитате да ме развлечете?

Тя се втренчи смаяно в него.

— Да ви развличам ли?

Той прихна, за да потръпне тутакси от режеща като трион болка.

— Не, засега по-добре не. В момента от смеха боли прекалено много.

— Понеже не искате да спите, бихте могли да отговорите на въпросите ми. Преди да изгубите съзнание, вие казахте, че сте знаели за нападението. От кого?

— От един слуга във Версай.

— Откъде някакъв си слуга е можел да знае за нападението на селяните, което се разиграва толкова далеч от двореца?

— Доста интересен въпрос. Човек би могъл да попита също, как така някои юнаци от тълпата бяха въоръжени с пистолети, а не само с вили и тояги. — Той изкриви лице в гримаса. — И как така клетият, гладуващ като куче селянин, който заби камата си в рамото ми, изглеждаше толкова добре охранен и носеше ботуши с по-фина кожа от моите.

Значи затова Андреас мълвеше за някакви ботуши, преди да припадне, помисли си Жулиет.

— И как така слугата е отишъл с тези сведения при вас, вместо при краля.

— Тук няма никаква тайна. Заради парите. — Жан Марк се усмихна подигравателно. — Крал Луи награждава предаността с ордени… A аз дадох да се разбере, че съм склонен да платя хубави суми за интересни сведения, които засягат кралското семейство.

— И този лакей не ви ли каза кой стои зад нападението? Кой дърпа конците на селяните?

— Една високопоставена личност. Слугата ми съобщи само, че екипажът с принца и мадмоазел дьо Клеман ще мине по пътя за Версай. Аз вербувах отряд наемници и се отправих на военен поход като някой grand chevalier7.

Тя се опита да разгадае израза му.

— Никога ли не сте сериозен? Та вие спасихте живота на принца. — Тя спря и се замисли. — И моя също.

— Но не от благородство. — Той я погледна спокойно. — Аз съм търговец, който не предприема нищо без изгледи за печалба. Дори трябва да призная, че ви се разсърдих, защото толкова много затруднихте задачата ми.

— И каква печалба очаквате, задето спасихте принца?

— Дълбоката благодарност на Нейно величество и приятелството й, тъй като бих искал да я помоля за една услуга.

Тя го изгледа мълчаливо.

— Струва ми се, че не сте толкова коравосърдечен, колкото се опитвате да ми внушите. Вие бяхте искрено загрижен за малкия, макар че почти бяхте загубили разсъдъка си от болка.

— Не понасям да се убиват деца.

— И поехте удара с камата, който беше предназначен за мен. Държи ли се така един човек, който под път и над път твърди, че не признавал благородните подбуди?

Той направи гримаса.

— Не, това беше поведението на човек, който действаше импулсивно, за което плати скъпо. Не допускайте грешката да ме смятате за нещо, което не съм. Аз не съм нито войн, нито герой.

— Сама ще реша за какво да ви смятам. — Бръчиците по челото й издаваха неувереност, когато вдигна очи към лицето му. — Но не мога да прочета нищо по чертите ви. Не зная за какво мислите.

— И това силно ви безпокои.

Тя кимна.

— В повечето случаи успявам. Обикновено хората са лесни за разгадаване. За мен е много важно да надзърна под повърхността.

— Защо?

— Защото ще стана велика художничка — каза тя просто.

Последното твърдение събуди присмеха му, ала той занемя като попарен, когато срещна нейния ясен, твърд поглед.

— Още си спомням, че ставаше дума за живопис, когато дойдох на себе си. Искате да станете художничка?

— Аз съм художничка. И ще стана велика художничка. Възнамерявам да се уча и трудя, докато стана толкова велика, колкото са Да Винчи или Дел Сарто.

— Възхищавам се от сигурността, с която го казвате.

Неочаквана усмивка озари лицето й.

— Вероятно искате да кажете, че ми липсва скромност. Хората на изкуството не бива да бъдат скромни, иначе талантът им ще залинее. Мъжете са на мнение, че жените могат да рисуват само сантиментални глезотии. Но аз не вярвам в това. Защо ме гледате така особено?

— Тъкмо се питах на колко сте години.

— На четиринадесет. Какво значение има това?

— Голямо. — Той затвори очи.

— Какво ще рече голямо?

— Струва ми се, че сега ще мога да заспя. Върви в стаята си.

Тя не помръдна от мястото си. Не каза нищо, когато Андреас ненадейно се обърна към нея на ти. Той отвори отново очи.

— Казах ти, че трябва да си вървиш. Смятам, че е най-добре утре да отпътуваш за двореца.

Тя усети особено пробождане в гърдите.

— Искате да си отида?

— Да. — Гласът му беше дрезгав. — Нямам нужда от теб тук.

Тя вирна упорито брадичка.

— Напротив, имате нужда от мен. Вижте се, слаб сте като пеленаче, а пък се надувате. Няма да ви оставя сам. Нима допускате, че бих могла да живея с мисълта за неизплатен дълг — дължа ви живота си и няма да ви оставя да умрете. Аз не съм майка ми. Не вземам, без да дам нещо в замяна.

Той присви очи.

— Твоята майка?

Жулиет тръсна глава с досада.

— Не исках да говоря за нея. Майка ми няма нищо общо с това. — Тя вдигна гордо брадичка. — Вие ми направихте услуга и аз трябва да ви я върна. Вече уведомих кралицата, че ще остана тук, докато се възстановите достатъчно, за да дойдете във Версай и да приемете лично нейната благодарност.

— Ще съжаляваш за решението си. Аз съм отвратителен пациент. Мразя да боледувам.

— И аз мразя вкиснатите пациенти. И на мен ми е досадно като на вас, но да се надяваме, че бързо ще оздравеете.

Усмивката му беше колеблива.

— Има нещо вярно в това. — Той стана отстъпчив. — Остани, щом искаш. Да не съм луд да отхвърля нежната помощ на една млада дама, за която си пролях кръвта.

— За нежност едва ли е уместно да се говори, но в никакъв случай няма да допусна да умрете. — Отново застана изправена като свещ. — Но, разбира се, моята живопис не бива да страда, докато се грижа за вас. Ще сложа статива си в ъгъла до прозореца. Там светлината е най-подходяща. — Тя се усмихна. — Сигурна съм, че ще се разбираме добре. Радвам се, че дойдохте в съзнание.

— Не съм човек, който е склонен да търпи лишения поради някакво рицарско благородство. — Той се намести удобно и изтощен затвори очи. — Един прекрасен ден навярно ще ти напомня, че все пак съм направил опит да те отпратя.

— Един прекрасен ден ли? — Тя поклати глава. — Само след две седмици ще сте здрав и нашите пътища ще се разделят. Няма да има никакъв „прекрасен ден“.

— Права сте. Изглежда, вече не мога да мисля логично. Сигурно имам температура.

— Наистина ли? — Жулиет се намръщи и угрижено докосна лицето му. Сетне въздъхна облекчено. — Още не.

— Не? — Очите му са затворени, но той има най-хубавата усмивка на света, помисли си Жулиет.

— Още не — мърмореше той. — Ала един прекрасен ден…

Късно вечерта Жан Марк вдигна температура.

Жулиет сменяше кърпите върху горещото му чело и отчаяно се мъчеше да го удържи да не падне от леглото, както се мяташе буйно насам-натам. Посред нощ треската спадна и се смени от гърчове, а конвулсиите потръпвания изплашиха момичето не по-малко от температурата.

— Не… мога… повече. — Жан Марк потисна с усилие тракането на зъбите си. — Ама че глупаво… — Той не продължи мисълта си, защото го разтърсиха силни тръпки. — Дай ми още една завивка.

— Имате вече три. — В този миг тя внезапно се реши: стана и пристъпи към него. — Отместете се малко.

— Какво? — Жан Марк я погледна неразбиращо.

Жулиет отметна завивките, легна при него и го прегърна.

— Бъдете спокоен — каза тя нетърпеливо, когато усети как той се вцепени. — Няма да ви причиня болка. Искам само да ви стопля. Колко често съм държала така Луи Шарл, когато зъзнеше през нощта.

— Но аз не съм двегодишно дете.

— Силата ви е колкото на бебе. Каква е разликата тогава?

— О, хората биха ти посочили цял куп разлики.

— В такъв случай по-добре да не ги питаме. По-топло ли ви е вече?

— Да, много по-топло.

— Добре. — Треската му беше почти напълно изчезнала. — Ще ви държа така, докато заспите. — Тя го погали по косата, както правеше с Луи Шарл. След малко каза нетърпеливо: — Но вие не се отпускате. Усещам, че сте напрегнат като пружина.

— И това ви учудва? Представете си, че не съм свикнал млади жени да идват в леглото ми само за да ме стоплят.

— Имате право, положението е необичайно. — Жулиет се надигна на лакът и го погледна строго. — Не бива да гледате на мен като на жена. Не е добре за здравето ви.

По устните му трепна дяволита усмивка.

— Ще направя всичко възможно да забравя пола ти. Ще си представя, че си само дебела вълнена завивка или затоплена керемида.

— Спете сега — прошепна тя. — Аз съм тук. Всичко е наред. Веднага след това усети как той се поотпусна и как дишането му стана дълбоко и равномерно.

Скоро Жан Марк заспа непробуден сън.

(обратно)

Глава трета

— Хайде, остави вече рисуването. Ела тук да изиграем една игра фаро.

Жулиет нямаше време да погледне Жан Марк, защото тъкмо прибавяше малко жълто към зеленото на дърветата върху платното.

— Какво?

Чак сега се обърна към изтегнатия в леглото Жан Марк.

— Заета съм.

— Но това продължава вече с часове — протестира той сухо. — И ако не предявя правата си, вероятно ще стърчиш още четири часа пред статива.

— Какви права?

— Правата на един умиращ от скука, раздразнен болен, който е занемарен заради боите и лененото платно.

— Още малко.

Тя продължи да рисува, но през цялото време усещаше погледа му, вперен в гърба си.

— Кажи ми как е — настоя той неочаквано.

— Кое?

— Рисуването. Наблюдавах израза на лицето ти, докато рисуваше. Ти беше в истински унес.

Жулиет бе изтръгната от съсредоточеността си и изведнъж се притесни. Всеки ден той лежеше с часове, без да откъсва поглед от нея, но досега не беше й правил никаква забележка. Изкуството й си беше нейна лична страст. Когато сега поиска да разбере чувствата й, докато работеше, тя внезапно се усети някак разголена.

— Рисуването е… приятно.

Той се засмя тихо.

— Едва ли това е точната дума. Ти изглеждаше направо обсебена — като светица, която изкачва стъпалата към небето.

Жулиет въобще не го удостои с поглед.

— Що за кощунство и богохулство! Сигурна съм, че нямате и най-бегла представа как се чувства една светица.

— Ти обаче имаш, нали? — подразни я той. — Хайде, разкажи ми как се чувстваш.

В началото тя мълчеше. Никога досега не беше опитвала да изрази с думи чувствата си към своята работа, ала ненадейно откри, че й се иска той да ги знае.

— Това е сякаш се нося в потоци лунна и слънчева светлина… сякаш пия направо от дъгата и се опиянявам от всички багри и нюанси на света. Тогава усещането е толкова фантастично, че чак ме боли. — Тя впери очи в картината, да не би да погледне към него и да открие, че й се смее. — Но понякога нищо не ми се удава и тогава също изпитвам болка.

— Явно рисуването е доста болезнено занимание. Ала на теб ти харесва, нали?

Тя кимна усърдно.

— Да и още как.

— Хубаво ли е? — попита той тихо.

Накрая тя все пак го погледна и не откри и сянка от насмешка във внимателния израз на лицето му. За втори път кимна.

— По-скоро е борба, за да се сътвори нещо хубаво.

В този миг сияеща усмивка огря тесните му тъмни черти и тя го загледа очарована. Гъстата черна коса на Жан Марк беше разрошена, бялата му ленена риза бе разкопчана почти до средата и се виждаше гъстият триъгълник от косми на гърдите му… и все пак той излъчваше елегантност. Милостиви Боже, колко много й се искаше да нарисува този мъж! Откакто беше започнал да оздравява, тя много пъти го беше молела да й разреши, но той също толкова упорито й бе отказвал.

— Мои дълг е да те избавя от това болезнено развлечение — каза той. — Ела тук да поиграем фаро.

— Ей сега… само още мъничко…

— Хайде!

— Бъдете доволен, ако въобще играя с вас. През последните дни много се разглезихте. Но явно сте били такъв и преди.

— Разглезен ли? — Жан Марк се надигна в леглото. — Но аз не съм фаворит на кралицата. Как би могъл един клет жалък търговец с обикновен граждански произход да е разглезен?

— И аз не съм сред фаворитките на кралицата. Тя е много мила с мен, но нейната благосклонност е насочена на първо място към майка ми — каза Жулиет. — А мосю Гийом твърди, че малко благородници във Франция могат да се мерят по богатство с вас.

— Не трябва да се слуша какво дрънкат хората.

— Че защо не? Щом вие не желаете да ми разкажете нищо за себе си… Приличате на огледалата в галерията на Версай, отразявате, но не разкривате нищо от себе си.

— А пък твоето задължение като човек на изкуството е да разгадаеш потайната ми душа, нали така?

— Пак ми се присмивате. — Тя се обърна отново към статива си. — Ала донякъде имате право. Вече можах да науча нещичко за вас.

— Наистина ли? — Усмивката му изчезна. — Любопитен съм да разбера какво си открила.

— Вие сте разглезен.

— И по-точно?

— Срамувате се да изглеждате слаб и безпомощен.

— Това необичайно ли е?

— Не, и аз изпитвам същото. Освен това не сте толкова твърд, колкото изглеждате.

— Последното вече си го казвала. — По устните му трепна издайническа усмивка. — Но обясни ми защо мислиш така?

Тя поклати глава.

— Вчера разпитвахте мосю Гийом за непосилния живот на селяните в околността и му дадохте кесия с пари, които да раздаде на нуждаещите се.

Той сви рамене.

— Някои от клетите глупаци, които участваха в нападението на каретата, изглеждаха като живи мощи. Никак не е за чудене, че са се оставили да ги подтикнат към това безразсъдство.

Жулиет продължи:

— Освен това вие понасяте по-леко болката, отколкото скуката.

— Е, с това откритие съм напълно съгласен. Ела тук да играем карти.

Усмивката му беше пленителна и озари лицето му с рядка хубост. Жулиет едва успя да откъсне поглед от него и впи очи в платното.

— Защо трябва да играя с вас, когато бих могла да рисувам?

— Защото го искам и защото ти си мило и послушно момиче.

— Аз не съм пос… — Тя не довърши мисълта си, когато видя сърдитото смръщване на тъмните му вежди. — Лекарят каза, че утре можете да станете за малко. Скоро ще се оправяте и без помощта ми.

— И ти ще се върнеш обратно във Версай?

Тя кимна енергично.

— И ще се радвам, ако повече не ви видя. Вие ми се присмивате и не ме оставяте да работя. Искате да ви развличам, сякаш съм…

— Ти сама искаше на всяка цена да останеш. Не криех, че ще бъда труден пациент.

— Което се оказа самата истина.

— Съжалявам, че заради мен трябваше да изтърпиш толкова несгоди. Сигурно всяка минута край леглото ми е била за теб едно безкрайно усилие.

Този дявол знаеше добре, че за това и дума не можеше да става, помисли си Жулиет вбесена. Не беше честно Жан Марк да отгатва чувствата й с такава лекота, докато тя едва успяваше да разгадае нещичко зад твърдата, блестяща повърхност, която той показваше на света. Младият мъж знаеше, че тя харесва и остроумната престрелка с думи, и ведрото мълчание между тях. Общуването с него й се отразяваше особено благотворно и я вълнуваше. Никога не беше сигурна как щеше да се отнесе Жан Марк към нея. От време на време я дразнеше като малко дете, после отново, сякаш забравяше разликата във възрастта им, й говореше като на голяма и зряла жена. Радваше се на компанията му, така както се радваше на потапянето в живописта си — съсредоточаване и омая при нея вървяха ръка за ръка. Сега обаче открито й се присмиваше, затова й се прииска да го смае.

— Още не съм казала всичко, което научих за вас. — Тя спря за малко, за да изригне сетне като фонтан: — Струва ми се, че сте се отдавали на сладострастието с проститутката от кръчмата, която ни носи храната.

Усмивката му угасна.

— С Жермен ли?

— Така ли се казва? Онази с божествените гърди.

Жан Марк остана безмълвен, сякаш си беше глътнал езика.

— Дамите, които поне малко държат на себе си, не говорят за сладострастие, а още по-малко пред мъже.

— Знам. — Ръката й трепереше незабележимо, когато потопи четката си в бялата боя. — Но аз пък говоря. И така, истина ли е?

— Защо мислиш така?

— Тя ви зяпа, сякаш ще ви изяде с дрехите.

— Жулиет, погледни ме.

— Заета съм.

— Погледни ме.

Тя му хвърли кратък поглед през рамо и си пее дълбоко дъх, когато забеляза изражението му.

— Не — каза той сега вече тихо и прекалено отчетливо. — Ти няма да тръгнеш по този път. Не и преди да узнаеш във всички подробности какво вършех с Жермен.

Жулиет усети как червенина изби по бузите й.

— Само се учудих… не ми трябва никакво описание.

— Описание ли? Но аз не говорех за думи.

Жулиет извърна поглед.

— Пак ли ме занасяте?

— Ах, нима това правя?

— Да. — Тя прибави малко бяло към синьото небе на платното, като отчаяно се мъчеше да смени темата. — Ако присъствието ми ви додява, наистина бих могла да извикам Маргьорит, за да се грижи за вас.

— Не можеш да бъдеш толкова жестока. Как търпиш този мрачен дракон? Тя кръжи около странноприемницата като някоя гарга, която търси червеи. Нима тази жена никога не се усмихва?

Тонът му отново беше шеговит и Жулиет въздъхна облекчено.

— Маргьорит си пести усмивките за майка ми. Била е нейна бавачка от деня на раждането й и я обича повече от всичко на света. Аз я виждам твърде рядко, когато сме в двореца. — Жулиет избягваше да го погледне. — Маргьорит е тук с голямо неудоволствие, ала кралицата реши, че се нуждая от придружителка, докато се грижа за вас и затова я изпрати при мен.

— Твърде благопристойно, но напълно излишно. Та ти си още почти дете.

Жулиет реши да не влиза в словесна схватка с него, макар че не можеше да си спомни някога да е гледала на себе си като на дете — а когато той я наблюдаваше преди малко, в очите му тя въобще не беше невръстно момиченце.

— Кралицата държи много на благоприличието.

Жан Марк повдигна вежди от почуда.

— Да, така е — настояваше Жулиет. — Не бива да вярвате на глупостите, които разпространяват за нея съчинителите на ония грозни памфлети и останалите хулители. Тя е жизнерадостна по природа, добра майка и…

— И направо глупаво разточителна и честолюбива.

— Тя не умее да борави с парите.

— В такъв случай е трябвало да се научи. Страната е изправена пред банкрут, а пък тя все още играе на пастирка в приказната си градина във Версай.

— Тя направи дарение за бедните от личното си ковчеже. — Жулиет остави четката и се обърна към него. — Вие не я познавате. Тя ми даде бои и учителка по рисуване. Наистина е много добра, повярвайте ми!

— Нека не спорим. — Погледът на Жан Марк се беше спрял върху зачервеното й лице. — Не ме напуска чувството, че ще ми забиеш камата в другото рамо, ако обеля още една дума срещу Нейно възвишено величество.

— Вие сам ще се убедите с очите си, когато отидете във Версай — каза Жулиет сериозно. — Тя не е такава, за каквато я представят.

— Навярно не и в твоите очи. — Жан Марк вдигна ръка да се зашити, когато тя запротестира. — Както съвсем правилно каза, ще направя преценката си, когато благоволи да ме приеме.

Жулиет не се задоволи с примирие.

— Не ви достига разбиране за реалност. Кралицата е като пеперуда, която е прекарала живота си в градина с цветя. Човек не бива да очаква от една пеперуда да проумее как…

— Аз не бих очаквал нищо от една пеперуда, а най-малко да бъде кралица на най-голямата държава в Европа — отвърна Жан Марк.

— И все пак няма да се поколебаете да молите за услуга тази пеперуда — като целият останал свят? Какво ще искате от нея? Благородническа титла? Голямо имение?

— „Вихрения танцьор“.

Тя го погледна смаяно.

— Никога няма да ви го даде. Не и „Вихрения танцьор“.

— Ще видим. — Той смени темата. — А за твоята заплаха да ме оставиш на Маргьорит ще ми се размине. Тъкмо писах до Париж… моята братовчедка Катрин Вазаро ще пристигне утре тук. Навярно ще прояви повече разбиране към клетия ранен човечец.

Жулиет застина с четка в ръка.

— Вашата братовчедка ли?

Той кимна.

— Една далечна братовчедка, на която баща ми е настойник. Племенникът ми Филип я придружаваше от Марсилия до Париж. Вчера узнах, че са пристигнали. — В усмивката му се долавяше лека подигравка. — Катрин е самото въплъщение на нежност и добродетелност. Съвсем различна е от теб.

Пред Жулиет ненадейно се появи видението на една жена — огромна и пищна като кръчмарската проститутка, със сияещ ореол около прелестната глава. Тази представа отприщи у нея болка и завист. Какво я беше грижа, дали Катрин беше съвършена като светица? Без да дава и най-малък израз на чувствата си, тя каза с упорито вирната брадичка:

— Е, в такъв случай ви предоставям на сладката Катрин и веднага се връщам във Версай.

— Не вярвам на думите ти. Та ти беше казваш, че няма да ме оставиш на произвола на съдбата, преди да се вдигна на крака. А Катрин е толкова нежна и чувствителна, че едва ли ще ми бъде от голяма полза. — Той тихо добави: — Нали няма да ме оставиш тук сам, след като имам нужда от теб?

При това я погледна със своята особена сияеща усмивка, която Жулиет беше наблюдавала вече няколко пъти през последните дни и за която несъзнателно копнееше. Усети как съпротивата й се стопява и бързо сведе мигли, за да не види Жан Марк погледа й.

— Не, не бих ви оставила, ако действително имате нужда от мен.

— Имам нужда от теб. И ела най-сетне да играем фаро.

Тя се колебаеше, обзета от същата собственическа тъга, която беше изпитала след болестта на Луи Шарл, когато вече чувстваше, че ще трябва да се раздели с него. И Жан Марк й беше принадлежал напълно толкова дни, а сега трябваше да го пусне да си върви. Не беше честно, че… но що за мисли се въртяха в главата й? Не трябваше ли да почувства облекчение, задето няма повече да понася присъствието му. Беше свикнала да е сама, само така можеше спокойно да рисува.

Е, през последната им вечер можеше да поглези Жан Марк с малко повече внимание. Жулиет пристъпи енергично към леглото.

— Хайде да изиграем една-две игри преди вечеря. — Седна до леглото и посегна към картите на масата. — Не го правя заради вас, а защото днес ми омръзна рисуването и ми се ще да поиграя.

Тъмният му въпросителен поглед опипваше крадешком лицето й, преди върху него да заиграе особена усмивка.

— Да знам, ma petite. Бъди сигурна, че са ми ясни подбудите ти.

Света Дево, задушаваше се!

Катрин Вазаро се отпусна на меката облегалка на каретата, като отчаяно се мъчеше да си поеме въздух. Как можеше да бъде толкова глупава? Трябваше да се противопостави, но нали искаше да изглежда женствена и хубава като дамите, от които се възхищаваше Филип. И сега не можеше да…

— Катрин, защо си толкова потисната? — попита угрижено Филип Андреас. — Жан Марк ни писа, че вече е вън от опасност и скоро ще бъде напълно здрав.

Ах, Боже мой, срамота беше да се отдава на своята суетност, когато мислите й трябваше да бъдат насочени единствено към Жан Марк! Тя се опита да се усмихне.

— Знам, че ще оздравее, Жан Марк е толкова… толкова несломим. Не мога да си представя, че ще се предаде само заради едно раняване.

В очите на Филип проблеснаха дяволити пламъчета.

— Това ли е причината да ходиш край него на пръсти и да разтваряш ей такива очи?

— Той ме смущава — изплъзна се от устата й. Тя припряно продължи: — Не че не е изключително внимателен към мен. Няма по-любезен от него.

— Дори моята недостойна особа ли? Вие ме засегнахте до дъното на душата ми, мадмоазел Катрин.

— О, нямах предвид, че ти… — Тя прекъсна обърканите си обяснения, когато той прихна с цяло гърло с отметната назад глава. Надсмива ми се, а пък аз съм толкова загубена, че не схванах веднага, помисли си тя с отвращение. Нищо чудно, че се отнасяше снизходително към нея и я гледаше отвисоко, след като в негово присъствие се държеше като глупава гъска. Ала какво можеше да стори, когато Филип беше прекрасен като античните богове от книгите на братовчеда Денис? От друга страна, той не беше непристъпно божество. Класическите му черти често грейваха в закачлива усмивка, а в сините му очи проблясваха духовити пламъчета.

Днес той изглежда особено елегантен, помисли си Катрин, въпреки че нямаше ден, в който да не е облечен по модата. Морскосиният жакет и златната брокатена жилетка, проблясваща под него, подчертаваха чудесно неговата висока, мъжествена фигура. Черните сатенени панталони до коленете прилепваха плътно по бедрата му, а белите копринени чорапи блестяха по прекрасните му прасци.

— Да ти донеса ли ветрилото от пътната чанта? Нещо си пребледняла.

Тя изправи гръб.

— Просто се бях замислила… Тревожа се за Жан Марк. — Господ непременно ще ме накаже за тази неискреност, помисли си тя неспокойно.

Филип кимна.

— Не ти беше никак леко. Най-напред дългото пътуване от Марсилия до Париж и после вестта за нещастието с Жан Марк веднага след като пристигнахме…

— Да. — Катрин мълчеше и се взираше през прозореца с невиждащи очи. — При това никак не ми се искаше тъкмо сега да изоставям братовчеда Денис.

— Така ли?

— Той е на смъртен одър, Филип. Всички си мислят, че не разбирам какво става, но той бере душа. — Тя вдигна очи към него. — Истина е, нали?

— Глупости. Той има много… — Филип замълча и само кимна. — Да, Жан Марк каза, че не му оставало много да живее.

— Братовчедът Денис беше винаги така благ и мил с мен — прошепна тя със замъглен от сълзи поглед. — Щях да остана с него чак до края, но изглежда, той не искаше да съм до него. Ето защо се правех, че нищо не разбирам. Човек понякога се чуди как е най-добре да постъпи, нали, Филип?

Младежът взе ръката й.

— Ти постъпи добре, много добре, ma chou8. Да се гледа смъртта в лицето не е лесна работа.

Катрин усети как в душата й се надига топлина. Успокояващият допир на ръката му й носеше чувството за сигурност и блаженство.

— Скоро ще пристигнем — каза Филип и се облегна назад. — Ще се почувстваш по-добре, като видиш с очите си, че раната на Жан Марк не е опасна.

Разбира се, тя обичаше много Жан Марк и искаше той да е добре. Грях бе да иска пътуването им никога да не свършва, само за да може по-дълго да се наслаждава на топлата усмивка на Филип.

— Те са тук! — Жулиет стоеше до прозореца и гледаше надолу към каретата, която току-що беше спряла пред портата на странноприемницата. Когато забеляза, че слугата помагаше на някакво крехко и великолепно облечено младо момиче да слезе от каретата, тя се намръщи. — Или може би не е тя.

Жан Марк пристъпи с неуверена пъпка към прозореца и погледна навън. Когато Филип пое ръката на Катрин и я въведе в къщата. Той каза:

— Да, това е Катрин — и побърза да се отпусне на най-близкия стол. — Изглеждаш учудена.

— Тя не е това, което очаквах. — Не беше някой пищен ангел, а хубаво, мило дете на нейните години. Жулиет, която с нищо не издаде облекчението си, обърна гръб на прозореца, за да разгледа Жан Марк. Когато го видя сутринта в стаята му напълно облечен, тя се беше стъписала малко. Строен, елегантен, силен, скрил превръзката под бялата си риза, той излъчваше самостоятелност и самочувствие като човек, който владее положението. Направи й обаче впечатление, колко е бледен и отпаднал още. Още не беше го загубила. Щеше да й принадлежи още малко. — Отдавна не сте ставали. Легнете и си почивайте.

— Веднага. Но не би ли искала да слезеш долу и да поздравиш нашите гости?

— Това са ваши гости, а не мои. — Тя пристъпи към статива и взе четката. — Мосю Гийом ще ги доведе горе.

— Жулиет… — Жан Марк поклати усмихнато глава. — Та ти не можеш вечно да се криеш зад картината и острия си език.

— Не разбирам какво имате предвид. Бих искала само…

— Жан Марк, в каква бъркотия си се заплел тук? — Филип Андреас разтвори със замах вратата, за да пусне напред Катрин. — Никак не ти прилича да участваш в ръкопашни битки. Мислех, че предпочиташ сраженията на разума.

— Беше грешка, която не смятам да повтарям — отвърна Жан Марк сухо. Той погледна Катрин с навъсено чело. — Не ти ли е добре, мила? Бледа си като восък.

— Ти си болният, Жан Марк. — Погледът на Катрин се премести от картината, която беше приковала вниманието й още при влизането, към лицето на нейния братовчед. — От сърце се надявам, че вече си по-добре.

— Да, оправям се лека-полека. Позволете да ви представя мадмоазел Жулиет дьо Клеман, моята спасителка и мъчит… Катрин! Хвани я, Филип!

Катрин се беше олюляла, но успя да се задържи на крака, като се вкопчи отчаяно в ръката на Филип.

— Ах, вече съм добре. Трябва да е от горещината. — Беше се задъхала. — Ако може да поседна за миг…

— Защо не каза веднага, че не се чувстваш добре? — попита Жан Марк.

Очите на Катрин се разтвориха широко от уплаха, когато погледна братовчед си.

— Не исках да те разсърдя. Извинявай…

— Въобще не се сърдя. — Жан Марк се постара да говори спокойно. — Стомахът ли те боли?

— Не… да… може би малко. — Думите на Катрин и питаха с усилие от бледните й устни. — Съжалявам, Жан Марк.

— Нямаш никаква вина. Ще наредя да повикат лекаря.

— Не… след няколко минути ще ми стане по-добре. — Очите на Катрин се напълниха със сълзи. — Жан Марк, струва ми се…

— Това е от корсета й.

Ясният и категоричен глас на Жулиет накара Жан Марк да се обърне.

— Моля?

Момичето не му обърна внимание, тъй като свирепият й поглед беше прикован върху Катрин.

— Защо не му кажеш, че не ти достига въздух?

Нежната кожа на Катрин силно поруменя.

— Моля ви, аз мога… — Тя млъкна, потънала в земята от смущение.

— Господи! — Жулиет се обърна към Филип. — Дайте ми камата си.

— Какво да направя?

— Камата — повтори тя, като протягаше изцапаната си с боя ръка. — Няма време да й развързваме корсета. Нали не искате да започне да се мята като риба на сухо в краката ви?

— Пази Боже! — каза Жан Марк, без да се замисля много. — Значи мислиш, че корсетът е стегнат прекалено силно?

Тя го изгледа нетърпеливо.

— Разбира се… Не виждате ли, че се задушава?

Усмивката на Филип накара бузите на Катрин да запламтят в яркочервено.

Жан Марк се обърна към нея:

— Това ли те… — Той спря, когато съзря сълзите й. — Господи! Защо не казваш нито дума?

Катрин го погледна жално.

— Щеше да е неприлично… Клер, моята гувернантка, твърди, че тези теми се избягват в доброто общество. Боях се, че ти щеше да…

Гласът и пресекна, тъй като едно хлипане й отне малкото въздух, който й беше останал.

— Ножът! — Пръстите на Жулиет се раздвижиха настоятелно и този път Филип извади украсената си със скъпоценни камъни кама и й я подаде.

Жулиет остави оръжието да падне на леглото. С един скок тя се намери зад Катрин и започна да разкопчава брокатената рокля с цвят на праскови.

— Не знаеш ли, че е глупаво да допускаш такова нещо? Защо си се съгласила да те облекат така?

— Уж беше само за малко — изохка Катрин. — Клер каза, че всяка жена трябва да страда заради красотата си.

— Тихо — смъмри я Жулиет. — Пести си дъха. — Тя хвърли поглед през рамо към Жан Марк. — Кажете на баща си, че тази Клер е глупава пуйка и трябва незабавно да я уволни. Момичето е прекалено кротко, за да й се противопоставя, това е ясно като бял ден.

Когато роклята на Катрин беше разкопчана. Жулиет се разрови и измъкна връзките на корсета.

Катрин се вцепени:

— Не!

Жулиет я и изгледа свирепо.

— Престани с тези детинщини. Нима искаш…

— Филип трябва да излезе. Не е редно да ме гледа разсъблечена.

Жулиет я изгледа удивено.

— Не е редно ли? Ако не се разхлабят връзките, ей сега ще се замяташ като петел с откъсната глава. Това редно ли ще бъде?

Лицето на Катрин издаваше непреклонна решимост.

— Не е редно.

— Филип, излез навън и се върни след четвърт час — каза Жан Марк нетърпеливо.

Филип кимна и отправи към Катрин съчувствена усмивка, преди да излезе.

Жулиет измърмори под носа си нещо, което приличаше на проклятие, взе камата от леглото и тръгна към Катрин, за да пререже връзките. Сряза ги за миг и корсетът се разпадна на съставните си части.

— Слава Богу, успяхме! — Катрин си пое дълбоко дъх. — Merci.

— Спести си благодарностите. Просто не е трябвало да се оставяш да те пристегнат толкова силно. Ако някой се опита да го стори отново, срежи сама корсета си. На колко си години?

— На тринадесет.

— Аз съм на четиринадесет и не нося корсет, откакто навърших седем години. Не стана лесно — минаха месеци, докато бавачката ми най-сетне се отказа да ме връзва, но смятам, че е идиотско да се задушаваш, само защото модата го предписва.

Тя се обърна към Жан Марк:

— Е, ще се застъпите ли за нея?

— Доколкото ми позволяват силите. Аз много пътувам, а пък баща ми е болен. — Жан Марк се усмихна загадъчно. — Макар че се убедих, че братовчедка ми се нуждае от човек, който да се грижи за нея. Ще измислим нещо.

— Гувернантката ми в действителност е много мила — разтревожи се изведнъж Катрин. — Не бих искала да пострада заради моята глупост. Трябваше да й кажа, че ме е стегнала прекалено много.

— Длъжна е била да знае какво прави. — Жулиет, която понечи отново да закопчае роклята на Катрин, внезапно замръзна. — Bon Dieu9!

— Сега пък какво има? — Катрин хвърли боязлив поглед през рамо.

— Роклята не може да се затвори — изрече ядосано Жулиет.

— Клер направи последния шев, след като ми завърза корсета. — Катрин въздъхна унило. — Навярно ще трябва отново да го стегнеш.

Жулиет тръсна глава.

— Твоята стая е през няколко врати. Ще отидем там и ти ще си починеш, докато слугите донесат багажа ти от каретата. — Тя тласна момичето към вратата и каза на Жан Марк: — Не се напрягайте прекалено. Нямам никакво желание да се грижа за двама, които едва дишат.

— Както заповядаш — отвърна Жан Марк с ирония.

Жулиет се обърна отново към Катрин, без да обръща внимание на тона му.

— Все още си бледа. Дишай дълбоко.

И двете излязоха от стаята.

— Е, как е тя? — попита Филип, искрено разтревожен, когато малко по-късно влезе отново в стаята на Жан Марк. — Клетото малко създание! Впрочем, бихме могли да се досетим какво я измъчва. — Той намигна. — Един Господ знае колко корсета сме вързали досега.

— Ти имаш безспорно най-голям опит в тая дейност — заяви Жан Марк сухо. — При това никога не си бил особено придирчив. Всички женски бедра те очароват, стига само да се разтварят пред теб.

— Не си прав. — Филип се ухили чак до ушите. — Бедрата трябва да са добре оформени, дамата да е изкъпана и да ухае приятно. Други условия не поставям. — Той обясни простичко: — Всички ми харесват.

И жените харесват Филип, добави на ума си Жан Марк. Женските същества от всички възрасти, изглежда, усещаха, че Филип беше луд по техния пол и се отзоваваха щедро… с телата си и компанията си.

— Носиш ли договорите, които те помолих да вземеш от парижката ми кантора?

— В куфара ми са, който остана в каретата. — Филип изкриви лице в подигравателна усмивка. — Само ти си способен да мислиш за сделки, докато лежиш с прободено рамо. Нима искаш на всяка цена да станеш най-богатият човек във Франция?

— Не, най-богатият човек на Европа — поправи го Жан Марк с усмивка.

Филип се разсмя.

— И по всяка вероятност ще успееш. Що се отнася до мен, аз се задоволявам с ролята на бедния роднина. Така имам време да се наслаждавам на живота. — Погледът му се плъзна по картината на статива в ъгъла. — Необичайно, нали? Въпреки че не мога да кажа, че ми харесва. Предпочитам изкуство, което е красиво и приятно за гледане. Картини като тази претендират да подбуждат човек към размисъл. Твърде уморително.

Жан Марк хвърли развеселен поглед към племенника си.

— Да се мисли… ето едно занимание, което човек е по-добре да избягва.

Филип кимна невъзмутимо.

— Трябва да пестим енергията си за важните неща в живота.

Жан Марк се вгледа в платното на Жулиет. Не, картината не предлагаше особено приятна гледка. На нея се виждаха няколко великолепно облечени дами и господа, насядали на полянка сред гората, но въпреки идиличния фон в нея нямаше нищо от пресилената сантименталност, която се мъчеха да постигнат любимите на аристокрацията художници. Силна слънчева светлина проникваше през короните на дърветата и открояваше черния скелет на клоните през проблясващата в безброй оттенъци зеленина. Въздействието на светлината върху напудрените лица на придворните беше още по-драстично. Седящите в сянката бяха застинали в празни усмивки, но изложените на слънцето физиономии бяха останали без обичайните си маски и показваха цялата си дребнавост, скука, дори жестокост. Но въпреки това безмилостно разобличение картината излъчваше някаква проста красота. Четката на Жулиет беше превърнала слънчевата светлина в живо същество, което изглеждаше чисто й неподкупно като самата истина.

— Жената художник сама по себе си е вече рядкост, но когато рисува и подобни картини… — заяви Филип. — Тя е интересна, нали?

— Прекалено млада е за теб — побърза да каже Жан Марк.

— Не съм чак толкова покварен — възмути се Филип. — Тя дори още няма оформен бюст. Изчаквам, поне докато жената разцъфти.

Жан Марк се засмя.

— Е, това дете несъмнено ще покаже остри бодли, когато разцъфти.

— Толкова по-интересно ще бъде да се откъсне цвета. Но всъщност ти си човекът, който предпочита мъчни жени. Аз самият никога не бих се опитал да обуздая онзи малък змей, които ти толкова щедро издържаш в Марсилия. Прекалено изтощително е за мен.

Споменът накара Жан Марк да се усмихне.

— Едно предизвикателство не е никога изтощително. Леони е наистина необикновена. — Усмивката му помръкна при мисълта, че Филип много добре знае защо той предпочита тъкмо този тип жени.

— Една хубава вълчица също е необикновена, но въпреки това не бих я взел в леглото си. Нима никога не се спираш на жени с по-малко… — Той спря. — Предвкусвам удоволствието да се запозная с версайските дами.

— Те нямат слабост към обикновени граждани като теб. Ти си по-добре обслужен във Вазаро с тамошния maisonette des Fleurs10, отколкото в будоарите на тези аристократки. Те направо ще те изядат.

— Наистина ли? Каква очарователна перспектива — измърмори Филип. Обаче усмивката му в миг изчезна и той угрижено прехапа устни. — Нямах представа, че знаеш за онази къща, Жан Марк. Уверявам те, че става дума само за един съвсем невинен порок. Той не ми пречи да управлявам добре Вазаро.

— Знам това. Като управител на наследството на Катрин ти носиш на гърба си цялата работа. Ако беше иначе, щях вече да съм ти го казал открито.

— И защо отваряш дума за това едва сега?

— Не бих искал възмутени бащи да търсят помощта ми заради изнасилените им дъщери.

— Изнасилени ли? — Филип загуби самообладание. — Аз наистина съблазнявам, но не изнасилвам. Нито една от тях не е пристъпила прага ми против волята си.

— В такъв случай се погрижи така да продължи и занапред. Тогава няма да чуеш и дума от мен.

— Никога не бих ти създал неприятности. Жан Марк. — Филип посрещна сериозно погледа на вуйчо си. — Знам, че сегашното положение е голям късмет за мен. Наистина обичам живота си във Вазаро.

— И Вазаро обича теб — каза Жан Марк с усмивка. — Или поне женската половина от населението. Сметнах само, че е най-добре да изясним нещата.

Филип присви очи.

— Затова ли ме помоли да напусна Вазаро и да придружа Катрин?

— Помолих те, защото знаех, че ще се грижиш за Катрин и защото харесвам компанията ти.

— И защото искаше да ме предупредиш да не смесвам удоволствията със задълженията си. — Лека-полека Филип възвърна доброто си настроение. — Защо с един изстрел да не се улучат три заека?

— Точно така, защо не?

— Никога ли няма да ти омръзнат тези заплетени маневри, с които се опитваш да подреждаш света според собствените си представи?

— Понякога ми идва до гуша, но в повечето случаи крайният резултат си струва играта.

— Не и за мен. — За кой ли път Филип направи гримаса. — Ето защо при тебе идват богатствата на цяла Европа, докато аз смирено върша работата, която ти ми възлагаш.

— Катрин ти я възлага. Вазаро принадлежи на нея, а не на рода Андреас.

— Ах, наистина ли? Не бях сигурен, че осъзнаваш разликата.

— В нашия род е традиция да се оказват помощ и закрила на наследниците на Вазаро.

— Обикновено не те е грижа и за традицията — каза Филип тихо. — Питам се дали въобще държиш на нещо, Жан Марк.

— Наистина ли искаш да знаеш? — В гласа на Жан Марк се долавяше подигравка. — Държа на френски ливри, на британски фунтове, на италиански флорини. И страстта ми към руските рубли напоследък също расте.

— И нищо друго не те интересува?

Жан Марк се замисли.

— Може би семейството. Мисля, че повече от всичко държа на благоденствието на семейство Андреас.

— Не спомена баща си.

Лицето на Жан Марк издаваше напрегнатостта му.

— Баща ми е член на нашето семейство, нали? — Той хвърли хладен поглед на Филип. — Не очаквай от мен сълзливи излияния. Не съм сантиментален.

— Въпреки това си способен на приятелство. Надявам се, че ме смяташ за свой приятел.

Жан Марк сви рамене и изведнъж се сгърчи от непоносима болка. Беше забравил, че раната му още не е заздравяла.

— Между другото, използвай пелия си чар, за да завъртиш главата на Нейно величество и аз ще бъда много доволен от теб — каза след малко той.

— О, нямам намерение да се впускам в едно толкова рисковано начинание. Мъжете, които се осмеляват да направят краля рогоносец, често завършват с глави, набучени на копия. Кажи ми, вярно ли е, че кралицата предпочитала жените пред мъжете?

— Защо питаш точно мен?

— Защото добре те познавам. Ти несъмнено вече си разучил всичко за двореца, като се започне от клюките за най-последното конярче и се стигне до краля. Никога не се впускаш в една авантюра, без да познаваш отлично противника си.

— Противника си ли? Нейно величество е мой суверен, а аз съм верен поданик.

Филип презрително изпръхтя в отговор.

— Значи ми нямаш доверие? Аз все пак открих, че кралицата е написала няколко страстни писма до принцеса дьо Ламбел и я е отрупала със скъпи подаръци. Същото се отнася до Йоланд дьо Полиняк и Селест дьо Клеман.

— Дьо Клеман ли? — Очите на Филип се разтвориха широко, когато отново погледна картината. — В такъв случай това дете…

— То е дъщеря на Селест. Бащата на маркизата е богат испански търговец. Селест се е омъжила за обеднял благородник, чиито син и наследник от първия му брак е бил всичко друго, но не и благоразположен към съблазнителната Селест и нейната дъщеря. След смъртта на баща си той качил мащехата си на една карета с целия пищен гардероб и я отпратил заедно с Жулиет.

— Мислиш ли, че малката немирница прилича на майка си? — попита Филип просто от любопитство. — Дъщерите на Сафо Трябва да…

— Не! — отвърна Жан Марк несдържано и сам се стресна от порива си. Имаше чувството, че Филип оскърбява нещо, което му принадлежи. Той бързо се окопити. — Не твърдя, че Селест дьо Клеман има неестествени наклонности. Била е любовница на безброй щедри аристократи, откакто е придворна вече няколко години. Предполагам, че истинската й страст е по-скоро да натрупа състояние, отколкото да гони плътски наслади.

— Тоест нещо като Жан Марк Андреас?

— Маркиза дьо Клеман и аз имаме обща страст, само дето аз не проституирам, за да й се наслаждавам. Предпочитам да извличам облаги от обстоятелства, а не от чувства.

— Което не значи, че не използваш и двете, когато ти харесва.

— Договорите, Филип.

Младежът направи гримаса и се обърна да си върви.

— Ще отида да ги донеса. А, между другото, вече съзрях една прелестно закръглена слугиня. Предполагам нямаш нищо против, ако я поканя да се позабавляваме в леглото, за да мине времето по-бързо.

— Стига да се държиш дискретно и да не обидиш с нищо Катрин. Особата се нарича Жермен.

Филип отвори вратата.

— Ти вече си я опитал?

— Когато се нанесох тук. Приятна, усърдна, но скучна със своята покорност. — По устните му затрептя усмивка на съжаление. — Не е нужно да ти казвам, че не се изкушавам да повторя преживяването в сегашното си състояние.

— Нямам нищо против да е покорна. — Филип се ухили до ушите и прибави вече от коридора: — А усърдието ме довежда до възторг.

Жулиет затвори вратата на стаичката и се обърна към Катрин.

— Седни ей там. — Тя посочи един стол. — Вече имаш по-нормален цвят на лицето — установи тя, като оглеждаше поруменялата кожа на Катрин.

Момичето седна послушно.

— Имам чувството, че цялото ми лице гори, толкова ме е срам.

— Че защо? — Жулиет се тръшна на леглото. — Защото си била толкова глупава да се оставиш да те стегнат до задушаване?

— Да, и сега Жан Марк и Филип Бог знае какво ще си помислят за мен.

— Минало и заминало. — Жулиет кръстоса крака под себе си и наведе критично глава.

— Впрочем, ти не приличаш на нито един от двамата.

— Ние сме само далечни роднини.

— Изглежда, всички във вашето семейство сте хубави. А той е направо красив. Искам да го нарисувам.

— Филип ли? — Катрин кимна с разбиране. — Да, по-красив мъж не съм виждала през живота си. Когато косата му не е напудрена, блести като злато. Освен това има добър характер, не е нетърпелив и рязък, какъвто може да бъде понякога Жан Марк. Веднъж дори ми донесе в Ил дьо Лион парфюмирани кърпички от Вазаро.

Жулиет поклати глава.

— Нямах предвид Филип, а Жан Марк.

— Жан Марк ли? — Катрин я изгледа недоверчиво. — Но Филип е много по-красив! Защо предпочиташ да рисуваш Жан Марк?

Защо ли? Жан Марк в черните му кадифени одежди — той беше тайна, цинично познание, злорадо остроумие и понякога нежност, толкова рядка и затова още по-ценна. Но Жулиет си даде сметка, че почти не беше забелязала Филип и че сега с голямо усилие успяваше да си спомни как изглежда.

— Да, твоят Филип с доста представителен.

— Той е много по-хубав от Жан Марк.

— Къде се намира този Ил дьо Лион? — попита Жулиет, за да смени темата.

— Край бреговете на Марсилия.

— Там ли си родена?

— Не, във Вазаро, недалеч от Грас. — В гласа на Катрин се долавяше гордост. — Навярно вече си чувала за Вазаро. Ние отглеждаме цветя за производство на парфюми, Филип казва, че нашите есенции са много прочути.

— Не, никога не съм чувала за Вазаро. — Жулиет погледна Катрин и направи гримаса. — Но това да не ме учудва. В двора много рядко се говори за външния свят. Там обсъждат само себе си.

— Чух, че Версай бил най-красивото място на света — промълви Катрин замечтано. — Сигурно е истинско щастие да живееш сред такова великолепие.

— А ти защо живееш на Ил де Лион, след като Вазаро е родното ти място?

— Родителите ми умряха от едра шарка, когато бях на четири години и бащата на Жан Марк ме взе при себе си на Ил дьо Лион. Там ще живея, докато стана достатъчно голяма, за да управлявам сама Вазаро. Семейство Андреас имат замък, който е много по-величествен от господарската къща във Вазаро. Но, разбира се, те не могат да се сравняват с дома ти във Версай.

— Домът ми ли? — Жулиет усети неочаквана празнота, която я стъписа. Колко хубаво щеше да е, ако наистина имаше дом и не трябваше постоянно да се мести от Париж във Версай, после във Фонтенбло и в останалите кралски резиденции според настроението на Нейно величество. — Аз нямам дом във Версай. Разполагаме с малък апартамент в двореца. Но това не е важно. На мен ми стига моята живопис.

— Видях картината ти в стаята на Жан Марк. Чудесна е. Ти си много способна.

— Да, такава съм.

Катрин прихна.

— Не трябва да се съгласяваш с мен. Моята гувернантка все ми повтаря, че една млада дама трябва да бъде скромна и да възразява, когато я хвалят.

— Е, ние вече се убедихме, че твоята гувернантка е доста глупава. — В очите на Жулиет просветнаха дяволити пламъчета. — Ти си си научила урока и няма нужда повече да следваш наставленията й.

Катрин ококори очи ужасена.

— Смяташ, че не бива вече да й се подчинявам?

— Разбира се, че не бива… — Жулиет замлъкна, когато съзря погледа на Катрин. Нежността на момичето й напомняше за китайските вази в кабинета на кралицата, а пък ако тази Клер приличаше поне малко на Маргьорит… Жулиет реши да смекчи тона. — Най-добре да й се противопоставяш само за важните неща. — Тя се намръщи. — Във всеки случай не позволявай повече да те стягат.

— Не трябваше да съм толкова суетна. Сигурна съм, че тя не искаше да ми навреди.

— Нима? — Жулиет се постара да скрие недоверието в гласа си. Беше напълно възможно гази Клер да не е звяр като Маргьорит, но във всеки случай едва ли беше особено интелигентна. — Тогава поне й казвай, когато нещо те притеснява. Разбра ли?

— Не съм чак толкова глупава — заяви Катрин с достойнство. — Знам, че трябваше да кажа на Жан Марк за корсета.

— И защо не му каза?

Катрин отново пламна цялата.

— Филип…

Жулиет избухна в смях.

— Ти здравата си хлътнала по този наперен паун.

Катрин бурно възрази:

— Съвсем не е паун! Той е добър, мъжествен и…

Жулиет прекрати тирадата й с едно махване.

— Не мислех това, което се изплъзна от устата ми. Но аз съм си такава. Кажи ми, спала ли си с него?

Катрин смръщи чело.

— Не разбирам какво имаш предвид.

Жулиет реагира с нетърпелив жест.

— Опитвал ли се е да те заведе в леглото си?

Катрин се смрази от ужас.

— Имаш предвид… разврат?

Жулиет усети, че стъписването й беше истинско.

— Значи не се е опитвал?

— Не, разбира се, че не. Той никога не би… — Катрин се задъха. — Филип е кавалер и не прави такива неща. Дори да бях голяма, той нямаше…

— Шегуваш ли се?

Катрин поклати няколко пъти глава, преди да запита на свой ред с любопитство:

— А ти имала ли си някога… — Тя спря, изплашена от въпроса, който искаше да зададе. — Не, нали?

Жулиет кимна.

— Права си, още не съм се отдавала на разврат с нито един мъж. И никога няма да го сторя. — В усмивката й се четеше решителност. — Наистина дук дьо Грамон преди няколко месеца дойде в леглото ми и се опита да ме погали, но аз го ударих между краката и успях да се скрия в градината.

— А може би е искал да изрази нежност си?

Жулиет се втренчи в нея недоумяващо.

— Всички в двора знаят, че той задиря съвсем млади момичета.

— Виждаш ли! — възкликна Катрин. — Искал е само да бъде мил.

— Ти не разбираш… той има влечение към… — Жулиет се усмихна развеселено, въпреки че й беше жал за невежеството на момичето.

— Ако толкова си се уплашила, защо не извика бавачката си? Тя щеше да ти обясни, че страховете ти са напразни.

— Маргьорит нямаше да дойде.

— Но защо?

— Защото дукът е един от покровителите на майка ми и тя не би се осмелила да го разсърди.

— Един от покровителите на майка ти ли?

— Неин любовник — Жулиет вече загуби търпение. — Тя се отдава на разврат с него и получава в замяна накити и пари. От небето ли падаш?

Катрин се изправи в целия си ръст и вдигна гордо брадичка.

— Убедена съм, че се заблуждаваш. Хора с положение и авторитет не се държат така, а пък аристократите още по-малко. Ти трябва да си щастлива, че майка ти още е жива и не бива да говориш лошо за нея.

— Да не говоря лошо за нея ли? Че майка ми беше пратила негова светлост в леглото ми. Той самият ми го каза.

— В такъв случай значи съм права. Негова светлост просто е искал да бъде мил…

— Мил ли? — прекъсна я Жулиет, взряна недоумяващо в упоритото изражение на Катрин. После се закиска. — Ти ми харесваш.

Катрин изглеждаше съвсем слисана от този обрат.

— Наистина ли?

Жулиет кимна.

— Ти наистина си сляпа, но не си глупава и не отстъпваш ни на йота от мнението си.

— Благодаря — каза Катрин със съмнение в гласа. — И аз те намирам много интересна.

— Обаче не ме харесваш. — Жулиет изкриви лицето си. — Свикнала съм с това. Знам, че не съм достойна за обич. — Тя извърна поглед. — Сигурно имаш много приятелки на острова.

— Клер не ми разрешава да играя с децата на слугите, а освен тях там няма жива душа.

— И аз нямам никого във Версай. Но това ни най-малко не ме притеснява. Те всички без изключение са ужасно глупави. — Жулиет се обърна и погледна Катрин. — Ще останеш ли дълго във Версай?

Катрин поклати отрицателно глава.

— Веднага след аудиенцията при Нейно величество тръгваме за Париж.

Жулиет се опита да преодолее разочарованието, което я прониза болезнено. Докато имам своят живопис, не ми трябват никакви приятелки, каза си тя. И най-вече за какво й беше приятелка, която не можеше да различи грозната пелина под булото на чест и добродетелност. Ако тази малка гъска останеше тук, щяха без съмнение постоянно да се карат.

— Познаваш ли кралицата? — попита Катрин. — Толкова ли е хубава, колкото твърди целият свят?

— Не е грозна и има очарователна усмивка.

— Обичаш ли я?

Лицето на Жулиет омекна.

— Да, тя ми даде възможност да рисувам и ми осигури добра учителка. Дори окачи един от езерните ми пейзажи в билярдната на Пти Трианон.

Катрин беше впечатлена.

— Сигурно си била много щастлива. Такава чест…

— Всъщност не. Това не е много добра картина. Аз рисувах езерото при залез-слънце и то просто… си беше хубаво.

Катрин се закиска.

— Наистина ли не харесваш хубавите неща?

— Хубаво… това е… без дълбочина. Красотата има стойност, грозотата също, но хубостта… — Тя погледна свирепо Катрин. — Защо се смееш?

Катрин отново стана сериозна.

— Извинявай, това е само… ти си изключителна. Толкова си сериозна във всичко.

— А ти не си ли?

— Не като теб. Аз съм съвсем различна. Обичам хубавите неща и мразя грозните.

— Това е погрешно. Не бива да мразиш грозотата. Всъщност тя може да бъде много интересна. Веднъж например рисувах някакъв дебел стар граф, който имаше противно жабешко лице и все пак всяка негова бръчица сякаш разказваше цяла история. Аз се опитах да… — Тя не довърши мисълта си, тъй като се чуха стъпки в коридора. — Изглежда ти вдигат багажа. Ще отида да видя. — Тя се изправи и тръгна към вратата. — Сигурно искаш да си починеш?

Катрин поклати глава.

— Не съм уморена.

Лицето на Жулиет засия.

— В такъв случай можем да се разходим, преди да се здрачи и аз ще ти покажа какво точно имах предвид. На ливадата зад странноприемницата пасе една кранта, грозна като смъртен грях и все пак този кон е много по-интересен и от най-породистия жребец. — Тя отвори вратата. — Преоблечи се. Ще се срещнем в кръчмата, когато си готова. — После, ненадейно загубила увереността си, тя хвърли поглед през рамо. — Всъщност искаш ли да дойдеш с мен?

— О, да, моля те. Ще дойда на драго сърце — отвърна Катрин, сияеща от радост.

(обратно)

Глава четвърта

— Жан Марк, мога ли да говоря с теб? — Катрин стоеше на вратата с ръка върху дръжката. — Знам, че работиш, но ти обещавам, че ще ти отнема само минутка. Трябва да те питам нещо.

Жан Марк овладя нетърпението си и остави настрана книжата, върху които тъкмо работеше.

— Сигурно искаш да знаеш кога ще тръгнем за Версай? Е, само след няколко дни ще съм съвсем здрав. Скучаеш ли тук?

— Не, никак, дори много ми харесва. — Катрин затвори вратата след себе си, пристъпи, за да се отпусне върху крайчеца на стола до леглото. — Всичко е толкова различно, откакто съм с Жулиет — каза тя и скръсти ръце в скута си.

Жан Марк се подсмихна.

— Да, различно е точната дума. Що се отнася до Жулиет. През последните два дни ти прекара достатъчно време с нея, за да го усетиш.

— Жан Марк, аз я харесвам. — Катрин зачупи пръсти от неудобство. — Тя не заслужава… — Отново мъчителна пауза. — Не ти ли е направило впечатление, че винаги носи дрехи с дълги ръкави?

Усмивката на Жан Марк се стопи.

— Какво искаш да кажеш?

— Маргьорит. — Катрин срещна погледа на Жан Марк. — Защо причинява болка на Жулиет? Клер не ме е удряла, откакто бях съвсем малка. — Тя продължи задъхано: — Ръцете на Жулиет са покрити с ужасни сини петна.

— Сигурна ли си? — Жан Марк я изгледа смаян.

— Видях ръцете й… целите са покрити със следи от ощипване. На мен направо ми прилоша… — Катрин тръсна глава. — Попитах я от какво са, а тя само ми подхвърли, че Маргьорит била постоянно в лошо настроение, откакто я принудили да напусне двореца и да стой тук.

Гневът, който се надигна като гореща вълна у Жан Марк, беше толкова силен, че той сам се изненада. Жулиет му беше споменала веднъж, че Маргьорит не е очарована от престоя си тук, но той не беше обърнал внимание. Отвърна с някаква шега и темата беше изчерпана. Защо, по дяволите, не му беше казала какво прави онази вещица с нея?

— Чудя се какво сега е най-добро за Жулиет — прошепна Катрин. — Тя ми каза, че не мога да направя абсолютно нищо и трябва просто да забравя. Но няма да е справедливо. Можеш ли да й помогнеш?

— Разбира се, че мога. — Най-добре щеше да е да извие мършавия врат на онзи дракон, но при сегашните обстоятелства се налагаше да почака. — Не се бой, ще се погрижа за това.

— Скоро ли?

— Още днес.

— Благодаря, Жан Марк. — Катрин се изправи и изтича към вратата. — Прости ми, че ти отнех време и бързам да те оставя да работиш. Исках само…

Вратата се затвори след нея.

На Катрин не й беше никак лесно да дойде при него. Жан Марк осъзна това, загледан объркано пред себе си. Тя винаги е била особено страхливо, нежно дете, което по неизвестна причина изпитваше огромен респект от него. Навярно дръзкото държане на Жулиет вече й бе повлияло. Или пък малтретирането на другото момиче толкова я беше разтърсило, че се бе осмелила да действа.

Мислете за нещо хубаво.

Сега разбираше откъде Жулиет знае толкова много за понасянето на болки. Той стисна по-здраво завивката, когато си спомни думите на Катрин.

Ужасни сини петна.

На мене направо ми прилоша.

— Раната зараства много добре. — Жулиет завърза здраво превръзката, помогна на Жан Марк да облече батистената си риза и започна да я закопчава. — Скоро ще може отново да пътувате.

— Още вдругиден, надявам се — отвърна той. — Наредих утре рано сутринта да пристигне карета, която да откара теб и Маргьорит във Версай.

Пръстите на Жулиет замръзнаха на копчето, което държеше.

— Още утре ли? — Тя поклати глава. — По-добре следващата седмица. Вие още не сте…

— Ти ще отпътуваш утре. — Устните на Жан Марк заприличаха на тънка черта. — И твоята любезна Маргьорит ще може отново да се грижи за майка ти, вместо да се занимава с теб.

Жулиет го погледна въпросително.

— Катрин ви е казала? Не биваше да го прави. Синините са дреболия…

— Аз обаче не мисля така — прекъсна я рязко Жан Марк. — Няма да допусна да страдаш заради мен. Какво си мислиш всъщност?… — Той не продължи мисълта си. — Утре тръгваш.

Жулиет отпусна безпомощно ръце и го погледна учудено.

— Защо сте толкова сърдит? Не е дошъл краят на света, нали?

Жан Марк мълчеше. Лицето му беше непроницаемо.

— Лека нощ, Жулиет — каза той накрая, — няма да ти кажа сбогом, тъй като съм сигурен, че ще се срещнем във Версай.

— Да. — Жулиет го каза беззвучно. Всичко беше свършило — игрите с Катрин, часовете на оживен разговор с Жан Марк. Помъчи се да се усмихне: — Наистина ли не мога да ви убедя, че е неразумно да тръгвате, преди да сте оздравели както трябва?

— Не.

— В такъв случай няма да си губя времето. — Тя понечи да тръгне.

Той я улови за ръката.

— Не още. — Обичайният му ироничен израз беше изчезнал. — Не преди да съм ти благодарил.

Тя примигна.

— Не е необходимо. Аз не ви правех услуга. Бях ви задължена и трябваше да ви се отблагодаря. Защо вие… — Тя замлъкна, когато Жан Марк вдигна нагоре широкия ръкав на роклята й и впи поглед в пурпурно жълтите белези, обезобразяващи гладката й кожа. — Само е отекло, имало е и по-тежки случаи. Просто аз твърде лесно посинявам от ощипване. — Тя посочи едно жълто-черно петно на китката си. — Виждате ли? Това ми е от вас, когато се бяхте вкопчили в мен… докато лекарят вадеше камата от рамото ви.

Лицето му доби съкрушен вид.

— Аз ли съм го направил?

— Не нарочно. Казах ви, че кожата ми посинява лесно. — Тя се престори, че не забелязва отчаянието му. — Ето защо няма причина да бързате, преди да сте се възстановили напълно.

— Не, съвсем не е така — възрази той, без да откъсва поглед от ръката й. — Винаги съм мислел, че имаш най-великолепната кожа, която въобще съм виждал. Рози и мляко… и сякаш сияе отвътре. Не мога да понасям тази инквизиция! Не мога да търпя гледката!… — Той се овладя, обърна ръката й и се загледа в белезите върху по-нежната кожа от вътрешната й страна. После я вдигна бавно и притисна устните си към едно от най-тъмните петна.

Жулиет замря, загледана в черната му коса, сведена над ръката й. Изведнъж започна да възприема всичко наоколо необикновено ярко и отчетливо: миризмата на лоената свещ, играта на светлини и сенки върху бузата му, шума от собственото си дишане в тишината на стаята. Устните му бяха топли, твърди и нежни, и непозната тръпка разтърси ръката и цялото й тяло.

Когато вдигна глава и срещна погледа й, той се усмихна накриво.

— Виждаш ли? Ако не заминеш, може да стана за теб по-опасен и от твоя дракон Маргьорит — Той пусна ръката й и се облегна на възглавниците.

Жулиет не искаше да се разделя с него. Копнееше той отново да я докосва със силните си ласкави ръце. Но беше ясно като бял лен, че той гледаше да се отърве от нея, а бе унизително да го моли да остане.

Обърна се толкова бързо, че полите на черната й рокля се разпериха широко:

— Всъщност предпочитам да замина. Вие ми създавахте само грижи, а Катрин е просто едно глупаво момиче, което не знае абсолютно нищо! — Тя грабна картината си от статива и тръгна към вратата. — Според Маргьорит, кралицата сега е в селската си къща и може да ви приеме там. — Тя го погледна за последен път, в очите й блестяха сълзи; — Но все едно, тя никога няма да ви ще „Вихрения танцьор“.

На мостчето пред селската къща на кралицата Жан Марк, Катрин и Филип видяха самотната изправена фигура на Жулиет.

Жан Марк усети огромна радост и същевременно болка. Откакто се разделиха преди три дни, той се стараеше да не мисли за момичето. Но сега видът й му подейства като гръм.

— Жулиет! — Катрин изтича към нея. — Ужасно се страхувах, че няма да се срещнем повече. Защо си тръгна, без да кажеш нито дума за сбогом?

— Знаех, че ще те видя тук. — Жулиет се усмихваше. — Трябва да присъствам, когато Кралицата ви приеме. — Тя хвърли предизвикателен поглед на Андреас. — Ако остане на Жан Марк, той може да се покаже вироглав и да раздразни Нейно величество. Елате с мен. Тя е на терасата.

Минаха по живописния мост, който се извиваше над огледалната повърхност на езерото. Жулиет ги поведе през грижливо поддържаните поляни към селското имение на кралицата.

Къщата се състоеше всъщност от две сгради, свързани помежду си с галерия, до която се стигаше по външна вита стълба. Жан Марк беше слушал много за това селце, построено за баснословна сума недалеч от двореца Пти Трианон. Имението съответстваше съвсем точно на очакванията му — очарователна идилия в селски стил, взета сякаш от книга с картинки. Тук кравите ухаеха на парфюм, а кофите за мляко бяха от най-фин севърски порцелан.

Снежнобяло агънце с розова панделка около врата лежеше в краката на Мария Антоанета, а една крава на кафяви и бели петна пасеше на тревата до терасата. Върху жълти копринени възглавници блажено спеше малкият Луи Шарл.

Жан Марк спря за миг с вдигнати вежди, но веднага се окопити и продължи напред. Ако селцето отговаряше точно на очакванията му, то видът на Мария Антоанета го изненада. Жената, която седеше до масата от розово дърво, изглеждаше скромна почти като мадона в простата си рокля от бял муселин. Единственият намек за екстравагантност в нейния тоалет беше огромната сламена шапка с развяващи се бели пера. Кестенявите коси на Кралицата не бяха напудрени, а гладко сресани назад по модата.

Когато Жулиет се приближи и направи поклон, кралицата я погледна с очарователна усмивка.

— Водиш при мен смелия си спасител, нали, Жулиет?

— Това е мосю Жан Марк Андреас, Ваше величество. — Момичето падна на колене пред купчината възглавници. Лицето й изразяваше разочарование, когато погледна спящото дете. — Ах, той вече спи сладко, а аз исках да си поиграем.

Кралицата поклати развеселено глава.

— Жулиет, ти обожаваш малките деца, а към по-големите си съвсем безразлична.

— Малките още не знаят що е жестокост. Тепърва ще се сблъскат с нея. Да, обичам малки деца. — Жулиет погали момченцето по копринената косичка. — И Луи Шарл също ме обича.

Кралицата премести поглед към Жан Марк.

— Bonjour11, мосю Андреас. Добре дошли във Версай! Ние ценим смелите хора. Безкрайно сме ви задължени.

Жан Марк се поклони дълбоко.

— Ваше величество беше твърде милостива да ме приеме. За мен най-голямото щастие е да ви служа.

— Но това няма да ви попречи, надявам се, да си пожелаете някакво възнаграждение. Жулиет ми спомена за една услуга, за която сте искали да ме помолите. — Мария Антоанета се наведе и погали агънцето с розовата панделка. — Какво мога да сторя за вас?

След кратко колебание Жан Марк произнесе бързо и задъхано:

— Бих искал да имам „Вихрения танцьор“.

Очите на кралицата се разшириха от изумление.

— Явно обичате да се шегувате! „Вихрения танцьор“ вече повече от триста години принадлежи на френските крале.

— Но преди това е принадлежал много векове на рода Андреас.

— Вие оспорвате нашите права върху статуетката?

Жан Марк поклати глава.

— Крал Луи XII я е получил през 1507 година от Лоренцо Вазаро, на когото пък тя е била подарък от Лионело Андреас. Както и да е, нашето най-съкровено желание е статуетката да се върне в семейството. Моят баща обича старинните предмети повече от всичко на света, а най-съкровената му мечта винаги е била да откупи обратно „Вихрения танцьор“. Той направи предложение на бащата на Негово величество, но то беше отхвърлено. Аз самият се осмелих да сторя същото вече два пъти. — Жан Марк спря за миг. — Реших, че случаят е подходящ да предложа още веднъж да откупя „Танцьора“.

Кралицата присви устни.

— На вас не ви трябват повече съкровища. Семейството ви е богато като Крез с всичките си корабостроителници и лозя, а вие самият утроихте семейното състояние, откакто се занимавате с кредити и банково дело.

Жан Марк сведе глава.

— Ваше величество е много добре осведомена.

— Но аз съвсем не съм паднала от небето. Моят съпруг често разчита на преценките и съветите ми. — Тя смръщи чело. — Не, няма да ви дам „Вихрения танцьор“. Обичам статуетката повече от всичко на света и вярвам, че тя носи щастие на кралското семейство.

— Наистина ли?

Мария Антоанета кимна разпалено.

— Малко преди смъртта си бащата на моя съпруг я подари на мадам Дюбари. Не смятате ли, че това е твърде странно?

— В реда на нещата е хората да умират. Кралете също не са безсмъртни.

— Той не биваше за нищо на света да дава „Вихрения танцьор“ на тази особа — Лицето й доби мрачен израз. — След смъртта му аз й отнех „Танцьора“ и я заточих в един манастир.

— Чух за това.

— И то ви развеселява?

— Моля за прошка, Ваше величество, но Жана Дюбари и манастир — признавам, че тази представа ми се вижда малко комична. Вие явно сте били на същото мнение, щом скоро сте заповядаш да я освободят.

— Но в края на краищата аз не съм чудовище.

— Сигурен съм, че сте въплъщение на доброта и благородство.

— Е, бих се радвала, ако е така — каза тя вече без гняв в гласа си. — Вярвах, че фигурата ще донесе щастие на кралското семейство и не се излъгах. Само няколко години след като „Вихрения танцьор“ се върна при мен, открих, че съм бременна.

Жан Марк не можа да скрие изненадата си. Цял свят знаеше, че Луи бе в състояние да консумира брака си едва след една хирургическа намеса, а от думите на кралицата излизаше, че тя едва ли не дължи любимите си деца на „Вихрения танцьор“.

— Позволете да забележа, че някои обстоятелства, които нямат нищо общо с „Танцьора“…

— Не, няма смисъл — прекъсна го Мария Антоанета остро. — Няма да се разделя със статуетката. — Тя се насили да се усмихне. — Все пак не мога да ви оставя да си тръгнете с празни ръце. Какво ще кажете за една благородническа титла? Като аристократ няма да бъдете облаган c данъци, а доколкото ми е известно, обикновените граждани дават мило и драго за такава привилегия.

— Ваше величество е твърде любезна и великодушна.

— Е, значи приемате благородническата титла — зарадва се кралицата. — Въпросът е уреден.

Той поклати глава със съжаление.

— Аз съм един обикновен човек и не бих се чувствал добре сред отбраното общество.

Мария Антоанета го изгледа критично от главата до петите.

— Нима се подигравате с честта, с която ви удостоявам?

— В никакъв случай… но все пак предпочитам да си остана такъв, какъвто съм.

— Какъвто сте? Един надменно парвеню от…

Внезапно Жулиет раздвижи ръката си и Луи Шарл се размърда неспокойно и промърмори нещо в съня си.

Кралицата се наведе над детето и лицето й в миг омекна и засия нежно.

— Шшт, Луи Шарл. Какво ли му е, Жулиет?

— Струва ми се, че вашият глас го събуди. — Жулиет оправяше завивката със сведени очи.

— Doucement, bebe12. — Лицето на Мария Антоанета изразяваше най-съкровена обич. — Всичко е наред — Момченцето заспа отново, а кралицата се обърна към Жан Марк. — Значи, не приемате благородническата титла?

— Мога ли да предложа нещо друго? — Жан Марк успя да прикрие вълнението, което го беше обзело. — Дворът се нуждае спешно от пари за изплащане на военните дългове. Да допуснем, че аз дам назаем на Негово величество необходимата сума, като добавя един милион отгоре. — Гласът му премина почти в шепот. — Моля Ваше величество да обмисли предложението ми.

— Вие молите? Сигурно не ви е никак лесно. „Вихрения танцьор“ явно ви е обсебил напълно.

— Баща ми е на смъртно легло.

— Наистина щедро предложение. — Тя го погледна замислено, преди да поклати глава. — Няма да се разделя с „Вихрения танцьор“.

— Два милиона.

Мария Антоанета се намръщи.

— Откажете се. Не съм от жените, които се пазарят.

Разочарованието на Жан Марк беше толкова голямо, че не можа да промълви нито дума. Знаеше, че е отишъл твърде далеч, но отчаянието го бе направило дързък.

— Както ви е угодно, Ваше величество. Баща ми ще бъде отчаян. — Той замълча. — Но ако все още желаете да ме възнаградите, бих ви помолил за едно друго благоволение. — Жан Марк направи знак на Катрин да се приближи. — Това е моята братовчедка Катрин Вазаро.

Изразът на Мария Антоанета омекна, когато Катрин излезе напред и направи дълбок реверанс. Когато момичето се изправи, кралицата огледа с любопитство раздалечените сини очи, нежното лице и светло кестенявите коси, сплетени на плитки и вдигнати високо на кок като малка коронка.

— Наистина прелестно дете. Искате да го взема във Версай ли?

Жан Марк поклати глава.

— Чух, че Ваше величество покровителства едно прочуто манастирско училище — абатството дьо ла Рен край Париж, в което млади дами от видни семейства получават изключително добро образование. Осмелявам се да ви помоля да се застъпите пред игуменката братовчедка ми Катрин да бъде приета като послушница.

— Но вие току-що подчертахте, че не сте благородник. Предполагам, че същото се отнася и за Катрин?

Жан Марк кимна.

— Но един ден тя ще оглави дома Вазаро и трябва да е подготвена за задълженията си.

— Тя ще стане глава на дома? — Кралицата беше заинтригувана.

— Как така?

— Същият Лоренцо Вазаро, който подарил „Вихрения танцьор“ на Луи XII, се заселил в Грас и създал процъфтяващо имение, в което отглеждал цветя за производството на парфюми. Делата му вървели превъзходно, но той нямал семейство и когато умрял, оставил Вазаро на Катрин Андреас — първородната дъщеря на приятеля си Лионело Андреас. Условието му било следното: имението да се предава от най-голямата дъщеря на нейната най-голяма дъщеря, като след омъжването си наследничките трябва да запазват фамилното име Вазаро, а малкото им име трябва да е непременно Катерина или производно от него.

— Каква чудна история! — В сините очи на Мария Антоанета блестяха сълзи. — Нещастният човек сигурно много е обичал малката Катрин.

— Възможно е. Факт е обаче, че за една жена е много трудно да управлява голямо имение и знанията ще й бъдат от полза.

— Да, това е вярно. Аз самата изпитах на гърба си липсата на по-добро образование, когато станах кралица на Франция. Затова покровителствам училището за девойки. — Тя се намръщи леко. — Но то е предназначено за дъщерите на аристокрацията.

Жан Марк пристъпи крачка напред и извади от джоба си златна кутийка.

— До ушите ми стигна, че Ваше величество харесва аромата на теменужки. Позволих си дързостта да поръчам на моя парфюмерист, прочут майстор в занаята си, да създаде благоухание, което се надявам да одобрите. — Жан Марк поднесе кутийката и отстъпи назад. — Скромен дар в знак на безкрайната ми преданост.

Мария Антоанета го изгледа недоверчиво, после отвори кутийката.

— Скромен ли? — Лицето й светна, когато видя скъпия кристален флакон с огромен капковиден рубин вместо запушалка. — Мосю, вашият подарък е очарователен.

— Подаръкът на Катрин — поправи я Жан Марк. — флаконът е от мен, но парфюмът е от нейното имение Вазаро.

— Катрин… — Погледът на кралицата се премести върху момичето. — Искаш ли да постъпиш в манастирското училище, ma petite?

— Да, Ваше величество. — Катрин явно се колебаеше. — Разбира се, аз малко се боя да напусна Ил дьо Лион, но моят братовчед смята, че трябва много да уча.

— Хм, разбирам. — Мария Антоанета махна рубинената запушалка и се наведе, за да капне малко парфюм зад ухото на агънцето. — И думите на братовчед ти са винаги уместни и справедливи, така ли?

— Жан Марк знае кое е най-доброто за мен.

Подигравателна усмивка заигра по устните на кралицата.

— Склонна съм да се съглася, че това дете се нуждае от възпитание. Ще наредя на преподобната майка да приеме братовчедка ви.

— Ваше величество е безкрайно любезна и великодушна. — Жан Марк се поклони дълбоко. — Никога няма да забравя добрината ви.

— Да, да, добре. Можете да вървите. — Тя вдигна рубина срещу слънцето и се захласна в играта на светлината в него. — Не е ли прелестен, Жулиет?

— Изключителен — промърмори Жулиет учтиво.

Жан Марк направи последен дълбок поклон и напусна терасата. Провалих се с гръм и трясък, мислеше си той зашеметен.

Дявол да го вземе, не биваше да го допуска!

Беше се отдалечил доста, когато Филип и Катрин го настигнаха в коридора.

— Съжалявам, Жан Марк — каза Филип сериозно. — Сърцето ми се къса. Знам колко си разочарован.

Жан Марк направи усилие да се усмихне.

— Баща ми твърдеше, че „Вихрения танцьор“ всъщност почти не му трябва. По всяка вероятност ще трябва да се задоволи със своя блян.

— Блян ли?

— Точно така.

— Благородният камък, който й подари, би могъл да покрие половината от военните дългове на Луи. Дали тя ще му даде рубина?

— Съмнявам се, че въобще ще й хрумне такава мисъл. За нея подаръкът е само едно развлечение. — Жан Марк се усмихна саркастично. — Също като агънцето или кравата й.

— Но ти би могъл да я подсетиш.

— В случай че исках да се намеся. Но няма да го направя. Родът Андреас винаги сам се е грижел за своите интереси — нека и Бурбоните направят същото.

— Не е ли малко сурова тази философия?

— Философията на оцеляването ли? Защо нашият род е надживял безкрайните войни и лютите политически борби, докато толкова други са изчезнали от лицето на земята? Защото ние никога не сме се съюзявали с нито една от воюващите страни, а сме насочвали усилията си към запазване на създаденото. Не кралете владеят света, а банкерите.

— И затова целта ти е да станеш един от тях.

— Точно така. Няма как да избягам от данъците, но мога да ги намаля съществено, като вземам високи лихви от благородниците и от църквата. Намирам, че това е справедливо.

— Почакай!

Жулиет дьо Клеман тичаше към тях, а тъмните й къдрици се развяваха около поруменялото й лице. Тя спря задъхана пред Жан Марк.

— Не бива да изпращате Катрин в манастирското училище. Там няма да се отнасят добре към нея.

— Кой, монахините ли?

— Не, послушниците. — Тя направи нетърпелив жест с ръка. — Катрин не е аристократка. Мислите ли, че ще я приемат като равна? Ще се отнасят с нея така, както тук, във Версай се отнасят с лакеите и пажовете… — Останала без дъх, тя продължи: — Не разбирате ли? Тя няма да е в състояние да се защити от подигравките и обидите. Щом няма смелост дори да каже на камериерката си да й разхлаби корсета.

Катрин се изчерви.

— Сигурна съм, че грешиш. Защо ще ме посрещат враждебно?

— Вече ти обясних защо. Ти не си една от тях. Това е предостатъчна причина.

— Но ти си благородничка и въпреки това станахме приятелки.

— Аз също не съм като тях. Майка ми е испанка, а на всичкото отгоре и кралицата я обича. Всички страшно й завиждат за това и ме мразят от дън душа. Всеки път се опитват да ме уязвят, но аз не се оставям да ме тъпчат в калта. — Жулиет се обърна отново към Жан Марк. — Обяснете й го. Тя няма никаква представа. Сякаш е паднала от небето.

— Но ти имаш, нали? — Жан Марк я гледаше с присвити очи. — Между другото, ти ли щипна принца, когато Нейно величество изливаше гнева си върху злочестата ми глава?

— Никога не бих го ощипала. Само го бутнах лекичко. — Жулиет се намръщи. — Жан Марк, вие се държахте глупаво и безразсъдно още миг и тя щеше да ви изгони и да поиска от краля да ви накаже. Той е добродушен, но в повечето случаи прави онова, което тя го посъветва: — Жулиет се върна на основната си мисъл. — Катрин ще бъде нещастна в манастира. Не я пращайте там.

— Ще помисля над доводите ти, защото трябва да призная, че в тях има зрънце истина. Катрин явно не е научена да се бори в живота.

Катрин се усмихна на Жулиет.

— Благодаря ти все пак за загрижеността.

— De rien13. — Жулиет изчака още миг, вперила поглед в Катрин — Отваряй си добре очите. Ако отидеш в училището, не очаквай от тях нищо добро. Удряй първа, тогава навярно ще те оставят на мира. — С тези думи тя се обърна и тръгна.

— Жулиет!

Момичето се обърна за миг.

— Не искаш ли да ни кажеш adieu14? — попита Жан Марк тихо.

— Не обичам да се сбогувам. — Очите на Жулиет блеснаха издайнически. — Казах онова, което исках да кажа.

И тя изтича към селската къща на кралицата. Жан Марк я изпрати с поглед, докато се скри вътре. Чак тогава и той тръгна.

— Тя е нещастна тук — каза Катрин.

Жан Марк се спря и погледна изпитателно братовчедка си.

— Тя ли ти го каза?

— Не. — Катрин не се решаваше да изплюе камъчето. — Но онова, което ми е говорила за майка си и за хората тук… Сигурно е доста трудно да се живее в двореца. — Между веждите й се появи бръчка. — А и тази отвратителна Маргьорит съвсем не е мила с нея.

Лицето на Жан Марк потъмня.

— Не и капчица милост няма у този дракон. Ти харесваш Жулиет, нали?

Катрин запримига, за да прикрие сълзите си.

— О, да, за първи път в живота си срещам момиче като нея. Надявам се да я видя отново. Тя никога не би си признала, но ми се струва, че тук е страшно самотна. Дали все пак не можем да й помогнем, Жан Марк?

— Мисия, че ще можем. — Той се усмихна дръзко, когато взе в сърцето си едно решение. Господ знаеше, че беше се борил с всички сили, за да не вземе момичето в обятията си. — Но кой съм аз, че да се опълчвам толкова упорито срещу съдбата? — Жан Марк вървя няколко минути мълчаливо, после неочаквано попита: — Кажи ми, Филип, само едно шишенце с парфюм ли взе от Вазаро?

Три дни по-късно Жан Марк Андреас помоли за аудиенция при кралицата. След него в приемната на Мария Антоанета остана още един флакон с парфюм. Всички, които го видяха, бяха единодушни, че великолепният сапфир, който служеше за запушалка, чудесно отива на блестящите сини очи на Нейно Величество.

На следния ден Кралицата съобщи на Жулиет дьо Клеман, че смята да я изпрати в абатството дьо ла Рен, за да получи образование, достойно за дъщерята на една от придворните й дами.

Осем месеца, след като Жулиет постъпи в манастирското училище, Жан Марк получи в разкошния си парижки дом един пакет. Подаръкът не се придружаваше от никаква бележка, ала когато го отвори и видя съдържанието, той се усмихна.

На платното беше нарисуван „Вихрения танцьор“.

Абатството дьо ла Рен

7 януари 1789 г.

Катрин! Сигурно беше Катрин.

Каретата се люшкаше по стръмния път към северния вход на манастира. Двата врани коня напрягаха и сетните си сили, ноздрите им трепереха, а пяната, която се стичаше от муцуните им, се смесваше със снежинките. Фенерите на екипажа горяха в зимния здрач.

Жулиет се загърна още по-плътно в наметалото си и закрачи напред-назад под колоните. Краката вече не я държаха, тялото й беше съвсем премръзнало, но ето че идваше краят на дългото чакане и след малко тя щеше да бъде отново с Катрин. Излезе във вътрешния двор и вихър от тежки, влажни снежинки в миг я заслепи.

Каретата изтрополи през отворената порта и спря на плочника. Беше Катрин.

Преди три седмици същият кочияш я беше откарал в Париж, за да прекара коледните празнини с братовчед си Жан Марк Андреас.

— Много закъсня. — Жулиет отваряше вратата на каретата. — Трябваше да си тук още по обяд… — Изведнъж тя млъкна смаяно, когато видя кой седеше до Катрин. Не беше виждана Жан Марк от онзи далечен ден преди две години, когато се разделиха във Версай. Той никак не се беше променил. Присмехулните му тъмни очи блестяха остри като толедска стомана.

— Добър ден, Жулиет. — Жан Марк се поклони усмихнат. — Колко мило, че ни посрещаш. Или може би вече трябва да те наричам мадмоазел дьо Клеман? Та ти си станала истинска млада дама.

— Може да си спестите официалностите. Не съм се променила през тези две години. — Тя откъсна очи от него, за да разгледа Катрин.

— Тревожех се. Нали щеше да тръгнеш рано сутринта?

— Тъй като Жан Марк имаше работа преди обед, а искаше, освен това да разговаря с преподобната майка, тръгнахме чак…

— За какво ще разговаряте с игуменката? — Жулиет усети, че я полазиха студени тръпки. — Нали няма да отведете Катрин със себе си?

Жан Марк отвърна на погледа й.

— Толкова ли е съдбоносно за теб дали ще я взема оттук?

Жулиет сведе очи, за да не види той израза им.

— Монахините казват, че Катрин е най-добрата им послушница. Ще бъде жалко, ако напусне, преди да е довършила образованието си.

— Ами ти? Какво казват за теб монахините?

— Аз не съм чак толкова добра.

— Само защото не внимаваш. — Катрин направи кисела физиономия. — Ако слушаше сестрите, вместо да ги изучаваш с очите на художник, успехите ти щяха да бъдат много по-големи.

— Но аз слушам. — Жулиет се усмихна. — От време на време. — После отново се обърна към Жан Марк, който слизаше от каретата:

— Наистина ли искате да вземете Катрин в Париж?

— Той само те дразни — усмихна се Катрин. — Според Жан Марк аз трябва да остана при монахините, докато навърша осемнадесет години…

— Чудесно. — Жулиет побърза да прикрие облекчението си: — За Катрин, разбира се.

— Косите ти станаха вир-вода. — Жулиет грижовно вдигна качулката на Катрин. — Гладна ли си? Ела в трапезарията, вечерята още не е свършила.

— Ядох, преди да тръгнем. — Катрин се усмихна. — Защо стоеше отвън на снета, вместо да си на масата? Сигурно пак рисуването е виновно?

Жулиет кимна.

— Не бях гладна.

Жан Марк махна на кочияша:

— Свали кошницата с плодовете от каретата. Дори младата дама да не е гладна в момента, по-късно сигурно ще се съблазни да ги опита.

— Благодаря — Жулиет се обърна към Катрин. — Сбогувай се с братовчед си и да влизаме вътре. Тук, на двора, е прекалено студено за теб.

Катрин кимна и се обърна към Жан Марк.

— Беше много мило от твоя страна да ме поканиш за Коледа. Прекарах вълшебно.

— Не е никак трудно човек да ти угоди. През последните години бях занемарил задълженията си на настойник.

— Напротив, ти винаги си бил много добър с мен. Зная колко си зает. — Катрин го гледаше със сияещи очи. — Освен това в манастира се чувствам щастлива.

— Не вярвам да си признаеш, дори да е обратното. Но игуменката едва ли ще бъде толкова деликатна и сигурно ще ме упрекне, че недостатъчно се грижа за теб. Но очаквам да чуя и за твоето държане тук.

— Катрин винаги е искрена — защити Жулиет приятелката си. — Предпочита да замълчи, вместо да излъже.

— Много добре. — Жан Марк погледна право в пламтящите очи на Жулиет. — А ако е щастлива тук, то това се дължи най-вече на теб. — Той подаде на Катрин кошницата. — Ако по Великден съм още в Париж, ще изпратя отново да те вземат. А сега бягай, Жулиет е права, вятърът е страшно студен.

— Aurevoir15, Жан Марк. — Катрин се обърна и изтича през двора. — Побързай, Жулиет — извика тя през рамо. — Имам да ти разказвам толкова много неща. На един прием в чест на Жан Марк трябваше да вляза в ролята на домакиня и цяла вечер се разхождах в прекрасна рокля от син сатен.

— Ей сега идвам. — Жулиет понечи да я настигне.

— Почакай!

Тя застина, когато Жан Марк докосна ръката й.

— Катрин ме чака — промълви, останала без дъх.

— Ще ти отнема само миг. — Снегът валеше на едри парцали, сякаш ги обгръщаше с бели завеси и ги пазеше от чужди погледи. Блестящи снежинки падаха по гъстата тъмна коса на Жан Марк и обсипваха като светулки сивата му пелерина. Погледът му беше впит настойчиво в Жулиет. — Както винаги ти разпали любопитството ми. Зная, че си стояла тук половината следобед да чакаш Катрин. — Пръстите му се плъзнаха по ръкавите й и уловиха тънките й китки. — Ръцете ти наистина са ледени. Защо не носиш ръкавици? Толкова си небрежна към себе си! — Вместо да я успокои, топлината на ласкавите му пръсти я накара да се почувства странно. Побърза да се освободи.

— Трябва вече да вървя.

— Разбира се, ей сега. — Жан Марк докосна раменете й. — И ти ли се чувстваш щастлива в манастира като Катрин?

— И тук е като навсякъде другаде. Мислех вече, че… — Настойчивият му поглед я накара да кимне. — Да.

— Толкова ли е трудно да признаеш, че ти е добре. — Мургавото лице на Жан Марк светна от усмивка. — Катрин ми каза, че откакто си тук, нямаш вест от кралицата.

— Няма нищо чудно в това — побърза да отвърне Жулиет. — Тя е прекалено заета, за да…

— А и от една пеперуда не може да се очаква добра памет.

— Не е болка за умиране, ако ме е забравила. В реда на нещата е. — За кой ли път Жулиет се дръпна, но сега той я пусна да си върви. Тя отстъпи крачка назад. — Много съм щастлива при монахините и ви благодаря, че внушихте на кралицата да ме изпрати тук.

Той повдигна едната си вежда.

— Хм, не си толкова щедра на благодарности като Катрин.

— Защото знам, че всъщност ме пратихте тук, за да я закрилям.

— Така ли?

Тя кимна сериозно.

— Както виждате, не ви подведох. Тя е добре.

— В такъв случай Катрин и аз сме щастливци. Никога ли не ти е хрумвало, че съм могъл да те изпратя тук и по друга причина?

Тя избягна погледа му.

— Не.

— И дори не искаш да ме попиташ каква е тя?

— Трябва да вървя. — Но изведнъж осъзна, че не й се тръгваше. Искаше да стои до него и гледа до насита забележителното му лице, което непрекъснато менеше израза си. В момента тъмните му черти бяха непроницаеми, високата му стройна фигура беше застинала, сякаш изваяна от гранит. Но въпреки това от него лъхаше такава пламенна сила, такава страст, че Жулиет почти очакваше снежинките да се разтопят веднага щом го докоснат.

— Да ти кажа ли защо си тук? — тъй пристъпи по-близо до нея. — Търговецът трябва да се запаси с търпение, докато инвестицията му донесе печалба.

— Но аз вече ви казах, че се грижех за Катрин. Печалбата е налице.

Той нежно вдигна качулката на Жулиет и покри косите й.

— Нима вече печеля? — Той я погледна в очите. — На колко си години, Жулиет?

Изведнъж дъхът й спря и тя запрегръща конвулсивно, за да се освободи от буцата, която беше заседнала в гърлото й.

— Скоро ще навърша шестнадесет.

Той я гледа дълго, преди рязко да се обърне.

— Върви на топло. Ще потърся игуменката, за да й засвидетелствам почитта си, както се очаква от един добър настойник. — Гласът му бе станал дрезгав. — И си вземи плодове от кошницата. Ти вече измръзна заради Катрин, не бих искал и да гладуваш заради нея.

— Но аз не бях излязла за това… — Жулиет замлъкна под погледа му. — Тя е моя приятелка. Липсваше ми — каза тя простичко.

— Най-сетне изплю камъчето. — По устните на Жан Марк затрептя усмивка. — Чудесно! Вече си мислех, че винаги ще се криеш зад бодлите си. Но може би няма да се наложи да чакам прекалено дълго.

Жулиет го погледна объркано, но в следващия миг той беше изчезнал в снежната виелица. Изведнъж се почувства страшно самотна, сякаш беше отнесъл душата й със себе си.

Жан Марк гледаше от прозореца на каретата как снежната вихрушка преминава в истинска буря. Беше разумно да отстъпи пред настояването на преподобната майка и да пренощува в манастира, вместо да тръгва за Париж в такова време.

Но представата, че ще прекара цяла нощ на твърд нар в някоя мизерна килия, му се беше сторила непоносима. Не, предпочиташе по-скоро да се върне в своя дом на Кралския площад, където го очакваше сегашната му любовница Жан Луиз. Тя щеше да го посрещне с обичайните си превземки, които с течението на нощта, както знаеше от опит, щяха да отстъпят място на страстта. Гордостта и предизвикателството бяха за него не по-малко важни от отдаването, а днес откри, че жадуваше за предизвикателства с цялата сила на душата си.

Докато се взирате навън в снежната виелица, той си представяше не пищната хубост на Жан Луиз, на която щеше да се наслаждава след няколко часа, а невинното лице на Жулиет дьо Клеман. Беше очаквал, че ще срещне момичето в манастира, но преживяването му дойде като гръм от ясно небе. Стройното като фиданка тяло на Жулиет беше неузнаваемо женствено под невзрачните сиви одежди.

Споменът за момичето го възбуди и трогна едновременно… как стоеше на двора срещу него, упорита, вироглава и все пак трогателно уязвима, с бузи, зачервени от студа, с очи, които говореха, че би се отдала, но никога не би се подчинила. В миналото беше избягвал да анализира чувствата си към момичето, но сега се улови, че прави тъкмо това.

Все пак беше избягнал най-голямата лудост. Когато Жулиет го погледна, бе изпитал безумния порив просто да я вземе със себе си в Париж.

И защо не го направи? Тя нямаше никакви средства, а той можеше да й предложи приятен и охолен живот. Според Катрин, откакто беше напуснала Версай, Жулиет беше забравена от майка си и от кралицата. Тя беше по-ранима и податлива, отколкото беше предполагал и сигурно лесно би й припомнил чувствата, пламнали между тях преди две години. Жан Марк умееше да разпалва желанията на една жена и Жулиет можеше да стане прелестна любовница, предизвикателна и нежна едновременно. Още преди години беше усетил редките й качества, и ето че целта беше вече съвсем близо.

Почти.

Дявол да го вземе, та аз не съм чак такъв негодник, че да прелъстя една послушница, помисли си той с отвращение. Каквото и да готвеше съдбата за двамата, трябваше да чака, докато тя съзрее достатъчно. А дотогава трябваше да се задоволява с удоволствията, които му предлагаха жени като Жан Луиз.

Но сега за пръв път се усъмни, че победата, която щеше да изтръгне тази нощ от Жан Луиз, няма да му достави нито удоволствие, нито удовлетворение.

(обратно)

Глава пета

Абатството дьо ла Рен

2 септември 1792 г.

— Катрин, няма да те разпитвам къде мога да намеря Жулиет… — Сестра Мари Мадлен се направи, че не забелязва умолителния поглед на Катрин. — Бих искала да я видя в магерницата преди обедните камбани, иначе наказанието й ще се удвои. Разбра ли ме добре?

— Сигурно не е искала да пропусне сутрешните молитви — осмели се да каже Катрин. — Когато рисува, тя губи всяка представа за време.

— В такъв случай ще трябва да й го внушиш. Господ я е дарил с голяма дарба, но тя трябва да му се отблагодари с молитви и смирение.

Жулиет и смирение? Ако не беше толкова възмутена от държанието на приятелката си, щеше да прихне с цяло гърло.

— Жулиет се стреми всеки миг да усъвършенства таланта си. Не е ли и това някаква форма на молитва, преподобна майко?

Сестра Мари Мадлен погледна Катрин по-меко.

— Катрин, твоята лоялност ти прави чест. — В сериозните сиви очи проблясваха дяволити пламъчета. — Имаш голям късмет, че не поставям на изпитание верността ти към Жулиет, като не те питам къде се е скрила този път, нито те принуждавам да търкаш с нея каменния под в магерницата. — Тя вдигна недоумяващо рамене. — Страхувам се, че няма да има никаква полза от наказанието. През петте години, откакто е тук, Жулиет сигурно е лъскала неведнъж всяка педя от манастирския под.

— Тя никога не се оплаква — напомни й Катрин. — Служи с радост на Бога. Сигурно така трябва…

— Знам, че понася наказанията си, без да изпада в мрачно настроение. — Преподобната майка изглежда развеселена. — Но не ти ли е направило впечатление, колко истински изглеждат зидовете и стените от картините й? Струва ми се, че вместо да се моли богу, тя изучава структурата на каменните настилки.

Катрин отдавна знаеше за този навик на приятелката си, но тайно се надяваше никой друг да не го забележи. Едва доловима усмивка пробягна по лицето й.

— Учите ни, че знанието е благодат.

— Не хвърляй моите камъни по моята глава! И двете знаем, че Жулиет е твърде непослушна. Помни, преди обедните камбани! — Тя се обърна и изчезна в параклиса.

Проклинайки, Катрин се втурна към южния двор на манастира. Когато преди зазоряване видя Жулиет да излиза от църквата, беше я помолила настойчиво да се върне навреме за молитва. Но можеше ли да излезе на глава с нея? Пак си навлече гнева на преподобната майка.

Обувките на Катрин прогизнаха от росата и полите на сивите й монашески одежди се намокриха, докато прекосяваше зеленчуковата градина и изкачваше малкото баирче към оградата на гробището.

Бодливи репеи се полепиха по роклята й, когато свърна към старинните надгробни паметници в дъното на гробището. Когато пристигна преди пет години, в манастира нямаше никакви храсталаци, бурени и плевели, гробището се поддържаше старателно, а монахините имаха достатъчно пари, за да плащат на селяните да обработват манастирските имоти. Всичко това беше рухнало след превземането на Бастилията. Откакто държаха кралицата в Тюйлери почти като пленница, беше настъпил краят и на нейната щедрост. Монахините бяха принудени да искат пари от родителите на послушниците, за да могат поне донякъде да крепят училището и манастира.

Когато Катрин се приближи до надгробните паметници, сърцето й се сви от страх и същевременно от странна възбуда. Щеше да трие сол на главата на Жулиет, за да се научи най-сетне на въздържаност и дисциплина. Никой не можеше да прави цял живот само онова, което му харесва, а търпението на игуменката вече се изчерпваше.

Белият мраморен паметник в края на редицата се беше превърнал с времето в порутена сива грамада. Крилатата статуя на архангел Гавраил над входа гледаше заплашително с изпъкналите си очи. Катрин спря пред ръждясалата желязна порта да си поеме дъх и да събере кураж, преди да влезе в гробницата. Как мразеше да идва тук! Тази глупава Жулиет! Резето беше дръпнато, а вратата открехната с цяла педя, но Катрин едва успя да я отмести и да се шмугне във вечното жилище.

— Затвори вратата. — Жулиет дори не вдигна поглед от работата си. — Тъкмо рисувам сенките и не ми трябва светлина. Свещта ми е достатъчна.

— Няма да затворя вратата — По гърба на Катрин полазиха тръпки, когато предпазливо заобиколи мраморния саркофаг, върху който лежеше скулптура на сестра Бернадет. Милостиви Боже, споменатата от Жулиет свещ стърчеше между сключените ръце на статуята и хвърляше мека светлина върху нейните строги, майсторски изваяни черти. — Как издържаш тук с часове?

— Харесва ми.

— Но това е гробница.

— Е и какво? — Жулиет добави към кафявата боя върху четката си мъничко жълто. — Тук е тихо като в гроб и отгоре на всичко е единственото място, в което няма опасност сестрите да нахлуят всеки моменти.

— Сестра Мари Мадлен би нарекла това светотатство. Човек не бива да нарушава спокойствието на мъртвите.

— Откъде си толкова сигурна? — Жулиет се усмихна през рамо на Катрин. — Спокойствието може да бъде ужасно скучно. — Тя потупа с длан гладката мраморна буза на статуята. — Сестра Бернадет и аз се разбираме много добре. Убедена съм, че се радва на посещенията ми, след като е лежала самичка повече от век. Знаеш ли, че е умряла едва на осемнадесет години.

— Не. — Катрин като опарена отмести поглед от фигурата върху саркофага. Потискащата атмосфера на гробницата й вдъхваше такъв страх, че въобще не се беше замисляла за живота на жената, чиито останки лежаха тук. — Каква трагедия е да напуснеш този свят, когато животът ти току-що е започнал! Колко печално… толкова млада. — Жулиет направи кисела гримаса.

— Не трябваше да ти го казвам. Когато дойдеш следващия път, ще бъдеш тъжна и унила, вместо наплашена като сърна. Много по-весело е да те гледам трепереща от страх и с ококорени от ужас очи.

— Въобще не се страхувам! — Сопна се Катрин, възмутена до дъното на душата си. Сълзите й бяха пресъхнали. — И дори да изпитвах страх, не е хубаво от твоя страна, да говориш така презрително за мен. Не знам защо си губя времето с тебе. Трябваше да кажа на преподобната майка къде се криеш…

Погледът на Жулиет се върна към лененото платно.

— Забелязала ли е, че ме няма на утринната молитва?

— Разбира се — каза Катрин троснато. — Когато имаше повече послушници, беше друго. Откакто обаче сме само тридесет и шест момичета, от пръв поглед се забелязва кой отсъства от молитва или храна. Сестра Матилд има грижата да съобщи на преподобната майка, ако някой липсва.

— Тя не ме обича. — Жулиет спря и замислено заразглежда картината си. — Тридесет и шест момичета. Миналата седмица бяха четиридесет и две. Както е тръгнало, скоро всички ще си заминат по родните места.

Катрин кимна.

— Бащата на Сесил дьо Монтар пристигна след утринната молитва и я отведе. Сега товарят багажа й в голямата берлина16 с четирите коня. Семейството й заминава за Париж, а оттам за Швейцария.

Жулиет отвърна тихо, без да поглежда приятелката си:

— Учудвам се, че Жан Марк още не е изпратил кола да те вземат. Трябва да е получил писмото на преподобната майка, че Националното събрание затваря манастирските училища. Сигурно вече е изпратил човек, но Марсилия е доста далече. Всеки миг някой може да пристигне и да те отведе.

Катрин смръщи чело. Жулиет говореше празни приказки.

— Врели-некипели. Жан Марк иска да остана още една година тук.

— Нещата се промениха. Всичко вече е различно. — Гласът на Жулиет се оживи, когато каза: — Мислех си, че съм успяла да ти налея малко ум в главата.

— А пък аз си мислех, че съм успяла да те отуча да се държиш грубо с мен. — Катрин вдигна ръка, когато Жулиет понечи да протестира. — И не ми казвай, че откровеността никога не е груба. До гуша ми е дошло и не го вярвам!

Неволна усмивка заигра по устните на Жулиет.

— Сега е глупаво да вярваш, че можем да останем в манастира завинаги.

— Завинаги не, но може би още поне година. Монахините наистина не могат вече да ни преподават, но могат да ни оставят тук. В края на краищата аз не съм от благородническо потекло и нямам причина да се спасявам с бягство от страната. — Без да поглежда приятелката си, Катрин продължи: — Ти спомена, че майка ти била под закрилата на същия богат търговец, който й осигурявал безопасността и в Париж. Тя няма ли да те вземе?

— Очевидно майка ми е забравила, че има дъщеря.

— О, не! — Очите на Катрин се разшириха от ужас. — Сигурно не може да те вземе при себе си, но се измъчва от чувство за вина…

Жулиет тръсна гневно глава.

— Престани да ме гледаш така, сякаш всеки миг ще избухнеш в сълзи. Радвам се, че никога няма да ме вземе при себе си. На мен ми харесва в манастира. — Тя духна свещта. — Хайде вече да вървим. Как да работя, когато коленете ти толкова силно треперят, че не мога да се съсредоточа?

— Не се страхувам. — Катрин забърза към вратата. Неволно въздъхна от облекчение, когато прекрачи прага на вечното жилище и излезе на дневна светлина. — Крайно време е да се връщаме. Ще ти наложат двойно наказание, ако не се появиш преди обедните камбани.

— Има време. — Жулиет последва приятелката си навън, затвори тежката врата и я залости с резето. После седна на земята и се облегна на стената на гробницата. — Остани още мъничко с мен. — Тя отметна глава назад, затвори очи и остави слънцето да огрява лицето й. — Трябва да събера сили. Един Господ знае колко километра каменен под ще трябва да търкам този път.

— Може би преподобната майка ще разреши да ти помогна.

— Защо ще ми помагаш? — Очите на Жулиет останаха затворени. — Та аз се държа грубо, богохулствам и непрекъснато ти създавам ядове.

Катрин разбра, че е безполезно да кара Жулиет да бърза и седна срещу нея.

— Изглежда, все пак не си ме излекувала съвсем от моята глупост.

Усмивката на Жулиет се изпари.

— Защо?

— Кажи ми защо оставаше до леглото ми нощ след нощ и се грижеше за мен, когато миналата зима ме измъчваше онази ужасна кашлица?

— Това е нещо друго. Ти си различна. Всички искат да ти помагат.

— Ти си толкова самоуверена и силна, Жулиет. Когато онази нещастна селска женица избяга от мъжа си и роди в манастира, ти не се отделяше ни за миг от нея и гледаше детето й, докато тя се възстанови и сама ни напусна.

— Обичам малки деца.

— А за майката какво ще кажеш? Посвети й почти цяла година, докато я научи да чете и пише, за да си намери по-добре платена работа в Париж.

— Е, не можех да допусна Йоланд да се върне отново при онзи негодник, мъжа си. Той щеше набързо да я вкара в гроба от побои, а бебето щеше да загине от глад. И тогава щях да му забия някоя вила в търбуха и естествено, да ме изгонят от манастира. — В очите й проблеснаха зли пламъчета. — Както виждаш, постъпих така от егоизъм. Катрин, откажи се. Никога няма да стана светица като теб.

Катрин усещаше как бузите й пламтят. Погледна объркано Жулиет. Не си спомняше да е виждала приятелката си в подобно настроение.

— Просто се опитвам да постъпвам както трябва. Съвсем не съм светица.

— Но както върви, скоро ще станеш. — Жулиет сбърчи нос отвратено. — Но ти прощавам, защото не си скучна. Ще ми липсваш.

— Казах ти, че съм…

— Ти винаги вярваш, че всичко ще свърши добре и за двете страни. И вълкът сит, и агнето цяло. Но ние бяхме щастливи през тези години, нали? Поне аз бях щастлива. — Жулиет сведе очи към изпоцапаните си с боя ръце. — В началото ми се струваше, че няма да издържа… всички тези правила, колениченето и търкането на каменния под…

Катрин се засмя от сърце.

— После се опитах да открия грозното у сестрите, но открих, че няма нищо грозно. Те са… добри. Дори сестра Матилд не осъзнава, че не може да ме търпи. Тя искрено вярва, че ме наказва заради вечното спасение на душата ми.

— Но мисля, че въпреки всичко те харесва. Тя и с мен често е доста несдържана.

Жулиет поклати глава.

— Тя е по-млада и по-умна от останалите сестри. И разбира колко съм себелюбива.

Катрин се почувства безпомощна. Жулиет, винаги толкова самостоятелна, сега като че ли искаше нещо от нея, а тя не знаеше какво е то.

Жулиет се закиска неудържимо.

— Ама ти не ми възразяваш.

— Когато искаш, можеш да бъдеше толкова мила и добра! Но понякога си толкова заета със своята живопис, че направо забравяш другите хора.

— А пък ти мислиш прекалено много за другите. Опасна склонност. Много по-сигурно е да изключиш всички останали и да живееш собствения си живот.

— Защо тогава не ме изключиш?

— Стига да можех, щях да го сторя. Но ти не ми позволяваш. — Пръстите на Жулиет започнаха да мачкат плата на дрехата й. — Но нея успях да я изключа.

— Кого?

— Кралицата — прошепна Жулиет. — Изключих я и си наложих да не мисля повече за нея. За първи път тук, в манастира, се почувствах щастлива. Нима и аз нямам това право? Бих желала да остана сред сестрите, да си рисувам колкото искам и да те дразня, когато си противно благопристойна и примерна. Затова ще остана тук, докато Жан Марк те вземе.

Погледът на Жулиет отново се зарея към розово-червените зидове на църквата, а напрежението в израза й постепенно изчезна.

— Тук цари тишина, красива тишина. Преди да дойда в манастира, не знаех, че тишината може да се рисува.

Жулиет помълча малко, после каза:

— Имам подарък за теб.

— Подарък ли?

Тя порови в джоба на сивата си рокля и накрая извади една завързана на възел, изпоцапана с бои кърпа.

— Ето нещо, което ще ти напомня за мен. Когато се омъжиш за твоя Филип и родиш десет деца…

— Говориш глупости. Откакто съм в манастира, съм виждала Филип не повече от три пъти. За него аз съм дете.

— Но ти си наследница. Той ще промени мнението си. — Жулиет прехапа смутено устни. — Не исках да кажа точно това. Ала ти познаваш необуздания ми език. Твоят Филип може би е толкова почтен, колкото и прелестен. Откъде да знам?

— И ти ще се омъжиш. С изключение на монахините, повечето жени се омъжват.

— Едва ли някога ще се омъжа. Та кой би ме взел за жена? Аз не съм красива и нямам никаква зестра. — Жулиет вирна своенравно брадичка. — Освен това не виждам какво му е хубавото да си собственост на един мъж. Струва ми се, че мадам Помпадур и Дюбари са водили много по-интересен живот, отколкото добродетелните съпруги. — Тя се усмихна. — Не искам да съм робинята на някой мъж. Бих предпочела да стана известна художничка като мадам Виже льо Брюн. Дори още по-знаменита.

Катрин най-сетне успя да развърже възела на носната кърпа.

— Ти не мислиш сериозно дори и частица от онова, което говориш. — Тя разгърна кърпата. — И ти доставя особено удоволствие да ме… — Не успя да довърши, когато погледът й падна върху златния овал, украсен с едно-единствено, гравирано от майсторска ръка люляково клонче. Веднага позна медальона. Това беше единственото бижу на Жулиет, което беше виждала само няколко пъти през годините, които прекараха заедно. — Не мога да го приема. Казвала си ми, че ти е подарък от кралицата за твоя осми рожден ден.

Жулиет се беше затворила в себе си.

— Не съм сантиментална. Кралицата отдавна ме е забравила. Тя винаги е обичала само майка ми, а за мен се е сещала единствено, когато съм се изпречвала на пътя й и е нямало как да ме заобиколи или прескочи. — Последва пренебрежително вдигане на раменете. — Отвори медальона — настоя тя.

— Ах, той се отваря, така ли? Помислих, че е само висулка. Цепнатината едва личи… — Катрин буквално си глътна езика от изумление, когато медальонът се разтвори. Изгубила ума и дума, тя се втренчи в нарисуваната миниатюра. — Тя е, направо фантастична! — прошепна Катрин.

— Да, наистина е добре направен, струва ми се. За първи път рисувам такова нещо. Беше много интересно… — Жулиет погледна неодобрително Катрин. — Света Дево, да не вземеш да се разплачеш?

— Защо не? — Катрин вдигна очи. Сълзите течаха по бузите й. — Плача, когато ми се плаче.

— Нарисувах я просто, за да изпробвам тази техника, но нямаше да ти я дам, ако знаех, че така ще се разревеш.

— Ще я пазя като очите си. — Катрин надяна нежната верижка през главата си и оправи висулката отпред. — Няма да я сваля никога. А когато остарея, ще я показвам на внуците си и ще им разправям, че я е нарисувала най-скъпата ми приятелка. — Тя избърса сълзите си със смачканата кърпичка. — А когато ме питат защо ме е нарисувала много по-хубава, отколкото съм се надявала да бъда. — Катрин спря да си поеме дъх и срещна погледа на Жулиет. — Ще им кажа, че приятелката ми е била малко странна и не е знаела друг начин, за да ми покаже колко много ме обича.

Жулиет погледна Катрин удивено.

— Но това е само една дрънкулка… Радвам се, че ти харесва. — Тя скочи на крака. — Сега трябва да се връщаме. Сестра Мари Мадлен ще… — Краят на изречението се изгуби, тъй като тя вече тичаше през високата трева и скоро изчезна зад паметниците.

Катрин бавно се изправи. Ръката й любовно галеше гладката повърхност на златния медальон. Той още пазеше топлината на Жулиет. Колко ли време приятелката й беше носила изцапаната с боя, несръчно вързана носна кърпа? И колко й подхождаше да представи един добре премислен жест на обич като чист егоизъм. Беше много по-смела от нея, когато ставаше дума за сериозните неща в живота, но и при най-малкия намек за чувства бягаше през глава като подплашена катеричка. Неизразима обич обля Катрин с горещия си полъх, на гърлото й сякаш заседна буца, от очите й бликнаха толкова презираните от Жулиет сълзи.

Катрин последва Жулиет между надгробните кръстове. Когато стигна портите да гробището, видя как огромната карета на граф дьо Монтар трополеше с багажа на дъщеря му към южната врата. Кочияшът плющеше с камшика си над напрегнатите гърбове на конете. Сесил дьо Монтар започваше пътешествието си към Швейцария.

Промени. Катрин усети тръпки да я побиват, сякаш отново престъпваше прага на гробницата. Нямаше представа какъв ураган се беше надигнал и как той застрашаваше живота й. От превземането на Бастилията насам над Франция бушуваха страшни сили. Размирици и глад, селски бунтове, масови кланета, забрана на религиозни ордени, преминаването на властта на краля и дворянството към Законодателното събрание, войната с Австрия и Прусия.

Катрин затича към високите, здрави манастирски стени, докато усети кръвта си да бие по-силно във вените. Нямаше причина да се тревожи. Слънцето грееше, тя и Жулиет бяха млади и безгрижни и щяха да останат приятелки за цял живот.

Камбаните забиха!

Жулиет отвори очи. В килията беше съвсем тъмно. Но това беше обичайно, в манастира ставаха за молитва винаги преди пукването на зората.

Необичайни бяха крясъците.

Пронизителни, ужасяващи писъци раздираха тишината. Нима беше избухнал пожар?

Жулиет разтърси глава да прогони съня и скочи на крака. Опасността от пожар винаги бе реална — някой горящ въглен, търкулнал се от голямото огнище на магерницата, или свещ, забравена в параклиса…

Тя запали свещта на масата и бързо наметна халата си.

— Жулиет! — Катрин стоеше в рамката на вратата, дългите й кестеняви коси бяха разпилени по раменете, а очите й бяха станали кръгли от уплаха. — Камбаните… виковете… какво се е случило?

— Откъде да знам? — Жулиет нахлузи обувките си и взе свещта. — Да вървим. Не искам да се опека жива, ако манастирът гори.

— Мислиш ли…

— После ще мислим… — Жулиет улови Катрин за ръката и я повлече в коридора. Цял рояк полуоблечени момичета се блъскаха и задръстваха тесния проход.

— Така никога няма да излезем на двора. Ела! — Жулиет се обърна кръгом и си запробива път в обратна посока към една малка сводеста врата. — Класната стая. Тя има прозорец.

Катрин я последва в празното помещение. Трябваше да заобикалят дългите писалищни маси, за да се доберат до дълбоката ниша на прозореца. Жулиет дръпна резето и разтвори дървените капаци.

— Пожар е! Гледай…

Факли. Мъже с факли. Извадени саби. Мъже с раирани панталони и пуснати ленени ризи, някои със странни червени шапки. Стотици може би. Пиянска глъчка. Кикот. Ругатни.

И писъци.

— Боже милостиви — прошепна Жулиет стъписано. — Сестра Матилд…

Монахинята лежеше върху плочника, дрехите й бяха разкъсани на парцали, бедрата й неприлично разтворени. Двама крещящи с цяло гърло мъжаги я държаха здраво, докато трети с червена фуражка брутално я насилваше.

— Трябва да й помогнем! — Катрин понечи да се покатери върху перваза на прозореца. — Не можем да чакаме. Трябва да им помогнем на всичките.

Все същата страхотна сцена се разиграваше по целия двор. Измъкваха монахините насила от килиите им, събличаха ги голи и ги тръшваха на земята.

— Не можем да им помогнем. — Жулиет дръпна Катрин от прозореца. — Не виждаш ли колко са много? Но можем поне да попречим на онези глупави овци в коридора да излязат навън. — Тя понечи да се върне в коридора.

Катрин я улови за ръката.

— Почакай — зашепна тя. — Късно е вече.

Първите послушници вече бяха излезли на двора. Гледката, която се откри пред очите им, ги накара да спрат като заковани. Един от мъжагите нададе дрезгав смях.

— Я вижте, идва свежа плът! Хей, зарязвайте престарелите гарги! — Тук имало прелестни млади кокошчици, които само чакат да им оскубят перцата.

Нови крясъци се понесоха над двора.

— Защо? — попита Катрин. — Защо правят това? Те ги измъчват.

— Защото са разгонени животни — промърмори Жулиет, която отчаяно търсеше някакъв изход.

— Не можем да се доберем до задния двор, а не можем и да останем тук, защото сигурно ще претърсят целия манастир.

— Анриет Балвур! — Катрин не можеше да откъсне погледа си от страхотния развой на събитията в двора. — Виж какво правят ония двамата с нея. Та тя е едва на десет години!

— Няма да гледам. А и ти не гледай. — Жулиет издърпа Катрин по-далеч от прозореца и затвори капаците. Угаси свещта и я сложи на перваза. — На тях вече не можем с нищо да им помогнем. Но за нас навярно още има надежда.

— Та тя е само на десет години — продължаваше да повтаря Катрин.

Жулиет я улови за раменете и я разтърси с всички сили.

— Ако излезем навън и се опитаме да им помогнем, с нас ще се случи същото. Това ли искаш?

— Не, но ние…

— Никакви възражения! Няма да допусна да им паднеш в ръцете! — Жулиет се помъчи да надвика страховитите звуци, които проникваха в класната стая през затворените капаци. Писъците бяха ужасни, но още по-сърцераздирателни бяха стоновете и риданията. Едно момиче викаше майка си. Може би малката Анриет? — Трябва да намерим скривалище!

— Но къде ще го търсим? Те са навсякъде…

Жулиет сграбчи Катрин за ръката и двете затичаха по коридора към северния двор.

Катрин се помъчи да се отскубне.

— Натам не става. Нали каза…

— Няма да влизаме в двора. Ще минем по коридора с аркадите до камбанарията. Една вратичка в кулата води към южния двор.

— Какво ще стане… ако и там вършат същото?

— Тогава ще му мислим. По-лошо от сега не може да бъде.

Вратата към северния двор зееше отворена, а когато стигнаха до нея, Жулиет, която се притискаше плътно до стената, накара Катрин да мине откъм засенчената страна.

Катрин цялата настръхна.

— А ако ни видят? Толкова ме е страх!

— Мене също. Сърцето ми ще се пръсне. — Жулиет надникна предпазливо в двора. Под аркадите не се виждаше жива душа. Всички жени бяха измъкнати навън, където дивашката вакханалия все още продължаваше. — Изтичай бързо до камбанарията и внимавай да не те видят. Аз ще тръгна след тебе. Ако ми е писано да ме хванат, продължавай да бягаш. Не можеш да ми помогнеш с нищо, а няма никакъв смисъл и двете да ни… — Катрин разтърси отчаяно глава, заради което Жулиет й хвърли свиреп поглед. — Прави, каквото ти казвам! Обещай ми!

— Не мога да си представя, че ще ти сторят нещо. — Въпреки неудържимото треперене на тялото й, гласът на Катрин беше твърд като стомана. — При всички случаи ще се опитам да ти помогна.

— О, Боже! — изстена отчаяно Жулиет. — Ако тези свине те пипнат, трябва ли да се нахвърлям върху тях и да те спасявам?

— Не, но аз не мога да не…

— Значи се разбрахме! Ако ни разделят, всяка се опитва да се спасява както може.

Катрин не отвърна нищо.

— Никога няма да позволя тези canailles17 да ме надвият — каза разпалено Жулиет. — Ще намеря начин да се освободя. А сега няма време за възражения, разбра ли ме добре?

Катрин се двоумеше, но после кимна неохотно.

— Добре. — Ръката на Жулиет хвана Катрин. — Като стигнеш до южния двор, бягай към гробището.

— Към гробището ли?

Жулиет кимна.

— Сестра Бернадет трябва да ни даде убежище, докато всичко премине и бандитите се оттеглят.

— Сигурно няма да е скоро. — Настръхнала, Катрин си запушваше с длани ушите, за да не чува страхотните викове и писъци. — Това продължава цяла вечност.

— Те ще се оттеглят. Мъжете ще се наситят на разврата. Майка ми веднъж ми каза… — Жулиет не довърши мисълта си. Това тук беше по-различно от сцените, които се бяха разигравали в будоарите на Версай. В парфюмираните, потънали в коприна салони на двореца поне се демонстрираше някакво подобие на нежност. Онова, което ставаше тук, беше необуздана вакханалия на жестокостта и насилието. — Остави отворена вратата към камбанарията и най-напред се огледай добре, преди да влезеш в южния двор. И не забравяй да ме чакаш в гробницата. Готова ли си? Хайде!

Катрин се прокрадна край вратата и затича, плътно притисната към стената.

Жулиет чакаше изтръпнала да отекне самотен пронизителен вик или някой от мъжагите да се отдели от всеобщата оргия и да подгони Катрин по петите.

Но Катрин достигна портичката на кулата, отвори я със замах и изчезна във вътрешността.

Опасенията на Жулиет лека-полека се разсеяха, но поизчака, за да е напълно сигурно, че никой не ги е видял. После тя самата преодоля късата отсечка между килиите на послушниците и камбанарията, изтича по трите стъпала, прекрачи прага и затръшна вратата след себе си. Непрогледен мрак.

Сърцето й се беше качило чак в гърлото, когато, безкрайно облекчена, опря гръб в тежката дъбова врата и зачака очите й да привикнат към полумрака. Успя да различи витата дървена стълба, която водеше нагоре към скелето на камбаната. Зад стълбата зееше отворена врата и лунната светлина проникваше във вътрешността. Катрин трябва да е видяла, че южният двор е пуст и вече се е осмелила да напрани втората си крачка към свободата.

— Нима искате да избягате, гражданко?

Жулиет се вцепени.

Някаква дребна, слабовата сянка изникна от мрака под витата стълба. В едната си ръка държеше сабя, а в другата — въже.

— Но, разбира се, няма да стане, след като аз толкова дълго и търпеливо чаках — продължи гласът. Жулиет видя, че силуетът сочеше към зеещата врата. — Твоята малка приятелка толкова бързаше, че не успях да се спусна навреме от скелето на камбаната. Но все някой ще улови котенцето, преди да е избягало твърде далече. Макар че само бегло я зърнах, мисля, че е очарователна. Тъкмо щях да я последвам, когато се появи ти.

Жулиет направи крачка назад, без да откъсва поглед от сабята. Само преди миг свободата беше толкова близо! Света Дево, как не искаше да умира!

— О, и ти не си съвсем грозна, макар да си малко кльощава. Разреши ми да се представя. Раул Дюпре. А как се казваш ти, малката? — Мъжът излезе изпод сянката на стълбата и погледна лицето й.

Жулиет не обели нито думица.

— Искаш ли да те хвърля на сганта в двора?

— Какъв въпрос! Разбира се, че не!

— Много благоразумно. За съжаление праведните сестри и твоите съученички трябва да изтърпят ужасни неща. Наистина жалко, но за да накарам храбрите си патриоти да тръгнат към Париж и да изпълнят дълга си, трябваше да им обещая да задоволят похотта си с тези благородни аристократки.

— Те насилват и монахините.

— Ами да, марсилците съвсем не са приятели на църквата. — Дюпре разтърси глава. — Трябва да призная, че гледката на толкова съвкупление ме възбужда, ала не ме привлича употребената вече плът. Затова забих камбаната. — Той се закикоти на съобразителността си. — Исках да получа само за себе си някоя сладка малка девственица. За съжаление онези там забелязаха твоите съученички, когато излязоха от вратата и аз бях започнал да мисля, че ще остана излъган в надеждите си. — Той притисна острието на сабята към гърлото на Жулиет. — Страхуваш ли се? Не казваш нито дума.

Жулиет преглътна.

— Естествено, че се страхувам. Би било глупаво да не се страхувам.

— Ти действително не си глупава, защото иначе щеше като същинска овца да паднеш право в ръцете на онези развратници. Мисля, че ще изпитам голяма наслада с теб, малка аристократко.

— Няма да изпитате много радост с мен.

— Грешиш. — Той й подаде навитото на кълбо въже. — За съжаление в момента нямам никакво време. Трябва да организирам процесите. Направи възел и го омотай около китките си.

Жулиет не помръдна.

— Трябва ли да ти обяснявам какво ще се случи, ако не изпълняваш заповедите ми? Или ще забия тази сабя в гърлото ти, или ще те замъкна в двора и ще те хвърля на зверовете. Не бих искал да го правя, затова предпочитам да те вържа и да те оставя тук. И когато намеря време, ще се върна в твоите обятия. И така, какво предпочиташ?

Жулиет преценяваше трескаво положението си. Дюпре искаше да я запази за себе си. Докато го нямаше, тя можеше да опита да се освободи от въжетата. А не беше изключено той да я забрави, ако се включеше в оргията навън. Така или иначе, не й оставаше никакъв друг избор. Тя взе въжето и оформи възел, който надяна на китките си.

— Много благоразумно. — Дюпре затегна здраво възела и омота въжето около тялото й. — Ако не беше проявила разум, сега и ти щеше да си на двора при другите, нали? Ела насам, под стълбата. — Той пъхна сабята в ножницата и повлече Жулиет към тъмното пространство. После омота три пъти въжето около едно стъпало отдолу, и го завърза със сложен възел. — Това би трябвало да е достатъчно. Сега ще стоиш тук и ще ме чакаш. — Той се наведе и я погали по бузата. — Колко е нежна кожата ти! Не викай, за да не те чуе някой от онези простаци навън. Ние с тебе не искаме това, нали?

Тя не отвърна нищо, а опита незабелязано дали дебелото въже не поддава малко.

— Не, ние не искаме това. — С отмерени ситни стъпки той тръгна към вратата, която водеше към северния двор. Отвори я широко и тогава светлината на факлите й позволи да огледа по-добре фигурата му. С изпосталялото си триъгълно лице и леко скосените кафяви очи Дюпре й напомняше котка. Дори телосложението му беше котешко, — гъвкаво, пъргаво, макар и не съвсем мършаво. Вместо грубите, развлечени панталони и ризи на мъжагите в двора, той носеше елегантен светлосин жакет, гарниран със златист брокат и тъмносини панталони до коленете.

— Au revoir, гражданко. Ще се върна веднага, щом успея да откъсна тези добродетелни мъже от забавленията и ги насоча към дълга им, тоест към процесите.

С тези думи той затвори вратата след себе си.

Процеси. За втори път Дюпре споменаваше гази дума. Жулиет си забрани да мисли за това, тъй като трябваше да се съсредоточи върху собственото си отчаяно положение. Въжето беше омотано твърде здраво, а възелът не помръдваше.

Тя се приведе и започна да гризе със зъби омотаното около стъпалото й въже.

И в южния двор гъмжеше от мъже!

Катрин спря на половината път и се притисна в сянката на високия кладенец. Беше помислила, че дворът е пуст, но хлипането на някаква жена и дрезгав мъжки смях долитаха от пътя, който свързваше двата двора и не можеха да се сбъркат с нищо.

Портата изглеждаше безкрайно далеч. Бяха само четири или пет мъже, скупчени около проснатото тяло на някаква жена, но Катрин не биваше да рискува някой случайно да хвърли поглед към портата.

Горещите молби, хлипането и молитвите, които излизаха от устата на жената, й подсказаха, че се касае за някоя от монахините, но коя, не знаеше. Може би сестра Терез? Или сестра Елен? Би било непростим грях да не помогне на клетницата.

Катрин направи импулсивно крачка напред, но после спря измъчвана от съмнения. Нейно свещено право беше да рискува собствената си безопасност, но не биваше да застрашава Жулиет. В случай че приятелката й видеше, че Катрин е заплашена, тя щеше да забрави всички благоразумни аргументи и щеше да й се притече на помощ. Трябваше бързо да вземе решение! Или тя и Жулиет, или злочестата жена, която насилваха тези зверове в човешки образ.

Катрин падна на колене до кладенеца и се помъчи да не чува хълцанията на жената и мръсните псувни и подвиквания на мъжете. Искаше да изчака със смътната надежда, че мъжете ще се оттеглят, след като задоволят похотта си с монахинята.

Затвори очи и започна да се моли безмълвно. Милостиви Исусе, избави ни от злото…

Къде беше Жулиет? Може би беше видяла мъжете и чакаше в камбанарията, докато се изтеглят най-сетне?

Върви при сестра Бернадет, беше казала Жулиет. Да, в гробницата щеше да е на сигурно място. Защо винаги беше изпитвала страх от мъртвите, когато животът беше далеч по-жесток? Обви тялото си с ръце, за да потисне неудържимото си треперене.

Моля те, Жулиет, ела, толкова съм самотна!

Света Дево, не допускай да ме видят!

Направи така, че Жулиет да е в безопасност!

Направи така, че клетите жени повече да не страдат!

— О, какво виждаме тук?

Сърцето й подскочи като на пиле.

— Колко невъзпитано от твоя страна! Не биваше да я изкарваш тук навън. Добре знаеш споразумението. Братски делим всичко.

Единият от мъжагите избухна в оглушителен смях.

— Няма много нещо за делене. Една кльощава стара гарга.

— Въпреки това… като плячка тя принадлежи на всички ни.

Катрин се наведе напред, за да хвърли бърз поглед иззад кладенеца. Видя още два силуета да се приближават към останалите. Изглежда бяха някакви началници.

— Веднага престанете и я върнете обратно във вътрешния двор.

Мърморейки под носа си, мъжете най-после оставиха на мира нещастницата, която остана да лежи неподвижна.

— Ставай, пачавро!

— Не помръдва. — Дрезгав смях. — Виждате ли? Не желае да се върне при останалите, харесахме й.

— В такъв случай я пренесете оттатък.

С недоволно мърморене голата жена беше вдигната на ръце и отнесена към чакащите в тъмнината силуети.

— Защо е всичко това? Тук има достатъчно жени за делене.

— Правилата съществуват, за да се спазват!

Катрин се вледени. Погледът й беше прикован неотклонно към фигурите, които вече се отдалечаваха. Най-сетне се стопиха в тъмнината, а стъпките им заглъхнаха. В този миг тя скочи и се шмугна през зеещата порта.

Зад гърба й се чу вик!

Света Дево, някой я беше видял!

Тичаше през глава през зеленчуковата градина.

Сега не чуваше нищо след себе си. Дали защото тичаше по мека земя, вместо по плочника, или преследвачите се бяха отказали?

Сърцето й биеше до пръсваме.

Кръвта блъскаше в слепоочията й.

Тичаше на зигзаг между гробовете. Как така никога не й беше направило впечатление, че растящият върху кръстовете мъх приличаше на струйки кръв?

Сестра Бернадет. Трябваше да стигне до сестра Бернадет.

В този миг дочу нещо зад себе си. Присмех ли? Побоя се да се обърне, за да види.

Може би беше вятърът. Дано е вятърът!

Крилете на архангел Гавраил светеха на лунната светлина. Гробницата на сестра Бернадет. Трескаво дръпна резето, втурна се във вечното жилище и затвори вратата след себе си.

Не сложи резето от вътрешната страна.

А и защо ли. Мъртвите не се нуждаят от резета.

Пристъпи по-навътре в гробницата.

Хълбоците й се блъснаха в мраморния саркофаг.

Почти не усети болката, когато падна на колене до статива на Жулиет. Мракът напираше от всички страни, отнемаше й дъха.

Като опря горещата си буза до студения мрамор, тя поглеждаше напрегнато към вратата.

Закриляй ме, сестра Бернадет. Ти си била едва на осемнадесет години, когато е трябвало да умреш. А сигурно ти се е искало да живееш.

Милостиви боже, защо беше дошла тук? Гробницата съвсем не беше сигурно скривалище.

Тя беше клопка.

Вратата се разтвори със замах.

(обратно)

Глава шеста

— Sacre bleu, та ти почти си прегризала въжето. Хитро зверче си все пак! — Раул Дюпре приближи фенера и се усмихна на Жулиет, когато преряза въжето с ножа си. — Ако бях се забавил само още няколко минути, щеше сама да се освободиш. Впрочем, животът е пълен с „ако“ и „щеше“…

Жулиет не издаде с нищо разочарованието си. Не искаше да позволи на този canaille да тържествува.

— Можехте и въобще да не се връщате. Няма да изпитате никаква наслада с мен.

— И още как! — Дюпре я освободи от въжетата и я помъкна към вратата. Виждам, че не искаш да ми подариш удоволствието, на което толкова се надявах. За съжаление току-що уталожих страстта си. Трябва ми време, за да си възвърна силите, но после ще ти се насладя, гражданко…? — Дюпре повдигна въпросително едната си вежда. — Как ти беше името?

— Не съм ти го казвала.

— Няма никакво значение. Ние ще ти дадем друго име. Ще се наричаш гражданката Справедливост. — Пътните му устни се извиха в котешка усмивка. — Всеки съд се нуждае от символ и ти ще бъдеш нашият. При дадените обстоятелства това ми се вижда най-подходящо. Сладка, девствена гражданка справедливост.

— Справедливост ли?

— Ей сега ще ти обясня. Ние ще проведем тук един процес. До ушите на Конвента е стигнало, че монахините са превърнали този манастир в публичен дом, за да помогнат на бившата си покровителка, кралицата. Те са предлагали телата си, както и телата на своите послушници, за да примамват лековерни млади патриоти на страната на австрийците.

Жулиет се втренчи недоверчиво в него.

— Но това е смешно. Никой няма да повярва на подобни глупости.

Мъжът се разкикоти зловещо.

— Защо не? Всеки от присъстващите тук мъже може да свидетелства, че в абатството на кралицата вече няма нито една девственица.

Жулиет яростно се изплю в лицето му.

Той се втрещи.

— Това никак не ми харесва. — Дюпре извади носна кърпа от джоба си и избърса слюнката от лявата си буза. — Трябва да се държиш по-добре, ако искаш да живееш няколко часа повече. — Той я притегли към себе си. — Всяка дързост се наказва. Всяко послушание се награждава. Разбра ли ме добре?

— Не.

— Ще ме разбереш, гражданко. Ще ме разбереш.

Златният потир със светото причастие беше напълнен до ръба с някаква тъмночервена течност.

— Пий — тихо заповяда Дюпре. — Навярно ще пощадим следващите.

Жулиет не можеше да пие. Той по всяка вероятност лъжеше най-безсрамно. Тези чудовища нямаше да пощадят никого.

Тя разтърси отрицателно глава.

Дюпре кимна на мъжа, който носеше червена фуражка е трицветната кокарда на революционерите. Онзи тутакси изтича към голата, коленичила пред масата на трибунала преподобна майка.

— Чакайте! — Жулиет взе потира и припряно го поднесе към устните си.

Мъжете в двора избухнаха в див възторг.

Течността имаше някакъв отвратителен метален привкус. Боже милостиви, тя не можеше…

Със затворени очи изпи потира до дъно.

— Много добре — измърмори Дюпре.

Стомахът на Жулиет се бунтуваше. Тя се обърна с гръб към масата на трибунала и повърна върху плочника.

— Не биваше да правите това — заяви Дюпре. — Вие ни мамите на дребно, гражданко. Ще трябва да опитате още веднъж.

Той даде знак на мъжа с червената фуражка.

Онзи, ухилен до ушите, стегна мускулите на ръцете си и направи две крачки към преподобната майка.

Жулиет изкрещя.

Гаврата със справедливостта приключи и се превърна в брутална сеч и клане на беззащитните жени. Жулиет гледаше с ужас морето от мъжки тела в двора, които мушкаха и колеха. Веднъж беше казала на Катрин, че притежава способността да схваща и запомня завинаги и най-дребните детайли на грозотата. Но едва сега разбра, че до този тежък час не е познавала истинската грозота.

— Ела с мен, сладката ми. — Дюпре я хвана за лакътя и я повлече към камбанарията. — Искам да се позабавлявам с теб, преди и гражданката Справедливост да падне под ножа.

Жулиет безмълвно тръгна е него.

— Защо стана изведнъж толкова покорна? Надявам се, че ще покажеш малко живец, когато ти разтворя краката.

Дюпре затвори вратата на камбанарията и остави сабята си на едно от стъпалата на витата стълба.

— Лягай там.

Тя се просна върху студените камъни и затвори очи.

Кръв.

Усети горещото тяло на Дюпре, когато легна до нея и я сграбчи.

Виковете на децата.

Виковете на монахините.

Кръв.

Ръката на Дюпре обхвана гърдата й.

— Отвори си очите. Искам да ме гледаш, гражданко.

Тя послушно отвори очи. Той се наведе, над нея, котешкото му лице беше точно над нейното. Усмихваше й се блажено.

— Очите ти блестят. Плачеш ли, малка граж…

Жулиет заби зъбите си в гърлото му. Отново усети бакърения вкус в устата си, но сега той й беше дори приятен.

Дюпре изкрещя пронизително и се опита да я отхвърли, но тя се впи в него и стисна още по-здраво зъби.

— Мръсница! — Той избълва куп проклятия и псувни. — Пачавра! Опита се да я отхвърли от себе си, но тя го държеше здраво с ръце.

Кръвта му потече по рамото. Жулиет дърпаше със зъби, за да откъсне месо. И докато той напразно се бореше за глътка въздух, тя го отблъсна от себе си, скочи на крака и грабна сабята от стъпалото. Дюпре понечи да изкрещи, но ръбът на острието се стовари върху слепоочието му, преди да издаде и звук. Той се прекатури настрана и остана да лежи неподвижен.

Жалко. Не успя да го прободе както трябва!

Жулиет се обърна и изтича през вратата към южния двор, където нямаше жива душа. Хукна през зеленчуковата градина към гробището на хълма.

Вратата на гробницата зееше отворена.

Внезапно облекчение я накара да поспре за миг. Знаеше, че Катрин се бои от тъмното, но все пак защо не е притворила вратата, помисли си Жулиет нетърпеливо. Нима не разбираше, че отворената врата може да направи впечатление някому?

— Животно такова, недей да лежиш като торба! — Отвътре се чуха удари. — Размърдай се!

Жулиет изстина. Започна да различава набитата фигура на мъж, проснат върху женско тяло. Мъжът се движеше ритмично между бледите бедра.

Катрин! Жената беше Катрин!

— Не!

Жулиет не усети как от гърдите й се изтръгна нечовешки вик и мъжът погледна стъписано през рамо.

— Какво? Коя си ти…

Този път Жулиет не повтори същата грешка. Острието на сабята се заби в гърба му. Той се строполи като чувал с картофи и покри слабото тяло на Катрин.

Жулиет отмести тежкия като камък труп от Катрин.

— Сган! Canaille! — Тя коленичи и прегърна приятелката си, като започна да я люлее насам-натам. — Исусе Христе, каква сган! Ранена ли си?

Катрин настръхна, но не отговори.

— Що за глупав въпрос. Разбира се, че си ранена. — Жулиет отмахна косата на Катрин от лицето й. — Но вече си в безопасност. Аз съм при теб.

— Животни — прошепна Катрин. — Ти си права. Сган. Аз съм толкова мръсна.

— Не, не си мръсна. Те са мръсни — каза Катрин гневно. После дръпна роклята на Катрин надолу и я сложи да седне. — Хайде, нямаме време за губене. Скоро ще започнат да ни търсят. Трябва да бягаме оттук.

— Много е късно вече.

Жулиет я разтърси.

— Не е късно! Няма да позволя да те убият.

— Мръсна твар! Никога вече няма да бъда чиста!

— Шшт. — Жулиет притисна бързо приятелката си към себе си, после взе сабята и се изправи. — Можеш ли да станеш?

Катрин я гледаше, без да разбира какво й се говори. Жулиет я сграбчи за ръка и я вдигна.

— Искаш ли да ме хванат? Искаш ли да ми се случи същото като на тебе?

Катрин бавно поклати глава.

— Тогава тръгвай с мен и прави каквото ти казвам! — Жулиет не дочака отговор, а просто я повлече със себе си навън. — Трябва да побързаме, за да не… — Тя се спря. — Bon Dien, те са подпалили манастира.

Сградата още не беше пламнала като факла. Виждаше се само как пламъците ближат прозорците на параклиса. Но нима можеше да се очаква нещо друго? Това последно злодеяние с нищо не беше по-лошо от предишното. Пък и така беше най-добре. Дюпре щеше да помисли, че е заклана като всички останали или е изгоряла в лумналите към небето пламъци и нямаше да претърсва околността, за да я намери. Тя се обърна и повлече Катрин към портата на гробището.

— Ще пресечем пътя и ще се скрием в гората. А когато се махнат оттук, ще тръгнем към Париж.

— Чуй, те пеят!

— По-лесно е човек да се скрие в града, отколкото на село, а ще… — Жулиет не довърши мисълта си. Всемогъщи боже, та те действително пееха. Бунтовният патос на песента придаваше на пожара някаква злокобна красота. Жулиет до края на дните си нямаше да забрави как тези убийци пеят своята песен за свобода и революция.

— Мръсна твар — мърмореше Катрин и триеше ожесточено роклята си отпред.

— Шшт. Много сме близо. — Двете прекосиха зеленчуковата градина — Помълчи още малко и ще…

— Чакайте! Вървите в погрешната посока!

Тези думи, произнесени от плътен мъжки глас, накараха Жулиет да подскочи. Пред тях се изправи мъж, който явно се беше крил в сянката на манастирския зид. Само един, установи тя с облекчение. Жулиет хвана по-здраво китката на Катрин, после вдигна сабята.

— Ако направите още една крачка, ще ви изкормя!

— Нямам намерение да ви нападам. — Той се озърна. — Вие сте гражданката Справедливост, на която Дюпре нареди да присъства на трибунала. А това е неговата сабя, нали?

— Да.

— Убихте ли го?

— Не. Не можете да ни спрете. Няма да позволя…

— Аз не ви задържам. — Гласът издаваше умора и изтощение. — Опитвам се само да ви обясня, че вървите по грешен път. Дюпре е поставил стражи. Ще ви заловят, ако се приближите до пътя.

Жулиет го погледна подозрително.

— Не ви вярвам. Защо ще ми казвате истината, когато бяхте в двора при онези… онези… — Тя напразно търсеше някаква дума, която да съответства на мерзостите, извършени от тези люде. — Защо сте тук? Или се уморихте да колите невинни жени?

— Не съм убивал никого. Аз не съм… — Той спря за малко. — Попаднах в двора, малко преди Дюпре да ви завлече пред трибунала. Трябваше да се явя като свидетел, но не знаех, че всичко ще свърши така.

Жулиет го изгледа слисано.

— Уверявам ви, че не знаех — повтори той. — Не храня особена любов към аристокрацията и църквата, но не съм от хората, които убиват беззащитни жени.

— Убиват… — повтори Катрин със заекване. — Те… убиха ли ги?

— Да. — Жулиет я погледна разтревожено, ала вестта, изглежда, не направи особено впечатление на намиращата се в шок Катрин.

— Всичките ли?

— Мисля, че да. — Погледът на Жулиет отново потърси мъжа в тъмнината — Той трябва да знае по-добре от мен.

— Не бях там, за да броя мъртвите.

— Но не сте били и за да помагате на живите.

— Не можех да им помогна. Нима вие можехте?

— Но вие сте един от тях. Те навярно щяха да ви послушат. Защо трябваше… — внезапно един вик смрази кръвта на Жулиет.

— Бързо! Насам!

Непознатият излезе от сянката на зида и Жулиет можа да го разгледа — среден на ръст, с ъгловата, твърда челюст и властни очи. Очи на старец върху лицето на младеж.

— Сганта всеки миг ще се изсипе през портите. На четвърт миля зад завоя чака каретата ми.

Младият мъж носеше тъмнокафяв жакет, а към него добре ушити панталони, ботуши и фина батистена риза. Не приличаше на canailles от манастирския двор, но и Дюпре имаше вид на изискан господин, а се беше държал по-животински и от останалите.

— Не ви вярвам.

— В такъв случай ще умрете тук — рече той троснато. — Какво ме е грижа за две аристократки? Какво ме е грижа, ако ви заколят като крави? Дори не зная защо ви предлагам помощта си. — Той се обърна и тръгна в посоката, където го чакаше каретата му.

Жулиет се поколеба. Възможно беше и той като Дюпре да желае само телата им.

Отново се чуха крясъци. Този път опасно близо!

— Почакайте! — Тя се затича след него, като с една ръка влачеше Катрин, а с другата стискаше сабята. Докато имаше оръжие, рискът не беше толкова голям. Ако се наложи, щеше да заколи момъка, както беше заклала мъжа в гробницата на Бернадет. — Идваме с вас.

Той дори не се обърна.

— В такъв случай побързайте! Не изгарям от желание да ме срещнат с вас и да ми прережат гърлото като на агне.

— Ще побързаме. — Тя се обърна към Катрин. — Всичко ще бъде наред, ние сме в безопасност.

Катрин я погледна безизразно.

— Какво й е? — Погледат на младия мъж беше втренчен в Катрин.

— Е, а вие какво си мислите? — Жулиет презрително го изгледа. — С нея се случи същото, каквото и с останалите, жени. Късмет ще е, ако не загуби разсъдъка си.

Той отвърна поглед.

— Мисля, че жените имат повече сили, отколкото ние, мъжете, смятаме. Ще се оправи.

— Няма да може сама. Трябва да й помогна.

Жулиет мрачно се усмихна, обзета от ненавист.

— И ще го сторя. А пък вас, мъжете, с удоволствие ще ви пратя по дяволите след тази нощ.

— Нищо не разбирам. — Потиснатият му тон я удиви. Когато стигнаха до завоя, той спря. — Стойте тук. Налага се да се отърва от Лоран.

— Кой е Лоран?

— Файтонджията. Няма нужда някой да знае, че съм ви помогнал да се скриете в Париж. Ще го пратя под някакъв предлог до манастира.

— Значи масовото клане е разрешено, а спасението — забранено?

— Скрийте се в храстите, докато се върна. — Без да ги поглежда повече, той изчезна зад завоя.

Жулиет повлече Катрин под закрилата на трънаците. Намираха се все още в опасна близост до манастира. Чуваха се пиянски викове и глухо пращане и пукот от пожара, който поглъщаше все повече манастирските постройки.

— Нечиста! — прошепна Катрин.

— Не е вярно. — Жулиет отмахна нежно кичур коса от лицето й. — Ти си чиста, Катрин.

Но момичето поклати отчаяно глава.

Жулиет понечи да й възрази, но се отказа. Не знаеше дали с думи ще може да извади Катрин от вцепенението й. По-късно ще се погрижи за душевното й състояние. В момента най-важното беше да отърват кожите.

Тя замръзна на място, когато видя, че зад завоя се показа някакъв силует. Мъжът беше огромен, изпосталял. Може би беше файтонджията Лоран? Непознатият мина тичешком покрай тях и се отдалечи към манастира.

Три минути по-късно зад завоя изскочиха двама мъже и тръгнаха след него. Единият беше с могъщо телосложение, широкоплещест, същински великан с лъвска глава, а с него вървеше младият мъж, който ги беше довел дотук от манастира. Сега носеше в ръка файтонджийски фенер, чиято светлина открояваше скулите и зеленикавите му очи.

Жулиет излезе от гъсталака и им препречи пътя.

— Може ли вече да вървим?

По-високият мъж спря изненадано.

— Bon Dieu, кого виждаме тук?

Жулиет го изгледа нетърпеливо. Пред нея стоеше най-грозният мъж, който беше виждала през живота си. Стар белег изкривяваше горната му устна в постоянна подигравателна усмивка, носът беше крив и сплескан. Белези от шарка допълнително обезобразяваха лицето му.

— Няма време за празни приказки! Още сме твърде близо до манастира.

— Разбирам. Но моят приятел не си направи труда да ми обясни какво става тук.

— Нямаше никакво време, Жорж Жак.

— Мисля, че трябва да намерим време. — По-възрастният хвърли поглед към сабята, която Жулиет все още държеше в ръка. — Представи ме на дамите, Франсоа.

— Не знам имената им. Наложи се да тръгнем, докато всеобщата суматоха…

— Франсоа, не ми се ще да изпадам в неловко положение. — В тона на грозния мъж смущаващо се смесваха измамна мекота и желязна твърдост. — То може да стане твърде опасно за мен. — Погледът му се плъзна към Жулиет. — Нека все пак се запознаем. Аз съм Жорж Жак Дантон, а пък този разгорещен млад мъж е Франсоа Ечеле.

— Жулиет дьо Клеман. Катрин Вазаро. — Погледът на Жулиет продължаваше да следи лицето на Дантон. — Не ме е грижа, колко е опасно за вас. Няма да допусна да ни върнат обратно в манастира.

— Така ли? Но аз не съм казал, че ще ви предам в ръцете на оная банда. Въпреки че…

— Не, Жорж Жак. — Младият мъж разтърси енергично глава. — Никакво „въпреки че“. Ще отведем и двете в Париж.

Дантон го погледна смаяно.

— Наистина ли?

Франсоа погледна Жулиет.

— Каретата е съвсем близо. Чакайте ме тук.

Жулиет го изгледа подозрително. После се обърна и поведе Катрин към колата.

Франсоа изчака, докато те се отдалечиха и се обърна към Дантон:

— Ти не ми каза, че ще се стигне до масово клане.

Дантон се слиса.

— Дотам ли стигна? Надявах се, че Дюпре ще се задоволи само с грабеж и изнасилване.

— Къде ти! Най-напред обезчестиха всички монахини, а после — под ножа… Не мога да ти опиша ужаса и погнусата си!

— Странно реагираш, нима насилието не е ежедневие за теб?

Очите на Ечеле мятаха искри.

— Не желая да имам нищо общо с това.

— Но ти имаш! Помниш ли как не те сдържаше да тръгнеш към манастира? — Дантон се усмихна свирепо.

Като хрътка, усетила дивеч в гората.

— Не знаех, че те… — Ечеле направи отчаян жест. — Но да оставим това сега. Трябва да скрием тези момичета, преди Дюпре да е забелязал бягството им.

— Ти си напълно объркан. — Дантон повдигна рамене. — Честно казано, нямах понятие, че ще стане така, когато те изпращах тук. Всъщност се надявах, че като опиташ насилието по-отблизо, чувствителната ти натура ще се отврати от методите на Марат и ще те предпази от участие в следващите му акции.

— Следващи акции? Нима ще има още кланета?

Дантон кимна.

— Първият погром ще бъде още днес в абатството Сен Жермен де Пре, а след това и в манастира на кармелитките. И няма да са последните.

Франсоа усети как гняв и отвращение напират в гърдите му, когато си помисли за зверствата, на които току-що беше станал свидетел.

— Но защо, за бога?

— Кой знае вече? Марат твърди, че аристократите и църквата заговорничат срещу правителството и искат да предадат Франция на австрийците. Смята, че всички, които са верни на краля, трябва да бъдат тикнати в затвора.

— Затова ли миналата седмица хиляди благородници и свещеници бяха хвърлени в тъмница?

— Ако не ме лъже паметта, ти нямаше никакви възражения срещу арестите, Франсоа. Я кажи каква е тази мекушавост от тебе. Нали не си се отказал от революцията?

— Не! — Франсоа не се опита да смекчи гнева си. — Но каква опасност представлява един манастир? Монахините не са никакви аристократи — избухна той, като си пое дълбоко дъх.

— Марат определи кои места да бъдат превзети, ако се наложи и с насилие. — Дантон отмести очи. — Ние сключихме споразумение. Аз да не се меся в неговите работи, стига той да не закача жирондистите в Националното събрание. Както знаеш, без жирондистите равновесието в събранието ще бъде опасно нарушено.

— Не те разбирам. Да одобряваш тези зверства? А аз си мислех…

— Ти си мислеше, че мадам Революция е самата възвишена добродетел? — Дантон поклати масивния си череп. — Само душата й е чиста! Тя има тяло на подла и лицемерна курва, която минава от ръка на ръка и е готова на всякакви компромиси.

— Все пак не виждам никаква необходимост от случки като днешната!

— Аз също. — Погледът на Дантон се зарея към завоя, зад който се бяха скрили двете момичета. — Ето защо съм склонен да успокоя съвестта ти, доколкото е възможно, без да се поемат излишни рискове. Какво обвинение предяви Дюпре към жените в манастира?

— Проституция и държавна измяна.

— Господи, боже! Но в Париж истерията е толкова голяма, че се възприема всичко, което измисли Марат, а това означава, че твоите хубавици вероятно ще бъдат осъдени като врагове на революцията. — Той сви рамене. — Аз ще карам конете, за да не ни закачат стражите на Дюпре. Противната ми физиономия е толкова известна, че няма да претърсват каретата. Но ако все пак ни спрат, оставям на тебе да преговаряш с тях.

— Ще бъде истинско удоволствие за мен.

— Убеден съм. — Лицето на Дантон се озари от подигравателна усмивка. — Само за това търпя лошото ти настроение. — Той се завтече с едри крачки към завоя. — По-добре ще е да седнеш при своите аристократични бегълки. Не искам повече никакви трупове.

— Те не са мои. В Париж ще трябва да се оправят сами. От тук нататък не искам да имам нищо общо с тях.

— Ще видим. — Дантон хвърли замислен поглед към Франсоа, преди да се покатери на капрата. — До днес никога не бях си помислял, че ще се нагърбиш с ролята на благороден спасител на аристокрацията. Но днес е ден на изненадите.

Едва-що Франсоа беше седнал на седалката срещу Жулиет и Катрин, когато каретата потегли толкова рязко, че той полетя назад към тапицираната облегалка.

Жулиет, която се надяваше да поговорят, беше разочарована. Той не обелваше нито дума.

Изгледа го злобно. Излъчващите се от Франсоа Ечеле твърдост и необуздана жизненост при други обстоятелства щяха да заинтригуват нейното око на живописец, но в момента само я дразнеха.

— Е, и?

Той я погледна.

— Жорж Жак ще ни прекара през караулите. — И той пак млъкна.

— Откъде сте толкова сигурен?

— Името му е Дантон.

Жулиет потисна раздразнението си.

— И какво от това?

— Той е героят на революцията!

От погледа й струеше бездънно презрение.

— Героите не участват в кланета.

— Той е министър на правосъдието, председател на Съвета на изпълнителната власт и велик човек. Днес държа реч пред Законодателното събрание и спаси революцията. Депутатите блееха като наплашени овце само защото прусаците са превзели Вердюн и заплашват Париж. Ако беше останало на тях, те биха развели бялото знаме. Дантон не допусна това.

— Не ме е грижа за вашата революция. — Тя прегърна още по-здраво Катрин. — Интересува ме само тя… и игуменката, и всички, които…

— Вие изглежда не разбирате.

— А вие?

— В повечето случаи разбирам. — Той поклати уморено глава. — Но днес и аз не проумявам нищо. Защо бяхте в манастира? Нима не знаехте, че на монахините беше забранено да преподават? Да си аристократ във Франция във времена като днешните означава да си в непрекъсната опасност. Не е трябвало…

— Катрин не е никаква аристократка — прекъсна го Жулиет безцеремонно. — Нейното семейство е от буржоазията и произвежда парфюми в Грас, но вашите героични патриоти не я попитаха за произхода й, преди да я изнасилят.

Погледът му се плъзна към Катрин.

— Нима не е от благородническо потекло?

Жулиет поклати глава.

— Това сега едва ли има някакво значение.

— Не. — Той погледна Катрин с любопитна настойчивост, която толкова смути Жулиет. Катрин наистина представляваше гледка, която би събудила съчувствие и в най-суровото сърце — неподвижна, същинска мумия, бледа като лунната светлина, която проникваше през прозорчето на каретата, тя напомняше на Жулиет за статуята на сестра Бернадет в гробницата.

Въпреки всичко Жулиет се съмняваше, че Франсоа Ечеле можеше да се трогне толкова лесно от една жена. Че не представлява непосредствена опасност за Катрин, беше ясно и затова Жулиет реши, че може да се поддаде на изтощението си и да подремне за миг. Но после с цялата си воля си наложи да седне изправена с широко отворени очи. Не биваше да се предава! Трябваше да се противопостави на опасността и да вземе решения.

А пък и този Франсоа Ечеле можеше в един момент да се окаже опасна заплаха. Беше ясно, че не ги е спасил от благородство и ролята на спасител не му беше по вкуса.

— Къде ни водите?

Погледът на Ечеле беше все още вперен в Катрин, когато отговори на въпроса с въпрос:

— Имате ли роднини в Париж?

— Само майка ми, маркиза Селест дьо Клеман.

— Маркиза ли? Е, в такъв случай ще й бъде трудно да ви скрие. Но все пак ще ви откараме при нея.

— Няма смисъл. Тя няма да ме приеме.

— Наистина, пристигането ви може да е неочаквано за нея, но не се съмнявам, че ще ви приеме.

— Заблуждавате се. Тя няма да… — Безизразното му лице й попречи да продължи мисълта си. Той не искаше да слуша нищо. С нетърпение чакаше да се отърве от тях. Жулиет се облегна назад и затвори очи, съсипана от умора. — Ще видите с очите си.

— Къде живее?

— Улица „Ришельо“ 14.

— Един от най-изисканите адреси в Париж, както се полага на една маркиза. — Франсоа се протегна, за да дръпне тежките кадифени завеси. — Но вече не съществува улица „Ришельо“. Правителството промени името й на улица „Законна“. В Париж много неща се промениха.

Жулиет беше твърде уморена, за да изрече на глас думите, които й дойдоха на ум по адрес на тези промени. Искаше да си запази силите за онова, което я чакаше при пристигането в дома на майка й.

Постовете на Дюпре спряха каретата само веднъж. Дантон отвърна на техния въпрос с гръмогласна шега, като не пропусна да спомене цинично любовните умения на монахините и да изтъкне колко много бързал да пристигне в Париж при жена си. Пропуснаха ги.

Още преди разсъмване каретата влезе в широката и аристократична улица „Законна“. Елегантната сграда се намираше между други също така изискани къщи, чиито прозорци в този нощен час бяха тъмни. Ярко осветен беше само № 14.

— Има ли някакви затруднения? — Дантон се усмихна подигравателно, когато Франсоа свали Жулиет от каретата. — Нима може без затруднения? Едно повече или по-малко… Ще дойдеш ли с мен?

Дантон поклати отрицателно глава.

— Ще остана тук. Не бих искал никой и при никакви обстоятелства да свързва името ми с тази авантюра. А може да се наложи и да потеглим бързо, така че по-добре да остана на капрата.

Дантон въпреки всичко явно се забавлява от ситуацията, помисли си Франсоа. Без да изчака Жулиет, той изтича по шестте каменни стъпала и почука на вратата, украсена с прекрасна дърворезба.

Никакъв отговор.

Отново потропа. Този път по-силно.

Къщата не давате признак на живот.

Третото почукване беше толкова силно, че отекна по цялата улица.

След което вратата се отвори със замах и на прага се появи висока мършава жена, облечена в черно.

— Престанете — изсъска тя гневно. — Да не искате да събудите всички съседи? Изчезвайте!

— Трябва да говоря с маркиза дьо Клеман.

— Посред нощ? — Жената изглеждаше направо бясна от ярост. — Сега не е време за посещения.

— Трябва да говорим с майка ми, Маргьорит — обади се Жулиет и излезе на светло. — Къде е тя?

— В спалнята си, но ти не можеш току-така…

Жулиет я бутна и прекрачи прага на елегантното, покрито е венециански плочки фоайе.

— Горе ли е?

— Да, но не бива да я безпокоиш. Горкото ми агънце и без това има достатъчно грижи, за да се занимава с теб и да търпи нахалството ти. — Унищожителният поглед на Маргьорит се плъзна по сивата рокля на момичето, раздрана и изцапана с петна засъхнала кръв. — Както виждам, за всичките тези години монахините не са успели да направят от тебе дама. Какво пак си направила?

— Това е Маргьорит, камериерката на майка ми — обясни Жулиет на Франсоа и тръгна към стълбището. — Елате с мен, защото няма да ми повярвате, ако не видите със собствените си очи.

Тя тръгна нагоре, като си придаде наперен вид.

— Господарката няма време да се занимава с теб — извика след нея Маргьорит. — Изпрати за карета и всеки момент ще напусне този отвратителен град.

Една врата на горния етаж се отвори с трясък.

— Маргьорит, какво става тук… — Селест дьо Клеман млъкна, когато забеляза Жулиет. — Всемогъщи боже, ти пък откъде се взе?

Жулиет не беше виждала майка си, откакто постъпи в манастирското училище. Беше се променила твърде малко, беше станала дори още по-хубава. Морскозелената й рокля обгръщаше плътно тънката талия, кремав шал покриваше гладката маслинена кожа на раменете й. Тъмните блестящи коси не бяха напудрени, а се спускаха на модни къдрици около сърцевидното й лице.

— Не съм дошла, да търся закрила. — Тонът на Жулиет беше пълен със сарказъм. — Манастирът днес беше нападнат от банда кръвожадни злодеи и моята приятелка Катрин и аз се нуждаем от сигурно скривалище.

— В затворите избиват всички задържани — каза Селест и потръпна. — Не знаех, че и манастирът е нападнат. Никой не ми е казал.

— Мисля, че е нормално във времена като тези човек да се поинтересува от дъщеря си. Но и да знаеше, че съм в беда, щеше ли да ми се притечеш на помощ?

Майка й прехапа устни.

— Защо си дошла тук? Прекрасно знаеше, че не мога да ти помогна. Аз самата се нуждая от помощ. Можеш ли да си представиш, че Бертолд, този canaille, ме посъветва да напусна къщата му? Времената били прекалено опасни, за да държи в дома си една маркиза. — В теменужените й очи блесна гняв. — Въпреки че паднах толкова ниско и пуснах този мръсник без род и потекло в леглото си, той ме оставя на произвола да съдбата, когато най-много ми е нужен. Сега не ми остава нищо друго, освен да се върна в Испания, в онзи скучен дом в Андора, докато измисля нещо по-добро.

Тя се вкамени, когато погледът й падна върху Франсоа, застанал на крачка зад Жулиет.

— Кой е този човек?

— Франсоа Ечеле. Той ме докара от манастира до Париж.

— В такъв случай нека той ти помогне. — Майка й се обърна рязко, така че морскозелената й кадифена рокля разпери диплите си и се отправи величествено към покоите си. Една врата се затръшна с трясък.

— Е, сега доволен ли сте? — попита Жулиет безизразно.

— Не. — Разочарованието и гневът на Франсоа избухнаха. — Тя ти е майка и трябва да се погрижи за теб. — Като вземаше по две стъпала наведнъж, той изтича нагоре по стълбите и отвори със замах вратата на спалнята.

Селест дьо Клеман го погледна с разширени от уплаха очи и остави пътната чанта, която опаковаше в момента.

— Как се осмелявате… аз вече казах…

— Тя се нуждае от вашата помощ — каза лаконично младежът. — Ако остане в Париж, ще я арестуват.

— А мене какво ме интересува? — извика Селест пискливо. — Знаете ли колко е опасно тук за мен самата, сега, когато покровителят ми ме изостави? Толкова аристократки бяха хвърлени през последната седмица в затвора! А сега тези отвратителни чудовища са тръгнали да убиват и да…

— Изнасилват — довърши Жулиет от прага.

— Сигурна съм, че тази участ няма да те сполети, ma fille18. — Майка й натъпка една жълта тафтена фуста в пътната си чанта. — Не си достатъчно привлекателна.

Привлекателна? Какво общо имаше външността със зверствата в манастира? Жулиет погледна недоумяващо майка си, изтръпнала от спомена за малката Анриет и преподобната майка. После се обърна към Франсоа:

— Няма ли да си вървим?

Франсоа клатеше упорито глава, без да откъсва очи от майка й.

— Тя е ваша дъщеря. Вземете я със себе си.

— Невъзможно е. Аристократите не получават паспорт, с които да напуснат града. Трябваше да сключа сделка с оня звяр Марат, за да взема паспорт. Много мръсна сделка. Тази свиня вярва, че ще му изпратя сандъчето, но скоро ще се увери, че не може така лесно да ме излъже. — Тя замълча и трескаво продължи да си събира багажа. — Жулиет ще трябва сама да се погрижи за себе си.

Кога ли е било другояче? Жулиет се обърна и излезе от стаята.

Когато слезе във фоайето, чу гласа на Франсоа, който вървеше след нея.

— Тя няма право да ви изхвърля на улицата. А аз не мога повече да съм ви бавачка.

— В такъв случай просто ни оставете и вървете по дяволите. — Тонът на Жулиет беше по-остър и от неговия. Учуди се, че срещата с майка й толкова я беше изнервила. Уж знаеше предварително какво ще се случи, а и след събитията в манастира малко неща би трябвало да я разстройват.

Маргьорит им отвори вратата със злобна усмивка.

— Нали ти казах, че няма да постигнеш нищо? Но като си глупава и не слушаш какво ти се говори.

Ечеле въздъхна дълбоко, сякаш безсилието го потискаше. Внезапно нещо блесна във въздуха и Маргьорит се оказа пристисната към стената с кама, опряна в мършавия й гръклян.

— Какво каза? Струва ми се, че не те разбрах добре.

Маргьорит изскимтя, а очите й изхвръкнаха от орбитите си.

Ечеле я бодна няколко пъти, докато струйка кръв потече по шията й.

— Какво казахте, гражданко?

— Нищо — успя да продума тя. — Нищо не съм казала.

Жулиет видя как лицето на Ечеле се сгърчи от гняв. Струваше й се, че след миг ще забие камата във врата на Маргьорит. но той бавно отпусна острието и отстъпи назад. Миг след това вратата хлопна зад гърба им.

Когато Франсоа прибра ножа си в ботуша, вече се беше успокоил.

— Май загубих самообладание. В манастира трябваше непрестанно да се сдържам да не избухна и сега нервите ми не издържаха. Но все пак не трябваше да си го изкарвам на слугинята, когато господарката заслужаваше да й дам един хубав урок.

— Не ви ли хареса майка ми? — попита Жулиет. — Колко странно. Всички мъже са луди по нея.

— Имате ли приятели или близки в Париж?

Жулиет поклати глава.

— Трябва все пак да имате някого… какво е положението с гражданката Вазаро?

— Настойникът на Катрин се казва Жан Марк Андреас. Той има къща на Кралския площад, но в момента не е в Париж.

— Кралският площад… няма вече такъв. — Франсоа се намръщи и я поправи разсеяно. — Сега се нарича Площад на единството.

— Света Дево, пак ли друго име! Как се оправят хората из града? Ама че глупаво! — Жулиет изрече съвсем ясно: — Кралският площад, номер осемнадесет.

— Има ли прислуга в къщата?

— Не зная, а и не мога да питам Катрин — сви рамене Жулиет.

— Да, трудна работа. — Франсоа погледна към каретата и Жулиет за пореден път се изненада от напрегнатия израз на лицето му.

Дантон ги погледна въпросително, когато те се приближиха.

— Маркизата се оказа несговорчива, нали?

Франсоа ядосано поклати глава.

— Маркизата е една изпечена негодница.

— Колко, жалко. Е, сега ще трябва сам да поемеш грижата за тези нещастни момичета. — В гласа на Дантон се долавяше явно злорадство.

— Иде ми да я убия. — Франсоа отвори вратичката на каретата и настани Жулиет до Катрин. За частица от секундата погледът му помилва нежните черти на Катрин. — Ако това не попречи на веселото ти настроение, Жорж Жак, би ли ни откарал на Кралския площад.

Дантон изкриви лице в саркастична усмивка.

— Кралският площад ли? Почвам да мисля, че тези аристократки са успели да те подкупят.

— Имах пред вид, разбира се Площада на единството. — Франсоа тръшна вратичката на каретата.

(обратно)

Глава седма

Тридесет и шест изящни сгради се издигаха около площада като елегантен декор. Всички те си приличаха като две капки вода с полегатите си покриви и мансардни прозорци, но все пак всяка притежаваше свои, присъщи само за нея особености и… потайности. Зад каменните фасади се простираха великолепни вътрешни дворове и прелестни градини с водоскоци и мраморни пейки, на които човек можеше да седи часове, омаян от ромона на водата и уханието на рози и теменужки.

Откъде са ми познати тези градини, питаше се Катрин в своето вцепенение. После се досети, че Жан Марк живееше в една от тези къщи. Сега стояха пред неговата врата и някой чукаше. Не беше стъпвала тук от онази Коледа преди три години, когато Жан Марк я беше поканил за празника. Тогава имаше и една изненада — великолепна синя рокля, ушита по мерките, които игуменката беше изпратила от манастира. Но въпреки чудесния тоалет като цяло празникът я беше разочаровал, тъй като не присъстваше Филип.

Филип.

Болката я прониза изведнъж и заприижда на безкрайни талази, които я погълнаха. Съзнанието й отново се замъгли и тя потъна в своя унес.

На Франсоа му се наложи дълго да чука, докато накрая портата се открехна и отвътре запримигва изплашено един старец. Слабото му лице беше покрито с бръчки, под оскъдните кичури побеляла коса проблясваше розовото му теме. Щом видя Франсоа, той понечи бързо да затвори и залости вратата.

Франсоа обаче не му позволи да затвори и безцеремонно прекрачи прага на мраморното преддверие.

— Приготви две спални — нареди той и повлече Жулиет и Катрин в къщата. — Тези млади дами ще прекарат следващите дни тук. Ако някой започне да разпитва, ще му кажете, че домът е необитаем. Разбрахте ли?

— Какво значи това, вие не може ей така да нахълтвате и… — Старият човек срещна погледа на Франсоа, но не успя да отговори, защото зърна двете момичета. Пристъпи колебливо и вдигна с трепереща ръка свещника. — Мадмоазел Катрин?

Жулиет пристъпи напред:

— Тя е ранена и се нуждае от грижи. Как се казваш?

— Робер Дамерю. Аз съм градинарят и наглеждам къщата, когато мосю Андреас е в Марсилия. — Погледът му все още беше вперен в Катрин. — Pauvre petite19. Бледа е като восък…

— Робер. — Катрин погледна сбръчканото му лице. — Теменужки. Ти ми даваше бели теменужки.

Старецът кимна.

— Като малка вие обичахте цветята ми.

— Изглеждаха толкова… толкова чисти. Сякаш откакто са се родили нищо не ги е докосвало. Мислех си… — Тя се олюля и щеше да се строполи на пода, ако младият мъж не я беше прихванал. Кой беше той? Не можеше да си спомни, Франсоа, май така го нарече Жулиет в каретата…

— Заведете ме в една спалня — нареди той кратко и вдигна Катрин на ръце.

Робер кимна и мина пред тях, за да показва пътя.

Франсоа обгърна Катрин по-здраво и я понесе по стълбите. Катрин видя отражението си в огромното огледало в златна рамка. Нима това беше тя — мръсна и раздърпана, докато Франсоа изглеждаше опасен и същевременно будеше доверие. Обзе я паника. Не биваше никой да я докосва. Болка. Мръсотия. Никога нямаше да се почувства истински чиста.

— Престани да трепериш. Нищо няма да ти направя. — Тихият му глас прозвуча дрезгаво, но в думите му се долавяше някаква особена сила и Катрин се успокои. Жулиет вървеше по петите им и не казваше нищо. Ако мъжът представляваше заплаха, тя нямаше да му позволи да я носи на ръце. А на Жулиет можеше да се довери.

Той е толкова силен, мислеше си тя унесена, по-силен, отколкото изглежда. Под плата на жакета мускулите му се усещаха твърди като стомана. На шията му пулсираше вена и Катрин се загледа в мощния й ритъм. От този мъж се излъчваше невероятна жизненост. Лицето му беше спокойно и твърдо, но в зеленикавите очи блестяха воля и енергия.

Робер отвори една врата и те го последваха вътре.

— Спомняте ли си тази стая, мадмоазел? Харесвахте я, защото прозорците гледат към градината.

Да, златистите тапети, леглото, потънало в синя коприна, севърският порцелан в шкафа — всичко й беше познато. Беше седяла с часове до прозореца, за да наблюдава как Робер работи в градината.

— Mon Dien, тук вони на мухъл. — Жулиет побърза да разтвори широко един прозорец.

— Къщата е необитаема повече от година — започна да се оправдава Робер. — Вие пристигнахте, без да се обадите. Нямах представа, че…

— Трябва ми топла вода, ленено платно, нощници и някакви дрехи за утре. Каквото ви се намира — прекъсна го Жулиет. — Има ли други слуги тук?

— Жена ми Мари. Тя вече си легна.

— Ще имам нужда от помощта й. Иди да я доведеш.

Жулиет отново командува и се разпорежда с всички наоколо, помисли си Катрин. Бедният Робер, трябва да помоля Жулиет да бъде по-внимателна с него.

— Защо не я оставите най-после? — Обърна се Жулиет към младия мъж. — Сложете я на леглото — и без да дочака отговор, тя изтича навън.

Франсоа се подчини с мърморене.

— Не й се сърдете. Тя просто се държи малко по-властно — прошепна Катрин, докато той я полагаше върху копринената покривка на леглото.

— Същинска фурия.

— Не, тя е добра по душа. — Защо защитаваше Жулиет? Какво я интересуваше мнението на този непознат? Тя затвори очи и се помъчи отново да потъне в спасителната мъгла на своя унес.

Вече си мислеше, че младият мъж си е отишъл, когато чу гласа му.

— Бледа сте като мъртвец.

Тя отвори очи и забеляза, че той я гледа.

— Моля?

— Болката ще премине и всичко отново ще заздравее. Жените са така устроени, че могат да приемат мъж в тялото си.

Катрин поклати глава. Да, тя щеше да оздравее, но никога вече нямаше да бъде същата. Винаги щеше да се чувства мръсна и отвратителна.

— Не е вярно.

— Напротив, така е. Не бъдете глупава. Вината не е ваша, затова няма причина да се срамувате. Душевно вие сте чиста. Онова, което сте, няма нищо общо с тялото ви.

В погледа й се четеше изненада. Меката настойчивост на гласа му й внушаваше сила и сигурност.

— Чувате ли ме? Вие сте си все същата. Не са ви отнели нищо важно.

— Защо й крещите? — Жулиет се появи с леген и чисти кърпи. — Нямате ли капка ум в главата си? Трябваше да изтърпи онзи ужас, а сега вие й досаждате.

— Не съм й крещял.

Жулиет седна на леглото.

— Сега излезте. Трябва да я измия и да я приготвя за сън. Чакайте ме долу.

Не трябва да лежа като умряла и да оставям Жулиет да се грижи за мен, помисли си Катрин. Около очите на приятелката й имаше тъмни кръгове, а ръцете й трепереха. Личеше, че и тя е на края на силите си. Катрин взе кърпата от ръцете й.

— Мога и сама да се справя.

Жулиет отмести ръката й.

— Лежи мирно и кротувай. — После затвори за секунди очи, а когато отново ги отвори, в тях блестяха сълзи. — Света Дево, колко ми е жал за тебе.

— По-скоро ти си за съжаление — прошепна Катрин. — Аз съм такова бреме за теб.

— Стой мирно. — Жулиет се усмихна едвам. — Ще ми помогнеш, ако лежиш спокойно.

Слаба усмивка заигра по устните на Катрин.

— Колко странно. Никога не съм подозирала, че ще чуя от теб такива думи.

— Сега ми се присмиваш. Но това е добре. Щом можеш да се смееш, значи не всичко е така ужасно. Сега ме остави да ти помогна.

Катрин затвори очи и се остави в ръцете на Жулиет.

— Е, какво смятате да правите? — Час по-късно Жулиет влезе в салона и застана пред Франсоа. — Не можете да я оставите тук сама и беззащитна.

— Тя има вас — каза Франсоа. — Не мисля, че се нуждаете от помощ.

— Не съм толкова глупава да мисля, че можем сами да се измъкнем от Париж. — Тя издържа погледа му. — Тук също не сме в безопасност… Казвате, че Дантон бил един от героите на революцията. Ако хора на властта като него са замесени в клането, което се разигра снощи… — Тя пое дъх, борейки се с кошмарните спомени, които заплашваха да я надвият. Но после се овладя и продължи. — В такъв случай целият свят се е обърнал с главата надолу. — Тъй като не получи отговор, тя се хвърли в нова атака. — Трябва да знам срещу кого се боря — кои бяха мъжете, които нападнаха манастира. Дюпре ги наричаше марсилци.

— Това са закоравели негодници от Марсилия и Генуа, повечето избягали от затвора престъпници. Те бяха повикани от жирондистите да дойдат в Париж и да ги закрилят от Националната гвардия. Но когато пристигнаха в Париж, Марат им даде двойно повече пари, отколкото им бяха обещали жирондистите, и сега разполага с тях, както си иска.

— Жирондистите ли?

— Дори и в манастира човек трябва да е чувал за тях.

— Защо ми трябва да се интересувам от вашата идиотска политика? Хайде, кажете ми.

— Националното събрание се състои от членове на различни политически обединения, фактически съществуват три големи групировки, а именно: жирондистите, които почитат както конституцията, така и монархията; якобинците, радикалите, чиято цел е отмяната на монархията.

— И тази Парижка комуна?

— Повечето от тях са корделиери. Те владеят Националната гвардия, а с това и Париж. — Той се усмихна криво. — Мечът действа по-убедително и от най-красивата реч.

— А Дюпре корделиер ли е?

Франсоа кимна.

— Жан Пол Марат владее Парижката комуна, а Дюпре е неговата дясна ръка.

— А към коя групировка принадлежи вашият велик Дантон?

— Той е водачът на корделиерите и принадлежи към Парижката комуна. — Франсоа побърза да добави: — Но по принцип той съвсем не е краен. Всичко, което върши, е за благото на революцията.

— Клането на жени също, така ли? — Тя отхвърли възраженията му с нетърпелив жест. — Бих ли могла да се обърна към тези жирондисти и да ги помоля за помощ?

— Не и срещу Комуната. Жирондистите наистина говорят много, но правят малко.

— Не мога, значи, да разчитам на тях, а и в правителството няма нито един, който да е запазил все още капчица здрав разум и трябва сами да се оправяме. — Тя разсъждаваше напрегнато. — Вие трябва да се погрижите никой да не узнае, че сме в Париж. После при първия удобен случай трябва да ни изведете от града.

— Ах, така ли? Е защо тъкмо аз? Това, че днес ви помогнах, беше чиста случайност.

— За какво случайност ми говорите? — Тя стисна юмруци. — Бясна съм от яд и трябва да си го излея на някой. Вие ще платите!

— Защо?

— Защото бяхте там, на местопрестъплението! Ако нямате нищо общо е онези зверства, какво търсехте в манастира? — Тя се усмихна язвително. — А ако се нуждаете от някаква допълнителна причина, за да ни помогнете, то знайте, че аз убих мъжа, който изнасили Катрин. Мислите ли, че Комуната би ви простила, че сте помогнали на убийцата на един комунар?

Той се обърна рязко и тръгна към вратата. Жулиет извика подире му:

— Още нещо! Преди да си тръгнете, поговорете със стария Робер. Малко сплашване не би навредило.

— Не ми е по вкуса да плаша безпомощни старци.

— Напротив. Мисля, че обичате да плашите всеки, който ви се изпречи на пътя.

Франсоа спря пред вратата към салона.

— Старецът не е опасен. Той, изглежда, обича много вашата приятелка.

— Страхът е по-сигурно средство от обичта.

— Какво нежно сърце имате, гражданко!

— Катрин е нежна. Помогна ли й с нещо нежността? — Тя прокара уморено длан по челото си. — Всъщност не мога да се доверя никому. Разбирате ме, нали?

Франсоа я погледна.

— Да. — Той се обърна да върви. — Ще говоря с Робер.

Когато излезе, Жулиет усети, че й прилошава и се олюля. Протегна ръка и се опря на масата до себе си, за да не падне. Не биваше да се поддава на слабостта. Катрин се нуждае от нея, а тук нямаше никой, на когото би могла да се довери. Помощта на Франсоа Ечеле беше случайна и несигурна, той всеки момент би могъл да се отметне. Дантон щеше да помогне само ако Франсоа го придумаше. А Жан Марк Андреас се беше запилял някъде точно когато Катрин крайно се нуждаеше от него. И ако Франсоа и Дантон бяха абсолютно чужди хора, Жан Марк носеше цялата отговорност за Катрин. Защо не я отведе навреме от манастира, преди да започнат зверствата?

Пристъпът на гняв към Жан Марк, който се надигна у нея й възвърна енергията и тя си пое дълбоко дъх. Трябваше да напрегне всичките си сили и да издържи още мъничко, а после щеше да си отдъхне. Най-напред искаше да поговори с Робер и Мари и да си потърси ъгълче за през нощта. После можеше да се измие и да се наспи, за да събере сили за утрешни ден.

Беше взела свещника от масата и понечи да тръгне към вратата, когато нещо проблесна в ъгъла и привлече вниманието й. Погледна към стената и видя малка картина, която сияеше в златисто на светлината на свещите.

„Вихрения танцьор“!

Сега бих го нарисувала много по-добре, помисли си Жулиет, но и така не е зле. Наистина тя не беше Буше или Фрагонар, чиито картини украсяваха стените на салона и все пак… Картината й стоеше добре в това помещение, обзаведено с най-изискан вкус. Снежнобялата ламперия по стените беше украсена с фини златни арабески, мебелите бяха старинни и много скъпи. Всичко говореше за богатство и изтънченост. Защо тогава Жан Марк беше окачил картината й именно тук? Кой знае — сви тя рамене. — и защо въобще я беше нарисувала за него? Та той искаше истинския „Вихрен танцьор“. Навремето тя вярваше, че картината й е жест на благодарност, задето Жан Марк й даде възможност да посещава манастирското училище. Но това ли беше истинската причина? Споменът за дните и нощите в селската странноприемница беше още жив в душата й.

Глупости. Привлече я странното му лице, нищо друго. Тя беше изплатила дълга си и между тях нямаше неуредени сметки. Жулиет излезе в коридора и остави мракът да погълне „Вихрения танцьор“.

— Е, подслони ли ранените си овчици? — попита Дантон, когато Франсоа се върна при каретата.

Франсоа кимна сухо.

— Като че ли не е радваш много, че се отърва от тях?

— Работата е там, че не съм се отървал. Жулиет дьо Клеман току-що ми съобщи, че е убила един мъж, преди да напусне манастира.

Дантон подсвирна.

— Това ще рече, че ние скрихме не просто една обикновена аристократка, а жена, която убива героите на революцията. — Той се разсмя гръмко. — Длъжен съм да призная, че това момиче ме изпълва с възхищение. Тя има остри нокти на хищник и умее да си служи с тях.

— Срещу нас.

— Известно е, че Дюпре е готов на всякакви сделки със съвестта си, просто защото няма съвест. Би могъл да му я предадеш, а той в замяна да си затвори очите, че сме й помогнали да избяга.

Франсоа си спомни ненадейно напрегнатото и объркано лице на Катрин Вазаро. Прекрасно знаеше какво я чака в ръцете на Дюпре.

— Е?

Франсоа се качи на капрата и седна до Дантон.

— Само ще дадем на Дюпре опасно оръжие, с което да ни шантажира. По-разумно е да изведем жените от Париж.

Дантон го изгледа лукаво.

— А ние с теб сме разумни мъже, нали? Иначе щяхме ли да се присъединим към „разумните“ хора, които ще спасят нацията? — Той изплющя с камшика и конете потеглиха. — Прави, каквото искаш. Ако обаче се провалиш и завлечеш и мен, ще се отрека от теб.

Франсоа поклати глава със съмнение:

— Не, ти не би се отрекъл от мен!

— Не вярваш ли?

— Способен си да ме прокълнеш, дори да ми разбиеш черепа, но не би се отрекъл от мен. — Франсоа го погледна усмихнато. — Защо, мислиш, потърсих именно теб, когато преди две години пристигнах в Париж? Цял свят знае, че си най-верният човек, Жорж Жак.

Дантон направи кисела физиономия.

— Животът невинаги е толкова прост. В смутни времена лоялността може и да не издържи.

Франсоа не възрази.

— Вироглав безумецо, послушай ме! Аз съм най-обикновен простосмъртен. Страдам от страхове и изтощение и познавам алчността и завистта. Кой по-добре от теб, знае колко корумпиран мога да бъда? Не ми се доверявай! Не се доверявай никому!

Франсоа само се усмихна.

Дантон тежко въздъхна.

— Е, добре. Как смяташ да ги изведеш от Париж?

— Все нещо ще ми хрумне.

— Гледай обаче планът ти да не бъде прекалено заплетен. Кой твърдеше, че баските били простодушни хорица? Ти никога не би избрал правия път, ако има и лъкатушен.

Дантон поклати загрижено глава и камшикът му изплющя над конските гърбове.

— Нито следа от гражданката Справедливост — обясни Пирар на Дюпре. — Наши хора претърсиха всички села наоколо. Но не се тревожете, ще я намерим.

— За какво да се тревожа? Тази вещица не може да е отишла далеч пеша. — Изящният златен медальон в ръката на Пирар беше със скъсана верижка и целият покрит със засъхнала кръв. Дюпре му отне накита и го претегли на дланта си. — Намерил си я при мъртвия Малпан?

Мъжът кимна.

— Под трупа му.

— Само това ли намери?

— Освен това една рисунка на манастира. — Пирар се изкикоти. — По дяволите, да намериш такова нещо в гробницата на някаква монахиня! Но то си е изобщо щура работа да се зачерниш зад тия стени, нормална жена не би го направила, нали така гражданино?

— Да.

Дюпре продължаваше да съзерцава медальона, който нежно блестеше на слънчевите лъчи. Беше изискан накит, достоен за принцеса. Дюпре си представяше как украсява шията на хубава млада аристократка, дъщеря на някой маркиз или дук.

— Да хвърля ли картината при останалата плячка в каруцата?

— Какво? Ах, да. Хвърли я, не се бой.

— А верижката?

Пръстите на Дюпре се сключиха собственически около изящното украшение. Вкусът и майсторството, с които беше направено, издаваха, че е било носено в свят на най-голям разкош и блясък, може би дори в двореца. Ако предадеше украшението, щяха да го претопят или някой щеше да го открадне, за да краси после тлъстия врат на някоя буржоазка. Медальонът заслужаваше по-добра съдба.

— Забрави тази дрънкулка. Аз ще я предам, където трябва.

Пирар се ухили лукаво.

— А после ще я видим в деколтето на малката актриса, която ухажвате, нали?

Дюпре хвърли на Пирар презрителен поглед. Не проумява ли този момък, че плячка като тази трябваше да попадне в ръцете на човек, достоен за нейното великолепие? Камий Кадо заемаше в живота му важно място, ала това беше едно тъмно и потайно място, което нямаше нищо общо с изтънчеността и бляскавия разкош. Този Пирар беше не само кръгъл глупак, но проявяваше недопустима фамилиарност, откакто беше назначен за лейтенант при Дюпре. Ще трябва да предприеме нещо за затягане на дисциплината…

— Не, нямам намерение да я давам на Камий. — Щеше да нареди да почистят и поправят медальона и да полират златото, докато заблести така ярко, както по времето, когато са го носили във Версай. — Ще го дам на единствената жена във Франция, която е толкова чиста, че ще заслужава да го има.

— И коя е тя?

Дюпре извади поизцапаната носна кърпа от джоба си, за да изтрие една засъхнала капка кръв от гравираното люляково клонче.

— Моята майка.

Катрин крещеше е всичка сила.

Жулиет скочи мигом от леглото и се втурна към стаята й. Какво ли се беше случило? Преди малко приятелката й спеше дълбоко.

Старият Робер стоеше пред вратата на Катрин, която Жулиет беше оставила полуотворена и кършеше ръце от отчаяние.

— Мадмоазел Катрин не е…

— Тя има треска — каза Жулиет и профуча като хала покрай него. — Аз ще се погрижа за нея. Вървете да спите.

— Да спя ли? — запита той смаяно. — Но още е рано. Мари и аз тъкмо седнахме да вечеряме, когато чухме мадмоазел да крещи.

Да вечерят ли? Значи сега не беше сутрин, а вечер. Тя бе проспала целия ден.

Катрин отново изкрещя.

— Сега нямам нужда от вас. Щом свършите с вечерята си, донесете малко супа и вино за мадмоазел Катрин. — Жулиет затвори вратата зад гърба си.

Катрин се мяташе буйно в леглото, без да се събужда.

Жулиет се наведе над нея.

— Прозорците са отворени. Трябва ли всички съседи да разберат, че сме в къщата? Събуди се! — Тя сграбчи Катрин за раменете и я разтърси. Момичето повдигна клепачи и ококори подивели, изпълнени с ужас очи. Раздразнението на Жулиет в миг се стопи.

— Ти си в безопасност… всичко е наред, Катрин.

— Жулиет? — прошепна Катрин. — Сънувах, че — тя настръхна от мрачно предчувствие. — Истина е, нали?

Жулиет седна върху леглото.

— Да, истина е.

— Те ми причиниха болка. — Гласът на Катрин издаваше детинска почуда. — Така, както изтезаваха Анриет и сестра Матилд.

Жулиет стискаше силно ръката й.

— Разкъсаха ми дрехите и после… после разкъсаха и мен.

— Да. — Пръстите на Жулиет стискаха все по-силно. — Ала ти го надживя, а аз убих canaille, който направи това с тебе.

— Убийство. — Очите на Катрин плувнаха в сълзи. — Един от седемте смъртни гряха. Аз съм виновна, че на съвестта ти лежи смъртен грях.

— Нямаш никаква вина. Аз сама взех решение…

— Не, вината е моя. Ти никога нямаше…

— Направих го с удоволствие — прекъсна я Жулиет. — Радвах се, че го умъртвявам. На драго сърце бих ги избила всички до крак.

— Казваш го, но не го мислиш сериозно.

— Напротив — настоя Жулиет. — Бих искала да ги видя всичките мъртви. Не, по-добре да ги гледам как се пекат в пъкъла. Нима очакваш, че ще простя? Би ли простила на онова отвратително животно, което те изнасили?

— Аз… аз не искам да мисля за него. — Катрин извърна глава към прозореца. — Не искам да мисля за тях.

Жулиет замръзна. За тях? Беше прекалено уморена, за да обърне внимание, че Катрин говореше в множествено число.

— Катрин, колко бяха онези, които те нараниха?

Катрин прошепна едва чуто:

— Двама.

Див гняв обзе Жулиет, отне й дъха, накара кръвта й да бие в слепоочията.

— В гробницата имаше само един.

— Преди това бяха двама. Другият си тръгна, след като… — Гласът й не се подчиняваше. — Но вторият остана. Той го правеше отново и отново, докато аз…

— Шшт. Спи сега. — Жулиет я прегърна. — Вече не може нищо да ти стори.

— Напротив, може. Сънувах го. Беше тук, върху мен. Измъчваше ме. Гледаше ме, без да има лице. — Катрин трепереше неудържимо. — Разбираш ли, той нямаше лице. В гробницата беше много тъмно, за да го видя. Бяха само сенки без лица. Мислех си, че ще разбера защо ми причиняват това, ако успея да видя лицата им. Но те нямаха лица. — Катрин дишаше тежко. — А после забелязах, че и аз нямам лице. Бях нищо. Някаква дрипа, която можеше да се използува и после да се изхвърли на боклука. Онова, което правеха с мен, нямаше никакво значение, защото бях вече толкова нечиста, кална, омърсена, че не мажеше повече…

— Не е вярно — каза Жулиет. — Нищо от това, което говориш, не е вярно. Ти нямаш никаква вина за случилото се.

— И каква полза от това? Прекрасно знаеш, че една жена е длъжна да се пази чиста за своя мъж. Мислиш ли, че на този свят ще се намери поне един, който би взел такава като мене за жена?

Жулиет се колебаеше. Не можеше да излъже приятелката си, че всичко това няма никакво значение. За жените светът не беше нито справедлив, нито добър.

— Не е необходимо да се разгласява какво се е случило. Във Версай имаше много начини да се прати жениха за зелен хайвер, така че да повярва, че има девственица до себе си. Бихме могли…

— Лъжата ме отвращава. И без това съм достатъчно опетнена, за да прибавям и лъжа към греховете си. А и никога не бих посмяла да се омъжа. — Очите на Катрин потрепнаха под клепачите като на животно в смъртна агония. — Той би ми причинил болка. Никога няма да позволя да ме докосне мъж.

Жулиет трябваше да преглътне, за да разхлаби спазъма на гърлото си, от който направо се задушаваше.

— Никой няма да ти причинява болка. Сега се отпусни и се опитай да заспиш. Робер ще ти донесе супа и вино.

— Не съм гладна. Нали няма да ме оставиш сама? — Катрин шепнеше със затворени очи. — Страх ме е, че пак ще сънувам…

Но Жулиет забеляза, че Катрин задрямва. След всичко преживяно, беше съвсем естествено да иска да се свие на кълбо и да потъне в забрава, но тази безрезервна готовност, с която търсеше спасение в съня, никак не се харесваше на Жулиет.

Внезапно Катрин отвори очи и я погледна уплашено.

— Жулиет, на теб нали нищо не ти се случи? Успя ли да избягаш, без да…

Кръвта.

Преподобната майка, коленичила пред трибунала.

Златният потир на причастието.

Изящната ръка на Дюпре, която дава знак на мъжа с червената фуражка.

Жулиет пропъди спомена и се усмихна на Катрин.

— Разбира се, че избягах невредима. Как мислиш, толкова ли е лесно да ме хванат?

Лицето на Катрин се разведри.

— О, не! Ти не би допуснала да ти се случи такова нещо. Ти си силна.

Кръв.

Ръката на Жулиет застина около китката на Катрин.

— И ти си силна, Катрин. Ще се оправиш.

— Така каза и той. — Думите на Катрин едва се чуваха.

— Кой?

— Онзи човек… Франсоа.

Жулиет я изгледа невярващо. Ечеле не й приличаше на човек, който раздава утешения наляво и на дясно. Той очакваше от другите по-скоро враждебност, което съответстваше на собствения му характер.

— В такъв случай е по-умен, отколкото си мислех.

— Той беше не на себе си от гняв. Не знам защо…

— Не мисли сега за това. — Жулиет пусна ръката на Катрин и се изправи. — Прогони всички мрачни мисли. Аз ще седна оттатък в креслото и ще те пазя.

— Боже мой, изчезнала е. — Катрин опипваше шията си. — Верижката ми. Няма я.

Жулиет усети, че й прилошава. Как не беше забелязала още вчера, че верижката с медальона вече не е на шията на Катрин? Ако Дюпре беше намерил верижката до онзи труп, щеше да има в ръцете си портрета на Катрин… Но не биваше да се поддава на паниката… Медальонът може да е паднал, а портретчето трудно се откриваше, тъй като ключалката и цепнатината бяха почти невидими.

— Обичам тази верижка! Исках да я нося цял живот, а ето че е изчезнала.

Катрин явно не схващаше цялата опасност от случката да се намери до мъртвеца в гробницата, а Жулиет нямаше намерение да й обяснява.

— Ще ти нарисувам друга миниатюра.

— Няма да е същата. — Катрин затвори очи и прошепна: — Вече нищо няма да е същото.

Жулиет се отпусна на креслото и облегна изнурено глава на високата облегалка. Думите на Катрин почти съвпадаха с онези, които самата тя беше изрекла предишната вечер в салона. Как искаше да й възрази, но как, когато Катрин говореше самата истина?

До леглото гореше една свещ. Като капковиден топаз светлината висеше сред нежния мрак.

Най-сетне трябва да се науча да рисувам пламъци, помисли си Жулиет в просъница. Един или два пъти се беше опитвала, но беше много трудно върху лененото платно. Огънят се променяше непрекъснато, багрите преливаха от златисто и изумруденозелено до кехлибарено и рубиново. Жулиет възприемаше цветовете като непреходни ценности. Беше много по-просто да се рисуват хора, особено ако успееше да надникне зад фасадата им…

— Как е Катрин?

Плътен мъжки глас, пресипнал от напрежение, я изтръгна от унеса. Едва си наложи да откъсне очи от свещта и примигна срещу лицето, надвесило се над нея в мрака.

Жан Марк!

Той беше тук! Завладя я огромна, необуздана радост, инстинктивна и смущаваща. След всички години на очакване той беше тук!

— Отговори ми!

Тя скочи на крака и се изправи срещу него вече напълно будна, разгневена от остротата на тона му.

— Защо не я взехте? Вие поехте отговорността за нея и не беше честно да я оставяте беззащитна…

— Тихо. — С треперещи пръсти той й запуши устата. — За бога, не ме посрещай с упреци и обвинения. Идвам от манастира и ви смятах и двете за умрели. Препусках като луд насам. Значи Филип е успял да пристигне навреме?

— Филип ли?

— Изпратих Филип да… — Той не довърши мисълта си, когато забеляза обърканото й изражение. — Боже милостиви, значи той не е пристигнал?

— Вече ти казах, че никой не дойде да вземе Катрин.

Тя го погледна гневно.

— Вие допуснахте тези canaille да я изнасилят — а ако я бяха и убили, целият грях щеше да падне на вашата глава. От седмици насам една след друга пристигаха карети и отвеждаха послушниците, но за Катрин не дойде никой.

Жан Марк беше загубил дар слово от изумление и ужас.

— Изнасилена? — Наситеният маслинен цвят на кожата му изведнъж се превърна в мъртвешко жълто. — Боже милостиви… клетото дете!

— Те насилиха старите жени и децата.

— А ти? Здрава и читава ли си?

— Как бих могла да бъда след всичко, което видях…

— Merde! Жулиет, направиха ли ти нещо?

— Катрин беше изнасилена от двама мъже, а тя е…

— За Катрин вече чух. Питах те за тебе. — Той я сграбчи за раменете и я принуди да го погледне в очите. — Кажи най-сетне… изнасилиха ли те?

— Не.

Тежкото му дишане се смени от въздишка на облекчение.

— Какво щастие. Вината ми е достатъчно голяма и без това.

— Вашата вина е огромна. Защо не дойдохте?

— Наложи се да отпътувам по спешни сделки в Тулон. Когато преподобната майка ми писа, отидох във Вазаро и веднага изпратих Филип да ви прибере от манастира. Отдавна трябваше да е пристигнал при вас.

— Навярно и той е „пътувал по важни сделки“ и е решил, че съдбата на Катрин не е толкова важна, че да си губи времето за нея.

— Не знам какво го е задържало. — Жан Марк прехапа устни. — Но ще разбера.

— Много късно. Късно е, закъсняхте с два дни. — Жулиет усещаше как сълзите й ще рукнат и махна ядосано. — Нараниха я, Жан Марк.

— Знам. — Той я погледна настойчиво. — Няма никакъв смисъл, ако ти кажа, че ще се обвинявам, докато съм жив. Не ми остава нищо друго, освен да се помъча да поправя нещата. Сигурна ли си, че нищо не ти се е случило?

— Нищо, което да има значение. — Тя смръщи чело. — Ах, забравих… наложи се да убия един мъж.

Напрегнатото изражение на Жан Марк се отпусна незабележимо.

— И ти смяташ убийството на човек за нещо незначително?

— Беше един canaille. Той изнасили Катрин.

Усмивката на Жан Марк помръкна.

— Да, един canaille. Съжалявам, че ми отне това удоволствие.

— Там е имало още един. Ако откриете кой е бил, ще можете да му отмъстите.

Той се поклони дълбоко.

— Колко великодушно от твоя страна, Жулиет. А сега ми разкажи как се измъкнахте от клането в манастира.

Тя разказа накратко какво се беше случило и каква роля бяха изиграли при бягството им Ечеле и Дантон.

— Франсоа Ечеле — измърмори той, потънал в размисъл. — Много съм му задължен.

— Бъдете уверен, че той ни помогна с крайно нежелание, буквално от немай-къде.

— С нежелание или не, той ви е спасил.

— Така е. Трябва да поговорим по-подробно. Елате долу в кухнята, ще ви потърся нещо за ядене.

— Аха, значи все пак ми се полага закуска? А пък аз вече си мислех, че моето закъснение завинаги ме обрича на немилост.

Умора и мъка се долавяха под подигравателния му тон, а Жулиет забеляза за пръв път дълбоките сенки под очите му и слоя прах върху елегантния му тъмносин жакет. Внезапен порив на почти майчинска милост към него стопи гнева й.

— Вие сте много привързан към Катрин. Знам, че никога няма преднамерено да й сторите зло. Но се показахте глупав и неразумен.

По устните му трепна лека усмивка.

— Вече бях забравил острия ти език. В спомените ми ти беше само… — Той замълча и я погледна. — Колко мило, че не откриваш у мене зла умисъл, а само глупост и неблагоразумие.

— Трябваше на всяка цена да я приберете. Какви са тези толкова важни сделки?

— През последната година Националното събрание конфискува осем от корабите ми за военноморския флот — прекъсна я Жан Марк. — Надявах се да спася нещо от складираната в Тулон стока, преди тези алчни чудовища да отмъкнат и нея. — Той поклати глава, сломен от мъка и разочарование. — Струваше ми се наистина важно.

— Осем кораба ли? Толкова много?

— Щяха да ми отнемат всичките, ако още преди две години не бях изпратил по-голямата част от флота си в Чарлстън.

— Знаели сте, че ще ви отнемат корабите?

Той кимна язвително.

— Да, при първа възможност и под какъв да е предлог. Много от героичните членове на Събранието са корумпирани като аристокрацията, чието място заемат. Подкупът и хитростта са единствените начини да се спасиш от тях.

Тя настръхна.

— Светът, изглежда, гъмжи от крадци и убийци, Франсоа се опита да ми обясни защо са нападнали манастира, но аз не разбрах нищо. Никога няма да проумея защо го направиха.

— Нападението е било пълно безумие. Как може да се разбере безумието? — Той потърси погледа й. — Господ ми е свидетел, никога не съм допускал, че някой би посегнал на манастира. Изпратих Филип да ви вземе, защото в Париж е твърде опасно. Ако смятах, че има такава опасност, щях да дойда сам. — Устните му потръпнаха конвулсивно. — Но ти имаш право, бях престъпно глупав и безотговорен.

Жулиет не можеше да не усети дълбоката болка, която се долавяше в думите му.

— Е, навярно не сте виновен за всичко — побърза да каже тя.

— Нима си готова да ми простиш? — Жан Марк поклати мрачно глава. — Вината е изцяло моя и ти имаш право да ме прокълнеш. — Той докосна една къдрица на слепоочието й, която се уви около показалеца му — Под острите бодли тук бие едно меко сърце.

Върхът на пръста му продължи леко да гали скулата й, плъзгайки се по копринената кожа. Това беше жест на почти непоносима нежност. Тя преглътна.

— Глупости.

— Не бива никога да показваш скритата си мекота. Във всеки случай не и пред мен. — Погледът му пламтеше в хипнотична възбуда. — Опасно е за теб, Жулиет, не ми позволявай да открия нито една твоя слабост.

— Аз… аз не разбирам, какво имате пред вид.

— Знам, че няма да разбереш. — Той се усмихна горчиво. — Един Господ знае защо ти го казвам. Трябва да е от чувството за вина. Но не се бой, като се наспя, пак ще дойда на себе си и ще ти бъда достоен противник.

— Противник ли? — попита Жулиет объркано. — Не бих искала да воювам с вас.

— Напротив — обясни той тихичко, — още от първата ни среща воюваш с мен. Това е част от играта.

— От играта ли?

Той се обърна и тръгна към вратата.

— Да оставим това сега.

Жулиет си припомни, че Жан Марк веднъж вече бе казал нещо подобно. Отдавна, в доброто старо време.

— Не ви разбирам. Изглеждате твърде напрегнат. И не бива сега да си тръгвате. Ще ви приготвя нещо за ядене, а после трябва да поговорим за Катрин.

— В момента нямам намерение да говоря нито за Катрин, нито за каквото и да е друго. А и съм прекалено уморен, за да ям — каза Жан Марк. — От Тулон до тук не съм слизал от седлото и искам само да се изкъпя и да спя. Няма да се събудя дванадесет часа.

— Дванадесет часа ли? Не става! Трябва да обсъдим какво да правим с Катрин.

— Скъпа моя Жулиет. — Мекият му тон не беше в състояние да скрие желязната му решимост. — По-добре ще е, ако научиш веднъж завинаги, че правя само онова, което искам, и че ме отвращават фрази като „не става“.

Последното го разбирам добре, помисли си тя сърдито. Тя също не търпеше подобни изрази.

— И аз се чувствам по съшия начин, но ако вие…

— Утре. Bonne nuit20, Жулиет. — Вратата се затвори тихо подире му.

Удивена, Жулиет погледна към вратата, искаше да изтича след него и да го застави да я изслуша. После се обърна бавно, тръгна отново към леглото и изтегли завивката нагоре. Беше забравила колко упорит можеше да бъде той. Знаеше, че не допуска да му се натрапва нищо и навярно щеше да направи точно противоположното, ако тя продължи да настоява.

Обърна се настрана. Едно едва осезаемо тръпнещо чувство я обля. Той беше тук! Красив, блестящ, толкова тъмен и загадъчен, както го пазеше в спомена си. И докато го затрупваше с грамада от упреци и обвинения, буквално беше всмукала в душата си необичайната форма на неговите скули и се опитваше да проникне зад искрящите му черни очи. Идваше й да протегне ръка и да докосне твърдата му буза или силните мускули на бедрата му.

Да докосне ли? В началото отхвърли енергично този мисъл, за да се залови тутакси след това отново с нея. Желанието да изследва тялото му по всяка вероятност се дължеше на любопитството й на живописец.

Тя затвори очи и се помъчи да заспи. Да, онова, което чувстваше, не беше възбуда, а само любопитството на човека на изкуството, който е открил ново предизвикателство. Сигурно изпитваше и облекчение, тъй като пристигането на Жан Марк идеше да зарадва и успокои Катрин.

Жан Марк сви дланите си в юмрук, когато застана до леглото и погледна спящата Катрин. Защо беше дошъл тук? Трябваше да отиде да си легне, както беше казал на Жулиет. Във всеки случай сега не възнамеряваше да буди Катрин и още рано да се изправи пред съда на обвинителния й поглед.

Не, Катрин никога не би го упрекнала. Тя беше кротка и блага, както беше кротък и благ баща й. И като него щеше да страда и по-скоро щеше да се остави да й извият врата, отколкото да изрече дори една обвинителна дума.

И все пак вината беше негова и той знаеше защо е тук. Искаше да се убеди с очите си, че Катрин е поне жива. Но това не го успокои. Катрин лежеше като от восък, озарена от благост и кротост, пълно противоречие на енергичната виталност на Жулиет.

Жулиет.

Странно как съдбата след всичките тези години отново я беше довела в траекторията на неговата власт и закрила, както преди много време в селската странноприемница. Почти беше склонен да приеме това като доказателство, че невинността притежава ангел — хранител.

Почти. Катрин беше също невинна и целомъдрена, но ангелите не бяха я опазили.

Той погали нежно светлите коси на Катрин, разпилени върху възглавницата. Не беше се оказал на висотата на отговорността, която му бяха възложили. Винаги беше прекалено зает, прекалено нетърпелив и отгоре на всичко постоянно на път. Когато Катрин го посещаваше беше й обръщал само бегло внимание и никога не беше спирал за по-дълго и не се беше заинтересувал дали тя се нуждае от блага дума и малко разбиране.

Усети, че в гърлото му заседна буца. Самообвиненията бяха безсмислени.

Катрин и Жулиет бяха все пак живи.

Трябваше да се примирят с нещастието и да намерят начин да продължат да живеят с него.

(обратно)

Глава осма

Рано сутринта на следващия ден пристигна Филип Андреас, блед, сериозен и безкрайно облекчен, когато Жан Марк му съобщи, че двете момичета се бяха измъкнали от клането в манастира.

— Прав си да ме ругаеш, Жан Марк — каза Филип със съкрушен глас. — Когато пристигнах в Париж и чух за клането, се почувствах… всички обвинения, които би могъл да измислиш, аз вече съм си ги отправил.

— Така ти се пада. Какво, за Бога, те забави толкова?

Филип, които се изчерви чак до корена на косите си, мълчеше. Жан Марк го погледна смаян.

— Да не би… пак ли жена?

— Една работничка в имението. Тя беше… никога не ми е хрумвало, че тези два дни ще се окажат толкова съдбоносни.

Жан Марк отвърна с горчив присмех:

— Да се надяваме, че твоята историйка с някаква си берачка на цветя ще ти бъде компенсация за това, което се случи с Катрин. — Жан Марк прехапа гневно устни. — Филип, случаят не може да се изчерпи с едно извинение. Защо, по дяволите, не направи онова, което ти наредих?

— Не можех да предположа, че е възможно да се случи такова нещо — беше всичко, което можа да отговори Филип. — Прекрасно знаеш как тихо тече животът във Вазаро. Войната и революцията са далеч от там.

— Бъди проклет, нещастнико, нима не ти казах, че трябва незабавно да тръгнеш! — Жан Марк се овладя, когато забеляза отчаяното лице на Филип. От къде на къде изливаше гнева си върху младежа? Той самият трябваше да тръгне по най-бързия начин за манастира. В своя малък рай Филип беше толкова изолиран от бесовете на революцията, че действително не можеше да предвиди какво може да се случи. За него обаче нямаше извинение. Той беше насъбрал достатъчно горчив опит с фанатици и изнудвачи в Националното събрание и прекрасно знаеше, че гладни банди безчинстват по градове и села.

Той се изправи и отпусна свитите си юмруци.

— Е, хайде, станалото — станало, нищо вече не може да се върне назад. Но нека се опитаме поне малко да поправим положението. Жулиет ми каза, че помощникът на Дантон, някой си Франсоа Ечеле, им помогнал да избягат. Искам да се запозная с него. Намери го и го доведи тук.

— Смяташ ли, че е разумно? Дантон публично заяви, че одобрява клането.

— Нуждаем се от помощ и Ечеле е най-подходящият човек, които можем да намерим.

Филип още се двоумеше.

— Мога ли да се кача при Катрин? Бих искал да й кажа колко съжалявам, че…

— Не вярвам да поиска да ви види — на вратата стоеше Жулиет и го гледаше. — Спомням си за вас. Вие сте Филип. Аз съм Жулиет дьо Клеман.

Филип се поклони.

— И аз си спомням, мадмоазел. Не мога да изразя колко…

— Но защо, за Бога, не дойдохте да я вземете?

Той се изчерви отново.

— Аз бях… възпрепятстван.

— А Катрин беше изнасилена.

— Жан Марк току-що ми каза. Въобще не мога да ви опиша колко съжа…

— Филип, тръгвай вече! — каза Жан Марк. — Бих искал да разговарям с Ечеле още преди вечеря.

Филип се поклони отново пред Жулиет и побърза да напусне салона.

Жулиет се обърна към Жан Марк.

— Изпратихте го да извика Ечеле, нали? Добре. Защо не сте… какво разглеждате така съсредоточено?

— Теб.

— Да не би да съм си изцапала лицето? — Тя вдигна ръка към бузата си. — Сутринта търках пода и…

— Търкала си пода?

— Че защо не? Робер и Мари не са вече първа младост, а не бива да държим други слуги в къщата. А пък и в миенето на подове имам богат опит. В манастира ми се налагаше твърде често да упражнявам това умение. — Тя свали ръка от бузата си. — Мога да се измия и по-късно. Малко мръсотия няма да ми навреди особено.

— Да, няма да ти навреди. — Жан Марк си помисли, че дори да е изрисувана като индианец, пак нямаше да й навреди в неговите очи. Винаги беше обичал кожата й — рози и мляко, сияеща от живот и младост и сякаш осветена отвътре. Миналата нощ на светлината на свещта лицето й се губеше във водопад от пищни къдри, сред които блестяха любопитните й кафяви очи, неустрашими и нетърпеливи. А днес сутринта слънчевата светлина разкри една пленителна Жулиет, много женствена и нежна. Невзрачната й кафеникава вълнена рокля прилепваше плътно около талията и открояваше заоблеността на гърдите й. Жулиет беше средна на ръст, но изглеждаше по-висока заради извънредно изправената си стойка и грациозни движения. Тази горда, изопната като струна осанка, допринасяше да изглежда предизвикателна и опърничава. Боже, колко го възбуждаше това момиче!

Погледите им се срещнаха и тя му противопостави цялата гордост и непримиримост, които личаха и в изправената й стройна фигура.

— Трябваше да ме изслушате вчера.

— Не обичам да ми заповядват какво да правя. И, напротив, не мога да устоя, когато ме помолят. — Той се усмихна. — Трябваше просто да кажеш: „Жан Марк, s’il vous plait“21 или пък „Жан Марк, бихте ли били така добър?“. Тогава нямаше да възразя и щях да направя каквото искаш.

За негова изненада бузите й пламнаха в огнено червено.

— Не ставайте смешен! Възможно е вашите любовници да ви ласкаят по този начин и да гъделичкат самолюбието ви, от мен обаче никога няма да чуете никакво „моля“.

— Така ли? — Той вдигна въпросително едната си вежда. — Колко жалко! Боя се, че в такъв случай ще получиш от мен далеч по-малко, отколкото искаш.

— Не искам нищо от вас… — Тя си пое дълбоко дъх. — Знам, че си играете с мен. Обичате да жонглирате с думите, нанасяте удар, а после се отдръпвате и наблюдавате въздействието.

— Ах, така ли? — В момента единственият удар, който му беше в ума, нямаше нищо общо с думите. Искаше му се тя да бъде по-мека и беззащитна, не толкова нападателна. Беше му трудно да мисли за бедите, които беше преживяла, когато плътта му така болезнено копнееше за нея.

— Точно така! — сопна му се тя и ръцете й се свиха в юмруци. — Когато разговарям с вас, не разбирам нищо. Никога не мога да проникна в душата ви. Вие сте още по-непроницаем, отколкото тогава в странноприемницата край Версай.

— Като огледало… спомням си, че някога ме беше нарекла така. — Той сведе глава. — Или може би ставаше дума за цяла галерия от огледала?

— Пак ми се присмивате. — Тя вдигна брадичка. — Но нищо, вече започвам да свиквам и ще намеря начин да ви опозная.

— Представям си няколко чудесни начина за това, но ти предлагам да опиташ със „S’il vous plait, Жан Марк“, докато се появи възможност за нещо друго.

Тя избегна погледа му.

— Не, не бих могла… — Но когато усети напрежението му, изведнъж смени темата: — Какво ще правите с Катрин?

Жан Марк внезапно изпита гняв към себе си. Какво ставаше с него? От всички страни над тях бяха надвиснали огромни опасности, а той не може да мисли за нищо друго, освен за страстта си. Ехидната му усмивка изчезна.

— Катрин трябва да изчезне от Париж по най-бързия начин. Във Вазаро ще бъде в безопасност.

Веднага осъзна, че е говорил само за Катрин. Нима трябва да остави Жулиет в Париж, изложена на постоянна опасност само защото я желаеше?

— Не знам дали някога ще бъде в безопасност. — Жулиет потръпна. — Не познавате Дюпре.

— Наистина. Виждал съм го няколко пъти заедно с Марат, но никога не са ми го представяли. — Той я изгледа изпитателно. — Но ти изглежда го познаваш добре. Какво се случи в манастира, Жулиет?

— Знаете какво се случи. Разказах ви за Катрин.

— Но не за себе си.

Тя избягна очите му.

— Няма нищо за разказване.

— Най-вероятно е точно обратното.

— Защо е този разпит? Сега е важно само състоянието на Катрин.

— Много си упорита. Е, добре, нека говорим за Катрин. Боиш се, че този Дюпре би могъл да я преследва чак до Вазаро?

— Да, ако открие, че е останала жива и може да разкаже истината за онази нощ. Ще премахне всички свидетели, които биха могли да опровергаят обвинението срещу монахините.

— Тогава ще трябва да се погрижим да не я открие. Щом намерим начин да се измъкнем от Париж, ще я скрием във Вазаро.

— Катрин трябва да замине веднага. Не бива нищо да й напомня за манастира. Вие не разбирате… — Жулиет прехапа долната си устна до кръв. — Много се страхувам за нея. Последните дни приличаше на призрак и се луташе наоколо като лунатичка. Не ме забелязва. Не забелязва никого.

— Постепенно ще дойде на себе си. Но не можем да минем през караулите, докато не започне да се държи нормално.

— И как ще осигурите нейната безопасност, ако смея да попитам?

Той повдигна рамене.

— Нямам представа. Най-напред трябва да се ориентирам в ситуацията, а после ще мисля какво ще е най-добре.

— Ще мислите? По-добре направете нещо!

— Вече го сторих. Пратих да извикат Ечеле.

След кратко колебание Жулиет се призна за победена.

— Извикайте ме, ако дойде. Трябва да отида при Катрин. Не е докоснала закуската си. На всяка цена трябва да хапне нещо. — Тя се обърна, но в следващия миг не издържа и полита: — Защо сте я запазили?

— Какво, моля?

— Моята картина на „Вихрения танцьор“. — Тя посочи ъгъла на салона, където висеше картината. — Не е лоша, но не е чак шедьовър като другите ви платна.

— На мен ми харесва. Винаги се радвам да я видя, когато идвам в Париж.

— Защото изобразява „Вихрения танцьор“ ли?

— Вероятно. — Той се усмихна. — Възможно е зад „огледалото“ да съм сантиментален като баща ми, когато става дума за семейна традиция.

Жулиет се спря пред картината и се загледа в грациозната фигура на златния жребец, танцуващ в стихията.

— Къде е той сега?

— „Вихрения танцьор“ ли? Един Бог знае. Статуетката изчезна мистериозно в деня, когато кралското семейство беше принудено да напусне Версай и да се премести в Париж. Носят се слухове, че кралицата е скрила фигурата някъде из замъка или в парка, за да не попадне в ръцете на революционерите.

— Тя има право да го стори — рече Жулиет. — Статуетката беше нейна собственост. Отнеха й всичко, което имаше. Защо да не запази „Вихрения танцьор“?

— Е, това не е подобрило положението й пред Националното събрание. Доколкото ми е известно, някои от тези господа предложили „Вихрения танцьор“ да стане символ на революцията.

— Революцията има предостатъчно символи. А кралицата си няма нищо.

— О, значи ти все още си вярна на кралското семейство? Трябва много да внимаваш.

— Не ме е грижа нито за монархията, нито за републиката. Не се интересувам от политика. Бих могла цял живот да живея щастливо в манастира, ако не бяха онези чудовища canailles, които унищожиха всичко.

— И при най-добро желание не мога да си те представя в монашеско расо.

— Аз и не твърдя, че на драго сърце бих станала монахиня. Исках само да живея необезпокоявана, без… Но, вие пак ми се присмивате. — Тя обърна гръб на картината. — Изчезването на статуетката, изглежда, не ви тревожи много. Нима не я искате вече?

— Напротив, искам я повече от всякога. Обещах на баща си преди смъртта му, че ще върна реликвата в нашето семейство. — Той въздъхна. — Но с времето разбрах, че целта може да се постигне само с търпение.

— Аз пък съм нетърпелива. Мразя да чакам.

Усмивката му изразяваше пълно разбиране.

— Аз също, ma petite. Ала човек трябва да избере мъките на очакването, ако целта си струва.

— Но какво е това? — Жулиет спря изненадано пред купчината пакети, които Робер беше натрупал в стаята на Катрин.

— Това е гардеробът на мадмоазел Вазаро. Мосю Филип се върна и сега са с мосю Ечеле в салона.

— Филип! — Погледът на Катрин потърси уплашено Жулиет. — Не си ми казвала, че Филип е тук!

— Щях да ти кажа по-късно.

— Мосю Филип ви моли да приемете тези неща, които си е позволил да избере за двете ви.

— Но кога е успял да намери всички тези тоалети? Той беше навън само няколко часа. — Жулиет отвори един пакет и извади копринена рокля с цвят на карамел, фина златна бродерия украсяваше дълбокото деколте и ръкавите. По изящество дрехата не отстъпваше на най-хубавите тоалети, които Жулиет беше виждала във Версай. Само бродерията сигурно бе погълнала много часове непосилен труд на добра майсторка. На Роза Бертен, шивачката на кралицата, й трябваха седмици, за да ушие подобна рокля. Жулиет възкликна:

— Тук явно има някаква грешка — този тоалет едва ли е за нас. Коя ли изтънчена дама си го е поръчала и ще остане на сухо, след като са го дали на Филип?

— Мосю Филип умее да убеждава дами. Да съобщя ли на господата, че ще слезете веднага щом се преоблечете?

— Не. — Жулиет се запъти към вратата. — Аз съм достатъчно добре облечена. Роклята на жена ти напълно ме задоволява.

Робер кимна.

— И аз така си помислих. Ще съобщя на мосю Андреас, че слизате веднага.

Жулиет спря и го изгледа изпитателно. Съобразителният и тактичен слуга в един момент също би могъл да стане опасен.

— Колко умно от твоя страна.

Робер се усмихна.

— Мадмоазел Жулиет, не бива да се страхувате от мен. На никого няма да кажа, че идвате от манастира.

Жулиет го погледна въпросително.

— Откъде знаеш какво се е случило в манастира?

— О, на пазара се събират всякакви хора и разправят най-различни неща.

— Например?

— В Париж клането е в устата на всички. Но не се страхувайте… никога не бих навредил на мадмоазел Катрин. А и как човек да повярва на глупостите, които разправят за послушниците и монахините. Не понасям надутите глупаци от Националното събрание, които искат от мен да казвам „ти“ вместо „вие“ и на които трябва да съм благодарен, че мога да се наричам гражданин, след като цели шестдесет години се чувствах добре и като „господин“.

Жулиет усети прилив на топлота към стария човек.

— Благодаря, Робер. В днешно време не е никак малко да имаш доверие някому. — Тя се поколеба, но все пак каза на Катрин. — Филип иска да те види.

— Не! — Катрин подскочи и се изправи в леглото с пламтящи бузи и замъглени от сълзи очи. — Изгони го!

— Катрин, наистина признавам, че той…

— Не искам да го виждам. Никога! Жулиет, не го води при мен. Не допускай аз да…

— Няма да допусна нищо, което ти не желаеш. — Жулиет й хвърли угрижен поглед и тръгна към вратата. — Ей сега ще се върна.

— Той не бива да се качва тук! Не бива да ме вижда! Той ще… — Катрин се обля в сълзи. — Жулиет, съжалявам, прости ми. Знам, че не можеш да търпиш, когато хленча като малко дете, но не мога да се удържа… Прости ми, че съм такова бреме за теб.

— Не си никакво бреме, а когато искаш да си поплачеш, просто дай воля на сълзите си. Имаш всички основания за това.

Очите на Катрин блестяха като окъпани в дъжд сапфири, когато прошепна:

— Моля те, не му позволявай да се качи. Не искам да ме вижда така, Жулиет.

— Няма да го пускам тук. — Жулиет се обърна към Робер. — Доведи Мари. Нека поседи при Катрин.

Той кимна.

— Мари и мадмоазел Катрин винаги са се разбирали. Тя ще се погрижи за ma petite.

— Добре. Докато се върна, да се е нахранила и да е заспала отново.

— Ще се постараем да изпълним поне първите ви две заповеди — усмихна се старият прислужник. — А аз ще се погрижа за останалото.

Слизайки по стълбите, Жулиет изправи още повече рамене и тръгна към тримата мъже.

Но в Златния салон тя намери само Франсоа Ечеле и Филип Андреас. Между двамата мъже, които се различаваха като пантера от паун, цареше сковано мълчание.

Леките стъпки на Жулиет накараха Ечеле да се обърне светкавично.

— Мадмоазел, уверявам ви, че не понасям да се отнасят с мен като със слуга, който трябва да припка, когато му щракнат с пръсти. — Очите му блестяха заплашително.

Очи на пантера, помисли си Жулиет и гняв, опасен като флорентинска кама.

— Трябваше да разговаряме с вас — каза Жулиет. — Но не аз изпратих Филип да ви доведе. Жан…

— Мосю Ечеле. — Жан Марк внезапно застана до нея. — Колко любезно от ваша страна, че се озовахте на поканата ми! Аз съм Жан Марк Андреас и бих искал да ви изразя най-сърдечната си благодарност за помощта, която сте оказали на братовчедка ми и мадмоазел дьо Клеман.

— Мосю Андреас. — Ечеле се поклони. — Обстоятелствата бяха такива, че не можеше да се направи нищо повече.

— Сигурна съм, че мосю Ечеле би дал мило и драго да не се замесва — неочаквано каза Жулиет с престорена любезност. — Все пак трябва да сме му благодарни, че не ни върна на своя приятел, изверга.

— Положително мадмоазел не мисли онова, което казва. — Филип пристъпи крачка напред, сякаш искаше да я вземе под своя закрила. — Зверствата, на които е била свидетел, са я сломили.

Жулиет не беше склонна да преглътне последното.

— Сломили? И дума не може да става за това! Да не мислите, че ще припадна само защото този господин ме гледа така свирепо?

Франсоа ненадейно се усмихна.

— Не, струва ми се, че е необходимо много повече, за да ви сломят.

— И аз така мисля — каза тихо Жан Марк. — Но крайно време е да оставим споровете и да се съсредоточим върху това, за което сме се събрали.

Франсоа се обърна рязко и отиде до прозореца, който гледаше към улицата.

— Филип твърди, че е много трудно да се мине през караулите без редовен паспорт — каза Жан Марк на гърба му. — Можете ли да ни набавите пропуски?

— Не.

— А Дантон?

— Вероятно да. Но той няма да поеме този риск. Не и сега.

— Защо? — попита нетърпеливо Жулиет.

— Защото е прекалено опасно. Освен редовните караули Дюпре е поставил на пост още по един от доверените си хора при всички бариери и никога не се знае кога и къде ще се появи лично. За Дантон ще бъде катастрофа, ако намерят доказателства за някаква връзка с вас. Ще загуби всичко.

— А именно? — попита Жан Марк, по-скоро да поддържа разговора, отколкото искрено заинтересуван.

— Жирондистите. Излязат ли те от Националното събрание, екстремисти като Марат и Робеспиер ще заграбят напълно властта.

— Какво ме интересуват жирондистите — заяви Жулиет. — Трябва да измъкнем Катрин от Париж. Кажете какво да правим?

— Да чакате.

Лесно ти е да го кажеш, помисли си Жулиет отчаяно.

— Не искам да чакам.

Франсоа се обърна светкавично към нея.

— В такъв случай не е трябвало да убивате марсилеца.

Тя се вкамени.

— Нима са го намерили?

— Да, намерили са го. И са претърсили околностите, за да издирят убиеца му. Дантон твърди, че Дюпре бил много ядосан, защото това нарушава реда.

— Съмнявам се, че тази дума е уместна за едно клане. — Жулиет прехапа долната си устна. — Знае ли кой го е пратил на оня свят?

Той не знае името ви, но подозира „гражданката Справедливост“.

— И никой друг?

Франсоа поклати отрицателно глава.

В такъв случай Дюпре не е намерил огърлицата с медальона, помисли си тя облекчено.

— Сабята! Дюпре знае, че аз му взех сабята. — Тя свъси вежди. — Но не може да знае със сигурност, че Катрин е била в гробницата. Той я видя само за миг в камбанарията… освен ако си спомня, че я нямаше по време на трибунала в манастирския двор.

— Дюпре има превъзходна памет за подробности. Днес е обявил парично възнаграждение за залавянето на двете ви и е дал точно описание на външността ви.

— „Гражданката Справедливост“ ли? — попита Жан Марк.

— Мадмоазел дьо Клеман — отговори Франсоа. — Това е единственото име, с което я познава Дюпре.

Жан Марк погледна подозрително Жулиет.

— И защо гражданката Справедливост?

— Реши, че е забавно да ме нарича така. Но това не е важно. — Бръчките по челото на Жулиет станаха още по-дълбоки. — В такъв случай Дюпре не може да знае, че сме в Париж.

Франсоа кимна.

— Точно затова най-безопасно е да изчакате.

— Докога ще чакаме?

— С помощта на Марат Дантон скоро ще отстрани Дюпре от града. А Дюпре е единственият, който ви познава лично.

— Цяла орда мъже би могла да ме разпознае. Вие също ме познахте.

— Но в решителните мигове марсилците бяха далеч по-заети от мен.

Вътрешностите на Жулиет се свиха болезнено, когато си спомни с какво бяха заети бандитите.

— Да, бяха твърде заети — прошепна тя почти беззвучно.

— Те са все още заети. Търсят си нови и нови жертви. — Франсоа присви устни. — Сигурен съм, че ще минат няколко дни и погромът над манастира ще се смеси в съзнанието им с другите им подвизи.

Жулиет го погледна недоумяващо.

— Боже милостиви, нима предстоят още кланета?

Франсоа кимна.

— След като напуснаха манастира, те отишли в ла Форс. Там убили зверски принцеса дьо Ламбел, набучили главата й на пика и я отнесли в Тампл, за да я покажат на Мария Антоанета.

Жулиет направи усилие да прикрие потреса си. Майка й винаги бе мразила благата и кротка принцеса, която от ранната си младост беше една от най-верните приятелки на кралицата. Самата Жулиет не я беше харесвала много, но никога не се беше съмнявала в нейната искрена обич към Мария Антоанета.

— Не биваше да й го казвате — укори го Филип. — Не виждате ли колко е потисната?

— Кралицата? — попита Жулиет. — Убиха ли кралицата?

— Не, Тампл е добре охраняван. Кралското семейство е невредимо.

Жулиет си отдъхна. Нейно величество и Луи Шарл бяха живи!

— Какво разочарование за онези касапи!

Франсоа избегна погледа й.

— Марат няма да позволи Дюпре да напусне Париж, преди да е изпълнил задачата. Не бива да си подавате носа извън къщата, докато съществува и най-малката възможност да ви срещнат и заловят.

— Би ли могло да се постигне нещо с подкуп? — попита Жан Марк.

— Сега-засега нищо. Сигурно по-късно.

— Значи трябва да се крием тук като мишки, докато отпратят Дюпре? — Жулиет се опита да подреди мислите си. — Това никак не ми харесва. Около площада има много къщи… нашето присъствие няма да остане незабелязано. Дори при най-голяма предпазливост ще се разбере, че живеем тук.

След кратък размисъл Жан Марк каза:

— Робер ще пусне слуха, че Филип е пристигнал от Вазаро, за да посрещне двете си сестри, които са избягали от родните си места след падането на Вердюн.

— Това може да прозвучи убедително — кимна Франсоа. — Ако приемем, че няма да започнат да претърсват всяка къща. — Той се обърна към Филип. — Вие трябва да останете, за да изглежда всичко правдоподобно.

Филип кимна.

— Разбира се. Ще остана, колкото е нужно.

— Катрин не ви иска — възрази Жулиет. — Не иска въобще да ви види.

— Няма да се показвам пред нея. Но трябва да бъда тук.

— В момента и да искаме, не можем да направим нищо повече — каза Жан Марк с въздишка. — Ще ме предупредите ли, ако се появи опасност, Ечеле?

— Бъдете сигурен, че нито за Дантон, нито за мене е добре дамите да бъдат арестувани. Ще имаме големи неприятности. — Франсоа тръгна да си върви. — Ще ви съобщя допълнително, ако Дюпре напусне Париж.

— Почакайте. — Жулиет пристъпи напред. — Това не е достатъчно. Филип е чужд човек в Париж. Ако се разчуе, че братовчедката на Жан Марк е била в манастира, вие сте човекът, който трябва някак да обясни нашето присъствие тук. Щом работите за Дантон, трябва да сте известна личност. Трябва поне на всеки два дни да ни навестявате.

— Нямам никакво време за…

— Идвайте редовно, макар и за няколко минути. — Тя се усмихна жлъчно. — И носете трицветната кокарда, за да видят всички колко верни на правителството са обитателите на този дом. Истински революционер като вас и без друго никога не бива да ходи без трикольор.

Той смело издържа погледа й.

— Не смятам, че трябва да нося убежденията си на шапката.

— Да, но няма да навреди, ако го правите през следващите седмици. Не се бойте и ние като вас не горим от желание да ви виждаме. Но ако искате, Мари ще ви води в градината, където бихте могли да си почивате и да размишлявате на спокойствие. — Усмивката й помръкна. — Например за това, какво ви накара да отидете в абатството дьо ла Рен.

Той я погледна безмълвно, после обеща:

— Ако имам работа насам, ще намина пак.

С тези думи той напусна салона.

— Почакайте! — Жулиет, на която й беше хрумнало още нещо, го последва в коридора. За своя изненада го завари да стои в подножието на витата стълба, вдигнал поглед нагоре.

— Как е тя? — попита той тихо.

— Не е добре. Но едва ли може да се очаква нещо друго. Мъчат я кошмари, от които се събужда с викове. Не иска да яде… — Жулиет си пое дълбоко дъх, за да не загуби самообладание. — Мъжът, когото убих… кой беше?

— Един марсилец на име Етиен Малпан.

— Знаете ли как изглеждаше? Опишете ми го.

— Беше мъртъв, когато го видях.

— Нима?

— Смъртта придава на всекиго известна анонимност. Защо ви е да знаете как изглежда?

— В гробницата беше тъмно, така че Катрин не е могла да види кой се е нахвърлил върху нея. Казва, че мъжете нямали лица и това е най-страшният й кошмар.

— И сега искате да й ги опишете? — След като помисли малко, добави: — Етиен Малпан беше русоляв, някъде около четиридесетте, едър на ръст, тромав здравеняк.

— За ръста му си спомням добре. А какви бяха очите му?

— Вече не си спомням.

— Попитайте за цвета на очите му.

— Искате да изприпкам до църковния двор и да му отворя клепачите, в случай че не е вече в земята?

— На нея й трябва лице, цяло живо лице с всички подробности.

Франсоа поклати глава.

— Вие никога ли не отстъпвате?

— На нея й трябва лице.

Франсоа отвори вратата.

— Ще го направите ли?

— Престанете най-сетне да ми досаждате!

Трясъкът на вратата отекна във високото преддверие.

— Пазете се от него. Той е опасен човек — зад нея стоеше Филип с мрачно и загрижено лице. — Когато търсех адреса на Ечеле, събрах някои сведения. Той е доста известен сред депутатите в Националното събрание.

— Така ли?

— Официално той е дясната ръка на Дантон и негово момче за всичко, но това не е истинската му работа.

— Не ме учудва. Не прилича на момче за всичко.

— Той събира сведения за Дантон.

— Доносник значи?

— Той вдъхва страх на всички. През последните две години се е бил на пет дуела, все с мъже, чието отстраняване е било изгодно за Дантон. Излишно е да се обяснява, че не го е правил заради накърнена чест.

Това не я учуди.

— Не вярвам да тръгне да се дуелира с жена. А не разполагам със сведения, които да иска да изтръгне от мен.

— При два от онези дуели ставало дума за жени. Ечеле съблазнявал жените, за да се стигне до предизвикателство и по този начин да може да избира оръжието. — Филип поклати глава. — Това не може да се нарече честно.

— Кое, това че е използвал жените за постигането на целта си ли? — Жулиет не можеше да си представи Ечеле в ролята на съблазнител. Той излъчваше, освен физическа привлекателност, и някаква непресторена чистосърдечност, която не се връзваше с образа на интригант. — А нима вие не действате по съшия начин? Как иначе щяхте да се сдобиете с тоалетите, които Робер донесе в стаята ми?

— Това беше съвсем различно — запротестира Филип. — Аз само обясних на дамите в магазина какво ми трябва.

Той действително си вярва, помисли Жулиет смаяно. Филип беше постигнал целта си с флирт и очарователни комплименти.

— Откъде ги купихте?

Беше потърсил шивачката, при която Жан Марк обличаше любовниците си. Жулиет усети остро пробождане в гърдите. Не, не можеше да е болка. От къде на къде? Вероятно е от умора. Всички богати хора си имаха любовници, повечето от които бяха много по-елегантни от съпругите. Шивачката трябваше доста да побърза, ако искаше да облече Катрин, преди да е напуснала Париж.

— Утре ще ви дам мерките на Катрин.

Филип кимна.

— И вашите също.

— На мен ми стигат роклите на Мари.

— Моите сестри трябва да се явяват пред хората добре облечени.

Погледът на Жулиет се плъзна по елегантната му фигура и се усмихна, макар и почти незабележимо.

— Сигурно външността ми ще ви излага. — Тя се обърна към стълбището. — Е, добре, ще получите и моите мерки.

Почти беше стигнала до горната площадка, когато чу гласа на Жан Марк.

— Жулиет.

Тя погледна надолу, Жан Марк стоеше пред вратата на салона.

— Да?

Той се взираше внимателно в нея.

— Защо точно гражданката Справедливост?

Тя избягна погледа му.

— Казах ви, че няма значение.

— Ах, така ли? Започвам да се питам какво има значение за теб.

— Рисуването. Катрин.

— И нищо друго?

— Нищо друго.

По устните на Жан Марк трепна лека усмивка. Лицето му изразяваше смущаваща чувственост. Изведнъж Жулиет осъзна колко привлекателен беше той всъщност, широките рамене под синия жакет, мускулестите бедра, очертани от панталоните от еленова кожа, стройното му тяло. Улови се, че го гледа захласната и очарована, без да е в състояние да отмести погледа си или поне да го прикрие.

Той издържа на взора й.

— Много интригуващо. Трябва да се заема с разширяването на твоя хоризонт. — С тези думи той се обърна и напусна салона.

— Питахте ли я дали би искала да ме види?

Жулиет беше забравила, че и Филип е в салона. Личността на Жан Марк засенчваше всичко наоколо. Племенникът пристъпи неуверено.

— Жулиет, ужасно се срамувам, че…

— Вие се срамувате, така ли? Тогава нека ви разкажа нещо за срама. — Жулиет стисна здраво перилото. — Катрин е дотолкова смазана от срам, че не желае да види лицето ви. Как да я убедя, че виновникът трябва да се срамува, а не жертвата. Кой знае защо, тя ви смята за толкова възвишена и благородна личност, че чувства, себе си омърсена и недостойна за вас!

— Точно обратното! Моля, позволете ми да я уверя в това! — Филип пристъпи още една крачка напред. — Искам да й кажа, че аз съм човекът, който би следвало да се срамува.

— Тя няма да ви повярва. Нима я познавате толкова малко? Ще помисли, че просто я съжалявате.

— Кажете й… но, няма значение. Как бих могъл да й обясня?

— Никак. — Филип изглеждаше толкова отчаян, че Жулиет почти се трогна. Беше слушала за прословутото му въздействие върху жените, но не беше предполагала, че сама ще попадне под очарованието му. — Навярно бихте могли да я посетите след няколко дни.

Лицето му грейна.

— И вие ще ми кажете, ако мога да направя нещо… за вас или за нея? За мен би било удоволствие да ви услужа.

— Добре, ще й кажа. — Жулиет тръгна по стълбата, усещайки загрижения му поглед в гърба си.

Паун и пантера, мина й през ума. Но двамата бледнееха пред тъмното, блестящо, загадъчно огледало, което представляваше Жан Марк Андреас.

Хрумна й нещо и тя се обърна към Филип.

— Бои и ленено платно.

— Моля?

— Когато ми се налага да стоя по-дълго вкъщи, трябват ми бои и ленено платно. Ще ми ги набавите ли?

Без да изчака отговора му, тя се обърна и изтича към стаята на Катрин.

— Мосю Жан Марк не е вкъщи. Бихте ли почакали в салона, докато съобщя на мадмоазел Жулиет за вашето посещение? — попита Робер и постави шапката и ръкавиците на Франсоа върху масата в средата на преддверието. — Мисля, че е горе в…

— Не. Заведете ме в градината. — Днес Ечеле не изгаряше от желание да влиза в схватка с острия език на Жулиет. Идваше направо от Националното събрание и беше възбуден и възмутен, защото му се беше наложило да изслуша отчети за новите кланета на Дюпре. Не би могъл да обясни защо дойде тук. Нямаше намерение да се обвързва с предложението на Жулиет да посещава редовно къщата и бяха изминали само няколко дни, откакто бе затръшнал след себе си тази врата и беше излетял ядосан навън. Но така или иначе, вече беше тук, можеше и да остане за няколко минути.

Робер примигна недоумяващо, а после кимна.

— О, вие желаете да видите мадмоазел Катрин? Разбира се, мосю. Заповядайте насам.

Франсоа се поколеба. Всъщност не изпитваше никакво желание да види и Катрин Вазаро. Макар и да смяташе себе си за достатъчно закоравял, за да изпитва съчувствие към някого, видът на Катрин предизвикваше у него желанието да я успокоява и закриля.

Робер го погледна въпросително и Франсоа го последва в преддверието, откъдето една остъклена врата водеше към градината.

Катрин Вазаро седеше на мраморната пейка до фонтана, скръстила ръце в скута си. Той забеляза, че беше облечена в синьо и че слънцето блести в светло кестенявите й коси.

— Мосю Ечеле е тук — каза Робер тихо. — Иска да ви види, мадмоазел Катрин.

— Така ли? — Катрин вдигна очи от скута си и надзърна покрай Робер. Намръщи се изненадано. — Франсоа. Вашето име беше Франсоа, нали?

— Да. — Той пристъпи и се поклони. Катрин му изглеждаше още по-крехка, отколкото последния път. Около очите й имаше тъмни сенки, а китките й бяха станали още по-тънки. — Очевидно не се храните добре.

— Нямам голям апетит. — Тя отново сведе поглед към ръцете си. — Да, сега си спомням. Вие ми се сърдехте за нещо.

— Не съм ви се сърдил. — Той седна на пейката от другата страна на алеята. — Или може би съвсем мъничко.

— Защо?

— Вие се бяхте предали. Човек никога не бива да се предава. Трябва да издържи, колкото и да е голяма болката. Това е единственият начин да оцелее, за да може да отмъсти.

— Аз не искам да отмъщавам.

— Разбира се, че искате — възрази той рязко. — Това е в природата на човека. Всеки е… — Франсоа спря, когато осъзна, че тя го гледа смаяно, сякаш й говореше на някакъв чужд език. Наистина Катрин със своята кротост, нежност и спокойствие беше като същество от друг свят. В нейния свят нямаше място за хора като Дюпре, за компромиси, борби за власт и кървави изстъпления.

Ечеле избягна погледа й, обзет от мъчителното предчувствие, че тя е обречена. Този свят не понасяше нежността. Беше слабост да се прощава. Това бяха безмилостните закони на живота.

— Съжалявам — промълви тя плахо. — Ето че отново ви разсърдих, нали?

— Защо се грижите за моите чувства? Какво ви интересуват?

Тя раздвижи нервно ръце в скута си.

— Това не е просто раздразнение. Вие изпитвате… болка.

— Глупости.

Тя сякаш не го чуваше.

— Чувствам се добре тук. През последните дни седях с часове в градината. Топлината на слънцето върху лицето ми, чуруликането на птиците… човек може да потъне в тишината и да забравя болката. — Нежна усмивка озари лицето й. — Навярно градината може да помогне и на вас.

Dieu, душата й се разкъсваше от мъка и въпреки това тя се стараеше да облекчи напрежението, което усещаше у него. На Франсоа ненадейно му хрумна, че Катрин беше като градината, която току-що беше описала — красива, спокойна, огряна от слънцето и все пак изложена на всеки свиреп набег на вятъра. Усещаше как нейното спокойствие се пренася върху него и стопява раздразнението му.

Той седеше срещу нея мълчаливо и я съзерцаваше със същото объркано и удивено изражение, с което тя го бе гледала преди малко. Ненадейно осъзна, че иска да остане тук. Искаше да седи в слънчевата градина и да гледа Катрин Вазаро, да замени бъркотията на външния свят със спокойствието и тишината около момичето. Ала как би могъл да го направи, когато бе толкова затънал в мръсната, ожесточена борба?

Той рязко се надигна.

— Не, merci. Няма да остана в градината. Вие можете да седите тук и да се изолирате от света, но аз трябва да направя нещо със своя живот.

Неразгадаем израз прибягна по лицето й, преди отново да сведе поглед към сплетените си ръце.

Франсоа изпита необяснимо разочарование. Тръгна си, без да отрони нито дума.

Когато в преддверието се сблъска с Жулиет дьо Клеман, настроението му никак не се подобри.

— Вече се чудех кога най-после ще се решите да ни посетите — каза Жулиет. — Ние щяхме…

— Сини.

Тя го погледна недоумяващо.

— Моля?

Франсоа си взе шапката и ръкавиците от масата и се обърна да си върви.

— Очите на Етиен Малпан бяха сини.

— А, вие все пак сте ходили в църковния двор. А другият? Можете ли да откриете кой е бил другият?

— Няма ли да престанете с претенциите си? При клането в манастира са участвали над двеста мъже.

— Катрин сънува всяка нощ кошмари. Тя ще се побърка от мисълта, че онези мъже не са имали лица. — Жулиет присви устни. — Освен това и аз бих искала да зная.

— Дадох ви едно лице. Ще трябва да се задоволите с Малпан. — Франсоа отвори вратата. — Имам да върша по-приятни неща през свободното си време, отколкото да събирам сведения, които не само че ще ми отнемат месеци, но и ще ми спечелят врагове сред марсилците на Дюпре.

Миг преди да затвори вратата, тя извика подире му:

— Франсоа!

— Вече казах, че няма да…

— Благодаря ви.

Той я изгледа недоверчиво, ала не можа да открие по лицето й и помен от ехидност.

— Зная, че не сте длъжен да правите това за Катрин — каза тя просто. — Мисля, че може да не бързате със събирането на сведенията за другия.

— Радвам се, че можах да ви направя услуга.

— Вие наистина ме зарадвахте. — В очите й проблеснаха дяволити пламъчета. — Но не сте направили всичко, което поисках от вас. Пак не сте си сложили кокарда и…

Трясъкът на вратата заглуши последните й думи.

(обратно)

Глава девета

— Жан Марк, трябва да говоря с вас.

Жан Марк откъсна очи от документа, който проучваше и видя Жулиет да стои на прага на кабинета му. Смарагдовозеленият цвят на роклята й подчертаваше розовата й кожа и буйните й тъмни коси. Цял месец той съзнателно я беше избягвал. И сега изведнъж искрящата й жизненост му подейства като удар. Кръвта му кипна и той напрегна мускули, за да потисне реакцията, която Жулиет неминуемо предизвикваше у него.

— Не може ли да го оставим за по-късно? Имам страшно много работа!

— Не ме залъгвайте с разни претексти. — Жулиет се спусна към него. — Винаги сте зает. Денем и нощем сте заровен в книжа и аз все не мога да поговоря с вас. През последния месец нито веднъж не сте вечеряли с мен и Филип.

Жан Марк се облегна назад.

— Скъпа моя Жулиет, тези проклети якобинци поеха управлението и аз трябва да им попреча да ми отнемат цялото състояние. — Той се усмихна. — Пък и не съм подозирал, че липсвам на някого. Ако просто ме беше помолила…

— Мисля, че Катрин е бременна.

Жан Марк се стъписа.

— Не!

— Боя се, че да. Цикълът й закъснява с четиринадесет дни. В началото не исках да повярвам. — Жулиет се усмихна с горчивина. — Като че Господ не й прати достатъчно изпитания, та сега и това. Какво смятате да правите?

— Трябва да помисля.

— Да помислите? Трябва да направите нещо! Срамът и ужасът я задушават. Всяка нощ се буди с викове.

— Вече казах, че най-напред трябва да обмисля положението.

Жулиет пристъпи още една крачка.

— А какво ще стане, когато разбере, че е бременна и се самоубие, докато вие обмисляте положението? Това ли искате да се случи?

Жан Марк избухна:

— И какво трябва да сторя? Да намеря из тъмните улички някоя стара вещица, която да убие детето в утробата й? Не ти ли е хрумвало, че това може да струва на Катрин живота?

— Не ставайте глупав… Не ме разбрахте. Катрин никога не би се съгласила да убият детето й, но не би могла и да понесе повече срам и позор. Аз премислих всички възможности. — Жулиет спря за миг. — Трябва да й намерите съпруг.

— Но това е невъзможно! Кой ще се съгласи да поеме тежкия кръст?

— Откъде да знам? Отговорността пада върху вас. Вие бяхте прекалено зает, за да й помогнете, когато тя имаше нужда от вас. Сега вие трябва да я спасите от беда.

Жан Марк повдигна едната си вежда.

— Нима намекваш, че аз трябва да я заведа пред олтара?

— Mon Dieu, не! Катрин и сега се разтреперва само като се намръщите. Ще я прекършите като ветрило, преди да изтече първия месец от брака.

— Аз не съм чудовище и нямам склонност да… — Жан Марк присви очи в трескав размисъл. — В такъв случай тя би могла навярно…

— Не! — Жулиет веднага разбра посоката на мислите му. — Вие мислите за Филип. Тя няма никога да се омъжи за него.

— Но защо? Винаги го е харесвала.

— Да го харесва? Тя го обожава. Изчервява се само като чуе името му.

— Е, добре. Значи решено. И без друго е крайно време Филип да се задоми. Това и за двамата ще бъде изгодна връзка. Той е много привързан към Вазаро и ще продължи и по-нататък да бъде отличен управител на имотите.

— Решено ли? Но вие дори не сте говорили с Филип.

— Веднага ще го направя. Сигурен съм, че Филип няма да създава затруднения. Той харесва Катрин и изглежда искрено съжалява, че…

Жулиет поклати решително глава.

— Всеки друг, но не и Филип.

— Говориш глупости. — Жан Марк беше ядосан. — Филип ще се отнася към нея с най-голяма нежност.

— Не ме ли разбрахте? Тя обича този лъскав паун. Мислите ли, че ще съгласи да му се натрапи за цял живот, когато дори не смее да остане насаме в една стая с него?

— Ще поговоря с Катрин. — Той понечи да тръгне към вратата. — Това е най-доброто решение и ще бъде безразсъдно от нейна страна да…

— Господи, та тя страда! Как може да се очаква да постъпва разумно? — Жулиет се спусна след него. — Не бива да й казвате, че е бременна.

Той се спря изведнъж.

— Сигурна ли си, че тя не знае?

Жулиет поклати глава.

— В момента е като малко дете. Не бива да й казвате нищо. Тя ще преглътне факта, че трябва да се омъжи, за да скрие позора си. Не е необходимо да знае, че зад това се крие и нещо друго.

— Но то не може да се крие дълго време.

— Може пък скоро тя да се оправи — каза Жулиет отчаяно и с премрежен от сълзи поглед. — Нали трябва все пак един ден да се оправи!

Жан Марк беше трогнат. В този момент Жулиет приличаше на дете, търсещо подкрепа. Света Дево, той предпочиташе да мисли за силата, а не за слабостта й! Въпреки това разбра, че не може да не я утеши.

— Ще измислим нещо и Катрин ще оздравее, ще видиш!

Жулиет го поглъщаше с очи. После неочаквано извърна поглед и отстъпи крачка назад.

— Няма да разговаряте с нея за Филип, нали? Това само би я разстроило.

— Ще поговоря първо с Филип.

— Питам се защо въобще ще го питате дали е съгласен, след като се разпореждате така с живота му — нападна го Жулиет. — Нима всички играят по свирката ви?

Той потисна усмивката си.

— В повечето случаи действително е така, но човек трябва да се съобразява и с някои правила. Ще разговарям най-напред с Филип, а после и с Катрин.

Жулиет въздъхна и поклати глава.

— И ще сбъркате.

Жан Марк се спусна намръщен по стълбата и се приближи към Жулиет и Филип, които го очакваха неспокойно.

— Предупредих ви, че ще бъде напразно — каза Жулиет, която правилно разтълкува израза му. — Трябваше да ме послушате.

— Започна да ми омръзва да ме командваш — отвърна той. — Учудвам се как монахините са могли да те търпят повече от две седмици.

— Те ми се радваха, защото виждаха в мое лице едно изпитание, пратено им от Всевишния, което беше като балсам за душите им.

Неочаквана усмивка смени гнева върху лицето на Жан Марк.

— Същото изпитвам и аз.

Ядът на Жулиет се стопи, когато го погледна.

— Разплакахте я, нали?

Жан Марк изглеждаше нещастен.

— Не съм предполагал, че може толкова да се разстрои. Иди при нея. Много е зле.

— Може би е по-добре аз да се кача и да й обясня, че искам този брак и доброволно съм взел решението си. Не разбирам откъде идва тази внезапна омраза към мен. Толкова искам да помогна на това клето момиче.

— За да усети, че я съжалявате, така ли? — Жулиет изтича нагоре по стълбището. — Дори Жан Марк би бил по-добър съпруг от вас.

— Значи все пак не съм най-тежкият случай? — извика Жан Марк подире й.

— По-добре си спестете сарказма, защото пак се провалихте. Не разбирам защо един съпруг се оказва чак такъв неразрешим проблем, Франсоа твърди, че вие често постигате целите си с подкуп. Ами купете й тогава един мъж!

— Ах, значи да й купя мъж? Може би на пазара за роби в арабската пустиня? Или да го пленя в някоя джунгла?

— Това си е ваша работа. Аз ви казах какво да търсите. Ваша задача е къде ще го намерите.

Когато влезе при Катрин, Жулиет замръзна на мястото си и прокле на ум целия мъжки род и особено Жан Марк. Приятелката й лежеше напреки на леглото и тънкото й тяло се тресеше от отчаяни ридания.

— Престани. — Жулиет се приближи решително към леглото. — Няма причина за сълзи. Целият цирк свърши.

Катрин се обърна и седна върху кревата.

— Не мога да го направя. Жулиет. Жан Марк е бесен, но не мога да го направя.

— Знам. — Жулиет взе една батистена кърпичка, натопи я във вода и избърса нежно бузите на Катрин. — Никой не може да те накара да се омъжиш насила за Филип.

— Как е могъл Жан Марк да си помисли подобно нещо? — попита Катрин учудена. — Той толкова цени Филип. Не разбира ли, че Филип заслужава най-чистата, най-невинната булка на света?

— Филип трябва да се смята за щастливец, ако му се падне жена като теб.

— Не, аз не съм подходяща…

— Престани най-сетне с тези бълнувания! — Жулиет едва се сдържаше да не я наругае. — Не те увещавам да се омъжиш за Филип, но не ти ли е ясно, че на всяка цена трябва да си намериш съпруг?

Катрин поклати глава.

— Никога няма да се омъжа.

— Ти трябва да се омъжиш.

— Същото твърди и Жан Марк. Защото съм обезчестена ли?

— Да, заради това.

— Това не е… честно.

— Не е.

— Не искам да се омъжа.

— Знам, Катрин. — Жулиет седна на леглото и взе ръцете й в своите. — Но ти знаеш, че не бих те убеждавала в нещо, което не е за твое добро.

Катрин кимна сломено.

— Ще направиш ли тогава онова, което искам от теб?

— Не и с Филип.

— Не. Не с Филип. — Жулиет стисна по-силно ръцете на Катрин. — С някой друг.

Катрин се вцепени.

— Нали той няма да ми направи нищо?

Раздразнението на Жулиет в миг отстъпи пред вълна от нежност.

— Не. Обещавам ти.

Катрин видимо се отпусна.

— Не бих могла да понеса отново да ме докосват по този начин.

— Няма да се случи пак, повярвай ми.

— Добре. Ще направя всичко, което искаш. — Катрин издърпа ръцете си и отново се вглъби в своя мир. — Искам да изляза в градината.

— Не забравяй да си вземеш шала. — Жулиет се изправи. — Ще вечеряш ли с нас?

— О, не, благодаря. Ще си легна рано.

Тя и в момента спи, помисли си Жулиет отчаяно. Кога щеше най-сетне да се събуди?

— Да дойда ли след вечеря да ти разреша косите? Така ще спиш по-сладко.

— Не, благодаря. Предпочитам да съм сама. — Погледът на Катрин отбягваше приятелката й. — Освен ако много държиш.

— Не, само си помислих, че ще ти е приятно. — Жулиет тръгна към вратата. — Ще кажа на Мари, че ще вечеряш в стаята си.

Тъкмо слизаше по стълбите, когато й хрумна една идея.

Не, това беше абсурдно.

Наистина ли?

Тя продължи замислено надолу.

— Жан Марк, не може цял ден да не си подадете носа оттук — заяви Жулиет, когато на следващата вечер отвори вратата на кабинета му. — Днес ще трябва да вечеряте с нас.

— Трябва ли? — отвърна Жан Марк с мек като китайска коприна глас.

— Жулиет кимна.

— Имаме гост.

— Какъв гост? — Жан Марк се изправи. — Дявол да го вземе, прекрасно знаеш, че заради теб и Катрин не бива да приемаме никакви гости.

— Чакаме те в салона. — Жулиет затвори тихо вратата.

Когато го въведоха, Франсоа Ечеле удиви всички със своята елегантност. Тъмнокестенявата му коса беше гладко сресана назад и привързана с черна лента, синият жакет му стоеше безупречно. Грациозният му поклон издаваше светски маниери, така че Жулиет си спомни забележката на Филип за успеха на Франсоа сред жените. Явно пантерата притежаваше качества, които досега не беше забелязала.

— Добър вечер, мосю Андреас — поклони се Франсоа на Жан Марк и продължи нетърпеливо. — Можехте да си спестите поканата за вечеря, претекстите са излишни. Нека по-добре веднага хванем бика за рогата. Защо сте пратили да ме повикат?

— Няма никакви претексти.

— Защо тогава съм тук?

— Нямам представа. — Жан Марк се обърна към Жулиет. — Защо не попитаме мадмоазел дьо Клеман?

— По-късно — отклони отговора Жулиет, като внимателно разглеждаше Франсоа. — Продължавайте да разговаряте, аз все още размишлявам.

— Както заповядате. Няма да ти пречим да се съсредоточиш. — Жан Марк взе сребърната гарафа и наля вино в чашите, които Мари беше подредила върху масата от розово дърво. — Дюпре е все още в Париж, нали, Ечеле?

— Не за дълго. Дантон е разтревожен от хода на войната и може би скоро ще тръгне към фронта. Той ще помоли Марат да му даде Дюпре за придружител.

— Може би? — Жан Марк не можеше да скрие досадата си. — Не понасям да завися от несигурни неща. Не можем ли поне малко да ускорим нещата? Колко би струвало стражите да се направят на разсеяни и да зяпат гаргите, когато момичетата минават?

— Изключено.

— Мога да бъда изключително щедър.

— Невъзможно е.

— Няма жив човек, който да не може да се подкупи.

Франсоа го погледна присмехулно.

— И никой не знае това по-добре от вас, нали? Та вас ви виждат в Националното събрание по-често, отколкото повечето депутати.

— Нима ви се зловиди, че умножавам състоянието на вашите революционни другари? — попита той благо.

— Дантон непрекъснато ме обвинява в безпросветен идеализъм. — Франсоа поклати глава. — Той се заблуждава. Аз много добре знам колко са корумпирани някои членове на Събранието.

— И това не ви възмущава?

— Аз го приемам. Докато не улучи революцията в сърцето. Подкупвайте, когото искате, за да заобиколите данъците и търговските ограничения. Всичко това не ме интересува. Но внимавайте да не посегнете на човешките права и конституцията.

Жан Марк не откъсваше очи от лицето на Франсоа.

— И какво бихте сторили, ако ви кажа, че някои поправки в тези възвишени документи са много необходими?

Франсоа се усмихна дружелюбно.

— Ще изтръгна сърцето от гърдите ви.

Жан Марк настръхна. За миг изглеждаше така, сякаш щеше да скочи и да го сграбчи за врата. После се отпусна и накрая се усмихна широко.

— Не мисля, че човешките права се нуждаят от промяна. Като цяло аз ги одобрявам.

— Какво щастие за двама ни.

Жулиет видя как двамата мъже, коренно различни по характер и по убеждения, се усмихваха един на друг с пълно разбиране. Тя сложи край на словесния им двубой и ги върна към главната тема.

— Защо е невъзможно да се подкупят постовете?

— Защото страхът от Дюпре е по-голям от алчността за златото на Мосю Андреас. Ламтежът за собственост и пари наистина е повсеместен, но си има определени граници.

— Но не са непреодолими. — Жан Марк й подаде една сребърна чаша с вино. — Може би вие ще успеете да придумате Дантон да… Какво има?

— Нищо. — Жулиет не можеше да откъсне поглед от тъмночервеното вино в чашата. Стомахът й се сви болезнено. Не биваше да забележат това.

— Болна ли си? — Жан Марк я оглеждаше настойчиво. — Ти си мъртво бледа. Пийни една глътка.

— Не! — Тя отблъсна чашата и се дръпна назад. — Не съм болна. Нищо ми няма.

— Е, добре, в такъв случаи няма защо да се дразниш. Само подхвърлих, че глътка вино ще ти дойде добре.

— Жулиет не понася вино — намеси се Филип. — Колко често съм я подкачал за това. На трапезата тя пие само вода.

— Много странно. — Жан Марк я изгледа изпитателно. — И опасно за здравето. Водата в манастира трябва да е била много по-чиста, отколкото тук, в Париж.

Жулиет преглътна конвулсивно и затвори очи.

— Не знам.

— Но аз си спомням как Катрин твърдеше, че манастирското вино било отлично. Монахините имали собствени лозя и…

— Позволете. — Франсоа пристъпи напред и взе чашата от Жан Марк. — Ние, бедните републиканци, рядко сме имали възможност да вкусваме виното на богатите търговци. — Той поднесе чашата към устните си. — Превъзходно.

Жулиет си отдъхна, когато Жан Марк я остави и заприказва с Франсоа.

— Очарован съм, че един републиканец умее да цени и други неща, освен човешките права.

Франсоа се усмихна.

— Аз съм баск. Никой не се наслаждава по-ненаситно на живота от баските.

Франсоа нарочно отклони вниманието на Жан Марк от нея — постъпка, на която не го смяташе способен. Какъв беше той всъщност? Жулиет го наблюдаваше замислено.

— А сега нека минем в трапезарията — каза тя. — Мари е изключителна готвачка, Франсоа. Тук храната ще ви хареса повече, отколкото в най-прочутите парижки ресторанти.

Тримата мъже я изгледаха удивено.

— Заповядайте след мен. — Тя се обърна и прекоси сводестия коридор, който свързваше салона с трапезарията. — Бихте могли да обсъдите как да се изведе Катрин от Париж.

Мари беше поднесла четвъртото блюдо, когато Жулиет наруши мълчанието си за първи път от началото на вечерята.

— Франсоа.

Младежът я погледна през масата.

— Да?

Без да му обръща внимание, тя каза на Жан Марк.

— Реших, че ще използуваме Франсоа.

— Не ми харесва да бъда използван — възрази Франсоа. — Бих се съгласил да ви помогна, но само по начин, по който аз сметна за правилен. Съвсем не съм човек, който се оставя да бъде използван.

— Ах, думата не означава нищо. Невинаги подбирам думите си, както трябва.

— Невинаги ли? — промърмори Жан Марк. — Почти никога, бих казал.

— Това сега няма значение. — Жулиет се наведе развълнувано напред: — Женен ли сте, Франсоа?

Той смръщи подозрително чело.

— Не.

— Много добре, иначе това обстоятелство би провалило всичко. Жан Марк, направете му предложение.

Домакинът се облегна назад и започна съвсем спокойно да разглежда Франсоа. На лицето му не трепваше нито един мускул.

— Предложение за женитба ли? Не вярвам. Няма да се съгласи.

Около устните на Франсоа трепна издайническа усмивка.

— Слава Богу. Интересът ви към моята особа е много ласкателен за мен.

— Сега не е време за шеги. — Жулиет хвърли към Жан Марк изгаряш от нетърпение поглед. — Става дума за Катрин.

Жан Марк спусна клепачи и скри погледа си.

— Интересно предложение.

— Не! — Филип хвърли салфетката на масата. — Това е чисто безумие, Жулиет. За нея той е напълно чужд човек. Както и за всички нас.

— Ще я убедя да го вземе — каза Жулиет.

— Мен не ме искаше — рече с упрек Филип.

— Това беше съвсем друго нещо.

— Как така? — попита разпалено Филип. — Тя е прекалено болна, за да…

— Смея ли да попитам за какво става дума? — поиска да знае Франсоа.

— Аз не участвам — Филип отмести стола си и се изправи. — А и Катрин няма да е във възторг.

Жулиет погледна сърдито след него.

— Добре. Сега можем да продължим. — Тя пое дълбоко дъх. — Разбирате ли, Жан Марк? Какво би могло да е по-добро? Граждански брак. Робер ми каза, че новото Събрание — не, сега то се нарича Конвент — значи Конвентът приел някакъв закон, който много облекчава брака и развода. Трябва само да се явиш пред службата за гражданско състояние и да подпишеш съответните документи. Вярно ли е?

— Чувах за това… — Жан Марк не откъсваше поглед от Франсоа.

— Като съпруга на Франсоа Катрин ще е под закрилата на член на революционното правителство. Звучи напълно убедително, че я праща на село, тъй като здравето й не е цветущо.

— Момент — обади се Франсоа. — Аз ли трябва да се оженя за мадмоазел Вазаро?

— Естествено. Да не са ви запушени ушите? — Тя се обърна отново към Жан Марк. — В очите на Катрин това няма да е никакъв брак, тъй като не се сключва пред свещеник. За нея ще е само един тактически ход.

Франсоа се изрази с изключително премерена точност:

— Тъй като съм главното действащо лице във вашия план, би трябвало да участвам в дискусията.

За кой ли път Жулиет се облегна назад.

— Той има право. Жан Марк, направи му предложение.

Жан Марк вдигна чашата към устните си.

— Струва ми се, че Жулиет е права. Вие сте единствено решение на проблема. Колко ви плаща Дантон, Ечеле?

— Стига ми за скромните ми нужди. Какво означава всъщност това…

— Шестстотин хиляди ливри — в притихналото помещение се чу гласът на Жан Марк. — Една зестра, която ви превръща в състоятелен човек. Бракът ще продължи само толкова, колкото да осигури безопасността на Катрин Вазаро. Брачният договор ще съдържа клауза, че в случай на развод вие ще получите цялата зестра. Едно твърде щедро предложение.

Смайване пробягна по лицето на Ечеле.

— Удивително предложение.

Жулиет кимна.

— Така ще помогнете на Катрин да избяга от Париж, където нейното присъствие представлява опасност за вас и за Дантон. На бариерата вероятно няма да спрат вашата съпруга. Това е идеалното разрешение на въпроса.

— Може и да стане, ако всичко се подготви грижливо. — Франсоа говореше с равнодушен, почти благочестив глас. — А вие бихте могли да я придружите като камериерка — допълни той, като се обърна към Жулиет.

— Какво? Ах, да, бих могла, естествено. — Жулиет продължи припряно: — Значи сте съгласен?

— Не съм казал такова нещо. — Франсоа погледна към Жан Марк. — Това ще ви струва скъпо, а с малко чакане бихте постигнали същото. Защо?

— Трябва.

— Защо? — повтори Франсоа.

— Катрин… — Жан Марк свъси чело, преди да продължи: — Катрин вероятно е бременна.

Лицето на Франсоа остана безизразно.

— Така си и помислих. Ето защо й е нужен съпруг. Защо да не бъде вашият племенник? Мисля, че няма нищо против. Не мога да повярвам, че предпочитате мен пред член на своето семейство.

— Признавам, че Филип беше човекът, за когото си помислих най-напред. Но вие чухте Жулиет… Катрин не го иска.

— Защо не го иска? — попита Франсоа Жулиет.

— Катрин изпитва романтична привързаност към него. Иска да го предпази от срама да се ожени за обезчестена жена. Вие не значите нищо за нея и затова сте много подходящ. — Тя вдигна рамене. — Ние ще й кажем, че Жан Марк ви е купил.

— Като скъпо ветрило или модна шапка? — попита Франсоа иронично. — Не ми харесва начинът, по който се изразявате, мадмоазел дьо Клеман.

— Не е време да спорим. Жан Марк действително ви купува, при това на добра цена. Съгласен ли сте?

Франсоа мълчеше.

— Жан Марк, предложете му повече пари.

— Ти наистина много бързаш да пилееш златото ми. Не вярвам, че алчността е онова, което кара мосю Ечеле да се двоуми, Жулиет. — Жан Марк отпи от виното. — Нека му дадем време спокойно да обмисли всичко.

— Но ние имаме нужда от него! Катрин има нужда от него.

Франсоа се втренчи в чашата си.

— Не съм виждал скоро мадмоазел Вазаро. Не е ли вече по-добре?

— Не, затваря се все повече в себе си, а тя е…

Жулиет заекна, но се овладя и продължи с подчертано спокойствие:

— Тя не знае нищо за своята бременност. Ако знаеше, не бих била сигурна, дали… — Пое си дълбоко дъх. — Вие я видяхте. Не може да понесе повече нещастия. Тя трябва да бъде закриляна. Вие трябва да я защитите. — Тя се обърна към Жан Марк. — Предложете му повече пари.

— Осемстотин хиляди — изрече Жан Марк, като сви рамене. Франсоа мълчеше. Челото му беше набръчкано.

— Защо се двоумите? — попита Жулиет. — Ще станете богат, а пък на вашия Дантон и косъм няма да му падне от главата.

Франсоа все още не казваше нищо. Жулиет тъкмо искаше да продължи с аргументите, когато Франсоа вдигна ръка.

— Стига.

— Ще се ожените ли за нея?

Лицето на Франсоа се изкриви в язвителна усмивка.

— Как бих могъл да устоя? Както мосю Андреас знае, най-силното желание на всеки мъж е да стане богат.

Жулиет въздъхна облекчено.

— Значи сте съгласен?

— В случай, че убедите мадмоазел Вазаро да ме вземе за мъж — заяви Франсоа сериозно.

— Катрин. Тя се казва Катрин. Вие сте още по-превзет от онази надута пуйка графиня дьо Ньоай. Във Версай всички я наричаха „мадам Етикет“.

— Възпитавали са ме да се отнасям с респект към по-високопоставените.

— Но според вас и вашия Дантон всички са равни — каза Жулиет презрително. Тя се изправи. — Ще ида да поговоря с Катрин.

— Бих искал да я видя — заяви Франсоа.

— Утре. Направете й посещение утре. Дайте й време да свикне с мисълта.

Гробно мълчание се спусна в салона, след като Жулиет излезе.

— Не ми се свиди зестрата на Катрин, мосю Ечеле — обясни полугласно Жан Марк, — но очаквам отплата за парите си. Не искам да бъда измамен.

— Смятате ли, че ще ви излъжа?

Жан Марк го изгледа изпитателно.

— Струва ми се, че сте по-добър, отколкото се представяте.

— Всички ние сме нещо повече от това, което изглеждаме… Жан Марк.

На домакина не убягна нито интимността, нито подигравателният тон в гласа на събеседника му и той кимна бавно.

— Трябва да ви кажа, че обичам Катрин. Щях да съжалявам, ако предложението на Жулиет беше претърпяло крах.

— Ще получите онова, за което плащате. — Франсоа издържа погледа на своя събеседник. — Но няма да ви бъда кукла на конци. Ще вървя по собствения си път.

— Странно твърдение за човек, който играе по чужда свирка.

Франсоа се надигна.

— Е, постигнахме спогодба, но времето напредна. Утре ще предложа услугите си.

Катрин седеше на мраморната пейка в градината. Погледът й беше зареян замечтано в многоъгълника от пъстроцветни розови храсти около водоскока, когато Франсоа влезе в къщата на Кралския площад. Видът й извика в паметта му спомена за онзи следобед, когато беше седял срещу нея в тази градина. Роклята й днес не беше синя, а от прост белоснежен муселин с един слънчогледово жълт шал около талията. Жълта панделка придържаше вчесаните й назад коси.

Франсоа тръгна към нея и забеляза, че тя го гледа с детински поглед.

Той се поклони според етикета.

— Добър ден, Катрин. Жулиет каза ли ви, че днес искам да ви видя?

Катрин кимна. Погледът й се беше върнал към розите.

— Какъв хубав следобед, нали? Робер твърди, че скоро щели да паднат слани, но в ден като този това изглежда просто невероятно.

— Каза ли ви, че… — Той не продължи. Катрин не му обръщаше никакво внимание. Усети, че в него нещо се сви. Беше много променена. Онзи следобед в градината тя наистина изглеждаше леко потисната, но все пак можеше да се разговаря с нея. Днес изглеждаше учтива, но далечна като звездите на небето.

— Катрин…

Тя го погледна с премрежен поглед.

— Филип казва, че във Вазаро имало поля, осеяни е невероятно хубави цветя, но аз не си спомням за тях. Казах ли ви вече, че напуснах Вазаро на четири години? Тази градина е прелестна, но бих предпочела…

— Катрин, трябва да се омъжите за мен след два дни. — Той направи малка пауза. — Ако ме искате за съпруг.

За миг замечтаността изчезна от погледа й.

— Не искам, но Жулиет и Жан Марк знаят кое е най-доброто за мен. — Тя изправи раменете си и се обърна, за да посочи някакво място пред високия зид. — Идната пролет Робер иска да посади там бели теменужки. Казва, че тук виреят много добре, но този път зимата била сурова и ги попарила. — Тя намръщи чело. — Суровостта убива, нали?

— Не! — Франсоа си наложи да отвори стиснатите си юмруци. — Не и ако човек се бори срещу нея. В такъв случай тя го прави само по-силен.

— Теменужките умряха.

— Хората не са като цветята.

— Не разговаряхме ли за цветя, по-точно за теменужки? — попита отнесено Катрин. — Сигурна съм, че ставаше дума за теменужки. Казах, че Робер иска…

— Нека да не говорим за цветя — пресече я Франсоа. — Искам да знам дали… — Той започна от начало. — Вярвате ли, че ви мисля само доброто?

— Жулиет ви вярва, значи и аз трябва да ви вярвам.

— Не, не Жулиет, а вие. — Той я улови за брадичката и вдигна лицето й, така че да я гледа в очите. — Трябва да ми имаш доверие. — Той усети отдръпването й.

— Вие… ме безпокоите.

— Но ти ще ми се довериш?

— На вас и на Жулиет. Защо ми досаждате? Разберете, че искам да ме оставят на мира. — Тя се изплъзна от докосването му. — Е, добре, вярвам ви. А сега ще си тръгнете ли?

— И ще правите, каквото ви кажа?

Тя кимна, без да го погледне.

Франсоа направи крачка назад.

— Е, в такъв случай ти желая приятен ден, Катрин.

— Приятен ден.

Франсоа тръгна към вратата на къщата. Преди още да беше стигнал до нея, погледът на Катрин отново се рееше замечтано над последните есенни рози.

Два дни по-късно Франсоа Ечеле депозира писмено намерението си в общината, че желае да се бракосъчетае е гражданката Катрин Вазаро. Малко преди четири часа той и Дантон се срещнаха с Жан Марк и Катрин пред сградата на общината.

— Става много бързо. — Франсоа удостои Катрин с бегъл поглед, преди да я вземе под ръка и да отвори вратата към залата. Писклив смях и кикот, човешка врява, аромат на парфюм, примесен с вонята на немити тела, ги блъсна в лицата, когато влязоха в претъпканото помещение. — Нарочно избрах час, когато служителите са много заети. Чиновниците не обичат да си пилеят времето, затова днес в рамките на една-единствена церемония се извършват най-малко четиридесет венчавки. Служителят по гражданското състояние ще държи кратка реч и ще ни попита дали искаме да встъпим в законен брак. Ние ще отговорим с „да“ и всичко е готово.

— Интересно. Безлично, но интересно. Внушителен древногръцки хор, който със своето „Да“ практически натрапва семейното щастие. — Жан Марк реагира с усмивка, когато видя някакъв свиреп, въоръжен с кремъклийка войник до величествената статуя на Химен, бога на семейното огнище, който държеше в ръцете си цветя и факла. — Изглежда, че тук са готови за всякакви случаи.

Дантон посочи с ръка някаква дълга маса, на която няколко служители усърдно прелистваха и подписваха документи, докато официалните представители на властта наблюдаваха залата от един висок подиум.

— Договорите, господа. Наложи ми се сам да ги съставя, за да съм сигурен, че всичко е наред.

Жан Марк кимна.

— Кой би посмял да се съмнява в законността на един документ, съставен от министъра на правосъдието?

Дантон се усмихна.

— Бях сигурен, че така ще погледнете на усилията ми. Но нека приключим е формалностите, за да се порадваме на тези красиви млади хора, които току-що са сключили брак.

Изчитането и подписването на документите от страна на Жан Марк отне повече време, отколкото бракосъчетанието на Катрин и Франсоа.

По време на кратката церемония Жан Марк гледаше зорко под око годеницата, която изглеждаше спокойна. Жулиет й беше избрала проста рокля в тъмносиньо. Косите на Катрин бяха хванати в гладък кок на тила и бяха скрити под сламена шапка, чиято широка периферия засенчваше лицето й.

Какво ли става в душата й, питаше се Жан Марк. В последно време беше трудно да се разгадават чувствата й. Жулиет имаше право. Катрин не допускаше никой да пробие защитната й броня и да стигне до някогашното момиче.

Брачната церемония беше към края си и Катрин даде необходимото съгласие с тих безизразен глас.

В залата за бракосъчетания цареше невъобразима суматоха, когато току-що сключилите брак се струпаха пред вратата, за да излязат, а в залата влязоха нови двойки.

Дантон избухна в типичния за него гръмък смях, потупа служителя от гражданското отделение по рамото и направи няколко шеговити забележки, преди да излезе на улицата със свитата си. Лицето му изведнъж стана сериозно, когато стигнаха до Гревския площад.

— Мисля, че всичко мина превъзходно.

Жан Марк кимна.

— В случай, че служителите си спомнят въобще за някого, това ще бъдете вие, а не Катрин.

Кочияшът на наетата от Жан Марк карета побърза да им отвори вратата, когато забеляза, че идват.

Жан Марк хвърли язвителен поглед към Дантон.

— Учудва ме, че въобще дойдохте, Дантон. В края на краищата имаше известен риск, който едва ли се е налагало да поемате.

— Всеки срещнат знае, че Франсоа работи за мен, ето защо хората не биха сметнали за необичайно, ако присъствам на сватбата му — каза Дантон. — Щом като тя вече е станала неизбежна, трябваше да стане поне както си му е редът.

Жан Марк помогна на Катрин да се качи в каретата.

— Имате право. Да се надяваме, че и утре всичко ще мине спокойно. Имате ли… — Той се спря внезапно, когато Франсоа му препречи пътя. — Ечеле, застанали сте на пътя ни — заяви той студено с присвити очи.

Франсоа направи знак на кочияша да се качи на капрата.

— Това исках да направя… — Той улови ръката на Катрин и я измъкна от опеката на Жан Марк. — Катрин днес няма да се върне във вашия дом.

— Наистина ли? И къде ще прекара нощта?

— Ще я отведа в една странноприемница до кафенето, което държи тъстът на Дантон.

— И дума да не става — завява Жан Марк непреклонно.

Франсоа хвърли поглед към кочияша, за да е сигурен, че няма да го чуе.

— Направихме необходимото хората на Дюпре, които утре ще дежурят на бариерата, да се съберат днес в кръчмата на странноприемницата. Искам да видят Катрин заедно с мен.

— Необходимо ли е?

— Всички трябва да повярват, че бракът е истински. Нито един жених не прекарва сам брачната си нощ.

— Бихте могли да пренощувате в моя дом.

— Не. — Франсоа се обърна кръгом и придружи Катрин до каретата на Дантон, която стоеше зад тази на Жан Марк. — Така е по-добре. Утре сутринта ще върна Катрин вкъщи.

— Щом като е по-добре за Катрин… — Заплашителна нотка се прокрадна в благия отговор на Жан Марк.

С ехидна усмивка Франсоа гледаше след Жан Марк, когато помагаше на Катрин да се качи в каретата при Дантон.

— Мъжът винаги знае кое е най-доброто за жена му!

— Ще видим. — Жан Марк погледна с навъсено чело след Франсоа, когато той се качваше. Решението на младоженеца го беше объркало, а той никак не обичаше изненадите. Все пак трябваше да признае, че планът на Ечеле не беше лишен от логика. Бягството на двете жени от Париж беше по-малко рисковано, ако караулите познават жената на Франсоа.

Дантон отправи на Жан Марк развеселен поглед и се качи при останалите в каретата.

— Изглеждате разтревожен, гражданино. Навярно не познавате добре приятеля ми Франсоа, който има предпочитания към изненадващите обрати. Този навик е понякога доста неприятен. — Той се качи, а кочияшът затвори вратата.

В следващия миг каретата на Дантон се задруса по калдъръма.

Жан Марк проследи изчезването на пътната кола, потънал в размисъл. Беше изпълнен с мрачни предчувствия, че този ход на Ечеле би могъл да му струва страшно много нерви. Сега се налагаше да втълпява на Жулиет, че не беше редно Катрин да прекара брачната си нощ в неговия дом.

— Вървете и я доведете! — нареди Жулиет на Жан Марк с изпепеляващ поглед. — Не мога да повярвам, че можете да бъдете толкова глупав и да допуснете той… — Тя спря, за да си поеме дъх. Изглежда се задушаваше. — Обещах й, че нищо лошо няма да й се случи!

— Аз съм уверен в това.

— Ако не я приберете, ще отида аз самата.

— Не ми се вярва. — Жан Марк каза тези думи съвсем тихо. — Освен ако не желаеш с глупавата си и необмислена постъпка да изложиш на опасност и себе си, и Катрин.

— Тя положително ще се изплаши. А какво ще стане, ако той…

— Ако той предяви съпружеските си права ли? — довърши Жан Марк вместо нея. — Това няма да направи. Та той да не е варварин? Кой би могъл да се наслаждава с една жена, в която има живец, колкото в една статуя?

— Може и да е варварин. Откъде знаете със сигурност? Та той е чужд човек!

— Последното ми звучи познато. Разрешаваш ли да ти напомня, че именно ти избра Ечеле?

— Защото си мислех, че ще можем да го водим за носа, както си поискаме.

— Ечеле изглежда съвсем не е човек, който се оставя да го водят за носа.

— А вие защо стоите като гръмнат? Тичайте и доведете Катрин!

— Нямам никакво право. А Ечеле, напротив, има твърде много права. Те са вече женени.

— Права ли? Ами ако я изнасили?

— В такъв случай ще го убия — изрече Жан Марк съвсем спокойно. — Бавно и мъчително!

— И каква ще е ползата за Катрин от умъртвяването му? Вие трябва незабавно…

— Катрин ще остане днес при Ечеле, защото съм уверен, че това е най-доброто и за двете ви, Жулиет. Ако не мислех така, нямаше да допусна той да я задържи. Смятам спора за приключен.

— Не е приключен. — Жулиет тръгна към вратата. — Ще взема Филип, за да…

— Недей! — Жан Марк я хвана за ръката. — Повярвай ми, това е един от онези редки случаи, когато не си права! Откажи се!

Тя се опита да се отскубне.

— Не мога! Обещах й! Ако не отида, все едно, че съм я оставила на произвола на съдбата. Тя се нуждае от мен! Не мога!

— Добре де, добре — За своя изненада той установи, че тя цялата трепери. Усети нейната напрегнатост, туптенето на пулса й, трескавата топлина на кожата. — Ечеле представлява риск, който трябва да поемем на плещите си.

— Риск? Та вие съзнавате ли какво говорите? Вие не сте били там. Вие не знаете какво извършиха те, когато… — Тя се отскубна и затича нагоре по стълбите.

— Жулиет!

Тя се обърна.

— Ако й стори нещо, никога няма да ви го простя! — Очите на Жулиет пламтяха на бледото й като восък лице. — Никога няма да ви простя, ако отново вината се стовари върху мен. Чувате ли, няма да ви простя, докато съм жива!

След тези гневни закани тя продължи да тича нагоре и в следващия миг той чу как вратата на стаята й се хлопна с трясък.

Жан Марк се замисли. Ако отново вината… Какво ли означаваше това?

(обратно)

Глава десета

— Преди малко… тези мъже, те изобщо не ми харесаха — обади се неочаквано Катрин. Това бяха първите думи, които произнесе, след като слугинята им донесе яденето и си тръгна.

Франсоа отпи глътка от виното си.

— Кои мъже?

— Мъжете долу в кръчмата. Те ми напомниха за… ох, не ми харесаха.

— Така и очаквах. — Той я погледна. — Изплашиха ли те?

Какъв любезен тон… В действителност хич не го е еня дали са ме, уплашили или не, помисли си тя тъжно. Съвсем преднамерено се беше спрял при тези яки и груби гуляйджии, беше ги насърчил към неприлични остроти за невестите изобщо и за Катрин в частност, докато не станаха направо вулгарни. В началото тя беше отбелязала присъствието им само мимоходом, както и всички останали събития през деня. Едва когато Франсоа изобщо не се постара да я защити от обидите; някои от намеците им стигнаха до нея и тя реагира с отвращение.

— Те хич не ми харесват — повтори тя.

— Няма да ти се налага да ги виждаш повторно.

— Благодаря! — Погледът й беше насочен в чинията.

— Хапнала си едва няколко залъка. Опитай говеждото месо, сосът е превъзходен. Дантон нареди да донесат яденето от съседното кафене „Шарпантие“. Една от причините за честите му посещения там беше отличната кухня. — По лицето му се мярна усмивка. — Втората причина беше щерката на съдържателя, която въртеше кухнята. Сега притежава и двете.

Тя остави вилицата си.

— Не бих желала да оставам повече тук. Може ли да си тръгваме?

— Не. — Франсоа я погледна над чашата си.

Тя повдигна дългите си мигли.

— Не се чувствам добре тук. Бих искала да се върна при Жулиет!

— Утре. — Той постави чашата на масата. — Не чу ли какво казах на Жан Марк?

Тя поклати отрицателно глава.

— Така си и помислих. Ти през целия ден си като зашеметена. — Той стисна чашата си. — Ако не си разбрала нищо, тогава защо сега си с мен?

— Жан Марк и Жулиет ми казаха, че нищо лошо няма да ми направиш.

— И откъде знаят двамата какво смятам да ти направя и какво не?

Очите й се разшириха от уплаха.

— Ще ми направиш ли нещо?

— Не, няма. — Той поднесе чашата към устните си, изпи я до дъно и я постави шумно на масата. — За Бога, не се втренчвай така в мен! Още не ти правя нищо.

— Защо крещиш тогава?

— Защото безумно ме… — Той се опита да намери подходящи думи, после навъсено каза: — Обещавам ти, че нищо няма да ти сторя. Беше казала, че ще ми се доверяваш.

— Ала ти си ми чужд!

— Ти познаваш само мъжа, който е сега пред теб.

— Не проумявам…

— Ти познаваш избухливия баск, мъжа, който люто мрази аристократите и е доносник на Дантон. Ти познаваш само този мъж, Катрин!

— Ти ме объркваш!

— С това искам да ти кажа, че всички ние притежаваме по няколко лица. — Франсоа я изгледа настойчиво, като че ли искаше да й втълпи разбиранията си. — Не мога да ти помогна, ако не ми се доверяваш. — Той впери поглед в празната чаша. — Когато слугинята влезе отново, за да разтреби масата, ще трябва да ни види заедно в леглото. — Той чу как тя уплашено си пое дъх. — Момичето ще разнесе това долу сред много кикот и смях и ще пожъне куп двусмислени подмятания. — Той спря за миг. — Затова пък утре на контролните бариери мъжагите, които ти днес намираш за толкова отвратителни, като те видят, ще си спомнят за очарователната млада жена на Франсоа Ечеле. Ще започнат да остроумничат как я е изтощила сватбената й нощ. — Той я погледна в очите. Катрин беше видимо разтревожена. — А после ще вдигнат бариерата и ще те оставят да отпътуваш за вкъщи, за твоето Вазаро. Ти нали това искаш?

— Да — прошепна тя.

Той отмести стола си назад и се изправи.

— В такъв случай да запретваме ръкави и да улавяме бика за рогата. — Той протегна ръката си. — Ела! Няма да е чак толкова ужасно.

Тя впери поглед в ръката му, сякаш това беше змия, готвеща се за нападение. После му предостави колебливо своята.

— Видя ли, никак не те заболя. — Франсоа й помогна да стане. — Е, как да бъде, можеш ли сама да се съблечеш или се налага да ти помагам?

— Сама мога.

— Добре. — Той я подбутна лекичко към леглото, после седна отново на масата и си наля вино.

— Извикай ме, когато си готова!

Разговаряше с нея като с малко дете. Защо се преструваше на самата кротост и благост, когато не беше благ?

— Смятам всичко това за излишно — каза тя.

— Аз пък не! И ако не желаеш да ми се подчиняваш заради себе си, то направи го заради приятелката си Жулиет. Тя също ще се намира утре в каретата, а рискът за нея е по-голям, ако ви задържат. — Той гледаше право пред себе си. — Всичко!

— Моля?

— Съблечи всичко!

— Не мисля, че…

— Съблечи се!

Повелята беше толкова рязка, че тя побърза да разкопчее роклята си. В тишината на стаята чуваше само собственото си учестено дишане. Защо правеше той това? Тя никога не биваше да се люби с него. На драго сърце би скочила сега и би избягала. Би изтичала по най-прекия път до дома на Кралския площад. Жулиет щеше да й помогне! Жулиет никога нямаше да допусне този недодялан, жесток човек да я командува, както му скимне!

Жулиет! Заради Катрин Жулиет беше убила някакъв мъж и затова се налагаха особени мерки на предпазливост. Може би Франсоа беше прав и благодарение на тази комедия Жулиет щеше да премине безпрепятствено контролните проверки? Внезапно Катрин осъзна, че стоеше, както майка й я беше родила. Гола-голеничка! Тя се втурна към постелята, шмугна се между завивките и ги притегли чак до брадичката си.

Франсоа продължаваше да гледа пред себе в някаква известна само нему точка и си пиеше виното. Минутите се нижеха, без да нарушават безмълвието.

У Катрин се надигна негодувание.

— Готова съм!

Когато той се изправи, към негодуванието й се прибави и паника.

— Добре, Катрин. Не бой се, няма да те докосвам. — Тонът му беше загубил остротата си и сега беше доброжелателен и успокояващ. — Съблече ли се? — Той бавно се обърна към нея.

Тя се беше изпънала като свещ в кревата, придърпала завивката чак до брадичката си, насочила подозрително и неодобрително поглед към него.

Набиваше му се в очи гладката кожа на раменете й, които бяха открити.

— Както виждам, ти си готова.

Той бавно тръгна към нея.

Тя се отдръпна към края на леглото.

Той се отпусна до нея.

— Няма да те притеснявам! Имаме време.

Тя го погледна безмълвно.

— Ти май зъзнеш? Да запаля ли огън?

Тя поклати отрицателно глава.

— Искаш ли чаша вино?

— Не!

Когато се наведе към нея, за да я чува по-добре, тя затрепери.

— Sacre bleu! — изруга той и подскочи. — Ще престанеш ли да трепериш най-сетне? Казах ти да не се страхуваш от нищо! Мислиш ли, че на мен ми е леко? Боже милостиви, аз…

— Престани с ругатните си! — Избухването му отприщи ответа реакция и у нея. Изпълнена с гняв, тя го стрелкаше с очи. — Не издържам повече! Най-напред допускаш тези отвратителни грубияни да говорят мръсотии по мой адрес, после ме командваш, както ти скимне, и на всичкото отгоре ругаеш в мое присъствие, както никой мъж с добри обноски не би си позволил.

Изненадан, Франсоа впери поглед в нея.

Тя посочи към леглото.

— Всичко това наистина може и да е нужно, но никак не ми е леко.

— Е, това вече не е по моя вина. Аз се държах благоприлично досущ като този франт Филип. Не мога да се сетя някога да съм се обръщал към жена с толкова красиви думи.

— Това ми е ясно като бял ден. Никак не си убедителен!

Гневът му сякаш се изпари. Той я разгледа бавно и по-внимателно.

— На теб като че ли повече ти допада, когато съм груб?

— Изглеждаш ми по-естествен. Изпитвам притеснение, когато се преструваш на кротко агънце.

— Така ли правя?

— Нима още никой не ти е казвал, че си груб? Защо си се втренчил така в мен?

— Мисля си, че току-що направих едно откритие. — Той я погледна с особена любопитна усмивка. — Да, наистина, който ме познава добре, знае, че нито владея добрите маниери, нито съм джентълмен. Тъй като обаче ти вече не се тресеш от страх и ужас, мога ли да ти предложа чаша вино?

— Не мога да заспя, ако пия нещо преди лягане.

— Не изглеждаш така, като че ли не можеш да спиш. — Той направи пауза. — Все още ли сънуваш кошмари?

— Да. — Тя отклони погледа си и побърза да смени темата. — Затова понякога, преди да си легна, Жулиет ми разчесва косата. Това… ме разтоварва.

— Това означава ли, че трябва да поема и това задължение?

Тя го погледна стъписано.

— Не…

— Напротив, струва ми се, че точно това имаше предвид. — Усмивка се разля по лицето му. — Мисля си, че си сърдита, защото ти заповядвах и сега би искала да ме унижиш.

Прав ли беше? Катрин не мислеше така, но вярно беше, че надменното му държание я беше ядосало ужасно.

— Казах го просто така.

Франсоа язвително се поклони.

— Като всеки патриот и републиканец не се срамувам от черната работа. — Той отиде до скрина в другия край на стаята. — Днес ще постъпим така, сякаш аз съм Жулиет. — Взе гребен и се обърна към Катрин. — Дори ти обещавам, че няма да те наскърбявам с острия си език, какъвто навик има тя.

Тя го погледна плахо, когато той се приближи към леглото.

Ръката й се вкопчи в завивката.

— Жулиет никога не ме е огорчавала.

— Значи ти си единственото изключение. — Той започна да разпуска косите й, като заизважда фуркетите, които ги придържаха. — Защо пак започна да трепериш? Та аз възнамерявам само да те разреша!

Тя силно стисна клепачи, а разпуснатите й коси падаха върху раменете.

— Нямам ни най-малкото желание да те докосвам. — Гребенът се плъзгаше енергично по косата й. Известно време се чуваше само тихият шум от разресване.

— Да, така ми е добре — прошепна тя. — Благодаря ти!

— Няма защо. За мен беше истинско удоволствие.

— Какво имаше предвид, като каза, че всеки човек имал по няколко лица?

— Точно това, което казах. — Той приглади косата й назад. — Огледай се ти например. Ти си приятелка на Жулиет и плашливата като сърна малка братовчедка на Жан Марк. Всеки от тях двамата те вижда различно.

— А теб как те виждат хората?

— Те виждат онова, което желаят да видят. — Той прехвърли тежък кичур коси през дясното й рамо и топлите краища на пръстите му погалиха тила й. Мравки полазиха по гърба й. После лекото докосване отмина и зъбците на гребена отново се заплъзгаха по косата й.

— А мен как ме виждаш? — попита тя импулсивно.

Той спря да движи гребена.

— Виждам те в една градина…

— Защото би искал да ме видиш там?

— Навярно. В моя живот не е имало много градини.

— Но ти каза, че не желаеш да живееш в градина.

— От моята логика не може да се иска много.

— Жулиет твърди, че си умен и много по-мил, отколкото се показваш.

— И ти вярваш на оценката на Жулиет?

— В последно време така правя. Така е… по-просто.

— Представям си как ще продължи всичко по-нататък. Май искаш вечно да си останеш дете…

— Аз не съм дете!

— Защото са те изнасилили ли?

Тя се вкамени.

— Не е много мило от твоя страна да ми напомняш за това.

— Щом се съмняваш в моята любезност, значи е възможно да се приеме, че Жулиет не е непогрешима.

Тя го погледна намръщено през рамо.

— Защо все се заяждаш с мен?

— Защото никой друг не го прави. На злочестото осквернено момиче всички му съчувстват. Нима желаеш и аз непрекъснато да те съжалявам?

С крайчеца на устните си тя се усмихна тъжно.

— Не, но и да бях желала, полза нямаше да има. Ти правиш само онова, което ти харесва.

— Е, най-сетне започнахме да се разбираме. Значи никакво състрадание.

Катрин почувства огромно облекчение. Сякаш товар се смъкна от плещите й.

— Никакво съжаление и никакво състрадание!

Той сложи гребена на нощната масичка.

— Вече си платих глобата за това, че те уязвих. Кажи ми, а какъв грях изкупва Жулиет?

Тя го погледна смаяно.

— Грях ли?

— Много е неестествено да те глези като малко дете.

— Аз не го искам. Тя твърди…

— Време е. — Той разкопча жакета си. — Слугинята скоро ще дойде да разтребва масата. Легни и се обърни с гръб към мен!

Объркването й надали можеше да бъде по-голямо.

Той свали ризата си.

— Света Богородице, не разбираш ли, че бих желал да ти спестя неудобството? Нима искаш да ме видиш гол?

— Пак почна да се караш. — Тя припряно легна и му обърна гръб. Усети зад себе си как се събличаше. Скоро щеше да се настани гол до нея. Всъщност би трябвало да я е страх, ала беше прекалено объркана, за да мисли за чувствата си.

— Направи ми малко място! — Франсоа беше застанал до леглото.

Тя се плъзна покорно на другия край. Усети нахлуването на хладен въздух, когато той отметна завивката и се пъхна до нея. Макар че не я докосваше, Катрин долавяше излъчващата се от тялото му жар. Боже милостиви, тя изпита такъв огромен страх, че отново се разтрепери.

— Престани да тракаш със зъби! — Тонът му беше рязък, ала я успокои. — Скоро всичко ще мине и ще се забрави.

— Да.

— Изобщо не те желая! Та всичко е само театър. Кльощавите жени изобщо не ме възбуждат. Трябва да знаеш, че не всички жени, които мъжете срещнат по пътя си, са достойни за желанията им.

— Тези жестоки и развратни мъже в манастира бяха…

— Това е нещо друго. То е като някакво заболяване, като треска.

— Анриет беше едва на десет години!

— Не всички мъже са еднакви. Някои се възбуждат само от един-единствен тип жени. А някои, като Робеспиер, живеят в пълно въздържание. Други пък не се интересуват от жени и предпочитат мъже.

Тя се стъписа.

— Наистина ли? Нима ти предпочиташ…

— Не, аз съвсем не съм хомосексуалист.

— Ах, така значи. — Тя се поколеба. — В такъв случаи ти си… — Тя прекъсна мисълта си, полазиха я тръпки. — Ти искаш да причиняваш болка на жените!

— То не е свързано задължително с болка. Ако някоя жена ми харесва, обикновено така се уреждат нещата, че тя също се наслаждава.

Катрин мълчеше.

— Такава е истината. Казвам ти го, то не е…

Леко почукване на вратата го накара да спре.

— Бързо! — Той се озова върху нея, плът до плът, преди още тя да осъзнае какво става. — Влез!

Вратата се отвори и същата пълничка жена, която им беше донесла вечерята, влезе вътре. Тя се спря като закована и измърмори нещо под носа си, преди да се залови с разтребването на масата.

— Побързай! — Гласът му беше дрезгав от нетърпение.

Жената се закикоти и нарочно взе да се бави.

Неовладян порой от чувства и мисли връхлетя Катрин, когато топлите мускулести гърди на Франсоа се прилепиха към нейната мека плът.

Гробницата! Още малко и щеше да изкрещи!

Погледът му се впи в нея, той прошепна:

— Недей!

Безпомощно и нямо тя погледна към него и лека-полека страхът я напусна. Това е същото и все пак е съвсем различно, мина й през ума. Тялото му беше топло, гладко, голо, а не в груби дрехи, които дращеха кожата й. То беше твърдо и мускулесто и се отдръпваше предпазливо назад, за да й спести тежестта си и ненужни докосвания. Съвсем не беше неизвестен и чужд човек този, който лежеше върху нея. Човекът беше Франсоа, с остро очертаното смело лице, чиито черти на светлината на свещта ясно се открояваха. Странно, но суровостта на лицето му я успокояваше.

— Духай свещта и дим да те няма! — нареди той на слугинята.

Още веднъж се разнесе приглушен кикот и ненадейно помещението потъна в мрак. Вратата се затвори.

Франсоа се отдръпна колкото можеше по-далеч от Катрин.

— Всичко мина. Нали ти казвах, че няма да е толкова ужасно.

Припряността, с която ме остави на мира, означава, че и за него физическата ни близост е също толкова отблъскваща, колкото и за мен, помисли си Катрин. Гърдите й още потрепваха от допира на тялото му. Едно не съвсем неприятно чувство, както изведнъж откри. Реално погледнато, не беше толкова ужасно, както й се струваше преди, а сега беше вече отминало. Тя въздъхна облекчено.

— А сега ще спим ли?

— Ако успеем да си го наложим.

Постепенно повярва, че днес нямаше да има затруднения със заспиването. Изпитанието беше зад нея, всеки отделен мускул на тялото й беше натежал и отпуснат.

— Тук при мен ли ще останеш?

— Доколкото виждам, в стаята има само едно легло.

Тя затвори очи.

— Да, наистина.

После настъпи продължителна тишина, преди тя отново да попита:

— Мога ли да ти задам един въпрос?

— Да.

— Защо винаги си така невъздържан с мен?

Той се забави с отговора толкова дълго, че тя очакваше да не отвърне нищо.

— Защото душата ме боли, като те гледам.

— Какво каза?

— Спи сега!

И двамата замълчаха.

— Съжалявам, че бях толкова глупава и неразумна. Не бях разбрала.

— Какво не беше разбрала?

— Че не желаеш да ми причиняваш болка. — Тя се обърна към стената. — Мислех си, че всички мъже желаят жените само защото са жени. Твоето обяснение ме успокои. Сега се чувствам по-добре.

— Така ли?

— Да — прошепна тя сънено. — Успокои ме това, че не ти харесвам и че не ме желаеш.

— Да, аз не те желая.

Когато вече почти заспиваше, тя го чу да повтаря думите й. Странно, от устните му те отекваха като някоя от свещените литании, които й бяха преподавали монахините.

Не ми харесваш и аз не те желая.

Когато на следващото утро Франсоа и Катрин пристигнаха на Кралския площад, Жулиет ги посрещна на вратата.

— Всичко с теб наред ли е? — Погледът на Жулиет опипваше угрижено лицето на Катрин. С облекчение забеляза, че по Катрин нямаше и помен от насилие. Напротив, лицето й беше удивително бодро и свежо. — Нищо не ти е направил, нали?

— Само дето обиждаше ушите ми с развратния си език — отговори Катрин. — Езикът му е още по-невъздържан от твоя, Жулиет.

— Разполагам с известна допълнителна практика — каза с усмивка Франсоа. — И не съм прекарал детството си в някой манастир.

Катрин навъси чело.

— Въпреки всичко не биваше…

— Всичко свърши! — Жулиет помъкна Катрин към къщата, развърза панделките и свати сламената й шапка. — Отново си невредима вкъщи и аз ще се грижа за теб. Изморена ли си?

Катрин я погледна неуверено.

— Не. Спах много добре.

— Отлично! Навярно въпреки всичко би следвало да си отдъхнеш. Жан Марк и Филип са при мосю Бардо, за да уредят финансовата страна на пребиваването ти във Вазаро. Като се върнат, ще се нахраним и веднага тръгваме на път. Качи се в стаята си, аз ей сегичка ще дойда при теб.

Цялата живост изчезна от лицето на Катрин.

— Щом като мислиш така. — Тя тръгна покорно към стълбището.

— Почакай! Не го прави! — каза Франсоа тихичко. — Кажи не, Катрин!

Жулиет улови думите му и смръщи вежди.

— Защо да не го прави? Вие добре знаете, че тя още не се е поправила съвсем и трябва да отдъхне преди дългото пътуване. Погледнете я внимателно — с всяка измината минута тя става все по-бледа!

— Наистина съм малко уморена. — Катрин отмина с пренебрежение неодобрителното изражение на Франсоа и пое с натежала стъпка нагоре по стълбището. — Бих искала да се отбия още веднъж в градината преди заминаването. Имам ли още време на разположение, Жулиет?

— След като си починеш. — Жулиет се обърна към Франсоа. — Бих искала да поприказвам с вас.

— И аз мислех за същото. — Погледът му проследи Катрин, която се изкачваше по стъпалата. — Аз също бих искал да поприказвам с вас. Елате с мен!

Той се обърна и тръгна към салона.

Жулиет се подвоуми, преди да изтича подире му, изненадана от заповедническия му тон.

— Вие не биваше да я вземате при себе си миналата нощ. Нямахте никакво право на това! Можехте страшно да я изплашите.

— Аз я изплаших!

Жулиет настръхна цялата.

— Какво сте причинили на Катрин?

— О, аз не съм й се натрапвал, ако от това се боите. — Франсоа посрещна погледа й съвсем равнодушно. — Ала аз й вдъхнах страх и ужас, доведох я до гняв и направих така, че тя се сблъска с неприятни неща. — Той поспря за малко. — Така, както и вие се сблъсквате с тези неща, откакто сте напуснали манастира.

— Аз съм в състояние да се справя с тях. Катрин е все още прекалено слаба и немощна.

— Тя е по-силна, отколкото си мислят хората. Нощес тя се събуди за живот. Ако беше толкова слабовата, както вие си внушавате, то щеше да вие като подивяла или да загуби свяст, но нищо подобно не се случи. И все ми се струва, че открих защо здравословното й състояние става по-лошо вместо по-добро. — Той отново спря. — Вие сте виновна за това!

— Аз ли?

— Вие буквално я задушавате.

Жулиет го погледна недоверчиво.

— Това не е вярно! Вие не я познавате! Тя има нужда от мен!

— Наистина ли? — Той говореше съвсем тихо. — А не е ли по-скоро обратното — вие имате нужда от нея?

Жулиет сви дланите си в юмруци.

— Вие се заблуждавате! Без мен тя няма да се оправи. Тя очаква дете!

— Вчера тя се справяше. — Той разглеждаше Жулиет със студена безпристрастност. — Никак не се съмнявам, че тя е твърде близка на сърцето ви, но за Катрин в момента няма по-вреден човек от вас, Жулиет. Тя не бива повече да се обляга на никого. Тя най-сетне трябва да се изправи на собствените си крака, а аз не вярвам, че вие ще съумеете да престанете с грижите си по нея.

— Вие лъжете! Аз правя всичко, което е по силите ми, за да й помогна!

Той поклати отрицателно глава.

— Вие я задушавате с внимание и грижи. Твърде скоро тя вече няма да може да живее без вас. Ако продължите така и по-нататък, това ще бъде нейната гибел. Вие сте толкова привързана към нея, че не сте в състояние да я оставите да стане самостоятелна.

— А пък вие просто ще я оставите да се строполи, когато открие, че нещата не са по силите й.

Той сви равнодушно рамене.

— Какво да се прави? Ние двамата прекрасно знаем, че се бракосъчетах зарази зестрата. Щом като днес се качите на пътната кола, за мен въпросът е приключил. Предлагам ви само моя жизнен опит като незаинтересован наблюдател.

— Като доносник! — Жулиет го каза с треперещ от възмущение глас. — Филип разправя, че вършите подобни услуги на Дантон.

— Вярно е.

— И като убиец от засада!

— Убивал съм хора.

— И си позволявате нахалството да ми казвате, че аз…

— Попитайте все пак себе си защо във възбудата си ме хулите и очерняте? — Франсоа си тръгна. — В случай, че благоденствието на Катрин наистина ви интересува, уверявам ви, че във Вазаро ще се намери начин тя да поеме живота си в свои ръце.

Той излезе и веднага след това тя чу как входната врата се захлопна.

Не беше вярно! Катрин действително се нуждаеше от нея.

И все пак Катрин изглеждаше учудващо добре, когато днес пристигна. Не вглъбена в себе си и унила, както при напускането на дома. Едва когато Жулиет наново пое юздите в ръцете си и започна да й дава нареждания, Катрин изпадна пак в летаргия.

Жулиет усещаше как сълзи пареха очите й. Можеха да съществуват и други обяснения. От това още не следваше, че Франсоа е безусловно прав. Няма нужда да се отказва от Катрин само защото в думите му се съдържа зрънце истина.

Вие я задушавате!

Вие хвърляте всичките си усилия, за да я погубите!

Никой не е по-вреден за Катрин от вас!

Не е ли по-скоро обратното — вие имате нужда от нея?

Беше си вярвала, че постоянно се грижи за доброто на Катрин. Сега не беше вече толкова сигурна. Франсоа беше надникнал в душата й и тя чувстваше, че в думите му има истина.

Излезе замислена от салона и тръгна нагоре по стълбището.

Катрин лежеше на леглото. Празният й поглед беше насочен към тавана. Намираше се в състоянието, което Жулиет почти непрестанно беше наблюдавала у нея през последните седмици. След явната промяна при завръщането й у дома тази неподвижност и вдървеност стъписваха.

Жулиет се помъчи да се усмихне, като седна на края на леглото.

— Франсоа каза, че вчера си изпитала страх.

— Да, в странноприемницата бяха насядали мъже, които ме гле… — Катрин не довърши. — Искаше ми се да си дойда вкъщи, ала Франсоа не ми позволи. Знаех, че ти никога не би допуснала да се чувствам зле.

— При мен си в безопасност.

— Да, винаги. Когато си тук, не е необходимо да се тревожа за нищо. Ти ме отбраняваш от всичко.

Вие никога няма да я оставите да стъпи на собствените си крака!

Жулиет усети как надеждите й помръкват и улови ръката на Катрин.

— Кажи ми какво се случи последната нощ?

Катрин не я погледна.

— За това не бих желала да говоря. Мога ли сега да отида в градината?

Катрин щеше да се спусне долу в градината и там да потъне в мечтателно безмълвие. Щеше да отпътува за Вазаро и безмълвието щеше да я придружава. Защо? Защото Жулиет щеше да й бъде подръка и да я държи далече от всичко, което можеше да разчупи това безмълвие.

— Да, можеш да отидеш в градината — каза посърнала Жулиет. Света Богородице, тя вече беше склонна да признае пред себе си, че Франсоа има право.

Жан Марк помогна на Катрин да се качи в каретата и погледна към Филип, който беше заел срещуположно то място.

— Прати куриер, след като пристигнете във Вазаро!

Филип кимна.

— Ще се грижа и за двете.

— Да, така трябва. Къде е Жулиет?

— Тя изтича в двора, за да потърси кърпата, която Катрин е забравила в градината.

— Ечеле ще се присъедини към вас малко преди контролните проверки, за да се погрижи всичко да мине нормално. У теб ли са документите?

— Да, аз не съм вчерашен, Жан Марк.

Жан Марк не отвърна нищо. Обърна се и заизкачва стъпалата. Най-горе се сблъска с Жулиет, която току-що излизаше от къщата. Тя носеше тъмнозелена пътна рокля с шапка в съшия цвят. Синя копринена кърпа лежеше на лявата й ръка.

— Намери ли я? Добре, хайде, бързо се качвай!

— Защо вие не пътувате с Катрин? — попита тихо Жулиет. Лицето й беше засенчено от периферията на шапката. — Всъщност би следвало да я придружавате. В края на краищата носите отговорността за нея.

— Това вече си го казвала няколко пъти — отговори той сухо. — Сега не мога да се махна оттук. В момента Конвентът разисква дали трябва да се конфискуват още кораби за военноморския флот. Ако не съм си на мястото да им попреча, ще ми откраднат корабостроителниците и намиращите се още в строеж съдове.

— Значи отново сделките взимат връх?

— Филип ще ме повика, ако възникнат мъчнотии. Щом като минете контролните проверки, ще бъдете в безопасност. Вазаро представлява един малък свят.

— Безопасността не ми причинява главоболия. — Тя заслиза по стълбището надолу, наклонила глава, с поглед, вперен в пътната кола. — Само дето съм на мнение, че вие би следвало…

— Погледни ме! — Жан Марк я улови за ръката. — Бих искал да ти видя лицето. Изглеждаш зле.

Тя вдигна поглед и той съзря в очите й сълзи.

— Тя се нуждае от вас, Жан Марк.

Той поклати отрицателно глава.

— Тя има теб, а подир няколко месеца и аз ще пристигна във Вазаро. Това е най-доброто, ma petite. Така наистина не може да продължава. Твоите рани още не са зараснали, а пък аз не съм склонен, нито пък съм свикнал да не изпълнявам задълженията си докрай.

— Не разбирам какво имате предвид.

Усмивката му излезе крива.

— Аз обаче знам какво имам предвид. Ако сега тръгна с вас за Вазаро, ще разбереш значението на думите ми след няколко дни. Навярно дори ще се изкуша да взема на вересия къщата с цветята на Филип.

Тя отклони погледа си.

— Аз се отървах от манастира, без каквито и да е рани.

— Трябва ли да го разбирам като предизвикателство?

Кръвта се качи в бузите й. Тя слезе още едно стъпало.

— Всичко това няма нищо общо с Катрин. Вие говорите с недомлъвки и загадки.

— Това е загадка, която ти би могла лесно да решиш, ако си дадеш труда. Ти знаеш отговора през цялото време, но предпочиташ да избягваш истината. — Той я последва и спря редом до каретата, — А пък аз взех решение да те пренебрегна. — Той качи Жулиет в колата до Катрин. — Несъмнено без мен чудесно ще се оправите във Вазаро. — Той се усмихна. — Au revoir, Жулиет!

— Au revoir! — Погледът на Жулиет беше отчаяно вперен в него. — Наистина нямах предвид, че без вас не бихме се оправили. Мислех си само, че грижата за Катрин лежи върху вас…

— Au revoir! — повтори той, затвори вратичката и даде знак на кочияша.

Жулиет подаде главата си от прозореца и той се смая, когато видя, че сълзите, които по-рано само блестяха в очите й, сега се търкаляха неудържимо по бузите й. Съвсем не беше присъщо на Жулиет да излага на показ слабостта си.

— Вие не искате да ме чуете. Опитвах се да ви обясня…

Когато каретата рязко потегли, Жан Марк трябваше да отстъпи крачка встрани, за да не го прегазят, а Жулиет се олюля и падна назад. Жан Марк продължи да гледа след тях.

Всичко щеше да се нареди добре. Ечеле щеше да му изпрати вест веднага след преминаването на бариерата. Не можеше да се случи нищо лошо. Въпреки това не го напускаше натрапчивото чувство на страх и настроението му се развали, когато си спомни отчаяното изражение на Жулиет. Ненадейно съжали, че не беше заминал с тях.

Колко глупаво! Мястото му не беше във Вазаро, а тук, в Париж, където трябваше да се грижи за търговските си дела.

Вече се здрачаваше, когато Робер прекрачи прага на кабинета, където Жан Марк седеше зад писалището си, и запали свещите.

— Току-що пристигна съобщение от мосю Ечеле.

Жан Марк вдигна очи.

— Да?

— Разрешили са на каретата да мине.

Напрежението го напусна.

— Слава Богу!

Робер кимна.

— Да наредя ли на Мари да поднесе вечерята?

Жан Марк хвана перодръжката.

— Не веднага. Имам още работа. След около час.

Робер се спря в недоумение на вратата.

— Вече се питах какво да правя с картината, мосю?

Жан Марк отново вдигна очи.

— Коя картина?

— Картината, за която позирах на мадмоазел Жулиет. Тя я е оставила в градината върху статива. Сигурно я е забравила.

— Да, сигурно. — Рисуването беше прекалено важно за Жулиет, за да постъпва толкова немарливо… да забрави недовършена картина, това съвсем не й беше присъщо. Трябва наистина да не е била на себе си. Била е по-разстроена, отколкото беше предположил. — Най-добре я занеси в стаята й.

— Разбрах, мосю. — Робер затвори вратата.

Нейната стая ли? Жулиет беше гостувала твърде кратко в дома му, а изглежда, че по всичко, до което се беше докосвала, бе оставила неизлечими следи. Своеобразна, вироглава, възбуждаща, предизвикателна, тя беше съумяла да го трогне като никоя жена досега. Без нейното темпераментно и изискващо внимание присъствие къщата му изглеждаше особено тиха, а той самият се чувстваше странно неспокоен. В този миг чу, че вратата се отваря.

— Гладна съм. Ще кажете ли на Мари да поднесе вечерята?

Жан Марк се стресна. Бавно вдигна очи от лежащия на писалището документ.

На прага стоеше Жулиет, насочила предизвикателно поглед към него. Беше свалила тъмнозелената си шапка и я размахваше насам-натам за връзките. В отговор на недоумяващия му поглед тя нервно поглади немирните си тъмни къдрици.

— Няма нужда да ме гледате така. Вече ви казах, че всъщност вие сте човекът, който трябва да бъде с тях и да отпътува, а не аз, но вие не искахте да ме чуете. Сега тя има само Филип, а пък вие знаете какви са чувствата й към него.

— Какво, по дяволите, търсиш тук?

— Смятам да остана.

Прониза го чувство, което предпочете да не определя по-точно.

— Не звучи правдоподобно.

— А къде иначе да се дявам?

— Във Вазаро.

— Не можех да отида там. Франсоа твърдеше, че съм била на път да задуша Катрин. Наистина, аз не съм уверена дали това отговаря на истината, обаче… — Тя спря задъхано. — Не, не е вярно, той има пълно право.

— Щуротии.

Тя поклати отрицателно глава.

— Не съм в състояние да я оставя на мира. Дори когато ми стана ясно, че е така, не можех да си наложа да не го правя. Мислите ли, че ми беше леко да се върна обратно? Освен Катрин нямам никого на този свят. В началото въобще не исках да повярвам на Франсоа.

— Хм, както виждам, ще трябва да водя сериозен разговор е мосю Ечеле — отбеляза неохотно Жан Марк, като прибра перодръжката в калъфката. — Предполагам, че той е бил човекът, който те е довел дотук?

За втори път тя поклати отрицателно глава.

— Франсоа няма никаква представа. Аз слязох преди бариерата. Наредих на кочияша да спре и после наблюдавах отстрани дали ще пропуснат Катрин. Едва тогава поех обратния път. Франсоа разговаряше само със стражите и не хвърли нито един поглед в каретата.

— И ти как стигна дотук?

— С тичане. Тъй като знаех, че ще се разсърдите, сметнах за най-добре пътната кола да се отдалечи колкото се може повече, преди да разберете, че не съм вътре в нея. Вие сте ядосан, нали?

— Да, доста.

— В такъв случай постъпих правилно, че…

— Не, не си постъпила правилно — прекъсна я той с леден глас. — А лекомислено, глупаво и безогледно. Защо, по дяволите, те държахме толкова време далеч от улиците? Какво щеше да стане, ако те бяха разпознали…

— Бях предпазлива. Носех си шапката ниско нахлупена над челото и държах главата си наведена. — Тя сбърчи чело. — И не питах никого за нищо, когато обърквах пътя.

— Цяло чудо е, че не са те задържали и хвърлили в тъмницата. Имаш ли въобще някаква представа как сега ще се измъкнем от Париж, след като ти сложи кръст на всичките ни планове?

— Няма да напусна Париж. Или поне не скоро. Мислите ли, че щях да всявам тревога у Катрин, да прекосявам сама половината град и после, сякаш нищо не е било, да се обърна кръгом и да я последвам послушно във Вазаро?

— Тогава какви са ти намеренията?

Тя го изгледа цялата нащрек.

— Мисля, че е по-добре да обсъдим това след вечеря.

— Не, сега!

— Гладна съм. Капнала съм от умора, а краката едва ме държат. Отивам да се измия, после ще се нахраним, а накрая ще можем да побъбрим. — Тя се обърна. — Уведомете Мари да приготви вечерята.

— Жулиет!

Тя се извърна към него.

Жан Марк изричаше думите си бавно, с желязна нотка в гласа.

— Ще изчакам с нашия разговор, но те предупреждавам, че за последен път се разпореждаш в моя дом.

Бузите й се оцветиха в розово. Искаше да възрази, но после размисли и се отказа. Тя се вторачи в него, а той неочаквано се изплаши, когато забеляза как дръзкото й държане се стопи в отчаяние. Припряно избягна погледа му и заяви с небрежно вдигане на рамене:

— Не вярвам да е така.

(обратно)

Глава единадесета

— Така, сега можем да поговорим, нали? — Жан Марк се стараеше да си наложи безупречно учтив тон. Постави салфетката си до чинията и се облегна на стола.

Жулиет остави лъжицата си с известно колебание.

— Вие май не ядохте кой знае колко. Не искате ли да опитате от лимоновия сладкиш? Той е…

— Не ме интересува никакъв лимонов сладкиш. Интересува ме защо не си на път за Вазаро. Преди три дни не беше на себе си от грижи и тревоги за Катрин, а днес я оставяш на произвола на съдбата.

— Не съм я оставила на произвола на съдбата. Вече ви казах защо не продължих пътуването си. По-добре ще е за нея, ако прекара известно време без мен. Ще замина за Вазаро след няколко месеца и ще остана при нея, докато роди детето.

— А какво ще стане, ако тя открие бременността си, преди да си решила да удостоиш Вазаро с присъствието си?

Внезапен страх прониза Жулиет и за миг я лиши от говор. И да искаше, не можеше да пророни дума.

— Би могло да сме се заблудили. Тя може и въобще да не е бременна. Ние не бяхме съвсем сигурни.

Жан Марк я погледна недоумяващо.

— А ако се окаже, че е бременна, то ще трябва да се изправи сама срещу този факт. Тя си има Вазаро и Филип. Филип твърдеше, че веднага след пристигането им смятал да доведе майка си. Не се е разчитало на това аз да остана при тях. Катрин все някога ще трябва да се примири със свършения факт, не мислите ли? Тя е по-силна, отколкото я смятат хората. Трябваше да я видите днес сутринта, когато Франсоа я доведе вкъщи.

— Жулиет! — Гласът на Жан Марк прекъсна поднесения с трескава припряност монолог.

Жулиет виждаше премрежено пред себе си лицето на Жан Марк и отчаяно се бореше със сълзите, които пареха в очите й.

— Та аз изпитвам такъв страх, Жан Марк — прошепна тя едва чуто. — Какво ще стане, ако се заблуждавам? Когато й доверих, че не желая да пътувам с тях до Вазаро, тя изглеждаше толкова объркана. Опитах се да й обясня, но забелязах, че не ме разбира.

— Е, и аз имам затруднения с теб в този смисъл.

— Значи… аз винаги съм вярвала, че тя има нужда от мен.

— Тя действително има нужда от теб.

— Мислите ли? — Жулиет преглътна и поклати отрицателно глава. — Първоначално действително беше така, но сега вече аз съм човекът, който не може да престане да се отнася към нея като майка към детето си. Аз съм прекалено себелюбива.

— Себелюбива ли?

— Наслаждавах се на това, че имаше нужда от мен. Изпитвах някакво блажено чувство, че съм значима за нея. — Тя си пое трескаво дъх. — Днес дълго размишлявах и ми стана ясно, че Франсоа има право и опеката ми не е най-доброто за Катрин. Първоначално реших за всеки случай да отпътувам за Вазаро, макар и да чувствах, че това не е най-правилното. Ала аз не се предавам лесно, ако нещо се е загнездило в главата ми, ето защо взех решение да разчупя оковите и да я пусна на свобода. — Помъчи се да се усмихне. — А ако съм се заблудила, то Филип ще ми съобщи и ще намеря начин незабавно да стигна до нея.

— Мога ли да ти обърна внимание, че ти цели шест седмици практически беше пленница в този дом, преди да успеем да ви измъкнем от Париж?

— В моя случай не би трябвало да се проявява толкова предпазливост, както при Катрин.

— Не би трябвало ли? — За миг сарказъм се прояви отчетливо върху лицето му и той бързо отклони поглед. — Бях забравил, че не трябва да полагам никакви грижи за твоето благоденствие.

Тя кимна късо.

— Значи виждате, че моето пребиваване тук не е толкова рисковано, както ви се струваше в самото начало. Мога да остана някой и друг месец. А пък когато Дюпре напусне Париж, Франсоа ще ми набави документи, с които аз…

— Не.

— Защо? Току-що ви обясних, че като оставам тук, това е добре за Катрин.

— Но не ми обясни защо трябва да бъде добре за мен. Защо да приютявам неприятелка на републиката? Докато живееш под покрива ми, цялото ми състояние е застрашено. — Той се усмихна цинично. — Заедно с главата ми! Аз лично пет пари не давам за твърденията, че гилотината била най-хуманният начин за умиране. На мнение съм, че й липсва известно достойнство.

Жулиет не беше предвидила, че присъствието й би могло да изложи на сериозна опасност живота на Жан Марк. Ала тази мисъл й се стори изсмукана от пръстите.

— Имате прекалено много приятели в правителството, за да бъдете застрашен.

— Когато някой дом се сгромолясва, всеки си плюе на петите и никой не мисли да го подпира.

— Бихме могли да намерим начин…

— Имаш голям късмет, че още не са те открили. — Жан Марк прехапа устни. — Още повече, като се има предвид, че явно си си била наумила да кръстосваш улиците посред бял ден.

— Вече ви казах защо поех този риск.

— Твоите аргументи не ми изглеждат нито ясни, нито разумни. — Той поклати смаяно глава. — Разумни ли? Че какво си въобразявам аз? Та ти дори не знаеш смисъла на тази дума.

Жулиет напрегнато размишляваше.

— Сигурно бих могла да намеря другаде подслон. Навярно Робер би могъл…

— Не! — Той сграбчи по-здраво чашата си. — Истинско чудо е, че си останала здрава и читава. Ще се отправиш по най-бързия начин към Вазаро.

— Навярно имате право. Робер би бил неподходящ като посредник. — Тя го погледна. — Е, добре, признавам, че бих могла да представлявам опасност за вас… Има ли нещо, заради което този риск би ви се сторил поносим?

Той се втренчи във винената си чаша.

— Не, няма.

— Все пак трябва да има нещо, което да желаете. Вие сте извънредно алчен.

— Ах, много благодаря за откровеността.

— О, но аз одобрявам алчността. Великите художници са били алчни. Те са вземали от живота и от хората онова, което им е трябвало, и са го влагали в творбите си. Това е съвсем честно и почтено, като се има предвид какво са върнали на света. При тях е налице най-възвишената форма на алчност.

Той изглеждаше стъписан.

— А моята алчност възвишена ли е?

— Е, възвишена не бих я нарекла. Тъй като обаче никога не съм ви чула да се хвалите как сте измамили някого, то положително става дума за добра, честна алчност.

Той се усмихна.

— За съжаление нямаш нищичко, за да подхранваш алчността ми и затова ще трябва да си вървиш…

— „Вихрения танцьор“! — Очите на Жулиет светнаха възбудено и тя се поклони театрално. — Естествено! Вие искате да притежавате „Вихрения танцьор“!

Изненада трепна по лицето му.

— Но ти го нямаш!

— Вероятно бих могла да измисля начин, за да го получа.

Той я изгледа подозрително.

— Не твърдеше ли, че кралицата имала пълно право да задържи фигурата?

— Ала в Тампл ползата от нея не е голяма, нали? — Тя размишляваше трескаво. — Колко бихте прежалили за „Вихрения танцьор“? Вече не си спомням каква сума предложихте тогава на кралицата.

— Два милиона. И отгоре на всичко кредита, който отпуснах на краля.

— И от кредита не беше изплатено нищо?

— О, аз знаех, че е рисковано. — Той сви рамене при това признание.

— Два милиона. — Жулиет прехапа долната си устна. — Цяла камара пари! Бихте ли ми дали два милиона ливри за „Вихрения танцьор“?

Жан Марк мълчеше.

— Да — отвърна той след известно време.

Тя го погледна.

— Вие искате на всяка цена да го притежавате. Не само баща ви е искал да върне „Вихрения танцьор“ на семейството. И вие го искате!

Жан Марк отпи глътка вино.

— Трябва лудо да го желаете, щом като сте готов да хвърлите толкова пари за него. — Погледът на Жулиет не се откъсваше от лицето му. — Защо?

— Никой не се оставя на драго сърце да го мамят.

— Не, струва ми се, че зад това се крие нещо повече!

— Дори и да е така, както предполагаш, то категорично отказвам да го разкрия пред теб. Всеки мъж запазва за себе си поне няколко тайни.

Жан Марк имаше със сигурност повече от няколко тайни и Жулиет никога по-страстно не бе желала да ги разкрие. Черните му като въглен очи проблясваха цинично развеселени на светлината на свещта, а чудесно оформените му устни се усмихваха ехидно. И все пак тя предусещаше зад всичко това нещичко, което…

Той сви нетърпеливо рамене.

— Този разговор е безполезен. Ти се опитваш да ми продадеш нещо, което не притежаваш.

— Искам за него два милиона — каза тя бавно. — И бих искала да мога да ползвам закрилата на този дом без всякакви ограничения. Това е цената ми за „Вихрения танцьор“. Готов ли сте да я заплатите?

Жан Марк се намръщи.

— Ставаш смешна. Та ти нямаш никаква представа къде всъщност е фигурата.

— Бихте ли заплатили цената?

— Революционното правителство не престава да търси „Вихрения танцьор“ от изчезването му насам.

— Бихте ли заплатили?

— Да — изтръгна се от гърдите му.

— Значи, спазарихме се. — В усмивката на Жулиет се четеше облекчение. — Сега единствената ми грижа е да го намеря.

Ненадейно Жан Марк се разсмя с пълен глас.

— Дявол да го вземе, за миг се бях отнесъл напълно сериозно към тези брътвежи.

— Аз говоря сериозно. Не разбирам какво толкова смешно има.

— Невъзможно е…

— Не знам само как да стане. Трябва да си призная, че ще ми струва доста усилия. Имам чувството, че главата ми ще се пръсне.

— Представям си. А междувременно, предполагам, нямаш нищо против, ако нахвърля и разработя план как да те изпратя във Вазаро?

— Но на мен ми трябва време, за…

— Ти нямаш никакво време. — Усмивката му помръкна. — Няма да рискувам да ти предоставям убежище в дома си нито миг по-дълго, отколкото е нужно. Преди да е изминала и една седмица, трябва да си на път за Вазаро.

— Само една седмица ли?

— Би трябвало да ти стигне. В края на краищата нали твърдиш, че задачата не била невъзможна. — Той се усмихна иронично и се наклони напред, за да й предложи чаша. — Ще пием ли за нашия успех?

Тя се отдръпна назад.

— Не обичам вино.

Той я наблюдаваше внимателно.

— Дори и да се чукнем за едно такова значимо начинание? Само една глътчица?

— Не! — Жулиет си наложи воля да се овладее. — Вие ми се подигравате.

— Не. — Той поднесе чашата към устните си. — Ала признавам, че любопитството ми се събуди. Колкото по-сложно, толкова по-добре, гласи девизът ми и аз смятам, че ти си една от най-прелестните загадки, Жулиет.

— Толкова сложна не съм. Не съм дори толкова начетена като Катрин. — Жулиет отмести стола си назад и стана. — Напротив, вие сте голямата загадка.

Лицето му се озари от усмивка, толкова зашеметяващо чувствена, че дъхът й секна.

— В такъв случай защо да не опитаме да обединим нашите сложни същности и да образуваме едно щастливо цяло?

Тя се втренчи в него объркана, обзета от някакво ненадейно стягане в гърдите. Осъзнаваше ясно енергичността и грациозността му, прикрити зад елегантна арогантност, гъвкавостта на дългите, придобили бронзов оттенък пръсти, които си играеха с тънкото столче на винената чаша.

— Как да ги обединим?

— По обичайния начин. Аз съвсем не съм от хората, които имат най-чудновати изисквания за… — Той спря обясненията си, когато забеляза изражението й. — А ти какво си очаквала? — попита той тихо. — Ако не искаш да търсиш отговор на загадката, то трябваше да продължиш пътуването си до Вазаро. Ти знаеш какво те очаква тук при мен. — Той за втори път спря. — Или въобще не си знаела?

Тя знаеше какво я очаква тук, мълниеносно й стана ясно. В действителност не го искаше, ала той беше прав, тя го знаеше.

— Вие искате… да се отдадете на разврат с мен.

— Безсрамно, но вярно. — Той се облегна назад. — За да сме още по-прецизни, нека допълня, че желая да го правя с теб многократно. И то по начини, за които ти вероятно дори не подозираш, че съществуват.

Сърцето й затуптя толкова силно, че дъхът й замря.

— Доста се съмнявам. Аз не съм като Катрин. В двореца чух и видях някои неща… — Тя премълча края на мисълта си. — Но защо? Та аз съвсем не съм привлекателна.

— Не си ли? А аз защо толкова те желая? — Гласът му беше дрезгав. — Защо се възбуждам дори само като те погледна?

Очите й се ококориха, а погледът й инстинктивно се плъзна към долната част на тялото му, скрито под покривката от дамаска.

— Наистина ли?

Той отмести усмихнато стола си назад.

— Ела и виж сама!

Погледът й се премести веднага върху лежащата пред нея чиния.

— Не. Не бих желала да се отдавам на разврат с никои мъж.

Усмивката му се разля широко и той се изправи.

— Не би желала ли? Е, хайде да видим. — С три крачки застана до нея и я вдигна от стола. После седна и я сложи в скута си. — Щом не искаш да ме гледаш, тогава може да ме чувстваш.

Стъписана, тя се опря в него. Усещаше възбудеността му през дрехите, които ги разделяха. И там, където я докосваше, усещаше тръпки. Би трябвало да му дам отпор, мислеше си тя зашеметена. Ала Жан Марк не беше дук дьо Грамон. Той не би взел онова, което тя не бе готова да му даде.

— Това е глупост!

— Да, велика глупост. — Той разтвори роклята й и разголи шията й. — И ние току-що я започнахме. Бих искал да разбера какво имаш да казваш за другите глупави положения, в които те виждах в представите си напоследък. — Той наведе глава и погали с език пулсиращата кожа на шията й.

Тя затаи дъх, а той я погледна и кимна.

— Харесва ли ти? В такъв случай дай да разголя гърдите ти и аз ще направя още много неща, които ще ти харесат.

Тя усети напрегнатите му мускули, видя как бие кръвта по слепоочията му, когато я прегърна.

— Защо правите всичко това?

Той я погледна.

— Защото не желаеш да проумееш — каза той тихо. — Така е… когато сме заедно. Така е, откакто преди повече от пет години се погрижи за мен в селската странноприемница. — Ръцете му обхванаха бедрата й и ги притиснаха надолу към него. — Аз те предупреждавах! Ако го допуснеш, ще вземам толкова много, докато не ти остане нищо за даване. Точно това намерение имам сега.

Усещаше го до себе си жилав и енергичен, очите му блестяха диво и необуздано. Жулиет не беше в състояние да помръдне, не можеше да отмести погледа си. Усещаше как бавно я обзема горещо желание, усещаше как гърдите й набъбват и стават все по-твърди.

Погледът му беше магнетично привлечен от елечето й.

— Нека да видя гърдите ти. Те ме желаят… гледай как мърдат срещу…

— Не бива да говорите така.

Той прихна.

— Не разбирам откъде накъде си присвояваш правото да ме хокаш. Собственият ти език е всичко друго, но не и благопристоен.

— Не съм ви молила за такова държание… — Тя прекъсна мисълта си, а бузите й се зачервиха още повече. — Мислех си, че аз…

— Знам добре какво си мислела. — Като й намигна, той захапа меката част на ухото й. — Няма нужда да ме молиш за нищо. Аз по всяко време съм на разположение.

Нежно докосна мекото на ушите й. Ненадейно тя почувства топлия връх на езика му в ухото си. Горещи тръпки полазиха по тила и по цялото й тяло.

— Оставете ме!

Той веднага я пусна и се облегна вяло и отпуснато назад.

— Нямам намерение да те обладая върху този стол в трапезарията. Робер и Мари биха могли да влязат и да преживеят невероятен потрес.

Тя се изплъзна от скута му и го погледна. Тъмната му коса беше разчорлена, черните му очи се впиваха дръзко в нея. Можеше да си представи твърдостта и дължината на мъжеството му под тесните копринени панталони… спомни си как току-що го беше усещала през плата. Той беше от главата до петите необуздано желание, елегантно облечено в коприна. Беше й ясно, че дори и целият град да го наблюдаваше какво прави с нея, в момента това му беше съвсем безразлично. Откритието я доведе до странна възбуда, която я стъписа.

— Вие не сте… струва ми се, че нищо не би могло да ви попречи.

— Искаш ли да видим дали на теб ще ти попречи нещо? — попита той тихо.

Тя се отдръпна назад, но погледът й остана вперен в лицето му. Струваше й се, че повече няма да може да отдели очите си от него. Този Жан Марк още никога не беше виждала, макар и да знаеше, че я очаква. Беше я поглеждал няколко пъти, но тя бе се правеше, че не забелязва.

Сега обаче не можеше повече да игнорира нищо. Това беше мъжът, комуто безброй любовници са шептели в ухото молби и ласкателства, човекът на име Жан Марк, който от похотливо желание и чувствено сладострастие беше способен на всякакви изстъпления. Очите му станаха по-тъмни, по-светещи. Те владееха положението, те владееха и нея.

— Не, не бих желала… — Тя разтърси глава. — Не съм останала затова в Париж.

— Ала това е, което ще ти се случи, ако останеш. — Той погледна в краката си. — Ще ти се случва непрекъснато, през цялото време. Да ти опиша ли всичките начини, по които бих предпочел да те обладавам?

Тя се разсмя неуверено.

— Вие искате само да ме изплашите, за да изчезна във Вазаро.

— Ти най-добре си знаеш. — Той вдигна взор към лицето й. — Една седмица. Ако до една седмица не се отправиш на път за Вазаро, ще станеш моя любовница. — Той вдигна рамене. — И без друго все някога ще се случи, значи със същия успех би могло веднага да започнем. Бог ми е свидетел, че се чувствам така, сякаш съм чакал вече сто години.

— Вие не сте глупав и ще се вразумите навреме.

— Съмнявам се. През последните пет години не се вразумих. Ти винаги се мержелееше някъде на заден план в съзнанието ми.

— В такъв случай ми се ще отново да ме скриете на заден план. Нямам желание да ставам любовница на когото и да било. Бих искала само да рисувам и…

— Давам ти една седмица срок, преди да те отпратя във Вазаро. — Той се изправи и пристъпи една крачка към нея. — През това време ще се наслаждавам с пълни гърди на присъствието ти — пленително и омагьосващо. — Той я помилва нежно по шията. — В края на краищата ми трябва компенсация за опасността, която ти представляваш за мен, а пък последното ни преживяване ще те подготви за по-големи интимности.

Милувката му беше нежна, а докосването му толкова леко, сякаш галеше любима скъпоценност.

На драго сърце би предпочела винаги да стои така и да се оставя той да я милва и да я гледа с този собственически поглед, който й носеше такава наслада, че дъхът й секваше.

— Изглеждаш така, като че ли си дете, което поднася лицето си за целувка — прошепна той.

— Аз съвсем не съм дете.

Усмивката му помръкна.

— Знам. Ти никога не си била дете. И тъкмо тук е затруднението. Никога не съумявах да обуздая желанието си, макар да се стараех да виждам в теб единствено нуждаещото се от закрила и защита дете. Ти винаги успяваше да ме разкъсаш на две половини.

— Никога не съм се нуждаела от защита и закрила. Винаги съм успявала добре да опазя себе си. — Тя откъсна погледа си от него и тръгна заднешком към вратата. — Капнала съм от умора, а трябва да помисля. Ще отида сега в стаята си и…

Жулиет не довърши мисълта си, тъй като той се изсмя сдържано и тя го погледна с надигащ се гняв.

— Не ми се присмивайте! Не го понасям! — Тя си пое разтреперана дъх. — Струва ми се, че можете да бъдете много, много жесток, Жан Марк.

— Вероятно не го осъзнаваш, ала ти притежаваш същото качество. Още една причина да не желая присъствието ти под моя покрив. Бихме могли да се разкъсаме един друг. Ала ти още не си съвсем въоръжена за тази борба. Странно, но аз установявам, че не желая да ти причинявам болка.

Жулиет изпита чувството, че й прилоша. Излезе й въздухът, а бузите й се зачервиха. Какво ставаше с нея? Не трябваше Жан Марк да упражнява подобно въздействие върху нея. Не биваше да го допуска. Сигурно от дългото вървене пеш коленете й трепереха.

— Всичко това са бабини деветини. Трябва да помисля — измърмори тя, после изхвърча от стаята.

Дантон се надигна и поклати глава със съжаление, когато жена му затвори вратата на работния кабинет зад Жулиет.

— Не съм много галантен и си признавам. Щеше ми се никога повече да не ви виждам, гражданко дьо Клеман. Франсоа изобщо не ми спомена, че сте все още в Париж.

— Той не знае. — Жулиет отметна назад качулката на кафявото си наметало. — Мога ли да седна? Тичах от Кралския площад дотук и се уморих.

— Ама, разбира се! — Дантон я гледаше, докато тя се настаняваше в креслото. — Допускам, че Андреас не знае нищо за вашето посещение, иначе щеше да ви изпрати с някоя карета.

— Жан Марк не беше възхитен от решението ми да остана в Париж. На драго сърце би ме държал под ключ, докато отново не се появи възможност да ме изпрати във Вазаро. Затова сметнах за по-уместно да се измъкна, без да ме усети, тъй като исках да разговарям с вас на всяка цена. — Тя повдигна рамене. — Не беше толкова трудно. Той се затваря по цели дни в кабинета си или препуска с каретата от една делова среща на друга.

— За съжаление трябва да ви кажа, че съм на едно мнение с Андреас. И аз бих предпочел да сте под ключ и да се криете. — Лицето му придоби сериозно изражение. — Не ми допада и това, че рискувате да ви заловят в дома ми. Тогава лесно би излязла наяве връзката ми с вас. Напоследък Раул Дюпре ме посещава почти всеки ден и не бих искал да му давам повод за неудобни въпроси.

— Уви, ако искам да разговарям с вас, надали бих могла да отида в Конвента.

Той скръсти ръце на гърдите си и се облегна на камината.

— Очарован съм да ви чуя.

— Необходима ми е вашата помощ.

— За да напуснете Париж ли?

— Не. — Тя направи нетърпелив жест с ръка. — Вие говорите досущ като Жан Марк. Не съм готова още да напусна Париж. Трябва да свърша някои неща.

— Така ли?

— Бих искала да се видя с кралицата.

В първия миг той я погледна изненадано, а после се разсмя с глас.

— Заради това ли сте дошли при мен? И какво ви дава основание да вярвате, че бих ви помогнал?

— Трябва да намеря начин да разговарям с нея, независимо как. И си помислих, че бихте могли да намерите сигурно средство да ме закарате до Тампл и обратно. — Тя му се усмихна очарователно. — Убедена съм, че не желаете да ме хванат. Това би ви навлякло купища неприятности.

— Само по себе си последното е вярно. И за какво имате намерение да разговаряте е кралицата?

— По лична работа.

— А ако поискам да узная това като цена за помощта си?

— Тогава ще потърся помощ на по-ниска цена.

Той отново се разсмя.

— Трябва да се признае, че не ви липсва смелост. Това е качество, от което се възхищавам.

— Ще ми помогнете ли?

Усмивката му угасна.

— Никога не се оставям да ме притесняват. Ще помисля. Само да разговаряте с кралицата ли искате? И не възнамерявате например да й помогнете да избяга?

Жулиет се поколеба.

— Засега не. — Неочаквано за себе си тя продължи припряно и задъхано: — Не биваше да я отвеждате на това ужасно място!

— Не е толкова ужасно. Кралското семейство се радва на определени удобства. — Жулиет дьо Клеман без съмнение беше заплетена в някакъв план за отвличане. И беше достатъчно безразсъдна, за да заложи на карта главата на всеки. Ала безстрашието често се радва на успех, а пък Дантон смяташе, че за Франция би било най-добре, ако кралското семейство успееше да избяга, преди якобинците да пратят Луи на ешафода. Защото, ако кралят бъде обезглавен, Дантон беше убеден, че Англия и Испания веднага ще обявят война на Франция. — И защо мислите, че бих могъл да ви помогна да проникнете в Тампл?

— Защото сте човек, който винаги иска да е осведомен от първа ръка за събитията. Иначе не бихте взели Франсоа Ечеле за свой най-близък помощник. Кралското семейство представлява голяма опасност за вашата република и предположих, че вие вероятно знаете всичко за пленниците в Тампл. Не е ли така?

Дантон кимна.

— Вие сте добре осведомена. Наредих на Франсоа да проучва най-подробно ситуацията, след като бяха отведени от Тюйлери в Тампл.

— И можете да ме вкарате там?

— Ако се вярва на Франсоа, то почти на всеки може да се осигури достъп до Тампл. Предпазните мерки на Херберт са направо смехотворни. Пропуски се издават на всеки, който желае. — Той спря за момент. — Но би било изключено член на кралското семейство да се изведе навън. Всички се охраняват много добре.

— Не искам да извеждам никого навън, освен самата себе си.

Дантон размишляваше.

— Човекът, който всяка вечер пали фенерите в Тампл, може да взема със себе си по някой член на семейството и доколкото ми е известно, външността на тези особи се мени постоянно. Някакъв малък подкуп би трябвало да стигне.

— Нямам никакви пари, а не бих искала да моля Жан Марк. Той не трябва да научи нищо за това.

— Че защо?

— Никак не му харесва, че си подавам носа на улицата, а още по-малко ще се зарадва, ако разбере, че имам намерение да се отправя в Тампл. — Тя се намръщи. — В такива случаи той пренебрегва всякакви разумни доводи.

Дантон се усмихна криво.

— За съжаление не мога да ви предложа никакви пари, тъй като съм беден като църковна мишка служител на републиката.

— Бих искала да помисля. — Жулиет помълча малко. — Франсоа! Жан Марк му даде цяло състояние, за да се ожени за Катрин. Той би могъл да плати подкупа.

— Възможно е. Но само ако се остави да бъде въвлечен.

— О, той вече и с двата крака е вътре.

— Това все още не значи, че ще ви помогне. Франсоа притежава блестящ ум, но много често за съжаление е сляп за практическите решения. Преди две години, заразен от треската на революцията, изникна пред входната ми врата, току-що пристигнал от страната на баските и ме помоли да постъпи на служба при мен. — Дантон се усмихна многозначително. — Желаеше да ми служи и да изпълнява всичко, което искам от него. Е, да, но онова, което исках от него, невинаги беше толкова чисто и благородно като идеалите му. Ала той никога не ме упрекна за нищо. Франсоа вярва, че републиката ще съществува вечно, защото борбата за човешките права е справедлива и добра.

— А вие не смятате ли така?

— Аз вярвам, че републиката ще бъде това, което ние направим от нея — било то добро или лошо. — Той наклони глава. — А вие в какво вярвате, гражданко?

Жулиет стана.

— Аз вярвам, че хората трябва да бъдат оставени на мира, за да живеят според разбиранията си. — Тя притегли качулката на главата си. — И вярвам също така, че тези, които не оставят другите на мира, трябва да бъдат наказани. Ще говорите ли с Франсоа или аз да го сторя?

— Не съм казал, че ще ви помогна.

— Ще го направите ли?

Дантон явно се колебаеше, после кимна замислено и каза:

— Аз ще поговоря с Франсоа. Току-що установих, че ви липсват дипломатически способности.

Тя кимна късо.

— Кога? Трябва да е много скоро!

— Още днес. Ако всичко се нареди добре, бихте могли утре вечер да отидете в Тампл. Ще имам грижата кралицата да получи съобщение, че при вечерната си разходка в двора ще преживее приятна изненада. — Той се поклони подигравателно. — Ако това ви допада, разбира се.

Тя кимна.

— Ще остана тук за…

— В никакъв случай. Ще кажа на Франсоа да ви вземе близо до дома ви, преди да падне мрак. И не бих желал кракът ви да стъпва повече в къщата ми. — Лицето му се разтегна в болезнена гримаса. — Вашето облекло не отговаря и на най-скромните изисквания.

— Нямах много време да разсъждавам върху облеклото си.

— Въпреки всичко ви съветвам да намерите, ако възнамерявате и за в бъдеще да кръстосвате улиците на Париж.

— Ще го сторя. — Тя тръгна към вратата. — Вероятно сте прав, би било неблагоразумно…

Последва леко почукване и на вратата се подаде главата на жена му.

— Жорж Жак, дошъл е гражданинът Дюпре. — В думите й се долавяше неприязън. — Да го поканя ли да влезе?

— Веднага, cherie22! Но не му казвай нищо за посетителката!

— Аз въобще не разговарям с него. Само от вида му ми се повдига. — При тези думи Габриел затвори вратата.

И със собствения си мъж вече не разговаря, помисли си Дантон с безкрайна тъга. Беше се отдръпнала от всички, които имаха нещо общо с масовите кланета.

Той се обърна внезапно и посочи вратата в другия край на кабинета си.

— През тази врата ще слезете в една градинка, която извежда на улицата. Побързайте!

Жулиет изтича към вратата.

— До утре!

Дантон кимна и погледна мрачно как вратата се затвори подире й. В мислите си той не беше вече при енергичната млада посетителка, а при жена си. Габриел сигурно щеше да му прости с времето. Любовта й беше прекалено силна, за да може политиката да я разбие. След няколко месеца вероятно всичко отново щеше да е наред.

— Жорж Жак, идвам да ви донеса последното издание на „Пер Дюшен“. — Дантон се обърна и видя, че на прага стои Дюпре. Неговият посетител влезе и хвърли на писалището копие от войнственото разтърсващо съчинение на Марат. — Бях наблизо и си помислих, че бих могъл да ви донеса един брой.

— Много любезно от ваша страна, гражданино.

Дюпре вдигна рамене.

— За мен е от огромно значение да правя услуги на приятелите си. — Той пристъпи към прозореца. — Бих се радвал, ако… — Той не продължи мисълта си. С напрегнато изражение се втренчи надолу към улицата.

— Какво има? — Дантон мигом застана до него и видя Жулиет дьо Клеман, която в този момент завиваше зад ъгъла. Както облекчено установи, лицето й не се виждаше.

— Но какво има, гражданино?

— Не, няма нищо. Просто… — Дюпре навъси чело. — Тази жена ми се стори позната.

— Коя жена?

— Онази с кафявото наметало. Тя току-що се скри зад ъгъла.

— Вие познавате ли я?

— Фигурата и походката ми изглеждат познати.

— Вероятно е някоя актриса, на която често сте се възхищавали на сцената. Нали сте усърден посетител на „Комеди Франсез“.

— Възможно е. — Дюпре сви рамене. — Ако наистина я познавам, с времето ще си спомня. Имам отлична памет.

— В това съм убеден. — Дантон се приближи към писалището и взе позива. — Я да видим каква е днес темата на отровните тиради на Марат.

Дюпре се отдръпна от прозореца.

— Не бива да говорите така за него. Той е истински приятел на републиката.

— Ала понякога важи правилото да забравиш лоялността си към един приятел, за да можеш да спечелиш друг. — Дантон направи многозначителна пауза. — Не изпитвам никаква симпатия към Марат.

Дюпре се колебаеше. После на лицето му прекия подкупваща усмивка.

— Никога не бих дал да се разбере, че е изгубил лоялността ми, преди да си осигуря положение, което ми обещава повече.

Пресвета Богородице, този човек би оставил с пръст в устата и самия дявол, ако някой друг му предложеше нещо по-добро!

Дантон прикри ловко своето отвращение и неприязън.

— Много добре разбирам вашата предпазливост.

— В момента би било грешка да се откажа от завоюваната си позиция. Утре тръгвам с важна мисия за Андора. Но бихме могли да проведем един разговор след завръщането ми.

— За Андора ли? — Учудването на Дантон беше безкрайно. За Испания! Че какво ли беше наумил Марат да върши с испанците?

— Става дума за един твърде важен за Франция случай, който той ми повери.

— Разбирам. — Дюпре явно нямаше намерение да разказва по-подробно и ясно за естеството на поръчението си, мислеше си ядосано Дантон. Защо, но дяволите, Марат си пъхаше дългия нос и във външната политика? — Утре ли тръгвате на път?

Дюпре кимна.

— Марат ми разреши преди това да прекарам четиринадесет дни при майка ми, която живее в селцето Клермон край Париж. Пътуването през Пиренеите би могло да се окаже доста мъчно в някои отношения и бих искал да се подготвя духом и телом за него.

В такъв случай „мисията“, макар и твърде важна, не беше много спешна.

— След героичните ви усилия миналия месец от само себе си се разбира, че се нуждаете от почивка — промърмори равнодушно Дантон, докато посягаше към шапката и ръкавиците си. — Елате, крайно време е да тръгваме за заседанието на Конвента!

Косите на Мария Антоанета бяха побелели.

— Дръж си наведена главата! — прошушна човекът, който палеше фенерите. — Казах ти да не се оглеждаш на всички страни, докато сме в двора.

Жулиет наведе очи и завърза по-здраво забрадката си. Ръцете й трепереха, гърлото й беше пресъхнало от сподавени сълзи. Косите на кралицата бяха побелели! Те не бяха нито напарфюмирани, нито напудрени. Тя не носеше и перука, както беше прието при празненствата във Версай. Кралицата, която беше едва на тридесет и шест години, изглеждаше два пъти по-възрастна.

— Престани да я зяпаш с отворена уста! — Старецът запали лампата отляво на портата. — Мигар искаш и тебе да хвърлят в тъмницата?

Тя изглежда толкова променена.

— Застани оттатък, в сянката! Ще я пратя при теб, за да си поговорите. Ала само пет минути, разбра ли? Щом приключа с фенерите, тръгваме.

Жулиет послушно се отдръпна в сянката на издигащата се към небето кула. Ето че здрачът изцяло се беше настанил в двора на Тампл, а пък тъмно кафеникавият цвят на роклята и забрадката й съвсем я скриваха.

Кралицата беше добре облечена. С черно наметало и маншон от кожа на златка, тя приличаше на състоятелна гражданка. Но не и на кралица на Франция. Злочестата Мария Антоанета беше загубила всичко, освен семейството си, а и то не беше вече в пълния си състав. Братята на краля, граф дьо Прованс и граф д’Артоа, бяха се спасили с бягство в Австрия, а неомъжените му сестри бяха намерили убежище в Италия. Но първородният син на Мария Антоанета, дофинът Луи Жозеф, беше загинал трагично през 1789 година. Годината, когато целият свят на кралицата започна да се люлее под краката й.

На Мария Антоанета й бяха останали единствено нейният едър и добродушен съпруг, снаха й мадам Елизабет, дъщеря й Мари Терез и малкият Луи Шарл, който сега вече беше престолонаследник.

— Жулиет? — Кралицата се взираше в тъмнината. — Ти ли си наистина? Тази мръсотия по лицето ти…

Жулиет, която понечи да направи поклон, в последния миг се разколеба. Дъщерята на един републикански фенерджия едва ли щеше да уважи кралската кръв.

— Аз съм. Човекът, който пали фенерите, каза, че съм прекалено чиста и затова ми намаза със сажди лицето.

— Мислел ти е доброто. Така изглеждаш като улично дете. — Кралицата пристъпи напред и погали нежно лявата буза на Жулиет. — Ала тези дръзки очи са ми познати. Смятах те за мъртва. Разказаха ми за клането в манастира и аз си помислих… — Полазиха я ледени тръпки. — Разбра ли какво са направили тези чудовища е принцеса дьо Ламбер?

— Да.

— Разказаха ми, че набили главата й на копие, отсекли крайниците й и ги изстреляли през някакво оръдие. — Сълзи опариха очите на кралицата. — Тя се намираше в безопасност в Англия и се върна обратно само за да застане на моя страна. Затова я убиха. Убиват всички. Скоро никой няма да остане. — Тя затвори очи, а когато отново ги отвори, от сълзите й нямаше и помен. — А как е моята прелестна Селест? Майка ти невредима ли е, Жулиет?

— Да.

— И е в безопасност?

— Да, по време на кланетата тя успя да избяга в Испания.

— Bon23. Често мисля за нея и се моля на Бога за нейната безопасност.

— Добре ли сте тук?

— Ах, да, не е толкова лошо. Снабдяват ни с достатъчно храна, а стражите не са толкова отвратителни. Дори ми донесоха един клавесин от Лувъра. — Тя смръщи чело. — Естествено, много ме зяпат. Това никак не ми е приятно.

Жулиет си спомни, че на кралицата не й допадаше прекомерното внимание към нея. Затова тя често бягаше от двореца в Пти Трианон или отсядаше в селското си имение Льо Амо, за да играе ролята на пастирка сред изкуствено създадената идилия.

— Те навярно никога не са виждали с очите си кралица — каза Жулиет.

Мария Антоанета вдигна глава.

— Е, да, сега имат възможност да видят. И аз ще им покажа как се държи една кралица. — После кралското й държание се изпари и тя отново се превърна в съсипана, преждевременно състарена жена. — Дете, сега трябва да си вървиш. Беше много мило от твоя страна да ме посетиш, ала би могло да стане опасно за теб, ако останеш още дълго. Този чудат и недодялан Херберт, нашият тъмничен надзирател, е същински canaille. Най-доброто, което би му хрумнало, за да ми причини още повече мъка и страдание, е да те накаже по някакъв начин.

Жулиет си пое дълбоко дъх.

— Дойдох тук по съвсем разбираема причина — изрече тя задъхано. — Бих искала да притежавам „Вихрения танцьор“.

Кралицата се смая.

— Отдавна го желаеш. Още като дете обичаше статуетката. — Лицето й беше безизразно. — Но „Вихрения танцьор“ принадлежи на мен. Не го давам!

— Жан Марк Андреас все още иска да го купи. Спомняте ли си Жан Марк?

— Та как бих могла да го забравя? — възрази Мария Антоанета сухо. — Той не е човек, когото току-така бих забравила.

— Той е склонен да ми даде два милиона ливри за статуетката. Тази сума е достатъчна, за да откупи излизането ви от затвора и бягството ви в Австрия.

Кралицата стоеше като вкаменена пред нея.

— Вероятно. Пазачите вземат охотно дребни суми и ни предоставят допълнителни удобства.

— Кажете ми къде е „Вихрения танцьор“ и аз ще го прибера. После ще го продам на Жан Марк и ще ви дам парите.

— На мен няма да даваш парите. — Кралицата размишляваше напрегнато. — С тях не бих могла да предприема нищо тук. Ала в града съществува една група верни хора, които по всяка вероятност биха могли да помогнат. Иди в кафене „Дю Ша“ на Пон Ньоф и попитай за Уилям Даръл.

Фенерджията беше завършил обиколката си и бавно се приближаваше към тях през двора.

— Времето изтича. Къде е фигурата?

Погледът на Мария Антоанета търсеше настойчиво очите на Жулиет.

— Мога ли да ти се доверя? Исках да запазя „Вихрения танцьор“ за моя малък Луи Шарл. Вероятно той никога няма да стане крал на Франция, ала „Танцьорът“ ще му помогне да се задържи на повърхността.

— Все пак е по-добре да се спасите вие и кралското семейство, отколкото някаква си статуетка.

— Да, може би…

— Той идва, по-бързо!

— Фигурата е в Белведере. Наредих на мосю Минк да направи скривалище под сфинкса, когато го извайваше. Там заповядах да скрият фигурата, когато узнах, че сганта се е втурнала към Версай.

Жулиет се опитваше да се овладее и размишляваше трескаво. Белведере беше един павилион зад Пти Трианон, ала стъпалата му се охраняваха от множество фигури на сфинксове.

— Кой сфинкс?

— От лявата страна на портата, фигурата, която гледа към малкото изкуствено езеро.

Кралицата пъхна ръцете си в маншона.

— Не злоупотребявайте с доверието ми, Жулиет! Има толкова малко хора, на които мога да се доверя.

С тези думи тя се обърна и забърза към високата кула. В следващия миг изчезна във входа.

Дълбоко развълнувана, Жулиет гледаше подире й. През изминалите години се беше опитвала да потисне привързаността, която изпитваше към кралицата. Беше си втълпила, че е глупаво да пилееш чувствата си за някого, който не проявява към теб повече обич, отколкото към агнетата си в Льо Амо. Беше си втълпила, че единствено важна е живописта и че Мария Антоанета не означава нищо в живота й… Ала днес отново си спомни за онази отдавна отминала вечер, когато срещна за първи път кралицата, която я прегърна и я помоли за приятелството й. Клетата пеперуда! Божествените цветя в градината й бяха повехнали, а дори самата тя беше на път да залинее.

— Хайде, не стой като гръмната, ами идвай с мен! — тросна се фенерджията.

С явно нежелание Жулиет обърна гръб на входа, през който беше изчезнала Мария Антоанета. Тя тръгна послушно със стареца и го последва през двора към външната порта.

При отпътуването от Тампл Франсоа беше също толкова навъсен и мълчалив, какъвто беше и на идване. Съвсем ясно беше, че никак не е във възторг от ситуацията. В началото сдържаността му беше добре дошла за Жулиет, тъй като не можеше да се отърси от тъгата, която я беше обзела след срещата й с кралицата. Недалеч от Кралския площад обаче Жулиет дръзна да каже:

— Не разбирам защо ми се сърдите. Та в края на краищата вие бяхте човекът, който ми каза, че не бивало да оставам при Катрин.

— Не съм казвал, че не трябва да отивате във Вазаро. — Той я гледаше в упор. — А още по-малко съм ви съветвал да останете в Париж и да ни оплитате в дейност, която се нарича измяна към родината.

— Не оплитам никого в такава дейност. — Тя го погледна с любопитство. — А ако вие сте били толкова против посещението ми при кралицата, защо тогава ми помогнахте при подкупите?

— Това беше решение на Дантон. Той сметна, че е по-добре да извършите тази щуротия. — Той се взря в лицето й. — Разговорът с гражданката Капет струва ли си поне риска, който всички ние поехме?

— С Нейно величество — поправи го тя. — И не казвайте, че вашата република е променила нещо в това, тъй като не бих ви повярвала. Животът на гражданка не й подхожда. Учили са я само да бъде кралица.

— Назовавам я, както аз… — Той не довърши и вдигна недоумяващо рамене. — Навярно тъкмо в това е нейната трагедия. Познавате ли я добре?

— От най-ранно детство. Тя беше мила с мен.

— Вие, предполагам, знаете, че не бихте могли да й помогнете.

Жулиет мълчеше.

— Нейните пазачи са доверени хора на републиката, които денем и нощем са около нея.

— Както във Версай — каза Жулиет тихо. — Тя мразеше да я зяпат с отворени уста — от сутрин до вечер нямаше нито миг покой. Тези глупави придворни дами спореха до припадък за правото да подадат ризата на кралицата сутрин.

— Можете да бъдете сигурна, че доверените ни хора тук не оказват никакви камериерски услуги на приятелката ви. — Ехидството изчезна от гласа му и той я погледна сериозно. — Жулиет, това е всичко. Вие няма да получите повече никаква помощ нито от Дантон, нито от мен. Би било прекалено опасно. След опита за бягство на кралското семейство от Тюйлери миналата година Марат и хората му подозират навсякъде измяна и заговор.

— Нима съм молила за някаква помощ?

— Още не. Последното обаче не значи, че в бъдеще няма да го сторите. Ще бъда извънредно щастлив, ако Жан Марк най-сетне ви отпрати във Вазаро. Днес получих вест от него да отида утре в дома му.

— По всяка вероятност иска да получи пропуск за мен.

— Това е услуга, която на драго сърце ще му окажа. Минаването през контролните проверки не би трябвало сега да представлява трудност за вас, тъй като Дюпре днес е напуснал Париж.

— Дантон ли му нареди?

Франсоа поклати глава.

— Марат му е възложил някаква мисия. Андреас би могъл да си спести цялата зестра, стига да беше изчакал няколко дни.

— Не знаехме, че ще се случи така. — Жулиет трескаво размишляваше. — Вие няма да разкажете на Жан Марк за посещението ми в Тампл, нали? Няма никакъв смисъл и би донесло само ядове и разправии.

— Ще мълча… ако ми дадете думата си, че повече няма да предприемате опити да се срещате с кралицата.

Тя кимна.

— Давам ви я. Нямам никакви основания за други срещи с нея. — Тя потръпна цялата. — Отгоре на всичко ми навява скръб. Тя беше друга. Вече не е същата — такава, каквато я познавах във Версай.

Той я погледна внимателно.

— Нищо не остава непроменено. Никой не може да върне миналото, а пък който се осмели, заплашва го гилотината.

Тя се навъси с отвращение.

— И вие бихте оставили сатърът да падне?

— Ако е необходимо. — Той допълни сериозно. — Но не искам това. Знаете ли, Жулиет, в известно отношение ви се възхищавам.

Тя го погледна смаяно.

— Имам предвид вашето безстрашие — той се усмихна едва забележимо, — а не вашия здрав разсъдък.

Тя се засмя с цяло гърло.

— А пък аз се възхищавам на вашата откровеност, макар и не на вашия такт. Изпитвам твърде голямо облекчение при мисълта, че бихте отделили главата ми от раменете с известно съжаление.

Усмивката му сякаш се изпари.

— Вие бяхте по-близко до гилотината, отколкото ви се струва. Дантон ми каза, че Дюпре вчера ви е зърнал бегло. — Той усети как тя се вцепени като мумия и побърза да я успокои. — Не ви е познал, но всичко е висяло на косъм.

Тя вдигна рамене в недоумение.

— Не мога да се крия дълго време. Това не е в характера ми. Ако не бях заета с грижите и тревогите по Катрин през последните седмици, щях да полудея в къщата.

Каретата спря пред дома на Жан Марк и тя се загърна по-плътно с наметалото.

— Трябваше да кажа на кочияша да спре малко по-нататък. Е, както и да е, навярно Жан Марк още не се е върнал от посещението при мосю Бардо. Au revoir, Франсоа.

Лоран отвори вратичката на каретата и й помогна да слезе.

— Никакво au revoir! — Неприязън лъхаше от думите на Франсоа, който гледаше подире й как изкачва стъпалата. — Мечтата ми е това да бъде окончателно adieu, Жулиет!

Стенните свещници от двете страни на вратата осветиха изцапаното със сажди лице на Жулиет и дяволития поглед, който му хвърли през рамо.

— Ала колко често се сбъдват мечтите ни, Франсоа?

Тя пристъпи прага на къщата и затвори безшумно вратата след себе си.

(обратно)

Глава дванадесета

Жулиет се шмугна в предверието и побягна нагоре по стълбите.

— Каква интересна премяна! Не ми казвай само, че дрехата ти е от Жули Ламартин.

Жулиет се спря. Трябваше да й бъде като обица на ухото, че не е възможно всичко да мине по мед и масло. Като въздъхна, тя се обърна към Жан Марк, облегнал се на сводестата врата към салона и скръстил ръце на гърдите си.

Той я изгледа бавно от главата до петите.

— Ако е от ателието на Жули, тогава здравата са ме преметнали.

— От запасите на Мари е.

— Вехти парцали. Мигар това е най-новата мода? Щуротиите на модата винаги са ме смайвали. Я слез по-надолу и дай да те разгледам отблизо!

Говореше с подкупващ тон, ала устните му бяха неодобрително свити. В началото Жулиет се поколеба, а после заслиза бавно по стъпалата надолу и спря пред него.

— Много смешно! Излизах навън и затова се преоблякох така.

— А, така ли? — Той докосна бузата й и погледна изненадано саждите по върховете на пръстите си. — Та кого трябваше да представляваш? Някой коминочистач ли?

Тя се ограничи само с това да го изгледа.

Той извади батистена носна кърпа от джоба си и почна да трие грижливо пръста си.

— Мисля, че ти казах съвсем ясно какво ми е мнението за твоите излети. И така, къде беше? На разходка ли?

Тя не отвърна нищо.

— Или на обиколка с карета? Моля те, не си прави труда да се криеш зад камари от лъжи. Разбрах, че си се измъкнала още преди час и видях от прозореца, когато каретата спря пред дома. — Той си пое шумно дъх. — Каретата на Дантон, ако не се лъжа. Разпознах кочияша. Дантон ли беше в колата?

— Не, Франсоа.

Нямаше никакъв изход. Жан Марк нямаше да я пусне лесно от лапите си.

— Твоя е вината, дето трябва да се измъквам като крадец от къщи. Ако беше по-снизходителен, щях без… — Във възбудата си тя въобще не забелязваше, че му говори на ти, а той също не обръщаше никакво внимание на това.

— Къде беше?

— В Тампл!

Жан Марк се втрещи.

— В Тампл?

— Да, трябваше непременно да разговарям с кралицата. Как иначе бих могла да разбера къде е скрила „Вихрения танцьор“? Ти твърдеше, че тя била единствената, която знаела скривалището му.

— И ти, значи, си се осмелила да отидеш в Тампл, за да я питаш. — Думите на Жан Марк отекнаха заплашително. — И хич не ти е дошло на ум, че биха могли да те пипнат за вратлето и с почти абсолютна сигурност да кацнеш пред някоя комисия на трибунала и Дюпре да те разпознае на място?

— Защо е целият този шум? Теб нищо не те заплашваше. Ако ме бяха хванали, никога нямаше да призная, че си ми давал подслон.

— Аз не бях застрашен? Какво… — Той занемя, а когато продължи, тонът му беше безизразен. — Голямо успокоение, няма що!

Жулиет кимна удовлетворено.

— Така си и помислих. — Тя понечи да се обърне. — Искам да се изкъпя и да се преоблека. Би ли казал на Мари да изчака още малко с яденето?

— Не, няма да казвам нищо на Мари. — Жан Марк хвана Жулиет за раменете и я обърна към себе си. — И ти си придумала Франсоа да ти помогне при тези щуротии?

— Не бяха никакви щуротии. Беше разумен начин на действие. — Тя се опита да се измъкне от клещите на ръцете му. — В действителност аз се обърнах към Дантон, а той беше човекът, който придума Франсоа да ми окаже помощ. Ала ми се струва, че Дантон във всички случаи би ме подкрепил. Той е странен човек. Останах с впечатлението, че нямаше да му е неприятно, ако…

— Разказа ли му за „Вихрения танцьор“?

— Естествено, не. Да не съм паднала от небето. Ти нали твърдеше, че републиката възнамерявала да превърне статуетката в свой символ. Какво по-близо до ума от това министърът на правосъдието да се възползува от шанса да получи фигурата? Аз му обясних само, че би било в интерес на собствената му безопасност, ако не ме разкрият при посещението ми в Тампл и той се съгласи с мен. — Тя свъси вежди. — Ала за съжаление не мога да очаквам от нито един от двамата помощ за в бъдеще. Надявах се, че някак бих могла да склоня Франсоа да ми помогне да вляза във Версай, ала той беше твърд като…

— Във Версай ли?

Жулиет кимна.

— Кралицата е скрила фигурата във Версай… както цял свят предполага.

— И тя ти каза къде е, така ли? — попита той изненадано.

— Естествено!

— Никак не е естествено. От две години насам тя отказва да обясни на когото и да било какво се е случило с „Вихрения танцьор“. Всемогъщи Боже, никога не бих повярвал, че ще успееш! — Жан Марк я погледна изпитателно. — И защо го каза на теб?

— Защото знае, че не бих я измамила.

— Че възнамеряваш да ми продадеш „Вихрения танцьор“?

Тя го погледна учудено.

— Ала аз си мислех, че си наясно по въпроса. Нали парите са определени за него?

— За тази част от нашата спогодба не беше ставало дума.

— Но аз не бих окрала пладнешки кралицата!

— Моля за прошка! — Клещите на ръцете му се поохлабиха. — Мнението ми за човешката природа не е от най-добрите, а пък два милиона ливри са съблазнителна сума.

Тя му хвърли бърз поглед.

— Изглежда се беше усъмнил в мен. Така е, нали?

— Възможно е и да е така. — Той се усмихна. — Съвестта ми се мята насам-натам като риба на сухо, що се отнася до намеренията ми спрямо теб.

Жулиет отклони погледа си.

— Тя изглеждаше ужасно — прошепна тя. — Хиляди пъти съжалих, че отидох при нея. Щеше да ми бъде далеч по-лесно да я съхраня в паметта си такава, каквато я познавах от Версай.

— А ти какво очакваше?

— Мислех, че е изстинала в сърцето ми. Всичките тези години, които прекарах в манастира, тя ме беше пренебрегвала, а от това… болеше. Навярно бих могла да я забравя, когато й дам парите, с които да откупи бягството си от онова отвратително място. Мисълта за нея ми пречи да рисувам.

— А рисуването е над всичко, нали?

— Би ли допуснал нещо да ти пречи при твоите сделки?

— Touchi!24 — Жан Марк го каза с усмивка. — Ние много си приличаме, нали?

Тя кимна и раздвижи смутено раменете си. Би желала да я пусне. Не я стискаше болезнено, ала кожата й потръпваше толкова странно под ръцете му. Тя отстъпи крачка назад и той я пусна.

— Армията окупирала ли е Версай?

— Само една рота на Националната гвардия е там, за да възпрепятства евентуални грабежи.

— Добре. В такъв случай навярно ще успея и без чужда помощ.

— Вече ти казах, че Франсоа ще ми помогне единствено за да получа пропуск за контролните постове. Положението ми не е чак толкова опасно, тъй като Дюпре е напуснал Париж. Марат го е натоварил с някаква мисия. Навярно ти би могъл да помолиш Франсоа…

— В случай, че получа пропуск за теб до Версай, то оттам ще отпътуваш направо за Вазаро.

Трябваше да й е ясно, че няма да е толкова лесно да промени решението на Жан Марк да я отдалечи от Париж.

— Та как бих могла да продължа за Вазаро, когато трябва да се върна в Париж, за да ти предам „Вихрения танцьор“?

— Аз ще дойда с теб.

— Ти искаш да ми помогнеш? Чудесно! — Но веднага след това Жулиет се намръщи. — Че защо? За това не ставаше дума в нашето споразумение.

— Мога да променям споразумението, както ми скимне. В края на краищата аз съм човекът, който плаща за „Вихрения танцьор“.

— И ти ще ми дадеш двата милиона, въпреки че ще ми помагаш? Спогодбата все още е в сила, нали?

Той помълча малко.

— Мислиш ли, че бих те измамил? Доколкото си спомням, ти беше окачествила алчността ми като честна и почтена.

Видя ли да пробягва по лицето му сянка на уязвено честолюбие? Не, трябва да се беше заблудила, тъй като в тона му се долавяше само язвителност.

— Защо не допуснеш, че и моето мнение за човешката природа не е от най-добрите? Отгоре на всичко винаги ми е трудно да те разбера.

— Необходимо ти е да разбереш само едно — искам да имам „Вихрения танцьор“ — каза той. — В случай, че те заловят с плячката ти, ще ми бъде дяволски трудно да го откопча от Конвента. Ето защо би било по-добре да ти помогна при търсенето и да го взема.

— Това е така. — Тя свъси замислено вежди. — Не бива да казваш нищо на Франсоа за нашето пътуване до Версай. Като го молиш за пропуска, кажи му, че в документите трябва да сме представени като мъж и жена. Значи… ние сме гражданите Анри и Мадлен да Кроа и сме били на служба при един аристократ. При кого, ще реша по-късно. Аз ще избера най-простоватата рокля и най-незабележимата шапка, ти също ще се облечеш по-простичко. Навярно би могъл да уредиш някои от стражите при вратите на Версай да бъдат подкупени. — Жан Марк се усмихна.

— Ти си като дете, което едва изчаква да се костюмира за маскарада. — Усмивката му отново изчезна. — Още нещо. Преди да дам парите за „Вихрения танцьор“, бих желал да получа подписан от Мария Антоанета документ за прехвърляне на собствеността.

— Това пък какво ще рече? Републиката и без друго би конфискувала фигурата, ако стане известно, че ти я притежаваш.

— „Вихрения танцьор“ съществува от хиляди години. А републиките и монархиите идват и си отиват, изгряват и залязват. Кой може да каже колко дълго ще просъществува тази република? Аз имам нужда от документа.

— Значи ще трябва да ходя отново в Тампл?

— Merde, не! Може да отнеме известно време, ала аз ще намеря начин да вкарам контрабандно бележка от теб в Тампл, в която молиш кралицата за това. Разбра ли ме?

— Разбрах.

— Добре тогава. Скоро ще се храним. Иди и се измий, че мръсотията ти ме смущава!

— Мислиш ли, че мен не ме смущава? — отвърна Жулиет невъзмутимо. — Трябваше да се предреша като дъщерята на човека, който пали фенерите. Мигар смяташ, че нося мръсотията като изкуствена бенка за разхубавяване? Нечистотията спада към маскарада ми.

— Ти изобщо не се нуждаеш от изкуствени бенки. — Погледът му стана настойчив.

Жулиет усети, че се изчервява. Тя знаеше, че не е хубавица, но той я намираше привлекателна. Колко бързо държанието му можеше да премине от пронизваща студенина в гореща чувственост.

— Прав си. — Тя припряно се обърна към стълбите. — Съзнавам, че никакво изкуствено средство не би могло да ме направи хубава като Катрин или като майка ми. А и не бих желала да съм като тях. Щеше само да ми пречи. — Тя се изкачваше задъхано стъпало след стъпало. — Имаш късмет, че не съм хубавица, иначе щеше да останеш до полунощ без вечеря. Дори при помощта на три слугини на мама й отиваха най-малко четири часа дневно за тоалета.

— Да, в това отношение ми е провървяло.

Унинието в гласа му я накара да хвърли поглед назад. Лицето му беше гладко като огледало.

Емблемата на краля — слънце върху най-високата точка на портата проблясваше на лунната светлина в цялото си златно великолепие. За миг Жулиет се върна назад във времето, когато я бяха спрели на същото това място. Споменът беше толкова силен, че тя здравата се стресна, когато видя вместо швейцарските гвардейци някакъв войник с черна тривърха шапка с кокарда и с трицветна лентичка върху униформата.

Напрежението на Жулиет видимо нарасна, когато караулът се приближи строго по военному към каретата, в която седяха тя и Жан Марк. Светлината от фенера в ръката на войника падаше върху обветрено от слънцето и годините лице с продълговат нос и изпъкнали скули. Той присви очи и заразглежда документите, които Жан Марк му подаде.

Жулиет придърпа по-плътно наметката, пронизаха я тръпките на лошо предчувствие. Пазачът отдели прекалено много време на документите и не даваше вид, че е подкупен. Какво щеше да стане, ако са попаднали на погрешна стража? Книжата, които проверяваше войникът, бяха приготвени набързо и не бяха подправени твърде умело, ала Жан Марк я уверяваше, че това нямало да има никакво значение. Документите били предназначени само за да придадат елемент на правдоподобност, ако пред портата се окаже повече от един войник. Сега обаче не беше така. Ако този човек беше пазачът, който беше взел подкупа на Жан Марк, то ставаше излишна и легендата, която бяха измислили като предлог.

— Идвате твърде късно, гражданино. Току-що удари осем часа. — Войникът държеше документите близо до фенера.

— Тръгнали сме за Вандея и искахме само да ни върнат покъщнината, която оставихме тук преди две години, когато нашият господар избяга от двореца.

Пазачът погледна Жан Марк с пронизващ студен поглед.

— Тук пише, че сте били кочияш на дук дьо Грамон.

Жан Марк вдигна безпомощно рамене.

— Времената бяха лоши, а това беше по-добре, отколкото да пукнем от глад. Слава на революцията! Жена ми и аз държим едно хубаво кафене на улица „Риволи“, където няма нужда да слугуваме на никого.

— Защо в такъв случай сте тръгнали за Вандея?

— Само на посещение. Родом съм оттам и искам да отнеса вехториите на брат ми, който нямаше късмет като мен.

Беше друг пазач и задаваше прекалено много въпроси. Войникът вдигна фенера, за да освети Жулиет.

— Това съпругата ви ли е? И тя ли беше на служба при дук дьо Грамон? Какво правеше при него?

— Работеше като прислужница.

Лицето на пазача ставаше все по-мнително.

— Защо го залъгваме? — чу се Жулиет спонтанно да казва. — Цял свят знае що за canaille беше господарят. Той ме държеше като своя любовница. Бях едва на тринадесет години, когато дойде в леглото ми. — Тя се притисна нежно до Жан Марк. — Наистина знам, че се опитваш да скриеш позора ми, ала този добър човек сигурно е чувал как херцогът привличаше деца, за да удовлетворява страстите си.

— Вярно е… Откакто служа тук, съм чувал много истории за похожденията му. — Пазачът се усмихна сладострастно. — Положително сте се зарадвали, когато миналия месец херцогът беше обезглавен в Ла Форс, а, гражданко?

— Бих му размазала не черепа, а нещо съвсем друго!

Като се разсмя от сърце, мъжът наведе надолу фенера.

— Влизайте, гражданино. — Той подаде обратно книжата на Жан Марк. — Идете в преддверието на кралицата. Там все някого ще намерите, който ще ви покаже стаичките, в които се съхраняват всички сандъци. Вие знаете къде е това, нали?

— Разбира се.

— В случай, че караулът не е на мястото си, извикайте го. Сигурно се развличат и убиват времето си с карти.

— Да, на драго сърце ще последвам съвета ви. — Жан Марк подръпна юздите, а колата бавно се задвижи през портата към кралския двор.

Колелата заскърцаха, когато каретата заподскача по плочника на огромния двор.

— Беше друг пост — прошепна Жулиет.

— Човек никога не може да разчита, че подкупът ще си изиграе ролята. Всичко е възможно да се случи. Понякога изневиделица ги връхлита страх. Друг път може да се промени графикът на караулната служба. Цяло щастие беше, че знаеше за перверзните на херцога. Твоята лъжа го обезоръжи съвсем.

— Съвсем не беше лъжа! — Погледът й опипваше масивната постройка на двореца. Някои прозорци на партера бяха осветени, но пусти и без признаци на живот. — Карай към източното крило и спри пред него! Нека не рискуваме повече срещи с каретата на път за Белвелере. Ще изминем остатъка от пътя пеш.

Ненадейно лицето му беше потъмняло.

— Какво имаше предвид с тези думи… че съвсем не било лъжа? Мигар херцогът те е изнасилил?

— Какво? Ах, не, Грамон беше любовникът на майка ми.

— И това му даваше правото на…

— Сега съвсем не е време за такива глупости — изрече Жулиет, обзета от нетърпение. Тя скочи от пътната кола и изтича през двора. — Ако побързаме, ще стигнем до Белведере за четиридесет минути. Вземи фенера, но не го пали, преди да е потрябвал!

— Глупости ли? Оскверняването на едно дете не са никакви… — Той не продължи, защото забеляза, че тя беше вече доста далеч и една ли го чуваше. Взе фенера от каретата, изтича подире й и я настигна, когато тя се беше приближила до ъгъла на крилото.

— Мислиш ли, че и вратите на по-малките дворци се охраняват?

— Възможно е. Рискувах да събудя подозрение, ако се бях опитал да науча нещо по-конкретно за тях. Ако са под контрол… това поражда ли затруднения?

Жулиет тръсна глава.

— Аз познавам много добре местността около Пти Трианон. — Тя се усмихна игриво. — Крила съм се от Маргьорит на всяка полянка, зад всеки водоскок и във всяка сграда.

— Маргьорит ли? Ах, да, твоята любима бавачка. А какво стана с нея?

— Тя избяга в нощта на клането заедно с майка ми в Испания. — След басейна Жулиет сви надясно. — Франсоа се опита да убеди майка ми да вземе мен и Катрин със себе си, ала тя не искаше и да чуе. Той се разгневи ужасно и на двете.

— Разбираемо е.

— Аз предварително му бях казала, че няма да има никаква полза. — Тя намръщи чело. — Трябва да побързаме.

Вълшебният павилион Белведере украсяваше малко възвишение. Грациозната осмоъгълна постройка гледаше от високото към една рекичка, която извираше от изкуствено езерце зад Пти Трианон. Белведере беше заобиколен от стълби и пазен от сфинксове, разположени на равни разстояния по четирите стъпала.

— Тя каза, че фигурата се намирала зад един от обърнатите към езерото сфинксове — прошепна Жулиет, когато продължиха по криволичещата пътека. — Левият сфинкс.

— Фигурата в земята ли е закопана?

— Не, пъхната е в скривалище.

Те бяха изкачили четирите стъпала до павилиона и Жан Марк спря пред един сфинкс.

— Изглежда като…

— Тихо! Чувам нещо. — Жулиет хвърли поглед през рамо към Пти Трианон. Светещи точки пронизваха тъмнината. — Света Богородице! Фенери! Идвай бързо! — Тя изтича задъхано нагоре по стъпалата към павилиона. Какво ли щеше да стане, ако вратите бяха заключени? Слава Богу, бравата поддаде, тя притегли Жан Марк вътре и притвори стъклената врата.

Жан Марк отмести Жулиет настрана и надникна през прозореца.

— Гвардейци!

Сърцето на Жулиет почти престана да бие.

— Нас ли търсят?

— Възможно е. — Жан Марк отново погледна навън, а после поклати глава. — Няма причина за страх. Навярно е само патрул, който прави дежурната си обиколка. Цяло щастие е, че по пътя си не се натъкнахме на тях.

Ала павилионът съвсем не предлагаше надеждна закрила, мислеше си тя. Четирите врати бяха остъклени от горе до долу. Сякаш бяха затворени в кристална клетка.

— Към нас ли идват?

— Не знам… да! — Жан Марк се сниши, когато един светлинен лъч пробягна по стъклото и озари вътрешността на павилиона. Той притегли Жулиет отдясно до вратата и я притисна към стената.

Чуха гласове и тежки стъпки на ботуши по стъпалата. Вратата до тях се отвори със замах.

Жулиет не смееше да диша, някаква исполинска фигура се появи в коридора. Светлината се отразяваше в проблясващите стъкла на вратата срещу тях. Тя съзря там пламъка на фенерите.

Жулиет усети как мускулите на Жан Марк се напрегнаха за скок.

— Всичко наред ли е, сержант?

— Всичко е наред. — Гвардеецът затвори вратата. Ботушите му затрополяха надолу по стъпалата и той се присъедини към останалите.

Сърцето на Жулиет биеше толкова силно, че тя се боеше да не би мъжете отвън да го чуят.

Отдясно Жан Марк надничаше крадешком от прозореца.

— Отдалечават се.

— Към двореца ли?

— Не, по посока на Льо Амо. Нека изчакаме още малко, дано изчезнат вдън земя. После ще трябва да побързаме. Дай Боже да не попаднем в прегръдките им на връщане.

— Вече ми се струваше, че ни е видял.

— Проверката му не беше много щателна и видя само онова, което очакваше да види.

Жулиет се строполи на пода и се облегна на стената, като полагаше неимоверни усилия да дойде на себе си. Тя трепереше цялата, а студът на мраморната мозайка проникваше през вълнения плат на роклята й чак до костите. Питаше се дали Жан Марк беше забелязал какъв страх я тресе. Обзета от нервност, тя облиза напуканите си устни.

— Не се е променил.

— Кой?

— Този павилион. Версай. Дори за градината продължават старателно да се грижат. — Тя посочи с ръка към прелестните арабески по стените, към синьото, наситено с облаци небе по купола над тях. — Очаквах, че е загубил облика си. Париж се е изменил толкова много. Кралицата организираше тук, в градината на Трианон, бляскави тържества. Веднъж тя разпореди да изкопаят ров около този павилион, а когато се здрачи, запалиха големи огньове и изглеждаше така, сякаш светлината се носеше на облаци насам. — Искаше й се Жан Марк да престане да се взира в нея. Не биваше да забележи колко разклатена се чувства. Беше опасно да се показват слабостите, а пред Жан Марк беше още по-опасно. — Опитах се да съхраня впечатлението върху лененото платно, но за съжаление с огъня претърпях крах.

— Бих казал, че отношението ти към празненствата се е променило. — За нейно облекчение той отвърна поглед от нея. — Заблуждавам ли се или наистина долових съжаление в гласа ти?

Тя разтърси глава.

— Колкото и хубаво да е тук, в манастира се чувствах по-добре. — Тя мълчеше. — Защо се застъпи пред кралицата да ме приемат в училището?

— А ти защо мислиш, че го направих?

— Заради Катрин?

— Отчасти заради Катрин. — Когато я погледна отново, гласът му звучеше дрезгаво. — Престани да тракаш със зъби! Безсмислено е да се тресеш от страх.

Би могла да се сети, че не е в състояние да го заблуди.

— Изпитвам съвсем мъничко страх.

— Но се опитваш да го прикриеш. Не даваш нищо да се забележи външно. — Той коленичи до нея, притегли я в прегръдките си и я притисна до себе си. — Престани най-сетне да криеш страха си!

Усети твърдостта и силата му, а и ухаеше толкова приятно. Зарови лице в рамото му.

— Беше ми казал, че не трябвало да ти показвам слабостите си.

— Така ли съм казал? — Ръката му гладеше нежно косите й. — Ах, наистина, забравил съм го.

— Ей сега ще се успокоя. Беше много внезапно и…

— И аз бях загубил ума и дума от страх.

Тя погледна смаяно към него.

— Наистина ли? Не ти личеше.

— Имам няколко години повече опит от теб в криенето на чувства.

Не познаваше друг мъж, който би признал, че се страхува, ала той не постъпваше като останалите мъже. Беше си Жан Марк, а подаръкът, който й направи днес, беше неповторим като самия него. Беше спасил честолюбието й чрез простичкото признание, че и той се беше изплашил.

— Ти си изключителен човек!

— Вече си го казвала.

— Понеже е така. — Тя се сгуши по-плътно в прегръдките му. — Никога не мога да отгатна следващата ти постъпка.

— В момента няма да предприемам нищо. Тихо!

Тя притихна за известно време и се наслаждаваше на уюта и силата, които се излъчваха от него. Обля я топлина, но не тръпнещият огън на насладата, а нещо по-дълбоко, по-задушевно. Ненадейно се разсмя.

— Струва ми се, че изглеждам твърде глупаво… така коленичила. Сигурно приличаме на две порцеланови фигурки.

— Значи се чувстваш много по-добре, щом като вече можеш да мислиш в картини. — Жан Марк хвърли поглед през прозореца, изправи се и отвори вратата. — Мисля, че можем да рискуваме.

Жулиет се изправи и грабна фенера.

— Да го запаля ли?

Жан Марк беше изтичал вече надолу по стъпалата.

— Не, само в краен случай! Биха могли да ни видят. — Като коленичи до сфинкса, той го заопипва внимателно. — Не мога да открия никакъв механизъм за отваряне. — Той удари с всичка сила по цокъла. — Да, масивен е. — После почука отстрани по торса на сфинкса.

Статуята се размърда.

Той й нанесе отново удар, този път по-силен.

Статуята се заклати и в десния й ъгъл се откри вдлъбнатина с размер две на две стъпки.

— Не мога да видя нищо. Запали сега фенера!

С треперещи ръце Жулиет изпълни нареждането му. Тя се приближи до сфинкса, като се опитваше да закрие светлината с тялото си.

Чу как Жан Марк процеди някакво проклятие.

Скривалището беше празно!

Когато каретата минаваше под златната емблема на краля — слънце, Жан Марк помаха усмихнато на поста при главната порта.

Замахна с камшика, той изсвистя във въздуха и в отговор конете се понесоха в тръс. Когато пътната кола се задруса по улиците на градчето, от усмивката му не остана и помен.

— Къде може, значи, да бъде „Вихрения танцьор“?

— Не знам. Тя ми каза, че бил в Белведере.

— В такъв случай се лъжеш, че ти се доверява. Тя нарочно те заблуждава.

— Не вярвам.

Жан Марк й хвърли нетърпелив поглед.

— „Вихрения танцьор“ не беше там, Жулиет!

— Сигурна съм — тя не е знаела, че той вече не е там, където го е… — Жулиет се ококори, защото си спомни точните думи на Мария Антоанета в Тампл. — Самата тя не е слагала „Вихрения танцьор“ в скривалището!

— Така ли?

Жулиет поклати глава.

— Тя каза: „Аз заповядах да го скрият в Белведере.“ Някой го е сторил вместо нея.

— За да си го присвои сетне, без тя да знае. Кой обаче?

— Някой, на когото се е доверявала. — Жулиет сви в недоумение рамене. — Това би могъл да бъде всеки. В това отношение кралицата беше твърде наивна и се доверяваше почти на всички в двора. На придворните дами, на слугите, на семейството си. Трябва да я попитаме.

— И как ще стане това?

— Ще отида още веднъж в Тампл.

— Не! — Тонът на Жан Марк беше остър като нож. — В никакъв случай!

— Но аз трябва да я попитам… — Тя помълча. — Франсоа каза, че втори път няма да ми помогне. По всяка вероятност е прав. Не би трябвало да я посещавам повече, но сигурно съществува и някакъв друг начин да се узнае. — Тя се замисли. — Твърде вероятно е Уилям Даръл да има достъп до кралицата.

— Кой пък е този Уилям Даръл, за Бога?

— Не знам точно. Името звучи като английско, нали? Кралицата ми каза, че на него трябвало да дам парите, които ще получа, от теб. Ако той може да й помогне при опит за бягство, значи трябва да е и в състояние да й доставя сведения.

— Може би. Каза ли ти къде можеш да го намериш?

Жулиет кимна.

— Трябва да питам за него в едно кафене на Пон Ньоф. Утре ще отида там.

— В твоя тоалет на коминочистач ли? — попита той усмихнато.

— Ами! Това би било най-неподходящото. Ще трябва да измисля нещо друго.

— Аз ще отида там вместо теб.

Жулиет тръсна енергично глава.

— Няма да ти кажа къде да го търсиш, ако не ми обещаеш, че ще те придружа!

— В случая това кафене положително е място за срещи на верните на кралското семейство хора, което значи, че ще гъмжи от съгледвачи на правителството.

— Преувеличаваш! Досега установих, че правителството се състои от надути пуяци и глупаци. Помисли си само колко лесно получих достъп до кралицата. И днес при стражите на вратите всичко мина гладко и безшумно…

— И едва не ни хвана караулът — довърши вместо нея Жан Марк. — Не навсякъде са надути пуяци и глупаци. Забравяш нашите приятели Франсоа и Дантон.

— Те не представляват опасност за нас. Рискът си струва усилията. Ти ще получиш „Вихрения танцьор“, а пък аз двата милиона.

Те бяха оставили зад себе си селото и Жан Марк обърна каретата към Париж.

— Мисля си, че в бъдеще ще съжалявам горчиво. Би следвало да те оставя тук в някоя странноприемница и да ти дам нари за пътуване до Вазаро.

— Ще те последвам в Париж.

— Пеша ли?

— Че защо не? Аз съм млада и силна и…

— Не си немощен и треперлив човечец на…

— На тридесет и две години.

— Точно това исках да кажа. Взе ми думата от устата.

— Не се отнасяй така господарски с мен!

Той й хвърли кос поглед.

— Че защо не? Ти явно си възвърнала самообладанието си и недвусмислено се опитваш да ме ядосаш. Човек би могъл да си помисли, че ти носи удовлетворение. — Той се усмихна криво. — Радвай се от душа на това, Жулиет! Защото, когато разбереш защо го правиш, едва ли ще ти достави голямо удоволствие.

Тя самата вече се питаше, обзета от неприязън, защо й доставяше такова наслада да го вбесява. Сега обаче осъзна, че възбудата и желанието да го дразни бяха изчезнали, откакто я беше държал в обятията си в павилиона.

— Няма никакво значение. Днес се връщам с теб обратно в Париж, а утре ще отида в кафенето и ще издиря този Уилям Даръл. Спорът е приключен!

— Не съвсем.

Жулиет му хвърли недоверчив поглед.

— Пътуването до Париж отнема много време. Бих искал да ме развличат. Разкажи ми няколко историйки от интересното си минало във Версай.

— За интересни неща и дума не може да става. Аз винаги само съм рисувала.

— Ала ти си имала и много очарователни познанства — каза Жан Марк тихо. — Така че сега, например, е крайно време да ми разкажеш всичко за тази „глупост“, както ти я наричаш. Кой беше дук дьо Грамон?

(обратно)

Глава тринадесета

Косите на модно фризираната перука бяха с толкова златист оттенък, че сякаш искряха на свещите в преддверието.

— Свали я! — каза Жан Марк глухо.

— Не ставай смешен, тя е част от моята маскировка. — Жулиет придърпа виненочервеното си копринено наметало, докато слизаше по стълбите. — Намирам, че е великолепна. Мари твърди, че мадам Ламартин била получила косата за перуката от някакво шведско селце, в което всички жени имаш коси с такъв цвят.

— В кафенето всички ще се вторачат в теб.

Така, както сега Жан Марк се беше вторачил в нея. Жулиет изпита силен трепет, а възбудата, която почувства предишната вечер, се прояви наново. Четеше по лицето му чувство, което в никакъв случай не беше неодобрение.

— Ще се заплеснат в новата любовница на Жан Марк Андреас, а не в гражданката Справедливост.

— В моята любовница ли?

— Дантон твърдеше, че трябва да си измисля по-добър костюм, а пък и ти самият се изказа крайно оскърбително за почерненото ми от сажди лице. — Жулиет се приближи бавно към венецианското стенно огледало в златна рамка и приглади дългите къдрици, които падаха като блещукащи спирали по голите й рамене. — Изглеждам съвсем различно. Така се харесвам много повече. Да, това трябва да бъде постоянният ми костюм.

— И единият, и другият са еднакво неподходящи. Никак не ми харесват русокоси жени.

Жулиет погледна Жан Марк в огледалото.

— Но защо? Та това е новото ми амплоа. Ти си един богат и пребогат мъж, който вече е имал любовници. Аз живея в твоя дом. Няма нищо по-естествено от това да спя с теб в едно легло.

— Да, това е съвсем естествено. — Той присви очи. — Какъв номер кроиш, Жулиет? Аз не съм мъж, който безнаказано се оставя да го водят за носа.

— Аз не те водя за носа, просто нищо друго не ми дойде на ум. Защо имаш нещо против да играя ролята на твоя любовница? — Жулиет щракна с пръсти. — Ах, досещам се, в твоите очи не съм достатъчно ravissante25. Знам добре, че не съм чаровна, но това не ме засяга особено.

— Наистина ли?

Тя тръсна предупредително глава.

— Във Версай имаше някои дами, които изобщо не бяха красавици и все пак умееха да покоряват мъжете. — Тя помръкна. — Съжалявам, че не съм обръщала повече внимание на изкусителните им похвати. — Челото й се проясни наново. — Но аз със сигурност ще изиграя много добре ролята си. В края на краищата не съм глупава, а ако направя нещо погрешно, ти ще ме поправиш. Ти имаш повече опит от мен в общуването с разпуснатия свят.

— Значи ще трябва да играя ролята на твой учител, така ли?

— Не, ти трябва само… — Тя не довърши, защото срещна погледа му в огледалото. Тогава й мина през ум, че беше отишла много далеч. Какъв дявол я беше накарал да тласне Жан Марк в онази посока, която тя на всяка цена желаеше да избегне? Той я гледаше така, както онази вечер в трапезарията и тя усети като тогава недостиг на въздух. Побърза да избегне погледа му. — Е, по всяка вероятност ще се справя много добре и сама.

Черните му очи святкаха, когато пристъпи към нея. Беше някакво прокрадващо се, хищническо движение.

— Все пак ролята, която си избрала, изисква моето непрекъснато съдействие.

— Не е задължително. — Тя се обърна внезапно и тръгна към изхода. — Ти трябва само да се държиш сред обществото така, сякаш ме намираш за tres interessante26.

В кафенето „Дю Ша“ осветлението беше ярко, а врявата невъобразима. Гостите представляваха студенти, работници и солидни граждани, придружени от женски същества от всички съсловия — като се започне от сиромашко облечени, простовати селски момичета, та чак до пъстроцветните райски птици, които не пазеха в тайна своята вятърничавост.

— Както сам виждаш, тук съм си съвсем на мястото. — Жулиет седна пред една покрита с дебела покривка масичка в единия ъгъл. — Сигурна съм, че червенокосата дама с дребния дебеланко ей там не е жена му. — Тя се наведе напред. — Май ще се наложи да я разгледам по-внимателно.

— Спести си усилията. Нея никога не бих я взел за своя любовница. И през ум не би ми минало. — Жан Марк махна с ръка на някакъв набит мъж с кожена жилетка и бяла престилка, който току-що беше спрял с табла пред една от масите. — В края на краищата не сме тук, за да разширяваме познанията ти за леките жени.

— Че какво пък й е толкова лошо? — Жулиет разкопча наметката си и я остави да се свлече от раменете й върху облегалката на стола. — Лицето й е малко недодялано, но е чаровна и има… за какво ми се присмиваш?

Погледът му беше насочен към дълбокия квадратен изрез на виненочервената й рокля.

— Извинявай, но ти да не си… внезапно разцъфтяла?

— Смяташ, че е прекалено много ли? Гърдите ми са малки, ето защо набутах половин дузина носни кърпички в деколтето си, за да изглеждам по-женствена. Не предпочитат ли господата жени с по-големи гърди?

— Струва ми се, че можеше да си спестиш носните кърпички. — Погледът му беше прикован към голата плът, която се открояваше сред виненочервената коприна. — Големите гърди не са нужни.

— Е, това е голямо облекчение за мен! — Тя направи гримаса. — Носните кърпички са всичко друго, но не и приятни. Острите им краища жулят до кръв, така че на драго сърце бих ги извадила до една.

— Много интересно… — Жан Марк прекъсна думите си, защото широкоплещестият мъж, когото беше повикал, застана до него. — Бутилка вино и плодов сок за гражданката. — Той поспря и после продължи с по-нисък глас: — И няколко думи с гражданина Даръл.

Червендалестият, дружелюбен мъж не трепна въобще.

— Навярно ще пожелаете да опитате и нашето божествено агнешко рагу. Най-доброто в цял Париж.

— Едва ли.

Мъжът се обърна и си проби път между масите към тезгяха. После се върна отново и постави на масата бутилка вино и две чаши.

— Тази година е вече твърде късно за плодов сок.

— В такъв случай вода — настоя Жулиет и прибави нетърпеливо. — И Уилям Даръл.

— Вода ли? — Мъжът сви рамене в недоумение и се обърна.

— Какво му става? Та той съвсем не обърна внимание на поръчката ни.

Жан Марк наля вино в една от чашите.

— Би следвало най-сетне да надмогнеш своята неприязън към виното.

Жулиет проследи с поглед келнера.

— Той обслужва друг човек. Защо не…

— Едно хубаво ветрило за гражданката? — Висока жена с лъскава червеникава коса се отпусна на стола между Жан Марк и Жулиет и постави таблата си с книжни ветрила на масата. — Всяка гражданка изгаря от желание да си купи ветрило, за да покаже на коя страна са нейните симпатии. — Тя разтвори ветрилото с ловко движение. — Тук имам едно със славното и велико превземане на Бастилията. Него аз самата съм го изрисувала. Вижте червения пламък на факлите и…

— Гражданката въобще не желае ветрило — прекъсна я Жан Марк.

— Навярно предпочитате ветрило с Дантон или с Робеспиер? — Жената затършува трескаво из таблата си, сетне отвори триумфално друго ветрило. — Това тук е гражданинът Дантон. Вижте благородното чело.

— Отвратителна рисунка. — Жулиет взе примитивно изработеното ветрило и поклати глава. — И не прилича на Дантон. Дантон е грозен.

— Ала има благородни помисли. — Подкупваща усмивка озари осеяното с лунички лице на жената. — Аз рисувам идеала, не човека.

— Вие рисувате твърде небрежно, през куп за грош, а идеалите не могат да служат за оправдание на злоупотребата с цвета и формата. Нима нямате никаква представа за изкуството? Как бихте могли…

— Е, ако Дантон не ви говори нищо… — Жената започна отново да се рови сред ветрилата си и изтегли едно друго, което отвори със замах и въодушевление. — Тампл, където нашите патриоти държат под стража тираните.

— Кулите са абсолютно непропорционални. Вие сте ги нарисували почти еднакви по големина, а тази би трябвало да е по-висока.

— Почакай! — Жан Марк взе ветрилото и го огледа по-внимателно. — Това изделие притежава известна стойност. Обърни внимание на гълъбите, скъпа. — Той търсеше погледа на Жулиет. — Гълъбите, които излитат от високата кула.

Жулиет обърна поглед към продавачката на ветрила.

Жената се усмихваше.

— Искате ли да купите това ветрило?

— Все още не съм решила. — Жулиет също заразглежда жената по-внимателно.

Тази жена си струва да я погледнеш и втори път, мина през ума на Жан Марк. Беше към тридесетте, вече не първа младост, ала жълтата вълнена рокля прилягаше добре на лъскавите коси, както и на пълната й фигура. Лицето й не беше нищо особено, бузите и носът й бяха буквално осеяни с лунички, ала погледът на лешниковите й очи искреше от жизненост, а усмивката й беше закачлива.

Жан Марк се наведе напред.

— Покажете ни и друга, гражданко…

— Нана Сарпелие.

— Аз съм Жан Марк Андреас, а това е гражданката Жулиет дьо Клеман.

Жената разтвори едно друго ветрило.

— Това би могло да ви допадне. Кораб на нашия прославен военен флот. Виждате издутите от вятъра платна и статуетката на богинята на добродетелта.

— И името на кораба на носа — отбеляза Жан Марк приглушено.

— Даръл — изрече изненадано Жулиет. — Къде е той? Бихме искали да разговаряме с него.

— Кой ви праща? — Нана Сарпелие разтвори едно друго ветрило и взе да си вее с него, като примигваше съблазнително с дългите си мигли.

— Дамата в кулата — каза Жан Марк.

Продавачката на ветрила разтвори следващото си изделие.

— Трудно е да се повярва, че казвате истината.

— Откъде тогава бихме могли да знаем към кого можем да се обърнем? — попита Жулиет. — Трябва да разговаряме с Уилям Даръл.

— Не съществува никакъв Уилям Даръл. Името е събирателно. — Тя затвори ветрилото. — Но съществуват определени хора, които споделят вашия интерес към ветрилата и биха могли да ви помогнат. Дайте ми вашето послание.

— Трябва да попитам нещо кралицата, а вече нямам възможност да проникна в Тампл — каза Жулиет. — Вашата групи би трябвало да е в състояние да го стори.

— Рискуваме контакт само тогава, когато се отнася за някоя твърде важна работа.

— Дали ще изглеждат важни два милиона ливри, които ще се изсипят във вашите джобове за нашите общи цели?

Изражението на Нана Сарпелие не се промени.

— Прилична сума. За нея би могло да се говори.

— Кога?

— Не съм сигурна кога. Какво трябва да й се предаде?

— Един въпрос. — Жулиет се наклони напред. — Предайте й, че Жулиет би искала да знае кой е сложил предмета в скривалището. Името на човека. Името, чувате ли?

Продавачката на ветрила взе от Жан Марк изделието си с изображението на Тампл и му подаде онова, на което беше представен Дантон. После му протегна дланта си.

— Дайте ми няколко франка. — Тя сложи парите, които й даде Жан Марк, на таблата и се изправи. — Благодаря, гражданино: Дамата ще изпита завист и почуда, когато отвори моето варило.

— Кога? — настояваше Жулиет.

— В случай, че въобще решим да ви окажем помощ… — Нана Сарпелие вдигна високо таблата — ще ви уведомя. Оставете вашия адрес при Раймон.

— Раймон ли?

— Раймон Джордано, мъжът, който ви обслужваше. Той е собственик на кафенето и е наш човек.

Тя взе таблата и продължи да обикаля от маса на маса, като се спираше тук-там, усмихваше се и разменяше по някоя дума.

— Успяхме! — Жан Марк отпи глътка от виното си. — Сега значи трябва да чакаме!

Жулиет кимна и взе книжното ветрило е лика на Дантон.

— Просто ужасно! Мислиш ли, че наистина продава ветрила?

Жан Марк, който наблюдаваше Нана Сарпелие, потисна усмивката си.

— Да, и си докарва добри пари.

— Ала рисунките й са съвсем през пръсти и тя… — Жулиет погледна лицето на Жан Марк, после погледът й се стрелна към Нана, която се беше привела над дебелия господин, съпровождан от червенокосата проститутка. — Той купува от нея ветрило.

— Да. — Жан Марк отново отпи глътка вино. — Виждам.

— Мислиш ли, че също търси Уилям Даръл?

Жан Марк се усмихна дяволито.

— Не, мисля, че в ума му е само мисълта за сладострастни забавления в някое легло.

— А, това било значи. — Жулиет погледна с нов интерес към продавачката на ветрила. — Защо с нея, а не с червенокосата? Неговата придружителка изглежда много по-чаровна.

— Защото един мъж умее да прави разлика дали една жена си разтваря бедрата, защото го прави на драго сърце с мъже, или го прави само защото монетите звънтят приятно за ухото й.

— Мигар това има толкова голямо значение?

Жан Марк изпи чашата си до дъно и даде знак на човека, който ги обслужваше.

— Да, Жулиет, това има твърде голямо значение.

— Как мислиш, колко дълго ще трябва да чакаме вест от кралицата? — Жулиет се обърна и погледна Жан Марк, който притваряше входната врата. — Би трябвало да настояваме за по-бърз отговор.

Жан Марк мина в преддверието и хвърли палтото и ръкавиците си върху диванчето под овалното огледало.

— Нямаше да има никаква полза. — Той се обърна и отново тръгна към нея.

— Все пак ние трябва… Ама ти какво правиш?

— Разкопчавам ти наметката.

— Мога и сама. — Тя усети топлината на тялото му и уханието на парфюма, който се носеше от него. Ухаеше различно от царедворците. Не сладникаво, а само чисто и… приятно.

— Но ти трябва да свикнеш с тези малки жестове на внимание. — Жан Марк остави наметалото бавно и плавно да се свлече от раменете й, за да усети тя допира на копринения плат върху голите си рамене, после хвърли връхната й дреха. — И е само част от онова, което заслужава жена, била любезна към мен. Възпитанието ме задължава да отговоря на твоя жест. Още повече, че смятам за свой свещен дълг да се грижа за удобствата ти.

Той не беше помръднал от мястото си, а Жулиет усети как у нея се надига горещ копнеж, когато го погледна.

— То беше само така… престорено.

— Така ли? Значи аз се вживявам прекалено в ролята си. Ти каза в кафенето, че изпитваш определено неудобство. Реших, че не е подходящо да ти се притека веднага на помощ, но сега не виждам никаква причина да отлагам повече.

— Какво неудобство… — Тя млъкна стъписано.

Той вече беше пъхнал два пръста в корсажа й и докосваше връхчетата на гърдите й, докато търсеше носните кърпи. Скоро намери една. За миг Жулиет усети горещия му пръст от долната страна на гърдата си, после плата, който се плъзна по кожата й и неподатливия остър край на кърпата, който беше изтеглен над зърното.

Тя замръзна на мястото си. Една твърде странна реакция, тъй като той я беше докоснат съвсем леко. Въпреки всичко гърдите й се усещаха набъбнали, тежки и потръпващи. Той изтегли и втора носна кърпичка от деколтето й, докато тя гледаше безпомощно към него, а в душата й бушуваше буря.

Бузите му леко се бяха зачервили, тя съзря с крайчеца на окото си как бие пулсът на слепоочието му, когато извади и третата кърпа от корсажа й.

— Почти всичките. Остават още три. Не каза ли, че били всичко шест?

Гласът му звучеше плътно и дрезгаво. Сега пръстите му диреха под другата й гръд, като дланта му преднамерено се плъзгаше по върха на зърната й.

Тя се олюля и прехапа долната си устна, за да сподави вика си. Погледът му беше насочен към лицето й, когато изтегли носната кърпа покрай гръдта й, успокояващ и същевременно възбуждащ.

— Както вече ти казах, не са ти потребни. Ако желаеш да изглеждаш по-женствена в обществото, то има някои неща, които бих могъл да направя, за да ти помогна. — Той изтегли още една кърпа от корсажа й. — Погледни де — прошепна й той.

Жулиет погледна надолу към гърдите си и ги намери по-зрели и по-големи.

— Когато тръгнем следващия път за кафенето, ще дръпна завесите в каретата. — Чак сега той изтегли подчертано бавно носната кърпа от корсажа й. — Има неща, които мога да постигна с докосване. — Той дръпна носната кърпичка неочаквано рязко и на нея й се стори, че я опари огнена диря. — И с устата си. Би ли ти допаднало? — Ноздрите на носа му се отвориха леко, черните му очи искряха. — Мога да си представя. Да ти покажа ли?

Въздухът около нея сякаш натежа и се зареди с напрежение, стана по-тъмно.

— Чувствам се… особено.

— Но ти харесва?

— Да! Не. Не знам.

Той я притисна нежно върху едно стъпало и седна до нея.

— Знам какво ти е. Ти искаш да играеш тази игра. Знаех, че си готова да направиш първата крачка, когато те видях днес да слизаш надолу по стълбището. — Главата му се наклони бавно и устните му докоснаха голата плът, която се подаваше от роклята. Дъхът му беше приятно топъл, но я пареше като коприва, изгаряше кожата й. Като че ли я тресеше треска. — Но ти трепериш!

С лек стон тя се извърна неволно срещу него.

— Жан Марк…

— Тихо! — Топлият му език се плъзна върху лявата й гръд, в трапчинката по средата и продължи нататък, за да погали дясната гръд. — Вече се питах от много време насам каква си на вкус… топла, сладка… — Той бавно отмести корсажа надолу. — Бих искал да те видя!

Гърдите й буквално изскочиха насреща му, с изпъкнали твърди зърна. Тя усети как бузите й се сгорещиха и гърдите й в ускорен ритъм се повдигаха и спускаха.

Той внимателно подгъна роклята й така, че дълбокото деколте легна под гърдите й, повдигна ги и ги притисна като в рамка.

— Каква прекрасна гледка! — В гласа му се долавяше възбуда. — Бяла коприна и прекрасни разцъфнали рози! Ала те не трябва да остават розови. Нека видим дали не сме в състояние да ги накараме да достигнат червенината на роклята ти.

Устата му обхвана дясното зърно на гърдите й.

Огън, див глад! Тя се притисна безпомощно към него, докато той смучеше, хапеше със зъби и галеше с езика си. Дочуваше приглушените стонове, които излизаха на пресекулки от него, дълбоки и гърлени, докато ръцете му я обхващаха и стискаха и устата му я подлагаше на чувствено вълшебство.

Той вдигна глава, за да я погледне със замъглени очи.

— Виж!

Връхчетата на гърдите й сега бяха тъмночервени и изпъкнали. Докато ги съзерцаваше, той отново ги хвана със зъбите си и нежно ги затегли.

Тя напразно диреше въздух, обзета от горещ екстаз.

— Доставям ти удоволствие, нали? — Езикът му заигра. — Сега ти трябва да ми доставиш удоволствие.

Тя го погледна объркано.

— Бих желал само да ме помолиш — прошепна й той. — Нима това не е справедливо? Ще ти казвам думите, необходимо е само да повтаряш.

— Не искам. — Тя видя лицето му, което изразяваше желание, глад и още нещо, нещо крайно опасно, ожесточено и тъмно.

— Защо правиш това? Защо искаш да изпитвам тези чувства?

— А как се чувстваш?

— Слаба, трепереща, сякаш бих искала… — Тя не довърши, когато видя, че по лицето му пробягна удовлетворение. — Ти целиш точно това, нали?

Красивата ръка, която се открояваше върху светлата й кожа, пусна гръдта й.

— Така е наистина.

Погледът й потърси лицето му.

— Това е наслада, но не е само наслада. То е и нещо друго. — Тя го отмести от себе си и се изправи с въздишка. — Ти би желал да ми причиниш болка. Защо?

— Никога не бих сторил това.

— Защо?

— Защо искам да си с мен в леглото? — Усмивката му излезе крива. — Понеже ме възбуждаш и предизвикваш. Понеже в един миг те виждам като дете, което трябва да се закриля и защитава, а в следващия миг като жена, която не се нуждае от моята защита и закрила. — Той спря за момент. — И понеже много е възможно да си най-силната жена, която въобще съм срещал през живота си.

Тя вдигна роклята върху гърдите си.

— И това ти изглежда важно? Искаш да ме сломиш само защото и аз притежавам сила?

— За сломяване и дума не може да става. Става въпрос само за игра.

— Каква игра?

Той се усмихна.

— Е, касае се за играта, която мъже и жени играят постоянно помежду си. При тази най-интересна от всички битки винаги има един победител и един губещ. — Той прокара устните си по раменете й. — При това не трябва никой да бъде нараняван. Аз умея да побеждавам, без да мачкам противника си.

— Ала ти би ми причинил болка. Не непременно телесна. Ти би се опитал да ме засегнеш по друг начин. Усещам необуздан гняв у теб. — Тя облиза устните си. — Струва ми се, че не си способен на истинска обич към никоя жена. Ти желаеш само да ме завоюваш, така както майка ми завоюваше всичките мъже, които примамваше в леглото си. И за нея това беше само една игра. — Тя се изправи и приглади нервно роклята си. — Това е игра, която не знам как се играе.

— Ще се научиш — каза той цинично, като се надигна. — Повярвай ми, ти притежаваш за тази игра повече инстинкт, отколкото всяка друга, която досега съм срещал.

Тя се бореше с фибите, които придържаха перуката й.

— Но аз не желая да се уча. Това би ми попречило.

В усмивката му се долавяше чувственост.

— Да, така е.

— Не бъди толкова самодоволен! Всъщност аз не изпитвах нищо, навярно съвсем малко, но това спадаше към ролята, която играех. — Всезнаещият му поглед се насочи към гърдите й, а тя отчаяно се надяваше, че те няма да я издадат. — Както роклята и носните кърпички.

Тя свали със замах перуката от главата си.

— И като тази вещ. Всичко това няма нищо общо с мен.

— Струва ми се, че всичко това спада към… — Той прекъсна разсъждението си, когато погледът му се премести от гърдите към косата й. — Боже мой, какво си направила?

— Накарах Мари да ги отреже. — Тя прокара ръка по късите, тъмни къдрици, които се виеха немирно по челото и слепоочията. — Перуката много запарва, а тъй като трябва да я нося непрекъснато, ще се чувствам по-добре без дългите си коси.

— Сега изглеждаш на не повече от осем години.

— Значи бях права, като ги отрязах. — Тя се погледна в огледалото на другата страна на салона. Правеше впечатление на удивително млада. Заради късата коса очите й изглеждаха направо огромни, а късото й носле и голата шия засилваха впечатлението на младост и уязвимост. — Пречеха ми.

Жан Марк се засмя. Тя му хвърли подозрителен поглед.

— Не бой се, нашето сражение е приключило. — Той вдигна изумено рамене. — Ти ме обезоръжи. Как бих могъл да съблазня едно дете? Та аз не съм дук дьо Грамон. Нали ти казах — ти притежаваш инстинкт за играта.

Усмивката й не беше много уверена.

— За нас двамата навярно би било по-добре, ако забравим случилото се тази вечер.

— Нима можеш да забравиш?

— Разбира се. — Жулиет се обърна и изтича нагоре по стълбите.

— Жулиет!

Тя хвърли поглед назад.

Жан Марк гледаше подире й усмихнат.

— Аз нямам намерение да я забравям. Ти знаеше твърде добре какво хвърляш в боя, когато тази вечер слизаше по стълбите. Не си детето, което изглеждаш на пръв поглед, нито си толкова наивна, както външността ти би подвела някого. Щом като надмогна себе си и преодолея тази бариера, играта ще бъде подновена.

Всъщност би следвало да му се сърди. По отношение на жените той нямаше никакви скрупули и щеше да й отнеме девствеността най-безогледно. Но тя не му беше сърдита. Онова, което усещаше, беше много по-различно от гняв. Страх, отчаяние и радостна възбуда от предстоящо предизвикателство.

Тя сведе мигли, за да не може да види реакцията й и продължи да тича запъхтяна нагоре по стълбите.

— Ще стане нетърпелива. — Нана Сарпелие се залови да разкопчава роклята си. — Ако не получи желаната информация, ще се опита да се добере до нея на своя глава. Няма да чака още дъно.

— Как се казва? — Уилям Даръл присви замислено вежди, като се повдигаше на лакът в леглото, за да я види как се съблича. За нея беше винаги твърде възбуждащо, когато я гледаше и сега пак усети слабините си пламнали.

— Жулиет дьо Клеман. — Тя се обърна към него. — Тази кукичка нещо заяжда. Ще ми помогнеш ли?

Ловките пръсти на Уилям се справиха със задачата сръчно и умело и роклята й се свлече на пода. Тя погледна ръката му, отпусната върху завивката. Твърда, мазолеста, яка ръка. Ръка на войник или на орач. Поби я лека тръпка. Нана предвкусваше радостта от това, което щяха да правят тези пръсти с нея след малко. Никога не беше имала по-добър любовник от Уилям. Той беше човек, който можеше да предвиди съвсем точно реакцията на жената. Преди него в продължение на пет години беше омъжена за един грубиян, два пъти по-възрастен от нея. След като овдовя, се беше заклела никога повече да не застава пред брачния олтар или, както се промениха нещата напоследък — кракът й да не стъпва в гражданското. И все пак от време на време се питаше как ли щеше да постъпи, ако Уилям се опиташе да настоява за изключителното притежание на тялото й.

Не че той щеше да поиска. Уилям желаеше само това, което и тя желаеше. Мимолетни срещи в този малък, занемарен и жалък хотел, в който не се задаваха никакви въпреки. Просто размяна на информация и в добавка малко физическа наслада. Ако от дъжд на вятър възникнеше топло чувство между тях или избухнеше весел смях, това беше без особено значение.

— Мъжът беше Жан Марк Андреас. Мисля, че тя му е любовница.

Уилям я целуна по рамото.

— Наистина ли?

Тя кимна.

— Между тях има нещо. — Тя отстъпи крачка назад. — Мислиш ли, че рискът си струва сумата?

— Вероятно. Тя не каза ли за какъв предмет става дума?

— Нищо не спомена. Трябваше ли да я подпитам?

— Не, държала си се отлично. Щом получим сведението, ще можем да го използваме за нашите цели и ще узнаем това, което ни интересува.

— Ще предупредиш ли кралицата?

— За двата милиона ливри ли? Естествено. Винаги имаме крещяща нужда от пари. Мосю отдавна вече не е толкова щедър, колкото би трябвало да бъде — особено като знае човек колко много е заложено на карта.

— Ти би могъл да пратиш вест и до премиер-министъра в Лондон. — Нана му намигна хлапашки. — Мисля си, че за изискан британски джентълмен като теб са отворени доста пътища, които си струва да се извървят.

— Ако дойдеш в леглото, бих могъл да ти покажа няколко пътя, които да извървим заедно, диво коте!

Като хихикаше, тя се приближи до леглото.

— Не знам дали би могъл. Известно ти е, разбира се, че охотно лягам в леглото с французи. Но те поне знаят какво иска една жена. Вие, англичаните, сте прекалено…

Тя продължаваше да се киска на пресекулки, когато той я притегли в леглото, разтвори бедрата й и храбро проникна в нея. Днес нямаше възбуждаща предварително игра, само твърди, горещи като жарава тласъци, които продължиха, докато не захленчи за избавление. Тя самата не знаеше, че го иска точно така, ала Уилям го знаеше. Той винаги знаеше какво и как. Нана си прехапа устните, за да не закрещи с всичка сила, когато екстазът я връхлетя, а после се отпусна, отмаляла и удовлетворена.

Мина известно време, преди да си възвърне дъха и говора.

— Твърде интересен път! — Тя се притисна в рамото му. — Ще останеш ли още някое време при мен?

— Да. — Той докосна бузата й. — Не ми се ще нощес да бъда сам.

Тя вдигна глава и го погледна. Странно беше да се чуе подобно нещо от Уилям. Освен чувствените наслади той никога не бе дал да се разбере, че има каквито и да било потребности. Изпълняваше възложените му от Мосю задачи интелигентно и затова беше станал глава на групата, но никога не й се беше случвало да го хване, че влага някакви чувства при изпълнението на задачите. Но от момента, когато пристигна последното известие от Мосю, у Уилям се долавяше известно безпокойство и тревога.

— Защо искаш… — Тя млъкна, когато съзря непристъпното му лице. Нямаше да приеме нито любопитството й, нито помощта й. Както гласеше поговорката — не ти ща ни меда, ни жилото. Съвместната им работа беше плодотворна и изгодна, на всичко отгоре се прибавяха и плътски радости. Това стигаше. Тя го целуна по рамото и отрони с нарочно мек тон:

— Добре, че ще останеш. Не бива да ме напускаш в това състояние.

Той я погледна удивен.

— Нима не те задоволих?

— О, ти беше великолепен. — Тя му намигна развеселена. — За един англичанин, искам да кажа. — После се извърна към него и протегна ръце. — Но сега ела при мен и ме остави да ти покажа какво може една парижанка!

Някой отвори входната врата.

Жан Марк вдигна начумерено очи от счетоводната си книга и хвърли поглед към часовника над камината. Беше дълбока нощ.

Кой ли можеше да бъде по това никое време? През затворената врата на работния му кабинет шумоленето беше проникнало съвсем слабо. Е, навярно се беше заблудил. Той лично беше залостил входната врата, след като Жулиет изтича нагоре по стълбите. Остави го разярен и възбуден и той добре осъзна, че сънят скоро нямаше да го споходи.

Не, по дяволите, не беше никаква заблуда. Някъде имаше отворена врата.

Той отмести тефтера настрана, стана и се отправи към тъмното предверие.

— Робер?

Никакъв отговор.

Входната врата зееше широко разтворена и вятърът навяваше навътре леденостуден дъжд, който вече бе образувал локви върху мраморния под.

Може би крадци? Но той беше сигурен, че залости с резето входната врата. Жан Марк премина по коридора и се спря озадачен на входа. Вятърът вееше на талази и прилепваше ризата плътно до тялото му. Погледът му се рееше по пустата и безлюдна улица.

Ала тя не беше съвсем пуста и безлюдна.

На известно разстояние пред него се мержелееше нещо бяло.

Жулиет!

Само по нощница, развяна като знаме, тя крачеше е решителна стъпка по улицата.

— Господи, Боже мой! — Той изтича по стъпалата и се спусна след нея по улицата. Когато я настигна, тя вече се беше озовала близо до ъгъла. Улови я за раменете и енергично я обърна към себе си. — Що за щуротии си намислила пак? Я се погледни — тръгнала си боса! Накъде си се запътила?

— Към манастира.

— Какво?! Не мога да те разбера! — Той я хвана през кръста. — Искаш да си навлечеш някоя болест ли? Такава глупост не бях виждал през живота си.

— Манастирът! Трябва да отида в манастира!

— По дяволите, той вече не съществува. — Жан Марк се обърна кръгом и я затегли обратно към дома.

— Не, трябва да се върна там! Все още не е свършило… този път ще го направя по-добре!

Той я помъкна нагоре по стъпалата и я вкара в коридора.

— Пусни ме, искам да се върна обратно в манастира!

Жан Марк затвори вратата и я залости с резето.

— Мълчи сега! Целият зъзна, пък и ти си вир-вода. Този спектакъл изобщо не ми допада, Жулиет. — Той извади от джоба си кремък и драсна с него, за да запали свещите на сребърния канделабър, който стоеше на масата до вратата. — Ти си жена, която действа импулсивно, но не и ирационално. Искаше да чуя как напускаш къщата и си го направила с точно определена цел. И така, къде възнамеряваше… — Като хвърли поглед към лицето й, той спря учуден.

Погледът на Жулиет беше безизразен, насочен сякаш към небитието.

Мократа бяла нощница беше прилепнала към тялото й, капки дъжд се стичаха по бузите й, а тя като че ли не осъзнаваше нищо.

Обърна се и отново се устреми към вратата. Но усилията й да я отвори останаха напразни.

— Манастирът! Този път ще постъпя както е нужно! Трябва да вървя…

Жан Марк стоеше пред нея изумен, облегнат на вратата, за да й препречи пътя. Гледаше изпитателно. Побиха го тръпки, но те нямаха нищо общо с прогизналите му от дъжда дрехи.

Боже милостиви, та тя спеше като младенец! Беше слушал разни потресаващи истории за хора, които ходят насън и разговарят като будни, но ги смяташе за врели-некипели. И ето ти сега! Но може би в случая не ставаше дума за сън, а за помрачен разсъдък.

— Кръв! — Тя беше махнала резето и отчаяно дърпаше вратата. — Защо не мога да спра кръвта?

— Жулиет, недей! — Той я хвана за раменете. — Остави ме да…

Тя започна да крещи с всичка сила.

Изтерзаният, дрезгав вик го прониза като острие на кама и той се вледени.

Не можеше повече да издържа… Той здравата я разтърси. После още веднъж.

— Sacre bleu, събуди се! Не мога да го понеса, разбери! Събуди…

— Ще престанеш ли най-после да ме разтърсваш? — попита Жулиет високомерно. — Знам, че за теб е много важно да ми причиняваш болка, но все пак това, което правите неприлично.

— Най-сетне се събуди! — Обзе го огромно облекчение. Очите й бяха съвсем ясни и гневно гледаха към него. Жан Марк я пусна и отстъпи крачка назад. — Света Богородице, ако знаеш колко ме уплаши!

— Би следвало наистина да си уплашен, тъй като съм страшно разгневена. Защо си ме довлякъл тук долу?

Той слисано се вторачи в нея.

— Не съм аз. Ти спеше непробудно, спусна се надолу по стълбите и…

— Ама че нелепици! Кой нормален човек ще тръгне да разхожда на сън? Във всеки случай не аз!

— Както кажеш. — Той я изгледа втренчено. — Наистина ли не си спомняш нищо?

— Че какво трябва да си спомням? Ти явно си нахълтал в стаята ми и си ме домъкнал тук с някаква цел. — Тя се вгледа учудено в мократа си нощница. — И защо е трябвало да отваряш вратата и да влиза дъждът в къщата? Мокра съм до кости. Вир-вода съм.

— Моля за извинение. — Той внимателно изучаваше лицето й. Беше ясно като бял ден, че Жулиет няма никакъв спомен за случилото се преди малко, дори нарочно извърташе, за да оправдае паметта си. — Трябва да изтичаш бързо горе и да се преоблечеш. Ще разбудя Мари, за да ти приготви горещ чай.

— Не е необходимо. Ще заспя веднага, щом прекратиш малката си комедия.

— О, вече съм готов да пусна завесата.

Тя се обърна, омотана в нощницата си и се насочи към стълбите.

— Жулиет, сънуваш ли понякога манастира?

Тя спря внезапно, без да се обърне.

— Не, естествено, че не. Не си ли спомняш… От кошмари страдаше Катрин. А аз се отърсих от всичките си мисли за тези canailles.

— Разбирам. — Той стоеше в подножието на стълбите и наблюдаваше как тя се изкачва по стъпалата и изчезва.

Все още не беше свършило. „Налага се да се върна обратно в манастира! Този път ще постъпя както трябва!“

Странни думи за човек, който уж е изтрил всичко от паметта си.

Жан Марк духна свещите и тръгна към стълбите. Смяташе да се преоблече в топли дрехи, а после да се върне в кабинета и да се опита да продължи работата си. Макар да се съмняваше, че ще успее, тъй като сега се чувстваше още по-неспокоен от преди, когато се бунтуваше само тялото му.

През целия си живот изпитваше необикновена страст към костеливите, трудно разрешими загадки, и сега умът му беше прикован към гатанката, която Жулиет му беше задала.

Ан Дюпре се отпусна грациозно върху тапицираното с коприна канапе и разпростря широките си брокатени фусти.

— Раул, ти изглеждаш в добро настроение. Не си се мяркал пред очите ми от два месеца. Ако не бях разбрала колко си зает, направо бих те обвинила, че си ме изоставил.

— Нямах нито минута свободно време. За Марат съм вече незаменим. — В розовата си брокатена рокля майка му приличаше на херцогиня. Едрата й фигура, склонна към напълняване, все още изглежда величествена, помисли си Дюпре с почуда. Прошарените коси на Ан Дюпре бяха вчесани по най-новата мода от камериерката, която Раул й беше взел миналата година, устните й бяха начервени толкова плътно, че изглеждаха кървави. Една мъничка сърцевидна изкуствена бенка се открояваше над левия крайчец на устната й. Изкуствените бенки особено я привличаха и тя често се оплакваше, че лека-полека модата им минавала. И ето че сега, изпълнена с очакване, го гледаше със сияещите си сиви очи. Те невинаги проблясваха дружелюбно, но днес беше тъкмо така.

— Но ако те бях извикала, щеше да оставиш Марат и да дойдеш, нали?

Той кимна, щастлив, че е с нея.

— Донесох ти подарък — подхвана той колебливо. — Принадлежал е на една принцеса. — Дюпре нямаше никаква представа на кого действително беше принадлежал медальонът, но знаеше, че майка му щеше да го оцени по-високо, ако изтъкнеше, че го е носила дама от кралското семейство.

Погледът на майка му алчно погълна увития в коприна предмет, който той й подаде.

— Не е ли на принцеса дьо Ламбер? Чух, че си отстранил от пътя си тази особа.

— Не, принадлежеше на друга. — Той напрегнато наблюдаваше как разгъва украшението. Никак не беше лесно да й угоди, макар че й беше подарил тази хубава къща и слуги. Но това украшение положително щеше да трогне сърцето й. — Накитът е от абатството дьо ла Рейн.

— Тези безбожни курви! — Майка му се усмихна. — Там ти свърши добра работа, Раул.

Изпълни го дълбока радост.

— Марат ме хвали надълго и нашироко, а пък Дантон ми намекна, че би желал да разчита на услугите ми. Трябва ли да се обвързвам с него?

— За това ще помисля, докато си в Испания. — Майка му вдигна високо гердана. — Очарователен е.

Дюпре не можа да скрие разочарованието си.

— Не ти ли харесва?

Тя се усмихна.

— Шегувам се. Това е великолепен подарък. — Тя разтвори обятията си. — Ела тук!

Той се втурна към нея. Тя го притисна силно към себе си и го залюля като младенец насам-натам. Раул притвори очи, пронизан от сладко облекчение. Той й беше доставил радост! Тъкмо това беше очаквал по време на дългите месеци, прекарани далеч от нея. Неизвестността, дали ще успее да спечели нейната благосклонност, беше просто нетърпима. Понякога тази неизвестност преминаваше в същинска треска и тогава той предпочиташе час по-скоро да отиде при нея и да получи присъдата си.

Тя погали косата му и гласът й беше съвсем тих, когато притисна начервените си до кръв устни плътно до ухото му.

— Липсвах ли ти?

Ръцете му обгърнаха пълното й тяло по-силно. Тя знаеше, че той без нея се чувстваше непълноценен, но винаги настояваше да го изрича.

— Да!

— И ти не си правил нищо лошо с тези зли женища?

— Не — излъга той. Майка му не биваше никога да научи за Камий. Безименните изнасилвания не играеха за нея никаква роля, ала за връзката му с Камий щеше да вдигне шум до небесата. — Знаеш, че ти се подчинявам във всичко, мамо!

— Нима не ти е от съществена полза? Намираш се в компанията на велики мъже, чието място ти самият твърде скоро ще заемеш.

Той кимна удовлетворено, като съзнаваше добре, че тя не очаква отговор от него. Докъдето стигаха спомените му, майка му винаги беше изричала тези слова. Още от съвсем малко момче тя му повтаряше, че някога той ще стане велик човек и го беше наставлявала точно и подробно как да постъпва. Тези уроци бяха тежки, понякога той даже не я разбираше, ала тя редуваше наказание с награда, докато най-сетне му стана ясно какво именно се очаква от него. Той трябваше да стане богат и всесилен мъж, който да въздигне майка си в ранг на кралица, до онова обществено положение, което й се падаше по право. Мястото й не беше в това селско обкръжение, като съпруга на простоват търговец, дал му на времето живот със семето си. Беше негово задължение и свещен дълг да я освободи от този тесен буржоазен зандан. Но ето че баща му беше мъртъв, а Раул все още не беше изпълнил задължението си.

Тя го отблъсна от себе си и отново погледна огърлицата.

— Има ли в медальона портрет?

— Вътре ли?

Тя го удостои с нетърпелив поглед.

— Те обикновено се отварят. — Тя плъзна ноктите си по златния ръб. — Не бъди толкова глупав!

Медальонът се отвори с леко прищракване и майка му навъсено впери очи в портрета.

— Много е красива. Това ли е принцесата?

Раул взе медальона и заразглежда внимателно миниатюрата на момичето, което беше зърнал бегло в камбанарията. Той се изправи.

— Да, това е тя.

Приликата беше поразителна. Тутакси му стана ясно каква полза би могъл да извлече от това. Щеше да даде портрета в Париж на някой художник, който по него щеше да направи ескиз. Рисунката можеше да се окачи на стената в общината. Потънал в мисли, той погали нащърбения белег на гърлото си, останал му от зъбите на чернокосото чудовище. Двете момичета бяха заедно тогава и ако издиреше момичето от медальона, можеше да я принуди да му съобщи къде се крие гражданката Справедливост.

— Бих ли могъл да го взема обратно за… — започна той предпазливо, но веднага почувства как тя потръпна неодобрително. Затова побърза да я уверял — Само за известно време. Ще ти го…

— Разбира се, Раул. — Майка му се надигна. — Естествено, можеш да си го вземеш. Да не би да искаш да го подариш на някой друг? На някого, когото повече цениш от мен? — Тя се усмихна сияйно. — А сега трябва да си вървиш, Раул. Струва ми се, че цялата тази седмица ще бъда много заета.

— Мамо, но това беше просто така. Едно неочаквано хрумване. — Обзет от паника, той скочи. Усети как мракът се спусна над него и го обви, усети отвратителен вкус в устата си. — Прости ми! Ти добре знаеш колко много се радвам на всяка минута, прекарана заедно с теб. Повече няма да мога да те видя чак до завръщането ми от Испания. Не ме гони!

Тя се вторачи в него с ледено изражение.

— Ти трябва да ме помолиш за прошка заради безсрамието си!

— Разбира се, че те моля! — Той притисна отново медальона в ръката й и сключи пръстите й над него. Щеше да почака до завръщането си от мисията и после щеше да се опита да я придума да му даде временно медальона. Навярно дотогава и без друго щеше да му се насити.

— Това не е достатъчно!

Дюпре тозчас застана на колене и зарови лице в гънките на брокатената й рокля. Усещаше върху кожата си мекия плат, който ухаеше на жасмин и на кедровото дърво на дрешника й.

— Моля те хиляди пъти за извинение! Беше твърде непристойно от моя страна! Аз не съм достоен да бъда твой син! — Той чакаше. Разбра, че унижението му трябваше да стигне още по-далеч, за да му прости. Той целуна ръката й. — Моля те, ma mere27! Разкайвам се от дън душа!

Тя го погали нежно по косата. Значи вече й беше минало.

— В такъв случай трябва повече да се стараеш, за да бъдеш достоен за обичта ми.

— Ще се старая, мамо! Мога ли да стана?

— Да. — Тя се извърна. — Мислих много върху тези неща…ще трябва да обсъдим по-подробно аферата с „Вихрения танцьор“. Притежанието на тази скъпоценност може да се окаже много важно. „Вихрения танцьор“ е твърде полезен и ценен предмет, за да го предоставяме току-така на Марат. — Тя приглади роклята си. — Ала всичко това ще обсъдим по-късно. Сега има патица за вечеря, а после ще ти посвиря на виола. Е, как ти се струва? Харесва ли ти?

— Много ми харесва, мамо. — Той мразеше патица. И тя знаеше добре това. Значи все още му се сърдеше. Щеше да го наблюдава отстрани как яде и щеше да го следи неотклонно да не прояви и най-малък признак на неудоволствие. Ала наказанието можеше да бъде и далеч по-сурово.

Тя би могла да го прогони.

(обратно)

Глава четиринадесета

Някои отвори входната врата.

— О, Боже, дано само не почва отново! — измърмори Жан Марк, отмести стола си назад и забързано се насочи към вратата. Държеше я нарочно полуотворена. Трета нощ след онази случка вече се надяваше, че сомнамбулизмът на Жулиет е някакво еднократно премеждие, което нямаше да се повтори.

Входната врата отново зееше широко отворена. Това проклето момиче по всяка вероятност беше вече на половината път за манастира… Този път поне беше избрала нощ, в която не валеше като из ведро.

Ала когато стигна до вратата, оказа се, че тя е едва на най-долното стъпало. В следващия миг той вече беше при нея.

— Жулиет!

Тя не отвърна нищо. Със сподавено проклятие той я вдигна и я отнесе обратно в къщи.

Усещаше как се вдървява в прегръдките му.

— Манастирът…

— Не. — Той бутна вратата с крак и продължи да върви. — Всичко свърши.

Тя разтърси глава. Изцъклените й очи се взираха в празното.

Жан Марк изтича нагоре по стълбите.

— На това трябва най-сетне да се сложи край, глупаво същество! Нямам никакво желание да те гоня непрекъснато по улиците на Париж!

Защо въобще разговаряше с нея? Очевидно тя не възприемаше нищо от онова, което й казваше.

Вратата на стаята й беше отворена. Той влезе и я сложи на леглото. После я зави грижливо. През отворения прозорец нахлуваше свеж есенен вятър, а лунната светлина озаряваше напрегнатите черти на лицето на Жулиет.

Той стоеше унило и я гледаше, като полагаше неимоверни усилия да потисне болезненото съчувствие и нежността, които го изпълваха. Тези чувства бяха толкова различни от онова, което кроеше. Беше способен да се наслаждава, да се развлича, дори и да уважава някоя достойна противничка, но не мислеше, че е способен на такива чувства. Богородице, от пет години насам я желаеше и нямаше да допусне да му се изплъзне заради някакъв си прилив на милозливост и мекушавост!

— Оставете ме да го направя още веднъж — шепнеше тя.

Виждаше блясъка в очите й на лунната светлина и знаеше, че няма да може да напусне стаята, преди тези очи да се затворят и Жулиет да потъне в нормален и здрав сън. Седна до леглото, вторачен и напрегнат.

По дяволите, тъкмо това не беше искал!

— Този път ще го направя както трябва! Трябва да се върна обратно в манастира и да го направя още веднъж!

Очите й блестяха като мъниста, а мъката, която се четеше в тях, отприщи у него непоносима болка. Така не можеше да продължава…

— Боя се, че си права. — Той приглади нежно една палава къдрица по слепоочието на Жулиет и прошепна: — Е, добре, ma petite, ще се върнем обратно в манастира и ще го направим още веднъж.

— Трябва да се върна обратно към моите задължения, мадмоазел Жулиет — мърмореше старият Робер. — Седя вече толкова дълго на тази пейка, че костите ми направо се сраснаха с нея.

— Тихо, Робер, аз съм почти готова! — Жулиет оцветяваше бръчките под очите му в малко по-тъмно. — Кое е по-важно? Един портрет, който ще ти отреди безсмъртие, или изпълнението на задълженията ти?

— Мари би казала, че задълженията — отвърна Робер сухо. — Да чистиш и поддържаш огромната къща, да поднасяш яденето на трапезата… без друга прислуга в дома това никак не е лесно.

— Ала вие двамата се държите приказно. Великолепни сте! Аз ще ви помогна, като свършим тук. — Жулиет го погледна усмихнато иззад статива. — Сигурно би се зарадвал много, ако всички ние изчезнем вдън земя и къщата бъде заключена отново.

— И още как — отговори вместо Робер Жан Марк, който зашляпа по пътеката към тях. — Робер, спасен си!

— Merci! — Робер скочи като на пружини и забърза към къщата.

— Не биваше да го правиш! — Жулиет избягна погледа на Жан Марк. — И без друго скоро щях да го пусна да си върви. Какво търсиш тук? Нямаш ли си друго занимание, освен да се шляеш из градината и да ми пречиш да рисувам?

— Най-напред добро утро! — Жан Марк се спря замислено пред статива. — Добре си го схванала! Задоволително е!

— Задоволително ли? — Тя се почувства уязвена. — Аз не върша никога „задоволителна“ работа. Портретът е отличен!

— Но скучен.

— Как така скучен!

— Без замах на въображението, без дързост. Доколкото си спомням, ти никога не си се бояла от голата истина.

— Това е голата истина. Това е Робер!

— Когото очевидно си избрала за модел само защото, е един безобиден обект и не ти създава никакви главоболия. — Жан Марк вдигна рамене снизходително. — Ала какво да се прави? Много живописци предпочитат изобразяването на баналното пред предизвикателството.

— Аз не съм „много живописци“. — Жулиет го погледна буреносно и сложи четката върху статива. — Ти наистина не знаеш какво говориш. Винаги съм търсила предизвикателствата.

— А, така ли било? — Жан Марк седна на мраморната пейка срещу нея. — В последно време някак не забелязвам нищо от тези търсения. Ти избягна нарочно най-голямото предизвикателство за твоя талант.

— Например теб, нали? — Ненадейно разгорелият се интерес приглуши негодуването, изписано по лицето й. — Разрешаваш ли ми да те рисувам? Ако ми позираш, бих могла…

— Не, нямах предвид себе си. — Той посрещна невъзмутимо погледа й. — А манастирът! Ти още не си увековечила онова, което се е случило в манастира.

— Не! — Тя отстъпи назад, сякаш я беше ударил. — Онова, което се случи в манастира, не искам да го рисувам. То е грозно!

— А ти изпитваш страх от грозотата. — Той кимна. — Разбирам те.

— Не, не ме е страх от нея — никога през живота си не съм се бояла от нищо. Само че не искам да я рисувам.

— Не желаеш да я рисуваш или не си уверена, че ще успееш? Подобна тема може да се изобрази само от един истински майстор на четката и палитрата.

— Аз бих могла да я пресъздам!

— Но се боиш дори да опиташ.

— Че защо да се боя? — Тя си пое дълбоко дъх. — Знаеш ли, бих предпочела да си тръгнеш. Прекалено ме дразниш.

— Наистина ли? Като младо създание ти беше многообещаващ талант. Жалко, че си взела решение да се посветиш на посредствеността.

— Аз не се боя от нищо, а освен това не съм посредствена! Но кажи ми, защо да рисувам нещо, което нито една жива душа не би пожелала да погледне?

— Това ли ти е извинението? — Той се наведе напред и я загледа настойчиво. — Бих желал да видя какво се е случило в обителта, Жулиет. Бих искал да надникна в онова, което ти си видяла в манастира.

Със зачервени бузи и премрежени от сълзи очи тя бутна настрана статива и взе скицника.

— Ти би искал да видиш кръвта, нали? Сега ще ти я покажа! — Тя взе с трепереща ръка молива и започна да полага щрихи трескаво, със замах. — Искаш да видиш изнасилването ли? Сега ще ти го нарисувам! Искаш да видиш смъртта ли? Сега ще ти я нарисувам! Сега ще ти нарисувам…

За броени минути тя довърши скицата, хвърли я настрана и начена нова. Когато и тя беше готова, захвана следващата. Скиците се плъзгаха изпод ръцете й като сухи и безжизнени листа, които падаха от залиняло, прекършено дърво.

Жан Марк стоеше невъзмутимо и наблюдаваше как камарата от скици около него расте. Лицето на Жулиет беше напрегнато, очите й святкаха диво. От време на време промърморваше нещо неразбираемо под носа си, ала той знаеше, че не говори на него. Съмняваше се дали въобще съзнава, че той още седи там, до нея, на мраморната пейка.

Утрото превали отдавна, следобедът мина и настъпиха първите синкави часове на здрачаването, а грамадата от скици до Жулиет продължаваше да расте. Най-сетне тя спря задъхано и се втренчи като зашеметена в скицника, който държеше в ръката си.

— Свърши ли? — Жан Марк стана и пристъпи към пейката, където седеше тя. — Мога ли да ги разгледам?

Жулиет кимна.

Жан Марк започна да прелиства скиците. Ето че ми даде да разбера, мислеше си той мрачно. Беше му показала изнасилване, смърт и невероятна жестокост. Как е могла да преживее всичко това?

Той сложи листовете обратно на пейката.

— Мога ли да видя последната скица в ръката ти?

Тя му подаде листа и затвори очи.

— Коя е коленичилата?

— Сестра Мари Мадлен, преподобната майка.

— А мъжът с шапката на революционерите и с брадвата в ръка?

— Не му знам името. — Побиха я тръпки. — Колачът! Той беше колачът.

— А ти коя си?

— Да. Аз! Колачът!

— Колачът е бил той.

Тя скръсти ръце, за да уталожи треперенето им.

— Също!

Той се втрещи.

— Наредиха ти да убиваш монахините ли?

— Да.

Жан Марк онемя за миг.

— Как така?

— Кръвта!

— Каква кръв?

— Кръвта в потира. Не съм допускала, че някой може да извърши такова зверство. Аз не знаех. Не знаех!

— Ако знаеше, нямаше да го направиш, нали, Жулиет?

— Сестра Матилд. Дотътриха я пред трибунала и я накараха да падне на колене пред мен. Какъв страх изпитваше! Беше изписан на лицето й. Дюпре каза, че трябвало да пия за храбрите му марсилци и славната им работа в манастира. Някой донесе потира на светото причастие от параклиса. — Тя спря задъхано и облиза напуканите си устни. — Аз отказах.

— И сетне?

— Сетне прерязаха гърлото на сестра Матилда. — Тя затвори ужасена очи. — Те напълниха потира с кръвта й. Дюпре настояваше да я изпия до дъно, но аз отново отказах. Тогава доведоха сестра Мари Мадлен и ми казаха, че ще убият и нея, ако не пия от кръвта. — Тя отвори очи и се вторачи пред себе си като слепец. — Аз пих, но ми стана лошо и повърнах. Тогава убиха и преподобната майка, и напълниха потира отново. После довлякоха следващата монахиня, която също трябваше да коленичи пред трибунала. Тя горещо ме умоляваше да й помогна. Аз се опитах. Опитвах отново и отново, но всеки път ми ставаше лошо. Трябваше да успея! Налагаше се да бъда по-силна! Трябваше само да направя онова, което искаха от мен, а аз все не можех да го направя както трябва. — Сълзите потекоха като река по бузите й. — Те ги убиха! Шест монахини! Аз не успях и те убиха монахините!

— Недей! — Жан Марк я взе в прегръдките си. — Шшт, стига вече, вината не е твоя. При всички случаи щяха да ги убият. Ти знаеш добре, Жулиет!

Тя ридаеше беззвучно.

— Знам, знам. — Останала без сили, тя се облегна на гърдите му и прошепна: — Но невинаги! — Жан Марк я люлееше в обятията си и я притискаше към себе си. Боже Господи, колко болка е трябвало да потиска последните седмици в душата си! Беше се грижила за Катрин, беше управлявала домакинството, беше се опитвала да ръководи всички тях и през цялото това време се е мятана насам-натам под отвратителното бреме на ужаса и вината.

Дълго време Жулиет остана в прегръдките му, вкопчила се в него като невръстно дете.

Здрачът се стопи, повя вечерта, когато най-после тя погледна към него.

— Жан Марк, беше твърде жестоко от твоя страна.

— Да.

— Ала вярвам, че си имал добри намерения. — Тя се отдръпна и изтри сълзите с опакото на ръката си. — Затова ти прощавам.

Усмивка заигра по устните му. Беше очевидно, че е оставила зад себе си този емоционален изблик на чувства.

— Много съм ти благодарен!

— Лъжеш! — Тя оправи яката на роклята си. — Хич не те е грижа дали ти прощавам, или не. — После го погледна крадешком. — Ала понеже ти дадох всички тези скици, сега си ми малко длъжник.

— И какво ще искаш в замяна?

— Би ли ми дал свободен достъп до някой от корабите си или безлихвен кредит?

Този път той не си даде труда да скрие усмивката си.

— Изобщо не си мисли за такова нещо!

— В такъв случай ще трябва да ми заплатиш по друг начин. — Тя кимна триумфално. — Трябва да ми позираш! Ще те рисувам и ще извадя наяве всичките ти тайни.

Той сви недоволно вежди.

— Много съм зает за такива щуротии.

— Тогава ще изчакам някой по-сгоден момент. Обещаваш ли ми?

Той се изсмя високо. Само Жулиет беше в състояние да превърне мига на своята слабост в триумф.

— Да, разбира се! Но — побърза да ограничи съгласието си той, — само когато имам време.

— Отлично!

Той почука с пръст по купа от листове.

— Понеже се съгласих със заплащането, мога ли сега да приема, че тези скици са моя собственост?

Тя не се осмели да хвърли поглед към тях.

— Разбира се!

— Следователно мога да постъпя с тях, както преценя, нали?

— Разбира се!

— Скъсай ги!

Тя се вторачи в него.

— Как така?!

— Казах да ги скъсаш.

— Всичките ли?

— Всичките.

— Защо?

Лека усмивка се появи на устните му.

— Прищявка! Направи ми това удоволствие. — Той й подаде първата скица. — Късай!

Жулиет я пое предпазливо от ръцете му и я скъса надлъж.

— Още веднъж!

Тогава тя разкъса листа напречно и пусна парчетата на земята.

Той й подаде следващата скица.

— И тази!

Тя скъса листа на половина и след това още веднъж.

Последва другата по ред скица, после още една.

Всички скици бяха вече накъсани, а тя продължаваше да седи и да разглежда хартиените късове по земята.

— Ти ме объркваш, Жан Марк.

— Защото отстъпвам пред прищевките си ли?

— Не, защото предполагам, че ми мислиш доброто и се питам защо. Понякога имам чувството, че си съставен от двама души… — Жулиет не изчака отговора му и скочи на крака. — Направих, каквото искаше от мен, а сега нека видим дали Мари ще ни намери нещо за ядене. Заради теб вече пропуснах обяда. — Тя се завъртя и затича към къщата.

Жан Марк я настигна с няколко крачки.

— Смея ли да ти напомня, че и аз не съм слагал залък в устата си? Мисля, че ти би трябвало…

— Пратка за вас, мосю Андреас. — Робер ги пресрещна на прага и връчи на Жан Марк един малък, завит в кърпа предмет.

— Благодаря, Робер! Ще предадеш ли на Мари, че чакаме вечерята? — Той разви пакета.

Жулиет се приближи и погледна предмета, току-що освободен от опаковката.

— Какво е това?

— Струва ми се, че е ветрило.

Беше евтино ветрило, приличащо на онези, които Нана Сарпелие предлагаше за продан в кафенето. Жулиет взе ветрилото и го разпери. Върху грубия плат на заден фон беше нарисувано кафене, пред което се вееше знаме с някаква хилеща се котка. Липсата на вкус достигаше тук нови висоти.

— Трябва да отидем в кафенето. — Очите на Жулиет блестяха от възбуда, когато се обърна. — Позвъни на Робер и му кажи, че няма да сме тук за вечеря. Аз ще се преоблека набързо и ще си сложа перуката.

— Но защо трябва да отидем там на минутата?

— Че защо не? Защо да чакаме?

Той я погледна с удивление и съчувствие. Само преди минути тя беше безкрайно уязвима, а сега беше готова да се бори с титани.

— Няма никаква причина. Ти беше тази, която твърдеше, че изпитваш вълчи глад.

— Не бъди глупав! — Думите полетяха след нея, докато тичаше. — С един куршум ще ударим два заека. Този Раймон в кафенето се биеше в гърдите, че неговото агнешко рагу било безподобно.

— Вие говорехте за два милиона. — Нана Сарпелие постави цял куп ветрила върху масата. — Струваше ни големи усилия да ви помогнем. Преди да ви предоставим информацията, искаме парите!

— Това е абсурд. Не мога да ви дам парите, преди да… — Жулиет спря за миг, като премисляше как да продължи — …съм продала предмета, за който вие сте говорили с кралицата. В това се състои цялата работа. Вие трябва да ми имате доверие, че ще ви дам парите по-късно.

— Да ви имам доверие ли?

— Кралицата ми се доверява. Защо тогава вие да не го направите?

Нана Сарпелие я погледна изпитателно, после взе да събира ветрилата си.

— Хайде, кажи ни! — рече настоятелно Жан Марк.

Нана стана и хвърли изделията си върху таблата.

— Името! — не отстъпваше Жулиет.

Нана явно се колебаеше, после вдигна енергично таблата си от масата.

— Селест дьо Клеман.

В следващия миг тя вече си пробиваше път между масите към задната част на локала.

Жулиет се свлече като зашеметена на стола си.

Жан Марк поднесе чашата към устата си.

— Значи майка ти. Това е страшно интересно. И достойно за съжаление.

— Не очаквах… — Жулиет прокара длан по устните си. — Защо ли го е направила?

— Защо е откраднала „Вихрения танцьор“ ли? Ами че той представлява непреодолима съблазън за мнозина. Тя е имала подходящата възможност и я е използвала.

— Не, нямах предвид това. — Жулиет поклати замислено глава. — Естествено, тя го е взела. Ала защо е останала тук в Париж като любовница на търговеца, когато е притежавала Вихрения танцьор?

— Защото е знаела, че няма да може да го запази, ако някой узнае за кражбата. По онова време Националното събрание искаше на всяка цена да го обсеби.

— Значи тя през цялото време го е държала на улица „Дьо Ришельо“?

— По всяка вероятност.

— Аз… аз не вярвам в това. Тя говореше нещо за пропуски… — Жулиет свъси вежди замислено, като се опита да си спомни думите на майка си в нощта преди клането. — Тя разправяше, че трябвало да се пазари с Марат, за да получи пропуски за напускането на Париж. Заяви ми: „Тази свиня вярва, че аз ще му го изпратя, ала скоро ще види, че човек не може толкова лесно да ме измами!“ — Тя се наведе напред. — Нима не разбираш? Да се изпрати не значи да се даде. Тя е обещала да му изпрати цената за пропуска, щом като пристигне, където трябва. И каква е била тази цена, достатъчно висока, за да омилостиви Марат?

— „Вихрения танцьор“. — Жан Марк също се приведе напред. — Явно тя изобщо не е възнамерявала да му изпраща фигурата. Но кога е изнесла статуетката от страната?

Жулиет размишлявате трескаво.

— Монахините ми разказваха, че чули за някакво пътуване на майка ми до Андора. Това беше няколко месеца, след като принудиха кралицата да напусне Версай. — Жулиет се усмихна иронично. — Когато ми го съобщиха, направо се надпреварваха да ми засвидетелстват доброта и благост. Навярно си мислеха, че ме е оставила завинаги.

— Но се е върнала в Париж. Защо ли?

— Тя ненавиждаше Андора. За нея Париж и Версай са единствените цивилизовани места в цяла Европа. Вероятно си е правила сметката, че стрелките на часовника ще се върнат назад и кралят ще възвърне властта си.

— Възможно е. По онова време симпатиите към кралското семейство бяха все още твърде големи.

— Сега вече не е така. — Мравки полазиха по гърба на Жулиет, когато си спомни застрашителния мрак на Тампл и тя се опита да съсредоточи мислите си върху настоящия проблем. — При тези обстоятелства тя вероятно е оставила статуетката в Андора и се е върнала в Париж. Ако кралицата отново беше дошла на власт, майка ми щеше да извади „Вихрения танцьор“ и да й го върне, за да получи благословия за своята вярност и преданост. В противен случай е можело да се върне обратно в Андора, да извади скъпоценните камъни от статуетката и да ги продаде дискретно. Така или иначе, би получила онова, което иска. Не е съзнавала обаче, че ще трябва да се пазари с Марат за живота си.

— Търговия, при която тя очевидно е мамела на дребно.

Жулиет поклати уморено глава.

— Не мога да го проумея. Тя не е особено порядъчна, но не е и паднала от Луната. Трябва да е знаела, че Марат е опасен човек, когото не можеш току-така да измамиш. — С неуверена ръка тя приглади една златиста къдрица.

Жан Марк я заразглежда по-внимателно. Тъмни кръгове окръжаваха очите й и изглеждаха огромни върху тясното лице. Макар да твърдеше обратното, откритието, че кралицата беше измамена от майка й, беше засегнало дълбоко Жулиет. Към това се прибавяше и опресняването на спомените за обителта чрез скиците… Това беше достатъчно, за да разтърси всеки човек.

Жан Марк подхвърли няколко монети на масата и се изправи.

— Хайде да вървим!

Тя го погледна стъписано.

— Но ние трябва да обсъдим създалото се положение. Аз не се предавам лесно. Не желаеш ли вече да си получиш обратно „Вихрения танцьор“?

— Имам твърдото намерение да го получа. — Той вдигна Жулиет, загърна я в наметалото и я побутна към вратата. — Но няма да се оставя да ми потекат лигите и да прегладнея като вълк.

— Бихме могли да обмислим по-нататъшните си действия.

— Което може да стане и утре.

— Но аз искам…

— Жулиет! — Жан Марк отвори вратата. — Капнал съм от умора и раздразнение, а на хоризонта виждам да стърчи планина от проблеми, за които в момента не намирам разрешение. Ти може би не се нуждаеш от почивка, но аз ти казвам съвсем недвусмислено: нека обсъдим възникналото положение утре.

Тя го погледна крадешком и за негова изненада се съгласи.

— Е, добре, щом си толкова уморен. — В очите й присветнаха лукави пламъчета. — Съвсем бях забравила, че зад гърба ти стоят над тридесет години. — Тя вървеше пред него към чакащата ги карета. — Можеш да си отспиш, докато аз подготвя в леглото план за предстоящите действия.

— Благодаря! — Жан Марк не си направи труда да прикрие иронията в гласа си, докато й помагаше да се качи. Би могъл да се обзаложи на тлъста сума, че Жулиет бе съвсем изнемощяла и щеше да заспи още щом главата й се допре до възглавницата. А той трябваше да будува, за да провери дали освобождението, постигнато благодарение на скиците, беше достатъчно, или отново щеше да му се налага да я удържа за кой ли път от кръстосване по улиците на Париж. Боже милостиви, как се стигна дотам, че толкова се бе отдалечил от първоначалните си намерения? Ролята на съблазнител му беше далеч по-присърце, отколкото тази на изповедник и закрилник.

Е, поне щеше да има време повече от достатъчно, за да размишлява, докато носи нощния си караул. Как, по дяволите, би могъл да отнеме „Вихрения танцьор“ от Селест дьо Клеман?

— Назовах им името, понеже си помислих, че няма да имаме никаква полза, ако се покажехме неотстъпчиви и опърничави — прошепна Нана, когато бузата й лениво се притисна в голото рамо на Уилям. — Сбърках ли?

— Не. Но са ни необходими и другите части на тази мозайка.

— Тя вероятно няма да предприеме нищо. Жената, за която става дума, е нейната майка.

— Любовта на детето към родителите невинаги побеждава на този грешен свят.

Огорчението, което се долавяше в думите му, я накара да замълчи и едва след известно време тя попита:

— Какво съдържа последното известие от Мосю? — Нана усети как мускулите му се напрегнаха. — Уилям?

— Той става нетърпелив.

— Ние всички ставаме нетърпеливи. Това ли е всичко?

— Не.

— Какво още?

Уилям се обърна на хълбок.

— Спи сега, Нана!

— Взех решение да тръгнем веднага за Андора — оповести Жулиет, когато на следващото утро пристъпи прага на трапезарията за закуска и видя, че Жан Марк вече седеше на масата.

Жан Марк отхапа залък от кифлата си.

— А взе ли решение как да се осъществи намерението ти? Вероятно си забравила, че всеки момент можем да влезем във война с Испания. Тъй като Андора е разположена на хвърлей от границата, би могло да ни се наложи да се сражаваме както с испанците, така и с французите.

— Значи ще трябва да подирим отново съдействието на Дантон и на Франсоа. — Тя смръщи недоволно вежди. — Те по всяка вероятност ще се отзоват твърде неохотно, Франсоа не беше очарован при посещението ми в Тампл. Така или иначе… трябва някак да успеем да ги убедим в нашия начин на мислене.

— В нашия начин ли? — Жан Марк повдигна едната си вежда. — Ти не вземаш ли всички решения самостоятелно?

— Ами някой трябва нещо да прави. Ти седиш със скръстени ръце. Аз просто ти обяснявам какво да предприемем. Налага се да потърсим Дантон!

— Седни да закусиш! — Жан Марк отново отхапа залък от кифлата си. — Тази сутрин нямам намерение да тръгвам за никъде.

— Но трябва, Жан Марк!

— Извинявайте, мосю Андреас! — Робер се появи на вратата. — Пристигнали са мосю Ечеле и мосю Дантон. Както му е редът, аз ги въведох в Златния салон.

— Благодаря, Робер! — Жан Марк изтри внимателно устните си със салфетката, сложи я на масата и стана. — Моля те, предай на Мари, че трябва да опакова нещата на мадмоазел.

— Всичко ли?

— Всичко. — Жан Марк заобиколи масата и хвана Жулиет за лакътя. — Тя ни напуска завинаги.

Жулиет го погледна объркано.

— Те защо са тук?

— Защото им казах да дойдат. — Жан Марк я повлече като на буксир към сводестата врата. — Ела с мен! Би било неучтиво да ги оставяме да чакат. Сигурен съм, че такъв забележителен човек като Дантон не е свикнал да бъде разкарван преди закуска.

— Но защо си изпратил да ги повикат?

— Ами защото нощес аз самият взех някои решения. — Той отвори вратата към Златния салон. — Bonjour, господа! Благодаря ви, че дойдохте.

Двамата мъже се обърнаха към него.

— Вие знаехте, че щяхме да дойдем — рече Дантон. — Освен любопитството, което събуди у нас вашето настоятелно искане, вие ни предадохте радостната вест, че най-сетне можем да кажем сбогом на гражданката дьо Клеман. Ние вече два пъти давахме на дамата пропуск. Почти не смея да се надявам, че третият ни опит ще се увенчае с успех.

— Нейните куфари в момента се приготвят. — По лицето на Жан Марк просветна усмивка. — Но, моля ви, останете си на местата! Разположете се удобно, докато…

— Докато ни смъквате и ризата от гърба? — завърши сухо мисълта му Франсоа. — Кажете какво искате, Андреас!

— Естествено, на никого няма да смъкна нито ризата, нито кожата от гърба. — Жан Марк направи нарочно пауза. — Напротив, възнамерявам да сложа нещо в джобовете ви.

— Вие вече напълнихте джобовете ми с пари — отсече Франсоа. — Повече не ми трябват.

— Вас ви включих само от учтивост в разговора. — Жан Марк се обърна към Дантон. — Вие сте човекът, когото бих желал да вкарам в изкушение.

— Така ли?

— Вие сте благоразумен човек, който знае, че всичко в живота си има цена.

— Искате да ме подкупите ли?

— Да — призна Жан Марк без ни най-малко вълнение. — Но не така, че да се накърни вашата морална позиция като член на Конвента. Аз не съм толкова глупав, за да опитвам това. Мисля, че сте крайно угрижен от господството на якобинците в Конвента. Би ли ви харесало, ако купя достатъчно гласове от безпартийните членове на Конвента, за да ви обезпеча необходимото равновесие?

Дантон погледна Жан Марк с присвити очи.

— Това ще бъде доста скъпо начинание. Значи ще искате нещо твърде голямо в замяна.

— Необходими са ми документи, с които аз и Жулиет да стигнем до Вазаро. По-нататък ми е потребен един документ, който да ме представя като агент на републиката с особени пълномощия. Не бих желал да имам също така никакви главоболия, ако реша да изляза от пристанището на Кан в открито море с някой от корабите си или ако пресека границата.

— Границата ли?

— Ще предприема едно пътуване до Испания.

— С каква цел?

— Целта на моето пътуване е от частен характер и не представлява никаква заплаха за републиката.

— И къде възнамерявате да отидете в Испания?

— В Андора. Ще останем там най-много една или две седмици и после ще се върнем в Кан.

— И предполагате, че ще успеете да напуснете Испания невредими? — каза Дантон навъсено.

— Ще наредя на моя пълномощник Бардо да ви предостави необходимата финансова помощ. Следователно моята гибел няма да има никакво значение за вас.

— Значи не желаете да ми кажете каква работа имате в Андора?

— Че защо трябва да ви казвам?

Дантон погледна Жан Марк замислено. После изведнъж се обърна и тръгна към вратата.

— Във Вазаро ли искате да отидете най-напред?

— Да. — Погледът на Жан Марк се плъзна многозначително към Жулиет. — Имам да разтоварвам там багаж.

— Аз не съм никакъв багаж — възрази тя възмутено. — И няма…

— Дръжте я по-далеч от Париж — намеси се Франсоа. — Тя вече е твърде дълго тук. — И без да изчака отговор, той напусна салона.

Жулиет се обърна към Жан Марк и за негова почуда не го бомбардира с ругатни и хули.

— Ти постъпи много добре. Мислиш ли, че Дантон ще направи каквото трябва?

— Зависи доколко иска един уравновесен Конвент.

— За да си осигури равновесие, той самият разигра ролята на палач в септемврийските кланета. — Тя го погледна с любопитство. — Какво възнамеряваш да правиш, ако не се съгласи?

— Ще трябва да измисля нещо друго. — Жан Марк се усмихна жлъчно. — Може и да ти изглеждам твърде стар, но зрелостта ми си има и някои предимства. Тя ми позволява да черпя с пълни шепи от опита си и да взимам определени решения.

— Защо не ми каза, че си ги поканил тук?

— Нима съм имал възможност за това? Ти с такова настървение се стараеше да ми внушиш какво трябва да правя, че нямаше да ме чуеш.

— Ах, просто да ми беше казал да кротувам. Катрин винаги постъпва така. — Тя го погледна преценяващо от главата до петите. — Струва ми се, че си много умен, Жан Марк.

— Твоята похвала ме ласкае.

— Сега трябва да вървя. — Тя се втурна към вратата.

— Щом толкова скоро ще пътуваме за Испания, трябва още днес да завърша портрета на Робер. — Усмивка озари внезапно лицето й. — И тъй като ще спрем във Вазаро, той ще трябва да помисли и за подарък за Катрин.

— Май не си ме разбрала достатъчно добре. Ти ще останеш при Катрин във Вазаро. Пътуването до Испания ще е опасно. Не бих искал да си с мен.

— Ние с теб сключихме споразумение. „Вихрения танцьор“ трябва да ти го набавя аз. — Тя го погледна. Под лъчите на утринното слънце черната му като катран коса лъщеше, а по изящните му устни не долови нищо друго, освен ехидство и хладна решителност. — Знаеш ли, сега си различен. Ти се промени от онази първа вечер в кафене „Дю Ша“. — Бузите й се зачервиха. — Нали ти казах, че ще промениш намеренията си спрямо мен.

— Вярно е, че ги промених. Ти беше наранена тогава, а пък за мен е непоносима мисълта, че нещо такова би могло да ти се случи отново. Повярвай ми, това откритие ме удивлява повече, отколкото теб. — Устните му потрепнаха, когато я погледна. — Това е и причината да не ме придружиш до Испания. Аз съм много по-опасен за теб от испанските гранични патрули.

— Нима този риск е заради онова, което ти разказвах за манастира? Всъщност аз не съм пострадала. Никога не бих допуснала Дюпре да ми стори нещо. — Тя се втренчи вироглаво в него. — И няма да допусна и ти да ми причиниш каквото и да било.

— Не вярвам да се стигне чак дотам. Ти ще останеш при Катрин във Вазаро.

— Хм, ще видим. — С тези думи тя излезе от салона.

— Какво ли замисля тази лисица, а, Жорж Жак? — попита Франсоа, който гледаше през прозореца на каретата, потънал в мисли.

— Въртят се в главата ми разни хрумвания, а и на теб също, изглежда.

Франсоа кимна.

— Известно е, че Андреас преди няколко години отчаяно се стремеше да сложи ръка на „Вихрения танцьор“. Забелязах дори една картина на тази статуетка в салона му. Жулиет беше в Тампл, за да разговаря с кралицата. Сега Андреас ще пътува за Испания. — Той погледна въпросително Дантон. — Понеже Андреас не се меси в политиката, ако не може да извлече някаква облага за себе си, убеден съм, че не се отправя на път в услуга на роялистите. Навярно продължава да преследва „Вихрения танцьор“.

— Смятам за знаменателно съвпадение факта, че и Дюпре по същото време ще бъде в Андора.

— Мислиш ли, че Марат знае къде трябва да се търси „Вихрения танцьор“?

Дантон вдигна в недоумение рамене.

— Не бих искал да попадне в ръцете му. Марат вече има достатъчно власт и влияние, не е необходимо да го честват и като герой, който връща на републиката „Вихрения танцьор“.

— Е, и?

— Тези якобинци трябва да се държат изкъсо.

— Значи ще дадеш на Андреас това, което иска.

— Е, за това спор няма. Но ще му дам и още нещо, което той не иска. — Жорж Жак се усмихна злорадо. — И по-точно теб.

Франсоа беше смаян.

— Мен ли?

— Аз нося отговорност за това на Андреас да не му се случи нищо при това опасно пътуване. А кой по-добре от теб би могъл да гарантира безопасността му? Не само твоето обществено положение и длъжност те правят незаменим за изпълнението на тази задача, но ти, освен всичко друго, си баск и познаваш Пиренеите като петте си пръста.

— Ти искаш да тръгна с него, така ли?

Дантон кимна.

— След известно време ще конфискуваш „Вихрения танцьор“ в името на републиката и ще ми го донесеш.

— И ти да пожънеш славата вместо Марат?

— Разбира се. Кой би я заслужавал повече от мен?

— Никой. — Франсоа впери очи през прозореца, без да възприема нищо от гледката навън. — Може да се случи така, че да съм с месеци на път. Ще се оправиш ли без мен?

— Връщането на изгубения „Вихрен танцьор“ е толкова важно, че се отказвам от услугите ти за цяло десетилетие. А освен това аз може би ще трябва да отида за известно време на фронта. Е, съгласен ли си?

Франсоа помълча известно време, после каза:

— Добре, ще отида.

(обратно)

Глава петнадесета

Вазаро!

Една криволичеща, обградена от портокалови и лимонови дървета отбивка, застлана с чакъл, водеше нагоре по баира към огромна двуетажна господарска къща. Непосредствено зад дома Катрин съзря обор и навес, а на хвърлей зад тях — продълговати каменни постройки. За пръв път, откакто беше напуснала Париж, тя усети възбуда. По време на дългото пътуване до Вазаро се чувстваше потисната и объркана.

Тя се наведе, за да може да гледа от прозореца на каретата. Дъхът й секна, толкова красива беше гледката, която се откриваше пред очите й. Къщата беше заобиколена отвсякъде с градини, по които цъфтяха цветя с най-разнообразни цветове и форми. Пепелявосини цветове на лавандула, златист жасмин, кремавобели туберози и ослепителни оранжево-червени герании се полюшваха под полъха на лекия бриз, а в далечината се виждаха поля с цветя, които тя не успя да разпознае.

Когато минаха покрай градина с пищни червени цветя, Филип кимна.

— Гераниите са вече готови за бране. Те са твърде редки. Вазаро е единственото място в цяла Франция, където те виреят. Бащата на Жан Марк нареди да ги внесат от Алжир. С това искаше да направи подарък на майка ти.

Тя му хвърли плах поглед изпод мигли и наново извърна очи.

— Не — настоя той сподавено. — Погледни ме все пак! Не мога повече така, Катрин! Ние бяхме прекалено дълго приятели, за да ме отхвърляш просто така.

— Аз… не те отхвърлям. — Тя срещна погледа му. Естествен, с бронзов загар… той беше хубав като градините с цветя. Толкова хубав! Руменина изби по бузите й. — Не си спомням нищо — прошепна тя. — Човек би могъл да си помисли, че място като Вазаро никога не се забравя…тези поля с цветя са…

— Катрин, през цялото пътуване ти избягваше всякакъв разговор с мен. Бих искал да те помоля за прошка! Макар да знам добре, че онова, което направих, е непростимо.

— Моля те, не искам да говорим за това!

— Добре, да не говорим, но ще ми разрешиш ли да ти помагам? Да ти покажа Вазаро? Сега имението е твое, но това с нищо не променя любовта ми към това място.

Цялата тази красота й принадлежеше. Когато отново погледна през прозореца, повторно изпита възбуда, в която се примеси още нещо твърде смътно и мъгляво.

Това тук беше нейна собственост, нейната земя. Майка й беше господарка на Вазаро, а преди това — нейната майка. Те бяха се наслаждавали на цялото това великолепие и бяха отдали години от живота си, за да го превърнат в райска градина. И сега тя беше тук, за да заеме тяхното място и да се посвети на процъфтяването на Вазаро.

— Катрин!

Тя го погледна, унесена в мисли.

— Ако е време за беритба, защо не се виждат никакви берачи?

По лицето му се разля широка усмивка.

— Те вече са се прибрали в селото оттатък баира. — Той посочи с ръка към един хълм западно от къщата. — Сега е късен следобед, а цветята се берат най-добре рано сутрин, когато ароматът им е най-силен. Обикновено брането започва в ранни зори и спира малко преди обяд.

— Така ли? — Тя погледна отново към градините. — Всичко цъфти… а в Париж скоро цветята ще умрат.

— Климатът е такъв. Естествено, за всеки сорт е характерен определен сезон.

— И ние ги отглеждаме всичките?

— Почти. Вазаро разполага с най-плодородната земя по крайбрежието. Имотите се простират на мили разстояние.

— Разбирам. — Катрин се облегна назад и си пое дълбоко дъх. Прясно разораната земя и опияняващият дъх на герании и лавандула я обкръжиха като зашеметяващ облак. — Не мога да си представя, че ароматът им може да бъде по-силен.

— На разсъмване е така. Трябва да помиришеш цветята в зори, на развиделяване.

— Хм, така ли мислиш? — Катрин отново надзърна през прозореца и отново усета същото чувство, но този път по-силно. Вазаро, нейното родно място!

Каретата спря пред къщата.

— Катрин, това е Манон. — Филип подаде шапката и ръкавиците си на една закръглена, усмихната жена, която ги посрещна в застланото с каменни плочи преддверие. — Освен нея имаме три момичета за къщата, две готвачки и конярите. Но откакто съм във Вазаро, Манон води домакинството.

Манон измърмори някакво приветствие и подви крак в поклон.

— Тя ще ти покаже твоите стаи. — Филип взе ръката на Катрин и я поднесе към устните си. — Значи… до вечеря.

Катрин кимна и последва икономката нагоре по стъпалата и после по коридора. Не можеше да си спомни нищо за тази къща, ала все пак изпита видимо успокоение и чувството, че най-сетне се е завърнала у дома си.

Манон отвори вратата и влезе в спалнята.

Стаята беше огряна от слънцето, но блестеше не само от светлината, но и от ярките си цветове. Килимът върху дъбовия под беше с нежни цветни мотиви в слонова кост на зелен фон, покривките на леглото и килимчето пред него, както и завесите също бяха в слонова кост, а по краищата бяха обшити с яркожълт ширит. Жълти възглавници украсяваха канапето до прозореца и креслото до елегантното писалище от розово дърво.

— Щом донесат багажа ви, ще се заема с разопаковането му. — Манон се отправи забързано към прозореца и отвори двете крила.

Отново аромат. Господстващ над всичко и проникващ навсякъде аромат изпълни стаята.

— Мосю Филип се преоблича винаги за вечеря, дори и да няма гост — каза Манон. — Да ви пратя ли едно от момичетата, за да ви помогне при къпането и да ви среше косите?

— Да, бъдете така добра. — Катрин прекоси бавно стаята и застана пред прозореца. Лек бриз повяваше и си играеше с пухкавия мъх, отскубнал се от цветчетата. Пред погледа й се простираха поля с цветя, портокалови и лимонови дървета, някакво лозе, което се беше сгушило на възвишението, а в далечината едва се очертаваха стръмни, остро назъбени върхове.

— Много ли е силна миризмата? — попита Манон угрижено. — Ние, местните жители, почти не я усещаме, но гостите често пъти се оплакват от главоболие. Бих могла да затворя прозорците.

— Не, в никакъв случай! — Когато погледна надолу към полята с цветя, Катрин за кой ли път изпита това все по-засилващо се чувство, че най-сетне се е завърнала у дома. — Аз не съм на гости. Моето място е тук. Аз… аз обичам уханието.

— Не!

Катрин скочи и се изправи в леглото, цялата трепереща и обляна в пот. Беше тихо като в гробница. Не се виждаха никакви лица. Беше сама.

Боже милостиви, къде се е дянала Жулиет? Жулиет я беше оставила сама с кошмарите. Сама със страха, който пулсираше в разтуптяното й сърце, сама с отвращението и погнусата, които я задушаваха.

Тя простря задъхано ръце пред себе си, сякаш да се запази от врявата в каменната гробница, от дрезгавия смях на мъжете, от разкъсването на плата на роклята, от собствените си стонове.

Камбани!

Не, не! Във вечното жилище нямаше никакви камбани!

Сега обаче биеха. През отворения прозорец в помещението проникваха нежните им сребристи звуци.

Тя спусна бавно крака от леглото, стана и отиде до прозореца.

Дълга върволица мъже, жени и деца се спускаше по пътя откъм селото, което Филип й беше показал.

Утринната дрезгавина превръщаше оранжево-червените полета в огнена жарава. Катрин разтвори широко прозореца и седна на покритото е възглавници канапе. Изгаряща от любопитство, тя гледаше хората, които се точеха по пътя, мъже и жени в груби дрехи и дървени обувки, жените с плитки или със забрадки.

Катрин не беше очаквала, че ще види и деца. Малчугани преплитаха крака зад възрастните, живи заспали, най-малките вкопчили се във фустите на майките си или задрямали в прегръдките им.

Берачите следваха теглена от два дорести коня талига, а когато впрягът разтърси грива, Катрин отново дочу закрепените към юздите сребърни звънчета. Каруцарят спря пред една градина с герании, а хората разтовариха големи кошници от талигата и се разпръснаха бавно из полето. Смехове и глъчка долетяха до нея в чистия и ясен утринен въздух, а уханието на цветята я мамеше с неотразимото си вълшебство.

Катрин замечтано се откъсна от прозореца и започна да се облича.

Малко по-късно тя вече стоеше на малкото възвишение. Ароматът тук беше опияняващ. Тя гледаше как берачите късат влажните от росата цветове и ги хвърлят в кошниците си. Малки деца сновяха насам-натам между цветята или лежаха в кошчетата си, докато по-големите дечурлига беряха цветовете със същата смайваща сръчност като родителите си.

Всички, с изключение на едно хлапе. Едно невръстно момче, малко встрани от останалите, се беше изправило и гледаше Катрин със същото удивление, с което тя съзерцаваше полето. Момчето, което нямаше повече от девет-десет години, беше с разрошена къдрава коса и извити черни вежди. Облеклото му се състоеше от груба синя риза и раздрани панталонки. Тя отвърна поглед от него, загърна се по-плътно с шала и нагази в мократа от росата трева. Доставяше й удоволствие да гледа берачите. Следеше техните плавни движения — хвърляне, късане, хвърляне; изглеждаха подчинени на своеобразен ритъм, сякаш следваха биенето на барабан, който само те можеха да чуят. Неволно тя се улови, че е наострила уши, за да…

— Добро утро, аз съм Мишел. Ти коя си?

Тя обърна глава и забеляза къдрокосото момче, което я беше наблюдавало от нивата. Лицето му беше прекалено слабо, за да е хубаво. Имаше бронзов загар, а очите му грееха с най-чистото синьо, което беше виждала през живот си. То я наблюдаваше с необичайна за дете сериозност и невъзмутимост.

— Аз се казвам Катрин.

— Ти си нова тук. — Лицето му се озари от усмивка и стана необикновено привлекателно. — Искаш ли да береш с мен цветя?

Тя се обърка.

— Всъщност нямах намерение да бера. Дойдох да погледам.

— Ела с мен в полето. Ще ти хареса. Ритъмът днес е много добър.

Погледът й затърси очите му. Ритъмът ли? Стори й се, че хлапето сякаш четеше мислите й.

— Какво имаш предвид?

Момчето коленичи до нея и зарови ръка в пръстта.

— Ето тук, ела! Пъхни си ръката!

Тя сложи замислено длан върху земята.

— Усещаш ли?

— Какво трябва да усетя?

— Земята, как пъшка и се тресе, сякаш се разделя с душата си.

— С душата си ли?

— С цветята. Всичко е една душа.

— О, не знаех за това. Теб свещениците ли те научиха?

Момчето поклати отрицателно глава.

— Ами аз просто си го знам. Усещаш ли?

Тя усещаше как нещо мърда под ръката й, но причината за това вероятно беше бризът. Той люлееше тревите и може би се предаваше на корените им в земята.

— Аз не вярвам, че…

Детето изглеждаше разочаровано.

— Помислих, че си от онези, които веднага усещат. Не бой се, по-късно може и да стане.

Сериозността му я накара да се усмихне.

— Ти толкова ли си сигурен, че…

— Мишел, махай се оттам!

Тя се огледа и видя Филип да слиза от своя вран кон. Още не го беше виждала в толкова просто облекло — изтъркани кафеникави панталони до коленете, ботуши, тъмни чорапи и бяла ленена риза, от чиято отворена яка надничаше загоряла кожа.

Мишел кимна, без да откъсва поглед от лицето на Катрин.

— Ела с мен. Ще берем заедно.

Филип се усмихна снизходително на детето.

— Мишел, това е господарката на Вазаро. Тя въобще няма да бере цветя.

Мишел се обърна най-напред към Катрин, а после и към него.

— Сигурен ли си? Мисля, че ще й хареса.

— И тя е сигурна. Върви на полето, Мишел! — подкани го Филип.

Хлапакът се поколеба, отново усмивка пробягна по лицето му, после той се затича надолу по баира. Когато стигна долу, посрещнаха го със смях и шеги.

— Разтревожих се, когато Манон ми каза, че си излязла твърде рано от къщи — каза Филип. — Трябваше да ми кажеш, че се каниш днес да отидеш на полето.

— Снощи още не знаех за желанието си. Но когато стоях на прозореца и гледах как берачите рано сутринта се нижат по черния път, обзе ме мисълта да дойда тук. — Погледът й беше прикован към Мишел, който береше цветя удивително чевръсто. — Той навярно е син на някоя от тези жени, нали?

— Мишел ли? — Филип поклати глава. — Той е ничий. Като птичките. Един от надзирателите го намери в градината с рози, беше на около един ден. Майка му трябва да е била някоя от берачките, родила го е на полето и го е оставила там.

— Но как е могла да го стори? — Катрин беше ужасена. — Едно кърмаче…

— Бебетата невинаги са желани. По всяка вероятност жената не е имала мъж… — Филип хвърли поглед към полето. — Ние смятаме, че майка му е била сред берачките от Италия. Имаше една бременна е твърде издут корем, която офейка почти по същото време, когато детето се появи на бял свят.

— И тя никога ли повече не се е връщала?

— Никога.

— Клетото хлапе! — Погледът й потърси Мишел. — При все това той изглежда много щастлив.

— Че защо да не е? Той има всичко, от което се нуждае. Всяка година си избира сам семейството, при което да живее, а аз давам на хората пари, за да го подслоняват, обличат и хранят.

— Колко порядъчно от твоя страна!

— Грижата за работната ръка спада към дейността ми като управител на имотите. Не ни струва много, а пък Мишел работи не по-зле от всеки друг.

— Не трябва ли да учи нещо?

— Пратих го при един свещеник, който трябваше да го научи на четмо и писмо, но след няколко урока Мишел отказа да ходи там. На полето е по-щастлив. Навярно в главата му не всичко е в ред.

Очите й се ококориха.

— На мен ми изглежда нормален.

Филип сви рамене.

— Той не е като другите деца. Вероятно има някакво увреждане, защото на времето е лежал два дни безпризорен под открито небе. Ако го опознаеш по-отблизо, ще забележиш. Той не разсъждава като останалите.

— Полският труд е твърде тежък за едно дете на неговата възраст.

— Всички дечурлига работят. Освен това Мишел обича тази работа, а върши и други неща. Понякога му разрешавам да помага при производството на помади и есенции. Един прекрасен ден той би могъл да представлява особена ценност за нас. Струва ми се, че има нос.

— Естествено, че има нос.

Филип избухна в непресторен смях.

— Не, имам пред вид нос за миризмите. Твърде малък брой хора могат да определят съставките на един парфюм или да изнамерят нова пропорция за есенциите. За целта е нужен чувствителен нос и определена интуиция. — Той направи кисела гримаса. — За съжаление ми липсват и двете. Слава Богу, че мъж като мен може да живее и без тези качества.

— И хлапакът притежава този талант?

— Опостен, нашият майстор парфюмерист е на това мнение.

— Значи ние не само отглеждаме цветя, но произвеждаме и парфюми?

— Напоследък изнамираме дори собствени съставки на есенциите. Защо да оставяме тлъстите печалби само на парижките парфюмеристи?

Тя се обърна към него. Изражението на Филип беше по-въодушевено откогато и да било.

— Много разумно от твоя страна.

— Аз обичам Вазаро — гласеше простият му отговор. — Бих искал имението да продължава да цъфти и процъфтява. — Той се метна на седлото. — Затова и ще отида сега при берачите от южната страна, за да видя какво правят. Надзорът е неизбежен. Но мога ли да те изпратя най-напред до вкъщи? Ти би трябвало да закусиш.

Тя поклати глава. Погледът й отново се отправи към берачите.

— Искам да остана и да погледам още малко.

Той се двоумеше.

— Сигурна ли си, че… — Той прекъсна мисълта си, като видя отнесеното й изражение. — Eh bien28, в такъв случай ще дойда по-късно да те взема. — С тези думи той обърна коня си и препусна в тръс надолу по възвишението към черния път.

Без да забележи отсъствието му, Катрин отново се вглъби в ритъма на берачите, които късаха цветовете и ги хвърляха в кошниците си. Между другото някои панери бяха вече пълни догоре. Мъжете ги отнасяха към спрялата талига и ги изсипваха в големи казани. После се връщаха обратно в градината и ритъмът се подновяваше.

— Катрин!

Беше невръстният Мишел, който й махаше от полето. Бронзовото му лице сияеше усмихнато. Тя вдигна ръка и отвърна на поздрава му.

Тогава той й посочи с жест да се спусне долу в полето.

Тя се поколеба и поклати отрицателно глава.

Разочарование се изписа на лицето му, а Катрин изпита съжаление. В края на краищата какво като е господарка на Вазаро? Тя скочи и се затича надолу по хълма. Достигна черния път, пресече го и предпазливо се запровира между растенията, като се усмихваше на берачите. Стигна до реда, зад който стоеше Мишел.

— Искаш да говориш с мен ли?

Той поклати глава с усмивка.

— Гледай тук в ръцете ми, ще ти покажа как се прави, а после и ти ще можеш да го правиш. — Той преви гръб и започна да къса гераниите.

— Не искам… — Ала тя искаше точно това, да бере цветя, осени я като мълния. Искаше да бъде част от ритъма, който обединяваше берачите с цветята, искаше да усети допира на мокрите от роса цветя между пръстите си. Искаше да бъде част от Вазаро.

Това беше причината, поради което излезе призори на хълма. Не беше осъзнала напълно целта си, но детето някак я беше усетило.

— Утре трябва да си сложиш шапка. Ти не си толкова почерняла като останалите жени и ще изгориш. — Мишел не я гледаше, а ловко и чевръсто късаше цвят подир цвят. — И най-добре е да носиш налъми. Сутрин земята е мокра от росата. Нали няма да забравиш?

— Да, ще се постарая. — Тя го наблюдаваше внимателно, преди да започне неумело да къса цветовете и да ги хвърля в кошницата му. В началото Катрин беше непохватна в работата си, която възприе по-скоро като успокояващо и приятно занимание, макар че то си беше съвсем механично. Стана й топло, усещаше замайване от уханието на земята и цветята, от слънцето, което сгряваше кожата й, от движението на кръвта във вените. Не знаеше колко време работи редом с Мишел, ала кошницата му се пълнеше непрекъснато с оранжево-червени герании, изпразваше се в талигата, наново се пълнеше догоре и пак се изпразваше.

Мишел, чиито пръсти откъсваха цветовете от стъблата им като клюнове на птици, работеше мълчаливо до нея и не издаваше нито звук.

Тя понечи да започне нов ред и вече посягаше към цветята.

— Недей! — Мазолестата ръка на Мишел я спря. — Стига за днес! Време е да си вървиш.

Катрин го погледна смаяно.

— Слънцето се издигна вече високо и ще се измориш!

— Не, много съм добре.

— Време е да си вървиш. — Усмивка озари цялото му лице. — Утре можеш да дойдеш пак. Градината е толкова голяма, че днес няма да успеем да я свършим.

— Но аз бих искала да остана още.

— Ти вече получи онова, което ти трябваше.

Тя повдигна вежди изумено.

— Какво?

— На теб ти трябваха цветята и сега намери покой. Не трябва да вземаш прекалено много, иначе целебното въздействие ще се загуби. Има едно…едно… — Той усилено търсеше подходящата дума. — Едно равновесие.

— Целебно въздействие ли?

Той се залови отново да бере цветя.

— Катрин, ела утре пак!

Тя стоеше, отпуснала ръце и се вглеждаше в него, без да знае какво да направи. Думите му я трогнаха особено, бяха улучили тънка струна дълбоко в душата й. Тя се обърна и тръгна покрай обраните цветя, после продължи нагоре по баира към господарската къща.

Следващия и по-следващия ден Катрин беше неотлъчно на полето с гераниите. На третия ден берачите се преместиха в градината с розите и Катрин ги последва по петите. На четвъртия ден се почувства по-силна, а трудовият й ритъм беше по-спокоен и по-уравновесен. На петия ден Мишел й позволи да остане и следобед. Гордост и задоволство изпълниха Катрин, когато тя и Мишел последваха берачите след края на работния ден.

— Къде ходиш след работа, Мишел?

— Понякога отивам на разходка. Ако се мине оттатък този хълм и се пресекат две градини, може да се види морето. — Той вдигна една роза, която по невнимание беше паднала от нечия кошница, поднесе я към носа си и вдъхна дълбоко аромата. — Понякога посещавам и мосю Опостен, а пък той ме оставя да му помагам при опитите с есенциите. Днес ще отида в складовите помещения и ще помагам при омекотяването.

— Омекотяването ли?

— По този начин отнемат аромата на цветята.

— Мога ли да дойда с теб?

— Не, още не. — Мишел понечи да последва останалите берачи.

— Защо не?

— Само ще те натъжи. Засега е по-добре да се ограничиш с брането.

— Бих могла да помоля място Филип да ми го покаже.

Мишел се спря като закован и й хвърли разтревожен поглед.

— Ще те натъжи — повтори той. — Ти не осъзнаваш колко много са ти дали цветята. Може би ще те заведа там следващата седмица. Нали ще почакаш?

Катрин понечи да възрази, но размисли и се отказа.

— Ще почакам… но само до другата седмица и нито ден повече.

Той се усмихна широко. Около на очите му се образуваха бръчки.

— Ти прие битката. Виждаш ли колко много ти дадоха цветята?

Тя отвърна на усмивката му.

— А утре ще ме заведеш там, откъдето се вижда морето.

Той кимна, после хукна да настигне останалите берачи.

— До утре, Катрин! — извика й той. И помаха на едно голямо, изкаляно до ушите момче. — Хей, Донато, почакай ме!

Тя го наблюдаваше, обзета от нежност, как догонва другаря си. Понякога Мишел беше само дете, преливащо от жизненост, а понякога изричаше някоя мъдрост, почти необичайна за годините и нищожния му житейски опит. Катрин не знаеше кой Мишел й беше по-скъп на сърцето.

Като се обърна и видя зад себе си Филип на кон, тя се изчерви и се хвана за мокрото от пот чело. Ненадейно осъзна колко мръсна беше и в какъв безпорядък бяха косите й.

— Добър ден, Филип! Утре полето ще е обрано. Розите не са ли…

— Не мислиш ли, че е достатъчно, Катрин? — пресече я той нетърпеливо. — Не желаех да се намесвам, защото изглеждаше толкова доволна, но един прекрасен ден ти ще си господарката. Нима искаш берачите да си спомнят как си превивала гръб на нивата рамо до рамо с тях?

— Че защо не? — Тя изтри нервно мръсните си длани в полите на роклята си.

— Те трябва да изпитват почит към теб. Повярвай ми, ако те чувстват като равна, това ще навреди на бъдещото ти положение.

— Наистина ти вярвам, но… — Тя му се усмихна подкупващо. — Искам да го правя, Филип.

— В такъв случай, разбира се, трябва да го правиш. Хубавите жени трябва винаги да правят това, което искат. — Той се наведе. — А би ли ви харесало да дойдете за вечеря вкъщи, мадмоазел?

Тя кимна плахо, като попиваше в себе си фигурата му, любезната му усмивка, блестящата му на слънцето златиста коса.

— Аз…аз не съм хубава!

— Напротив, хубава си. Имам отлично зрение и вкус и те уверявам, че казвам истината. — Той протегна ръце насреща й. — Елате, хубава девойко, моля ви да пояздим до дома!

Тя беше мръсна, изпотена и изморена, но когато той я погледна, ненадейно се почувства красива. Красива и чиста, и толкова млада, като в деня, когато заедно пътуваха в екипажа за Версай. Тя пристъпи крачка към него, после още една. Изравни се с жребеца му. Филип се наведе, взе я внимателно на ръце, сякаш беше от порцелан и я сложи още по-внимателно пред себе си на коня. После пое юздите.

— Облегни се назад! Няма да паднеш. Аз те държа здраво.

Когато конят се понесе в тръс, тя седеше скована и неподвижна. Макар че я държеше съвсем нежно, по тялото й премина тръпка на неудоволствие. Няма от какво да се боя, успокояваше се тя. Това не беше друг, а Филип, нежният, скъпият и толкова внимателният към нея Филип. Защо изпитваше такъв голям страх? Когато лежеше с Франсоа Ечеле в леглото, тогава не се беше бояла дори наполовина.

Ала Франсоа Ечеле беше изчезнал от живота й. Сега Вазаро беше нейният свят. Вазаро и цветята, дребничкият Мишел и Филип, който въплъщаваше всичко, което един мъж трябваше да представлява.

Бавно и с известно колебание тя се облегна на широките гърди на Филип и си наложи да се отпусне, докато той пришпорваше коня.

— Кой живее в прелестната малка къща отсреща? — попита Катрин, колкото да убие времето и посочи стръмния склон надолу.

Мишел хвърли равнодушен поглед към покритата със слама къщичка, която се гушеше под едно надвиснало дърво.

— Никой. Това е maisonette des Fleurs.

— Къщата на цветята?

— Тя принадлежи на мосю Филип. Той често отива там.

Мишел я придърпа към ръба на скалата и посочи в другата посока.

— Там е морето. Днес то се вижда твърде мъгляво. Трябва да дойдем друг път в някой по-ясен ден.

Катрин се обърна в посоката, която й показваше и прикри с длан очите си. Вярно беше…Мараня се стелеше над планините и над Кан и забулваше крайбрежието, но ослепителните слънчеви лъчи сякаш полираха водата и превръщаха кобалтовосиньото на Средиземно море в стоманеносиво.

— Въпреки това е толкова красиво! С такава радост Жулиет би нарисувала това! — Ненадейно осъзна, че мислите й за Жулиет в последно време бяха винаги приятелски, без потискащото чувство за зависимост. Сега тя изпита само съжаление, че скъпата й приятелка я нямаше. — Бих желала да дойде във Вазаро. Има толкова много неща, които можем да й покажем, нали, Мишел?

— Жулиет твоя приятелка ли е? — Мишел вдигна някакъв клон от земята и го запокити като копие през скалата надолу. — Аз имам много приятели.

— Знам. А аз имам само една приятелка.

Той се усмихна.

— Имаш и мен!

Тя отвърна на усмивката му.

— Правилно, значи имам двама приятели.

— И всички други берачи на драго сърце биха били твои приятели, но усещат, че това няма да хареса на мосю Филип.

Катрин знаеше, че е така.

— Той няма нищо против нашето приятелство, но смята, че не трябва да работя на полето.

— Той не разбира цветята.

— Той е добър човек — възрази тя. — И обича Вазаро.

Мишел кимна.

— Аз не твърдя, че не е добър човек. Всички берачи го смятат за разбран и справедлив мъж. Казах само, че наистина обича цветята, но не ги разбира — Той улови Катрин за ръката. — Хайде, ела да потичаме!

Тя избухна в безпомощен смях, докато се спускаше с шеметна скорост по другата страна на склона, направо към господарската къща. По някое време Мишел пусна ръката й, но тя продължи да тича, като се наслаждаваше с цялото си същество на живителната топлина на слънцето върху кожата си, на вятъра, който свиреше в ушите й и развяваше косите й, на уханието на бергамот, което дразнеше ноздрите й.

Така не беше тичала от онази нощ в манастира, когато… тя забави ход, връхлетяха я спомените. В душата й нещо се сви на топка, после ненадейно отново я отпусна. Нощта на ужаса, в крещящо противоречие с този божествен следобед, беше останала далеч зад нея и не можеше да засегне Вазаро и неговите обитатели.

А пък в случай, че се стигнеше дотам, тя щеше да се опълчи. Щеше да приеме битката.

Разгорещените мисли я изплашиха.

— Катрин, изоставаш — извика Мишел със закачлив поглед през рамо.

— Не, никак даже. Само така си мислиш. Ей сега ще те изпреваря! — Тя напрегна всички сили, обзета от чувството, че би могла да тича от тук до Париж и обратно. — Хайде на бас! Кой пръв ще стигне до нивата с гераниите!

— Аз нали те предупредих, че това ще те натъжи! — Мишел наблюдаваше потиснатото изражение на Катрин при гледката на цветовете, които изчезваха като лепкава каша в огромния казан. — Само че няма никаква причина за скръб. Сега ти още не го разбираш!

— Те умират!

— Те се омекотяват — обясни Мишел. — Те отдават душите си. Не можеш ли да проумееш, че така е по-добре? Ако цветята бяха умрели на полето от естествена смърт, щяха да се върнат веднага в земята, а така се удължава животът им. Парфюмът трае дълго време. Разбира се, не завинаги, но мосю Опостен твърди, че някои египетски парфюми издържали хиляди години, а аз самият съм виждал парфюмирана кожа, обработена преди четиридесет години, която все още издаваше силна миризма. Цветовете умират, но душите им продължават да живеят.

Нежни розови цветове се въртяха тупнали върху сиво-бялата повърхност на лепкавата маса в казана и губеха цвета си, когато набитата жена, която наглеждаше котела, ги потапяше с дълга дървена лопата под повърхността. Катрин досега не беше разглеждала брането на цветята като миг на тяхната смърт, тук обаче унищожението им беше пълно.

Мишел я дръпна за ръката.

— Ела да ти покажа! — Той я поведе под дългите навеси към някаква маса, върху която стоеше редица глинени съдове, пъпни чак до ръба с желирана смес. — Това е помадата. Помириши я!

Катрин се наведе над масата и пое дълбоко дъх. Розите, събудени отново за живот, ухаеха също като на гюлето.

— Сега разбираш ли?

Той изглеждаше така обзет от апостолски жар, че Катрин кимна и се усмихна.

— Да, разбирам.

Мишел беше видимо облекчен.

— Значи, сега можеш да седнеш ей там и да наблюдаваш как работя. Ти самата не искаш да го правиш, нали?

Тя поклати отрицателно глава. И седна върху едно трикрако столче край прозореца. Разбираше, че процесът е необходим, но все пак всичко у нея се противеше, когато виждаше как свежите, прелестни цветове се превръщаха в побледнели, посърнали и изсушени люспи.

Въпреки отворения прозорец в дългото помещение цареше потискаща горещина и задух. Четири различни по големина казана димяха над поддържаните с дърва огньове. Край всеки казан се издигаше огромна камара цветове и всеки от тях беше наглеждан било от някой мъж, било от жена с дълга лопата.

— От какво се състои тази каша? — попита тя Мишел, когато той разбърка още цветове в казана.

— От говежда лой и свинска мас. Мосю Филип купува суровина само първо качество.

Въпреки първоначалната си неприязън тя скоро откри, че процесът я омайва. И този вид работа следваше собствения си ритъм и колкото повече цветове влизаха в гъстата мазнина, толкова повече аромат изтичаше в сместа. Когато маслото станеше прекалено гъсто, изваждаха цветовете, които вече бяха дали своето ухание, и правеха място за нови. Останките се попарваха с вряла вода и се смачкваха с преса, за да се изстискат и последните капки. После следващата порция цветове влизаше в казана.

— Колко трае това?

— Понякога с дни. Докато маслото не може да поема повече аромата. — Мишел хвърли още цветове в котела. — После се прецежда още веднъж и накрая се насипва в глинени съдове. Те се запечатват и се съхраняват в избите.

— Това ли е есенцията, която мосю Опостен използва за производството на парфюма?

Той поклати отрицателно глава.

— Не, това е essence absolue29.

— Каква е разликата?

— Ще ти я покажа по-късно. — Той погледна съсредоточено в казана. — Трябва отново да се прецеди.

Мишел винаги има какво да ми покаже, помисли си тя разнежено. Пътят към морето, брането на цветя, ритъмът на берачите по нивята. Ако можеше да й покаже нещо, пестеше думите си. Никога не казваше нещо, което тя самата би могла да види.

И все пак в бъдеще тя на драго сърце би възложила на Филип надзираването на този работен процес.

— Тревожа се за Жулиет, Филип. — Катрин поднесе чашата с вино към устните си. — Нямаш ли някаква вест от Париж?

— Уведомих Жан Марк писмено за благополучното ни пристигане, но до ден-днешен не съм получил никакъв отговор. А за Жулиет не бих се притеснявал изобщо. Ти знаеш, че при Жан Марк е на сигурно място.

Ала Катрин беше вярвала също така, че и в обителта ще бъде закриляна и защитена от всякакви опасности. Побиха я тръпки и тя остави чашата на масата.

— Не биваше за нищо на света да я оставяме в Париж! Трябваше да я придумам да дойде с нас.

Филип се подсмихна дяволито.

— Нима можеш да придумаш Жулиет да направи нещо?

— Тя не е толкова неблагоразумна и безразсъдна. — Катрин смръщи нос. — Но човек трябва да е упорит и да не я оставя на мира. Не знам защо не изтичах да я върна, когато скочи от каляската.

— Тогава ти беше в такова състояние, че не беше способна на нищо.

Катрин сведе поглед към виното в чашата си. Невероятно, че само преди един месец беше напуснала Париж дълбоко потресена, душевно наранена и изтерзана. Сега тя не беше нито потиснатата личност от тогава, нито подплашеното създание, изнасилено в обителта. Вазаро я беше превъртало в нов човек.

— Да, знам. — Тя го погледна с усмивка. — Но сега се чувствам отлично и трябва да помислим за Жулиет. Защо не пишеш на Жан Марк да изпрати незабавно Жулиет при нас?

— А ако не желае да дойде тук?

— В такъв случай ще се наложи да отида до Париж и да я взема — обясни Катрин с непривична за нея решителност. — Жулиет е изложена в Париж на огромна опасност. Това не може да се отлага, Филип!

Като се усмихваше, той вдигна чаша за безмълвна наздравица.

— Мисля да пиша на Жан Марк още утре. Не бих желал да ми липсва твоето присъствие във Вазаро.

Приятна топлина пропълзя по нея, когато й се усмихна през масата. Красивите му сини очи весело проблясваха на светлината на светите. Тя отново беше привикнала към него, а прехласнатото й обожание полека-лека беше преминало в едно по-уравновесено чувство. Но винаги, когато й се усмихнеше, Катрин изпитваше същия страх.

Сведе бързо поглед, а ръцете й се разтрепериха, когато поднесе чашата към устните си.

— Обмислям дали да не помоля свещеника да наминава веднъж седмично, за да учи на децата на берачите.

— Той няма да дойде. Смята, че селяните може да се почувстват недоволни от положението си, ако им преподава — каза Филип. — И аз мисля по съшия начин. Катрин. Каква полза могат да имат от това?

— Образованието никога не е безполезно!

Той поклати глава.

— Това е заблуждение.

— Тогава нека приемем, че е нещо, което съзнателно искам да направя. — Катрин забеляза, че той смръщи чело и затова побърза да добави: — Ценя високо твоето мнение и съжалявам, ако съм ти развалила настроението!

Изражението на Филип се смекчи.

— Свещеникът няма да иска да дойде. Но все ще намерим някой образован човек, който не си жали труда. Стига да не възложиш на мен тази задача. — Филип направи кисела гримаса. — Нямам никаква склонност към учене, още повече към преподаване.

Всичко е наред между нас, помисли си Катрин с облекчение.

— Сам човек не може да направи всичко. Във Вазаро ти вършиш цялата работа.

— Защото го обичам. — Той я погледна. — Както и ти, Катрин! Преди да дойдеш, дори не знаех колко съм копнеел да споделя тези чувства с някого.

Тя кимна с топлота. Вазаро и Филип! С всеки изминат ден тя научаваше нови, чудесни неща и за двамата.

— Essence absolue! — Мишел се усмихна тържествуващо на Катрин. Бяха в малката лаборатория на мосю Опостен.

Под надзора на мосю Опостен Мишел беше взел от мазето гърне с жасминова помада, беше я затоплил в един покрит съд, разредил със спирт и пречистил. После бе я отнесъл обратно в мазето да се охлади. След като алкохолът се отдели от маслото, преляха го в едно миниатюрно шишенце.

— Помириши! — Мишел поднесе шишенцето под носа й. — Парфюм!

Течността притежаваше остра, неприятна миризма.

— Това не е никакъв парфюм!

— Това е есенцията. — Той прецеди пропития е парфюм алкохол през марля и го дестилира на слаб огън. Накрая остана съвсем нищожно количество светла течност, чиято миризма беше още по-силна и по-неприятна.

— Ужасно! — изрече Катрин, като направи гримаса.

— Почакай! — Мишел изля грижливо една-единствена капка, смеси я с четвърт алкохол в една тигла и я разбърка.

— Жасмин! — Ненадейно цялото помещение бе залято от миризмата на жасмин. Като че ли ухаеше не един-единствен цвят, а цялото жасминово поле.

— Както виждаш, това е кръговрат. Миризмата на земята, цветовете, миризмата на цветовете, есенцията и отново уханието.

— С Вазаро като essence absolue.

Мишел кимна.

— Сега знаеш как уханието се преражда. Омекотяването на цветовете не изглежда вече толкова ужасно. Болката само засилва процеса. — Той оглеждаше угрижен лицето й. — Ти разбираш, нали, Катрин?

Тя се усмихна.

— Разбирам, Мишел. По-добре от преди. — Тя го погледна нежно как затваря малката фиола30, как внимателно я отнася до дългата маса на мосю Опостен и я оставя до другите еднакви фиоли, предназначени за майстора.

Днес морето беше тъмносиньо, а планините изглеждаха толкова близо. Катрин имаше чувството, че би могла да протегне ръка и да вземе шепа от снега, който се белееше по върховете им. Облегната на скалите, тя въздъхна доволно. Тази красота беше също като essence absolue и се разпространяваше в магически кръгове, за да докосне всеки, който я чувстваше.

— Защо не ходиш вече да учиш при свещеника, Мишел?

— Не го понасям! — Момчето сви рамене.

— Учението е полезно. Ти трябва да продължаваш да ходиш при него, щом като мосю Филип е склонен да плаша обучението ти!

— Свещеникът непрекъснато ми разправяше, че съм дете на греха и че майка ми била блудница!

Катрин бе обзета от неудържим гняв.

— Ти не му повярва, нали?

— Не, аз знам, че майка ми е била цветоберачка и че не е била по-голяма грешница от останалите. Но от упреците му се чувствах нещастен и тъжен.

Като се подаде неволно на порива си, тя каза:

— Искаш ли аз да ти преподавам? Не съм толкова учена като свещеника, но…

— Ти си далеч по-умна, защото разбираш цветята. — Мишел се замисли за миг, а после лъчезарна усмивка огря лицето му. — Много би ми помогнало, ако можех да пиша. В такъв случай бих могъл да си записвам смесите и съставките на парфюма и няма да има нужда да разчитам на мосю Опостен. Той е много добър, но мисли само за собствените си парфюми.

— Ела утре надвечер при мен и ще почнем! Но не забравяй, че всяко начало е трудно!

От радост загорелите бузи на Мишел порозовяха.

— Сигурна ли се, че мосю Филип ще бъде доволен?

— Че защо да има нещо против? Той беше човекът, който ми каза, че носът ти един прекрасен ден може да стане много полезен за Вазаро.

Мишел избягна погледа й и каза тихо:

— Не му харесва, дето прекарваш толкова време с мен.

— Глупости!

Той поклати отрицателно глава.

— Не му харесва… — Хлапакът млъкна и след малка пауза продължи: — Мисля, че съм му… неприятен.

Тя го погледна изненадано.

— Как стигна до този извод? — Но и тя беше усетила ясно неприязънта и неудоволствието на Филип, когато в онази първа утрин разговаряха за Мишел. — Вероятно не те е опознал добре. Ела утре в шест часа при мен!

Сияеща усмивка смени потиснатото изражение на Мишел.

— Ще ме научиш ли да чета книгите за парфюми в шкафа на мосю Опостен?

— Естествено и всички книги, които могат да се намерят в господарския дом. Положително интересът ти ще ти помогне… — Тя спря да говори, погледът й се насочи към покритата със слама къщичка под лимоновите дървета. — Погледни, това е жребецът на Филип! — Враният кон беше привързан за дървото до входната врата на къщата, която Мишел беше нарекъл maisonette des Fleurs. — Той трябва да е вътре. Хайде, ела да го изненадаме!

Тя се затича надолу по стръмния скат към къщичката.

— Ела, Мишел, ще му кажем само добър ден!

— Не! — Съпротивата на момчето беше толкова остра, че тя не можеше да не я усети, но не й обърна внимание. Мишел постоянно се боеше да не предизвика недоволството на Филип, ала дори и той да беше зает, можеха да го отвлекат за малко от заниманията му.

— Катрин, недей! Той страшно ще се разгневи!

Тя почука и блъсна вратата.

— Филип, защо не си ми казал, че…

Ужасена, тя спря като гръмната.

Гол! Филип клечеше гол-голеничък върху едно обсипано с цветя легло. Движенията на хълбоците му събудиха у нея отблъскващи спомени.

Той вдигна очи и като я позна, тя го чу да сипе хули и проклятия.

Младата жена под него изпищя. Тя се наричаше Леонор. Катрин я беше виждала често при брането на цветя и винаги се възхищаваше на хубавите й кестеняви коси. Сега ръцете на Филип бяха потънали в косите на Леонор, а краката му бяха увити около голото й тяло.

— Филип! — изплака беззвучно Катрин.

Гробницата в манастира!

Движещи се хълбоци! Болка! Срам и позор!

— Не! — Тя се обърна и побягна презглава навън.

— Катрин, върни се! — извика подире й Филип.

Тя едва забеляза Мишел, изтича покрай него и продължи да бяга нагоре по баира. Сълзите течаха като ручеи по бузите й. Филип! Гробището! Не се мяркаха никакви лица.

Не тук! Не във Вазаро!

Тя чу Мишел да я вика по име, но не спря. Разтърсваха я хлипания, не виждаше накъде се носи.

Каменната гробница!

Тя падна.

Болка прониза слепоочията й като с нож!

Мишел изкрещя.

Или тя бе човекът, който неистово крещеше?

Нещо топло потече по бедрата й.

Кръв!

Непрогледна тъмнина.

(обратно)

Глава шестнадесета

Зелени очи, които святкаха диво.

Катрин познаваше тези очи, познаваше техния пламък, а познаваше и ръцете, които я държаха като в клещи.

Когато се размърда, нетърпима, сякаш огнена болка премина през главата й.

— Не се движи — каза Франсоа, който я гледаше.

— Ти пак си ми сърдит!

— Не на теб — отвърна той пресипнало. — Този път не на теб. Постарай се да стоиш кротко и мирно. Жан Марк се метна на коня и замина за Грас, за да доведе лекар.

— Жан Марк… — Но Жан Марк не беше ли в Париж? Или може би грешеше? Той не биваше да оставя Жулиет на произвола на съдбата.

— Но, Франсоа, той не бива…

Мисълта й се изплъзна, непрогледен мрак я погълна.

Катрин повдигна бавно клепачи и съзря кестеняви очи, познати кестеняви очи.

— Жулиет? — прошепна тя.

— Да, аз съм. — Жулиет се усмихваше на Катрин, топеше кърпа в един леген и много нежно разхлаждаше челото на Катрин. — Най-после дойде на себе си. Цели два дни беше в безсъзнание и ние вече се разтревожихме за теб.

— Ти си тук… — Катрин сграбчи ръцете на Жулиет и ги стисна здраво. Тя смаяно вдигна вежди, когато разгледа приятелката си по-отблизо. — Нещо по-различно има у теб. Косите ти… Болна ли си била?

— Не, косите ми пречеха и затова ги отрязах. Болната си ти.

— Ах, така ли? Толкова се радвам, че си при мен. Хубаво е тук. Можеш да рисуваш морето…

— Не се и съмнявам… но най-напред ще се грижа за теб, докато оздравееш.

— Ах, вярно, ти казваш, че съм болна. — Катрин едва сега усети, че я боляха кръстът и раменете. С болките се върнаха и спомените й. — Аз кървях!

Жулиет присви устни.

— Ти си се подхлъзнала по камъните и си се търколила надолу по хълма. — Тя спря за миг. — Загуби детето.

Катрин се вледени.

— Какво дете?

— Въобще ли не си забелязала? — Жулиет направи малка пауза. — Катрин, ти беше благословена от Бога.

Когато схвана цялото значение на думите й, Катрин затвори очи. Сводестото помещение. Едно дете от каменната гробница, което напираше да излезе от утробата й.

— Аз… аз трябваше да се сетя. Но въобще не помислих за това — прошепна тя. — Или по-скоро не желаех да осъзная, че би могло да ме сполети. — Тя отвори очи. — Ти си знаела, нали, Жулиет? Затова ли ме застави да се омъжа за Франсоа?

Жулиет кимна.

— Всички сте знаели. Трябвало е да ми кажете!

— Ти беше болна. Постъпихме така, както сметнахме, че ще е най-добре за теб.

— То беше част от тялото ми, част от живота ми. Трябвало е да ме оставите аз да реша! — Тя спря развълнувана. — И Филип е знаел!

От устните на Жулиет се изтръгна проклятие.

— Когато те видяхме на каруцата, на драго сърце щях да убия Филип!

— Каква каруца?

— Филип не бил много сигурен, че може да те пренесе на кон и затова се върнал в къщи и взел каруца. Жан Марк, Франсоа и аз бяхме пристигнали само няколко минути преди той да се върне в господарската къща.

Зелени, святкащи от гняв очи отново гледаха към Катрин.

— Не си спомням нищо за Франсоа.

— Той те отнесе горе в стаята, а Жан Марк и Филип хукнаха да доведат лекар.

— Но защо Франсоа е тук?

— Това е дълга история. Една такава история, от която Жан Марк съвсем не е възхитен. Но за нея ще говорим по-късно.

— Добре. — В момента Катрин не беше в състояние да мисли за недоволството на Жан Марк. Силите й изглежда намаляваха с всяка дума, която изричаше. — Къде е сега той?

— Отпътува с Франсоа за Кан, за да види дали е пристигнал корабът му от Марсилия. Преди да напуснем Париж, той уведоми писмено своя корабен агент, че трябва… — Жулиет поклати глава. — Но ти си вече почти задрямала. Лекарят каза, че през следващите дни ще да имаш голяма нужда от сън. Сега си тръгвам и ще те оставя на спокойствие. — След кратко колебание тя добави: — Филип иска да те види.

Катрин се вцепени.

— Не сега!

Жулиет кимна удовлетворено.

— Много добре! Този похотлив женкар не заслужава никаква милост.

— Ти знаеш ли какво стана?

— Да. Филип разказа всичко от игла до конец, когато те докара в господарската къща. Той наистина е голям развратник и суетен паун, но поне е честен. — Жулиет стисна ръката й. — Но вън на прага стои някакво дете, което според мен трябва да пуснеш да те види, щом си по-добре. То клечи отвън в предверието, а Филип всеки път излиза от кожата си, когато се препъне в него.

— Мишел! — Прилив на топлина пропъди част от студа, който беше обзел Катрин. — Да, искам да го видя.

Клепачите й отново се затвориха и тя заспа непробудно. Спа без помръдване чак до първите часове на утринното развиделяване. Когато се събуди, усети, че има някой в стаята.

— Жулиет, ти ли си?

— Не, аз съм. — Мишел седеше с кръстосани крака на килима в средата на помещението. — Тя ми нареди да чакам тук, щом й казах, че няма да си тръгна. — Той впери обвиняващо очи в нея. — Ти направо ме смрази. Помислих си, че ще предадеш Богу дух.

— Искрено съжалявам! Не исках да го правя! — Тя се усмихна изнемощяло. — Радвам се, че те виждам, но сега отивай си вкъщи да поспиш.

Той припълзя по-близо до леглото, кръстоса ръце върху завивката и опря дланите в брадичката си.

— Не биваше да те водя там. Исках само да видиш морето, когато е най-красиво!

— И то беше наистина хубаво… — Тя протегна ръка и го поглади по къдравата коса. — Не си виновен ти, че паднах. Видях нещо, което… ме развълнува.

— Мосю Филип и Леонор, които правеха онова нещо.

Катрин го погледна.

— Ти си знаел какво вършат там… — В гласа й се долавяше погнуса и отвращение.

— Мосю винаги води жените в къщата, когато иска да се забавлява с тях.

— Това не е за пръв път, така ли? Значи той принуждава цветоберачките…

— Не, не, жените отиват с него на драго сърце. Той им доставя наслада и те с радост отиват при него.

— С радост?! — Катрин преглътна с усилие. — Това не е никаква радост.

Мишел я погледна изненадано.

— Повечето мъже и жени на полето обаче го възприемат така. — Малката му ръка докосна и похлупи нейната. — Мъчно ми е, че си загубила детето. Знам, че щеше да го обичаш!

Щеше ли да обича детето, което й беше натрапено? Никога нямаше да узнае, а това откритие водеше след себе си пустота, меланхолия и униние. Всяко дете, което се ражда на този земен свят, заслужава любов.

— Майка ми не ме е обичала. — прошепна Мишел. — Тя е искала да умра!

— Не — възрази меко Катрин. — Навярно е била само много изплашена и не е знаела какво да направи.

Мишел поклати глава.

— Тя не ме е искала. Никога след това не ме потърси. Може би се е бояла, че мосю Филип ще й се кара.

— Защото те е оставила на полето?

Той отново поклати глава в знак на несъгласие. Извитите му мигли, черни като смола, бяха спуснати и скриваха погледа му.

— Защото не ме е взела със себе си. Всички жени трябва да вземат със себе си децата. Той им дава много пари, но те трябва да се грижат за тях. Майка ми го е измамила.

Катрин хвана по-здраво детската ръка.

— Не те разбирам, Мишел!

Учуденият му поглед срещна очите й.

— Майка ми беше от жените, които посещаваха с мосю Филип maisonette des Fleurs.

— Боже милостиви! — прошепна тя. Дете на Филип! Мишел беше дете на Филип! — Откъде знаеш всичко това?

Мишел вдигна в почуда рамене.

— Та това го знаят всички из градините. Много жени са били вече там, преди да се родя. Те знаят, че майка ми е измамила мосю Филип.

— Тя ли го е измамила? А какво е станало с теб? Тя е оставила новороденото в полето на съдбата му, а пък той дори не те е признал… — Тя не продължи мисълта си, защото забеляза, че Мишел я гледа объркано. — Не твоят баща е бил измамен…

— Моят баща ли? — Той повтори думата, сякаш му беше непозната. — Мосю Филип ли имаш предвид?

— Той е твоят баща!

Мишел за кой ли път поклати отрицателно глава.

— Той е мосю Филип!

Можеше ли да бъде обвиняван за това? От ранно детство Мишел беше израснал сред хора, които приемаха, че Филип е господарят, който има право да опложда жените. Дори го хвалеха, задето ги отпращаше с пари в пазвите. Мъж, допуснал детето му да стане полски ратай и не е проявил към него повече внимание, отколкото към останалите дечурлига на полските работници. Мъж, допуснал свещеникът да нарича Мишел дете на греха, а майка му блудница и не признал собствената си вина!

Тя усети как у нея се надига необуздан гняв. При все това овладя вълнението си, наведе се и докосна с устни тъмните къдрици на момчето.

— Да, имаш право, той е мосю Филип. Той не е твоят баща. Ти не се нуждаеш от него.

— Знам. Аз си имам цветята.

Горещи сълзи пламнаха в очите й. Мишел обичаше своите цветя. Тя си имаше Вазаро. Жулиет си имаше живописта. Увлечения, които носеха утеха и смекчаваха болката и самотата в живота, но не беше ли необходимо и още нещо?

— Ти винаги ще ги имаш и ще получиш даже повече!

— Не ми трябва нищо повече!

— Да, но отсега нататък ще имаш повече. — Тя прокара длан по косата му. — Сега отивай в леглото и ме остави да спя! Утре трябва да свърша много неща.

Той се намръщи.

— Дочух как лекарят каза на мадмоазел, че трябвало да останеш две седмици на легло.

— Дойде ми до гуша хората да ми казват кое е добро за мен и кое не. Сигурна съм, че ми мислят доброто, но на това трябва да се сложи край. Ще дойдеш ли отново следобед?

Той кимна.

— Да, ако си свърша работата на полето.

— Не, не ходи в градината. Ти няма нужда да… — Тя се сепна. Мишел обичаше брането на цветя и всичко, свързано с тях. Не биваше да му натрапва волята си само защото беше вбесена заради Филип. В края на краищата нея самата я привличаше работата на полето. Ала това беше нейно собствено решение, взето без чужда намеса. Мишел никога не е могъл да решава свободно и самостоятелно. — Да, в такъв случай ела след работа!

Той се усмихна и се изправи.

— Ще ти донеса цветя. Всяка стая става много по-хубава, когато в нея има цветя.

— О, да, моля те!

Тя го гледаше в захлас как върви към вратата — дребничък, дързък, раним и все пак притежаващ някаква сила, необичайна за едно дете на неговата възраст. Мишел беше син, с когото би се гордял всеки баща, ала Филип го беше оставил на произвола на съдбата, както и майка му! Това беше жестоко!

Щом вратата се хлопна, тя се мушна под завивката. Изпепеляващата тъга и мъка сега бяха по-осезаеми от преди. Но в този миг не тъгуваше за детето, което толкова малко беше живяло в утробата й, а за нещо скъпо и лелеяно, което в спомените беше й давало топлина и радост. Нима Филип, когото беше обожавала, действително някога е съществувал или се беше променил така, както се беше променил и целият свят?

Усети как сълзите потекоха по бузите й, но не направи нищо, за да ги удържи.

Всяка жена има право на сълзи, когато мечтата й е разбита.

— Какво си намислила? — Жулиет гледаше недоумяващо Катрин, която бавно се спускаше по стълбището надолу. — Върви веднага обратно в леглото! Лекарят каза…

— Чувствам се чудесно! — прекъсна Катрин упреците й и същевременно направи гримаса. — Е, не съвсем чудесно. Всичко така ужасно ме боли, че обличането ми отне почти цял час.

— Трябваше да ме извикаш!

— Защо? Знаех, че ще се справя сама. Само не биваше да се предавам.

— Ти си прекалено слаба, за да… — Жулиет въздъхна. — Не мога да превъзмогна себе си. Бях се заклела да не те задушавам повече с грижите си, а какво всъщност правя? Престъпвам обещанието, което си бях дала. — Тя й намигна. — Но за всичко си виновна ти! Какво друго може да очаква човек, когато при първата ни среща след раздялата изглеждаш така, сякаш те е прегазила карета?

Катрин се усмихна.

— Точно така се чувствам и аз. Прегазена от тежка карета — като берлината, с която взеха Сесил дьо Монтар от манастира. — Тя спря да говори и си пое дълбоко дъх. После бързо смени темата. — Къде е Филип? Бих искала да го видя.

— Заминал е на кон към градините.

— Къде по-точно?

Жулиет вдигна рамене и поклати в недоумение глава.

— По всяка вероятност към северната градина. Там само преди няколко дни имаше много за бране.

Катрин тръгна към вратата.

— Жулиет, ще се видим по-късно.

— Почакай! Ще наредя да те вземе някоя талига.

— Талига ли? — Катрин се изсмя презрително. — За да ме откара до полето! Та то е на малко повече от миля оттук. Преди два дни работех в тази градина от ранни зори до късен следобед.

— Филип вече ни каза. — Жулиет я погледна тъжно и погледът й се плъзна от загорялото лице на Катрин към нейното стройно, гъвкаво тяло. — Знаеш ли, ти изглеждаш… другояче!

— Станах по-силна. Вазаро ми се отрази добре.

— Личи си. — Жулиет ненадейно се обърна. — Щом като не мога да те вразумя, ще си извадя скицника. Ти си права. Мястото е превъзходно за рисуване.

Катрин остана с чувството, че някак беше уязвила Жулиет.

— Жулиет, какво ти е…?

— Хайде, дим да те няма! Но наистина не очаквай от мен, че ще се грижа за теб и ще треперя както преди, ако припаднеш на връщане. — Жулиет се изкачи бързо по стълбището. — Ще бъда страшно заета с моите скици.

— Не, не очаквам нищо от теб! — Катрин погледна угрижено след нея. — Ще се върна скоро.

Жулиет кимна.

— Защо стоиш като закована? Нали знаеш, че ще се тревожа за теб, докато не се върнеш!

Думите бяха изречени сурово, но сърдечно. По същия начин Жулиет изразяваше обичта си на времето в училище и Катрин изпита ненадейно копнеж по дните на общото им детство. Не, тогава те не бяха две деца! Само тя беше детето. Жулиет винаги виждаше живота такъв какъвто е в действителност.

— Не бой се, аз наистина съм много по-силна!

— Знам. — За миг на Катрин се стори, че вижда сълзи в очите на Жулиет. — Наистина го знам. — С тези думи тя продължи да изкачва стъпалата.

Катрин стоеше разкаяна и гледаше подире й. Дали не трябваше да изтича след нея и да я попита защо е излязла от кожата си?

Не го направи. Жулиет беше на път да се разплаче и не желаеше никой да я вижда в такова състояние. По-късно можеха да си кажат какво им тежи на сърцето.

Тя бавно се обърна, отвори вратата и излезе от господарската къща, за да потърси Филип.

Щом забеляза Катрин да приближава, Филип скочи от седлото. Той изтича да я пресрещне усмихнато.

— Катрин, ти изглеждаш великолепно отпочинала. Вече се страхувах, че щеше да… — Той помълча и продължи малко сковано: — Знам, че беше стъписана от гледката, но навярно не разбираш съвсем… Леонор е привлекателна, но тя не значи нищо за мен. Мъжът трябва все пак да си има своите удоволствия.

— Наистина ли? — Тя потърси погледа му, в който прочете искрена загриженост. Тревога за нея, а не за това, че той самият беше заловен в деликатна ситуация. Филип съвсем не беше чудовище, но не беше и сияещият в златен ореол млад бог, когото беше обожавала. Той беше мъж със слабости като всеки друг, но една от тези слабости тя не можеше да му прости. — Не знам какво „трябва“ да правиш с жените, скъпи мой, но знам, че всеки истински мъж трябва да поеме отговорността върху себе си, ако от това нещо се появи дете.

— Леонор не е благословена от Бога. Откъде знаеш изобщо…? — Той се вцепени, а погледът му се зарея към простиращите се в падината ниви. — Мишел!

— Мишел.

— Никога не ми е минавало през ум, че знае! — Филип се замисли дълбоко. — Някой от берачите трябва да му е казал.

— Мишел е твое дете. Как може да се отнасяш към него така пренебрежително?

Филип не смееше да я погледне в очите.

— Аз никога не съм бил дребнав!

— Ако беше дете на някой друг, щеше да е достатъчно, че не си дребнав, но той е твое дете!

— Слушай, Катрин, ти добре знаеш, че като последна издънка на своя род аз съм беден и без надежди за бъдещето. Когато Жан Марк ми предложи тук мястото на управител, за мен това беше като манна небесна. Не върви да ме преследва цяла орда копелета — обясни унило Филип. — Това Жан Марк никога не би търпял! Когато ми повери управлението на Вазаро, знаех, че трябва да проявявам известна предпазливост.

— И затова на всяка жена, която е забременявала от теб, си давал пари и си я отпращал далеч от Вазаро.

— Или се омъжваше за някой от берачите. Боже Господи, та тези жени не са чак толкова много! — Филип беше блед като вощеница, но не се забелязваше да страда от гузна съвест. — Катрин, ти си съвсем невинна и не ги разбираш тези неща! Подобни истории се срещат навсякъде и то не само във Вазаро. Аз никому не съм навредил. Жените се радваха, че могат да получат пари и да си заминат.

— А какво се случи с Мишел?

— За Мишел във Вазаро се грижат всички заедно.

— Всички, с изключение на теб!

— Вече ти казах, че давам пари на всяко семейство, което Мишел си избере…

— Престани с тези извъртания и оправдания! — сряза го тя несдържано. — Това не е достатъчно!

Филип я погледна жално.

— Един или два пъти исках да започна разговор с Мишел… но той… той не ми допада… Той е…

— … той не е като другите деца, нали? — довърши тя вместо него и го погледна недоверчиво. — Как е възможно, кажи ми!

— Мишел — Аз не го разбирам!

В този миг си спомни думите на Мишел: „Мосю Филип обича цветята, но не ги разбира!“

— Много жалко! Струва ми се, че той пък те разбира твърде добре!

— Какво ще направиш? — Той се помъчи, да се усмихне. — Допускам, че ще кажеш на Жан Марк. Той ще ме изгони!

— Не, няма да му кажа.

Филип въздъхна облекчено.

— Много мило от твоя страна!

— Никому няма да кажа. Ти обичаш Вазаро и вършиш добра работа. — Тя го погледна. — Но в момента не искам да те виждам тук! Замини за известно време!

— Къде?

— Някъде. Посети майка си и сестрите си за половин година! Тръгни още днес!

— Но ти ще имаш нужда от мен във Вазаро. Не знаеш нищо за нещата, които са необходими за доброто управление на имението!

— Ще се уча от мосю Опостен, от берачите и от Мишел. — Тя се спря. — А когато се върнеш, ще трябва да се примириш с факта, че Мишел живее в господарската къща и се възпитава както му се полага.

— Синът на една обикновена берачка… — Филип забеляза как чертите на лицето й се изопнаха и побърза да продължи: — Не мога да го призная за свой син. Жан Марк би побеснял от гняв и би ме освободил от длъжност.

— Жан Марк не е собственик на Вазаро. Аз решавам дали да си тръгнеш, или да останеш — каза Катрин нетърпеливо. — Но изобщо не бих желала да признаваш Мишел за свой син. Вече е прекалено късно!

— Да! — Филип кимна припряно. — Радвам се, че разбираш. Аз не му желая злото. Ако искаш, на драго сърце бих могъл да завържа с него и по-близко познанство.

— По-добре недей! — В гласа й се долавяше сарказъм. — Недей, щом като момчето не ти допада!

С тези думи тя се обърна и го остави в недоумение.

— „Вихреният танцьор“… — промърмори Катрин. Тя се приближи към канапето до прозореца, където седеше Жулиет и рисуваше. — Но не е ли прекалено опасно във времена като тези човек да пътува до Испания.

— Не мога да разбера защо. — Моливът на Жулиет нанасяше леки щрихи по листа на коленете й. Погледът й беше насочен към берачите из градините от долната страна на господарския дом. — В крайна сметка аз говоря испански, а ние все още не сме във война с Испания. Като слезе на сушата в Ла Ескаля, Жан Марк смята да купи коне и да стигне до Андора. Ако ни задържат на границата, винаги мога да кажа, че съм избягала от Франция, едва съм спасила живота си и търся убежище в дома на дядо си. Като знам колко емигранти има в Испания, моята история няма да прозвучи неправдоподобно. Всичко ще мине като по мед и масло. — Тя направи гримаса. — А с нас е и Франсоа, който може да предложи закрила на Жан Марк.

Катрин изглеждаше сащисана.

— Франсоа ще закриля Жан Марк, така ли?!

— Дантон каза, че точно затова пращал Франсоа да ни придружи до Испания. — Тя се усмихна. — Намирам го по-скоро смешно. Все едно пантера да защитава тигър, не смяташ ли?

— И какво казва Жан Марк?

— Той смята, че Дантон праща Франсоа с него, за да узнае какво ще прави в Испания. По всяка вероятност това е истинската причина.

— Вече съвсем се оплетох. Говориш единствено за Жан Марк, а после твърдиш, че искаш да заминеш с тях?

— Така и ще постъпя! — Жулиет рисуваше едно закръглено бебе, което лежеше в кошче близо до една берачка и ръкомахаше весело. — Но Жан Марк настоява да остана тук, във Вазаро и се държи така, сякаш е убеден, че ще ми се наложи!

— В повечето случаи той успява да се наложи. Аз бих предпочела да останеш тук.

— Вече ти казах защо трябва да замина с тях. Как да съм сигурна, че Жан Марк ще ми даде парите за „Вихрения танцьор“, ако тръгне да го търси сам и в края на краищата го намери?

— Той твърди, че ще ти даде парите.

— Ние сключихме договор. — Жулиет вирна войнствено брадичката си. — А един договор трябва да се спазва!

Катрин се отпусна на пейката и се облегна на стената на дрешника. Тя насочи поглед към Жулиет.

— Струва ми се, че и ти си се променила.

Жулиет поклати глава.

— Все съм си същата.

— Не, ти изглеждаш… по-мека.

— И ти сега ме гледаш с по-бистър поглед. Никога преди не съм се чувствала толкова безстрашна и силна. — Жулиет се взираше в скицата си. — Франсоа ми рече веднъж, че аз съм човекът, който има нужда от теб. Трябва да е бил напълно прав, понеже сега ти въобще нямаш нужда от мен. — Тя се усмихна с усилие. — Ти си ме надраснала с цяла глава! Как е възможно това?

— Вазаро направи чудеса с мен.

— А малкото момче на Филип?

Катрин ококори очи.

— Ти знаеш ли за Мишел? Откъде научи?

— Ах… очите и формата на устата са сходни.

Катрин трябваше да се сети, че острите очи на Жулиет ще открият онова, което на нея й беше убягнало. Това са все пак очи на художник…

— Мишел ще се пренесе при мен в господарския дом, стига да успея да го придумам.

Жулиет спря да движи четката.

— И ти ще се омъжиш за този суетен паун?

— О, не!

Жулиет се успокои.

— Някои жени много оглупяват, когато работата опре до мъже. — Тя се залови да рисува планините в дъното. — Ще се чувстваш по-добре с детето, отколкото с мъжа. На драго сърце бих нарисувала портрет на Мишел. В лицето му личи повече характер, отколкото в мутрата на оня суетен франт, баща му.

— Ще останеш ли във Вазаро, като се върнеш от Испания?

Жулиет поклати глава.

— Имам да върша много неща в Париж и няма да мога.

— Става дума за кралицата, нали?

— Жан Марк и аз се споразумяхме…

— Париж е прекалено опасен. Дюпре ще…

— Там е достатъчно сигурно… — Жулиет спусна мигли. — Дюпре е напуснал Париж, а мен никой няма да ме познае. Имам великолепна перука, която ме преобразява напълно.

Катрин поклати скептично глава.

— Не си блъскай напразно главата! За мен не представлява никакво трудност да ти разреша да се оправяш и без мен. — Жулиет й намигна весело. — Но не бих могла да изтърпя, ако сега пък ти започнеш да ме задушаваш с грижи и внимание.

— Но ти все пак ще минеш през Вазаро, преди да продължиш за Париж, нали?

— Ама разбира се! Нали ти казах вече, че искам да рисувам Мишел.

Катрин поклати глава, меланхолично усмихната. Жулиет наистина не се беше променила. Все още се срамуваше да признава чувствата си.

— В такъв случай ще впрегна цялото си красноречие и ще се помъча да те убедя, когато се върнеш. — Катрин се изправи. — Сега те оставям на скиците ти, а аз ще се погрижа за вечерята.

— Почакай! — Жулиет се изправи бавно и хвърли скицника на канапето. — Имам подарък за теб. — Тя изтича до писалището от розово дърво и изтегли средното чекмедже. — Трябва да ми обещаеш, че ще го използваш.

— Подарък ли? — Катрин си припомни деня, когато Жулиет й беше подарила верижката с медальона. Стори й се, че оттогава е изминала цяла вечност.

Жулиет извади от чекмеджето грамадна книга, подвързана с червена марокенова кожа.

— Това е дневник, в който е добре да записваш преживяванията си за всеки отделен ден. Аз съм написала датата на всяка страница.

Тя спря и си пое дъх.

— Започва от втори септември 1792 година.

Усмивката на Катрин помръкна.

— Манастирът!

— Дневникът е предназначен само за твоите очи. — Жулиет прекоси стаята и подаде книгата на Катрин. — Ще ти помогне.

— Не…

— Аз получих помощ по подобен начин. Жан Марк ме застави да рисувам онова, което се беше случило там и… аз изпитах люта омраза, докато рисувах онези canailles. — Тя погледна приятелката си. — Но това ме освободи. Не искам ти да оставаш пленница на кошмарите, след като аз успях да се освободя!

Катрин се усмихна колебливо.

— Не умея да рисувам.

— Но можеш да рисуваш с думи. Там си много по-добра от мен. Обещай ми, че ще го направиш!

— Сега все още не мога.

Жулиет кимна с разбиране.

— В такъв случай остави първите страници празни и ги попълни по-късно. Но някой ден ще го сториш, нали?

— Някой ден.

— По-добре по-скоро!

Катрин прегърна бурно Жулиет и каза задавено:

— Да, скоро! — После пусна приятелката си и се обърна. — Сега ме остави да вървя, преди да съм ревнала и ти да ме обвиниш, че цивря като малко дете. — Тя се спря на прага. — Ще се върнат ли днес Жан Марк и Франсоа?

— Жан Марк не ми каза кога смятат да се приберат. Струва ми се, че ако можеше, би вдигнал веднага платна и би излязъл в отрито море, без да се връща обратно. Но той ще поиска да научи дали си се оправила напълно, преди да тръгне на път.

— В такъв случай на масата ще бъдем само трима.

— Трима ли? Мислех, че и момчето ще присъства.

— Отпратих Филип за известно време. Вече от доста отдавна не е навестявал семейството си. — Катрин отвори вратата. — В момента във Вазаро няма нужда от него.

— И господарката на Вазаро също няма нужда от него — добави Жулиет тихо.

— Да, аз нямам никаква нужда от него. — Катрин се чувстваше лека като птичка, сякаш товар се беше свлякъл от плещите й. Ръцете й обхванаха по-здраво дневника. — Въобще не се нуждая от него.

Жан Марк пристигна във Вазаро едва подир полунощ.

Франсоа не беше с него.

Когато Жулиет дочу приглушеното чаткане на копита пред къщата, тя скочи от леглото, изтича долу и отвори със замах вратата, докато Жан Марк се качваше насреща й по стъпалата.

— Имаме ли кораб на разположение?

— Имам един кораб — отвърна Жан Марк. — „Bonne Chance“31 стои готов за отдаване в пристанището, Франсоа остана в Кан, за да потърси някой пристанищен чиновник и да подготви отплаването утре вечер.

— Колко хубаво, че ти помага. — Жулиет го каза някак разсеяно, а погледът й беше прикован в Жан Марк. От двете страни на устата му се бяха образували дълбоки бръчки и беше достатъчно да го погледне човек, за да разбере, без да го пита излишно, че настроението му не е никак добро. — Ял ли си вече?

— Преди да тръгна от Кан. — Той я изгледа от главата до петите. — Никога ли не слагаш нощем нещо друго, освен тази невъзможна риза?

Жулиет погледна към широката си бяла нощница.

— Откъде накъде? Беше страшно мило от страна на Мари, че ми я даде, а е страшно топла и удобна. Нощите тук наистина не са толкова студени като в Париж, но все пак…

— Няма значение. — Жан Марк затвори вратата и тръгна към стълбите. — Лека нощ, Жулиет!

— Надявам се, че си разбрал. Аз ще пътувам с теб за Испания.

Както вървеше, той се спря, но не се обърна с лице към нея.

— Няма да стане!

— Говоря испански. Майка ми държи „Вихрения танцьор“. Ти се нуждаеш от мен.

— Прекалено съм уморен, за да споря с тебе. Сили не ми останаха. Цял ден, съм се разправял с алчни чиновници, които бих предпочел да удавя в морето, вместо да ги подкупвам. А преди да изляза в открито море, ще трябва да измисля начин да се отърва и от Франсоа.

— Но ти имаш нужда от мен!

Едва сега той се обърна с лице към нея и я погледна, а тя стоеше така, сякаш четката беше в ръката й и щеше да рисува портрета му.

— По време на това пътуване ще имам нужда от теб само за да задоволя плътските си страсти. Следователно, ако искаш да дойдеш с мен, ще трябва да поемеш и тази задача. Разбра ли ме добре?

Дъхът й секна и минаха няколко секунди, докато се окопити.

— Да разбирам ли това като заплаха?

— Не, като предупреждение. Последно при това! — Той се усмихна. — Само Бог знае защо. Не съм имал жена, откакто напуснах Марсилия и в момента съм толкова наежен, колкото твоят сладострастен дук дьо Грамон.

— Той не беше мой. Той беше любовник на майка ми.

— За което съм му безкрайно благодарен. Но дори да беше посещавала леглото на всеки царедворец от Версай, пак щях да те поканя в моето.

— Би било твърде неблагоразумно. Дребната шарка мореше много хора тогава.

— В сегашното ми състояние това изобщо няма да ме спре, повярвай ми.

— Много неразумно! Един нищожен миг на наслада, а сетне… — Тя спря неочаквано и пое дълбоко дъх. Чувстваше, че думите й са напълно безсмислени, тъй като в действителност усещаше само тръпка между бедрата си и горещина, която се надигаше към бузите й.

Жан Марк отправи сериозен поглед към нея.

— Не го прави. Жулиет! Намирам се в невероятното положение да ти угаждам за нещо, което според мен не се подразбира от само себе си. За първи път в живота си се опитвам да обуздая желанията си и да те пощадя. Това съвсем не е малка жертва от моя страна. — Той спря, изглежда, за да се убеди, че се е овладял. — Ти беше права. Никога не съм обичал нито една жена и освен това нямам намерение да обичам. За мен всичко е една игра, която, щом започна, трябва да спечеля, и никога не се отказвам, преди да съм я спечелил. Послушай съвета ми, плюй си на петите и беж да те няма. Ако не искаш нашата връзка да се превърне в сладострастна клопка, остани във Вазаро. — Той се изкачваше нагоре по стълбите. — А в случай, че решиш да дойдеш с мен, съветвам те изобщо да не вземаш със себе си отвратителната нощница, към която изглежда имаш особено предпочитание. Точно нея най-напред ще изхвърля зад борда!

— Кой е този? — попита Мишел.

Катрин хвърли още две рози в кошницата, преди да погледне към билото на хълма, накъдето сочеше ръката на Мишел.

Франсоа Ечеле стърчеше там като дърво и се взираше в Катрин.

— Това е Франсоа Ечеле, един от парижките гости.

— Знам това. Той беше тук и в деня, когато ти се подхлъзна и падна, но какъв ти е на теб?

— Вече ти казах.

— Той страшно се беше разгневил на мосю Филип — каза Мишел. — Даже си помислих, че иска да го убие, задето ти е причинил болка.

— Заблуждаваш се, хич не го е грижа за мен. — И все пак този мъж беше нейният съпруг, както малко потиснато й подсказа нейната памет. Макар и не в очите на Бога, но все пак в очите на Френската република. Споменът за оня ден се беше разсеял и беше заприличал на обикновена травма като всичко останало, което се беше случило, след като в онази паметна утрин погледна от прозореца на каретата и видя цветята. Вазаро беше сега нейната единствена действителност.

— Той те чака. По-добре иди при него — каза Мишел. — Убеден съм, че ще стои там, докато не отидеш.

Катрин се усмихна.

— Е, никак няма да ни хареса, ако пусне там корени. Ще бъде доста трудно да го извадим оттам, ако някой ден решим там горе да садим цветя. — Тя тръгна покрай редовете. — Ще се върна скоро, Мишел.

Той не отвърна нищо, а като се обърна, тя видя, че Мишел замислено е вперил поглед във Франсоа.

— Жулиет ми каза, че си тук. Не очаквах да те заваря в толкова добро състояние — каза Франсоа, когато тя застана пред него. Погледът му бавно се местеше от дебелата плитка към дървените обуща на краката й. — Мислех, че все още…

— Слаба и изнемощяла ще вардя леглото, така ли? Не, аз съм отново на крака.

— Виждам. — Погледът му остана прикован в лицето й. — Сънуваш ли още лоши сънища?

Тя потръпна.

— Вече бях забравила, че и ти знаеш за тази глупост. Съжалявам, че съм била такова бреме за всички. — Паузата беше достатъчна, за да промени темата. — Щастлива съм, че поне ти платиха добре заради мен.

— Много добре — съгласи се той равнодушно. — Но ти не ми отговори на въпроса. Преследват ли те още кошмарите?

— Само понякога, но едва ли може да се очаква друго. От последния кошмар е изминала вече цяла седмица. — Настойчивият му поглед я притесни и смути, и затова побърза да каже: — От Жулиет научих, че днес потегляш за Испания.

Франсоа кимна.

— Ще отплаваме в полунощ.

— В такъв случай вероятно ще искате да тръгнете доста рано. Ще заръчам вечеря за петима.

Неочаквано той се усмихна.

— Неуморима берачка на цветя и същевременно привлекателна домакиня. Питам се какви ли още страни на характера ти ще открия в бъдеще?

— И аз самата се питам. — Тя се обърна и се заспуска през възвишението към нивата. — Ще ти хареса виното на Вазаро — каза тя през рамо. — То е меко и удивително свежо.

— Интересно описание. — Дрезгавият му тон й подейства странно и тя смаяно се обърна. Лицето му беше безизразно. Той каза: — Радвам се, че ще имам възможност да го опитам.

Побиха я тръпки, сякаш над полето повя дъждоносен вятър. Усети как нещо я присви, а ненадейно пламнаха и гърдите й. От страх ли?

Тя се извърна и ускори крачки, докато стигна на нивата при Мишел. Започна да бере цветя с трескава бързина и да ги мята в кошницата.

— Загубила си ритъма — предупреди я Мишел, който гледаше към баира. — Той все още те наблюдава.

Движенията на Катрин станаха по-бавни и по-предпазливи.

— Защо се интересуваш от него?

— Тръгна си. — Мишел пак започна да къса цветята.

— Защо? — попита тя настойчиво.

— Струва ми се, че е от онези хора, които умеят да разбират цветята.

Катрин се разсмя звучно и поклати глава.

— Мишел, това съвсем не е кротък и благ човек. Той е всичко друго, но не и това.

— Не е нужна кротост и благост, а… — Той се постара да намери правилната дума. — Потребно е знание. Чувство.

— И според теб той притежава и двете, така ли?

— Убеден съм. — Мишел се замисли. — За тебе усещах, че ще ги разбереш. Той обаче е различен от теб.

Не, ние нямаме нищо общо помежду си, помисли Катрин. Но Франсоа притежаваше способността да я смущава. Колко е добре, че днес ще напусне Вазаро!

Смущението на Катрин се разрасна, когато същата вечер пристъпи прага на салона и срещна погледа на Франсоа. Учтивият поклон, който направи, като се надигна, не можеше да я заблуди. Погледът му не беше загубил нищо от своята настойчивост.

Ненадейно осъзна, че беше с голи рамене, които проблясваха в слънцето на късния следобед и които подчертаваха заоблеността на гърдите й над копринената рокля с цвят на слонова кост.

— Моля ви, седнете!

Тя се отпусна в едно кресло и погледна Жан Марк. Той вече беше в пътнически костюм. Със закъснение забеляза, че и Франсоа беше готов за път.

— След четвърт час вечерята ще бъде сервирана. Надявам се, че се чувствате добре.

— Абсолютно. Катрин, вино? — Жан Марк стоеше до шкафа в другия край на салона и наливаше вино. — Изглеждаш ослепително.

— Да, ослепително — повтори Франсоа тихо, като сядаше. Топлината на усмивката му мина през помещението и я обгърна цялата.

Катрин отмести погледа си от Франсоа.

— Вино ли? Ах, да, моля те. Къде е Жулиет?

— Още не е слязла. — Жан Марк се обърна и подаде една чаша на Катрин. После отиде при Франсоа и подаде и на него. — Не съм я виждал от снощи.

— Аз я видях днес сутринта, преди да изляза и да отида на полето. По всяка вероятност се е вглъбила в скиците си и отново е забравила за времето. — Катрин отпи от чашата си. — Ако не дойде скоро, ще отида да я видя.

— Няма защо да бързаш. — Жан Марк седна и изпъна обутите си в ботуши крака пред себе си. — Жулиет надали някога може да бъде точна. Пий си виното!

Катрин го погледна с любопитства.

— Ти вече си разбрал това, така ли?

— Разбрах някои неща за Жулиет. — Жан Марк хвърли равнодушен поглед към Франсоа. — Та вие изобщо не пиете!

Катрин се усмихна.

— Това е виното на Вазаро, за което ти разказах. Помниш ли?

— Да, помня. — Франсоа вдиша чашата си и отпи на големи глътки.

— Е, как го намираш? — попита Катрин. — Това е от добра реколта.

Франсоа кимна, когато срещна погледа й.

— Свежестта ми прави по-голямо впечатление от мекотата и понякога тъкмо тя е онова, от което се нуждае един мъж.

— А, така ли било? — Отново я обзе жар и тя припряно извърна погледа си. — Филип разправяше, че тази година гроздето щяло да бъде превъзходно. Дано излезе прав. Вие…

Звучно издрънчаване я прекъсна.

Стъписана, тя погледна Франсоа. Той се беше строполил върху облегалката на стола си. Чашата му беше паднала на пода, червеното вино образуваше локва върху дъбовия паркет.

Катрин скочи и изтича уплашено към него.

— Жан Марк, той не е добре!

— Ами! — Жан Марк също стана и се приближи до него. Той отмести главата на Франсоа назад и го погледна изпитателно в лицето. После изправи снага и каза спокойно: — Спи дълбоко и непробудно. Не е изпил всичко, но е достатъчно, за да го отстраним от пътя си, преди да излезем в открито море.

— Ти си го упоил?

— Реших, че така е по-мило от моя страна, вместо да му разбивам черепа — каза Жан Марк и допълни, като сви рамене: — Уважавам го. Затова не ми се искаше да го ранявам. — Той разкопча най-горните копчета на ризата на Франсоа и разхлаби твърдата яка. — Така, сега му е по-удобно. Конят ме чака оседлан в обора. Докато Франсоа дойде на себе си, „Bonne Chance“ ще е в открито море.

— Жан Марк, ти не постъпи добре — каза Катрин с леден глас. — В края на краищата той е гост в моя дом!

— Скъпа Катрин, щеше ли да е по-добре, ако бях изчакал до Кан и го бях оставил да лежи в някоя тъмна уличка, където крадците можеха да го оберат и да го убият?

— Не, но това, което стори, също не е правилно…

— Дантон го прати по петите ми, за да ме следи отблизо. Аз няма да тръгна да търся „Вихрения танцьор“ само за да ми го отнеме после някой и да го поднесе на републиката. Au revoir, Катрин, кажи на Жулиет, че аз… — Той спря по средата. — По всяка вероятност няма да имаш възможността да й кажеш нищо, след като открие, че съм тръгнал към пристанището без нея. Когато кипи от гняв, езикът й е остър като нож.

С тези думи той напусна салона, а веднага след това Катрин дочу и хлопването на входната врата.

(обратно)

Глава седемнадесета

Късно вечерта „Bonne Chance“ излезе от пристанището в Кан.

— Не можах да разбера причината за тази прибързаност. Надявам се, знаете, че оставихте половината от стоката в складовете, Жан Марк — каза капитан Симон дьо Ло. Свирепият му поглед беше насочен към крайбрежната ивица. — Това пътуване няма да си плати разноските.

— Ще си ги плати и още как! — Жан Марк хвърли на Симон бегла усмивка. — Би могло да излезе най-печелившото пътуване в дългогодишната ни съвместна дейност.

— Нещо не разбирам.

— Свали ме колкото се може по-бързо на брега край Ла Ескаля и аз ще бъда доволен.

Облегнат на перилото, Симон сви рамене.

— Е, щом като на всяка цена искате така. — Той понечи да тръгне нагоре към мостика, но се извърна. — Ах, да, впрочем жената я пратих долу във вашата каюта.

Жан Марк се втрещи.

— Жената ли?!

— Ами… мадмоазел дьо Клеман. Тя се качи на борда още рано следобед — той направи гримаса. — През цялото време седеше на палубата и рисуваше матросите, които товареха кораба. Ако е необходимо да вземате със себе си жена на борда, то бих ви помолил да си избирате такава, която да не иска от екипажа ми да прекъсва работата си и да й позира. Щях да успея да натоваря всичко, ако… — Той престана да се оплаква, когато забеляза лицето на Жан Марк. — Вие съвсем ли не сте я очаквали?

Жулиет! Жан Марк усети как нещо се сви в слабините му и стисна по-здраво перилото на борда. Желанието, което моментално пламна у него, беше толкова бурно, че сякаш го смаза под тежестта си и му отне говора.

— Да!

Дълбоко в душата си се беше надявал, че Жулиет няма да се предаде. Обстоятелството, че в момента се намира на борда, го изпълни със стихийна смесица от чувства, които предпочиташе да не изяснява по-подробно. Наслаждението и възбудата от предстоящото предизвикателство можеше да приеме, но не и радостта, която мигновено го обзе. Тя трябваше да бъде потисната.

— Напротив, очаквах я. Но се удивих малко.

Рунтавите, сиво-черни вежди на Симон се свиха.

— Тя не е от онзи тип, който обикновено предпочитате, Жан Марк.

— Да, не е. — Жан Марк се обърна и тръгна по палубата към кабината на корабопритежателя. — За обикновено и дума не може да става!

Жулиет се беше разположила уютно в каютата и се беше задълбочила в скиците си. Но когато Жан Марк пристъпи прага на кабината, дойде краят на уюта и на негово място се появи напрежението. Както винаги лицето му беше сериозно, но зад неразгадаемата му усмивка тя предусещаше заплашителна смяна на настроението. Бързо сведе погледа си към силуета на някакъв матрос, влачещ бъчва с вино на борда, и се престори, че слага последните щрихи.

— Добър вечер, Жан Марк, очаквах те много по-късно. Е, успя ли да се отървеш от Франсоа?

— Да, беше доста просто. Една щипка лауданум в чашата му с вино и готово! — Той затвори вратата и се облегна на нея. — Да се освободя от теб очевадно е много по-трудно!

— Изненадан ли си, че ме виждаш?

— Не.

— Капитан дьо Ло ми харесва. Вечен недоволник, наистина, но знае какво иска и никому не цепи басма. Знаеш ли, заплаши ме, че щял да ме заключи в каютата, ако не съм престанела да се меся в работата му. Много тактично от негова страна, не мислиш ли?

— Ти направи грешка! Да те оставя на мира, ми струваше повече усилия, отколкото подозираш, а аз не смятам да го правя повторно. Онова, което ти казах, го мислех сериозно, Жулиет.

Тя си наложи да го погледне и тутакси съжали, че се осмели да го стори. Беше почти невъзможно да се преструва на равнодушна, когато той я гледаше така втренчено. Това не беше оня Жан Марк, който я беше държал в прегръдките си в градината на Кралския площад и се беше опитвал да смекчи болката й. Този мъж беше възбуден като жребец и не криеше своята чувственост.

— Знам това. Иначе защо бих казала на капитана, че ще взема твоята кабина? Помислих си, че би ни спестило време, ако всичко се изясни от самото начало. — Като направи кратка пауза, за да си поеме дъх, тя прошепна: — Жан Марк, аз трябваше да дойда при това пътуване!

— С цената на целомъдрието си? Допускам, че си девствена, тъй като все пак дьо Грамон не е успял да те прелъсти?

Тя вдигна рамене с престорена невъзмутимост.

— Цената не ми изглежда толкова висока! Дълго размишлявах върху това и установих, че жените, на които се възхищавам от сърце, не са девственици. Мадам Виже льо Брюн и мадам дьо Стал имат и дух, и интелект, а пък броят на любовниците им трябва да е легион. Някога и аз ще притежавам голям салон и ще направя портрети на много знаменитости. — Тя остави скицника настрана. — Да започваме ли? Малко съм нервна и на драго сърце бих искала всичко да свърши час по-скоро!

— О, не! — Жан Марк се отдели от вратата. — Нямам намерение да проявявам прибързаност. От бързането в тези неща няма смисъл, Жулиет! При тази игра осъществяването е накрая. Имаме няколко дни в открито море, които ми дават достатъчно време, за да получа желаното.

Тя го погледна изпитателно, като отчаяно полагаше усилие да надникне зад цинично усмихващата се маска.

— Не искаш ли сега да задоволиш желанията си?

— Моя скъпа Жулиет, толкова много ми се иска, че дори ме боли! — Той се приближи. — При тези битки мъжът е далеч по-уязвим от жената, но с течение на времето се научих да овладявам телесните си изблици. Мога да почакам.

Жулиет го погледна недоумяващо.

— Какво да почакаш?

Той се усмихна.

— Докато кажеш: „S’il vous plait32, Жан Марк“.

Почувства се така, сякаш й беше зашлевил плесник.

— Значи искаш да ме нараниш?

— Бих искал да изляза от играта победител!

— То е едно и също! — Тя поклати глава. — Няма да допусна такова нещо!

— Напротив, ще го направиш! Защото ти също толкова силно и неудържимо го желаеш, както и аз. От дните в селската странноприемница между нас…

— Не, никога не съм мислила… исках само да те рисувам, нищо повече!

— Ти искаше да строшиш огледалото — каза Жан Марк тихо. — Никога ли не ти е минавала през главата мисълта, че тъкмо това би се случило, ако се слеем? Разрушение и последващо обновление?

Жулиет неволно сви юмруци. Възможно ли е да е прав? Вярно, че Жан Марк владееше мислите й още от първата им среща, а когато по-късно отново влезе в живота й, тя едва се сдържаше от възбуда и от радостно очакване да бъдат заедно.

Не, фактът, че той имаше толкова голямо значение за нея, беше неприемлив. Беше и прекалено опасен.

— Исках само да те рисувам — повтори тя.

Той извади тапата на стоящата върху подноса бутилка, сложи шишето и една чаша на масата и седна.

— Вече няма никакво значение. Съблечи се, моля те!

Сърцето й затуптя, сякаш щеше да изскочи.

— Мисля, че каза…

— Наистина казах, но освен последното действие съществуват и други начини на задоволяване. Докато се събличаш, ще ти кажа какво очаквам от теб по време на това пътешествие. — Той си наля чаша вино и се облегна назад. — Като моя любовница ще се подчиняваш на всички мои прищевки. Ще се съгласиш, че последното звучи разумно и логично.

— Да — каза тя, цялата на тръни.

— Значи, най-напред искам да те видя разсъблечена. — Той вдигна чашата си и сияеща усмивка озари мрачното му лице. — Изпълни това ми желание, s’il vous plait! Както виждаш, аз не се плаша да изрека думите. Между любовници учтивите молби са нещо съвсем естествено.

— Ние съвсем не сме любовници. — Жулиет започна да сваля роклята си. — Ние само сключихме договор.

— Да, напълно вярно, но ти си попаднала в незавидното положение, в което аз определям условията. Трябва ли да ти ги изброявам?

Тъмночервената й дреха се свлече на пода и обгради нозете й като цветно петно. Стъпка встрани и тя напълно се освободи от роклята си.

— Защо питаш? Ти и без друго правиш каквото ти скимне!

— Кожата ти е великолепна! — Погледът му галеше раменете й. — Знаеш ли колко често пожелавах просто да протегна ръката си и да те погаля? Да сложа длан на бузата ти или да прокарам върховете на пръстите си по шията ти?

Жулиет усети притеснение от погледа му и погледна настрана.

— Ти вече си ме докосвал.

— Да, но това не ми стига! Бих искал да те докосвам, когато пожелая. Бих искал да си на мое разположение в каютата по всяко време!

— С тези думи искаш да ме вбесиш ли? — Жулиет се отпусна върху койката и свали чорапите си. — Аз не съм очарователна и нямам никаква представа как се възбужда желанието на мъжа. По всяка вероятност скоро ще ти стане скучно с мен, така че отново ще мога да правя каквото си искам.

Той се засмя гърлено и поклати глава.

— Не, Жулиет, ще мине много време, докато ми стане скучно с теб! Не ми излизаш от ума откакто те видях за пръв път. — Той хвана по-здраво тумбестата чаша. — Нямаш вече много дрешки по себе си, а нетърпението ми расте. Да ти помогна ли?

— Не! — Тя се изправи, освободи се с неуверена ръка от последната фуста и застана съвършено гола пред него. — Нямам нужда от никаква помощ.

— Аз обаче имам. — Гласът му прозвуча пресипнало. — Ела насам.

Погледът му обхвана лицето й, а изражението му й подейства така, че тя замръзна на мястото си. Той я гледаше… не би могла да обясни как, но погледът му имаше необичайно въздействие. От дланите й и от голите й пети във всички посоки се разпространяваше някаква тръпка, по всеки нерв и мускул. Тя бавно премина през каютата и спря пред стола му.

— По-близо!

— Аз съм почти върху теб.

— Възбуждаща представа. — Погледът му се премести от гърдите й по-надолу към гъстата растителност между бедрата й. — Тъмна като на останалите… вече се питах…

Кръвта изглежда вреше под кожата й и изтичаше натам, където беше вперен погледът му.

Бузите му се бяха зачервили, ноздрите му се разшириха, дъхът му се учести.

— Разтвори бедрата си!

Тя се поколеба, но накрая се подчини.

— Още! — Погледът му беше насочен неотклонно към скута й. — Знаеш ли колко си възхитителна? Гърдите ти са съвършени, а бедрата ти ми напомнят за нимфите от една картина на…

— Спести си лъжите! Знам, че не съм… — Въздухът не й стигна, когато твърдата му гореща длан попадна най-неочаквано върху къдрите, които той толкова внимателно и настойчиво беше разглеждал. Той започна да ги гали бавно, чувствено. Във вътрешността й всичко се сви на твърда топка, когато усети пръстите му и техните възбуждащи движения.

— Харесва ли ти? — Погледът му се плъзна към гърдите й. — Да, виждам, че ти допада. Жулиет, ти си много лесно възбудима. — Той се наведе напред и помилва издадения връх на лявата й гръд. — Понякога се събуждам посред нощ и в мрака си представям как изглеждаше тогава… на стълбите, тези превъзходни връхчета проблясваха и бяха тъмночервени, колко чудесна беше на вкус… — Зъбите му обхванаха меко набъбналите розови зърна на гърдите й и ги засмукаха изкусно. После той отвори още повече уста и обгърна почти цялата й гръд, сякаш искаше да я глътне без остатък, а езикът му не се уморяваше да я милва.

Жулиет започна да трепери, а паренето между бедрата й нарасна болезнено, но не усещаше желание той да я остави на мира. При всяко вдишване и издишване чувстваше как устата му я засмуква, сякаш той я поемаше в себе си и ставаше част от нея.

Жан Марк държеше очите си притворени, а бузите му се бяха зачервили от наслада.

— Сладка Жулиет! — Устните му я пуснаха и той отвори очи. После се облегна назад и я заразглежда. Уголемените й гърди го изпълниха с удовлетворение и тъмните му очи заблестяха. — Кой би помислил, че си толкова сладка?

С ръката си я хвана за тънката талия и я притегли към себе си. Потърка бузата си о гърдите й, така че тъмната му коса докосна върховете им, а започналото му да брадясва лице остави огнена следа по нежната й кожа. Той плъзна длани по-надолу и обхвана таза й, за да го притисне леко.

— Искаш ли го?

Тя преглътна.

— Нима не знаеш? Щях ли да стоя ей така и да се оставя да ме опипваш, ако не го исках?

— Бих могъл да ти доставя още повече наслада.

Да, помисли си тя, ако го помоля за това, ако му призная господството над мен с думи! Тази цена тя нямаше намерение да заплати!

— Не! — Тя поклати глава. — Не, няма да го кажа!

— Не съм и допускал. — Целуна я за последен път по гърдите с явно съжаление. — Но наистина се надявах, че това малко предястие ще ти стигне, за да се убедиш. — Той я отмести леко. — Лягай си! — После се изправи. — Ще отида да се разтъпча по палубата. Лека нощ!

Той знаеше, че никакъв сън нямаше да я хване. Беше й позволил само бегла наслада и нарочно се беше погрижил отсега нататък желанието да я измъчва.

— Лягам си. — Тя се обърна кръгом и тръгна към койката, отчаяно полагаща всички усилия и воля да изрази пренебрежение, невъзмутимост и спокойствие. Не беше леко, тъй като чувстваше погледа му върху себе си. — Навярно ще порисувам още малко!

— Постъпи, както намериш за добре. — Тя се обърна към него и хвърли крадешком поглед към лицето му, в което се бяха примесили почуда и веселост. — Сънотворното може да се мери с моята разходка по палубата. — Той тръгна към вратата — Която, впрочем, няма да упражни ни най-малко въздействие, както се вижда още отсега.

Вратата се затвори след него.

Когато часове по-късно отново пристъпи прага на кабината, Жулиет още лежеше будна. Тя затвори припряно очи и се постара да диша равномерно. Долавяше как той се съблича.

— О, не, ma petite, щом като аз не мога да спя, значи и ти не можеш да мигнеш. Отвори си очите! Трябва да видиш колко много те желая!

Жулиет отвори очи. Жан Марк стоеше пред нея… гол.

Горд, мъжествен, владеещ себе си, той наистина представляваше впечатляваща гледка… Тялото му, със същия маслинен оттенък като лицето му, се открояваше стройно, елегантно, с широки рамене и яки, мускулести крака. Един триъгълник тъмни косми покриваше гърдите му и продължаваше чак до възбуденото му мъжество. Жулиет омаяно се втренчи в него:

— Херцогът не беше дори приблизително…

— Нямам желание да ме осведомяваш за физическите дадености на херцога! — Жан Марк се мушна под завивките и я притегли нетърпеливо в прегръдките си. Когато се притисна към топлото му тяло, първоначалната скованост напусна Жулиет. Той зарови длани в косите й и я целуна по слепоочието. — И двамата щяхме да бъдем много по-щастливи, ако беше по-отстъпчива. — Когато се премести към нея, тя усети твърдата сила на неговата ерекция. — Виждаш ли колко много те желая? — Той я погали нежно по косите. — Ти също си обзета от желание. — Целувки заваляха по лицето и шията на Жулиет, изпълнени с любов и нежност, сякаш той имаше работа с някаква скъпоценност. Тя се притисна към него и му поднесе устните си. Той я погледна.

— Харесват ли ти целувките?

— Да! Не мога да си спомня някога, преди да са ме целували. Това е едно… толкова сладко чувство.

Тя усети как той се вцепени.

— Това трябва да ми напомни за самотното ти, злощастно детство във Версай, така ли?

— Не, в никакъв случай — побърза да каже тя. — Аз не бях там нито самотна, нито злощастна. Имах си моята живопис.

Той промърмори някакво проклятие и после се отпусна върху койката, разтърсен от безпомощен смях.

— Жулиет, лека-полека започвам да вярвам, че ти все пак ще излезеш победителка от тази игра. Боже милостиви, какъв непогрешим инстинкт имаш! — Той я освободи от прегръдките си и се претърколи на другата страна на койката. — А сега заспивай, преди да съм те удушил!

Когато на следващото утро се събуди, Жулиет видя, че Жан Марк го нямаше. Вече се беше облякла, когато той влезе в каютата и хвърли на леглото някакъв бял пеньоар с дълбоко деколте.

— Когато се намираш в кабината, ще носиш това! — каза той.

Жулиет огледа критично дрехата.

— Чудесно… спомням си, че мама носеше нещо от този род. — Тя поднесе пеньоара към светлината. — Истинско произведение на изкуството… откъде си го взел?

— Изрових го в една от раклите. По всяка вероятност е красял любовницата на някой испански гранд, но на теб ще ти стои далеч по-добре! — Той я изгледа с присвити очи. — Нямаш нищо против тази нощница, нали?

— Не… макар че ми е ясно, че със съгласието ми да я нося би желал да ме поставиш на колене. — Тя хвърли пеньоара настрана. — Ала нощницата ще пробие и твоята отбрана и ще те постави на тясно. Ти изглежда си страстен мъж, дори по отношение на мен.

— Особено по отношение на теб!

— Наистина ли? — Тя го изгледа недоверчиво. — Как така?

— Ами, навярно става дума за един от онези удари, които съдбата нанася на човек!

— Както и да е, не мога да оставам по цял ден в каютата и да играя глупавата ти игра. — Тя отвърна погледа си и стана. — Ти също не можеш да стоиш непрекъснато тук. Трябва да излезем на палубата.

— Ах, наистина ли?

— Да! — Тя грабна скицника и моливите. — Ела с мен, искам да и използвам утринната светлина. Теб ще те поставим пред голямото кормило. Сега, когато сме толкова далеч от брега, мисля, че няма да пратиш кораба на дъното.

— За твое сведение, не бих заседнал на дъното дори когато сме в пристанището. През годините твърде често съм държал в ръцете си кормилото на кораб. — Той спря внезапно. — Искаш да ме рисуваш ли?

Тя избягна погледа му.

— Беше обещал да ми позираш, ако имаш свободно време. Сега имаш доста свободно време.

Той вдигна вежди.

— Исках да работя по време на плаването.

— Но в такъв случай ще ти се наложи да престъпиш обещанието си, а ти положително няма да го направиш. Всеки мъж държи на думата си. — Тя тръгна към вратата. — Отгоре на всичко смятам, че си от хората, които държат на думата си дори когато това не им е приятно.

— Да не ми е приятно ли? Аз страдам, любов моя!

Тя се изчерви.

— Е, в случая сам си си крив. Нямах никакви възражения срещу нашето първоначално споразумение. Ако се беше задоволил с това да се отдадеш с мен на плътска наслада, вместо да се насилваш да ме унижаваш, сега щеше да се чувстваш къде-къде по-добре. — Тя открехна вратата. — Ще се видим на мостика.

Вратата се затвори подире й, а той продължи да стои, скръстил ръце на гърдите си и заразглежда фината тъкан на пеньоара върху леглото. Беше се опитала да превърне поражението си в победа, а нейното безстрашие едновременно го трогна и разочарова. Той се обърна и последва Жулиет на палубата.

Не мога да се оправя с Жан Марк, мислеше си Жулиет съкрушено. Беше предала добре тъмната му, развята от вятъра коса, грациозността на пръстите му, които обгръщаха дъбовото кормило, но лицето му… лицето му беше непристъпно и безизразно, някакво едва блещукащо огледало, което й се подиграваше. Трябваше й повече.

— Ти наистина си в състояние да маневрираш с този огромен кораб. — Жулиет рисуваше кичура коса над слепоочието му. — А пък аз си мислех, че си само банкер.

— Това „само“ можеш да си го спестиш. За да води човек кораб, трябва да умее много повече от това, да избягва плитчините. Честно казано, аз съм израснал на корабите. Баща ми не изпитваше нищо към морето, затова пък аз бях влюбен в него, още на седем години можех да предприемам малки крайбрежни плавания до Ница и Тулон. — Жан Марк погледна над нея към водата. — Но на мен това никога не ми стигаше. Опитах се да придумам баща си да ме пусне на по-голямо плаване, но той отказа.

— Защо?

— Ах, по най-банална причина. Всеки баща иска да закриля сина си. Той ме обичаше.

— Ти също ли го обичаше?

Лицето му се смекчи.

— Да, обичах го.

Жулиет спря да рисува. Толкова откровен още не беше го виждала. Сега моливът й се разбяга по хартията с отчаяно усилие да запази изражението, преди то да се е разсеяло.

— Струва ми се, че е трябвало да изпълни желанието ти, щом като толкова те е обичал.

— Той беше човек с мека душа и знаеше колко е суров животът в морето. И не проумяваше защо се стремя към нещо толкова варварско, каквото е мореплаването. На четиринадесет години постъпих да служа като юнга на „Албатрос“.

— Минава ми през ум, че не ти е разрешил.

— Той не ми разреши. Шарлот д’Абуа, любовницата на баща ми, се застъпи за мен пред Пол Басто, капитана на „Албатрос“. Бях едва от един ден на борда, когато корабът вдигна платна.

— Баща ти не се ли разсърди на любовницата си, че ти е помогнала?

Той се забави твърде много с отговора и тя реши, че е приключил е тази тема.

— Шарлот го беше завладяла. Тя притежаваше ярко изразена воля и умееше да я налага. — Той я погледна. — Като тебе, Жулиет!

Болезненото изражение беше изчезнало като дим, но беше останала неговата откритост. Моливът й бягаше върху листа.

— Но все пак тя ти е дала онова, което баща ти е отказал.

— Тя ми даде година и половина на един кораб за роби. — Лицето му неочаквано стана твърдо и непристъпно. — Опълчих се срещу нея и тя поиска да ме отстрани от пътя си. Басто беше единственият капитан, когото можа да убеди да ме вземе със себе си.

— Кораб за роби ли? Значи началото е било свързано е търговия на роби?

— Всички корабопритежатели участваха в търговията с роби, защото това носеше печалби и защото не мислеха по-далеч от носа си. През целия си живот бях слушал да се разправя за кораби с роби. Дори баща ми възприемаше всичко това като нещо естествено. — Очите му заблестяха като лед. — За година и половина на борда на „Албатрос“ имах достатъчно време да размисля основно върху това. В Африка взехме на кораба петстотин шейсет и двама роби, а стоварихме на сушата в Ямайка триста и трима души. Роботърговците ги оковаха един до друг, понякога и един върху друг. — Погледът му беше насочен към хоризонта. — Опитах се да трогна Басто да ги пусне на свобода, но той не искаше и да ме чуе. Той признаваше само дълга си. Наистина, аз бях само един юноша, а Шарлот му беше внушила, че робите са равнозначни на злато. При толкова дълго плаване загубата на двеста петдесет и девет души се разглеждаше като съвсем приемлива.

Когато погледът му се спря върху Жулиет, той забеляза, че тя беше вперила ужасени очи в него.

— Защо ме гледаш така? — попита той озлобено. — Та аз нищо не знаех. В семейството ми наистина се занимаваха с търговия на роби, но това беше в реда на нещата. Опитах се да им помогна. Опитах се да направя така, че да получават прилична храна. Грижех се за болните, когато имах възможност. Помагах им дори да поддържат донякъде хигиена. Вонята…но нямаше голяма полза. Те мряха като мухи… — Той въздъхна. — В Ямайка слязох от кораба. Минаха цели седем месеца, докато успях най-после да хвана кораб за Марсилия.

Тя чакаше да продължи разказа за патилата си, но той не обели нито дума повече. Жулиет погледна с окъпани от сълзи очи рисунката си. Пред нея беше портретът на един мъж, когото не познаваше. По лицето му нямаше нищо загадъчно, нищо цинично. То изразяваше само болка, разочарование и невероятно изтощение. Жан Марк, когото познаваше, беше твърд човек, а юношата не е бил твърд. В търсене на свобода и приключения беше намерил само страхотии, от които я бяха полазили тръпки по цялото тяло.

— И какво предприе после в Марсилия?

Неговата занесеност сякаш се стопи като пролетен сняг, когато я погледна и хвърли поглед върху скицата.

— Винаги си твърдяла, че искаш да научиш повече за мен. Затова ли ме подложи на такъв разпит?

Ръката й трепереше толкова силно, че едва успя да нанесе сенките върху лицето.

— Ах, аз бях любопитна и питах просто така. — Тя нетърпеливо поклати глава и го погледна. — Не, излъгах! Понякога ми помага при рисуването, ако заставя модела да говори. Но ти не беше длъжен да ми отговаряш. Защо обръщаш внимание на въпросите ми?

— Е, това знае само милостивият Бог — отвърна той. — Покажи ми рисунката!

След кратко колебание тя му подаде листа.

Той разглежда дълго портрета, после се усмихна.

— Майсторски!

Беше го уязвила. За пръв път й стана ясно, че мъжът на скицата се нуждае от непроницаемата си външност, непоколебима и твърда като защитна броня.

— Искаш ли да скъсам листа? — предложи му тя спонтанно.

— Откъде накъде? Та ти на всяка цена искаше да направиш портрет. Всеки трябва да прави онова, което иска. Да взема онова, което му харесва. — Той й подаде листа и посочи с жест на кормчията да поеме кормилото. — Време е да отидем в каютата.

— Да, ей сега.

— Веднага, Жулиет! — В мекия му тон недвусмислено се налагаха железни нотки. — Бих искал да видя как настръхва превъзходната ти кожа. Тъй като това е единствената плът, с която се занимава последната издънка на рода Андреас напоследък, очаквам, че настояването му ще бъде изпълнено начаса. — Той тръгна. — Ще обърна чаша вино със Симон, преди да дойда при теб.

Жулиет се втренчи като зашеметена в прозрачния бял пеньоар с дълбокото деколте, метнат върху койката. Жан Марк кипеше от гняв и навярно искаше да я унижи. Беше ли наистина разгневен… или само уязвен? И как се стигна дотам, че тя не можеше повече да се съпротивлява? През целия си живот се беше борила срещу потисничества и посегателства, беше водила малки и големи сражения, за да покаже на всички, че не могат да я подчинят. И ако сега беше подела битка с Жан Марк, то не беше, за да спечели, а защото искаше да избегне едно поражение на гордостта си. Винаги беше ненавиждала от дъното на душата си лъжите и подлостите на обкръжението си… но как се държеше сега самата тя… не беше ли недостойно и дребнаво?

Ах, наистина, точно така беше. Не се чувстваше уверена в себе си. Откакто й стана ясно, че е навредила на Катрин, макар и без умисъл, беше изгубила увереността си и инстинктът й подсказваше, че и този път нещо е погрешно и фалшиво из основи.

Замислена, тя се отпусна на койката. Беше крайно време да не реагира така импулсивно и да премисли открай докрай отношението си към Жан Марк.

Беше облякла пеньоара с дълбокото деколте, когато той влезе и я огледа от главата до петите. Жулиет беше коленичила на леглото и заради падащите меко гънки на дрехата изглеждаше като заобиколена от нежни криле. Тя усети многозначително потрепване под лъжичката. Той я желаеше.

— Питам се дали ти…

— S’il vous plait! — изрече тя съвсем ненадейно. — Така! Вече го казах. Сега доволен ли си?

Той се спря внезапно и я изгледа внимателно.

— Трябва ли да го повторя? S’il vous plait, Жан Марк! Ако обичате. — Тя посрещна невъзмутимо погледа му. — Длъжна ли съм да казвам още някакви думи? Изречи ги и аз ще ги повторя!

— Чакай да помисля. — Той измина няколкото крачки до койката и седна. Ръцете му леко потреперваха, когато разтвори пеньоара й. — Какви прелестни гърди имаш! — Той обхвана гърдите й и ги разлюля в дланите си. Те набъбнаха, когато прокара нежно палците си по издутите им зърна.

— Защо? — попита той в упор.

— Какво значение има? Вече казах думите, които искаше да чуеш от мен. — Палците и показалците му разтриваха изкусно връхчетата на гърдите й, тя загуби нишката на мисълта си и занемя.

Жар. Пронизваща тръпка между бедрата.

— Стана толкова ненадейно. — Той наведе глава, а устата му обгърна лявата й гръд.

Задъхваше се и не й достигаше въздух, когато усети нежното ухапване на зъбите му. Зави й се свят и тя се хвана за раменете му, отметнала глава назад. Боже милостиви, устата му…

Той вдигна глава.

— Защо? — Не дочака отговор и обхвана жадно с устните си другото зърно.

Ръката му продължи да възбужда гърдите й, които устните му току-що бяха напуснали, и той притискаше и милваше втвърдяващата се розетка.

Жулиет видя как пулсът бие в слепоочието му, дочу възбуденото му дишане.

Той отново вдигна глава, но този път погледът му беше забулен и безизразен.

— Няма никакво значение — каза дрезгаво. — По-късно! — Притисна я обратно на леглото и се изправи. Припряно се разсъблече и погледът му в началото беше прикован към гърдите й, а после към къдрите, които заобикаляха женствеността й.

— Разтвори бедрата си, cherie33! Искам да те видя колко си хубава там долу!

Като в просъница тя отстъпи пред настояването му. Това беше мъжът, хубав и неотразим. Бронзово мъжество и изопната кожа, тъмни косми по гърдите, пращящи от сила и здравина жили по краката, гладки, твърди мускули.

— Да — прошепна той, потънал в гледката на женствения й триъгълник. — Да… ти желаеш ли ме?

Тя се ограничи с кимане, тъй като не можеше да каже дума. Никога не беше желала нещо толкова силно… Искаше да дойде при нея, за да сложи край на болката между бедрата й.

Той беше гол и възбуден… гледка, в която тя се втренчи зашеметена. Той стоеше надвесен над нея, е тъмни, диви очи на зачервеното от възбуда лице, с уста, която издаваше чувственост! Той разтвори широко бедрата й и я погледна.

Тя се вцепени, чувстваше се разкрита и разголена, обзета от пареща и изпепеляваща жар!

Дишането му беше на пресекулки, мускулите му бяха изопнати до краен предел — и все пак продължаваше да стои неподвижен, насочил в упор поглед към нея.

Когато понечи да прибере обратно бедрата си, той й попречи.

— Не! — Отпусна се на леглото между тях. Пръстите му започнаха да я милват, докосваха късите къдри, галеха, масажираха.

Като стенеше тихичко, тя се изви към него.

— Ей сега — обеща той полугласно. — Имай търпение! Ще се опитам да не ти причиня болка.

И ненадейно пръстите му проникнаха в утробата й.

Тя напразно се опитваше да поеме въздух, а в погледа й се четеше безпомощност.

Той я гледаше с напрегнато лице отвисоко, докато пръстите му ритмично се плъзгаха навътре r навън.

— Усещаш ли ме? Dieu… — Един втори пръст се присъедини към първия, а тя прехапа устните си, за да не закрещи с глас. — Боли ли те?

Тя поклати глава, без да отвръща поглед от него. Той проникна по-дълбоко, остави пръстите си да кръжат, да влизат и излизат, докато другата му ръка продължи да я притиска и да я гали.

Обхвана я възбуда и наслада, отнемаща дъха.

Той се надвеси над нея и тя усети лъх на топла кожа и лимон.

— Отвори си устата! Езикът ти е толкава сладък…

Целуваше я дълбоко, а пръстите му не намаляваха дивия си ритъм.

— Не мога… не мога повече да чакам — изрече с усилие той. Тя усети как мъжеството му проникна в нея. Беше притворил очи, бузите му бяха хлътнали, сякаш се измъчваше. — Ти си толкова тясна! Аз не мога…

Той заби мъжеството си!

Болка, остра и мълниеносна, я прониза. Големината му я разшири, изпълни я докрай, но все не й стигаше. Гърдите му се повдигаха и спускаха ритмично, когато той се движеше огромен и твърд в тялото й. Изпитваше особено чувство, някакво горещо, непоколебимо острие я изпълваше и я свързваше с Жан Марк, но пак не й беше достатъчно!

— Чувстваш ли се… добре? — попита той тихо, а тя улови трептения дори в най-интимните си части.

— Да, това е много… — Тя не продължи, защото той започна пак да се движи.

Той проникваше все по-дълбоко. Кратко, дълго, нежно, бурно… не й позволяваше да свикне към определени тласъци, а постоянно сменяше темпото.

Тя мяташе главата си върху възглавницата и у нея се натрупваше нетърпимо напрежение.

— Жан Марк, това не е…

— Спокойно… ей сега, ma petite — промърмори Жан Марк. Той обгърна таза й и я повдигна. Все по-дълбоко проникваше в нея, чак до най-дълбоката й същност.

— Погледни ни! — настоя той. — Погледни ни нас двамата!

Тя не проумяваше какво има предвид, докато той не обхвана главата й и не я повдигна, за да може да види как прониква в тялото й и отново излиза, отново и отново!

Жулиет прехапа устни, за да не извика с глас. Сякаш чувството се удесетори, тъй като сега можеше да го гледа. Погледът му излъчваше тъмна решителност и настоятелност, ноздрите му се бяха разширили неимоверно, докато наблюдаваше тяхното сливане и при това движенията му напред и назад, навън и навътре ни най-малко не отслабваха.

Бузите на Жулиет бяха облени в сълзи, когато се вкопчи в раменете му.

— Жан Марк, повече не издържам…

Напрежението растеше. Тя се долепи до него като в конвулсия. С вик той се притисна в нея. Нейните гърди се вдигаха и спускаха неудържимо, когато се опита отново да си поеме дъх. Трепереше болезнено, разтърсена, замаяна, леност обхвана крайниците й.

— Жулиет… — Устните на Жан Марк се притиснаха към нейните. Езикът му беше топъл и ласкав, сладък, мек, без никаква настойчивост. И все пак той беше още в нея, те бяха още слети. Чак сега той се отдръпна назад и ръцете му се отдалечиха от тялото й, милващи го и същевременно подчертаващи, че то беше негова собственост. — Бях по-бурен, отколкото възнамерявах първоначално. Усещаш ли нещо?

Една лека болка беше все още се усещаше, но тя поклати отрицателно глава.

Той лежеше до нея по гръб и дишаше тежко, с разрошени коси, сложил едната си ръка под главата й.

Изглежда твърд и жилав и направо изключително мъжествен. И същевременно съвсем като момче, помисли си Жулиет. Това беше друг вид ранимост и уязвимост, за разлика от онази, която беше нарисувала на мостика. Ненадейно усети желание да го вземе в прегръдките си, да приглади косата му и нежно да го милва.

— Защо? — Той беше отворил очи и я гледаше с подозрителната бдителност, каквато вече беше показал при влизането си.

Жулиет отбеляза всичко това с тъга и меланхолия. Сега вече беше отново добре въоръжен.

— Защото ненадейно разбрах колко съм глупава. Думите всъщност не са важни, ти обаче ми подейства така, че станаха важни за мен. Ти ме въвлече в тази глупава игра против волята ми. — Тя издържа спокойно погледа му. — Затова реших да сложа край! Ти не можеш да се бориш срещу мен, ако аз не изляза срещу теб!

Той дълго я гледа замислено, преди отново да затвори очи.

— Света Богородице, ти отново успя!

Тя се облегна на лакът.

— Какво съм успяла?

— Вече ти казах, че притежаваш направо вроден инстинкт за тази игра.

По челото й премина сянка.

— Но аз ти казах, че…

— Знам добре какво си казала. Ще ме принудиш да водя битка с призраци.

— Аз не се борех въобще! Установих, че изпитвам удоволствие от онова, което правиш с мен. Би било глупаво от моя страна да се откажа от това удоволствие само за да изляза срещу теб. — После го попита мило: — Позволяваш ли да те докосна?

Той отвори очи.

— Какво казваш?

— Харесва ми тялото ти. Ти си много хубав. — Тя се премести по-близо до него. — Често пъти съм мечтала да нарисувам голо мъжко тяло. Мъжете са много по-хубави от жените. Линиите са по-чисти. — Тя поглади космите по гърдите му, чието леко гъделичкане върху дланта си отбеляза несъзнателно. — Ала жената никога не е имала възможност да проучва мускулатурата. Микеланджело и Леонардо сигурно са изследвали строежа на тялото върху мъртвите… — Тя усети как коремните му мускули се изпънаха при движението на ръката й. — Ах, какво усещане… можеш ли да го повториш?

Той се засмя сдържано и погледът й се стрелна към него. Огледалото беше изчезнало, лицето му отново излъчваше хлапашко самочувствие.

— Мога да те уверя, че и за мен е крайно интересно усещане. Бих искал даже да допълня, че с твоя помощ съм в състояние да постигна всичко. Ако сега преместиш ръката си малко по-надолу…

Той беше отново готов. Тя усети горещ прилив, макар да се опитваше да оцени явлението трезво и обективно. Нима беше възможно след толкова кратко време? Ръката й го обгърна и тя усети, как той потрепна от допира й.

— Чудна реакция, не намираш ли? — Тя упражни лек натиск и го чу как изстена. — Ще ми разрешиш ли да те нарисувам гол?

— Едва ли. Не бих искал да видя атрибутите на мъжествеността си в някоя галерия. — Той я притегли и легна отгоре й. — Но съм очарован от това, че мога да ти ги демонстрирам.

— Толкова си мълчалива! За какво мислиш? — Жан Марк си играеше с една къдрица върху слепоочието на Жулиет. Когато я пускаше, тя се връщаше като пружина в първоначалното си положение. Тази къдрица е толкова своенравна и вярна само на себе си! Като Жулиет, помисли си той развеселено. — В случай, че си блъскаш главата как би могла да ме придумаш да ти позирам гол-голеничък, значи си губиш времето на вятъра. Няма да го направя при никакви условия!

Жулиет поклати отрицателно глава, а къдриците й се разпиляха нежно по голото му рамо.

— Мислех си само за рисуването. — Тя отново млъкна, преди да се осмели да го попита: — Жан Марк, имаш ли деца?

— Не. — Той я изгледа смешно.

— Откъде си толкава сигурен? — Тя отново се облегна на лакът. — Лесно мога да си представя големия брой любовници, които си имал.

— Съвсем сигурен съм.

— Как така?

— Погрижил съм се да нямам незаконни деца. Детето придава на жената голяма власт над мъжа.

Тя кимна сериозно.

— И на мен ми се струва, че ти никога не би го допуснал. Това би попречило на глупавата ти игра. Но как можеш да бъдеш толкова сигурен в себе си?

Той въздъхна дълбоко.

— За предпазване използвам едно приготвено от овчи черва приспособление.

— Това пък какво е? Звучи твърде отблъскващо!

— Да, ама не е… защо задаваш тези въпроси?

— Защото ми хрумна, че бих могла да зачена дете от теб. Жените не се отдават на тези радости току-така, без риск да забременеят, нали?

Обзе го страстно желание да я обладае наново, едно чувство, което заради бурността си и ненадейността си го обърка и стъписа. Той погали нежно Жулиет по рамото.

— Винаги съществува такава възможност.

— Защо не използува… това приспособление с мен?

— Защото не бях се подготвил. Нали ти казах, че не биваше да идваш с мен на кораба!

— Но ти също така каза, че не си бил изненадан. Защо не ме пази… и не пази себе си?

Тя имаше право. Защо го беше допуснал? Лекомислието не му беше присъщо и все пак тази мисъл въобще не му беше минала през главата. Той я погали бавно и тя отново усети чувството, че му принадлежи.

— Вероятно съм стигнал до убеждението, че е време да имам дете. — Той допълни саркастично: — В края на краищата ти толкова охотно ми обърна внимание върху факта, че съм надхвърлил тридесетте и първата ми младост е отлетяла.

Тя го погледна изненадана.

— Ти искаш дете от мен?!

— Не съм казал такова нещо, но не е изключено. До този момент не съм мислил за това. Така или иначе имаш определени качества, на които се възхищавам.

Тя поклати отрицателно глава.

— На мен никак не ми харесва мисълта да имам дете. — Тя сбърчи замислено нос. — Странно е, че не помислих за тази възможност по-рано. Копнежът ми по теб трябва да е бил толкова силен, че съм пренебрегнала опасността.

— Ами да, в ситуации като тези разсъдъкът най-често напуска човека.

Той се плъзна малко по-надолу и сложи бузата си върху нея. Бавно триеше лице и опипваше гладкостта на кожата й. После вдигна глава и я погледна.

— Но и аз те желаех, както и ти.

— Едно извънбрачно дете наистина не би ме съсипало, както би съсипало Катрин, но не го желая. Жената може да има безчет любовници, ако те са дискретни. Детето би трябвало някак да се скрие. — Тя го погледна. — Бих обичала детето си. Но не мога да го крия някъде при чужди хора, сякаш се срамувам от него.

— Нима допускаш наистина, че бих могъл да оставя детето си и майка му на произвола на съдбата? — отвърна Жан Марк троснато. — Ще се погрижа за това да… но, по дяволите, за какво е този спор? Малко вероятно е при тези редки първи случаи веднага да заченеш дете.

Тя се облегна назад, а пръстите й продължаваха да галят косата му.

— Станалото — станало, за разкаяние вече е късно. Но щом пристигнем в Испания и напуснем кораба, не бива повече да го правим, Жан Марк. Беше великолепно, но не би било правилно да създаваме дете.

— Ама че врели-некипели! И при теб мога да използвам онова, както при другите жени.

— Обаче аз не бих могла да ти се доверя — каза тя на пресекулки. — Ти самият каза, че навярно би искал дете. Аз трябва да се предпазя от злото, което ти вероятно ми готвиш. Не, Жан Марк, на рисковете трябва да се сложи край!

— Ах, така ли! — Той самият беше удивен, че реагира толкова бурно на нейното отхвърляне. Но би трябвало да предположи, че ще се стигне дотам. През целия си живот тя не се беше осланяла на никого, освен на самата себе си. При все това не го напускаше особеното чувство, че детето, за което се беше отворила дума, е вече реалност и тя се опитва да се отскубне от него и да му отнеме нероденото. Ръката му се плъзна по тялото й и обхвана нейната женственост, а палецът му затърси най-чувствителното й място и го намери.

Тя напразно се мъчеше да си поеме дъх, обзета от превъзмогващата я тръпка на насладата.

В следващия миг той проникна в нея.

— В такъв случай ще трябва да използвам още по-добре оставащото ни време, ma petite.

Дюпре се облегна с доволна усмивка на стената на къщата, разположена срещу дома на маркиза дьо Клеман. Нейната casa34 съответстваше на ранга й, но в никакъв случай не можеше да се нарече величествена. И тъй като маркизата не беше скъперничка и не си стискаше парите, когато разполагаше със средства да се наслаждава на разточителните си привички, то от това можеше да се заключи, че все още не е продала „Вихрения танцьор“.

Малката къща беше разположена високо над Андора, на една от криволичещите улици, с изглед към града от едната страна и към осеяната със скали пропаст от другата. Тъмночервени бугенвилии35 се виеха по боядисаните с вар стени на дома, бръшлян покриваше високите зидове около къщата и двора. Домът беше напълно изолиран и усамотен, наблизо нямаше никакви съседи, които биха могли да попречат на начинанието му. Маркизата имаше на свое разположение само една слугиня и една готвачка. И двете щяха да си плюят на петите само след най-обикновена заплаха.

Затова пък съществуваха други трудности, които не можеха да се отстранят толкова просто. От пристигането си насам преди няколко дни беше разузнал, че маркизата, която иначе държеше на реномето си и се отнасяше с ледено презрение към простосмъртните си съседи, разтваряше добре оформените си бедра за Мигел де Гандория, полковник от испанската армия. Един офицер, още повече такъв, който я посещава почти всяка нощ, би могъл да се окаже неприятна пречка за плановете му. Местната policia36 гледаше с подозрително око на Дюпре заради националността му и заради положението му при френското правителство. Крайната предпазливост беше уместна и наложителна, за да не попадне след успешното изпълнение на мисията си в някоя испанска тъмница.

Разполагаше с достатъчно време, за да изкове план как би могъл да подмами испанския полковник да напусне Андора за няколко дни. Те му трябваха, за да изтръгне „Вихрения танцьор“ от Селест дьо Клеман. Тази коварна мръсница беше възбудила гнева на Марат, а указанията, които той беше дал на Дюпре, бяха недвусмислени и много привлекателни за него. Да, три дни с очарователната и пленителна маркиза и той щеше да й даде да разбере, че човек трябва да си носи последствията, когато реши да се гаври с Марат.

Когато се отдели от стената, той изтърси следите от прах по сивия си брокатен жакет, после хвана пътя към странноприемницата, където беше наел стая. Що за нецивилизовано и негостоприемно място е тази Андора, мислеше си той, изпълнен с отвращение. Навсякъде беше прашно, виното беше негодно за пиене, а улиците толкова стръмни, че той се спъваше непрекъснато в настлания камънак с високите токове на украсените си със сребърни катарами обувки.

(обратно)

Глава осемнадесета

Франсоа бавно отвори очи и най-напред осъзна присъствието на Катрин, която седеше на някакъв стол в другия край на салона. Тя се изправи и попита:

— Как се чувстваш?

Франсоа се понадигна от постланото с брокатени възглавници канапе, подпря се неуверено и предпазливо на лакът и се хвана за челото.

— Чувствам се така, сякаш са ме били с колове. — Той говореше с надебелял език. — Merde, черепът ми ще се пръсне!

— Навярно утре ще се почувстваш по-добре. — Тя се изправи. — Наредих да ти приготвят една стая… Хайде, ще ти помогна да се изкачиш по стълбите!

— Мисля, че вече ми оказа достатъчно помощ. — Франсоа се олюля на пода и направи усилие да се задържи изправен. — Виното е виновно за всичко. Не бях го очаквал! — Той я погледна. — И от теб не очаквах нищо лошо! Твърде ловко от страна на Жан Марк да си послужи с теб като с маша.

— Той не си е послужил с мен като с маша! Аз нищо не знаех за намеренията му! — Тя прехапа устни. — Ти беше гост в дома ми! Той нямаше право да постъпва така с теб!

Франсоа я изгледа изпитателно.

— Света Богородице, аз ти вярвам, че си нямала никаква представа.

— Естествено, че не съм имала. — След кратко колебание тя добави: — Това обаче не значи, че смятам постъпката на Жан Марк за съвършено несправедлива. Просто се е опитал да се отърве от теб. Така или иначе те бяха прикачили към него като съгледвач. Ти не трябва…

— Впрочем аз и не…

— Да?

— Не му се сърдя, че се опита да се избави от мен. На негово място бих сторил същото. Честно казано, по време на пътуването ни от Париж до тук непрекъснато очаквах подобен опит. — Той направи гримаса и разтърка слепоочията си. — Бих предпочел само да беше избрал някакъв метод без такова адско главоболие.

— Той ми каза, че се колебаел между удар по главата и виното — каза тя. — Все пак, ти не му се сърдиш, нали?

— Че защо да му се сърдя? Нали ти казах, аз бих постъпил по същия начин… — Той хвърли поглед към часовника върху камината. — Хм, преваля три часа сутринта. Което означава, че Андреас е вече в открито море.

Тя кимна.

— Той тръгна на път веднага, щом се убеди с очите си, че си изпаднал в дълбок и непробуден сън.

— А Жулиет?

— Намерих в стаята й съобщение, че тръгва с него. — Тя побърза да добави: — Положително не е знаела нищо за плана му да те упои.

— По всяка вероятност не. — Той се усмихна с усилие. — Но бих могъл да се обзаложа, че изборът му на начина и мястото на действие съвсем не я озлобява толкова, колкото теб.

— Навярно не. — Ненадейно усмивка озари лицето й. — Несъмнено обаче тя би настоявала за удара по главата. — Жулиет малко държи на грижливо подбраните методи. — Усмивката й помръкна. — Какво ще правиш сега?

— Какво ми остава? Жан Марк се наложи. Докато стигна до Испания, той отдавна ще е открил и скрил „Вихрения танцьор“. Ако му поискам обяснения, той ще ме обяви за умопобъркан и ще твърди пред всички, че се намира в Испания заради сделките си. Не разполагам с никакво доказателство, че истинската му цел е „Вихрения танцьор“. Но както виждам, ти не го оспорваш ни най-малко.

— Но и с нищо не го потвърждавам.

— И аз няма да те принуждавам да вършиш предателство. Лоялността е качество, което уважавам. — Той се изправи предпазливо и успя да се задържи, въпреки че се олюляваше върху нозете си, които явно не го слушаха. — А сега ще се оставя да ме отведеш в спалнята. Толкова съм зашеметен, че мисля единствено за сън.

— Нека ти помогна! — Катрин грабна сребърния свещник от масата и изтича към него. Като му го подаде тя сложи ръката му на рамото си и го улови през кръста. — Опирай се на мен! Аз съм достатъчно силна.

Първоначално той се учуди, а после я погледна развеселен.

— Да, виждам.

Катрин му помогна да стигне до вратата.

— Тогава какво ще правиш, след като се отказваш от преследването?

— Ще се върна обратно в Париж.

— Ти въобще не се държиш за мен. Глупаво е от твоя страна, тъй като сам няма да можеш да преодолееш многото стъпала до стаята.

— Моля за прошка! — Той премести малко тежестта на тялото си, когато започнаха да се изкачват по стълбите. — Не съм свикнал да се държа за някого.

— Личи си. Навярно винаги си нащрек, винаги бдителен!

— Да. — Той направи две крачки. — Ти ухаеш на люляк.

— Това е един нов парфюм на мосю Опостен. Мишел твърди, че в него имало повече канела.

— Така ли? Канелата въобще не ми направи впечатление.

Те бяха стигнали най-горното стъпало и Катрин го поведе по коридора.

— Много ли ще се разгневи сега Дантон?

— Няма да е нито много сърдит, нито много възхитен. Все пак ще предпочете Жан Марк да получи „Вихрения танцьор“, отколкото да попадне в ръцете на Марат. Така поне нищо няма да се промени в равновесието на силите.

Спряха пред втората врата и Катрин посегна към порцелановата топка на дръжката.

— Хубаво ще е да спиш през целия ден, а ако и после не си по-добре, ще наредя да извикат лекаря от Грас.

— Ясно е като бял ден, че не съм болен. Само дето в главата ми бучи, това е всичко.

— Тъй като това премеждие те сполетя във Вазаро, не мога да допусна да излезеш от дома ми, преди да си се възстановил напълно. — Тя отвори вратата и отстъпи крачка встрани. — Ще ти трябва ли светлина?

— Не. — Той й подаде свещника. — Върви да спиш! Изглеждаш като пребита.

— Няма да си лягам. Скоро ще развидели и берачите ще се изсипят като рояк пчели по нивите.

Той смръщи чело.

— Изглеждаш като пребита и трябва да си починеш!

— Днес няма да работя на полето. Предпочитам да обиколя градините и да наблюдавам берачите — Тя поклати изтощено глава. — Има толкава много работа, а аз все още не познавам всички тънкости.

— Нима това не е задължение на Филип? Все пак и той трябва да върши нещо.

— Отпратих го… той искаше да навести семейството си.

— Наистина ли? — Той я изгледа от главата до петите. Погледът му сякаш я пронизваше. — Хм, ще ми се да науча защо си го направила.

— Защото така исках. — Тя се обърна, но веднага отново се извърна към него. — Сигурен ли си, че не ти трябва помощ?

Устните му се разтегнаха в едва забележима усмивка.

— Сигурен съм. Ти изпълни дълга си като господарка на Вазаро.

Тя стисна по-здраво свещника. Зелените очи на Франсоа проблясваха на мъждукащата светлина и тя отново усети странното напрежение, което вече беше изпитала преди.

— Извикай ме, ако имаш нужда от мен! Ще остави вратата си открехната.

— Ще си помисля. — Той пристъпи прага на стаяла. — Ако в сегашното ми състояние нещо би могло да попречи на съня ми, то това е мисълта, че мога да те повикам.

Тя го погледна учудено.

— Но сънят ще се отрази добре на главоболието ти.

— Е, хайде, така да бъде… днес езикът ми е толкова оплетен, колкото и мислите ми. Ще поговорим отново, когато се събудя. Bonne nuit37!

— Bonne nuit! — По лицето на Катрин все още се четеше почуда, когато тръгна към собствената си стая. Франсоа Ечеле съвсем не беше лесен за разбиране, а днес й беше задал куп гатанки, върху които обаче поради умората си не желаеше да си блъска главата.

Тя пристъпи прага на стаята си и постави свещника върху масата до вратата, после се приближи до отворения прозорец. Зората вече се вдигаше, нямаше никакъв смисъл да си ляга. Скоро щеше да свали копринената си рокля, да облече износените си дрехи от груба вълна и да тръгне към градините. Отпусна се на канапето до прозореца и се облегна на стената.

Пътешествия! Жулиет и Жан Марк се намираха там някъде навън в мрака и плаваха към Испания. Филип по пътя за Марсилия положително беше спрял някъде да пренощува. Утре Франсоа щеше да се върне обратно в Париж. Не завиждаше никому заради тези пътешествия. Не искаше нищо повече от това, да остане във Вазаро, където й беше мястото, да обработва градините и да наблюдава вечната борба на сътворение и смърт, в която я беше посветил Мишел.

Погледът й се премести към писалището, върху което лежеше даденият й от Жулиет дневник. Знаеше, че Жулиет й беше посочила път за освобождение, но това беше метод, към който все още не желаеше да прибягва. Вазаро беше излекувал зеещата рана, но покритата с белези тъкан беше все още твърде чувствителна. При все това… беше обещала на Жулиет да води дневник и не желаеше да пристъпва дадената дума.

Катрин се изправи и се насочи към писалището. Преди да тръгне за градините, й оставаха още един или два часа. Отпусна се на стола и отвори дневника. Първите страници щеше да пропусне и щеше да започне с деня на пристигането си във Вазаро, с мига, в който животът й действително беше започнал.

Тя спря неочаквано, вперила поглед в страницата и си спомни как Филип й се беше усмихнал тогава. Той й се беше сторил красив като цветята, но това се беше оказало измамно. Неговата красота беше повърхностна. Как може да се осланя на способността си да дава оценки, след като се беше оставила толкова години Филип да я заблуждава?

Днес държанието на Франсоа я беше объркало. Според нея трябваше да бъде далеч по-разгневен след онова, което му се беше струпало на главата. И защо беше решил да се връща с празни ръце в Париж? Та той кипеше от сила и енергичност, което правеше още по-неразбираемо намерението му да се откаже толкова лесно.

Като клатеше в недоумение глава, Катрин потопи перото в мастилницата. Защо си блъскаше главата за мотивите, движещи постъпките на Ечеле? Би трябвало да се радва, че не преследва Жан Марк, и всъщност да е облекчена, че той ще напусне Вазаро и ще се върне обратно в Париж. Нямаше време да анализира непонятното му поведение.

Цветята бяха по-лесни за разбиране от хората!

Франсоа се качи на коня си и се понесе в галоп към златистите поля от жълтуги, в чийто край разпозна фигурата на Катрин близо до каруцата с набраните цветя.

Боже милостиви, скоро щеше да стане обед, а тя не беше намерила време да се наспи от вчерашната сутрин насам. Когато се доближи, тя се обърна и той можа да види бръчките от умора около устата й, тъмните кръгове под очите й. По сиво-синята вълнена рокля се забелязваха тъмни петна от попила и засъхнала пот. Несъответствието между тази жена и облечената в коприна господарка на Вазаро не се побираше в ума му. Все пак и на двете беше присъща сила и достойнство, и една хубост, която му подейства така, че усети чисто физическа наслада. Наслада и разочарование, което го подтикна да обуздае жребеца си и да промърмори дрезгаво.

— Върви си в къщи и си почини!

— Какво каза?

— Казах, че трябва да си починеш. Ти си на края на силите си, независимо дали го признаваш, или не. — Той хвърли поглед към берачите на жълтуга. — Аз ще остана тук и ще направя каквото е необходимо. Има ли въобще някаква работа? Изглежда, че всичко си върви и така.

— Тези хора са добри берачи. Те си знаят задълженията. Филип твърдеше, че всъщност било необходимо само да се знае, че някой ги надзирава… — Тя спря да говори и поклати глава. — Не мога да допусна да ми помагаш! Това е мое задължение.

В погледа му прозираше усмивка.

— Та аз не искам да ти отнемам работата. Само се старая да съм полезен, докато гостувам във Вазаро. Наистина се боя, че още някое време ще ти бъда бреме. За съжаление днес не се чувствам толкова добре, колкото се надявах.

Погледът й пробягна по лицето му.

— Болен ли си?

Той поклати отрицателно глава.

— Не, обаче още не съм в състояние да мисля за една продължителна изнурителна езда до Париж. За няколко дни положението ми със сигурност ще се подобри.

— Разбира се, че ще останеш колкото трябва.

— В такъв случай позволи ми да поема надзора, а ти върви да си починеш! Кажи на мъжа, който кара каруцата, че ми прехвърляш за няколко дни задълженията си! — Той се усмихна подкупващо. — Бъди сигурна, че тази дейност ще ме предпази от изтезаващата ме скука. Без суетата и шетнята на големия град не се чувствам никак добре.

— Наистина ли?

— Наистина. С това ти давам възможност да обсъдиш с мосю Опостен кое е най-важното при ръководството на Вазаро. Все пак няма да искаш имението да понася загуби, докато усвоиш онова, което се очаква от теб.

— О, да, несъмнено. — Тя явно се колебаеше. — Сигурен ли си, че искаш да работиш?

Той кимна.

Тя направи няколко крачки към каруцата и после неочаквано спря като закована.

— Няма да кажеш никому, че сме женени, нали?

— Защо ми е да казвам? Връзката между нас сега повече не съществува, тъй като няма нужда от нея.

Тя му подари една сияеща усмивка и изтича при каруцаря на талигата.

Какво, по дяволите, правя тук, питаше се Франсоа. Не смяташе да продължава престоя си във Вазаро. Когато се метна на коня, имаше намерение да се сбогува и незабавно да потегли за Париж. Трябваше да върши други работи, вместо да се отдава на леност и безделие в тази райска градина.

— Нали вие сте мосю Ечеле?

Франсоа се обърна и видя малкото парцаливо момче, което му изглеждаше някак познато.

— Да.

Сините очи на малчугана бяха сериозни, сякаш го преценяваха. Ненадейно върху лицето му разцъфтя широка усмивка.

— Добър ден, моето име е Мишел. Искате ли днес да берете с мен цветя?

Андора

— Това сведение сигурно ли е? — поиска да узнае Дюпре.

Педро Фамиро кимна.

— След два дни полковникът тръгва за Сан Изидоро, за да инспектира укрепленията. За целта ще му трябват най-малко две седмици.

Две седмици бяха далеч повече от това, на което се беше надявал Дюпре.

— Това ли е, което искахте да знаете? — попита Фамиро.

Дюпре кимна и му подаде една златна монета.

— Ти си свърши добре работата. Обади ми се, когато полковникът напусне Андора и отново ще има нещо за джоба ти.

Ехидната усмивка на Фамиро издаваше похотливост.

— Не искате да ви пипнат с женичката на Гандория, нали? Напълно ви разбирам. Той е ревнив и в червата, а че умее да борави със сабята, за това си слагам ръката в огъня!

— Мъжът трябва да бъде предпазлив. — Дюпре отпи от виното си. — Насладата, което дарява тялото на жената, струва много, но не си струва заради него да ти забият нож в сърцето.

Фамиро се изправи.

— Вярно е. Вие ми се доверете… ще имам грижата за това, да отървете кожата, а мъжеството ви да си разиграе коня в маркизата.

Дюпре се усмихна покровителствено.

— Да, аз ви се доверявам, приятелю мой!

Той проследи с поглед испанеца, който напусна кафенето и се повлече по улицата, Фамиро трябваше да умре, но за това имаше време. На тази подробност щеше да се посвети малко преди сбогуването си с Андора. Преди да изпълни мисията си, не биваше да пада и сянка от съмнение върху него.

Той насочи погледа си към къщата високо горе на възвишението. През изминалите седмици му беше станало навик да разглежда от прозореца на кафенето прелестната casa на маркизата. Наслаждаваше се на представата как тя си живее живота, без дори да подозира колко малко сигурност й предлагаха стените на нейната casa.

Още два дни! От три седмици беше отседнал в това безутешно, забравено от Бога място и трябваше сега най-сетне да бъде възнаграден за търпението си. С отстраняването на готвачката щеше да изчака до заминаването на Гандория. Една кражба или убийство на улица, отдалечена от casa, не би възбудило никакво подозрение към него.

Възбудата му подейства така, че погледът, с който оглеждаше къщата, можеше да се нарече почти нежен. Още два дни.

Вазаро

Заваля дъжд. Леки изпарения помилваха тревата по хълмовете и украсиха с бисери цветята по градините. Берачите потеглиха към селото, за да изчакат спирането на дъжда.

Катрин, която се връщаше бавно с Франсоа към господарската къща, му хвърли поглед с тъжен присмех.

— Глупаво е да се радвам, че днес не можем да берем цветя, но от всичко тук във Вазаро аз най-много обичам дъжда!

— Виждам, че ти доставя удоволствие.

Дъждът поръси кожата и с дребни капчици, така както беше украсил и цветята, а очите й проблясваха меко.

— Ти си баск, доколкото си спомням… има ли там в планините дъждове като тези?

— Там дъждът не е толкова мек и кротък. Там се изливат същински пороища, след които потоците излизат от коритата си и помитат всичко по пътя си.

— Ти обичаш ли родината си?

— Да… нейната хубост и първичност… планините.

— Вазаро не ти ли харесва повече?

Той се усмихна лукаво. Беше открил, че Катрин изпитва ревнива любов към Вазаро. Всички трябваше да обичат Вазаро като нея.

— Да, Вазаро ми харесва много повече — увери я той съвсем сериозно.

Тя кимна удовлетворено.

— Всеки би предпочел Вазаро пред някоя сурова и отблъскваща планинска страна. — След малка пауза го попита: — Защо никога не говориш за себе си?

— Не искам да те отегчавам. Аз не съм толкова интересен.

Тя не го погледна.

— Аз… те намирам за интересен.

Сърцето му подскочи. С това не иска да каже нищо особено, опита се да се овладее той.

— Много си любезна!

Кос поглед, съпроводен с подигравателна усмивка, го улучи като стрела.

— Не съм любезна, а по-скоро любопитна.

— И какво искаш да знаеш?

— Защо си напуснал родината си, след като си обичал планините и си отишъл в Париж?

— Революцията беше онова, което ме привлече.

Усмивката й угасна.

— Ах, винаги забравям за революцията!

— Аз самият съм склонен да я забравя. Вазаро прилича на реката Лета, която дарява забрава.

— През последната седмица ти ми оказа голяма помощ — каза тя със заекване. — Но положително едва изтрайваш да се върнеш в Париж… сега, когато си се възстановил напълно.

Да, действително, той би трябвало да побърза! Добре разбираше, че престоят му тук продължи прекалено дълго. С всеки изминат ден веригите се затягаха все по-здраво и скоро щеше да бъде невъзможно да ги разчупи.

Катрин се обърна към него и го погледна — чиста, лъчезарна, със сияещи очи, в които се четеше един въпрос.

Той отмести погледа си.

— Мога да остана и следващата седмица — рече той рязко и сякаш на себе си. — Ако ми разрешиш, разбира се.

Ослепителна усмивка озари лицето й.

— Да, разрешавам ти!

Андора

Маркизата извика стъписана.

— Тихо! — Дюпре, който беше насочил дулото на пистолета си към гърлото й, трепна. — Оскърбяваш ушите ми! Спести си виковете за по-късно! Ставай, чака ни много работа!

Той постави свещника върху нощната масичка до леглото и я огледа преценяващо. Селест дьо Клеман беше сънена и разрошена — пленително създание, особено в този миг, когато се беше втренчила в него с ококорени от ужас теменуженосини очи. Раменете и връхчетата на гърдите й проблясваха като фина лионска коприна.

— Кой сте вие? — изрече маркизата с треперещ от уплаха глас. — Как се осмелявате да нахълтвате посред нощ в моя дом и да ме заплашвате?! Не знаете ли коя съм?

— Знам много добре коя сте. Губите ми времето, гражданко. Моля ви, станете!

— Маргьорит! — извика маркизата.

— Да не би това да е старицата, която прилича на оскубана черна гарга? — Дюпре поклати глава. — Тя за съжаление няма да може да дойде! Не обичам публика, когато работя. Това би отнело всякаква интимност. — Той отстъпи две крачки назад. — Ако не станете, ще бъда принуден да стрелям във вас! Няма да ви убия, но раната би била крайно болезнена!

В началото Селест дьо Клеман се поколеба, а после бавно спусна голите си крака на пода и се изправи.

— Какво значи всичко това?!

— Става дума за „Вихрения танцьор“. Вие не сдържахте вашето обещание и гражданинът Марат е разгневен! Много!

— Вие не можете да ми го отнемете!

— Напротив, мога. Къде е той?

— Няма да ви кажа къде е. Скоро ще ви набучат на шиш като печен петел! — В усмивката й личеше упование. — Тук се намираме в Испания, а аз се радвам на закрилата на най-висши кръгове.

— Един полковник не е особено влиятелен, а пък докато стои в Сан Изидоро, е малко подходящ за ваш закрилник.

Усмивката й стана неуверена.

— Вие сте добре осведомен. — Тя вдигна рамене. — Той скоро ще се върне!

— Но не и навреме. — Дюпре отстъпи настрана и й посочи с жест да мине напред. — Мисля, че се отправяме към трапезарията. Там открих една мебел, която би могла да се окаже полезна.

С мрачен поглед тя се обърна и тръгна пред него.

Дюпре я следваше по петите, а погледът му беше прикован към гордата права линия на гърба й. Сърцата и безстрашна жена е маркизата, помисли си той с удовлетворение. Такава жена представлява винаги голямо предизвикателство.

— Няма да ви кажа къде е фигурката — повтори тя през рамо. — Със същия успех можете веднага да се върнете при този canaille и да му признаете, че сте претърпели крах!

— Няма да претърпя крах. — Дюпре я следваше по коридора. — Вие ще ми кажете къде е. Дори горещо ще ме молите да ви позволя да ми кажете къде е „Вихрения танцьор“!

Недоверчивият й поглед срещна неговия.

— Вие се шегувате!

Той поклати отрицателно глава.

— О, не, аз никога не се шегувам!

Жената ридаеше.

Тя го молеше горещо да й позволи да му каже къде е скрила „Вихрения танцьор“.

Тя го молеше горещо да я избави от мрака.

Дюпре поднесе усмихнато чашата към устните си и се облакъти на стола, който беше изнесъл от трапезарията на верандата и където се беше разположил удобно. Тук можеше да се наслаждава на чистия въздух, на изгледа към града и да следи проникващите от трапезарията шумове.

— Моля те, не мога… — Тя хлипаше сърцераздирателно. — Merde, не мога да издържам повече!

Скоро щеше да се съгласи да му даде желаното сведение. Случаят постепенно започна да го отегчава. Нейната смелост не й беше вдъхнала очакваната съпротивителна сила. Тя беше толкова лесна за сломяване, колкото и всички останали. Всички свои победи, включително и тази, дължеше на майка си. Тя му беше преподавала тайната да подчинява човешката душа.

Камшикът беше груб, нагорещеното желязо подло, ала тъмнината…

Да, тъмнината се оказа истинска майсторка на покоряването.

Във фенерите от двете страни на портата от ковано желязо не горяха свещи. Зад сводестите прозорци на къщата не мъждукаше светлинка.

Когато спря коня си пред портата на прелестната малка къща, Жулиет бе обхваната от страх и лошо предчувствие. Скоро щяха да влязат вътре. Щеше да се срещне с майка си и да получи обратно съкровището, което Селест беше откраднала. Майка й щеше да вилнее и оскърбително да я ругае. Dieu, но защо още я притеснява това след всичките тези години?

Жан Марк й хвърли един поглед и слезе от седлото.

— Бихме могли да изчакаме в някоя странноприемница до утре сутринта…

— Не, по-добре да приключа въпроса сега — пресече го тя. — Бих искала да си свърша работата!

— Домът прави впечатление на занемарен. — Жан Марк свали Жулиет от кобилата й и привърза здраво двата коня към ствола на корковото дърво пред портата. Той се опита да отвори вратата… тя се разтвори до края! — Невероятно, вратата не е затворена!

Жулиет го последва в двора. Къщата изглеждаше действително занемарена, мина й през ума. Въпреки мрака и нищожната видимост, дворът изглеждаше в добър вид. Зелен водоскок по средата изтласкваше водата през малка каскада в дълбок басейн. Тя пристъпи към кладенеца и погледна нагоре към неосветените прозорци на къщата. Потопи ръката си в кофата с вода и загреба е шепа, после остави капките да текат между пръстите й.

— А ако вече я няма тук?

— Ще тръгнем по следите й. — Той запали фенера, който носеше със себе си. — Но за целта трябва да открием къде е отишла. Нека най-напред огледаме дали има прислуга в къщата… Всемогъщи Боже, какво е това?!

Жулиет се вторачи с неописуем ужас в басейна.

— Маргьорит! — Стори й се, че изкрещя името на някогашната си бавачка, но всъщност се чу само тихият й прегракнал глас. — Едва не я докоснах! Маргьорит…

Жан Марк пристъпи по-близо, така че светлината от фенера да пада върху водата.

Маргьорит Дюкло седеше в басейна до кладенеца. Тъмните й коси се олюляваха като морска трева по повърхността на водата точно до мястото, където Жулиет потопи ръката си в кофата. Изцъклените очи зееха в пустотата, тъмната й рокля, раздута от водата, обгръщаше вкочаненото й тяло.

— Едва не я докоснах — повтори Жулиет беззвучно.

Жан Марк дръпна Жулиет настрана.

— По-добре се върни на улицата и ме чакай там!

— Защо? — Като хвърли поглед към лицето му, тя сама си отговори на въпроса.

— Един водоскок е крайно необичайно място за естествена смърт. — Той понечи да тръгне към входната врата на къщата.

— Ще дойда с теб! — Жулиет хвърли поглед през рамо към полюшващите се във водата коси. Побиха я тръпки.

— Не! — Той вдигна фенера така, че светлината му да разсее мрака в двора. — Накъде водят покритите коридори от двете страни на къщата?

— Към верандата зад къщата, от която се открива гледка към планините и града. Дядо ми едно време се хранеше там.

Жан Марк хвана дръжката и входната врата се отвори широко.

— Ако не искаш да се върнеш на улицата, остани тук. Нямам никаква представа какво ми предстои.

Майка й! Той се боеше, да не би да намери мъртва майка й, досети се Жулиет.

На пръсти Жан Марк пристъпи прага на къщата и безшумно притвори вратата след себе си.

Жулиет гледаше втренчено към фонтана. Още не можеше да осъзнае случилото се. Не можеше да търпи Маргьорит, но сега изпитваше такова чувство, сякаш й бяха отнели късче от миналото.

— Ах, Божичко, какво щастие!

Жулиет се обърна светкавично.

Дюпре!

Не можеше да повярва на очите си. Също като при срещата им в манастира, той беше облечен с изтънчена елегантност. Стоеше в края на коридора. Трябва да е дошъл откъм задната страна на къщата. В едната си ръка държеше фенер, а в другата пистолет, чието дуло беше насочено към гърдите й.

Като се усмихваше, той пристъпи крачка напред.

— Животът наистина е непредсказуем. Вече си мислех, че развлеченията ми са към края си. Не желаете ли да ми обясните как така ви срещам тук?

Жулиет не отговори.

— Не, не, втори път вашето непокорство няма да мине, гражданко Справедливост!

— Маркизата е моя майка!

— Значи сте повярвали, че вашата любвеобилна майка би поделила съкровището си с вас? — Той поклати глава. — За съжаление тя промени решението си и предостави „Вихрения танцьор“ на мен! — Той кимна с глава в тъмнината към едно сандъче от дъбово дърво. — Да, тя дори горещо ме умоляваше да го взема от нея.

— Това е лъжа!

— Не, не е лъжа. Тя беше коленичила в краката ми, целуваше ми ръката и със сълзи на очи ме умоляваше да взема „Вихрения танцьор“. Тя ми предложи тялото си, тя ми предложи всякакви услуги, стига само да взема „Вихрения танцьор“. При това положение естествено не можех да й откажа. На жена не се отказва. — Той се усмихна при спомена за случилото се. — Оставих се да ме задоволява безчет пъти.

— Вие сте убили Маргьорит!

— Преди четири дни. Нямаше за какво да я използвам. — Той наклони глава. — Един въпрос… вие сама ли сте?

— Да.

— Хм, на никоя друга не бих повярвал, че е предприела без придружител такова дълго пътуване, но вие притежавате безстрашие, каквото рядко се среща сред жените. И майка ви се показа необикновено смела. Искате ли да я видите? Тя е в трапезарията.

— Нима имам друг избор?

— Не! — Той посочи с пистолета към къщата. — Оттук моля.

Тя го погледна, после се обърна и тръгна към обкованата с месинг входна врата. Отвори я. Ако успееше и по-нататък да залиса с ненужни приказки Дюпре, вероятно Жан Марк щеше да чуе гласовете и да бъде предупреден.

— Защо сте напъхали Маргьорит в басейна?

Дюпре я последва по петите в просторното преддверие.

— Ах, заради вонята! Беше ми ясно, че ще прекарам няколко дни тук. Какъв смисъл има да се оставя въздухът да се отрови и да направя неприятно пребиваването си? Трябва да знаете, че аз много мислих за вас, откакто нашите пътища се разделиха. Оцених доста високо обстоятелството, че имах щастието да се запозная с вас.

— Доколкото ми е известно, сте обявили възнаграждение за главата ми.

Дюпре се изкикоти и посочи с пистолета към големия салон, разположен от лявата страна на коридора.

— Умно дете! Да, мисълта, че никога няма да ви видя отново, ми беше непоносима и по тази причина предприех опит пак да ви върна в моя власт. Кажете ми, как се казваше малката, която успя да офейка с вас?

Жулиет не отговори.

— Вярност! Превъзходна добродетел! Но аз знам как да я намеря. Тя остави един медальон, в който се намира миниатюра с поразяваща прилика.

На Жулиет сякаш й се подкосиха краката.

— Верижката с медальона ли?

— Миниатюрата намерих наскоро. Като се върна, ще я използвам по най-добрия възможен начин!

Те пристъпиха прага на трапезарията и Жулиет се спря точно зад вратата. Това помещение не можеше да си го спомни. Бяха живели в къщата само няколко месеца и тогава тя се хранеше в разположената на горния етаж детска стая. Продълговатата маса от махагоново дърво се открояваше с дърворезбата си — орнаменти от цветя, изкусно направени, а двадесетте стола бяха тапицирани майсторски с червен брокат. Красив бюфет запълваше едната стена на стаята, а една ракла, също толкова изкусно украсена е дърворезба, се намираше до водещата към верандата двойна врата.

— Нима не е прелестно тук? — Дюпре я насочи към вратата за верандата. — А там прекарах много щастливи часове. — Той постави фенера на масата и отвори вратата. — Елате, нека се насладим на великолепната гледка към града! — Той я избута навън и тя застана до каменната балюстрада. Жулиет впи поглед в стръмно спускащия се скат, осеян със скали и урви, в чието подножие дълбоко долу искряха светлините на Андора.

— Къде е майка ми?

Той се усмихна.

— Не я ли чувате? Аз я чувам. Ами ослушайте се!

Тя чуваше само шумоленето на вятъра в пиниите, които ограждаха клона.

Не, шумоленето не идваше от дърветата, а от трапезарията.

Тя бавно обърна глава и погледна назад към двукрилата врата.

— Да — каза Дюпре съвсем тихо. — Тя ви очаква. — Той я сграбчи за ръката и я повлече обратно в трапезарията. — А сега си отпушете ушите…

Шумоленето се долови отново, по-силно и по-отблизо. То идваше от изкусно изписаната ракла, отляво на вратата за верандата.

Махагоновата ракла имаше размери около пет на четири стъпки и проблясваше с тъмното си великолепие на мъждукащата светлина на фенера.

Отново нещо изшумоля като есенна шума, която вятърът брули.

— Отворете раклата! — Погледът на Дюпре беше вперен в лицето й като омагьосан. — Тя чака!

Жулиет преглътна с усилие. С натежали като олово нозе тя се дотътри до раклата.

Отново дочу шумолене.

Дюпре сочеше с пистолета към раклата.

Тя бавно хвана капака и го повдигна нагоре.

И стъписана извика.

Капакът се захлопна.

— Какво по дя… — Гърленият вик на Дюпре я изтръгна от ужасното вцепенение. Обърна се и видя Жан Марк. Той беше сграбчил Дюпре за врата и се опитваше да изтегли негодника на верандата.

Очите на Дюпре, който отчаяно се бореше за глътка въздух, бяха изскочили от орбитите си. Той се опита да насочи пистолета си, ала Жан Марк успя да хване ръката му и изтръгна оръжието, докато го теглеше към каменната балюстрада.

Дюпре извърна глава, а в очите му проблеснаха мълнии на гняв и омраза.

— Виждал съм ви в Конвента. Вие сте Андреас. Добре си спомням. Аз няма да забравя…

— Колкото до това, можеш да си спомняш за мен в преизподнята! — Жан Марк притисна дулото на пистолета в хълбока на Дюпре и натисна спусъка.

Дюпре зави като вълк.

Жулиет я полазиха тръпки по гърба. Никога не беше чувала вик като този, пронизителен, яростен, животински.

Жан Марк вдигна лекото тяло на Дюпре върху балюстрадата и го пусна да падне по стръмния, каменист скат.

Жулиет пристъпи и надзърна надолу. Дюпре лежеше неподвижен и ням на тридесет стъпки дълбочина.

— Мъртъв ли е? — попита тя със заекване.

— Ако сега не е, скоро ще бъде! Кръвта му шуртеше като на заклан шопар, отгоре на всичко падането е достатъчно, за да убие човек.

— Той въобще не е човек, той е чудовище! — Тя затвори очи. — Знаех го още в манастира…

— В манастира ли?

— Това беше Дюпре!

Жан Марк кимна. Той стоеше с гръб към нея.

— Стори ми се познат. Марат трябва да го е пратил тук.

Тя кимна и отвори очи.

— В раклата лежи майка ми.

— Тъкмо от това се боях. Бях на верандата, когато ви чух да влизате в салона. — Жан Марк я прегърна и здраво я притисна. — Когато те държеше на мушка, не се осмелявах да се нахвърля върху него. Трябваше да изчакам, докато вниманието му се отклони.

Ръцете на Жулиет, които висяха отпуснати, ненадейно прегърнаха Жан Марк. Тя се вкопчи в него.

— Той искаше да я видя!

Жан Марк я погали нежно по гърба.

— Шшт!

— Тя беше винаги толкова красива. Сега вече не е… — Жулиет не беше в състояние да овладее треперенето си. — Тя лежи там, вътре в раклата, гола, а по нея пълзят змии и насекоми. Те са в косите й, в устата й…

— Боже всемогъщи! — Жан Марк я притисна до себе си, после предпазливо и внимателно се освободи. — Ще те оставя за малко сама.

Жулиет отвори очи.

— Къде отиваш?

— При майка ти. — С тези думи той се обърна и влезе в къщата.

Ръцете на Жулиет сграбчиха конвулсивно грапавия камък на перилата, когато чу как капакът на раклата се вдигна. Тя долови сподавеното проклятие на Жан Марк, после някакви шумове.

Десетина минути по-късно Жан Марк отново излезе на верандата.

— Ела с мен! — настоя той.

В началото тя го гледаше като зашеметена, а после се остави да я води, през къщата към горния етаж.

— Къде отиваме?

Той отвори някаква врата на горния край на стълбището.

— Трябва да видиш майка си!

— Не! — Тя се помъчи да се отскубне. — Никога вече! Не мога…

— Погледни я! — Той я повлече след себе си и я прегърна. — По дяволите, не бива да я запомниш за цял живот така, както си я видяла преди малко! И бездруго влачиш със себе си достатъчно страховити спомени.

Майка й лежеше на леглото, покрита е бяла копринена завивка. Очите и устата й бяха затворени, лицето й изглеждаше спокойно, въпреки разкривените си черти. През последните дни трябва да е желала смъртта си, помисли си Жулиет потиснато.

— Как е умряла? Змиите да са виновни?

— Змиите бяха безобидни. Той я е заклал!

— Ох… — Трябваше да предприеме нещо, но нищо не й хрумваше. — Погребението… трябва да отида при свещеника и да наредя той да…

— Не! — Жан Марк поклати отрицателно глава. — Не бива да ни заварват тук. Само фактът, че сме французи, е достатъчен, за да ни хвърлят в тъмница под най-несъстоятелен предлог. Нека оставим съобщение и пари в църквата. Свещеникът знае какво трябва да направи.

Жулиет хвърли последен поглед към майка си.

— Както кажеш. Може ли сега да си вървим?

Марк се подвоуми.

— Дай ми още малко време, за да потърся статуетката.

— Тя е в едно сандъче на двора — каза Жулиет. — Той беше решил да си тръгва, когато пристигнахме. Мисля, че току-що беше… — Наложи й се да спре, за да възвърне властта над гласа си, който трепереше. — Хайде да тръгваме, моля те!

Жан Марк я хвана за ръка и я поведе. Излязоха под открито небе.

— Отивай към конете! — каза той. — Трябва най-напред да се убедя с очите си, че статуетката се намира в сандъчето. После ще те настигна.

Тя кимна и пресече двора, като старателно избягваше да гледа към водоскока. Жан Марк я последва почти веднага и закрепи калъфа с „Вихрения танцьор“ на седлото си.

В погледа му се четеше загриженост, когато качи Жулиет на кобилата й.

— Дюпре вече е мъртъв — опита се да я успокои той.

Жулиет я побиха ледени тръпки.

— Нима такова зло може да умре?

— Не мисли за него! — Жан Марк удари коня й по задницата и пришпори и своя жребец. — Сега въобще не мисли за нищо!

Половината нощ те яздиха в посока към крайбрежието.

— Нека отдъхнем тук до развиделяване! — Жан Марк я свали от седлото. — По дяволите, колко си студена! — Той я загърна по-плътно с едно одеяло. — Седни, докато събера дърва за огъня!

— На мен не ми е студено. — Жулиет се сгуши, увита като пашкул в одеялото. Не усещаше студения пронизващ вятър. Той не беше нищо в сравнение със студа в душата й.

Земята беше камениста и гола, нощта — беззвездна и кучешки студена. Вятърът фучеше над проходите на назъбените синьо-черни планини на север.

Дюпре така неистово зави, когато Жан Марк го застреля.

— Жулиет, ела тук!

Тя хвърли поглед нагоре. Пред нея стоеше Жан Марк. Той разтвори наметалото си, а вятърът го подхвана и го превърна в разперени ястребови криле.

Черно кадифе!

Така изглеждаше, когато го видях за първи път, помисли си тя зашеметена. После той коленичи до нея, взе я в прегръдките си и я обгърна с умопомрачителните си криле.

Ледът, който я беше сковал, се пропука и стопи.

— Огънят…

— Огъня ще го наклада, след като заспиш. Струва ми се, че сега се нуждаеш от сън.

Тя притисна лицето си към рамото му.

— Тя не ме обичаше. Винаги й пречех. Когато бях още съвсем малка, всяка вечер преди заспиване си казвах като молитва: „Утре ще ме обича! Утре…“ — Тя поклати глава. — Единствената причина, поради която ме е родила на белия свят… надявала се е да дари на баща ми син.

Жан Марк я притегли по-плътно към себе се.

— Мислех, че не значи вече нищо за мен. — Тя замълча и се замисли. — Но трябва да е значела нещо, иначе нямаше сега да съм толкова… да се чувствам като опустошена! Тя беше толкова красива, че всеки искаше да я докосне. Кралицата й целуваше ръката и я наричаше пленителна. Аз постоянно се вглеждах в нея и се питах…

— Какво си се питала?

— Как така никой не може да прозре, че вътре е празна, куха. — Тя смръщи чело. — Но вероятно за другите не беше куха. Аз никога не съм била това, което се разбира под привлекателно дете…

— Ти си била нейното дете. — Жан Марк я люлееше в прегръдките си. — Това би трябвало да е достатъчно.

— Винаги съм се чувствала уверена в себе си. Мислех си, че не ми трябва нищо, освен моята живопис. Мислех си също така, че бих могла да изхвърля всички от сърцето си и да заживея в собствения си свят. Вече не съм уверена в това.

— Утре ще намериш отново пътя към себе си.

— Вярваш ли? Чувствам се особено. Сега нямам никого, освен Катрин, а тя ми се изплъзва.

— Бабини деветини! Тя все още те обича.

— Тя е намерила нещо… — Жулиет затвори очи.

Жан Марк притисна бузата й към рамото си.

— Не биваше да те вземам със себе си в Андора. Дюпре можеше да те убие!

— Ти не би могъл да ме спреш. Тя беше моя майка и аз не можех да допусна да ограбва кралицата. Във Версай кралицата беше единственият човек, който ми правеше добрини. Тя беше всичко, което имах през онези години. Аз… аз мисля, че я обичам. — Тя се засмя неуверено и колебливо. — Никога преди не съм си признавала, че някой значи нещо за мен. Изпитвах такъв голям страх от това!

— Страх ли?

— Любовта боли… — Защо ли воят на вятъра не отслабваше. Той свистеше, от което тя се чувстваше изстъргана до дъното на душата си. — Не желая да обичам! Не е ли непосилно да се стремиш да обичаш някого, когото в действителност не обичаш? Ако беше така, животът би бил справедлив и праведен, а той не е! Но за всичко съм си виновна само аз. Още като малко момиче знаех, че не трябва да се обичат пеперуди.

— Понякога човек не може да стори нищо, ако обича не когото трябва.

Тя едва го чу.

— А пък ти беше казал, че една пеперуда не трябва да властва над най-голямата страна в Европа. Сега тя вече не управлява… — Отново по бузите й потекоха сълзи, които тя нетърпеливо изсуши в ризата му. — Не знам защо плача. Струва ми се, че в помислите си съм разменила местата на майка ми и на кралицата. Да се плаче е глупаво. Нямам никаква причина. Не би трябвало да очаквам кралицата да ме обича или майка ми да ме харесва. Разбираш ли колко съм глупава!

Жан Марк не отвърна нищо. Той я държеше здраво и галеше нежно къдриците й, докато тя най-сетне заспа.

Дюпре дочу как нещо пробягна между камънаците и в паника се заопитва да се вдигне на крака. Хлебарките! Те щяха да го довършат!

Той се обърна с мъка върху скалата и извика, обзет от смъртна уплаха.

Едно ребро стърчеше от тялото му, блестящо и бяло като сняг на светлината на луната.

Кръвта шуртеше от раната на хълбока му. Береше душа.

Отново долови пробягване.

Не, той не трябва да умре! Ако остане неподвижен, щяха да го връхлетят. Щяха да нахълтат в устата му, в косата му…

Той нави на топка долния край на ризата си и го пъхна в раната.

Отново пронизваща като с нож болка.

Отвори уста и нададе жаловит стон.

Болка сгърчи лицето му. В челюстта му трябва да е строшено нещо.

Взе да пълзи на лакти към дърветата, по-далеч от насекомите.

Кракът му беше счупен. Той го влачеше по камънаците, а болката го хвърляше почти в несвяст.

Не можеше да я уталожи с нищо.

Стигна до дърветата и остана да лежи, скимтящ като пес от гняв и болка. Защо майка му го нареди така, когато в отплата той искаше да й достави само радост?

Не, този път вината не беше на майка му! Това бяха другите.

Отново чу пробягване. Наистина ли бяха тук или неговата фантазия му играеше лоша шега? Нямаше значение. Не биваше да поема риска. Завлачи се нагоре по ската. Светлина! Трябваше да върви към светлината. Там, където беше светлината, нямаше да посмеят да го преследват.

Не можеше да умре тук, в мрака!

Познаваше твърде добре тварите на нощта.

Останеше ли да лежи неподвижен, щяха да го намерят и да го довършат!

(обратно)

Глава деветнадесета

— Мислех, че ще се върнем обратно в Кан, Жан Марк. — Жулиет се подпря на перилото на борда, когато видя отсреща високите кръгли кули на великолепния замък. Той се открояваше като бисер сред острова, който се простираше пред носа на „Bonne Chance“. — Казах на Катрин, че ще се отбием във Вазаро, преди да се върнем в Париж. Какво ще правим тук на Ил дьо Лион?

Жан Марк се обърна, за да следи как моряците спускат лодката във водата.

— Трябва да опаковам и да взема със себе си всички неща. Мебелите, дневниците, картините на баща ми.

— Защо?

— Защото не бих искал да попаднат в ръцете на вандали, ако ми отнемат замъка.

Тя го погледна изпитателно.

— Сигурен ли си, че ще се стигне до там?

Той кимна.

— Ще се стигне. Страната е обхваната от безумие, което се засилва с всеки изминат ден.

— Защо в такъв случай продължаваш да стоиш тук?

— Това е моята родина. Аз все още се надявам… — Той поклати глава. — Ала няма да си затворя очите само защото бих искал да остана във Франция. Родът и семейството трябва да оцелеят, ако ще и всичко останало да загине.

Тя се опита да запомни изражението на лицето му.

— Родът и семейството. Затова ли искаш дете от мен? Трябва ти дете, за да се осигури продължението на рода.

— Може би.

— Но това е безсмислено! Детето няма да носи името Андреас!

Погледът на Жан Марк се впи в нея.

— Вярно! Значи би трябвало някои неща да се променят.

— Освен това и двамата знаем, че не очаквам дете.

— Да. Но човек никога не знае какво ще му донесе идният ден. — Той погледна отново към замъка. — Искаш ли да слезеш на сушата с мен? Замъкът е необитаем след смъртта на баща ми. Там няма прислуга, която да се погрижи за твоите удобства и уют.

Ненадейната смяна на темата я изненада.

— Колко време ще стоим тук на котва?

— Няколко часа. Ще ми се да наглеждам товаренето, за да съм сигурен, че в замъка няма да остане нищо ценно.

— Да — каза тя бавно. — Ще да сляза на сушата.

По пътя към замъка те пресякоха градината с розите, сред които беше отраснал Жан Марк и която представляваше вече само непроходим гъсталак.

— Защо си заключил замъка след смъртта на баща си? — попита озадачено Жулиет.

— Идвах тук твърде рядко. Беше ми по-удобно да си купя къща в Марсилия и оттам да ръководя сделките си.

— Ала тук е приказно красиво! — Погледът й се зарея над безбройните алеи и мраморни фонтани в градината, която се простираше чак до проблясващата в синьо-зеленикава вода на Лионския залив. — На времето тази градина трябва да е била великолепна!

Той кимна.

— Беше една от най-красивите в цяла Франция. По-стара е дори от замъка. Била е засадена от Санчия Андреас през 1511 година, когато островът станал притежание на нашето семейство. Замъкът е бил построен по-късно. — Той се изкачи по каменната стълба и пъхна в ключалката дълъг месингов ключ. После извика през рамо на капитан дьо Ло: — Най-напред нефритения салон, Симон. Намира се отдясно. Хората да опаковат всичко най-старателно.

— И обзавеждането ли трябва да вземем? — попита Симон.

— Да се опакова всичко! Всичко, което може да се пренася.

— А, значи затова не биваше да вземам никакъв товар на връщане в Ла Ескаля. Мебелите ще запълнят всички трюмове. — Симон се обърна и даде съответните наставления на моряците, които си пробиваха път през трънясалата градина.

Жулиет последва Жан Марк във вътрешността на замъка и се огледа любопитно в просторното) преддверие.

Прах покриваше прекрасните мебели. Като фина мрежа паяжините висяха по свещите на полилея с форма на корона и покриваха венецианското огледало с було. Прашинките танцуваха в светлината, нахлуваща през цветните стъкла на високите прозорци. Алени и сини петна трептяха по паркета от тиково дърво и по ценните стари килими.

Жан Марк отвори масивна врата от резбован дъб.

— Това тук беше работният кабинет на баща ми. Ще ми се да опаковам сам дневниците, които той пазеше като очите си.

Жулиет го последва и затвори вратата. И тук всичко тънеше в прах и паяжини, но тапицираните мебели бяха предпазени с бели ленени калъфи.

Жан Марк се спря неочаквано и погледна картината над камината.

Тя представляваше портрет на жена в синя рокля с пищни широки поли. Класическите й черти бяха безупречни, тялото й тънко и съблазнително. Дълги тъмни мигли подчертаваха дълбоката синева на очите й. Дългите й руси коси бяха сресани в модна фризура от времето, когато Жулиет беше отведена от майка си във Версай.

— В действителност едва ли е била толкова хубава — констатира Жулиет. — Живописецът я е разкрасил. И моята учителка, мадам Виже льо Брюн, ласкаеше всичките си клиенти. Тя ли е рисувала портрета?

— Не.

— Коя е тази жена?

— Шарлот. — Един от любовниците й, някой си Пиер Кевуа, я нарисува.

— Никак не е за учудване, че я е разхубавил.

— Не, не става дума за ласкателство. Тя беше по-хубава, отколкото на платното.

— Наистина ли? — Жулиет се приближи и се спря пред картината. — В такъв случай е била по-хубава и от майка ми. А твоят баща, значи, не е знаел, че този художник е неин любовник?

— Напротив, знаеше го, знаеше и за останалите. Тя не си правеше много труд да държи в тайна от него похожденията си. — Най-сетне Жан Марк откъсна поглед от картината и тръгна към писалището. — Дневниците бяха в това чекмедже…

— Защо е окачил картината тъкмо тук?

— Той я обичаше. Винаги й разправяше, че била най-хубавото му притежание, чийто образ желаел винаги да има пред себе си. Майка ми умря, когато бях на пет години, а две години по-късно баща ми срещна Шарлот д’Абуа. Той я помоли да се омъжи за него, ала тя не беше като останалите жени. Предпочиташе свободния живот на куртизанка пред брачните окови. — На устните му трепна усмивка. — Покрай другото обаче тя се наслаждаваше и на силата и властта на парите, затова се съгласи да стане негова любовница. — В думите на Жан Марк се усещаше потисната възбуда. Той извади от най-горното чекмедже четири дебели тома. — Обстоятелството, че спеше с Кевуа, не го притесняваше.

— Доста странно — каза Жулиет. — Трябва да е бил съвсем различен от теб. Струва ми се, че ти бил всичко друго, но не и равнодушен, ако жената, която обичаш с цялото си сърце, ти слага рога.

— Колко проницателно — каза той апатично, тръгна към рафтовете с книги и извади два тома, които отнесе до писалището. — Тъй като при нас това по всяка вероятност няма да се случи, излишно е да го обсъждаме. Нямам намерение нито да те деля с някого, нито да попадам в клопката на любовта, Жулиет.

Жулиет усети леко убождане.

— Това беше само една констатация. — Тя насочи погледа си отново към картината. — Липсва й изразителност. Студена жена ли беше?

— В леглото не. Мамеше баща ми с половината Марсилия.

— А извън леглото?

— Извън леглото беше студена. — Жан Марк тръгна към прозореца, взе кристалния лебед от прозореца и го сложи предпазливо до дневниците. — Много студена.

— Какво се случи след завръщането ти от Ямайка?

— Защо ми задаваш всички тези въпроси? — Той й хвърли характерната си подигравателна усмивка. — Доколкото виждам, нямаш под ръка нито скицник, нито молив за рисуване.

— Просто бих искала да знам.

Той отмести шумно чекмеджето на писалището.

— След завръщането си открих, че два месеца преди това беше избягала в Гърция с Жак Летон, тогавашния й любовник. От дълго време отклонявана пари от фирмата на баща ми и ги давала на Летон. За това знаели всички, само баща ми не подозирал нищо. И това е била истинската причина, поради която тя ми помогна да ме вземат на работа на робския кораб. — Гласът му стана по-твърд. — Беше превърнала баща ми в глупак. Отправих се да ги търся.

Жулиет впери поглед в него.

— В Гърция ли?

— Да. Извиках Летон на дуел и го убих. Ала Шарлот, която още не беше му се наситила, се почувства измамена и реши да ме накаже.

— Как именно?

— Върна се при баща ми и измоли прошката му.

В погледа на Жулиет се четеше недоумение.

— И той я прие отново?

— Без да й каже нито една лоша дума. — Жан Марк се усмихна, обхванат от озлобление. — Вече ти казах, баща ми беше напълно под нейна власт. И четири месеца подир завръщането си тя се омъжи за него. Опита се да го омае и да ме остави без наследство, но той стигна само дотам, да ме отпрати по-далеч. Заяви ми, че не съм проявявал никакво разбиране към Шарлот и че за всички нас най-добре щяло да бъде, ако замина за Италия, за Падуа, където трябвало да започна да следвам. Две години по-късно тя умря, а аз се върнах обратно вкъщи. — Той погледна Жулиет. — Е, доволна ли си? Най-сетне изтръгна всичките ми тайни. Радваш ли се?

— Не. — Тя усети желание да протегне ръката си към него и да го утеши, ала той се беше отдръпнал отново зад един шкаф. — Изпитвал ли си… благодарност към нея?

— Като дете и аз като баща ми я смятах за приказно същество. Но скоро тези фантазии ми бяха избити от главата.

Трябвало е да преживее болка и измама и отгоре на всичко да осъзнае, че нищо не може да направи срещу властта на Шарлот! И сега даже, след всичките тези години, тя усещаше как тези чувства още тлеят у него.

— Не проумявам как е могъл отново да я приеме.

— Аз пък проумявам. Баща ми беше мечтател. Той я виждаше само такава, каквото искаше да я види. — Жан Марк си пое дълбоко дъх. — Той непрекъснато ми разправяше, че не съм могъл да го разбера, защото не съм бил предразположен към мечти. Е, така да е… да ме пази Бог от мечтателите на този свят.

— Той не те е разбирал — каза Жулиет полугласно. — Струва ми се, че и ти имаш мечти, ала ги овладяваш, вместо да се оставиш те да те обсебят.

— Глупости! Съвсем не съм мечтател. Ти си съвършено права, че баща ми и аз не си приличахме. — Той тръгна към вратата. — Вярвам само в онова, което мога да видя и пипна. — Той залости вратата. — И в този миг не копнея за нищо друго, освен да те видя и докосна. Жулиет, би ли си разкопчала роклята?

— Сега ли?

Той се усмихна дръзко.

— Бих искал да ти се наслаждавам на място, което не се повдига и спуска с порива на всяка вълна. — Той свали фустата й и я захвърли към писалището, върху кристалния лебед, — Дай ми тази възможност!

Жулиет бе научила, че той твърде рядко действа импулсивно. Зад настояването му да се отдадат на любов тук, в това помещение, се криеше съвсем определена причина. То трябваше да е свързано със старата болка, която подозираше у него.

Жан Марк тръгна към нея.

— Нямаш нищо против, нали?

Тя поклати глава, без да отмества погледа си от него.

— Не — каза тя шепнешком. — Нямам нищо против!

Жулиет започна да се съблича със спокойни и плавни движения. След няколко секунди тя застана гола пред него.

— Това ли е, което искаше от мен? — попита тя тихо.

— Да. — Погледът му се плъзна надолу. Каквато и да беше истинската му цел, тя знаеше, че той я желае. За това говореше мъжеството му, надигнало се нетърпеливо в тесните панталони, леко отворените ноздри, руменината, която оцветяваше бузите му. Знаеше го и у нея бликна същото желание.

— Да, тъкмо това бих искал! — Докосна я само с очи, а това стигаше, за да я побият тръпки. — И нещо повече. Иди и легни върху онзи прелестен килим пред камината! Бих искал да те видя на фона на неговите великолепни багри.

Тя бавно прекоси стаята и спря пред камината. Обърна се с гръб към него и погледна портрета на хубавата Шарлот.

— Заради това ли мразеше перуката ми? Беше казал, че изпитваш истински ужас от руси коси.

— Не желая да говоря за Шарлот. — Той застана до нея, обгърна талията й с ръце, после обхвана гърдите й.

Тя си пое дълбоко дъх, когато усети твърдостта на ерекцията му с голите бедра и таза си. Един поглед, хвърлен крадешком, я подсети как контрастираха върху светлата й кожа загорелите му длани. Междувременно ръцете му се бяха плъзнали надолу и държаха таза й.

— Не желая въобще да говоря. — Той я държеше здраво в ръцете си, докато бавно се галеше о нея. — Тъй като не искаш да легнеш на килима… защо не се наведеш напред, като се хванеш за перваза на камината?

Той я пусна, защото ръцете му трябваше да смъкнат кожените му панталони и елека. После се премести по-близо.

— Да, така е добре! А сега бедрата… само малко по-широко… С един-единствен бърз тласък той проникна в нея.

Тя извика, пръстите й се вкопчиха в студения пиренейски мрамор на камината.

Той спря като вкаменен.

— Боли ли те?

— Не. — Тя затвори очи и се опита отново да си поеме дъх. — Само където е… различно. Различно и страшно възбуждащо.

Той бавно започна да се движи, нахълтваше дълбоко и й позволяваше да го усеща сантиметър по сантиметър.

— Не викай! — прошепна й той с дрезгав глас. — Ще те чуят в салона. — Пръстите му се плъзнаха напред и намериха чувствителния център на нейната женственост. Горещият му дъх галеше ухото й, докато палецът и показалецът му я милваха. — Сигурен съм, че не желаеш да знаят какво правя с теб тук.

За да не извика, тя прехапа устни. Чувствата, които събуди у нея, бяха неописуеми. Тя усещаше голите гърди на Жан Марк, които се движеха нагоре-надолу по голия й гръб, колосаната му риза, която я възбуждаше, докато той проникваше все по-диво в нея.

— Ти все пак не искаш да знаят колко силна наслада изпитваш. — Зъбите му леко притегляха мекото на ушите й. — Как се притискаш към мен, за да ме почувстваш отново и отново.

Дъхът заседна в гърлото й, когато усети как Жан Марк улучи най-дълбокото й място.

— Искаш ли го или не?

Тя не каза нищо, не можеше да каже нищо.

Пръстите му притискаха, въртяха се бавно.

— Или не?

— Да. — Думите й едва се чуха.

— В такъв случай искам да ти дам повече. — Той я притисна надолу, така че тя коленичи върху килима и той самият застана на колене. Сега вече обхвана гърдите й, стискаше ги, милваше ги и отново проникна дълбоко в нея. — Докато ми кажеш — той изскочи навън и отново потъна дълбоко — колко много го искаш!

Той се движеше със замах, сякаш ореше чернозем, почти грубо, с трескав, ненаситен глад и желание.

— Кажи го вече по дяволите!

— Как бих могла… да го кажа? — Тя стенеше от възбуда. — Когато ми доставяш такава наслада, че едвам дишам?

Насред движението той внезапно спря.

— Света Дево, би трябвало да зная, че ще ми подействаш по този начин.

Той я обърна така, че сега лежеше по гръб и тя за първи път видя изражението на лицето му. Мъка, наслада, гняв и ярост, униние!

Отново я затласка, със страст и нова сила.

В този миг Жулиет изкрещя, без да я е грижа дали хората на Симон щяха да чуят или не и заби пръсти в килима.

Той я притисна към себе си, заровил лицето си в раменете й, докато избавлението прониза и двамата.

— Защо? — попита Жан Марк с приглушен глас, когато оправяше дрехите си и й помагаше при закопчаването на роклята. — Защо каза „да“?

— Не знам. — Жулиет не го погледна. — Стори ми се добро хрумване.

— И ти се остави да се отнасям с теб като с някоя проститутка в пристанището на Марсилия? — Каза го с възмутен тон.

— Ах, така ли се отнасят с тях? Тогава животът им не е толкова тежък и окаян. Във всеки случай аз го възприех като твърде възбуждащо.

Жан Марк сложи пръст под брадичката й и повдигна лицето й.

— Защо?

— Защото в Андора беше мил и любезен с мен — обясни тя просто. — А добрината трябва да се възнаграждава. Първоначално не бях уверена защо го правиш, но че желанието ти беше голямо, в това бях сигурна.

По лицето му се виждаше, че е нащрек.

— И на теб ти се струва, че сега знаеш причината?

— Ти си изгубил жената, срещу която си се борел. — Тя погледна дамата на картината. — И искаше да видиш в мое лице на всяка цена отново противничка. Наумил си беше, че тук ще ти е по-лесно. — Погледът й се премести върху лицето му. — Ала се беше заблудил, нали? Вече не би могъл да гледаш на мен по същия начин.

— Да. — Той пусна брадичката й. — Да, това беше заблуда. Старият механизъм излезе от строя.

Тя се изправи.

— На теб не ти харесва, че те виждам като на длан. — Тя се опита да приглади къдриците си. — На мен също не ми харесва. То ме безпокои и тревожи. И те ме безпокоиш и тревожиш. Улавям се, че мисля за теб, вместо за работата си. Няма повече да допусна да упражняваш такова въздействие върху мен, Жан Марк!

— Няма ли? И как ще му попречиш, ако смея да попитам?

— Щом се върнем в Париж, няма да има никаква причина повече за… за интимна връзка. Всеки ще тръгне по пътя си. — Тя го погледна. — И аз повече няма да ти давам тялото си. Няма да има никакво дете, а и ти не бива да идваш в леглото ми.

— Смяташ да претендираш за къщата, но не и за леглото ми, така ли?

— Така гласеше нашата спогодба. Закрилата на дома ти, докато я искам, и два милиона ливри за „Вихрения танцьор“. Статуетката е вече в ръцете ти. Когато пристигнем в Париж, аз веднага ще отида в кафене „Дю Ша“ и ще им дам парите. Сигурна съм, че те могат да уредят да получиш от Мария Антоанета свидетелство за прехвърляне на собствеността. В такъв случай ти ще можеш да се грижиш за сделките си, а пък аз — за моите работи.

— За живописта?

Жулиет сведе мигли.

— Да.

— И ще живеем така, без всякаква чувствена мисъл и похотливо желание? — Той поклати отрицателно глава с дяволита усмивка, която тя вече познаваше толкова добре. — Жулиет, това няма да продължи дълго. Ти си прекалено темпераментна, а желанието и на двама ни е твърде силно. Преди да мине седмица, ще свиеш знамената.

— Не, не! И ти не би трябвало да опитваш, понеже то би противоречало на нашето споразумение.

— Е, хайде, можем да поставим на изпитание твоята решителност. — Жан Марк се изправи и тръгна към писалището. — Веднъж ти бях предоставил правото на избор. Но втори път няма да постъпя така — И той прибави, сякаш между другото: — Струва ми се, че все някога ще се оженим.

Тя впери в него очи, без да повярва на ушите си.

— Да се оженим ли?

— Както ти съвсем правилно отбеляза, детето трябва да носи името Андреас. — Той се усмихна. — А твърдото ми намерение е да ти направя дете, Жулиет! Вече съм взел решение!

— Ала аз ти казах, че нямам намерение… — Тя тръгна към вратата. — Ти не си с всичкия си!

— Не ми оставяш никакъв друг избор. Вероятно това е единственият начин да спечеля играта.

Тя отлости вратата.

— Жулиет!

Тя му хвърли поглед през рамо.

В изражението на лицето му нямаше и помен от подигравка и ехидство.

— Аз… аз много се надявам, че не съм ти причинил болка!

— Не бих допуснала. — Тя се обърна. — Ще те изчакам в градината, докато решиш да се качиш на кораба. Кога тръгваме за Кан?

— Въобще няма да тръгнем.

Изненадата й беше пълна.

— Няма ли да се върнем във Вазаро?

— От Марсилия ще отпътуваме за Париж. Ако вдигнем платната за Кан, съществува опасност Франсоа да е придумал местните власти да конфискуват „Bonne Chance“ и да заграбят товара. — Той направи кисела гримаса. — Не мога да поема този риск. Вече загубих осем кораба, които републиката ми отне.

— А в Марсилия корабът не може да бъде конфискуван, така ли?

— Ние няма да отидем в пристанището. Напротив, ще хвърлим котва някъде по крайбрежието и с багажа и с „Вихрения танцьор“ ще слезем с лодка на брега.

— И ти ще вземеш статуята в Париж?

— Искам да я държа при себе си. Никой няма да предположи, че я мъкна с мен.

— А „Bonne Chance“ накъде ще отплува оттам?

— За Чарлстън в Америка, където ще се присъедини към остатъка от моята флотилия.

Тя се втренчи замислено в него.

— Всичко това ти си подготвил и планирал още преди да напуснем Париж.

— Човек трябва да е далновиден, ако иска да оцелее. — Той се усмихна. — И щом като опряхме до далновидността, какво име ще изберем за моя син?

Тя го погледна объркано и за пръв път без увереност. Жан Марк беше умен и хитър като лисица, беше безогледен при подбора на средствата и беше избрал начин на действие, който можеше да я отклони от нейния самостоятелен начин на живот, ако не му се опълчеше също толкова умно, хитро и решително.

— Невъзможно!

— Забележително име и ако настояваш на него, няма да възразя срещу…

Хлопването на вратата прекъсна края на изречението му.

Жълтугата беше вече обрана и в полята на Вазаро цъфтяха зюмбюли и нарциси. И теменужките разтваряха цветчетата си, но не из градините. Нежните цветя предпочитаха сенчестите места и затова лехите с теменужки бяха под портокаловите и маслиновите дървета. Те трябваше да се берат много рано, още преди зазоряване, когато уханието им беше най-силно.

На втората сутрин от беритбата на теменужки Франсоа стоеше до талигата и наблюдаваше как берачите се движат с фенери между дърветата. Пламъците на десетки факли озаряваха мрака, черният дим се издигаше и се стелеше върху короните на дърветата.

— Не е ли чудесно?

Той се обърна и видя Катрин да се приближава на рижата си кобила.

— Защо не остана да си поспиш сладко-сладко? Съвсем не е нужно и двамата да сме навън от ранни зори.

— Бях прекалено възбудена. Вчера наблюдавах добиването на есенцията и не ми остана време да надзърна при берачите на теменужки. — Погледът на Катрин се насочи към групата дървета и цветоберачите. Мигом съзря Мишел, който й помаха с ръка. Тя размаха в отговор десница и после каза на Франсоа:

— Не е ли чудесно? Всички тези фенери, тъмнината и цветята?

Той се усмихна снизходително.

— Да, чудесно е. Ти спомена добиването на есенцията? Каква работа имаш там?

— Мишел още ли не ти е показал работните помещения? Вие прекарахте толкова време заедно, та аз си помислих, че вече те е развел навсякъде. — В погледа й пролича усърдие. — Толкова по-добре, ако не го е сторил. В такъв случай ще мога още сега да ти покажа и обясня всичко. Ела с мен!

Тя пришпори коня си и се понесе в галоп към приземния каменен навес зад господарската къща. Хладният нощен вятър нахлуваше в косите й, съживяваш и свеж. Зад себе си долови чаткането на копита и тихия смях на Франсоа. До каменната пристройка, зад навеса с каците за накисване, тя скочи от седлото и се обърна към Франсоа, който обуздаваше жребеца си.

— Запали фенера! — каза Катрин, останала без дъх, и завърза юздите за парапета пред вратата.

Франсоа слезе и запали прикрепения за седлото фенер. Широка усмивка озаряваше ъглестото му лице, а от очите му струеше същата заразителна веселост.

— А сега какво?

Тя блъсна тежката врата и влезе в полутъмното работно помещение. Кепенците на прозорците бяха притворени и въздухът беше спарен, така че изведнъж ги връхлетя уханието на теменужки, което им подейства упоително. Помещението беше празно. Едва след няколко часа работничките щяха да седнат край масите, върху които бяха натрупани стъкла в дървени рамки.

— Този начин за добиване на есенция ми е много по-близък на душата, отколкото методът на омекотяването. Той е някак по-нежен. — Катрин се приближи към първата дълга маса. — С четка се размазва масло по тази стъклена плоскост и се посипва с цветчета. После се оставят за три или четири дни в хладния мрак да се разделят с душите си, а след това…

— С душите си ли? — попита Франсоа слисан и развеселен.

— Така Мишел нарича аромата. — Тя забарабани по една от рамките. — После увехналите цветчета се свалят и върху стъклото се поръсват нови. Това се повтаря приблизително петнадесет или двадесет пъти, докато се складира помадата в тиглите. Добивът е твърде нисък, но ароматът е страшно силен. Душите са много по-силни, отколкото ония, които се получават чрез омекотяване или дестилиране.

— Сега отново употреби тази дума — каза Франсоа усмихнат. — Струва ми се, че не само Мишел приписва на аромата душа.

Тя отвърна на усмивката му.

— А защо земята и растенията да нямат душа? — Взе фенера и тръгна към вратата. — Нима ти не вярваш в съществуването на душата?

— Напротив! — Той задържа отворена вратата. — Аз вярвам, че революцията има душа.

Тя се спря насред път.

— Не съм съгласна! В манастира добих впечатление за цял живот от благородните ти революционери!

— Тези мъже не представляваха нейната душа. Те са по-скоро трънаците и плевелите, които се стремят да задушат всяка градина, ако не бъдат изтребени до крак. — Той впи поглед в очите й. — Човешките права са нейната душа. И ние трябва да се грижим за това тя да не погине в море от кръв.

— Ти трябва да се грижиш за това — каза Катрин късо. Тя притвори вратата и тръгна към коня си. — Не желая да имам нищо общо с твоята революция. Аз оставам тук във Вазаро.

— Добре. — Той я качи на седлото и после се метна на жребеца си. — Не бих искал да бъдеш в Париж. Твоето място е тук.

Навела глава, тя го изгледа с любопитство.

— И ти веднъж ме нахока заради привързаността ми към градинката в Париж. А Вазаро е просто една много голяма градина.

— Сега ми се струва, че е било твърде отдавна. — Франсоа я погледна сериозно. — Няма нищо лошо в това, човек да не желае да се връща сред трънаците. Бог ми е свидетел, че съм изкушен да подиря за самия себе си някоя градина.

— Остани тук — рече тя, като последва ненадейния си порив. — Тук ти допада. Мишел твърди, че си разбирал цветята. Няма наложителна причина да тръгваш и…

— Трябва да се връщам. И без друго останах твърде дълго. — Той се усмихна със съжаление. — Планираните няколко дни станаха седмици. Твоят Вазаро въздейства върху сетивата като опиат.

Катрин усети внезапна болка. Той щеше да замине! Щяха да приключат нещата, към които вече беше привикнала — дружелюбната му близост при полската работа, компанията му на трапезата, общият им смях, споровете за разделението на труда, разходките, при които често и Мишел ги беше придружавал.

— Кога ще тръгнеш?

— Утре в ранни зори.

— Толкова скоро? — Катрин е усилие се усмихна. — Предполагам, че е свързано със съобщението, което получи вчера. Дантон наистина ли не може без теб? Нали ми беше казал, че не е в Париж.

— Той се е върнал, но вестта не беше от Дантон. — Франсоа избягна погледа й. — Ти вече нямаш нужда от мен тук. Във Вазаро сега държиш здраво юздите в ръцете си. — Франсоа обърна жребеца си и се насочи към маслиновата горичка. — А от мен имат нужда в Париж.

— Да, аз нямам нужда от теб. — Катрин го последва надолу по склона. Тя наистина нямаше нужда от него, но ненадейно осъзна, че отчаяно желае той да остане. През последните седмици Франсоа беше станал за нея част от Вазаро, както Мишел и цветята. Защо да не останеше тук, където се намираше в безопасност? Париж беше лудница, в която палачи като марсилците вилнееха и безчинстваха.

Стигнаха до билото на хълма. Франсоа спря коня си, за да я дочака.

Над маслиновата горичка се зазоряваше. Светлината докосваше върховете на дърветата, а мракът отстъпваше надолу, под короните, където берачите вече късаха ухаещите теменужки.

— След изгрев — слънце ще наблюдавам работата в градината със зюмбюлите — каза Франсоа тихо. — С мен ли ще дойдеш или имаш работа при мосю Опостен?

— Градината е голяма. — Погледът й блуждаеше над маслиновата горичка. — Ще дойда с теб.

Те съзерцаваха безмълвно как слънцето издига златистата си хоругва над горичките и полята на Вазаро.

Катрин се обличаше за вечеря особено старателно. Не, не за Франсоа, опитваше се тя да оправдае избора на лимоненожълтата рокля с бисерно украшение. Но че желаеше да остави добро впечатление последната вечер, това беше несъмнено.

Когато пристъпи прага на салона, тя забеляза, че и Франсоа се беше постарал. Носеше тъмносин жакет и отдолу бяла брокатена жилетка, а пък вратовръзката му беше сложно завързана по последна мода. Тя се спря до вратата и го погледна. Той стоеше до бюфета и наливаше вино в кристални чаши.

— Сбогува ли се с Мишел? — попита тя.

— Да. — Той й подаде едната чаша. — Не изглеждаше много разочарован.

Тя наведе очи.

— Мишел знаеше, че все някога ще се върнеш в Париж. Но съм сигурна, че е доста умърлушен. Той много те обича.

— Аз също го обичам.

Отново между тях се възцари мълчание, което ставаше все по-тягостно. Тази вечер Франсоа беше друг. Приятелството през последните седмици беше отстъпило място на сковаността от първата вечер.

Безмълвието се проточи до безкрайност.

— Къде е Мишел? — попита той накрая.

— В селото вдигат сватба и той остана там. — Тя поклати със съжаление глава. — Не мога да го убедя да идва в къщата по-често от няколко пъти седмично. Понякога ми се струва, че му се натрапвам.

— Остави го да върви по своя път и той ще се върне при теб. — Той я погледна. — Само глупак не би се върнал, ако го искаш при себе си.

Гореща руменина обля бузите й и тя усети, че нещо я задушава. Припряно отпи от виното и остави чашата с трепереща от вълнение ръка.

— Ще седнем ли на масата?

— Не.

— Не те разбрах?

На устните му се появи крива усмивка.

— Мислех си, че ще успея, но не се получава нищо. В миналото на драго сърце играех някои роли, но тази на сбогуващия се по всички правила на етикета гост в момента няма да изпълня. Ще се сбогувам сега на място. — Той вдигна ръката й към устните си и я целуна. — Ще ми липсваш, Катрин Вазаро!

Тя се загледа онемяла в него. Той обърна ръката й и притисна устните си към дланта й.

Доверие. Топлота. Нежност.

Дъхът й секна. Близостта му й подейства като след дълъг престой в сушилнята за цветя — опияняващо, главозамайващо, сладко! Той вдигна поглед към нея и бавно притисна дланта й към бузата си.

— И те желая. — Почувства как тя се вцепени и поклати глава. — Да, знам, че не мога да те притежавам. Зная го отдавна… от нощта в обителта. Но ако остана, един прекрасен ден ще го забравя и ще се опитам да се доближа до теб чрез любовта. — Той не откъсваше погледа си от нея и за кой ли път целуваше ръката и. — И ще бъде истинска любов, Катрин!

Без да й даде възможност да каже нещо, обърна се и напусна салона.

Тя гледаше объркано след него. Любов ли?

Едва сега й стана ясно, че през изминалите седмици беше избягвала да мисли за обич и наслада, свързани с Франсоа. Години наред нейната любов се отъждествяваше със сляпото обожание на Филип. Нима това, което изпиташе към Франсоа, беше всъщност любовта?

А удоволствието? Когато Филип беше край нея, никога не беше изпитвала сегашното чувство. Тя не се отдръпваше при допира на Франсоа. Дори във физическо отношение, изглежда, той я привличаше.

Каменната гробница в манастира…

Но Франсоа беше различен от онези мъже. Навярно и онова действие, от което се беше срамувала, с него щеше да бъде различно.

Тя излезе бавно от салона и тръгна нагоре по стълбите. В този миг не можеше да мисли за ядене. Беше объркана и натъжена, но в мрака тлееше и искра надежда. Преди да беше настъпило следващото утро, трябваше да подреди мислите си.

Преди Франсоа да е напуснал Вазаро.

Над Вазаро се стелеше утринната дрезгавина и покриваше с прозрачен бял воал пищното великолепие на цъфтящите поля.

— Франсоа!

Франсоа се обърна и видя, че Катрин тичаше към него през двора, покрай конюшните и оборите. Все още беше облечена е жълтата рокля от предишната вечер. Няколко кестеняви кичура коса се бяха измъкнали от плитката й.

Останала без дъх, тя спря пред него.

— Не си тръгвай!

Той стоеше като вцепенен, без да отмества погледа си от нея. Тя пристъпи още една крачка.

— Моля те… не искам да си тръгваш! Искам да останеш при мен и Мишел. Цяла нощ размислях върху онова, което ми каза. — Тя облиза напуканите си устни. — Не знам дали те обичам, но изпитвам нещо… нещо особено, когато сме заедно. Бих желала да останеш при мен, за да видим дали… не би било толкова лошо, ако свикна с тази мисъл.

— Не, не би било лошо — каза той меко. — Би било много приятно, би било чудесно! Но не би излязло нищо от това, Катрин.

— Ще ме… прегърнеш ли?

— Катрин…

— Не е голяма услугата, за която те моля. — Тя пристъпи още по-близо, така че застана съвсем плътно до него. — Не мисля, че ще изпитам страх. С теб ще бъде различно. Но все пак как да съм сигурна, преди да ме вземеш в прегръдките си.

Той я притегли към себе си, а тя се отдаде на насладата. Тялото му беше топло и силно, но тази сила не я плашеше, а й вдъхваше сигурност. — Действително е твърде мило! — Каза го неуверено, като се сгуши плътно в него. — Чудесно е!

— Да! — Гласът му отекна приглушено, тъй като беше заровил лицето си в косата и. — Да, скъпа! Чудесно е!

Катрин го прегърна и го притисна в обятията си.

— Франсоа, обичам те! — прошепна тя. — Не се връщай в Париж! Какво ще правиш там? Остани малко при мен и ако проявиш търпение, ще се постарая за кратко време да…

— Не.

Тя потръпна цялата и го погледна. Под слънчевия загар той беше пребледнял като восък, а в очите му проблясваше влага.

— Защо не?

— Не мога — изрече той с пресипнал глас. Обхвана лицето й е две ръце и го приближи до устните си, докато разстоянието се стопи. — Катрин! Моя Катрин…

Топлите му устни докоснаха нейните с невероятна нежност, задържаха се малко и отново се отдръпнаха. Тя никога не беше изпитвала толкова сладостно чувство!

После я придърпа неочаквано бурно в обятията си. Студената му твърда буза се притисна до лицето й.

Франсоа вдигна глава и разтреперан си пое дълбоко дъх. После отстъпи крачка назад и яхна жребеца си.

— Сбогом, Катрин!

Той ме напуска, помисли си тя отчаяна. Болка, внезапна и пронизваща, я обзе и замъгли съзнанието й. Не трябваше да я изоставя! Не трябваше, ако я обича!

Катрин изтръпна, когато осъзна, че навярно в постъпката му се криеше някакъв недостъпен за ума й смисъл.

Тя пристъпи към него.

— То е… заради онова, което мъжете ми причиниха? Ти беше казал, че нямало значение. Нима си променил мнението си?

Той впери поглед в лицето й.

— Ако е така, не бих желала да останеш. Тези мъже се отнесоха с мен сякаш бях дрипа. Но все пак аз имам стойност! — Паднала духом, тя се бореше със сълзите си. — Но аз трябва да знам! Това ли е причината за твоето сбогуване? Защото ме опозориха и оскверниха?

— Да!

Загубила ума и дума, тя впи очи в него.

— О, господи, не става дума за това, което другите ти направиха, а за това, което аз не направих. Бих могъл да им попреча, когато се нахвърлиха като зверове върху теб. Имах възможността да избирам и избрах противното!

В погледа й се четеше недоумение.

— Искаш ли да знаеш кой беше вторият мъж, който те изнасили? Дюпре! — Последните думи произнесе високо и задъхано. — Аз току-що бях пристигнал в обителта. Дюпре разпозна в мен довереното лице на Дантон и ме поздрави. Той ме отведе в южния двор. Някаква жена беше току-що измъчвана от някакви долни canailles. Видях те да тичаш през двора към портите. На лунната светлина ти изглеждаше като дете. Едно дете… — Той затвори очи. — Дюпре и Малпан побягнаха подире ти. Дюпре се заливаше от смях…

Катрин я побиха ледени тръпки.

— Той ми викна да съм отидел с тях. Аз ги последвах и видях как те преследваха нагоре по хълма към гробището! — Той отвори очи. — Бих могъл да тръгна по петите им и да ги убия! Боже мой, колко много исках да го направя!

— Ала не си го направил — каза тя беззвучно. — Ти допусна… да ме обезчестят.

— Трябваше да взема решение! С убиването на Дюпре бих си сложил клеймото на приятел на аристократите. Не можех да направя това, Катрин, но при все това постъпката ми е непростима.

— Да. — Тя скръсти ръце, за да спре треперенето им. — Непростима е!

Видимо засегнат, той улови юздите.

— Adieu, Катрин! Ако имаш нужда от мен, прати ми вест и…

— Няма да имам нужда!

— Така си и мислех. — Той пришпори коня си, но го спря, преди да излезе от двора. Хвърли й последен поглед през рамо. Лицето му беше измъчено. — Аз наистина те обичам, Катрин!

Тя гледаше безучастно.

Не пророни нито дума.

Той не очакваше отговор. Обърна се и се понесе по-далеч от господарската къща.

Малко по-късно мъглата го погълна и той изчезна от очите й, сякаш никога не е бил във Вазаро.

Катрин тръгна към къщата. Тя се тътреше бавно като немощна и грохнала старица.

Зъзнеше. Време беше да свали жълтата си рокля и да облече вехтата работна роба, после да тръгне надолу към полята.

Мишел сигурно вече беше там. Щеше да й се усмихне и болката й щеше малко да се уталожи.

Днес възнамеряваше не само да наблюдава труда на другите. Щеше й се и самата тя да участва в беритбата. Това щеше поне малко да облекчи болката.

Вазаро щеше да й помогне, така както веднъж вече й беше помогнал.

(обратно)

Глава двадесета

Жулиет седеше в кафене „Дю Ша“ на същата маса, която бяха избрали с Жан Марк последния път. Тя постави черната копринена чанта в краката си и огледа набързо заведението.

— Днес сте сама — застана ненадейно пред нея Нана Сарпелие и постави забързано таблата пред Жулиет, за да й представи нова колекция от ветрила. — Всяка жена без придружител изглежда подозрителна. — Тя се отпусна на стола срещу нея. — А така и аз събуждам подозрение.

— Бих искала да разговарям с вас на четири очи. — Жулиет посочи с жест към чантата в краката си. — Два милиона ливри!

Нана облещи очи.

— Света Дево! И с тази колосална сума се влачите из Париж… сама?

— Пристигнах с наета карета.

Нана се втренчи в нея първоначално недоумяващо, после отметна глава назад и се засмя от все сърце.

— Май трябва да съм ви благодарна, че не сте изминали целия път от Кралския площад дотук пеша.

Жулиет се усмихна.

— Сметнах, че е достатъчно сигурно, щом като жива душа не знае какво нося със себе си. Жан Марк имаше намерение утре да ме придружи дотук, но…

— Вие не искате да е с вас — довърши Нана вместо нея. — Защо не искате?

— Моите работи не го засягат. — Жулиет кръстоса ръце на масата. — Срещу двата милиона ливри бих искала потвърждение на кралицата, че признава Жан Марк Андреас за собственик на „Вихрения танцьор“.

— Ах, ето какво било значи… „Вихрения танцьор“. — От устните на Нана се разнесе почти беззвучно подсвиркване. — За него, значи, ставало дума.

— Бих искала да получа много бързо това потвърждение. Възможно ли е?

— Става все по-трудно да се прониква при нея. — Нана кимна подир кратко колебание. — Утре. За два милиона ливри можем да се нагърбим и с това допълнително усилие. — Погледът й продължаваше да пронизва като стрела лицето на Жулиет. — Защо подир цялата тази игра на криеница сега сте толкова откровена?

— Реших да ви гласувам доверие, защото работим за една и съща кауза.

Нана сведе поглед към черната чанта.

— Двата милиона са огромна помощ. Вие знаете, че кралят умря преди два месеца на гилотината, нали?

— Да, това беше първото, което чухме да се говори след пристигането ни в Париж. Вие не можахте ли да направите нещо за спасението му?

— Опитахме се да го избавим, ала кралят беше охраняван изключително строго. Той посрещна смъртта с голямо достойнство. — Нана въздъхна и леко поклати глава. — Понякога всичко ми изглежда безнадеждно и ме отчайва. — После на устните й заигра решителна усмивка. — Но освобождението на кралицата и дофина трябва на всяка цена да се увенчае с успех.

— Какво стана с Мари Терез и сестрата на краля?

— Според салическото право принцесата не може да претендира за мястото на престолонаследник и затова не е в опасност. А в случай, че мадам Елизабет благоволи да се откаже от кралските си маниери и обноски, то и на нея няма да й се случи нищо лошо.

— Но кралицата е в опасност — промърмори Жулиет с тревога в гласа. — Нея прекалено я мразят!

Нана кимна сериозно.

— А малкият и невинен Луи Шарл сега минава за крал на Франция, към него са насочени надеждите на роялистите. Ето защо за мнозина той е сериозна пречка, която биха искали да отстранят от пътя си.

Жулиет си спомни миловидното весело момченце, което познаваше от Версай.

— Имате ли вече някакъв план?

— Все още не. — Нана погледна надолу към ветрилата, които беше разстлала върху масата. — Все още чакаме.

— Какво чакате?

Нана се озърна.

— Няма значение… скоро чакането ще свърши. Сега вече трябва да обмислим най-добрия план за нейното освобождение.

— Вие не сте откровена с мен. Нима два милиона ливри не са железен залог за моята лоялност?

— Може би. — Нана го каза подир известно колебание.

Скръстените ръце на Жулиет се сгърчиха конвулсивно.

— Трябва да й помогна. Мислех си, че с парите ще направя достатъчно и друго не ми е по силите, но това не е вярно. Бих искала един ден, като се оглеждам назад, да не съжалявам, че не съм направила повече.

— Ще кажа това, на когото трябва.

Лицето на Жулиет се изкриви в гримаса.

— Бихте могли поне да ми поверите рисуването на тези ветрила. Липсва ви талант.

Нана се усмихна дяволито.

— И влечение. Ще се радвам, ако не ми се налага повече да се занимавам с тях. Навярно бихме могли да се споразумеем. Утре ще ви изпратя материалите в къщи.

— Предпочитам собствени. Материалите ви са също толкова неподходящи, колкото и самата живопис.

Нана се засмя с глас.

— Направата на ветрила не е толкова проста, колкото ви изглежда. Ако не се справите, обадете ми се. И не ги правете много изкусно, иначе ще ми се наложи да искам повече от няколкото жалки гроша за тях.

— Е, хайде, няма да е подозрително, ако колекцията съдържа и няколко красиви и интересни екземпляра за състоятелни клиенти. — Жулиет погледна усмихнато събеседницата си отсреща. Откровеността и топлотата на Нана Сарпелие бяха все така покоряващи, както и при предишните им срещи. — Обещавам ви, че няма да ги правя толкова изкусно. Вие ли ще се обадите?

Нана кимна.

— Ако можете да ни помогнете и по друг начин, ние ще ви потърсим.

Жулиет се двоумеше.

— Жан Марк не бива да научи нищо за това. Не е нужно да бъде въвличан. В случай, че съществува опасност да ме открият и заловят, би трябвало да ми намерите друга квартира. Той не бива да бъде застрашен.

— Е, аз обаче не останах с впечатлението, че е някой, когото лесно могат да пратят за зелен хайвер.

Жулиет придърпа наметалото на гърдите си.

— Той не бива да бъде застрашен — повтори тя.

— Тя ми харесва — каза Нана. — И останах с впечатлението, че се е захванала сериозно. Може да ни е полезна.

— Да. — Уилям хвърли унесен поглед от прозореца към притъмнялата улица.

— Тя би могла да рисува ветрила и да работи като куриер. — Нана изброи най-важното. Сега всичко зависеше от неговото решение.

— Въведи я в работата. — Уилям се обърна и духна свещта върху масата. — Трябва да използваме и да печелим за съзаклятието всеки, когото имаме под ръка. Бих искал да изпратя кралицата и сина й в чужбина още преди настъпването на есента.

— Знам какво ти е на душата — рече Нана тихо. — Направихме всичко, което ни беше по силите, за да спасим краля.

— Не си виновна ти. Помощта за него беше съвсем недостатъчна. — Уилям се приближи до леглото. — Трябва да намерим за нея повече средства.

— Мосю разполага само с ограничени възможности.

— Така ли било? — Уилям легна до нея и я притегли в прегръдките си. — Няма да се повтори. Този път трябва да имаме абсолютна сигурност.

— Ще я имаме. — Ръката на Нана се спусна надолу по тялото му и ненадейно спря като опарена. — Не ме ли желаеш?

Той я притисна по-плътно.

— Навярно по-късно.

— Ах, няма значение. — Тя се сгуши в обятията му. — И така ми харесва. Денем забравям колко самотна е нощта. Мразя да е тъмно.

Той я целуна нежно.

— В такъв случай заспивай, за да мине по-бързо.

Над двамата се спусна тишина и те скоро заспаха дълбоко.

— Ти си занесла вчера парите в кафенето! — Думите на Жан Марк отекнаха равно и спокойно. — Нали ти казах, че днес ще те придружа.

— Исках да им отнеса незабавно парите, а вчера ти трябваше да отидеш при мосю Бардо. — Жулиет отхапа от кифлата си. — Ето защо реших да отида сама.

— С два милиона в чантата? Нима не знаеш, че Париж гъмжи от крадци, които най-охотно биха ти прерязали гърлото дори за десетина ливри?

— Всичко мина като по вода. — Жулиет отпи от горещия си шоколад, — Днес трябва да си набавя бои и ленено платно. Става ми все по-досадно всеки път да наемам кола. Тъй като сега вече няма защо да се страхуваме от Дюпре, би могъл да купиш карета и да назначиш кочияш.

— Сменяш темата. Искаш да отвлечеш вниманието ми ли?

— Да — призна си тя чистосърдечно. — А на Робер вече казах да потърси за къщата персонала, който ни трябва.

Незабележима усмивка пробягна по устните му.

— Значи повече няма да миеш и да търкаш подове?

— Нямам време за това. — Тя отмести стола си назад и се изправи. — Трябва да донеса писмото, което вчера написах на Катрин. Моля те днес да й го пратиш по куриер.

— Още в деня на пристигането ни изпратих съобщение във Вазаро.

— Не си ми казал нищо за това.

— Напоследък нещо рядко се виждаме и разговаряме. Така не може да продължава, Жулиет!

— О, напротив! — Тя положи усилие да говори със спокоен и уравновесен тон. — Така трябва да бъде. — Утринното слънце хвърляше меки отблясъци върху катраненочерната му коса и подчертаваше красивата форма на устата му. Беше й трудно да отмести поглед от него и това се случваше често напоследък. Сякаш не можеше да му се нагледа, откакто се беше отскубнала от прегръдките му. Наложи си с воля да отклони поглед и тръгна към вратата.

— Ще взема писмото. Макар че не е спешно и не съдържа кой знае какво, бих искала да го изпратя още днес.

Той я улови за китката, когато минаваше покрай него.

— Днес ще ти купя карета. — Той вдигна ръката й към устата си, а езикът му погали и облиза чувствителната, прорязана със сини вени кожа.

На Жулиет сякаш й секна дъхът. Тръпката в китката обхвана цялата й ръка, цялото й тяло от главата до петите.

— Пусни ме, Жан Марк!

— Защо? Все пак не ти е неприятно. — Зъбите му сякаш се забиха в плътта й и започнаха нежно да я прищипват. — И аз ти се наслаждавам. Знаеш ли защо не съм те докосвал, откакто напуснахме Ил дьо Лион?

— Защото ти казах…

— Защото исках да ти покажа колко голямо би било нашето желание, ако трябва да се откажем един от друг — обясни Жан Марк с хрипкав глас. — Аз самият не очаквах, че страстта ми ще бъде толкова силна. Ти беше казала, че ти харесва така, както го направихме на острова. Ела с мен горе и аз ще ти покажа един много по-интересен…

— Не! — Тя отскубна ръката си със сила и се дръпна назад. — Аз няма да…

— Мосю Ечеле би искал да разговаря с вас, мосю Андреас. — Робер стоеше в рамката на вратата, като съзнателно не поглеждаше Жулиет, която стоеше зачервена от възбуда. — Аз го въведох в Златния салон. — И той напусна помещението бързешком.

— Франсоа? — Жулиет погледна разтревожено Жан Марк. — Какво търси той тук? Откъде знае, че сме отново в Париж?

— По всяка вероятност Дантон му е казал. При деловата ми среща с Бардо ми се мярнаха някои членове на Конвента. — Жан Марк се надигна. — И бих могъл да се обзаложа, че е дошъл при мен, за да ми даде да разбера колко малко одобрява метода, с който си послужих, за да го отстраня от пътя си във Вазаро.

Тя се стресна.

— Той е опасен човек. Ще дойда с теб.

— За да ме защищаваш ли? — Той вдигна вежди в почуда. — Трогнат съм, задето си готова да пожертваш живота си за мен, въпреки че ми отказваш тялото си. Бъди уверена, че предпочитам последното.

— Спести си безвкусните шеги.

— Аз не се шегувам. — Жан Марк се запъти към вратата. — Спокойно можеш да дойдеш с мен, ако искаш. Не вярвам Франсоа да налети на бой.

Когато пристъпиха прага на салона, Франсоа кимна студено.

— Добре дошли в Париж. Предполагам, че пътуването до Испания беше успешно?

Жан Марк кимна.

— Да, беше твърде успешно. Наистина съжалявам, че по здравословни причини не можахте да дойдете с нас. Все пак се надявам, че неразположението ви е било временно и сега сте съвсем добре.

— Главата ми щеше да се пръсне от болки, а настроението ми не би могло да бъде по-отвратително. И двете неща скоро преминаха.

— Радвам се.

— Търсеният предмет в безопасност ли е?

Жан Марк го погледна недоумяващо.

— Какъв предмет?

Колеблива усмивка заигра по устните на Франсоа.

— Наистина, възможно е да се заблуждавам, но Дантон и аз изхождахме от това, че вие преследвате същия обект като Дюпре, изпратен пък от Марат.

— Да бяхте ми казали все пак, че Дюпре е бил изпратен в Испания.

— Ако не се бях разболял, щях вероятно да ви кажа. Срещнахте ли Дюпре?

— Да.

Погледът на Франсоа се плъзна към Жулиет.

— Той позна ли ви?

Тя кимна.

— Но Жан Марк го уби!

— Хубаво. — Дълбоко удовлетворение се изписа по лицето на Франсоа, преди да се обърне с обичайната си невъзмутимост към Жан Марк. — Дантон е всичко друго, но не и възхитен, че не успях да се преборя за предмета. Но той би бил още по-малко възхитен, ако беше попаднал в ръцете на Марат.

— Марат няма да го получи. — Жан Марк издържа погледа му, без да трепне. — Можете да го уверите в това.

Франсоа се обърна.

— В такъв случаи тръгвам веднага. Трябва още днес да отида при Дантон. Цяла седмица той не беше в Конвента.

— Не е ли добре?

— Да, никак не е добре — каза угрижено Франсоа. — Миналия месец се помина жена му и оттогава насам… — той търсеше подходяща дума, което явно го затрудни — … вече не се държи разумно.

Жулиет си спомни очарователната дама, която я беше въвела в работната стая на Дантон.

— Колко тъжно… та тя беше толкова млада.

Франсоа кимна.

— Много млада. Смъртта й настъпила съвсем неочаквано, докато Дантон беше в Белгия. Подир завръщането почти си е загубил разсъдъка. Наредил да отворят гроба й, за да я целуне за сбогом. — Франсоа клатеше глава в знак на съжаление. — Трябваше да бъда край него!

— Ах, вие не бяхте ли в Париж? — Жан Марк го изгледа с нескрито любопитство. — А къде сте били тогава?

Франсоа се поколеба.

— Във Вазаро.

— Значи не сте се върнали веднага в Париж?

— Не.

— А кога пристигнахте в Париж? — попита Жулиет.

— Една седмица преди вас.

— Мога ли да попитам защо? — осведоми се Жан Марк.

Франсоа го погледна право в очите.

— Не, не може! Сбогом! — Той се обърна и тръгна към вратата.

— Почакайте! — Жулиет го настигна на изхода. — Следователно сте напуснали Катрин едва преди няколко седмици. Тя добре ли е?

— Много добре.

— Защо не ме поглеждате? Да не е болна?

— Вече ви казах, че е добре със здравето. — Франсоа бръкна в джоба на панталоните си и извади сгънат къс хартия. — Добре, че ме догонихте. Това е за вас.

Жулиет взе парчето хартия.

— От Катрин ли?

— Не. — Франсоа отвори със замах вратата. — Не е от Катрин.

Жулиет вдигна учудено вежди, когато вратата се хлопна след него. При споменаването на Катрин беше реагирал особено и тя не знаеше дали да му вярва, че във Вазаро всичко е наред. Потънала в мисли, разгърна хартията, която й беше предал и хвърли поглед към нея.

В следващия миг дъхът й секна. Жулиет познаваше твърде добре почерка!

С настоящото прехвърлям статуетката на „Вихрения танцьор“, собственост на Бурбоните, на Жан Марк Андреас за вечни времена.

Мария Антоанета

Франсоа никога не беше виждал Дантон толкова съсипан. Очите горяха върху грозното му лице като в треска. Моментът да се обърне с молба към него не можеше да бъде по-лошо избран. Оставаше му само да се надява, че Дантон и в състояние на най-дълбока покруса не е изгубил интелекта си, който го беше превърнат във велик деец на епохата. На всичко отгоре Франсоа нямаше никакъв друг избор.

— Бих желал да ми уредиш служба в Тампл.

Дантон вдигна подозрително лъвската си глава.

— В Тампл ли? Защо?

Франсоа първоначално се поколеба, след това реши да заложи всичко на карта!

— Защото смятам да подготвя бягството на Мария Антоанета и Луи XVII.

Дантон подскочи като ужилен и се тръшна отново на стола.

— Шегуваш се!

— Не — каза Франсоа тихо. — Искам службата, Жорж Жак. Бих могъл да те излъжа и да измисля някоя причина, ала времето не чака, а ми дотегна от лъжи!

В очите на Дантон проблесна студенина.

— В такъв случай си глупак и наивник! Лъжата би могла да ти спаси живота. Кой те е купил, Франсоа?

— Никой.

— Аз те познавам. Ти мразиш аристокрацията. Ти мразиш…

Франсоа поклати отрицателно глава.

— През изминалите две години чрез подкупи помогнах на много благородници да се спасят с бягство и ги изведох от страната.

Пръстите на Дантон стиснаха перодръжката в ръката му.

— Ти си ме лъгал! Ти си ме използвал, негоднико!

— Така, както и ти ме използва. Мигар някога съм отказал възложена ми задача?

Дантон не каза нито дума и продължи да гледа Франсоа в упор.

— И от къде на къде? Нима ти самият си от аристократите?

Франсоа поклати отрицателно глава.

— Майка ми е от баските, баща ми е английски лекар. Истинското ми име е Уилям Даръл. Преди революцията живеехме в планините край Байоне, после обаче убедих родителите си, че за тях е по-безопасно да се преселят в Англия, щом като съм решил да хвана този път. Сега живеят в Йоркшир.

— Ти самият англичанин ли се чувстваш?

Франсоа отново поклати глава.

— Ти знаеш по-добре.

— Тогава защо?!

— Човешките права — каза просто Франсоа — Те трябва да останат, но кръвопролитията и корупцията ги помитат като ураган. След войната за независимост американците не започнаха да режат глави. Ако го бяха направили, британците щяха да ги нападнат отново и щяха да ги унищожат до крак. И тъкмо това ще се случи с Франция, ако не се сложи край на безчинствата. — Той пресрещна погледа на Дантон. — Знаем го и двамата!

— Това, което говориш, е измяна на родината!

— Това, което говори, е разумът. Ти винаги си застъпвал становището, че екзекуцията на краля ще бъде безумие.

— Сега обаче безумието е осъществено! Минало и заминало. Намираме се вече във война с Испания и Англия.

— И докато кралското семейство е в Тампл, войната ще продължава. Тяхното освобождаване ще бъде превърнато в кръстоносен поход — Гласът на Франсоа стана по-настоятелен. — Остави ме да ги освободя, Жорж Жак! Извън страната те ще представляват далеч по-нищожна опасност, отколкото в Тампл. Ще се погрижа също така върху теб да не падне и най-малкото подозрение.

Дантон помълча известно време.

— С идването си при мен си поел огромен риск. Ти си ме лъгал! Най-напред Габриел, а сега и ти! Измамата…

— Но жена ти не те е лъгала — възрази удивено Франсоа.

— Тя умря! Остави ме сам! — Дантон се задави, закашля се и се надигна от стола си. — Нека да помисля! Можеш да си вървиш.

Франсоа се изправи и го погледна. Рискът, който пое, беше неимоверно голям. В сегашното си нестабилно душевно състояние Дантон беше способен на всичко!

— Ще чакам отговор в квартирата си.

Дантон се ухили до ушите.

— И ще трепериш, че отговорът ми може да бъде предаден от Националната гвардия.

— Тази възможност винаги съществува. — Франсоа се поклони. — Au revoir38, Жорж Жак!

— Не! — Дантон го гледаше леденостудено. — Каквото и да е решението ми, повече няма да се видим!

Франсоа изпита съжаление. През изминалите две години бяха станали бойни съратници, понякога дори между тях се установяваха приятелски отношения. През цялото време Дантон беше един ясен, благоразумен глас, който се открояваше сред позорното кудкудякане на безумието. Без Жорж Жак Дантон животът на Франсоа щеше да загуби част от смисъла си!

— Разбирам!

С тези думи той се обърна и излезе.

— Пак сте дошла сама — каза Нана неодобрително на Жулиет. — Вече ви казах, че…

— Но аз съм облечена толкова незабележимо — прекъсна я Жулиет. — Роклята ми е обикновена и проста като вашата, а пък съм много по-непривлекателна и не привличам вниманието върху себе си. Трябва да разправяте наоколо, че съм вашата нова ученичка. — Тя направи кисела гримаса. — Това е голата истина, тъй като установих, че изработването на тези ветрила е твърде трудна работа. Бях прекалено самоуверена. Това е една от съдбоносните ми грешки. Покажете ми как се правят! — И като понижи глас, тя продължи: — Бих желала да ви задам няколко въпроса.

Нана се изправи.

— Елате с мен! Натрупала съм материалите на една работна маса в задната стаичка на кафенето.

В малкото помещение, където Нана въведе Жулиет, имаше само четири малки бъчви и работна маса, върху която се търкаляха различни видове хартия, ленти и дървени спици.

— Седнете! — Нана се отпусна на стола от другата страна на масата и грабна ножиците. — За какво става дума?

— За Франсоа. Той от вашите ли е?

— Истинското му име е Уилям Даръл. — Нана започна да реже дебелата хартия. — С това смятам, че отговарям на вашия въпрос.

— От кога е с вас?

— От началото на революцията.

— Искаше ли да ни помогне, когато пристигна в манастира?

Нана поклати глава.

— Дантон го прати там. Той не е знаел какво се разиграва. — Тя вдигна безпомощно рамене. — Ала и когато е видял изстъпленията, не е могъл да се намеси, без да разкрие своята самоличност, а след това нямаше да има за нас вече никаква стойност! За него в онзи момент въпросът е бил дали да спаси тогава няколко живота в манастира, или по-късно хиляди.

— Аз самата не знам какво решение бих взела на негово място.

— Това е едно от онези решения, които той трябваше непрекъснато да взема през последните две години — каза Нана. — Кой ще умре? Кого можем да спасим?

— Вие му се възхищавате, нали?

— Той е храбър мъж. — Лицето на Нана доби непристъпен вид. — А сега ще ви покажа как се правят тези ветрила. Къде срещнахте най-големи трудности?

За Нана очевидно темата Франсоа беше приключена.

Жулиет сви рамене.

— Ах, за мен всичко беше трудно, особено слепването на двете части, така че да не се повреди рисунката.

— В такъв случай сте употребявали неподходящ туткал. Аз използвам специален, който се приготвя от козина, кожа и кости.

Жулиет изкриви лице.

— Това звучи отблъскващо.

— Той страшно вони, но същевременно придава здравина и еластичност. Трябва да се взема съвсем по мъничко, иначе ще се повредят пръчиците или пък опънатото платно. — Нана й подаде шишенце с туткал и два дървени обръча. — После се опъва много здраво хартията върху обръчите и се оставя цели два дни да съхне. След което може да се рисува.

— А пръчиците?

— След това ветрилото се нагъва. — Нана й посочи някаква дървена форма, в която двайсетина жлеба излизаха от един център. — За целта са необходими това приспособление и голямо старание. При прегъването всичко трябва да съвпадне отведнъж. После се залепват внимателно пръчиците между отделните листа и съхнат един ден. Може и по-дълго, ако за опъване се използува коприна или козя кожа. С един нит пръчиците се закрепват заедно, а накрая се украсява с ленти и цветя.

Жулиет поклати глава и се засмя, но в смеха й се долавяше съжаление.

— О, Боже мой, и всичко това само за малко прохлада в горещия ден!

— По време на фараоните ветрилото се е използувало като символ на властта. — Нана й намигна. — Но аз бих могла да се обзаложа, че мадам Помпадур и мадам Дюбари са имали не по-малка власт със своите ветрила.

— Къде сте учили всичко това? — попита Жулиет с разпалено любопитство.

— Моята свекърва държеше дюкян за ветрила в Лион. Баща ми доставяше ветрилата на клиентите на мадам Сарпелие, ала не го беше много грижа за работата. На тринадесет години ме омъжи за Жак Сарпелие. — Лицето на Нана говореше красноречиво за чувствата, които изпитваше. — Клетият Жак имаше заешка устна и беше грозен и отблъскващ като първородния грях, ала обвързването ни беше идеалното решение за всички участници. Мадам Сарпелие си беше внушила, че аз ще работя в дюкяна, без да скръствам ръце, от тъмно до тъмно. Жак се надяваше, че ще играя ролята на прилежна и трудолюбива слугиня и ще проявявам щедрост и раболепие в леглото. А пък баща ми си въобразявате, че така ще се подсигури при мадам.

— А вие? Вие какво си въобразявахте?

Тя се подсмихна.

— Аз се наслаждавах в леглото с Жак, макар че го хвърлих в ужас с непокорството си. За моя голяма радост открих, че заради отблъскващото и грозно лице милостивият Бог щедро беше обезщетил клетия Жак на друго място. Останалото, което възнамеряваше да прави с мен и за което кроеше планове, ме радваше по-малко. Когато Жак се спомина, аз си събрах надве-натри дрешките, сбогувах се и запраших към Париж.

— За такова нещо на сама жена й трябва много смелост. Никога ли не сте съжалявали?

— Не, аз съм от хората, които ценят по-високо от всичко свободата си. Ако бях останала в Лион, щях да стана робиня на свекърва си… докато Господ я прибере на небето. Тук, в Париж, не съм на никого.

— А как стана така, че сте се присъединили към групата на роялистите?

Нана се разсмя сдържано.

— Колко много въпроси… Ами в действителност да каже човек, че съм изпитвала особено предразположение към благородниците, не е така! Дори напротив, смятах за непоносими дамите, които идваха в дюкяна и се отнасяха с мен като с последна отрепка. — Тя вдигна рамене. — Когато започнах да работя тук, в кафенето, бях останала без пукнат грош, а пък нашият приятел Раймон Жордано не беше прекалено щедър. Разбира се, твърде скоро забелязах, че освен в кафенето беше замесен и в някакво дело, което се заплащаше доста добре. Получаваше редовно пари от брата на краля, граф дьо Прованс, защото помагаше на аристократите да избягат от тъмницата.

— Граф дьо Прованс ли ви плаща? — попита Жулиет удивена. Тя никога не беше харесвала Луи Станислав Ксавие, хитрия, честолюбив мъж, когото дворът и цяла Франция познаваха под прякора Мосю.

— Първоначално той ми плащаше, но след известно време… — Нана поклати глава. — Не можах да взема нищо повече от него. Другаде имаше по-наложителна нужда от парите. — Лицето й помръкна. — Открих, че и дворяните са хора! Те обичаха децата си, бояха се от смъртта… — Тя се изправи. — Сега трябва да си тръгвате! На мен ми се налага да се върна в кафенето. Ще ви се обадя, ако имам нужда от вас, със специално послание.

— Не. — Жулиет се изправи. — Ще идвам два пъти седмично тук, освен ако не пратите човек при мен. Но следобед, не вечер. Жан Марк прекарва често пъти целия ден извън дома си.

Нана кимна одобрително.

— Следобед ще бъдете в по-голяма безопасност.

— Ах, аз по всяко време съм в безопасност. — Жулиет направи гримаса. — Жан Марк е наел за кочияш същински великан и отгоре на всичко един лакей, който също навява страх и ужас. Леон би могъл само като навъси челото си да обърне в бягство дузина пладнешки разбойници.

— Нека да ви изчакват зад ъгъла — каза Нана, когато тръгна с Жулиет към вратата. — Ако идвате тук с изящна каляска, няма да има никаква полза, че оставяте в къщи копринените си рокли.

— Помислих вече за това. — Жулиет погледна към простата си синя рокля с муселинов шал. — Значи… някаква друга маскировка.

Скоро Жулиет се убеди от собствен опит, че нямаше нищо по-просто от това да заблуждава Жан Марк, що се отнася до редовните й посещения в кафене „Дю Ша“. На другия ден, във вторник, му се наложи да замине по спешност за Хавър, където властите смятаха да обложат с чудовищен данък намиращите се в складове стоки. Той се върна обратно в Париж едва на двадесет и трети юни следобед.

Жулиет се намираше в градината и рисуваше Леон като библейския Самсон, когато ненадейно Жан Марк изникна зад нея.

— Леон, стига толкова за днес! — каза той.

Обхвана я радост. Той отново беше тук!

Исполинът измърмори нещо под носа си, объркан грабна ризата си и се отдалечи почти на бегом.

Погледът й беше насочен към лененото платно, където открояваше гръдната мускулатура с тънък слой бронз.

— Няма да успея да завърша никоя картина, ако ми пъдиш моделите така безцеремонно.

— Не ми допада, че рисуваш необлечен този прелестен великан.

— Преувеличаваш, Леон беше свалил само ризата си. Помолих го да ми позира гол, ала той е прекалено срамежлив. Аз му казах, че всъщност разголването на великолепното му тяло като легендарния Самсон не е греховно, а една добронамерена и благочестива…

— Ти си го молила… обърни се и ме погледни!

Тя откъсна погледа си от лененото платно и се обърна. Жан Марк правеше впечатление на изтощен и капнал от умора. Дълбоки бръчки се бяха врязали от двете страни на устата му, а под очите му се вдълбаваха тъмни сенки. Желанието й да изтича при него и да го утеши беше почти непреодолимо.

— Най-добре е да отидеш право в леглото и да се наспиш, вместо да идваш в градината и да ме измъчваш. Изглеждаш ужасно.

— Съвсем различно от твоя хубав Самсон, нали? — попита той подигравателно.

— Да. — Тя сложи четката върху статива и направи импулсивно крачка към него. — Ти никога не би могъл да бъдеш Самсон. Виждам те по-скоро като ренесансов принц или като египетски фараон, но аз… — Тя поклати отрицателно глава. — Не, бих могла да те нарисувам само като самия теб. Защо стоиш като препариран? Върви да спиш!

Той продължаваше да я съзерцава с възхитен поглед.

— Исках да те видя!

Тя посрещна погледа му и потъна в него. Само с неимоверно усилие съумя да отвърне очи.

— Така, вече ме видя. Сделките ти приключиха ли задоволително?

— Не. Не пожелаха да смъкнат данъка.

— Съжалявам.

— Аз… по време на отсъствието си мислех за теб. Ти мисли ли за мен?

Жулиет мълчеше. Та нима можеше да признае колко нощи беше лежала будна и сън не я хващаше?

— Така си и мислех. — Той се усмихна дяволито. — Да, ти изтръгна още една победа.

— Победа ли?

— Мислех си не само за това с какво удоволствие бих лежал между бедрата ти… Не, копнеех също и за твоята компания. — Той я поглади нежно по бузата. — На моменти ми минаваше през ума, че самото ти присъствие би ми донесло достатъчно удовлетворение. Не е ли странно?

Тя не можеше да се помръдне. Стоеше като вцепенена. Не можеше да се отърве от тръпчиво сладката омая на докосването му. Просто стоеше и се наслаждаваше.

— Само на моменти ли?

— Задоволи се с малка победа. Повече няма да ти дам.

— Аз не го разглеждам като победа. — Тя се обърна отново към лененото платно и грабна четката. — Вече ти казах, че няма да започвам борба с теб. Сега върви да спиш, преди да си се строполил от умора.

— Робер разправя, че повечето време си прекарвала в стаята си. Неразположена ли беше?

Тя се замисли каква ли клопка й кроеше?

— Нищо подобно! Не мога ли да прекарвам времето си така, както ми харесва?

— Bon Dieu, това беше само въпрос. Никога ли не ти е минавала през главата мисълта, че бих могъл да се тревожа за теб?

Изненадваща топла вълна я заля и тя не посмя да го погледне.

— Не, такова нещо не ми е идвало на ум. Аз… ти благодаря!.

Тя усети погледа му върху гърба си и обзета от копнеж, съжали, че не можеше да се обърне към него.

— Жулиет… — каза той с усилие — липсваше ми!

Не можеше да отговори нищо. Защото, ако се опиташе да проговори, треперенето на гласа й щеше да я издаде.

За миг той остана безмълвен, после тя дочу крачките му, които се отдалечаваха към къщата.

Жулиет си пое дълбоко дъх и се обърна. Не можеше да го остави така да си върви!

— Жан Марк!

Той се извърна.

— Да?

Тя трескаво разсъждаваше какво би могла да каже, без да се издаде.

— Вчера разглеждах моята картина на „Вихрения танцьор“ и реших, че мястото й не е в салона. Ще нарисувам друга. Къде сложи статуетката?

Той се сепна.

— Сандъчето е в мазето и там трябва да остане. Да се изнесе статуетката, за да я рисуваш, е прекалено опасно. — Той се усмихна. — Отгоре на всичко, много съм привързан към картината в салона. За мен тя е свързана с определени спомени. Не бих искал никаква друга картина.

И за нея картината беше свързана с толкова спомени — за Версай, за манастира, за селската странноприемница, за Жан Марк.

— Е, добре тогава.

Той я гледаше и все още чакаше.

— Това ли е всичко?

Беше съсипан, обезверен и изгарящ от желание. Не можеше да го отблъсне единствено за да защити себе си. Не можеше да му отстъпи, но трябваше да му даде нещо.

— Не. — Тя се извърна към лененото си платно и каза с дрезгав глас: — Щастлива съм, че се завърна… Ти… ти също ми липсваше.

На трети юли Франсоа уведоми Нана от Тампл, че по нареждане на Конвента невръстният крал е отделен от майка си и че сега би трябвало да се изработят отделни планове за бягство на Мария Антоанета и на сина й.

Два дни по-късно Жулиет получи от Франсоа съобщение, че кралицата искала да я види колкото се може по-скоро в Тампл. Ала Нейно величество щяла да прояви пълно разбиране, ако Жулиет сметнела това за твърде опасно…

Фактът, че лицето на кралицата изглеждаше стопено от мъки и горести, не учуди никак Жулиет. Удивиха я силата и зрелостта на държанието й.

Мария Антоанета се отдръпна в сянката на кулата и се облегна на стената.

— Жулиет, толкова мило от твоя страна е, че си дошла. Няма да те задържам дълго. — В гласа й се долавяха страх и загриженост. — Ти знаеш, че ми отнеха детето, нали?

— Да. — Жулиет пристъпи по-близо. — Вероятно само временно. Твърде възможно е да ви го върнат отново.

— Не! — С треперещи от вълнение ръце кралицата придърпа наметалото си по-плътно. — Дали са го на един обущар Симон, за да го възпита като добър републиканец. Искат да ме забрави. Да забрави също така, че е крал на Франция.

— Дали Симон ще се отнася лошо с детето?

— Да се надяваме, че няма. — Мария Антоанета отстрани бял кичур коса от челото си. — Моля се на Бога да е добър към него. Този Симон вече ни оказа много благодеяния. Струва ми се, че е тъп, но не и жесток.

— Тук, в Тампл, ние имаме наши хора, които държат под око всичко. Ако се отнасят зле с Луи Шарл, те ще научат — каза Жулиет, за да успокои кралицата. — Те няма да допуснат Симон да му причини нещо лошо.

— Толкова много ми липсва — прошепна кралицата. — Та той е едва на осем години. И е толкова мило същество, постоянно се усмихва, непрекъснато се стараеше да ми помага.

— Може би ще ви разрешат да бъдете отново заедно.

— Да, навярно в небесата!

— Не! — възрази енергично Жулиет. — Плановете за бягство са вече почти готови…

— Забрави ме! — пресече я кралицата. — Спаси Луи Шарл! — Жулиет поклати глава.

— Луи Шарл в момента не е застрашен от нищо, защото Конвентът може да го използва като заложник. Ала вас трябва да освободим на всяка цена!

— Преди да ме убият като моя съпруг ли? — Мария Антоанета се усмихна мрачно. — Както дочух, вече се опитват да трупат какви ли не измислици и мръсотии, за да опетнят името ми. Едно от тези обвинения е насочено и срещу майка ти. Слава Богу, Селест е в безопасност, далеч от тези чудовища!

Жулиет избягна погледа на кралицата. Мария Антоанета поклати глава.

— Ти добре знаеш, че моята благосклонност към нея не беше неестествена. По природа съм влюбчива, но имах само една-единствена любов. Аксел!… — Тя свали един пръстен с печат от ръката си и го заразглежда разнежено. — Гербът на граф Ферзен. Знаеш ли какъв девиз е гравиран върху него? Tutto a te mi guida! Не е ли чудесно?

Всичко ме води към теб!

— Да, чудесно е — каза Жулиет със сподавен глас.

— Моят скъп Луи ме разбираше. Свързваха ни приятелство и дълг, но ми трябваше нещо повече. — Тя вдигна глава. — И аз си го взех. Влюбих се от пръв поглед в Аксел. Съжалявам само, че пропилях толкова много време, защото се стеснявах да отида при него. По-добре да рискуваш, да заложиш всичко на карта, отколкото да продължаваш живота си във вечно разкаяние. Ако краят наближава, единствената ми утеха остават спомените.

— Защо говорите за наближаващ край? Ние ще се опитаме…

— Знам, знам, моля се на Бога да имате успех, но същевременно се надявам, че ще мога да погледна безстрашно смъртта в очите. Както разбрах, Луи посрещнал смъртта като крал. И аз трябва да свърша живота си като истинска кралица. — Тя се обърна настоятелно към Жулиет и каза: — Но моят малък Луи Шарл трябва да живее! Ти трябва да ми обещаеш, че той ще живее!

Жулиет преглътна с неимоверно усилие.

— Давам ви думата си!

Мария Антоанета се усмихна. За миг ликът й беше озарен от онова очарование, което беше омагьосало и пленило Жулиет преди много години в огледалната галерия. Тя погали Жулиет по бузата.

— Разчитам на теб! Сбогом, ma petite!

(обратно)

Глава двадесет и първа

Tutto а te mi guida!

По пътя от Тампл до вкъщи Жулиет повтаряше на ум тези слова отново и отново.

Всичко ме води към теб!

Когато Жулиет пристигна на Кралския площад, въпреки късния час Жан Марк още не си беше у дома. След завръщането си от Хавър той, изглежда, я избягваше, тя него също.

Робер се постара да не издаде с нищо удивлението си от парцаливата рокля на Жулиет и от изцапаното й със сажди лице.

— Ще занеса горе гореща вода. Трябва ли ви нещо друго?

Трябваше ми повече и аз си го взех!

— Да, една слугиня да ми помогне в банята и да ми разреши косите. — Жулиет изтича по стълбите.

Беше почти полунощ, когато дочу стъпките на Жан Марк по стълбите. Почти веднага вратата на стаята му се отвори и отново се затвори.

Тя си пое дълбоко дъх, стана и тръгна бързо към вратата на своята стая, която беше само притворена.

Жан Марк вече беше свалил черния си жакет и разкопчаваше бялата си батистена риза, когато тя влезе при него, без да почука.

Той се огледа и безкрайно се учуди, като я видя да стои на вратата в бялата си нощница с голямото деколте.

— Ти винаги успяваш да ме изненадаш.

— Добър вечер, Жан Марк! — Тя изпука нервно пръсти — Аз те чаках… излезе толкова отдавна.

— Не знаех, че има защо да се прибера вкъщи. — Той нарочно направи пауза, после попита подозрително: — Или се заблуждавам?

Тя кимна и притвори вратата.

— Не е съвсем просто… аз не мога… не знам, какво да кажа…

— Това ми е ясно като бял ден.

Тя се приближи плътно до него.

— Мислих много и намерих изход… — Тя се запъна. — Той е по-труден, отколкото си мислех.

— Да ти помогна ли? Открила си, че е глупаво да се съпротивляваш срещу онова, което и двамата искаме.

— Не. — Тя погледна тъмните му очи. Красиви очи, които постоянно бяха нащрек. — Реших да ти кажа, че те обичам!

Той се вкамени.

Тя продължи забързано и припряно:

— Не очаквам от теб да ми се обясниш в любов… макар че съм убедена, че държиш на мен повече, отколкото ти самият допускаш. — Гласът й се сниши до шепот. — Възможно е никога да не ме обикнеш. Не зная въобще дали си способен да обичаш една жена.

— Защо в такъв случай толкова щедро ми предоставяш оръжие срещу себе си?

— Оръжие ли? — Тя се усмихна тъжно. — Виждаш ли, ти все още си въоръжен срещу мен. И навярно никога няма да… — Тя занемя и минаха няколко секунди, преди да продължи: — Да, аз ти давам оръжия, за каквито ти само можеш да мечтаеш, Жан Марк. — Тя го погали нежно по бузата. — Аз те обичам… не само с тялото си, но и със сърцето и разсъдъка си. Докато ме желаеш, ще бъда в леглото ти или до теб. Надявам се, че това ще трае дълго, тъй като ще те обичам цял живот. Е, как е, стигат ли ти тези оръжия?

— Да — отрони се от устните му. — Мога ли да попитам какво те тласна към тази безусловна капитулация?

— Tutto a te mi guida!

— Всичко ме води към теб?

— Това са словата, които са гравирани върху един пръстен с печат на кралицата. Тя каза, че трябвало да знае от първия миг, че не е имала друг избор и че човек трябва да задържи любовта, преди да му се е изплъзнала. — В усмивката й се долавяше дълбоко вълнение. — Внезапно ми стана ясно, че и аз нямам друг избор. От първия миг насам всичко ме водеше към теб — Катрин, моята картина, „Вихрения танцьор“, манастирът, дори революцията. Ако, да речем, утре си заминех, то сигурно щеше да се случи нещо, което би ме върнало обратно, тъй като всички пътища ме водят към една цел. Не разбираш ли? На света съществуват прекалено много смърт и разрушение. Няма смисъл да се заблуждавам. — Тя облегна главата си на гърдите му, уви ръце около него и прошепна: — Наистина е така, всичко ме води към теб, Жан Марк!

— Аз… аз съм сразен. — Той не помръдна от мястото си. После вдигна ръце, сложи ги върху раменете й и я прегърна нежно и предпазливо. — Но ако вярваш, че ще отклоня предложението ти, жестоко се мамиш. Бих бил същински глупак, ако се откажа от онова, което желая. А пък аз съвсем не съм глупак.

— Знам това.

— Аз съм практичен човек. — Устните му погалиха слепоочията й. — Ако ми подаряват победа, аз я вземам.

— Да.

Той я вдигна на ръце и я понесе към леглото.

— А ако заченеш дете?

Стъписването й беше мимолетно, тъй като тя веднага се окопити.

— Не очаквам нищо от теб! Ако се случи, аз ще се грижа за детето си.

Той я погледна внимателно.

— Ти се предаваш напълно?

— Това не е никакво предаване — прошепна тя. — Това е предлагане.

Сложи я върху копринената завивка и легна до нея, подпрял се на лакът. Така той разглеждаше лицето й, а тя четеше в изражението му объркване, наслада и, колкото и странно да беше, съжаление.

— Това все пак същото ли е или не?

— Не. — Тя зарови пръсти в гъстата му коса, когато той доближи устните си. — Различно е! Ще видиш!

— Ти ме пази! — прошепна Жулиет опиянена и надвита от съня. — Не го очаквах.

— Нима е толкова невероятно, че се разплащам с щедрост за щедростта? — Той я погали по къдриците. — Ти ме трогна. Навярно е само мимолетна слабост, но докато не съм я преодолял, не мога да те поставя в положение, което може да е опасно за теб. Разбираш ли, или вече заспиваш?

— Да. — Жулиет се сгуши в него. — На драго сърце бих останала будна, ала съм прекалено уморена. — Тя се прозина. — Беше напрегнат ден, а ти се върна много късно.

— Утре ще си дойда по-рано, гарантирам ти. Най-добре ще е въобще да не ставаме от леглото.

— Колко приятно! — Тя се бореше с всички сили срещу съня, който я надвиваше. — Не сме го правили от дните на „Bonne Chance“. — Тя заспа.

Жан Марк притисна буза към косата й. Усещаше я дребничка, с тънки кости, крехка. Беше му се оставила напълно в ръцете, а нямаше никаква слабост в отдаването й. Сега беше по-силна, отколкото когато се съпротивляваше и не го напускаше особеното чувство, че в мига на триумфа си всъщност победеният беше той.

Целуна я по косите и затвори очи, за да удържи сълзите, които напираха в тях.

Tutto a te mi guida!

Хубави, думи! Никак не е за учудване, че беше толкова убедителна, щом като кралицата…

Кралицата!

Жан Марк разтърка и отвори очи. Обзе го подозрение.

Беше допуснал, че Жулиет му цитираше по памет думи на кралицата. Обаче Жулиет никога не се ровеше в миналото и винаги живееше с настоящето. Защо тези думи едва сега бяха отприщили пороя от чувства?

Освен ако думите са били казани съвсем скоро. Освен ако отново е посетила кралица Мария Антоанета в Тампл…

Той измъкна ръката си предпазливо изпод главата на Жулиет и придърпа завивката. Стана, загърна се в брокатения си халат и тръгна тихо към вратата, като взе със себе си свещника от масата.

Малко по-късно отваряше вратата към стаичката на Жулиет. Какво очакваше да намери? В случай, че Жулиет беше ходила в Тампл, както предполагаше, тя положително щеше вече да е заличила следите от посещението си. Навярно той се надяваше, че това предположение е било погрешно и нямаше да намери абсолютно нищо.

Върху писалищната маса беше постлана бяла покривка, върху която стояха ветрило и шишенце, а по-нататък забеляза дървено приспособление, чието предназначение му беше неясно. На пода, до масата за писане, имаше кошче с книжни ветрила. Жан Марк тръгна бавно към писалището и постави свещника.

Бяло като сняг ветрило с много изтънчена украса лежеше разтворено най-отгоре. То завършваше с красив връх, пръчиците от слонова кост блестяха благородно, а нарисуваната върху ветрилото сцена изобразяваше грациозен Пегас, чиито очи бяха миниатюрни смарагди с формата на бадеми.

Смаян, Жан Марк впери поглед във ветрилото.

— Какво правиш тук? — Зад него в рамката на вратата стоеше Жулиет, по пеньоар, с разрошени коси. — Не съм ти разрешавала да влизаш в стаята ми, Жан Марк! Ти нямаш никакво право…

— Какво е това? — Жан Марк взе коприненото ветрило и го вдигна високо. — За Бога, какво си наумила?

— Но ти знаеш… това е „Вихрения танцьор“. Нарисувах го за свое удоволствие. Няма да употребявам ветрилото пред други хора. — Тя се уви в нощницата си и тръгна към него. — Не биваше да го пипаш! Не знам дали туткалът е изсъхнал. — Тя взе ветрилото от ръката му и го сложи внимателно и предпазливо върху писалищната маса. — Много е добро, не смяташ ли?

— Ветрилото е чудесно. — Той посочи с ръка към книжните ветрила в кошчето до писалището. — И тези тук също си нарисувала само за свое удоволствие, така ли?

Тя не го погледна, само каза:

— Не биваше да влизаш!

Той я хвана толкова несдържано за раменете, че пръстите му се забиха в плътта й.

— Кафенето „Дю Ша“! Кралицата! Това продължава вече с месеци, нали?

Тя го погледна крадешком.

— Да, но аз съм извънредно предпазлива. За теб не съществува ни най-малка опасност. Ако ме заловят, аз никога не бих те…

— Мислиш, че не знаех? — Думите му прозвучаха троснато. — Мислиш, че не те познавам ли?

— Това няма да продължи дълго. Тя скоро ще бъде свободна. Но ти не бива да се намесваш!

— Днес ли я видя?

Тя кимна.

— Обещах да помогна на сина й да избяга. Ах, Жан Марк, тя е толкова нещастна! Трябва да й помогна!

— За Бога, цял Париж знае, че Конвентът трупа доказателства срещу нея за съдебен процес.

— Франсоа каза, че планът за бягството бил готов. Той вече е подкупил караулите в Тампл. Сега трябва само да се изчака, докато съумеем да я преведем през контролните проверки.

— Франсоа ли?

— В действителност той съвсем не е човек на Дантон. Той ръководи групата, която работи за освобождението на кралското семейство. Неговото истинско име е Уилям Даръл.

— Изненадите нямат край тази вечер — констатира навъсено Жан Марк. — Има ли още нещо, което би трябвало да знам?

— Не.

— И за кога е бягството?

— На 23 юли, значи след две седмици. — Тя го погледна предизвикателно. — Всичко това не бива да бъде свързано с теб! Жан Марк, дръж се така, сякаш никога през живота си не си виждал тези ветрила! Грижи се за търговските си сделки!

— Дръж се така… — В смеха му се долавяше горчилка. — Нима мислиш, че бих могъл да си затворя очите пред факта, че си се забъркала в една каша, която може да ти струва главата? Още утре ще те изведа от Париж!

— О, не, Жан Марк! Само когато кралицата е в безопасност! Ако желаеш, Нана ще ми намери някоя квартира. Знаех, че би могла да ми потрябва, ако…

— Не! Защо правиш всичко това?

Тя се усмихна, обхваната от стеснителност.

— Защото съм се променила. Онова, което се случи в Андора, ме промени и ми се струва, че и ти си се променил, Жан Марк! Когато бях малка, се боях да обичам някого, защото бях убедена, че няма да откликне на моята любов. Сега обаче знам, че преди всичко от значение е да обичаш, а не да те обичат. А пък ако обичаш някого, то трябва да му помогнеш! — В очите й заблестяха неизплакани сълзи. — Повярвай ми, бих предпочела да съм такава, каквато бях по-рано. Животът ми беше много по-прост и по-удобен. Ще бъде щастие за теб, ако останеш настрана от всички тези истории.

— Наистина ли ще бъде щастие? — Във въпроса му се долавяха умора и досада. Той в никакъв случай не беше безучастен, чувстваше се изоставен и береше заради нея хиляди страхове. — Не бих могъл да те придумам да се откажеш от това безумие, нали?

Тя поклати глава.

— Аз не съм застрашена. Само рисувам ветрилата и понякога поемам ролята на куриер.

— Само ли? — Той присви устни. — Е, така да бъде! Ако ти се наложи отново да вършиш нещо за Ечеле, кажи ми и аз ще дойда е теб.

— Не! — Тя се стараеше Жан Марк да не забележи нейната загриженост. — Не искам да те забърквам!

— Ако не искаш да ме излагаш на опасност, ще трябва да внимаваш повече за собствените си действия. — Той я пусна. — Не се бой, нямам намерение да вземам участие в този заговор. Единственият ми стремеж е да спася главата ти, която обикнах, не по-малко и другите ти прелестни части. — Той тръгна към вратата. — А бях въвлечен, или, както ти казваш, бях забъркан още през онази първа сутрин, когато те видях да бягаш презглава към гората, скъпа ми Жулиет. И много е късно сега да променяме каквото и да било.

Опитът им да освободят кралицата пропадна. Жулиет не можеше да го проумее.

— Ама ние бяхме толкова сигурни — рече тя поразена, когато Нана й съобщи за неуспеха. — Всичко беше точно планирано. Как е могло да се случи?

— В последния миг стражите бяха разменени — каза Нана огорчено и унило. — Всеки отделен караул, когото бяхме подкупили, беше сменен вчера по неизвестни причини и беше изпратен извън Тампл.

— Това изглежда направо невероятно. — Жулиет поклати глава. — И какво ще правим сега?

— Нито ще скръстим ръце, нито ще се предаваме. Разработваме нов план. Но Господ ни е свидетел, че не ни остава много време. Уилям разправя, че планирали да я местят от Тампл в затвора Консиержери. Ако се стигне до там, всякакво бягство ще бъде изключено.

Жулиет цялата настръхна. Консиержери, мрачен затвор, всяващ страх и ужас, близо до „Парижката света Богородица“, беше последна спирка преди екзекуцията.

— Никакви доверени хора ли нямаме в Консиержери?

— Имаме двама надзиратели на служба при нас, а са ни необходими много повече. Но не бива да се предаваме.

На 29 юли отново беше предприет опит да бъде освободена кралицата от Тампл. И той пропадна като първия.

Следващият опит беше планиран за 10 август. На 3 август, в два часа сутринта, вдигнаха кралицата от леглото и я отведоха в Консиержери.

Докато Мария Антоанета чакаше със свито сърце процеса, един друг опит беше предприет със съдействието и помощта на подчинена на барон дьо Бан роялистка група. Той също беше осъден на неуспех.

На 14 октомври 1793 година кралицата застана пред своите обвинители. Навършилата едва тридесет и седем години жена, която вече беше в климакса, страдаше от силни менструални спазми. Независимо от страшните си болки, тя се защитаваше безстрашно срещу чудовищните обвинения. Беше обвинена между другото в лесбийска любов и кръвосмешение. Изходът на процеса се знаеше предварително. На 16 октомври Мария Антоанета беше осъдена на смърт чрез гилотиниране.

— За Бога, ти не можеш да отидеш там! — Жан Марк изтръпна, когато забеляза, че Жулиет се канеше да излезе. Тъмносинята рокля висеше на талията и, очите й върху тясното лице изглеждаха неестествено големи. През последните месеци беше много отслабнала, а нейната жизненост се беше изпарила. Днес тя изглеждаше восъчно бледа и нежна като лилия. — Не можеш да й помогнеш с нищо, а смятам за безсмислено и глупаво да се обременяваш с още повече болка.

— И без друго всичко е свършено. — Жулиет застана пред огледалото и завърза панделките на шапката си под брадичката. — Тя трябва да ме види. Трябва да знае, че не съм забравила обещанието си. Сега тя е съвсем сама. — Жулиет пресрещна погледа му в огледалото. — Би било твърде мило от твоя страна, ако дойдеш с мен. Знам, че това е само едно желание и бих проявила разбиране, ако ти не…

— Ще дойда с теб, разбира се. — Гласът му отекна дрезгаво. — А и защо да не дойда? Та все някой трябва да е там, за да те улови, когато изпаднеш в несвяст. Смъртта чрез гилотината не е красива гледка.

— Знам — прошепна тя. — Тя е грозна. Кралицата винаги е мразила грозотата. Искаше всичко да е красиво и… — Жулиет прехапа долната си устна. — Трябва да застана съвсем близо до ешафода. Тя трябва да ме види! Обещавам ти, че няма да припадна.

Жан Марк пристъпи зад нея и нежно сложи ръка на шията й.

— Тя ще те види. Ще се погрижим за това. Хайде да тръгваме!

По време на дългото пътуване до Площада на революцията я държеше за ръка. Като пристигнаха там, той си проби безогледно път през плътната тълпа на зяпачите и успя да намери място в непосредствена близост до гилотината.

Когато талигата с кралицата изтрополи сред виковете и крясъците на сганта, той отново улови Жулиет за ръка.

Мария Антоанета носеше бяла рокля, малко бяло боне, черни чорапи и тъмночервени обувки с висок ток. Нейното облекло беше в крещящо противоречие с късо остриганите й коси, хлътналите безжизнени бузи и разширените от ужас очи.

Жулиет се бореше с прилошаването си и с неистовото желание да повърне. Не биваше да губи съзнание!

Кралицата трябваше да я види!

Тя се бореше с виенето на свят и с отчаянието. Беше обещала на Жан Марк, че няма да припадне.

Кралицата изкачи стъпалата, а когато стъпи на платформата, се препъна и настъпи по крака палача Сансон, който по-късно на старини написа спомени за отблъскващата си дейност.

— Извинете, мосю — изрече със заекване тя. — Не беше нарочно.

Жулиет едва успяваше да види нещо през воала от горещи сълзи. Тълпата крещеше и вилнееше, докато кралицата безпомощно се оглеждаше около себе си и търсеше подкрепа и съчувствие.

Тя трябваше непременно да я види!

Жулиет развърза панделките на шапката и я свали от главата си, като същевременно направи още една крачка към ешафода.

Най-сетне погледът на Мария Антоанета падна върху Жулиет. Кралицата я позна и за миг смъртният страх от лицето й изчезна.

В същото време палачът я задърпа към гилотината.

Малко след това Сансон триумфално показа главата на кралицата сред одобрението на тълпата.

Ала Жулиет вече не беше там и не присъства на по-нататъшната гавра. Жан Марк я избута през хорското стълпотворение към страничната улица, където чакаше тяхната карета.

— Загубих безстрашието си — каза тя беззвучно. — Трябва да съм го оставила пред ешафода.

— Да. — Щом оставиха хората след себе си, той улови Жулиет през кръста и я принуди да побърза.

— Тя ме видя. Забеляза ли нейното изражение? Само за частица от секундата, но ме разпозна.

— Да, тя е знаела, че ще бъдеш там. — Жан Марк отвори вратата на каретата и я качи в купето. — Към къщи! — извика той на кочияша, преди сам да се качи.

Той притегли Жулиет към себе си и я залюля в прегръдките си, докато каретата трополеше по неравната настилка, все по-далеч от Площада на революцията.

— Не загубих съзнание. Бях ти обещала, че няма да…

Напълно изтощена, тя се строполи в обятията му и припадна.

Когато дойде на себе си, Жулиет се видя в леглото на Жан Марк, облечена в бялата копринена нощница. Жан Марк лежеше до нея и я държеше в прегръдките си със същата нежна сила, както в каретата. Кадифените пердета на прозорците бяха спуснати, високи бели свещи горяха в канделабъра.

— Съжалявам — изрече тя едва чуто. — Не удържах на обещанието си. Не исках да те тревожа.

— Тихо! — Нежната целувка на Жан Марк противоречеше на строгите му думи.

— Никога ли няма да има край? — попита тя. — Толкова много кръв… Хората ликуваха и празнуваха при нейната смърт. Чу ли крясъците и виковете на тълпата?

Жан Марк не пророни нито дума.

— Защо изпитваха такова удовлетворение? Хората не знаят… кралицата не блестеше с интелект като мадам дьо Стал, тя беше обикновена и дори простовата жена. Правеше грешки, но никога не е била съзнателно жестока.

Жан Марк грабна чашата, която стоеше на масата до леглото.

— Плодов сок. През целия ден не си сложила залък в уста. Пий сега!

Тя послушно отпи няколко глътки и той сложи чашата обратно. После я притегли отново към себе си и намести бузата й на рамото си.

— Толкова съм уморена, Жан Марк!

— Знам. — Той погали гъстите й къдрици. — Почивай си!

— Бих искала да посетя Катрин. Да, ще ми се да отида във Вазаро. Как мислиш, възможно ли е?

— Разбира се, утре ще уредя всичко.

— Катрин… знаеш ли, че Франсоа я обича?

— Така ли?

— Винаги, когато говореше за нея, забелязвах по лицето му… е, знаех, че нещо се крие зад всичко това. Трябваше сякаш с ченгел да го изтръгна от устата му.

— Не ме учудва, че си успяла.

— Не го оставих на мира, докато не призна!

— И това не ме учудва.

— Дофинът… трябва да помогна на Луи Шарл! Аз й обещах…

— Всичко с времето си. Най-напред си отдъхни във Вазаро.

— Колко съм сънлива… странно. Току що се събудих. — Тя отвори с неимоверно усилие очи. — Сокът! Да не си сложил нещо в него?

— Да.

— Както във Вазаро беше сложил нещо във виното на Франсоа.

— Само толкова, колкото да се наспиш.

— Без кошмари.

Един час по-късно Жан Марк пристъпи прага на салона.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате. Много ви благодаря, че дойдохте.

Франсоа не счете за необходимо нито да стане, нито да вдигне поглед от чашата си с вино.

— Изобщо не ми липсвахте. Робер ми наливаше щедро от вашата чудесна изба.

— Жулиет настояваше да присъства на Площада на революцията. Вие бяхте ли там?

Франсоа отпи глътка вино.

— Задачата ми е да ги измъквам от тъмницата, но не и в случай на неуспех да бъда очевидец на смъртта им. Реших да се напия!

— А как стана така, че плановете ви се провалиха с гръм и трясък? Разполагахте и с време, и с пари…

— И с Мосю, който работеше срещу мен.

— Мосю ли?

— Славният и почтен граф дьо Прованс, братът на краля! Той беше човекът, който организира нашата група преди две години. Всичко вървеше по мед и масло, докато опираше само до освобождаването на аристократи. Помислете, какво би бил един крал без двор? — Франсоа отново поднесе чашата към устните си. — Едва когато стана необходимо и възможно да се освободи кралското семейство, той започна да твърди, че нямал средства. Изглежда, че славният и почтен Мосю иска самият той да стане крал. Сигурно има свои шпиони както в нашата група, така и в Конвента. Винаги, когато хвърляхме усилията си да осъществим някой план, се появяваха пречки, но никога от такова естество, че да се изясни дали той има пръст в играта. Никога не беше разкрита моята самоличност, а и нашата група като цяло не беше предадена на властите.

— А вие не знаете ли кой би могъл да бъде доносникът сред вашите хора?

— Върти ми се в главата едно име… и един план, с който бих могъл да проверя предположенията си.

— Значи Мосю би желал да види мъртво и момчето?

— Положително, та той е пречка по пътя му. Луи Шарл сега е крал на Франция. Аз ще го освободя от Тампл, но трябва да го сторя сам!

Жан Марк се усмихна.

— Вярвате ли, че Жулиет би допуснала момчето да бъде освободено без нейно съдействие? Така че изпадам в незавидното положение или да я разубедя да участва във вашите замисли или да се погрижа тя да ги осъществи бързо и успешно заедно с вас.

Франсоа го погледна.

— И какво решение ще вземете? Кое от двете?

— Няма да стоя и да гледам със скръстени ръце още веднъж същото, на което бях свидетел днес! Тя припадна! Утре ще я изпратя във Вазаро. Възможно ли е да освободите малкия, преди тя да се върне?

— Бързи действия в момента са изключени. Конвентът предполага, че ще бъде предприет опит за спасяване на дофина от страна на роялистите като реакция след екзекуцията на кралицата. Надзирателите му в Тампл са подсилени.

— Колко дълго ще се наложи да чакаме?

— Един или два месеца, предполагам. — Франсоа стана, но се олюля. — Чувствам се…виното навярно ме е ударило в главата.

Жан Марк се запъти към него и сложи ръка на рамото му.

— Merde, днес, изглежда, ми е съдено постоянно да служа за опора на някого. — Той въздъхна унило. — Най-добре ще е да прекарате нощта в дома ми. Аз ще ви заведа горе и ще ви сложа да си легнете.

— Колко мило от ваша страна. — Франсоа продължаваше да бъде любезен, дори когато коленете му почти се огъваха. — Наистина мило и…

— Това е самата истина — каза Жан Марк сухо. — Ако не бих толкова благороден и добър, щеше да ми е далеч по-широко около врата.

— Тя ще отиде на гости на Катрин… на Катрин…

Когато Жулиет пристигна във Вазаро, гераните цъфтяха, полята пламтяха в огненочервено и разпръсваха опияняващо ухание.

Катрин вече чакаше на стъпалата пред входа и изтича към Жулиет, щом тя слезе от пътната кола. После отстъпи крачка наш и я заразглежда изпитателно. В деня преди заминаването на Жулиет от Париж Жан Марк й беше изпратил по куриер писмо, в което й описваше душевното и физическо състояние на нейната приятелка. И Жулиет наистина изглеждаше посърнала, лишена от характерната за нея енергия и жизнерадост. Ала това, не беше всичко. При сбогуването си с Вазаро Жулиет въплъщаваше все още много черти на нетърпеливото и импулсивно младо момиче, с което Катрин беше учила в манастирското училище. Сега обаче в жената, която стоеше пред нея, тя не намираше и помен от тези черти! Катрин усети как остро я прободе тъга по невъзвратимото. Те и двете се променяха и бяха вече други, но не в еднаква степен, както някога се бяха надявали.

— Ужасно е онова, което направиха с Нейно величество.

— Ужасни неща се случват навсякъде. — Жулиет прегърна Катрин през кръста. — Тук не… по всяка вероятност. Тепърва ще трябва да си припомня, че на света все още има местенца като това.

Катрин се засмя непринудено и свали шапката на Жулиет, за да погали нежно тъмните къдрици на приятелката си.

— Ти трябва веднага да се преоблечеш и да дойдеш с мен на полето. Следващите два дни няма да правиш нищо друго, освен да работиш с Мишел и мен.

Жулиет я погледна подигравателно.

— Трябва да си отработя подслона и хляба, така ли?

Катрин кимна енергично.

— Да, естествено, във Вазаро всички работят. — Усмивката й излъчваше спокойствие. — Жулиет, ти трябва да береш цветя!

(обратно)

Глава двадесет и втора

— Ти не само си се провалил, но си станал същинско чудовище — установи леденостудено Ан Дюпре. — С такава външност не можеш да очакваш, че ще бъдеш приет радушно от господата в Конвента!

— Не можех да направя нищо — вайкаше се Дюпре. — Трябваше да се крия от policia и вече бях убеден, че е ударил сетният ми час. Когато намерих лекар, беше вече късно, твърде късно, тъй като костите ми бяха зараснали накриво.

— По-добре да беше загинал, отколкото да се връщаш в такъв вид при мен. Каква полза мога да имам? Нима очакваш, че ще се грижа за теб, когато всъщност твое задължение и синовен дълг е да се грижиш за мен?

— Не — побърза да възрази Дюпре. — Всичко ще бъде така, както пожелаеш. Аз все още мога да ти набавя „Вихрения танцьор“, понеже знам кой го притежава.

— Жан Марк Андреас. — Ан Дюпре изрече името на новия притежател на „Танцьора“, обзета от сарказъм и ненавист. — И как смяташ да му го отнемеш? Докато те нямаше, Марат беше убит и ти сега нямаш никакъв покровител, никаква власт. Ще помолиш ли Дантон или Робеспиер за някаква служба?

— Потърсих Дантон в дома му, но той отказа да ме приеме — призна съкрушено Дюпре. — Нямал никаква нужда от убийци, заяви той.

— Но преди да запрашиш за Испания, имаше работа за теб. Вече ти казах, че нито един човек няма да може да те понася. Теб и изкривените ти кокали!

— Има известна надежда. Не всичко е загубено. След като успях да избягам от Испания, най-напред се отбих в Марсилия и събрах там сведения. — В усилията си да я убеди, думите на Дюпре просто се лееха от устата му. — Андреас има някаква братовчедка на име Катрин Вазаро, към която е много привързан. Възможно е дори тя да е момичето, чийто портрет е нарисуван върху медальона. Вероятно съществува връзка между Андреас и Жулиет дьо Клеман.

— А ти ме мамеше най-безсрамно, че момичето на портрета било принцеса!

Фактът, че беше изтърсил тази лъжа, беше изтрит от паметта му.

— Мислех, че е някаква принцеса, но…

— Ти си ме излъгал!

— Не. — Изрече той в пътно отчаяние. — Мислех, че е принцеса. Само казах, че…

— Няма значение какво си казал и какво не си. — Майка му го погледна с присвити очи. — Как възнамеряваш да използваш тази Вазаро за целите си?

— Ще й пратя съобщение, че Жан Марк е в ръцете ми и че трябва да дойде и да го освободи.

— А ако не влезе в клопката ти?

— Ще влезе! — Дюпре положи усилия да заговори с по-бодър тон. — Ще дойде! Ще падне в клопката ми!

— И ти ще я използуваш, за да изнудиш Андреас за „Вихрения танцьор“?

Дюпре кимна усърдно.

— Това не ми харесва. — Лицето й доби свирепо изражение. — Това е план, в който се залага на чувства.

Така майка му беше прозряла собствените опасения на Дюпре, а той искаше да я убеди, че планът му има изгледи за успех.

— Тя е само едно глупаво младо създание. Чувствата за жените са… — Той не довърши мисълта си, защото Ан насочи студените си сиви очи към него. — Ти не! Но някои жени никога не забелязват колко е глупаво да се оставят да бъдат водени от чувствата си.

— А Андреас? След всичко, което ми съобщи за него, той не ми прилича на чувствителен човек.

— Вече ти казах, че е привързан към момичето.

— Нямаш капка мозък. — Ан Дюпре се надигна и роклята й прошумоля. — А пък аз си мислех, че съм те научила на ум и разум. Забрави този план, иди в Париж и се залови със следенето на Андреас. Всеки човек си има тайни — ние бихме могли да узнаем нещо за този човек, което после ще ни бъде от полза. Това има повече изгледи за успех, отколкото да се уповаваме на чувствата му. Ще тръгнеш веднага!

— Надявах се да остана няколко дни и да отдъхна — взе да фъфли Дюпре. — Не съм оздравял напълно. Куршумът е още в тялото ми, а нощем ме връхлита треска. — Това беше самата истина, но не и причината за желанието му да остане. Всъщност толкова дълго не беше я виждал!

— Ти искаш да си отдъхнеш? Ама, разбира се. — Тя се усмихна. — Но не можеш да очакваш, че ще спиш в хубавите ми чисти легла. Беше твърде непослушен и глупав. Ти ме разочарова, Раул. Не ми донесе „Вихрения танцьор“ и ме излъга за принцесата. Така че добре знаеш къде им е мястото на непослушните и глупави момчета!

— Не! — Дюпре се изправи на крака по най-бързия възможен за неговото състояние начин. — Искам да тръгна веднага за Париж! Ти имаш право, трябва да наблюдавам Андреас!

— Доста се съмнявам, че някой би могъл да те разпознае. — Ан Дюпре не си направи труд да скрие отвращението си. — Ала все пак бъди нащрек. Това е последният ти шанс. После окончателно ще настъпи краят на моето снизхождение към теб.

Той грабна шапката си от масата.

— Няма да те разочаровам! — Като влачеше левия си крак, тръгна непохватно към вратата. — Ще го получа… ще ти донеса „Вихрения танцьор“!

Ан Дюпре застана пред огледалото и погали сърцевидната изкуствена бенка в ъгъла на устата си.

— Добро момче — каза тя, потънала в размисъл. — Ах, вземи медальона от кутийката с накитите в спалнята. Би могъл да го използуваш, ако решиш да въвлечеш в играта малката Катрин Вазаро.

— Значи нямаш нищо против?

— Този накит за мен няма никаква стойност. — Ан се вторачи в сина си. — Защото не е достоен за мен!

Тя не иска да ми прости, помисли си той, обзет от страх. Ако не й донесеше „Вихрения танцьор“, навярно никога нямаше да получи прошка. Статуетката притежаваше властта да даде на майка му всичко, към което се беше стремила. Той щеше да я въздигне до кралица, по-велика и по-възвишена от онази Бурбонска мръсница, която беше обезглавена миналата седмица.

— Не, той не е достоен за теб — мърмореше си Дюпре, докато отваряше вратата. — Мамо, прости ми! Моля те… ще ти донеса „Вихрения танцьор“…

Затътри се навън. Зад вратата му се наложи да спре, защото му прилоша. Размина се на косъм! За малко всичко щеше да се провали! Какво щеше да прави, ако го беше отблъснала? Без своята преданост, която искаше да й засвидетелства, той наистина беше едно нищо!

В този миг се втрещи от ненадейно проблесналата мисъл. Набавеше ли на майка си „Вихрения танцьор“, тогава тя нямаше да има повече нужда от него! Не, не биваше да го допуска!

Желанието глождеше душата му. Но тя го беше отпратила, а страстта трябваше да намери отдушник!

Камий. Щеше да отиде при Камий и тя щеше да уталожи желанието му.

— Очите винаги са трудни. — Жулиет взе с четката си малко синя боя. — Той има толкова изразителни очи… пълни с любопитство и удивление…

Катрин хвърли поглед към картината, която изобразяваше Мишел, изправен в цял ръст сред поле от цветя.

— Струва ми се, че добре си го хванала — Тя седна на тревата и кръстоса ръце в скута си, а погледът й се насочи към берачите, които работеха в подножието на хълма. — Постигнала си значителен напредък.

— Цяло чудо е, че успях да придумам малкото циганче поне за пет минути да ми позира. — Тя наведе глава и погледна внимателно творбата си. — Тази картина е сред най-доброто, което досега съм постигнала и заслужава да се изложи. — Устните й потрепнаха. — Ако тази чест някога ми бъде оказана.

— Защо не?

— В тази великолепна нова република смятат творенията на жените художнички недостойни за публично показване.

Катрин поклати глава.

— Но картината ти е чудесна.

— Няма никакво значение. Дори да притежавах таланта на един Фрагонар или Давид никога не биха окачили платната ми редом с ония на някой бездарен цапач. Никак не е справедливо, но пък е точно така. — Тя вдигна рамене. — Да, аз знам, че тази картина се получи!

— Нима вече е готова?

— Още няколко дреболии и подписа. — Жулиет изтри с ръкав мокрото си от пот чело. — Направи ми впечатление, че Мишел прекарва твърде много време заедно с Филип.

Катрин, която беше откъснала стрък трева и го дъвчеше, кимна.

— Да, откакто се върна от Марсилия, Филип много се старае да се сприятели с Мишел.

— Ти прости ли му?

— Нима съм длъжна да му прощавам затова, че с Филип? Това не е моя работа. Работа е на Мишел, но той надали знае какво следва да му прощава.

— Ала ти не можеш да се отнасяш към него както преди.

— Така е, но и двамата обичаме Вазаро!

— С това не съм съгласна — каза Жулиет тихо. — Ако така продължаваш и занапред, в крайна сметка ще се омъжиш за този суетен паун.

Катрин наведе поглед.

— Това… това е все пак някаква възможност. Ще изтече много вода и… все някога ще ми потрябва дъщеря за Вазаро.

Жулиет поклати отрицателно глава.

— Ти заслужаваш повече.

— Филип е приятен компаньон и събеседник. Работи, без да скръства ръце…

— И е дал доказателства за това, че може да създава поколение.

Катрин потисна усмивката си.

— Само ти можеш да кажеш нещо толкова безсрамно. — Усмивката й бързо помръкна. — Освен Мишел ми трябва още някой. Аз съм самотна, Жулиет!

Жулиет помълча известно време, после хвърли поглед към Катрин над статива си.

— Тогава се обади на Франсоа.

Катрин я погледна изумено.

— На Франсоа ли?

— Защо не желаеш да говорим за Франсоа? Вече ти разправих кое го е принудило да вземе решението в манастира. Не мислиш ли, че би могла да проявиш разбиране към постъпката му?

— За Франсоа не искам да говоря. Знам, че изпитваш огромно възхищение от него, но…

— На него не искаш да простиш, докато на Филип явно си простила. И въпреки че ти обясних защо тогава Франсоа не е могъл да ти се притече на помощ, ти не желаеш да говориш за него. Все едно, че е жив умрял. — Жулиет погледна пак картината си. — Дълго размишлявах над това и ми се струва, че сега знам защо не можеш да му простиш.

— Жулиет, не ми се ще…

— Защото го обичаш! Понеже не обичаш Филип, сърцето ти лесно му е простило прегрешенията. — Тя поклати глава. — Боже милостиви, тогава в манастира Франсоа още не те е познавал. Как може да смяташ, че те е предал или пък че те е оставил на произвола на съдбата?

Катрин се изправи и изтърси тревата от роклята си.

— Ти нямаш представа какво изпитвам!

— Та кой би могъл да те познава по-добре от мен? Аз не проумявам… — Жулиет погледна Катрин замислено, смръщи вежди и продължи: — Но навярно въпросът съвсем не опира до това да му простиш. Въобще ли не пожела да остане във Вазаро? Не можа ли да го задържиш тук в райската си градина?

— Той искаше да остане. Така ми отговори. Аз… — Катрин погледна предизвикателно Жулиет. — И ми каза, че предложението ми той да остане във Вазаро е много съблазнителна възможност.

— Но ти самата чувстваше, че той се заблуждава, нали? — Жулиет остави четката върху статива, като клатеше глава в знак на съжаление. — Ние всички бяхме толкова радостни, че ти намери във Вазаро спокойствие и равновесие, че се побояхме да надникнем под повърхността.

— Аз обичам Вазаро.

— Та кой не би го обикнал? И все пак Франсоа те е напуснал. И би го сторил отново!

— Да! — пресече я измъчена Катрин. — Той не би останал тук. Върна се отново в онова отвратително място, а пък аз трябва… Тя разтвори изненадано очи, когато й стана ясно какво беше казала току-що. — Света Дево…

— И ти знаеш, че да признаеш любовта си към Франсоа е равносилно на това да напуснеш Вазаро. Кажи ми, написа ли нещо в дневника, който ти дадох?

— Всеки ден записвам мислите си.

— Но първата страница остава празна, нали?

Катрин я погледна с насълзени очи.

— О, Господи, колко си коравосърдечна. Защо правиш всичко това?

— Защото те обичам — каза Жулиет тъжно. — И защото Франсоа те обича. Той ми го призна в Париж. Той те обича! Знаеш ли колко щастлива би била с него? Аз навярно ще прекарам целия си живот без любов, а пък ти я имаш и я отхвърляш.

Катрин мълчеше.

— А Жан Марк? — попита тя накрая.

— Той си е Жан Марк. Защо си толкова учудена? Нима си очаквала да се промени… — Жулиет стана. — Катрин, бъди все пак честна и откровена пред самата себе си. Ти се боиш да отидеш в Париж при Франсоа, защото това би означавало, че ще трябва да напуснеш градината си. Ти си свикнала тук и си се научила да живееш без всякакъв страх, но се боиш от света, в който той живее. Твоята страхливост е непростима. В Тампл Франсоа се намира в постоянна опасност. Дори и той самият да не се издаде с нищо, то Дантон по всяко време би могъл да вземе решение да го предаде на Комисията по обществена безопасност, Франсоа разправяше, че дори в собствените им среди имало шпиони и доносници. Накъдето и да се обърне, отвсякъде го дебне сянката на гилотината.

— Не! — Сълзи потекоха по бузите на Катрин. — Защо допускаш да го прави?

— Защото не живеем в някоя мирна и тиха градина. Всички ние сме принудени да живеем в опасност и с риск за живота си!

Катрин се отскубна от прегръдката на Жулиет и се втренчи безмълвно в нея. На устните й напираха слова, които не смееше да изрече. Обърна се и се затича към господарската къща.

Света Богородице, нима беше вярно, питаше се объркана Катрин. Нима заради Франсоа не би дръзнала да се откаже от закрилата на Вазаро? Беше живяла с убеждението, че е силна и независима. Нима това убеждение не беше вярно?

Тя отвори със замах входната врата, изтича нагоре по стълбите и се затвори в стаята си. Като дишаше на пресекулки и със силно сърцебиене, тя се облегна на вратата. Безопасност. Тук тя беше в безопасност от думите на Жулиет, в безопасност от Жулиет…

Dieu, тя обичаше приятелката си и въпреки това бягаше от нея, защото тя се беше превърнала в заплаха за мира и спокойствието, които беше намерила във Вазаро!

Катрин се хвърли на леглото и се загледа през прозореца, потънала в мисли. Продължи да лежи така, докато следобедът превали и дойде вечерта, а после се стъмни и настъпи нощта. Дочу как се завъртя топката на вратата, Филип почука и извика тихичко нейното име. Като не получи отговор, се отдалечи.

Луната се издигна в небето и разсипа сребристата си светлина в стаята. Катрин стана от леглото и бавно се запъти към писалището. С треперещи ръце запали свещите на канделабъра. Седна и извади дневника от чекмеджето. Дълго седя така, вперила поглед в гладката кожена подвързия.

После отвори първата страница.

Датата запламтя пред очите й.

2 септември 1792 година.

О, боже, тя не можеше…

Като си пое дълбоко дъх, Катрин грабна гъшето перо. После потопи писеца в ониксовата мастилница и започна да пише.

Камбаните биеха…

— Катрин! — Жулиет отново похлопа на вратата. — Ако не отвориш, ще остана тук, докато премислиш. Наближава полунощ и не мога да проумея…

— Влез! — извика Катрин. — Вратата не е заключена.

Жулиет влезе боса, облечена в бялата си нощница.

— Къде ми е умът? Когато преди малко се опитах да отворя вратата, тя беше заключена, затова… — Погледът й падна върху дневника и после се премести към спокойното лице на Катрин. — Успя ли?

Катрин кимна.

— Макар че при писането изпитвах всичко друго, но не и приятни чувства към теб.

— Познато ми е. Чувствата ми към Жан Марк тогава бяха същите. Сега по-леко ли ти е?

— Да. Не е изживяно, но помогна. Бях ужасно страхлива, нали?

— О, не! — Жулиет коленичи пред стола на Катрин и простря нежно ръце към приятелката си. — Всички ние бихме желали да имаме някаква градина, в която да можем да се върнем, когато болката стане непоносима. Погледни ме, аз избягах от нея при теб във Вазаро.

— Но и ти скоро пак ще си заминеш.

— След няколко дни. Трябва да се върна в Париж! Нямам никаква причина да оставам повече. Твоят Вазаро ме излекува.

— Вазаро… — Катрин поклати отрицателно глава. — Не, ние сами се излекувахме. Вазаро не притежава магическа сила.

— Нима? — Жулиет го каза с усмивка. — Не бива толкова лекомислено да се отказваш от вярата си в него.

Катрин сложи длан върху къдриците на Жулиет.

— Само преди една година ти се присмиваше на магиите и чудесата и ги наричаше врели-некипели.

— Но междувременно научих колко мъдра и дълбокомислена може да бъде глупостта. — Жулиет продължаваше да клечи на пода. — А пък ти — колко глупава и плитка може да бъде мъдростта. — От усмивката очите й проблеснаха. — Не звучи ли това отблъскващо и отвлечено като библейски наставления? Сега можем да помислим как да свържем по подходящ начин тези две открития.

Катрин усети как се възвръща жизнеността й.

— Остани днес да спиш при мен — каза тя импулсивно. — Спомняш ли си как понякога се прокрадвах в килията ти и как се смеехме и бъбрехме до зори?

Жулиет кимна. Скочи и затича към леглото.

— Облечи си нощницата! — Тя се шмугна под завивката.

Катрин се засмя непринудено и тръгна към дрешника, за да извади нощницата си. Ненадейно се почувства млада и възторжена, радостна от живота си.

Жулиет се разбъбри. Говореше за работата си по портрета на Мишел, после премина към не много ласкавата оценка за характера на Филип, сетне посвети Катрин в изкуството да се изработи ветрило.

Катрин се промъкна в леглото до Жулиет и духна свещите.

Жулиет ненадейно млъкна.

Катрин се обърна към нея.

— Какво има?

— Не е същото! Не можем да го върнем обратно, нали?

— Какво имаш предвид?

— Времето, преди… мислех си, че бихме могли поне за миг да го върнем обратно… ала ние вече не сме същите! Вече не можем да дърдорим и да се кискаме чак до зазоряване. Вече не можем да бъдем деца!

— Да. — Катрин разсъждаваше. — Но може би пък, както е сега, е по-добре. — Тя улови ръката на Жулиет. — Мисля си, че нашето приятелство сега е по-здраво. Днес ти ми каза, че ме обичаш. Тогава не би го сторила!

Жулиет сплете пръстите си с нейните.

— Да, обичам те! Ако по-малко те обичах, щях да те оставя в твоята градина, за да не ми се налага повече да се грижа за теб. — Тя се опита да се разсмее. — Та ти знаеш колко съм себелюбива. Идната седмица навярно ще те посъветвам да забравиш всичко, което съм ти казала… Не, не е вярно! Бих искала да водиш богат и изпълнен със съдържание живот. Ти не бива да се смяташ за излъгана в очакванията си.

После между двете се възцари мълчание.

— И твоят живот трябва да е богат и изпълнен със съдържание. Жулиет. — Катрин се подвоуми, после попита предпазливо: — Защо Жан Марк? Ти знаеш, че той е…

— Знам. Но няма никакво значение.

Така лежаха те, приятелски хванати ръка за ръка и се взираха в сребристата рамка на мрака.

Мина дълго време, преди Катрин тихо да каже:

— Когато тръгнеш за Париж, ще дойда с теб!

Филип помогна на Жулиет да се качи в пътната кола и после погледна Катрин.

— Не одобрявам това! — каза той възмутено. — Твоето място е тук!

— Моето място е там, където намеря за добре! — Катрин му протегна усмихнато ръката си. — Грижи се за моя Вазаро, Филип! И наглеждай Мишел! Проверявай всяка вечер дали си е научил уроците!

— Ще го правя. — И като поднесе ръката й към устните си, добави сериозно: — Ще положа много усилия и няма да жаля труда си.

— Знам. — Тя се остави да й помогне при качването и седна до Жулиет.

Филип отстъпи назад, даде знак на Леон и каретата се понесе рязко напред.

Колелата затрополиха по отбивката, покрай лимоновите и портокаловите дървета към междуселския черен път. Филип стоеше и гледаше след тях, а когато завиваха, вдигна ръка за сбогом. На утринното слънце златистата му коса проблясваше, а усмивката, която им пращаше за сбогом, беше както винаги лъчезарна.

— За какво мислиш? — попита Жулиет, изгаряща от любопитство, и погледна Катрин.

— Колко красив е той. — Катрин го изрече невъзмутимо. — Да не беше се случило онова ужасно нещо в манастира, по всяка вероятност щях да се омъжа за него и щях да бъда щастлива. Никога нямаше да ми мине през главата да поискам нещо повече от онова, което виждах в него, защото не разбирах живота.

— Ти представляваш повече, отколкото ти се струва.

— Аз бях една непоносима лъжесветица.

— Лъжесветица, да. — Очите на Жулиет просветнаха закачливо. — Но не и непоносима. Аз те понасях, нали?

— Ние се понасяхме взаимно. — Катрин се изсмя непринудено. — О, боже мой, как можех непрекъснато да тичам подире ти в тази гробница и… — Смехът й секна, тя с усилие си наложи да се усмихне, пропъди ужасните спомени, за да извади наяве само хубавите. — От време на време ти беше направо нетърпима.

Жулиет забеляза смущението й и я улови непринудено за ръката.

— Това се отрази като мехлем върху характера ти. В сравнение с мен Франсоа ще ти се стори същински светец.

Франсоа! Катрин се облегна назад. У нея се смесиха възбуда и боязън. Откъде можеше да бъде сигурна, че Франсоа още я иска? Жулиет беше заявила, че той я обича, ала можеше и да се лъже. Половин година беше много време. Твърде е възможно да има някаква друга жена при него.

Е, ако пък беше твърде късно, щеше да посрещне този факт без всякакъв страх. Значи така й е било писано.

Но не можеше да се крие в райската градина!

— Мадмоазел Катрин, колко се радвам, че изглеждате така добре!

Робер ги посрещна със сърдечна усмивка, когато им отвори. Погледът му се плъзна към пътната кола и към Жулиет, която наблюдаваше разтоварването на своята покъщнина и принадлежностите си за рисуване. Ненадейно тя се обърна и побягна нагоре по стълбите.

— Добър ден, мадмоазел! — Робер сияеше. — Мосю Андреас ще бъде крайно щастлив от вашето завръщане. Къщата ни изглеждаше пуста без вас.

Тя направи гримаса.

— Затова пък е по-спокойна. — Тя развърза панделките на шапката си. — Но защо ти стоиш на вратата? Къде са слугите?

— Заминаха си. Освен Мари и мен в къщата няма никой. Мосю Андреас ги освободи в деня след вашето заминаване.

— Колко странно! — Жулиет смръщи чело. — Искам да говоря с него. Къде е той?

— Още не е станал.

— Всемогъщи Боже, вече е почти обяд. Та той винаги е бил ранобудник. — Тя се ококори. — Да не е болен? — И полетя по коридора към стълбите. — Трябва да го видя незабавно! Катрин, обърни внимание да не се повреди портретът на Мишел при разтоварването!

Миг по-късно тя нахлу в полутъмната стая на Жан Марк.

— Какво се е случило? Болен ли си? Знаех си, че не биваше да заминавам. — Тя видя, че някой се размърда в леглото и изтича до прозореца, за да вдигне завесите. — Ни един слуга няма вече в къщата, а ти си болен!

— Жулиет… — Гласът на Жан Марк, сънен и пресипнал, се разнесе от леглото. — Какво търсиш тук, за Бога?

— Крайно време беше да се завърна. — Тя изтича до леглото и се хвърли в прегръдките му. Преди той да успее да направи каквото и да е било движение, тя покри лицето му с целувки. — Ах, Жан Марк, колко ми липсваше! Моля те, не се разболявай! Тичах нагоре по стълбите и си мислех: „Ами ако е болен? Ами ако умре?“ Не бих могла да го понеса, ако ти…

— Шшт! — Той я прегърна и я притисна към себе си. — Аз изобщо не съм болен.

— А защо тогава си още в леглото?

— Поради една много основателна причина — легнах си едва на зазоряване.

Тя чу как бие сърцето му и се сгуши доволна в него, така че бузата и се притисна в космите на гърдите му. Живот…

— Не беше много мило от твоя страна така да ме плашиш!

— Мога ли да ти обърна внимание върху обстоятелството, че нямах никаква представа за пристигането ти? Защо не ме уведоми… ах, няма никакво значение! — Той отмести малко главата й от себе си, за да я целуне.

Тя се притисна по-плътно до него, обзеха я радост и облекчение. Той беше здрав и читав, и те бяха отново заедно!

Жан Марк вдигна глава. Дъхът му се учести.

— Един от двама ни е по-нетърпелив и това май си ти, Жулиет, събличай се! Dieu, колко ми липсваше!

— Нима? Е, аз това и целях. — Тя го погледна, обзета от съмнение и подозрителност. — Наистина ли ти липсвах, Жан Марк?

— Да, наистина. — Той захвърли шапката й. — Което възнамерявам веднага да ти докажа, ако имаш добрината да се съблечеш…

— Не мога. — Тя се освободи неохотно от прегръдките му и стана. — Щом не си болен, трябва да се облечеш и да слезеш долу. Катрин е тук.

— Катрин ли? — Жан Марк повдигна учудено вежди. — Как така? Защо е дошла? Би трябвало да остане във Вазаро. Нито една от вас не биваше да идва в Париж!

— Ти знаеш, че щях да дойда — каза тя тихо. — Не бива да те оставям сам-самичък тук, а отгоре на всичко има и нещо друго, което трябва още да свърша.

Жан Марк отметна завивката си, изправи се и посегна към утринния халат.

— По дяволите, не си ли чула какво става тук? Якобинците вилнеят и безчинстват като обезумели, арестуват и убиват всеки, който им попадне пред очите. Те екзекутираха всички жирондисти и аристократи, които им паднаха в ръцете, а освен това и всички останали, срещу които си имаха нещо наум. От екзекутирането на кралицата насам гилотината работи денем и нощем. Тук за вас е прекалено опасно.

— Гилотината! — Споменът за оня ден на Площада на революцията я накара да настръхне: Кралицата в нейните прелестни тъмночервени обувки е висок ток… — Значи отново безчет мъртви!

Жан Марк закопча утринния си халат и се обърна към нея.

— Върни се обратно във Вазаро! При толкова много жертви смъртта на отделния човек се е превърнала в ежедневие. Ако те изправят пред трибунала, надали ще имам възможност да те спася.

Тя се опита да се усмихне.

— А ако трябва да си сложа главата под гилотината, това ще те трогне ли? Много се надявам да е така! Би било страшно жалко, ако никой не скърби за мен.

— Напротив, ще ме трогне — каза той съвсем бавно. — Толкова много, че бих бил принуден да търся възможност както за унищожаването на гилотината, така и на нацията, в чието име е била употребена срещу теб.

В очите й се появи изумление. Тя усети, че не й достига въздух.

— Колко… необичайно! Значи ти ще скърбиш за мен?

— Боже милостиви, не казах ли… — Той прекъсна мисълта си и се извърна, за да не може да види лицето му. — Франсоа в този случай би ми изтъкнал доста аргументирано, че излагам на опасност човешките права, следователно най-добре е да се опитаме да избегнем всичко това. Върни се обратно във Вазаро!

Тя поклати глава отрицателно.

— Дори и да си тръгна, Катрин ще остане. Тя възнамерява да отиде при Франсоа в Тампл.

— Не! — Жан Марк се мяташе из помещението като ранен звяр. — Откъде накъде?

— Тя го обича. Нейното място е при него.

— Не и в Тампл. Ако не желае да се върне обратно във Вазаро, то тогава може да остане тук, в дома ми, където е под моя закрила и защита…

— Тя вече не е дете. Ти не можеш да я защитаваш от всичко и от всички. Двете с нея трябва да правим онова, което трябва!

— Дявола не мога да го… — изрече несдържано Жан Марк. — Би следвало да дам нареждане на Леон да ви запуши устата с парцали, да ви върже и да ви откара обратно във Вазаро.

— Тогава още по-сигурно бихме се върнали обратно. — Тя се усмихна. — Знам колко си привързан към Катрин, но ти не носиш вече отговорност за нея. Тя е съпруга на Франсоа сега. — Жулиет се обърна и се запъти към вратата. — А сега си тръгвам, за да можеш да се облечеш. Да пратя ли Леон горе с вода? — Тя го погледна. — Това не спада към задълженията му и сигурно ще го направи неохотно. Впрочем, Жан Марк, неразумно е да искаш да се оправяме само с Робер и Мари. Защо си махнал всички останали?

— Реших, че така ще бъде най-добре. Напоследък имах върволица посетители, за чието присъствие не биваше да научава никой.

— Кои именно? — Тя го погледна с любопитство и ненадейна болка я прониза. — Някоя… жена ли? Всъщност би трябвало да съобразя това. Ти винаги си имал любовница, а пък мен ме нямаше…

— Цели седем седмици и три дни — каза Жан Марк тихо. — Колко часа са това не знам, но със сигурност бих могъл да ти кажа, ако не беше нахлула в стаята ми и не беше ме изтръгнала от сладкия ми сън.

— Ах, така ли? — Тя отново усети, че се задушава и в нея заблещука надежда. — Банкерите са много добри в смятането, нали?

— Ако желаят да упражняват с успех професията си. — Той поклати глава. — Никакви други жени, Жулиет. Нямах никакво желание да те заменям в леглото си с някоя друга. Още една победа за теб.

— Къде беше миналата нощ?

— Взех участие в едно от онези скучни и тягостни тайни сборища, които се оказват необходими при тъмни съзаклятия. Кажи ми, има ли написано някакво правило, че те трябва да се провеждат всякога посред нощ?

— Съзаклятия ли?

Той се усмихна колебливо.

— Надявах се, че ще съм освободил твоя малък Луи Шарл от Тампл преди завръщането ти, ала както винаги твоето поведение е непредсказуемо.

— Луи Шарл? — Тя го погледна удивено. — Значи ти ни помагаш?

— Моя скъпа Жулиет, ако бъда въвлечен в някое дело, то трябва да поема всичко в свои ръце.

— Откъде накъде?

— Да предположим, защото съм честолюбив.

— Не, аз искам да знам откъде накъде ти също участваш?

— Нима очакваш сега да ти кажа, че го правя заради паметта на кралицата или че служа за благото на страната? — Той поклати глава. — Не, аз не съм идеалист.

— Ако подпомогнеш бягството на Луи Шарл, това би могло да ти струва главата.

— Не и обаче, ако всичко протече по плана.

— И защо поемаш риска върху себе си?

— Каприз!

Тя разтърси глава в знак, че не му вярва.

— Кажи ми, Жан Марк!

Той забави отговора си.

— Защото не съм съгласен едно дете само заради на произхода си да се превръща в заложник на една или няколко нации — обясни той. — И защото никога вече не бих желал да те виждам така сломена и покъртена, както в деня на екзекуцията на Мария Антоанета.

Надеждата й внезапно нарасна и премина в блаженство.

— Аз не бях сломена.

Той се подсмихна.

— Да, сломена не, но напълно съкрушена!

Той направи жест, сякаш искаше да я изпъди от стаята.

— А сега върви и дай нареждане да приготвят банята ми! След една хубава баня ще бъда по-добре подготвен да се захвана с теб и Катрин.

Час по-късно Жан Марк се спусна надолу по стълбите и видя Жулиет да влиза през входната врата.

— Много закъсня! — подвикна му тя весело. — Катрин вече замина! Току-що я изпратих с моята карета за Тампл. Ако желаеш да спориш с нея, ще трябва да отидеш там, което обаче би било твърде глупаво от твоя страна.

Жан Марк прие тази новина по-скоро невъзмутимо, отколкото ядосано.

— Мъдър шахматен ход — каза той с безразличен глас. — В такъв случай, вместо с нея, ще се препирам с теб. Ела да ми правиш компания за закуска!

— Отдавна съм закусила. — Тя го последва в малката стая, предназначена за закуска. — Вече е почти следобед. Би следвало не да закусваш, а да обядваш.

— За това няма да спорим при нашия разговор. Нека по-добре размислим дали присъствието ти тук, в Париж, може да донесе нещо добро.

— Аз мога да рисувам ветрила. Мога да кръстосвам насам-натам като куриер.

— Създали сме нова мрежа. Не познаваш тези хора, а пък и те не те познават.

— Много предвидливо! Франсоа разправяше как не го напускало подозрението, че граф дьо Прованс е вкарал доносник в групата на роялистите от кафене „Дю Ша“. — Тя свъси вежди. — Но ти не бива да позволяваш графът да почувства, че знаеш нещо за този доносник, иначе той ще предприеме други стъпки, за да блокира нашето начинание.

— Франсоа е запазил връзката с групата и посещава редовно кафене „Дю Ша“. — Жан Марк седна на масата и сложи салфетка върху скута си. — Знам, че ще ти се стори направо невероятно, но ние и без теб се досетихме за тази възможност.

— И никой нищо не знае?

— Само Нана Сарпелие. — Жан Марк намаза кифлата си с масло. — Допускам, че го одобряваш.

— Ами да. — Жулиет разтри замислено челото си. — За кога е планирано освобождаването на Луи Шарл?

— Колкото се може по-скоро. Времето не чака! Ала ние трябва на всяка цена да получим помощ от Тампл. Франсоа се опитва да повлияе на хората, които се грижат за малкия.

— Семейството на Симон. Кралицата смяташе, че мъжът е глупав, но не и жесток. Мислиш ли, че биха ни помогнали?

Той вдигна рамене.

— Подкупът в този случай не помага, Франсоа твърди, че семейство Симон били възторжени републиканци, но изглежда са обикнали от все сърце момчето. — Жан Марк отхапа от кифлата си и взе да дъвче замислено, после добави: — Според мен ще се сблъскаме с цяла цял куп затруднения и препятствия. Най-напред трябва да изведем момчето от тъмницата. Сетне ще трябва да го прекараме през контролните постове и то да напусне Париж. А после накъде? Вероятно към Вазаро, ала това би могло да бъде само едно временно решение, понеже там няма да е дълго в пълна безопасност. Ако отведем детето при роднините му в Австрия, те по всяка вероятност ще го умъртвят, преди да мине и една година. Потърси ли убежище в някоя друга монархия, ще го използуват като заложник.

— Не! — Жулиет седна срещу него. — Преди смъртта си кралят и кралицата внушаваха на Луи Шарл, че не бива да се стреми да си възвърне трона.

— Както ти казах, съществуват какви ли не мъчнотии и нерешени въпроси. — Жан Марк посегна към чашата си с течен шоколад. — Все още не сме изработили окончателен план, макар и да обмислям една възможност как да се изведе момчето от Париж. Една възможност, толкова необичайна и ексцентрична, направо шантава, че би могла да получи одобрението ти. За нея ставаше дума миналата нощ.

— Ах, така ли? — Нейното любопитство се разгоря. И как ще протече бягството?

— Струва ми се, че е по-добре да изчакам, докато мосю Радон се подготви, преди да ти изложа плана. — Той остави чашата на масата и си изтри устата със салфетката. — Както виждаш, ние действаме неуморно и с всички сили за благото на невръстния крал. Защо не се върнеш във Вазаро и не ни оставиш тук да продължим дейността си?

Тя поклати глава.

— Не съм и помислял, че ще се съгласиш. — Жан Марк стана. — Е, в такъв случай човек трябва да извлича най-доброто от създалата се ситуация. Ела с мен!

— Къде?

— Седем седмици, три дни и седем часа — прошепна й той на ухото. — В банята ги пресметнах. Много дълго време, Жулиет!

Прекалено дълго! Тя усети как сърцето й се разтупка, щом погледна тъмната му блестяща коса и дяволитата усмивка на устните му.

— Да!

— Хм, хайде да видим… спорът с теб беше безплоден. Изтръгна Катрин от дома ми, така че дори не мога да направя и опит да я вразумя. Остава само един начин да ти наложа волята си, а именно оня, който ти самата доброволно си избрала. — Той й подаде ръката си. — Ела в леглото, ma petite!

Сърцето й туптеше толкова силно, сякаш пулсираше цялото й тяло. Беше й заявил, че му е липсвала, а в очите му се четеше обич. По лицето и пробягна сияеща усмивка, когато улови ръката му и послушно каза:

— Както искаш, Жан Марк.

— Както искам ли? Че ти кога си постъпвала така, както искам?

Смехът й отекна във високите помещения, когато се затичаха нагоре по стълбите. Жан Марк се беше заразил от нейната веселост и също се смееше непринудено.

Едва бяха затворили вратата и смехът на Жан Марк секна.

В началото Жулиет въобще не забеляза, че той ненадейно стана сериозен. Тя тръгна към леглото и се залови със закопчалките на роклята си.

— Недей!

Тя му хвърли поглед през рамо и видя, че той събличаше бисерносивия си сатенен жакет.

— Не се събличай, Жулиет! — Гласът му беше тих, погледът му помръкнал. — Още не!

В нейния поглед се появи неувереност.

— Но ти се събличаш?

— Да. — Той пристъпи напред, за да окачи грижливо жакета си върху облегалката на стола, тапициран с гобленов плат в синьо и слонова кост. — Толкова бързо и чевръсто, колкото ми е възможно. — Той разкопча бялата си риза. — Ала не бих искал ти да се събличаш! — Жан Марк й посочи с ръка към стола. — Седни, де!

Тя прекоси стаята и се отпусна на стола, без да отделя объркания си поглед от него.

— Жан Марк, ти се държиш крайно особено.

— Така ли? — Той съблече ризата си и я хвърли настрана. — Имай търпение! Всичко си има цел и смисъл!

За целта и смисъла не я беше грижа. Искаше да го докосне, да опипа тъмната, твърда като четина вълна по гърдите му, гладките, яки като стомана мускули на раменете му.

— Седем седмици са минали оттогава!

Той кимна.

— Прекалено много вода изтече. Имах достатъчно време за размисъл. — Той седна на леглото, изу левия си ботуш и после издърпа десния. — За теб, Жулиет!

Тя сграбчи тапицираната облегалка на стола. Колко красив беше Жан Марк! Падащата светлина го обгръщаше в златист ореол, подчертаваше всяка линия на лицето му и жилестата грациозност на гърдите и раменете му.

— Нима няма да ме попиташ каква муха ми е влязла в главата? — Той захвърли втория ботуш пред себе си, сетне отново се изправи и продължи да се разсъблича.

— Бихме могли и по-късно да говорим за това, а?

Жан Марк стоеше пред нея гол и тя усети как я връхлетя като същински потоп гореща вълна при вида му.

Той стоеше насред стаята разкрачен, изопнат, с неустрашимо изправено мъжество.

Тя едва дишаше. Толкова трудно стигаше въздухът до белите й дробове. Изправи се с отмалели крака и тръгна към него.

— Не! — Той се запъти към нея и я притисна нежно обратно на стола. После застана на колене и я улови за ръцете. — Кажи ми какво искаш от мен!

— Какво ли? — Той знаеше какво иска тя от него. В никакъв случай не искаше да коленичи пред нея като слязъл от Олимп бог — гол, красив, неотразим — с божественото намерение да съблазни една простосмъртна.

Погледът му се спря върху лицето й.

— Бих искал да ти дам нещо. Досега бях онзи, който вземаше. Сега искам и ти да получиш нещо. — Той стисна по-здраво ръцете й. — Използувай ме, Жулиет!

Тя беше толкова объркана, че можеше само да го гледа втренчено и безмълвно.

Той взе ръката й и я постави върху голите си гърди. Усети космите му и сърцебиенето под дланта си.

— Аз те желая — каза той тихо. — Мисля си, че никога не съм те желал толкова много. За мен е важно да го знаеш!

— В името на вси светии, обладай ме тогава! — отчаяно изрече тя.

Лека усмивка се плъзна по устните му. Той поклати отрицателно глава.

— Кажи ми какво искаш! Да те съблека ли?

Тя кимна поривисто.

— Това би било страхотно начало.

Той се изправи и започна да отваря ловко закопчалките на врата й. Когато пръстите му докоснаха кожата й, тя си пое дълбоко дъх. Погледът й се спря върху лицето му и това, което видя, накара сърцето й лудо да забие.

Под изопнатата му от възбуда кожа скулите му изпъкваха, очертани сякаш с резец. В тъмните му очи гореше необуздана страст.

— Спомняш ли си оня първи ден в каютата на „Bonne Chance“?

— Естествено!

Роклята й образува зелено копринено езерце в краката й.

Той наведе бавно глава и притисна устните си с най-голяма нежност върху мястото, където рамото й се свързваше с ръката.

— S’il vous plait, Жулиет!

Тя потръпна, когато ръцете му се заровиха в панделката на фустата около кръста й. Осъзнаваше, че той иска да й каже нещо, но треската на желанието се разпали дотам, че мисловната й способност се наруши.

Фустите паднаха на пода. Сега вече ръцете му се насочиха към гърдите й и ги погалиха през тънката батиста на ризата. Лек, гърлен звук се изтръгна от устните й, когато тя със затворени очи се отдаде на чувствата си.

— Представих си как изглеждаше в корабната каюта и колко смела беше на Площада на революцията. Извиках в паметта си детето, с което се запознах в селската странноприемница край Версай. Припомних си какво ми беше доверила тогава за чувствата си при рисуването. Окъпана в лунна светлина и слънчево сияние… — Когато последната част от бельото й падна на пода, той прошепна: — Пияна от слънчеви лъчи…

— Така ли съм казала? Боже милостиви, това беше преди повече от пет години. Толкова отдавна. Цяло чудо е, че още си спомняш.

— Спомням си всяка твоя отделна дума. — Ръцете му се движеха надолу и галеха къдрите между бедрата й. — Ревнувам те от твоята живопис. Бих желал аз да бъда оня, който ти показва слънчевия ореол.

— Не знам за какво говориш.

Той я взе на ръце и я понесе към леглото.

— Говоря за насладата. За онази трескава наслада, която се приближава до болката. Нещо такова, каквото ти усещаш при рисуването. — Сложи я върху черната кадифена кувертюра, после се отпусна до нея и разтвори нежно бедрата й. Проникна бавно и предпазливо, докато я изпълни цялата. Ноктите й се забиха в кадифената завивка. Преднамерената му бавност беше непоносимо еротична. — За твоето наслаждение, Жулиет!

И през горещите и трескави часове, които последваха, й стана ясно, че ставаше дума единствено за нейното удоволствие. Прекрасно познаващ нейното тяло и реакциите й, той я водеше към връхни точки на насладата, каквито тя не беше достигала никога през съвместното им съжителство. Отново и отново я хвърляше в бушуващото море на страстта, за да й достави после жадуваното избавление.

Той самият не си позволи нито веднъж да стигне до последния върховен полет на страстта!

Следобедът превали във вечерта, а взаимното привличане загуби от бурността си, но не и от желанието.

— Жан Марк… — Тя изрече думите в червената вълна на сладострастието, която я обвиваше, докато усещаше Жан Марк вътре в себе си. — Защо…

Когато го погледна, улови топлата му усмивка.

— Някога ти бях казал, че благодарение на дългогодишното упражняване на тази игра съм се научил да владея реакциите си. — Той я целуна продължително. — Защо да не използвам тази тренираност, за да ти доставя удоволствие?

Най-после й просветна. По всяка вероятност той никога не би го облякъл в думи, но сдържаността, която си бе наложил, беше извинение за всичките му опити да я овладее и подчини. С потънали в сълзи очи тя погледна към него. Жан Марк трябва да беше силно привързан към нея, щом като се е отказал от борбата и толкова й угажда.

— Това беше ли достатъчно? — прошепна той.

Тя кимна.

— Слънчево сияние!

— В такъв случаи мога ли — каза той едва чуто, — S’il vous plait, аз самият да си доставя сладострастен завършек?

Пръстите й обхванаха по-здраво раменете му.

— Моля те, Жан Марк.

Той се движеше бързо и енергично, с лице, изкривено сякаш от болка. Миг подир това застана неподвижен, отметна глава назад, така че изникнаха мускулите на врата му и тръпката на избавлението разтресе конвулсивно тялото му.

Жан Марк се строполи върху нея, като дишаше тежко.

— Света Дево, помислих си, че няма да успея.

Тя не отвърна нищо. Вместо това махна нежно някаква тъмна къдрица от челото му. Чак след някое време каза:

— Струва ми се, че си безумно благороден! Като побъркания Дон Кихот на Сервантес. Ти не биваше…

— Благороден ли? Бабини деветини! Насладата няма нищо общо с благородството. — Той легна до нея и я взе в прегръдките си. Тя усети, че той трепери и потръпва като след голямо физическо напрежение.

— Мислиш ли? — Тя го прегърна, грижовна като орлица, но и някак собственически.

В стаята цареше пълна тишина, не се чуваше нищо друго, освен учестеното им дишане.

— Сигурна ли си, че беше достатъчно? — попита Жан Марк, когато дишането му се успокои. — Щеше ми се да имаш „нещо хубаво“ за спомен.

Тя кимна. Можеше ли да не е достатъчно, питаше се тя, като се бореше със сълзите си. Положително не му се беше откъснало лесно от сърцето това отдаване.

— Да, така беше, Жан Марк. — Тя го целуна нежно по врата. — Нещо много, много хубаво!

Мръсницата отново беше тук.

Дюпре усети радостна възбуда, когато излезе изпод сянката на къщата срещу дома на Жан Марк Андреас. Както винаги, майка му беше излязла права. Всичко му идваше като на тепсия. Малката дьо Клеман се беше завърнала при своя любовник Андреас. Дори тази Вазаро се беше появила на сцената. Ако искаше, можеше да отиде при Робеспиер и да направи донос срещу двете — включително и срещу Андреас, защото им даваше убежище.

Усещането за власт му се услади и завъртя главата му като младо вино. Продължи да се наслаждава на тази мисъл, после с нежелание я отхвърли. Рано беше! От продължилото със седмици шпиониране на къщата беше разбрал, че можеше да се сдобие с далеч повече власт, ако успееше да се сдържи още известно време.

Изтри секрета, течащ от счупения му нос, с една носна кърпа и закуцука към чакащата го карета. Тазът го болеше силно, така беше винаги, когато цял ден прекарваше на крак. Е, да, но нямаше да продължава още дълго. Сега вече беше събрал всичко, което му трябваше, за да направи свое притежание „Вихрения танцьор“, а също така и да запази предишното значение в живота на майка си.

Писмото, което беше мушнал сутринта в джоба на жакета си, изглежда го топлеше утешително и му нашепваше за несметни богатства, за сигурност и възмездие.

Отвори вратичката на каретата и се примъкна с усилие във вътрешността й. Изпитваше нетърпими болки.

— Към кафене „Дю Ша“ — подвикна той на кочияша. Нямаше нужда да му обяснява посоката. Човекът вече го беше возил дотам безброй пъти.

Нана Сарпелие седеше зад дългата маса в задната стаичка на кафенето и лепеше дървени пръчици върху изображението на екзекуцията на Шарлот Корде, убийцата на Марат.

Когато Дюпре влезе, тя вдигна очи. Неволно потръпна, ала тутакси се окопити.

— Извинете, мосю. Това е работно помещение. Гостите не се обслужват тук.

— Аз имам достъп. — Дюпре се затътри с накуцващи крачки до стола срещу нея и седна. — Мога да правя тук каквото си поискам. Твоят приятел Раймон Жордано ме прати при теб. Ти ли си Нана Сарпелие?

— Да. — Тя го погледна подозрително. — А вие кой сте?

— Твоят нов господар. — Усмивката докосна само лявата половина на лицето му. — Моето име е Раул Дюпре. О, както виждам, чувала си за мен.

— Кой не е чувал, мосю! Вашата слава по време на кланетата…

— Е, не говори така — прекъсна я Дюпре. — Знам със сигурност, че си шпионка на граф дьо Прованс. — Стъписването й го накара отново да се усмихне. — Това те кара да трепериш, нали? Много добре, страхът у жената ми харесва.

— На трибунала ли ще ме предадете?

— Ако възнамерявах да го сторя, нямаше да съм тук.

Нана се овладя.

— И по-добре, тъй като вашето обвинение е открай докрай фалшиво.

Той поклати отрицателно глава.

— От седмици вече държа това кафене под око. И още от началото ми беше ясно, че всички вие сте банда роялисти.

Нана, чието лице остана безизразно, не каза нищо.

— Една нощ проследих Франсоа Ечеле от дома на Андреас дотук. — Той се чукна с показалец по слепоочието. — И се запитах каква връзка може да съществува между един представител на властите в Тампл и благородника Жан Марк Андреас. Знаеш ли, че той сега притежава „Вихрения танцьор“?

— Така ли? — Нана сложи следващата пръчица на ветрилото.

— Мисля, че знаеш. После си зададох втория въпрос: кой би могъл да издаде на Андреас, че Селест дьо Клеман държи „Вихрения танцьор“? — Той се усмихна лукаво. — Естествено, кралицата. Моят бивш шеф, Марат, винаги хранеше подозрението, че граф дьо Прованс разполага тук, в Париж, с цяла шайка верни на краля симпатизанти, които хвърлят големи усилия да освободят кралското семейство. След завръщането от Испания следващата ми задача трябваше да бъде разкриването на този заговор. — Той се облегна назад. — Ти виждаш как хубаво се подрежда всичко, нали?

— Много сте хитър.

— И така значи, стоях няколко дни на пост и видях да влизат и излизат членовете на вашата малка шайка. Притежавам имената и адресите, така че бих могъл да пратя на гилотината всеки един от тях.

Когато вдигна очи от ветрилото, погледът на Нана беше леденостуден.

— В такъв случай сте били твърде глупав да дойдете тук. И ние ще бъдем луди, ако ви оставим да излезете жив от кафенето.

Той се изкикоти.

— Как си представяш… защо Жордано ми е разрешил да те посетя тук? — Той извади един плик от джоба на жакета си. — Защото му показах това писмо на граф дьо Прованс. Разбира се, думите са подбрани с педантично внимание, но все пак недвусмислено се изтъква, че твоят приятел Жорлано и ти сте подчинени на моето командуване.

Тя спря работата си и го зяпна в изумление.

— Наистина ли?

Той кимна с върховно удовлетворение.

— След като разбрах кой е вашият ръководител, аз тутакси му писах и му предложих услугите си. След смъртта на Марат положението ми като пълномощник на правителството беше силно разклатено.

— И по тази причина сега служите на Бурбоните.

— Че защо не? Кралството излъчва неоспорим блясък и достойнство. Майка ми ще изживее най-голямата радост в живота си, ако я приемат с почести във Виенския двор. — Той се изсекна с носната кърпа. — Графът съобщи, че му била известна моята дейност и щял на драго сърце да прибегне към помощта ми в един определено деликатен случай. По тази причина ви прехвърли вас двамата под мое разпореждане.

— А защо не и цялата група?

— Отговорът на този въпрос ти е известен много добре. — Той се усмихна самодоволно. — Защото само ти и Жордано сте му напълно предани и верни до гроб. Ти действаш по указание на графа, а не по нареждане на Ечеле. — Той забарабани с показалец по писмото. — Графът не оставя никакво съмнение в това. Кому мога да се доверявам в този деликатен случаи.

— И ние трябва да следваме вашите указания?

— Без да питате и да разпитвате, иначе ще ми се наложи да се откажа от вашите услуги. Възможността невръстният крал да бъде освободен и отведен в Англия, вместо да попадне в бащински разтворените обятия на графа, е причина за големите му главоболия и тревога. Той е на мнение, че Ечеле, без да го осведомява, работи за зова.

Нана се замисли, после каза:

— Това е вярно. Съвсем наскоро Ечеле сподели намеренията си. В следващото си донесение щях да уведомя Мосю за замислите му.

— Сега вече е излишно. Вместо него ще осведомяваш мен — каза Дюпре. — Последното е много по-просто. Естествено, ние не бива да допускаме Ечеле да приложи успешно своя план. Това графът ми даде да разбера съвсем ясно.

— И какво трябва да направим?

— Да убием момчето!

Нана кимна. Тъкмо този отговор беше очаквала.

— Така е най-разумно. Ако Ечеле не съумее да освободи малкия, то щастието може да се усмихне на някоя друга група. Барон дьо Бац едва не освободи кралицата само няколко дни преди екзекуцията й. И как възнамерявате да убиете детето?

— Все още не съм решил към какво средство да прибягна. Но ще ти съобщя. Графът би желал вината за смъртта на момчето да падне върху Робеспиер, за да се разтури Конвентът. — Той вдигна рамене в недоумение: — Затова ще са необходими някои задкулисни машинации.

— Вие имате ли достъп до принца?

— Естествено, че имам. Не забравяй кой съм. Наистина, аз вече не разполагам с такава власт, както преди, ала за стражите Раул Дюпре все още е авторитетно име. — Той се надигна. — Гледай да научиш всичко за кроежите на Ечеле. Ние трябва да нанесем удара, преди другите да са успели!

Тя кимна.

— Къде мога да ви намеря?

Той назова адреса на квартирата си.

— Ще дойдеш при мен още днес!

Тя го погледна смаяно.

— Но може да мине доста време, преди да науча нещо.

— Въпреки това ще дойдеш! Нуждая се от определени услуги.

— Какво… — Тя не продължи мисълта си, защото осъзна значението на думите му. В погледа й се четеше отвращение.

— Намираш ме за отблъскващ, нали? — Той се засмя злорадо. — Е, в такъв случай не се чувстваш по-различно от останалите. Андреас ме превърна в това чудовище. Андреас и онази гадинка. Трябва да намерим начин да ги включим в нашите кроежи. — Той се обърна към нея. — Ако не желаеш да пратя отчет на графа, в който да те опиша като непокорна, ще дойдеш при мен още днес.

Куцукайки, той излезе навън.

(обратно)

Глава двадесет и трета

Квартирата на Франсоа в Тампл приличаше по-скоро на затворническа килия, отколкото на жилите на представител на властите, помисли си Катрин. Мравки я полазиха по гърба, когато дежурният офицер и направи път и я пусна да влезе. Каменните зидове излъчваха студ и влага, а обзавеждането в най-добрия случай можеше да се нарече оскъдно: някаква примитивна маса с три стола, малък шкаф и тесен нар с прашна, тънка завивка.

— Докато пристигне гражданинът Ечеле, ще трябва да чакам тук с вас — обясни комендантът Ардлен с извинителен тон. Той й предложи стол да седне. — Без документи за самоличност никой не бива да влиза в Тампл.

— Вече ви казах, че съпругът ми не знае нищо за моето пристигане. Той щеше да нареди да получа пропуск, ако му бях… — Тя се намръщи. — Тук винаги ли е толкова студено? — Катрин се загърна по-плътно с червеното си наметало. Декемврийският мраз като че ли проникваше и през дебелите каменни зидове. — Защо не гори огън в камината?

— Сега ще я разпаля. — Комендантът тръгна към порцелановата камина. — Гражданинът Ечеле е толкова натоварен със задължения, че по-голяма част от времето го няма и би било непрактично да се поддържа огънят…

— Катрин! — На вратата стоеше Франсоа.

Изглеждаше по-мрачен, по-прегърбен и по-изнурен, отколкото във Вазаро, ала в очите на Катрин беше чудесен. Тя скочи на крака.

— Франсоа, този господин не желае да ми повярва, че съм твоя съпруга…

— Моя… съпруга — повтори Франсоа удивен. Той се обърна към офицера. — Да. Пол, това е Катрин, моята съпруга. Боже мой, какво правиш тук, Катрин?

Тя тръгна към него.

— Как съм могла да живея във Вазаро в такива удобства, когато ти в служба на републиката трябва да обитаваш тази мрачна дупка? Моето място е при теб! — Тя се усмихна на коменданта. — Дължа ви благодарност за добрината. Навярно ще се разпоредите да ми донесат багажа от двора?

Комендантът кимна.

— Гражданино, вие сте щастливец! Но не забравяйте да снабдите съпругата си с редовни документи!

— Няма да забравя. — Погледът на Франсоа не се откъсваше от Катрин. — В случай, че остане. У жена ми духът е по-силен от здравето й. Не съм уверен дали животът в Тампл ще й се поправи.

Катрин му се усмихна.

— Аз знам кое е най-доброто, за мен. Мястото на жената е до мъжа й.

Щом тежката врата се затвори след коменданта, Франсоа побърза да узнае:

— Катрин, какво значи това? Защо си тук?

Тя си пое дълбоко дъх.

— За мен това не е толкова просто.

— Носиш ли някакво съобщение от Жан Марк?

— Не, аз пристигнах едва днес сутринта. Въобще не съм виждала Жан Марк. — Тя се усмихна, обзета от съжаление. — Жулиет знаеше, че той няма да одобри появата ми и затова ме отпрати, преди той…

— Защо си тук?

— Защото си ми мъж — гласеше простият й отговор.

Той запротестира енергично.

— Що за щуротия! За теб бракосъчетанието не беше нищо повече от едно необходимо зло.

— Вярно беше… ала сега бих искала да го повторим пред някой свещеник. Моля те, Франсоа, ще бъде ли възможно?

— И какво ще кажеш тогава? — Той я гледаше изпитателно.

— Ще кажа… че те обичам. — Тя продължи припряно: — Разбирам, че ти може и да не ме обичаш повече, ала все пак трябваше да ти го кажа. Трябваше да се престраша и да се опитам…

— Всемогъщи Боже… — Той я придърпа към себе си и притисна лицето си в косата й. — Естествено, че те обичам — изрече той, засиял от щастие. — Не съм преставал да те обичам! Ала онова, което се случи в манастира…

Тя уви ръцете си около шията му и се притисна към него с облекчение.

— Държиш се така, сякаш ти си бил човекът, който ме изнасили. Трябваше да ми обясниш защо не си могъл да ми се притечеш на помощ, вместо да оставяш Жулиет да ми разправя за някакъв си Уилям Даръл. За толкова повърхностна ли си ме смятал? Нима мога да поставя онова, което ми причиниха, над живота на хората, който си спасил оттогава?

— Прощаваш ли ми?

Лицето й беше напълно сериозно, когато отстъпи назад и го погледна.

— Въпросът гласи по-скоро дали ти ми прощаваш? Страхувах се да споделя живота ти, макар че те обичах. Съвсем не проумявам как се получава така, че още ме обичаш!

— Как ли? — Той притисна устните си към слепоочието й. — Защото притежаваш сила и нежност… и искреност!

— Не, искреност не. Налагах си разни лъжи и им вярвах. — Тя се усмихна. — Ала отсега нататък ще се постарая да бъда искрена.

Той хвана лицето й с две ръце и я погледна в очите.

— Катрин, аз… — Целуна я нежно, мило. Когато вдигна глава, изражението на лицето му беше като утринно развиделяване над полята на Вазаро. — Моя любов!

Радостта й беше прекомерна. Тя затвори очи. А когато ги отвори, той продължаваше да я гледа със същото изражение. Усети, че трябва да предприеме нещо. В противен случай щеше да избухне в сълзи. Отстъпи крачка назад и се засмя смутено.

— Значи най-после се разбрахме! — Тя обхвана с поглед помещението и каза: — Ще трябва да направя нещо, за да стане тази стая по-уютна. Съвсем не проумявам как можеш да водиш такова мизерно съществуване! Дори и малко време да ни се наложи да прекараме тук, трябва да се набавят завивки, килими и завеси за прозореца. И още, удобно кресло до камината за…

— Какво значи ние? — каза той, като клатеше глава отрицателно. — Невъзможно е ти да останеш тук!

— Напротив, възможно е! — Тя го погледна хладнокръвно. — Възнамерявам да остана тук толкова дълго, колкото и ти, Франсоа! Не се сърди! Ще се върна във Вазаро едва тогава, когато тръгнеш с мен за Градината с цветята.

— Катрин, не мога да тръгна с теб! Все още имам страшно много работа тук.

— Знам, Жулиет ми каза. — Тя докосна устните му с крайчеца на пръстите си. Той ми принадлежи, помисли си тя с почуда. Имаше право да го докосва, когато й скимнеше. — В такъв случай ще ти помагам в работата. Във Вазаро добре работехме заедно. Положително и тук ще бъде същото!

— Не! — Устните му потрепнаха своенравно. — В Тампл не можеш да останеш! Това е затвор. Катрин!

— Още една причина да се направи обстановката колкото се може по-уютна. — Катрин го целуна по бузата, после тръгна към вратата. — Сега ще донесат нещата ми от пътната кола. Би ли имал грижата привлекателният комендант да ми намери в тази огромна сграда някакъв шкаф? Трябва да се върна при Жан Марк и да взема най-необходимото като завивки, чаршафи и възглавници.

— И ще останеш там!

— Огънят не трябва да загасва! Тези каменни стени са толкова влажни!

— Катрин, нямам намерение да ти набавям пропуск. Караулната стража няма да те пусне отново да влезеш.

— Не, ще ме пусне! — Тя постоя в рамката на вратата и му хвърли поглед, пълен с любов. — Защото ако не ми позволят да вляза, ще седна пред портите и ще вия към небето и Бога, докато ме пуснат! А това би привлякло вниманието, не мислиш ли?

— Да, но ти…

— А в момента не ти трябва и не можеш да привличаш вниманието върху себе си. Не се ли ожени за мен, за да ме предпазиш от нахалните очи на републиката? Нима искаш Конвентът да научи за клетата, изоставена жена на Франсоа, тъй като караулните стражи ще злословят по неин адрес?

Усмивка се прокрадна по сериозното му лице.

— Ти действително ли би била в състояние да…

— Бъди сигурен! Мисля, че ти обясних как стоят нещата при мен. Ако искаш да изчезна по-бързо оттук, то приключвай работата си колкото се може по-бързо, за да може двамата да обърнем гръб на Тампл.

Той направи със замах нисък поклон.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, за да ви угодя, мадам!

— И аз ще направя всичко, за да ти угодя — отвърна тя тихо и го погледна право в очите. После се обърна и отвори вратата. — И не забравям за шкафа!

На студения каменен под беше постлан килим със светли шарки, розови завеси от тежко кадифе висяха на прозореца. Червена копринена покривка беше заместила тънкото вълнено одеяло, а до камината стоеше тежко кресло с трикрако столче за краката.

— Не е толкова лошо! — Катрин огледа критично помещението. — Жълтите завеси във Вазаро наистина ми харесват повече, ала тези тук са по-тежки и повече подхождат, защото предпазват от студа.

— Остави ли нещо на Жан Марк или го обра до шушка? — попита Франсоа, като сложи глава върху тапицираната облегалка на креслото. — Доколкото знам, той много държеше на това кресло. Винаги сядаше в него, когато се събирахме в Златния салон.

— Защото предлага достатъчно място за едър човек като него. Ти обаче имаш по-голяма нужда сега. — Катрин се усмихна. — Не бой се, нямаше нито кавги, нито препирни. Взех го и го натоварих на талигата. Жан Марк притежава достатъчно кресла и може да се лиши от това съвсем безболезнено. — Побиха я ледени трънки. — Все още е студено. Няма да успеем лесно да прогоним студа. И помещенията на малкото момче ли са толкова студени и неуютни?

Франсоа кимна.

— Въпреки всичко не му е зле. Семейство Симон се отнася много добре към него… по свой собствен начин, разбира се. Напоследък малкият води нормален живот. — На устните му заигра презрителна усмивка. — Макар че в началото, Бог ми е свидетел, правеха всичко възможно, за да го превърнат в онова, което искаше републиката.

— Какво ще рече това?

— На Симон му беше заръчано да го възпитава като човек от простолюдието. Момчето трябваше да загрубее и да подивее.

— И в какво се състоеше възпитанието?

— Събираха го с уличници, заставяха го да пие вино вместо вода. Повечето време преди екзекуцията на майка си момчето прекара в състояние на опиянение.

Катрин го гледаше ужасена.

— Но той е още малко момче. Как са могли да се отнасят така с него?

— Така си представя Симон живота на човека от простолюдието — обясни Франсоа сухо. — Уличници, вино и много свободно време, за да се наслаждаваш и на двете. Според него той изпълняваше дълга си и се грижеше за това момчето да има развлечения.

Катрин го слушаше и клатеше глава.

— И какъв е сега Луи Шарл? — попита тя.

— Изглежда по-голям за годините си. Като го наблюдавам и като си мисля за Мишел… — Тя продължаваше да го гледа. — Отнеха му детството. Бих искал да му го върна, ала не знам дали вече е възможно.

Унинието и покрусата, които се долавяха в гласа му, едва не доведоха Катрин до сълзи. Наложило му се беше да воюва с всички сили срещу превъзхождаш го противник и много често беше печелил, но и губил. С цялата си душа тя се надяваше, че този път нямаше да загуби.

— Кога мога да го видя?

— Утре. Два пъти седмично се храня със семейство Симон и после играя на карти със Симон и няколко офицери от караула. Сигурна ли си, че искаш да го видиш? И то в тяхната компания? Те са недодялани хора, които говорят мръсотии.

— На полските работници във Вазаро също им липсват такт и образование. — Тя се усмихна. — Но аз на драго сърце прекарвах времето си с тях. — Усмивката й угасна. — Но не мога да си представя точно какво ще си говоря с тези хора. Да водиш леки жени при осемгодишно момче…

Той протегна ръка към нея и тя се приближи. Прокара ръката й по устните си.

— Ти би могла все още да се върнеш в градината си!

— Не, не бих могла! — Отговорът й беше произнесен шепнешком. — Не без теб! Никога вече без теб, Франсоа!

Той я притегли в скута си и я прегърна. Дълго седяха така, без да промълвят нито дума. Първоначално Катрин изпитваше само някакво безметежно чувство от близостта им и се наслаждаваше, че я държи в обятията си. Лека-полека обаче тя осъзна как мускулите му се изопнаха. Сърцето й подскочи и се разтуптя, когато Франсоа притисна устни до шията й.

— Знаеш ли колко много те желая? — прошепна той.

След първоначалната скованост тя си наложи да се отпусне. Знаеше, че този миг е неизбежен и вярваше, че се е подготвила за него. Засмя се неловко.

— В нощта на нашето бракосъчетание ти разправяше, че не ти харесвали слаби жени.

— Излъгах!

— Когато по-късно мислех за думите ти и аз се усъмних, че си ме излъгал.

— Толкова силно те желаех, че чувствах дори болка.

Над тях отново се спусна безмълвието.

Гласът му отекна приглушено в косата й.

— Наистина може и да не е днес. Мога да почакам.

Катрин се боеше. Ако го помолеше да изчака, той щеше да го стри. Може би не трябваше да се опитва да преодолее страха си още днес!

Ала ако го помолеше за отсрочка, щеше да изглежда отново като оттегляне в скривалището й.

— Не! — Гласът й трепереше. — Сега! Макар че е твърде възможно да не изпиташ много наслада с мен.

— Напротив и още как! — Пръстите му затърсиха фуркетите, които придържаха кока й, заизваждаха ги един след друг и ги пускаха да падат на пода.

— Само да ме допуснеш да те държа в прегръдките си и това е вече достатъчна наслада за мен! Същото е и когато те гледам или те чувам да се смееш. — Той прокара пръстите си през дъгите й коси. — Това е отликата между любов и наслада, Катрин.

Зелените му очи я гледаха с такава всеотдайност, усмивката му беше толкова нежна, че сърцето й премаля.

— Как… как ще започнем?

Той помилва един дълъг, копринен кичур коса с устните си.

— Както ни харесва. Можем да правим всичко, което си поискаме. Въобще няма правила. — Ненадейно в усмивката му се мярна нещо хлапашко. — Ах, знам… какво ще кажеш, ако ти разреша косите, съкровище мое?

Постепенно дъхът й се успокои и тя погледна към Франсоа.

— Всичко… мина ли?

Побиха го тръпки, той се свлече и легна до нея.

— Да! — Дишаше на пресекулки. Обърна се и тя, извила се с гръб към него, се сгуши в прегръдките му. — Във всеки случай засега.

— Ти беше… твърде страстен. — Тя размишляваше. — Винаги ли ти доставя такова удоволствие?

— Винаги ми доставя много голямо удоволствие, но това — той я целуна по ухото. — това беше съвсем необичайно, скъпа моя.

— Защо?

— Навярно защото те обичам… друга причина не мога да измисля.

— Обстоятелството, че ти доставих наслада, ме радва… изпълва ме с топлина.

Той лежеше, без да помръдва.

— Но ти самата не изпита никаква наслада, напи?

— Не знам какво имаш предвид. Вече ти казах, че аз…

— Боеше ли се?

— Най-напред да. — Тя го целуна по ръката, с която я притискаше към себе си. — Но ти беше толкова мил. Боях се, да не би да ми се стори… но само ти беше тук!

— Това е добре. — Гласът му отекна пресипнало в ухото й. — Но аз искам да получиш повече и за себе си. Кажи ми какво почувства, Катрин! Трябва да знам!

— Топлина, любов, утеха. — Тя се сгуши в него. — Наистина, беше твърде приятно.

— И нищо друго?

— Към края нещо такова като… тръпка. Не че беше болезнено — побърза да добави тя. — Знам, че действаше твърде предпазливо.

— Не достатъчно предпазливо. Трябваше да не бързам толкова. Постарах се, обаче… — Устните му се плъзнаха над ухото й, а гласът му прозвуча дрезгаво и гърлесто. — Вече толкова дълго време те обичах, Катрин!

— Защо имаш угризения? Наистина ти казвам, че…

— Че бях мил и нежен. — Той я стисна по-здраво в прегръдките си. — Струва ми се, че бях прекалено нетърпелив!

— Да не би нещо да не е наред? Трябваше ли да правя нещо друго?

— Не, благодаря на Бога от все сърце, че не изпитваше страх от мен. — Той я целуна нежно за кой ли път. — За днес е достатъчно.

— Дойде значи! — Присъствието на Нана Сарпелие изпълни Дюпре с радост и удовлетворение. Не беше уверен дали щеше да му се подчини, макар да й беше намекнал, че ще възбуди негодуванието на Мосю. През последните седмици я беше наблюдавал сякаш под лупа и знаеше, че не се колебае да се пъхне в леглото на всеки мъж, който възбужда любопитството й. За съжаление обаче изглеждаше независима. — Влизай! — Той отстъпи настрана и я пусна да влезе. — Вече те очаквах. Срещна ли Ечеле?

— Обясних ти, че не мога толкова бързо да вляза във връзка с него — каза тя, поклащайки отрицателно глава.

— Е, и утре е ден. — Той залости вратата и я огледа от главата до петите. — Свали си наметалото.

Тя отстъпи пред настояването му и сложи наметалото си на някакъв стол.

— Дюпре, съвсем не ми харесва всичко това!

— Но ливрите, които графът ти дава, ти харесват, нали?

— Е, да, ама всяка жена в края на краищата трябва да яде!

— Нужно е да се удовлетворяват и други потребности. — Той я накара да приседне във фотьойла. — Представяш си, предполагам, че в сегашното ми здравословно състояние срещам големи трудности да предумам някоя жена да ми направи услуга.

— Проститутките около Кралския площад малко ги е грижа за външността на мъжа, стига той да има пари в джоба.

— Те не могат да ми дадат онова, което ми трябва. Имах скъпоценна любовница, която притежаваше уникални способности. Една актриса в Комеди Франсез! Камий Кадо. Познаваш ли я?

Нана Сарпелие направи отрицателен жест с глава.

— Тя имаше известна прилика с теб. Беше едра цъфтяща жена с пълна фигура. Точно по вкуса ми.

— В такъв случай предложи й да се върне при теб.

— Ах, това вече е невъзможно. Докато бях в Испания, тя си намерила друг любовник. Наистина, аз се опитах да я придумам, ала тя не прояви отзивчивост.

— Навярно все пак би могъл да й внушиш, че е грешка да отблъсне такъв истински кавалер, какъвто си ти!

— Сарказмът ти не е уместен — каза Дюпре. — Вече виждам, че трябва да те възпитам на ред и дисциплина, както Камий.

— Последното едва ли ще си струва загубеното време, ако тази Камий…

— Камий е мъртва. — При вила на ужасеното й лице той се разля в блажена усмивка. — Не можех да допусна да продължава да живее и да споделя леглото на друг мъж. По-нататъшният й живот би осквернил ролята, която играеше.

— Ролята ли?

— Вече ти казах, че беше актриса. — Дюпре посочи с ръка един голям гардероб. — Там вътре ще намериш рокля и перука. Двете принадлежаха на Камий, но аз съм сигурен, че и на теб ще ти прилегнат добре. Облечи ги!

Смаяна, тя го изгледа. Какви ли перверзни игри му бяха по вкуса?

— Е, ама какъв смисъл имаше да идваш, ако нямаш намерение да ми се подчиняваш?

Тя тръгна към гардероба.

— Намисли ли вече как ще отстраниш от пътя невръстния крал?

— Вероятно посредством отрова. Един аптекар на улица „Марат“ ще ми набави всичко необходимо. Отровата е метод, към които би прибягнал и Робеспиер, защото е надежден и разумен. За ръкопашна борба не ми стига сила.

— Кралят е само на осем години. Той едва ли би могъл да се бори, за да…

— Нито дума повече за краля, разбра ли ме? Обличай роклята!

Двадесетина минути по-късно тя стоеше пред него в розова брокатена рокля и пъхаше кестенявите си коси под модно фризираната сива перука.

Гледката предизвика възбудата на Дюпре.

— Великолепно — изрече той, останал почти без дъх. — Притежаваш сила, каквато Камий никога не е имала. — Той извади от джоба си малка сребърна табакера за емфие. — Наведи се към мен! Последна операция!

С неподвижно лице тя приклекна пред него.

Той отвори табакерата за емфие, извади от него сърцевидна изкуствена бенка и я прикрепи точно над левия крайчец на устата й.

— Така, сега изглеждаш отлично! — Малко неуверено той затвори кутийката и я пъхна в джоба си. — Коленичи!

Нана се поколеба, после паша на колене пред креслото му.

— Много хубаво! А сега думите! Трябва да ги произнасяш доста убедително, иначе ще се разгневя много!

— Какви думи?

Гласът му прозвуча високо и хленчещо:

— Раул, обещай ми, че ще бъдем винаги заедно! Ти си хубавото, скъпо момче на мама! Никога вече няма да те наказвам!

Тя повтори думите.

Той й зашлеви плесница.

— Трябва да звучи по-искрено! Още веднъж!

Нана понечи да каже нещо, после се отказа и си пое дълбоко дъх, но очите й проблеснаха гневно, след това повтори думите.

— Така е по-добре. И кажи сега: „Бях много лоша, когато те затворих в дървения сандък с онова отвратително животно.“

Нана повтори изречението.

Той се наведе напред, като дишаше на пресекулки, късо, задъхано.

— Моля те за прошка!

— Моля те за прошка! — Нана го погледна. Лицето му се беше изкривило в сладострастна конвулсия.

— Кажи го още веднъж!

— Моля те за прошка! — Нана помълча известно време, после попита: — Това ли е всичко?

— Не. — Дюпре се усмихваше. Погледът му беше опиянен от страст. — Следва най-важното. Сега ми целуни ръката!

На вечерята Катрин не заговори направо Луи Шарл, а най-напред се постара да се сприятели със семейство Симон. За нейна почуда установи, че това не беше толкова трудно. Както й беше разказал Франсоа, те бяха груби, недодялани и твърде ограничени, ала добродушни по природа. Катрин реши, че жената е по-приятна от мъжа. Мадам Симон беше дребничка, закръглена особа с грубовати мъжки черти и осеяно с пъпки лице, но усмивката й беше топла и сърдечна. Тя изглежда наистина беше обикнала детето от все сърце.

Едва когато мъжете седнаха да играят на карти, а мадам Симон се оттегли с плетивото си до печката. Катрин се осмели, като че ли между другото, да тръгне към седящия до прозореца Луи Шарл, който се беше задълбочил в четене на книга.

— При печката е твърде горещо — каза тя. — Мога ли да седна чук при тебе?

— Както желаете, гражданко. — Мнителният му поглед отново се плъзна към книгата.

Съчувствие обзе Катрин. Франсоа беше казал, че момчето е надраснало годините си и сега тя разбра какво е имал предвид. Сериозното му и зряло поведение беше по-скоро тъжно, отколкото неподходящо. Тя седна срещу него и огледа момчето от главата до петите през спуснатите си мигли. Прелестно като картинка дете, което обаче не приличаше много на Мария Антоанета. То притежаваше нейните светли коси и поразяващо сините й очи, раздалечени едно от друго, но като цяло чертите му бяха по-красиви от онези на майка му.

— Не обичам, когато ме гледат така — каза детето, без да вдига очи от книгата си. — Бих предпочел да не го правите!

— Ах, мислех си в момента, че приличаш на майка си.

Той я погледна изненадано.

— Вие сте познавали майка ми?

— Преди много, много време, когато бях съвсем малка. Тя беше твърде добра към мен.

Той закима усърдно.

— Тя винаги е била добра. — С понижен глас момчето продължи. — Но не бива да говорим за нея тук. Те не обичат това.

— Много разумно. Какво четеш?

— Някаква книга на Русо. Гражданинът Робеспиер има доста високо мнение за него. Книгите, които ми даваше татко, ми ги отнеха, ала тази тук ми разрешиха да я запазя. Както и ония там. — Той кимна с глава към четирите книги на масата до себе си.

Тя взе един подвързан в тъмносиня кожа том.

Луи Шарл сложи ръка върху книгата, така че Катрин не успя да я отвори.

— Не може!

Тя го погледна удивено.

— Това не е книга, която трябва да разглеждате, гражданко — каза той предупреждаващо.

— И защо не е?

— Тя съдържа изображения на необлечени хора, които… — Малчуганът замълча и сви рамене. — Не е подходяща книга за дама, която е познавала моята maman39.

— Ами за теб тогава подходяща ли е?

Хлапакът поклати недоумяващо глава.

— Не знам. Симон казва, че това били единствените книги, които мъжът следвало да чете.

— Вярваш ли му?

— Не знам — повтори той. — Откъде да знам кое е истина и кое лъжа, след като всеки ми казва нещо различно!

— Харесваш ли гражданина Симон и неговата жена?

— В повечето случаи те се отнасят много добре към мен. — От старческата му сдържаност не остана и помен, когато с горест добави: — Бих желал понякога да ме оставят да виждам моята maman.

— Ала тя е… — Катрин изведнъж млъкна, когато стъписана забеляза, че той говореше за майка си в сегашно време. Бяха го оставили да мисли, че още е жива! На Катрин й трябваше съвсем малко време да се съвземе, после го попита: — Къде е сега твоята maman?

— Точно над нас… със сестра ми и леля ми. — Ръката му сграбчи още по-здраво книгата. — Те твърдят, че моята maman била лоша и зла жена, и аз не бивало да говоря за нея.

Катрин изпитваше болка и съчувствие.

— Аз не открих нищо лошо в нея. Струва ми се, че ти би трябвало сам да си съставиш мнение, Луи Шарл!

— Шарл. Тук ме наричат само Шарл.

Тя му се усмихна.

— Ще гледам да го запомня.

— Да, човек много трудно може да запомни всичко, което изискват от него. — Погледът му беше унил и уморен от живота, като на някой грохнал старец. — Maman казва, че всеки трябвало да прави най-доброто, което му е по силите.

Катрин съзнаваше, че вече прекалено дълго говори с него и че е крайно време да се присъедини към групата около печката, ала не желаеше да го остави сам. Луи Шарл беше ужасно самотен. По-самотен, отколкото той самият подозираше.

— Обичаш ли цветята? — попита тя поривисто.

Той кимна.

— Във Версай имахме превъзходни градини и дори в Тюйлери… — Той не довърши мисълта си. После я погледна внимателно. — Моята maman обича цветя. Тя използува някакъв парфюм, който ухае на теменужки.

— Един мой братовчед има тук градина, в която растат чудно хубави теменужки. Искаш ли да ти донеса едно сандъче? Ще можеш да се грижиш за тях, да ги плевиш и поливаш, и да наблюдаваш как растат с всеки изминат ден.

Изглежда, той не беше много уверен в уменията си.

— Не разбирам нищо от цветарство.

— Ще те обуча. Аз притежавам градина, която е по-голяма даже от Версайския парк. Тя се нарича Вазаро… Бих могла да ти разкажа за нея.

Надежда озари чертите му.

— Да, ще ми бъде интересно.

— Вероятно. — Тя стана на крака. — И ще ти разкажа също за моя малък приятел Мишел. Той ще ти хареса. Съвсем малко по-голям е от теб, но вече знае всичко за цветята, за парфюмите и…

— А може ли да дойде при мен? Бихме могли да разговаряме и да си играем на топка… — Неговото въодушевление внезапно помръкна. — Ах, съвсем бях забравил… никой не бива да идва в Тампл.

— Аз мога да идвам — каза тя тихо. — И мога, ако не друго, поне да ти разказвам за Мишел. Имам една приятелка, която познаваше майка ти много по-добре от мен, тя познава и теб. Казва се Жулиет.

Той кимна и се усмихна нерешително.

— Това е твърде мило от тоя страна. Знам, че не мога да искам прекалено много.

Катрин усети, че сълзи опариха очите й.

— Вдругиден ще дойда пак, Луи Шарл.

— Шарл — поправи я той сериозно. — Само Шарл.

Катрин се обърна и се отправи към групичката, която се беше струпала около печката.

Тя седна до мадам Симон, която вдигна очи от плетката си.

— Доста дълго разговаряхте с Шарл.

Катрин настръхна. Беше ли събудила подозрение с оживения си разговор с момчето?

— Той е толкова мило дете.

Мадам Симон кимна.

— Всички искат да го видят и да го докоснат. А жената на фурнаджията ми предложи допълнително самун хляб, само да съм й дадяла една къдрица на момчето.

— И… получи ли тя къдрицата? — Катрин се облегна на стола си.

— Че докъде щяхме да стигнем така? — Жената поклати глава. — Ако взема да давам на всеки, който иска къдрица, то тогава нещастното дете само подир седмица ще остане съвсем без коса. Освен това те искат къдрица на крал, а пък Шарл вече не е крал. Той е станал добър и последователен републиканец. — Гордост и симпатия струяха от лицето на жената, когато погледна към момчето в ъгъла. — Свършихме голяма работа с малкия, можете да ми вярвате.

Катрин отклони погледа си.

— Както виждам, той чете Русо.

— Автор за републиканци. Аз самата не мога нито да чета, нито да пиша, ала щом гражданинът Робеспиер го намира за добър, това ми е предостатъчно.

— Той не знае, че майка му е мъртва.

Мадам Симон я погледна изплашено.

— Вие не сте му казали, нали?

Катрин поклати отрицателно глава.

Жената изпита видимо облекчение.

— Мъжът ми възнамеряваше да му каже, но аз реших, че би било безсмислено момчето да се чувства нещастен.

— Обещах му едно сандъче с теменужки. Мога ли да му ги донеса?

— Че защо не? Стига самият той да се грижи за цветята… аз имам прекалено много работа, мъжът ми пие като смок през повечето време. — Тя удостои Катрин с плаха усмивка. — Радвам се, че дойдохте да живеете тук с Франсоа. Мъжът има нужда от жена си, дори когато му се струва, че се справя без нея. — Тя хвърли начумерен поглед към мъжа си. — Колко е хубаво, че сега наблизо има жена, с която мога да си побъбря!

Катрин отвърна на усмивката и.

— Надявам се, че ще станем приятелки. — Тя избягваше да гледа към Луи Шарл. — Много добри приятелки.

— Бих искала непременно да направя нещо, Франсоа! — Катрин се присламчи към него. Погледът й беше насочен някъде в мрака. — Клетото дете!

— Правим това, което можем.

— Той трябва да излезе оттук. Децата са толкова безпомощни. Най-напред Мишел, а сега и Шарл. Ала Мишел е поне щастлив и свободен като птичка. Бих искала и Шарл да бъде свободен!

Франсоа погали косите й.

— Скоро ще бъде на свобода.

— Колко скоро?

— В главата ми се въртят няколко идеи. Ще трябва утре да поговоря с Жан Марк и после да се отбия в кафене „Дю Ша“. Може да се случи така, че да го освободим до края на следващия месец.

— Горещо се надявам.

— Аз също, скъпа моя. — Франсоа затвори очи. — А сега спи спокойно!

— Сега ли?

Той отново отвори очи.

— Не ти ли се спи?

— Мислех си, че бихме могли… знам, че миналата нощ не беше щастлив. — Тя си пое дълбоко дъх за повече кураж. — Мислех си, че бихме могли да опитаме още веднъж.

Той лежеше неподвижен. Ръката му се спря насред гальовното движение.

— Не е необходимо да го правиш.

— Беше ми приятно. Наслаждавах се на твоята близост.

Той я притегли бавно към себе си.

— В такъв случай нека предприемем смелия опит да се приближим съвсем, ама съвсем плътно.

— То е като при някое цвете, което отдава уханието си, нали? — попита Катрин замечтано. — Това чувство ли желаеше да събудиш у мен?

Франсоа тихичко се засмя.

— Би било цяло чудо да намериш сравнение, което да не е свързано с Вазаро.

— Ти не изпитваш ли същото? — Тя се подпря на лакът, за да може да го гледа. — Не изпитваш ли почти същото?

— Да. — Той я целуна по рамото. — Едно огромно поле с цветя, което отдава благоуханието си, слънцето грее и отгоре на всичко ръми!

— Винаги ли е така?

— Не, понякога е само приятно, някакъв опит да се отблъсне и надмогне самотата.

Тя се втренчи в него. През годините, когато беше живял два живота и не е можел да се доверява никому, трябва да е бил доста самотен.

— Имаше ли… — Тя не продължи, защото нямаше никакво право да задава въпроси за миналото, но при все това от сърце желаеше да узнае нещо за тези тайнствени години. Искаше да узнае повече за него. Всичко! Веднъж й беше казал, че обединява в себе си няколко души, а пък тя познаваше само строгия и навъсен Франсоа на Дантон, Франсоа от Вазаро и Франсоа любовника. Сега й се искаше да опознае и Уилям Даръл. — Имало ли е някой, който ти е помагал… — Не знаеше точно как трябва да формулира въпроса си.

Той се превърна целия в слух.

— Какво има, Катрин? — Когато тя не отвърна, погледът му потърси лицето й. — От Вазаро насам не е имало никаква друга жена. Във всеки случай не така.

— Но е имало някоя.

Той кимна.

— Коя?

— Нана Сарпелие.

— Жената от кафене „Дю Ша“, за която си ми разказвал? Жулиет разправя, че била забележителна личност. — Катрин направи напрегната пауза, носле продължи: — Ти… изпитваш ли нещо към нея?

— Като към приятелка, към съратница. Тя ми помагаше. Имаше безброй мрачни и безпросветни дни, а понякога тя правеше живота ми по-светъл и по-ведър.

— Разбирам.

— За какво мислиш сега? — Той хвана лицето й с двете си ръце и я принуди да го погледне. — Ти си моята любов, а тя е моя приятелка. Това е нещо друго, повярвай ми.

— Вярвам ти. — Тя намръщи замислено чело. — Франсоа, бих се запознала на драго сърце с нея. Ще ме вземеш ли със себе си в кафенето?

— Вече ти казах…

Нейните пръсти върху устните му го накараха да млъкне.

— Не ти се сърдя. Възможно е да те ревнувам от нея, още не съм съвсем наясно със себе си. Ала се радвам, че ти е помагала. Струва ми се, че би следвало да се запозная с нея.

Той отново се засмя.

— Ясно ли ти е, че това е държание, което никак не съответства на женската природа?

Тя се сгуши до него.

— Обичам те. Доверявам ти се. Желая ти само доброто. Какво има тук, което да не съответства на женската природа?

Сандъчето представляваше квадрат с размери около две стъпки и беше плътно запълнено с бели пъпки на теменужки и зелени листа.

Луи Шарл посегна внимателно към едно от нежните и крехки цветчета.

— Усеща се като кадифе, сякаш е някоя от роклите на maman… само че е по-хладно.

Катрин седна пред малката маса.

— Робер, градинарят на моя братовчед, каза, че трябва до поливаш цветенцата веднъж на четири дни, иначе ще залинеят.

— Ще се грижа много за тях. — Той седна до нея. — Ама тук вътре прониква малко слънце.

— Теменужките обичат сянката. В къщи, във Вазаро, ги садят и отглеждат в огромни лехи под дърветата. Благоуханието им е най-силно нощем, когато е най-тъмно. Ако се събудиш посред нощ и вдъхнеш аромата им, сам ще се убедиш в думите ми. Мишел твърди, че уханието било душата на цветето.

Сериозният поглед на Луи Шарл се впери объркано в лицето й.

— Що за странна идея! С всичкия си ли е?

Катрин се засмя и го притегли крадешком към себе си, както беше правила и с Мишел.

— Не го подценявай! Мислите му витаят в други орбити, не както при останалите хора.

Луи Шарл се замисли.

— Той вярва ли в онова, което другите се стараят да му внушат?

— Не вярва.

— Трябва да е много хубаво, когато човек може да решава сам — заяви той с известно съжаление. Отново докосна едно от цветчетата. — Разкажете ми повече за този Мишел!

— Да ти разкажа ли как се срещнах с него? Бях твърде нещастна заради едно нещо, което ми се беше случило и когато се събудих една утрин и отидох на полето с гераниите…

Беше вече обед, а пък Пиер Баршал беше от ония хора, които твърде високо ценяха вкусното ядене, както и корема си, над който ризата беше опъната елегантно, сякаш да скрива големината му. Но розовите му закръглени бузи и без друго издаваха пълнотата му. Като седнеше на масата в аптеката си, беше в състояние да изяде самун хляб и четвърт фунт сирене. А после да полее и двете с бутилка вино. Когато Дюпре се показа на вратата, той го погледна ядосано, защото стомахът му вече се обаждаше.

— Готова ли е сместа? — попита алчно Дюпре. Като прикова погледа си в разплутото от тлъстини лице на Баршал, той се затътри към него.

Баршал бръкна под тезгяха и извади зелено шишенце.

— Колко бързо действа?

— В течение на половин минута и то безотказно. Няма да може дори да извика, ако това ви притеснява.

— Отлично! — Дюпре му подаде парите. — А добре ли е затворено?

Баршал кимна.

— Няма да капне нито капка.

— И колко капки са необходими?

— О, само няколко. Дори не проумявам защо заръчахте цяло шишенце.

— Обичам да съм подготвен за всякакви случайности. — Дюпре се усмихна самодоволна — Добра работа, гражданино!

— Отровата не е безболезнена!

— Няма значение, стига само да действа моментално. Това беше важ… — Дюпре прекъсна изречението си и потърси опора върху тезгяха с изкривено от болка лице. — Света Богородице!

Баршал го гледаше без ни най-малко съчувствие.

— Какво има?

— Кракът ми — изпъшка Дюпре. — Днес кръстосвах твърде дълго улиците на града. Лауданум! Една смес.

— Това ще трябва да се заплати отделно.

Лицето на Дюпре беше цялото сгърчено от нетърпими болки.

— Все едно… тази болка… — Баршал сви рамене и изчезна в разположената зад аптеката лаборатория. Малко по-късно се върна обратно, като държеше в ръката си чаша с млечнобяла течност.

Дюпре посегна припряно към нея и я изпи до дъно.

— Merci, гражданино! — Той наведе глава и си пое няколко пъти дълбоко дъх. — Вече помага.

— Четири франка.

Дюпре вдигна глава.

— Безобразие!

Баршал сви рамене.

— Казахте, че ще платите.

Дюпре му даде неохотно парите.

— Ще имам предвид за в бъдеше никога вече да не получавам пристъп на слабост във вашия дюкян. — Той се обърна и затътри крак към вратата. — Сбогом гражданино!

Баршал се ухили до уши, погледна в гръб отдалечаващия се Дюпре и прибра парите в касата. Така му се пада на този грозник, помисли си той удовлетворено. Мъжът имаше лице, от което на човек нещо му се обръщаше в стомаха и му се разваляше апетита. Той грабна хляба и сиренето и отхапа здравата и от двете. После посегна към бутилката и я пресуши на три глътки.

Докато Дюпре бързаше по улицата, ръката му обгръщаше милващо шишенцето, което Баршал му беше дал. За съжаление трябваше да отстрани от пътя си аптекаря. Един безскрупулен аптекар можеше да му бъде от голяма полза, но за беда Баршал беше известен и на други в града като човек без морал. Граф дьо Прованс трябваше да бъде осветлен колко е остро новото му оръжие и колко безотказно може да посича. Като косата на смъртта, мина през ума на Дюпре.

Той претегли в ръката си лекото смъртоносно шишенце. И без капките, които беше излял във виното на Баршал, отровата беше повече от достатъчна за целта му.

— Днес няма да може да го посетите — каза мадам Симон на Катрин, когато тя три дни по-късно застана на прага на стаичката. — Момчето лежи неподвижно и се е втренчило пред себе си, без да вижда нищо.

Катрин ококори уплашено очи.

— Да не е болен?

— Не е болен. — Мадам Симон прехапа ядосано устни и хвърли свиреп поглед към съпруга си, които седеше с голямата си кана край огъня. — Глупавият ми мъж е виновен. Беше се натаралянкал и в безпаметството си казал на Шарл, че били отрязали главата на майка му.

— Все някога трябваше да научи — заяви Симон навъсено. — Цял свят го знае.

— Ти обаче не биваше да се кривиш и да танцуваш пред него и да се държиш, сякаш в ръката ти е главата на тази мръсница — нахока го мадам Симон разгневено. — Да му се каже по този начин… не, това беше прекалено много за него.

Катрин кипна от лют гняв. Трябваше да се извърне, за да не видят изражението на лицето й.

— В такъв случай ще дойда утре.

— Утре вече няма да ме намерите тук — каза Симон озлобено, — Аз напускам Тампл. Измамиха ме!

Жената сви рамене.

— Конвентът му обещаваше по-добро място и той се отказа от момчето като негов възпитател.

— Но другото място не ми го дадоха, а сега не ми разрешават да оттегля напускането си като възпитател. — Симон пресуши на един дъх каната си. — Те тепърва ще съжаляват. Никой не беше толкова добър към момчето, колкото аз.

— А какво ще стане с Шарл?

— Мислите ли, че бих се отказала от четирите хиляди годишно само защото глупавият ми мъж напуска Тампл — отговори мадам Симон разгорещено. — Ще остана при момчето, докато ми разрешат.

Ако действаха бързо, при освобождаването на момчето щяха да си имат работа само с мадам Симон. Трябваше да се уведоми незабавно Франсоа за очертаващите се промени! Катрин се обърна и понечи да тръгне към вратата.

— Катрин!

Тя се обърна и видя, че Луи Шарл се беше изправил на лакът.

— Не си тръгвайте, Катрин!

Катрин хвърли умоляващ поглед към мадам Симон. Жената седна с въздишка на мястото си пред печката.

— Вижте дали няма да ви послуша и да хапне нещо.

Катрин тръгна към леглото му.

Заради призрачната бледност на детето сините му очи изглеждаха огромни. То я погледна отчаяно.

— Отсекли са й главата — прошепна момчето. — Така, както на татко отсякоха главата.

Катрин седна до него на леглото.

— Да!

— Вие сте знаели?

Тя преглътна болезнено и кимна.

— Тя не беше зла — изрече той с ненадейно настървение. — Не биваше да постъпват така с нея.

— Шшт! — Катрин хвърли поглед към семейство Симон, но те, изглежда, не бяха чули нищо. — Трябва да си предпазлив, Луп Шарл’

— Защо? И на мен ще ми отрежат главата!

— Не, на теб няма!

— Сега аз съм кралят. Кралете вече никой не ги обича! — Сълзи потекоха от очите му. — Ала на нея не биваше да й отсичат главата. Та тя беше само кралица. Вместо нея трябваше да убият мен!

Катрин отстрани грижливо светлата коса от челото му.

— Знам, че е доста трудно да разбереш защо се случват лоши неща. Аз самата не разбирам!

— Той ми разправи, че дори не я погребали, както се полага. Трупът й бил захвърлен в някаква яма при други изменници, а после посипали негасена вар, за да заличат всяка следа от нея. И след като не е имало истинско погребение, тя не може да отиде и на небето. — Очите му бяха широко отворени от уплаха. — Тя е загубена, Катрин!

Катрин прокле Симон на ум. Не му ли стигаше, дето е разкрил пред детето, че майка му е мъртва? Защо му е трябвало да тази зловеща история? Какво да кажа сега на клетото момче, мислеше си тя отчаяна.

— Слушай внимателно, Луи Шарл! Спомняш ли си какво ти бях разказвала за уханията, които могат да надживеят хилядолетията? Вероятно и е душите е така. Навярно те не се нуждаят от тяло, нито от погребален ритуал или осветена земя, за да продължават да живеят!

Погледът на Луи Шарл поглъщаше лицето й.

— Значи тя не е загубена?

Катрин поклати отрицателно глава.

— Спомените са благоуханието на душата, така ми се струва — каза тя след мъчителен размисъл. — Докато пазим майка ти в паметта си, тя ще бъде с нас и няма да е загубена.

— Искам да я запазя в паметта си — прошепна Луи Шарл, които беше сграбчил конвулсивно завивката си. — Ще мисля всеки ден за нея, за да не изчезне никога!

— Не е нужно да е всеки ден. — Катрин му изтри сълзите с носната си кърпа. — Във Вазаро понякога съвсем не чувстваме уханието, защото то винаги е там. После обаче ненадейно се случва нещо, което го връща в спомена ни. Вали, а уханието става по-интензивно, или пък след дълго безветрие се извива силен бриз. Онова, което е станало част от живота, се разбира от само себе си. Ясно ли ти е?

— Струва мм се, че да! — Последва жест с глава. — Не съм никак сигурен. Бих желал да имам нещо, което да ми напомня за нея. Изпитвам толкова голям страх да не я забравя, като нямам нищо, което да държи буден спомена ми! Постоянно ми разказват разни неща за нея и понякога им вярвам. Аз не съм като вашият приятел Мишел.

— И не бива да си като Мишел. Остани, какъвто си! — Тя го целуна по челото. Монахините навярно не биха одобрили нито дума от онова, което казах, помисли си Катрин, ала тя отчаяно се стараеше да му помогне и като че ли поне малко бе успяла. — Искаш ли да хапнеш нещо?

Той поклати глава.

— Ще ми донесете ли моите теменужки?

Тя се изправи, отиде до шкафа и му донесе сандъчето с теменужките.

— Виждам, че са цъфнали още няколко.

Той кимна, без да откъсва поглед от тях.

— Ако не ми отсекат главата, един прекрасен ден ще имам цяла градина с теменужки!

— Няма да ти… — Тя спря. Можеше ли да го успокои, че няма да му отнемат живота, когато бяха екзекутирали и двамата му родители? Ако не успееха да освободят Луи Шарл от тази тъмница, то съществуваше опасността и той да загуби живота си. — Когато посетя моя братовчед следващия път, ще ти донеса още теменужки!

Не беше сигурна дали още я слушаше. Беше се навел ниско над цветята и вдишваше техния аромат. При това шепнеше нещо, ала тя не разбираше нито дума.

Може би беше merci?

Или пък maman?

(обратно)

Глава двадесет и четвърта

— Изненадан сте, че наредих да ви извикат, нали? — Дантон се облегна на стола си и заразглежда изпитателно Жан Марк. — И аз самият съм изненадан, тъй като вие възбудихте негодуванието ми. Предмет като „Вихрения танцьор“ никой човек не губи на драго сърце.

— Човек не може да загуби нещо, което никога не е притежавал. — Жан Марк седна на стола пред писалището на Дантон. — Нямам ни най-малка представа какво имате предвид.

— Естествено. — Дантон се усмихна подигравателно. — Негодуванието ми беше толкова голямо, че пропуснах да ви съобщя за посещението на един наш познайник преди няколко седмици.

— Така ли?

— Става дума за Раул Дюпре!

Жан Марк настръхна от ужас.

— Здравата сте го наредили. Тялото му е осакатено, а пък лицето му е същински кошмар!

— И дума не може да става, че съм го наредил здравата. Всъщност исках да го убия.

— Знам. Той ми каза и изгаряше от желание да си отмъсти. Заяви, че искал да ви отнеме „Вихрения танцьор“, за да сме разделели той и аз славата на статуетката. — По лицето му пробягна мрачна усмивка. — В неговите планове влизаше задължително смъртта ви — впрочем, тя щеше да бъде твърде мъчителна!

— Удивително… а пък аз си мислех, че питае симпатия към мен.

— Той спомена също и вашата братовчедка мадмоазел Катрин, както и Жулиет дьо Клеман.

— Е, и?

Дантон сви рамене.

— Отвърнах му, че не изпитвам никакъв интерес към услугите му. Тогава полагах неимоверни усилия да попреча на Робеспиер да отреже главите на половината Париж и нямах никакво желание да получа на всичко отгоре и вашата, поднесена на тепсия.

— Навярно трябва да съм ви благодарен, че сте бил зает с друго.

— Когато отхвърлих предложението му, Дюпре се закле, че щял да се обърне към Робеспиер. — Дантон са намръщи. — Тъй като обаче сте все още жив, съмнявам се, че е осъществил заканата си.

— Мога ли да попитам защо така ненадейно сте се загрижили за мене?

— Въобще не съм имал такова намерение. Вие сте застрашен като всички нас — каза Дантон сърдито.

— Защо тогава ме предупреждавате?

— До ушите ми стигна, че вашата братовчедка се е нанесла при Франсоа Ечеле в Тампл. Романтичен и неблагоразумен жест от нейна страна!

— Напълно вярно. Но не можах да й се противопоставя!

— И тъй като аз знам за присъствието й в Париж, то може да се заключи, че и за Дюпре това не е тайна. Той има безчет контакти в града, а Пирар, неговият някогашен лейтенант, сега е на служба в Тампл. Би било разумно, ако вземете мерки да защитите вашата братовчедка!

— Ще направя всичко възможно. — Жан Марк се изправи. — Благодаря ви за предупреждението. Но мога ли да попитам защо го правите?

— В спомените ми се е запазило лицето й… от онова време в манастира… — Дантон поклати глава. — Тя достатъчно се напати. Толкова много невинни трябваше да умрат… Чухте ли вече за Габриел, моята жена?

— Да, най-дълбоките ми съболезнования, гражданино!

— Ожених се наново. Лусил е братовчедка на Габриел, чудесна жена. След сватбата прекарахме няколко месеца на село… Там преживяхме много щастливи часове. — Той въздъхна. — Въобще не исках да се връщам обратно.

— И все пак сте се върнал.

— Трябва да се опитам да спра всичко това — каза Дантон. — Талигите все още трополят към гилотината. Робеспиер е на мнение, че само терор може да гарантира оцеляването на революцията.

— Желая ви успех — каза Жан Марк сериозно. — Не смея да се обзаложа какви са шансовете ви да се справите с този луд.

— И аз не смея. О, Боже, как ми омръзна всичко това! — Той се надигна. — Сбогом, Андреас! Погрижете се за безопасността на вашата братовчедка!

— Франсоа ще я закриля.

— Франсоа! — Меланхолия пробягна по лицето на Дантон, преди отново да добие суров вид. — Много се надявам, че й засвидетелства повече вярност, отколкото на мен.

— Сбогом, Дантон! — Жан Марк се обърна и понечи да си тръгне.

— Жулиет дьо Клеман!

Жан Марк хвърли поглед през рамо.

— Дюпре спомена вашата братовчедка само между другото, но когато говореше за мадмоазел дьо Клеман, от устата му изкачаха змии и гущери. Убеден съм, че ще направи всичко, за да й отмъсти. Ако самият той не успее да я отстрани от пътя си, ще намери някаква възможност да я прати на гилотината!

— Така ли каза?

Дантон кимна.

— Ако тя значи нещо за вас, скрийте я на безопасно място!

— Тя значи твърде много за мен!

Жан Марк отвори вратата и излезе.

— Определете дата — каза Жан Марк на Франсоа. — Ще ми се да приключим по-скоро.

— Дори и да определя някаква дата, навярно ще се наложи да я променим — изрази съмнение Франсоа. — Не можем да сме сигурни, че…

— Вече ви казах, какво ми разкри Дантон. — Жан Марк се обърна с гръб към прозореца и погледна Франсоа. — За Бога, имаме си работа с Дюпре. Вие знаете кой е той. Кой може да предвиди кога ще вземе решение да тръгне срещу всички нас?

— Досега не е предприел нищо.

— Определете дата! Бих искал да настаня Жулиет на безопасно място.

Франсоа кимна. Погледът му се беше спрял на картината на „Вихрения танцьор“ в ъгъла на салона. — Е, така да бъде… ще измъкнем момчето от Тампл на 19 януари.

— На 19 януари. — Нана сложи сивата перука и скри ръце под нея. — Те смятат да внушат на семейство Симон, че Уилям Даръл крои отвличане. Четирима от стражата са подкупени, за да служат за ескорт, а Жулиет дьо Клеман ще подправи подписа на Робеспиер под един документ, в който се разпорежда момчето да бъде откарано на безопасно място под патронажа на Ечеле. — Тя застана пред огледалото и от взе сребърната табакера за емфие сърцевидната бенка. — Тогава малкият ще може да напусне тъмницата, съпроводен от подкупените стражи и ще бъде откаран от Париж в Хавър.

— Много хитро! Бенката е твърде близо до устата ти. Преместя я мъничко наляво! — Дюпре взе да гримасничи. — Малката дьо Клеман, това чудовище, ще трябва здравата да се поупражнява в подправянето на подписа му. Нужен ми е един от изхвърлените листове, но върху него трябва да стои само подписът, иначе нищо. Разбра ли?

— Не съм толкова глупава.

— Имаш дързък език. За теб е цяло щастие, че в друго отношение съм доволен от теб. Та ти знаеш как постъпих с Баршал. — Дюпре я изгледа критично от главата до петите. — Престани вече, изглеждаш добре! Ела насам!

Нана се вцепени, после се обърна и тръгна бавно-бавно към него.

— Значи ние ще нанесем удара си на 19 януари?

— Че защо не? Ще бъде много весело, ако използвам техния план като основа на моя собствен. Днес говорих с Пирар. Той е очарован от перспективата да бъде един ден щедро възнаграден за работата си. Коленичи!

— Вие сте разказали на Пирар за Мосю?

— Той не знае нищо, което да излиза извън задълженията му. Хора като Пирар са само инструменти, с които по-умните си служат. Ти мразиш да коленичиш пред мен, нали?

— Да.

— Въпреки това го правиш. — Показалецът му докосна изкуствената бенка върху бузата й. — Камий нямаше нищо против! Но ти ми допадаш повече, защото удоволствието с теб е по-голямо.

— Да започвам ли?

— Веднага! — Той приглади отстрани косите на перуката. — Един прекрасен ден ще те съблека гола и ще те затворя в големия шкаф. Тъкмо онова, което ти ми беше причинила, спомняш ли си? Беше един скрин в килера, а пък ти ми каза, че съм трябвало да се науча…

— Не съм ти казвала нищо такова!

Той я удари с всичка сила.

— Естествено, че си! Е, признай го!

— Аз бях!

— И после пусна вътре насекомите. Ала аз не може да съм бил толкова непослушен, че да съм го заслужил, нали?

— Не.

— Но ти не се бой! След като те измъкна, ще те държа и ще те галя и ще ти кажа какво трябва да прави едно славно момиче, за да ме зарадва.

Гласът й трепереше от непресторен ужас.

— Не ме затваряй в шкафа!

— Засега няма — успокои я той. — Човек трябва истински да се наслаждава на наказанието. — Той се облегна назад. — Можеш да започваш.

Гласът на Нана все още трепереше, когато подхвана с високия жаловит тон, който той искаше да чуе.

— Обещай ми, че винаги ще бъдем заедно! Ти си моето скъпо малко момче, Раул…

— Фалшификацията е изключително добра. — Нана подаде на Дюпре празен лист, върху който отдолу се мъдреше подписът на Робеспиер. — Този беше най-добрият, ала аз й внуших, че и другите ще свършат работа. Този тук го мушнах под ветрилата в кошницата се, когато се зазяпа.

Дюпре огледа с критично око подписа.

— Много добре. Тя е наистина талантлива. Не бих могъл да различа този подпис от истинския.

— Да обличам ли роклята?

— Какво? — Той я погледна нетърпеливо. — Не, днес нямам никакво свободно време. Трябва да се срещна с Пирар и да уредя нещо. Можеш да си вървиш.

Нана го погледна учудено.

— Върви си! — Дюпре се извърна. — Казах ти, че имам работа с Пирар.

— Не мога ли да ти помогна?

— Тези неща не те засягат. — Той провлече крак към писалището. — Ела утре пак!

— Утре е седемнадесети. Трябва да сме готови за…

— Ти се осмеляваш да ми нареждаш какво трябва да правя?! Май че все пак трябва да облечеш роклята.

— Не! — Тя изтича запъхтяно към вратата. — Утре ще дойда пак.

Оглушителното чукане прокънтя болезнено в ушите на Жулиет. Тя изтича надолу по стълбището.

— Какво става тук? — Тя надникна в Златния салон. — Робер, какво правиш?

— Опаковам.

— Виждам. — Тя се огледа изненадано. Всички картини бяха свалени, в салона имаше много сандъци и куфари.

Робер вдигна очи от картината, която току-що опаковаше.

— Мосю Андреас разпореди всичко да се вземе при пътуването. — Той продължи работата си.

Жулиет мина през помещението и огледа голите стени. Всичките картини на Фрагонар и Буше, та дори и „Вихреният танцьор“, бяха изчезнали.

— Къде е сега мосю Андреас? — извика тя, като се опитваше да заглуши чукането.

— След закуска отиде при мосю Бардо.

Жулиет се спря до едно обковано с месинг сандъче, което й беше добре познато. „Вихрения танцьор“!

— От подземието ли го извади?

Робер кимна.

— Той изрично нареди да се изнесе навън. Всички ценни предмети трябвало да бъдат грижливо опаковани. За голямо пътуване ли става дума, мадмоазел?

— Аз… аз не знам. — Секунди по-късно усети как започна да я връхлита паника. Нима беше възможно Жан Марк да й се е наситил и да я пъди? Не, той нямаше да обърне с краката нагоре цялото домакинство, за да се отърве от една любовница!

— Погрижи се всички картини на мадмоазел от стаята й да бъдат опаковани, Робер! — Жан Марк се беше появил на прага на салона. — И кажи на Мари да започне да опакова и гардероба на мадмоазел.

Нейните неща! За неговите въобще не ставаше дума. Отново я облада паника и Жулиет си наложи с усилие на волята да не се забележи нищо от тревогата й.

— Заминаваме ли?

— Да. — Той се обърна към Робер. — Сега ще отидем в кабинета ми да прегледаме книжата. — И повлече Жулиет със себе си.

Тя едва смогваше да го следва, когато той тръгна забързано по коридора.

— Утре ще изпратя Робер и Мари с картините, и „Вихрения танцьор“ във Вазаро. Без нас тяхната безопасност в Париж не е гарантирана. Ако всичко мине добре, то участието на Катрин и Франсоа в цялата тази афера ще остане неразкрито и Вазаро ще бъде надеждно убежище за всички тях.

— За тях ли? Ние няма ли да заминем за Вазаро?

Той поклати отрицателно глава.

— Нашата цел е Чарлстън. Току-що идвам от Бардо, комуто наредих да даде пари на Франсоа, за да освободи няколко осъдени на смърт. Освен това взех семейните украшения на рода Андреас. Някои от нещата не съм ги виждал от години. Мина ми през ума, че рубините много добре ще ти подхождат. — Той я придърпа в кабинета си и затръшна вратата. — Искаш ли да ги видиш?

— Не. — Тя го погледна изненадано. — За Чарлстън ли? Заради това ли се опакова всичко? И откъде накъде тъкмо в Чарлстън?

— Идеята ми е много разумна. Америка наистина е доста дива страна, но правителството не нарежда да се търкалят глави по улиците и почита търговците от моя ранг. — Той я пусна и пристъпи към писалището, върху което се трупаха купища търговски книги и документи. — По дяволите, не знам дори откъде да започна. — Той погледна намръщено лежащото най-отгоре платежно нареждане. — И момчето ще бъде в безопасност там.

Жулиет се стъписа.

— Момчето ли?

Той вдигна очи към нея и й се усмихна.

— Вазаро не е достатъчно безопасно място за Луи Шарл. Останем ли тук, в Европа, с течение на времето биха го намерили. При нас, в Чарлстън, напротив, неговата безопасност ще бъде осигурена.

— Ти искаш… да го задържиш?

— Моя скъпа Жулиет, нямам намерение някой ден отново да разработвам планове за бягство и да плета интриги! И ти знаеш много добре, че ще настояваш за спасението на момчето, ако отново попадне в ръцете на противника. Ето защо за душевното ми спокойствие ще бъде по-добре, ако мога да го държа постоянно под око.

— И под твоя закрила — допълни развълнувано Жулиет. — Обаче сигурно знаеш, че Конвентът ще конфискува цялото ти имущество, щом напуснеш страната.

— Само онова, което ще намерят — съгласи се той. — През последните седмици се погрижих плячката на държавата да се намали колкото се може повече, докато дискретно ликвидирах имоти и имущества и ги прехвърлих на мои доверени лица в Швейцария. Е, въпреки това загубите ще бъдат огромни!

— Но ти си склонен да се примириш с тях?

— Ах, аз смятам да получа обезщетение в друго отношение. — В тъмните му очи проблясва дяволита усмивка. — В края на краищата нямаше да съм добър търговец, ако не настоявам на цената си. — Той спря за миг. — Ще ми се да имам син, Жулиет.

Тя го гледаше безмълвно.

— И жена! Мислиш ли, че можеш да изпълниш това мое желание?

— Защо? — промълви тя объркана.

Лицето му стана сериозно и той каза:

— Защото вече не съм сигурен дали бих могъл да живея без теб. Би трябвало да се радваш. Ти спечели играта, Жулиет!

— Това не е никаква игра? — Тя пристъпи крачка към него, докато погледът й отчаяно се мъчеше да проникне в мислите му. — Не се крий от мен! Искам да ми кажеш!

— Няма да ти кажа нищо! Думите биха ме разголили напълно.

— Да те гледам разголен, винаги ми доставя наслада. — Жулиет пристъпи още една крачка към него. — И аз самата съм разголена от месеци насам!

— За мое най-голямо удоволствие и възхищение. Няма ли да ми го спестиш?

— Не, не мога да ти го спестя.

Той я погледна мълчаливо. После каза:

— Аз… те обичам. Обичам те също така силно, извънмерно и глупаво, както баща ми обичаше Шарлот!

Връхлетя я радост и очите й заблестяха като мъниста.

— Глупаво, не! — Жулиет цялата сияеше. — Шарлот и аз се различаваме много помежду си. Тя съвсем не е била мила особа, докато аз съм изцяло достойна за обич. — Тя се хвърли в прегръдките му и го притисна към себе си с всичка сила. — И аз ще те даря с толкова много любов, че ти няма да… Кажи ми, откога го знаеш? Не е много мило от твоя страна, задето не ми го каза по-рано!

Той я обви с ръце, а тъмните му очи проблясваха подозрително влажно, когато погледна Жулиет.

— Това не трябва да те учудва. Аз никога не съм бил прекалено нежен към теб.

— Напротив, ти беше нежен. — Тя остана сериозна. — Дори и когато не искаше да бъдеш нежен и мил, ти не можеше да бъдеш друг… ти имаш широко сърце, Жан Марк! Ти проявяваше разбиране и съчувствие към мен и… хайде, кажи ми, кога го забеляза?

Той обхвана с длани лицето й.

— Навярно никога няма да се предадеш и да отстъпиш от своето, нали? Е, не ме връхлетя като гръм от ясно небе, а лека-полека покълна и се разрасна. Струва ми се, че винаги съм го знаел. Още от времето, когато се грижеше за мен в странноприемницата край Версай. Ти пристъпи прага на стаята и тя се превърна в твоя стая. Ти напусна стаята и тя опустя! Ти ме трогваше и изтезаваше, и все пак ми дари мир и спокойствие. — Той я целуна нежно. — И ако наистина имах широко сърце, което ти по заблуда ми приписваш, щях много по-рано да надмогна себе си и да изрека тези думи!

— Това няма значение! Вече ги каза. — Тя постави доволна глава на рамото му. — Не мога да проумея! Значи не съм ти безразлична? И ти не си играеш с мен? Честно, Жан Марк!

Той се забави с отговора, а когато проговори, думите му отекнаха бавно и приглушено в косите й.

— Tutto a te mi guida!

— Ти си наистина извор на тайни, знаеш ли? Напълно е в характера ти да не ми кажеш нито дума за заминаването ни чак до деня на отпътуването. — Жулиет му хвърли поглед, изпълнен с упрек, когато часове по-късно се разхождаха из градината. — Бих искала да знам кога ще науча всички ти тайни.

— Нима искаш да знаеш всички ми тайни?

Жулиет си спомни за накърненото му честолюбиво изражение, когато хвърли поглед към разобличаващата го скица на борда на „Bonne Chance“. Нямаше желание и да научава нещо, което щеше да му причини болка.

— Само ако ти искаш да ги издадеш. Следващите петдесетина години аз и без друго ще разкрия всичките ти тайни. Животът може да бъде дори по-интересен, ако понякога ми поднасяш по някоя и друга изненада.

Жан Марк я хвана за ръка.

— Ще се постарая с всички сили. Перспективата, че може да скучаеш и да се отегчаваш с мен, никак не ми харесва.

— Твоята игра на криеница ме смущава толкова, колкото и твоето вироглавство. Не разбирам как мога да обичам един толкова опърничав човек. Ти ме направи много злочеста, толкова дълго забави признанието си!

— Не даде с нищо да се разбере.

— В края на краищата аз съм горд човек. Подарих ти любовта си и не исках да забележиш, че не ми достига мъничкото, което не ти се откъсваше от сърцето за мен. — Продължи да върви безмълвно до него, после каза: — Много си мислех за това и стигнах до извода, че е било по-добре да застреляш Шарлот вместо любовника й. Бихме били много по-щастливи, ако не беше допуснал тя да ти нанесе рани за цял живот.

Жан Марк се засмя сдържано.

— Нима трябваше да я извикам на дуел?

— Че защо не? Ако не беше пресиленото ти чувство за чест, то баща ти положително щеше…

— Чувство за чест ли? Нищо подобно! — Усмивката беше изчезнала от лицето му яко дим. — Аз го мамех!

Жулиет се спря като закована и се обърна към него.

— Нали искаше да проникнеш в тайните ми? Ето ти една, която никога никому не съм доверявал. — Жан Марк изкриви лицето си в горчива усмивка. — Шарлот дойде в леглото ми, когато бях на четиринадесет години. Аз не я пропъдих.

Жулиет го погледна настръхнала.

— Ти си я обичал?

— О, Боже милостиви, не! — изрече той раздразнено. — Тогава вече знаех какво представлява и не можех да я търпя. Но това беше без значение. Знаех, че не ме желаеше. Искаше само да ми покаже моята безпомощност и много добре знаеше какво да направи, за да забравя всички скрупули. През онова лято идва при мен няколко пъти, а аз не бях в състояние да я изгоня. — Лицето му беше изкривено от болка. — Тя принадлежеше на баща ми, а аз му слагах рога!

— Той знаеше ли?

— Не, но аз знаех! Аз го обичах и уважавах, а при все това го мамех!

— Тя е била твърде хубава, нали така ми беше казал?

— Какво от това? Трябваше да й покажа вратата. Опитах се, но тя беше много силна. Нещо като тропическа треска.

Сила! Шарлот го беше победила и му беше натрапила най-тягостни терзания. Можеше ли в такъв случай да се учудва на постоянния му стремеж, с който отново и отново се опитваше да докаже, че никога вече няма да го принудят да падне на колене?

— Ти си бил твърде млад — каза Жулиет. — А Шарлот трябва да е била по-лоша, отколкото си мислех. Тя ли беше причината да напуснеш бащината къща и да тръгнеш на голямото плаване?

— Отчасти да. Аз действително не можех вече да гледам баща си. Идеше ми да изляза навън и да се хвърля в морето. В края на краищата й казах, че всичко трябва да свърши. — Усмихна се с половин уста. — Не беше много зарадвана.

— И тя уреди нещата така, че да те наемат на кораба за роби.

— Вината не беше само нейна. Аз го мамех!

Жулиет не можеше да разбере.

— Баща ти е бил възрастен мъж, а ти момче. Баща ти е бил човекът, който е довел любовницата си в къщи и по такъв начин е направил възможно тя да си прави с теб, каквото й хрумне. Ако някой друг, освен тази безскрупулна жена носи някаква вина, то това е твоят баща. Къде е бил здравият му разум?

Той я погледна смаяно.

— Никога не съм мислил за това… — По лицето му се появи колеблива усмивка. — Така се ядоса, че трепериш цялата. Не исках да се чувствуваш така.

— Да, така е. Не ми харесва онова, което тази жена е направила с теб, и не ми харесва, като си я представям в леглото ти. Яд ме е и същевременно се боя.

— Боиш ли се? Защо пък се боиш?

Жулиет се постара да се овладее.

— Защото тя е притежавала власт да ти нанася удари и защото се боя, че си изпитвал повече чувства към нея, отколкото признаваш!

— Няма нужда да се боиш от нищо. — Той сложи ръце на раменете й, така че пръстите му усетиха пулса на шията й. — Тя беше само първото увлечение на едно невръстно момче. Освен теб не съм обичал никоя друга.

— И това нещастно за теб обстоятелство няма да се промени и в бъдеще — отрони се от устните й. — Ще си навлечеш гнева ми, ако решиш да играеш тази игра с някоя друга жена.

Той я целуна.

— Не забравяй едно — играта е приключила, а ти спечели.

— Не. — Тя го изгледа продължително. — В случай че въобще е имало някаква игра, то и двамата сме спечелили!

Когато й се усмихна и последната сянка в погледа му беше изчезнала.

— Когато си сърдита като сега, никога не бих се осмелил да възразя. Е добре, в такъв случай сме спечелили и двамата, ma petite.

(обратно)

Глава двадесет и пета

19 януари 1794 година

6 часа и 34 минути

Денят се задаваше мразовит, слънчев и ясен. Жулиет стана и изтича боса през спалнята да отвори прозореца. По лицето й се четеше нетърпение. Тя извика през рамо:

— Жан Марк, духа силен западен вятър. Това е добър знак, нали?

— Това е знак, че ще се простудиш, ако моментално не се върнеш в леглото.

— Духа направо нататък, към Чарлстън. — Жулиет хвърли поглед надолу към градината и после над зидовете към полегатите покриви на Париж. — Носи се в посока към Америка.

— Ела в леглото, ma petite!

Жулиет затвори неохотно прозореца, обърна се и изтича при него.

— Във всеки случай това е добър знак!

7 часа и 30 минути

— Страхувам се — прошепна Катрин, като се сви по-плътно до Франсоа. В камината огънят беше изтлял, а стаята изглеждаше студена и неприветлива на фона на бледото утринно слънце. — Никога не съм мислила, че ще изпитвам страх, но е така. Толкова много неща могат да се преобърнат с главата надолу.

— Нищо няма да се преобърне с главата надолу — отвърна Франсоа. — Обмислили сме всичко до последната подробност. Юношата ще бъде свободен и настанен на безопасно място.

— Ти и Жулиет крояхте освобождението и на кралицата, а пък тя беше екзекутирана!

— Нашият план бе провален поради предателство. Този път всичко ще протече иначе.

— Надявам се. — Тя затвори очи. — Ще се моля горещо на Бога!

8 часа и 37 минути

Дюпре зъзнеше. Той отметна настрани завивката и измъкна краката си от леглото. Както винаги треската, която го спохождаше всяка нощ, го принуди да се събуди облян в пот. Знаеше, че с всеки изминат ден силите му се стопяват и вече се питаше дали това не беше началото на края.

Не, той не биваше да умре. Смъртта би означавала, че вече никога няма да бъде близо до майка си. Трябваше само да се справи през днешния ден и после всичко щеше да е наред. Воден от съзнанието, че му липсват сили за някакъв сложен план, беше подредил нещата така, че всичко да се превърне в един-единствен величествен взрив от насилие и жестока отмъстителност. Майка му щеше да се зарадва от постъпката му, а несъмнено и граф дьо Прованс.

А пък Жулиет дьо Клеман, Жан Марк Андреас и издънката на Кралицата щяха да бъдат унищожени… окончателно!

11 часа и 15 минути

— Жан Марк се прави на много щедър — каза Нана. — Парите ще ни помогнат да освободим много затворници. Всъщност не очаквах, че ще продължи да ни подкрепя и след освобождаването на момчето.

— Жан Марк твърде рядко прави онова, което хората очакват от него, а освен това не е толкова суров, колкото си мислят. — Жулиет се зарови из кошничката с ветрилата, която беше поставила на масата. — Имам подарък за теб. — Тя подаде на Нана бялото островърхо ветрило, върху което беше нарисувала Пегас. В очите й проблесна гордост, когато го разтвори грациозно и със замах. — Справедливо е да получиш най-красивото, което съм направила, тъй като ти ме въведе в това изкуството.

— Приказно красиво е! — Нана взе ветрилото и започна да си вее с него. — Ала за мен то ще бъде прекалено изискано. Тук, в кафенето, не мога да го ползвам.

— Един подарък не трябва да се употребява непрестанно. Достатъчно е от време навреме да го изваждаш като свиден спомен. Смятам, че по принцип подаръците имат добри страни. — Жулиет се надвеси над масата и улови нежно ръката на Нана. — И исках да ти направя един подарък на сбогуване. През изминалите месеци ми беше добра приятелка. — Лицето й посърна. — За нас двете не беше много щастливо време. Кралицата… — Тя с усилие се усмихна. — Жан Марк и аз напускаме Франция днес. Много се надявам, че това не е раздяла завинаги, но кой може да знае, какво ще ни поднесе животът утре?

Нана погледна към ръката на Жулиет, която беше хванала нейната.

— Да, да напуснете Париж е най-добре. — Тя стисна ръката й и бързо я пусна като опарена. — Благодаря ти за ветрилото. Сега трябва да тръгваш. Днес всички имаме много работа.

Нана изглежда много развълнувана, помисли си Жулиет, обхваната от внезапен страх. Тъй като обикновено Нана оставаше невъзмутима, независимо от ситуацията, днешното й вълнение беше много неочаквано.

— Права си, трябва да вървя в къщи. — Жулиет отмести стола си и стана. — Нана, ти си много смела. Аз ти се възхищавам! Au revoir! — Жулиет се обърна към изхода.

— Жулиет!

Като хвърли поглед назад, тя забеляза отново необичайната нервност на Нана.

— Да?

Нана я погледна, а после поклати глава.

— Ах, няма нищо. Исках само да кажа, че и аз ти се възхищавам… много дори. Надявам се, че всичко ще мине добре. — Тя наведе поглед към коприненото ветрило. — И… бъди предпазлива!

Жулиет кимна и напусна кафенето. Междувременно слънцето се беше скрило, мъгла забулваше града.

Наетата от нея карета се намираше няколко крачки по-нататък до тротоара, но кочияшът не се виждаше никъде. Изненадана Жулиет се спря, после се спусна на бегом към каретата. Предположи, че кочияшът се е отбил в някое кафене, за да се подкрепи.

Тя отвори вратата на каретата.

— Bonjour, гражданко!

В началото не разпозна мъжа, който седеше вътре. Лявата му челюст беше сплескана, смазаният му и изкривен нос представляваше карикатура на нормалния:

Едва когато обезобразената му уста се изкриви в усмивка на котешко удовлетворение, тя го разпозна.

— Дюпре! — Едвам се отрони от устните й.

— Правилно! А моя стар приятел Пирар положително познавате още от манастира. Той стои точно зад вас.

Тя понечи да се обърне.

Ослепителна болка прониза лявото й слепоочие.

12 часа и 30 минути

Жан Марк разтвори плика, извади листчето и прочете съобщението.

Обзет от ужас, той пребледня като платно.

— Мосю Андреас, случило ли се е нещо? — попита Робер разтревожен.

— Не. — Отвърна дрезгаво Жан Марк. — Бързо каретата! — Той скъса листа на парчета. — Няма време!

1 часа и 47 минути

— Много хубаво, Андреас! Отзовахте се веднага. — Погледът на Дюпре се насочи алчно към сандъчето от дъбово дърво, което Жан Марк носеше със себе си. — Сложете го там до леглото. Сигурно няма да имате нищо против, ако се уверя с очите си, че „Вихрения танцьор“ е вътре!

— Къде е тя? — Жан Марк влезе, затвори вратата с ритник и сложи сандъчето на пода. — Пишете, че щяла да бъде тук!

— Тя е тук! — Дюпре посочи с ръка към шкафа и закуцука към сандъчето. — Търговията си е търговия. Обещал ви бях жената в замяна на „Вихрения танцьор“ и тя е тук. Отворете шкафа!

Споменът за майката на Жулиет в скрина го накара да изтръпне.

— Бяхте обещали, че ще бъде жива!

— Е, навярно е още жива. — По лицето на Дюпре пробягна злобна усмивка. — Защо не отидете там и не проверите? — Той леко приповдигна капака и хвърли поглед в тъмната вътрешност на сандъчето. — Ах, тези смарагдови очи! Те са просто възхитителни.

Жан Марк, в чиито стомах всичко се беше свило на топка, тръгна бавно към шкафа…

Дюпре затвори сандъчето.

— Е, явно не бързате особено да вилите отново вашата petite amie40.

— Ако е мъртва, ще ви убия!

— Това вече веднъж се опитахте да направите. — Дюпре седна — И си признавам, че през всичките тези месеци, когато лежах измъчван от адски болки, понякога си мислех, че успехът е на ваша страна. Хайде, отворете шкафа! Ще ми се да видя опуленото ви лице.

Като си пое дълбоко дъх. Жан Марк отвори вратата.

Жулиет лежеше завързана и със запушена уста в долния ъгъл на огромния шкаф. Очите й бяха затворени, мускулите отпуснати. Мъртва ли беше?

— Жулиет…

Миглите й бавно се повдигнаха, тя издаде сподавен стон.

Неописуемо облекчение обзе Жан Марк. Той извади Жулиет от шкафа, сложи я на пода и измъкна парцала от устата й.

— Та тя едва дишаше, canaille — изтръгна се от гърдите му.

Дюпре се облегна на стола в най-добро разположение на духа.

— Можете да й извадите парцала за малко, ако желаете.

Жан Марк отметна неуверено косите на Жулиет от лицето й.

— Стори ли ти нещо?

— Главата ми… — Гласът й трепереше. — Той ме хвана натясно. Това не влизаше в сметките ни, нали?

— Не. — Жан Марк хвърли свиреп поглед на Дюпре. — Добре, аз съм в ръцете ви, „Вихреният танцьор“ също. Пуснете я сега на свобода!

— Не, не става — каза Дюпре. — Не върви, след като съм обмислил всичко толкова грижливо и внимателно. Нима повярвахте, че ще я освободя, за да ми се изпречи на пътя още днес следобед?

Погледът на Жан Марк се плъзна обратно към Жулиет.

— Не разбирам какво имате предвид.

— Много добре разбирате, но се преструвате. Вълчето на кралицата! Вие планирате да го освободите от Тампл днес в шест часа. Вашият план не беше безинтересен, но аз го усъвършенствах още повече. Искате ли да ви кажа как?

Жан Марк мълчеше.

— Идеята подкупени стражи да освободят момчето от Тампл, е един осъден на крушение план, тъй като много вероятно биха ги задържали и биха им попречили да осъществят начинанието си. Аз, напротив, смятам да го изведа навън в една каруца с дрехи за пране, когато моят стар приятел Пирар е на пост при портите. Вместо писмо за извеждането на момчето от Тампл, аз имам друго, в което се дава нареждане детето да бъде упоено и предадено под моя закрила. — Той поклати неодобрително глава. — Във вашия план има още една грешка. Гражданката Симон е вироглаво женище и със зъби и нокти би се борила, само и само да не предаде детето в ръцете на Ечеле. От мен тя, естествено, винаги е изпитвала свещен страх и боязън, така че не очаквам никакви затруднения от този вид. Аз дори ще й наредя тя самата да му даде да изпие напитката.

— Що за напитка? — попита Жулиет.

— Е, една такава, която твърде прилича на тази тук. — Той вдигна салфетката от чашата на масата до себе си. — Това тук, впрочем, е приготвено за вас, Андреас!

— Не можете да го заставите да пие нещо против волята му — изрече с пресипнал от вълнение глас Жулиет.

— Мисля, че мога. — Дюпре с мъка се изправи на крака. С чаша в едната ръка и с пистолет в другата той закуцука към тях. — Майка ми живееше в заблуждение. Андреас, изглежда, е мъж, които се оставя да го водят чувствата му. Но се уверих едва тогава, когато наистина донесе „Вихрения танцьор“, за да ви спаси живота.

Той коленичи пред тях, като изпъна настрана сакатия си крак и подаде чашата на Жан Марк.

— На, пийте! — Притисна дулото на пистолета в главата на Жулиет. — Иначе ще натисна спусъка и мозъкът й ще се разхвърчи, Бог знае в колко посоки.

На Жулиет й секна дъхът.

— Не го прави! Той и без друго ще ме убие! — извика тя сподавено.

— Но не веднага — каза благо Дюпре. — Бих искал да те накажа по същия възбуждащ начин като майка ти, маркизата!

— В такъв случай по-добре ме убий веднага!

Дюпре поклати отрицателно глава.

— Андреас, размислете добре! Възможности съществуват винаги. Ако остане жива, има шанс да си спаси живота. Ечеле би могъл да я спаси от мен. Пък и питието в чашата може да е сънотворно, а не отрова. — Той се усмихна. — И двата шанса, естествено, са крайно нищожни.

— Не пий! — умоляваше го горещо Жулиет със заклинателен поглед.

— Трябва да я изпия. — Жан Марк пое чашата от Дюпре и я погледна усмихнато в очите. — Сама виждаш, че този дявол е прав. Когато става дума за теб, аз съм мъж с чувства!

— Не — прошепна тя.

— Така или иначе, става дума за едно и също. Ако не изпия чашата, той ще ме застреля. — Той поднесе чашата към устата си. — А така получаваш някакъв шанс!

— Не искам никакъв шанс! Не, ако теб те няма! Не!

Той допря чашата до устните си и й подари усмивка, пълна с любов.

— Хайде, стига, Жулиет! Та това е само за кратко. Спомняш ли си? Всичко ме води към теб. Дори това тук!

Той изпразни чашата до дъно.

— Жан Марк!

Лицето му се сгърчи от болка, чашата падна от ръката му. Той се хвана с две ръце за гърлото. Когато се опита да каже нещо, от вътре се изтръгна ужасяващо хъркане и той падна на пода.

Жулиет се хвърли с вик към него.

— Той е мъртъв! Вие го убихте!

— Смея да се надявам. Точно това исках!

Сълзи като река потекоха по лицето на Жулиет. Тя се опита да обърне Жан Марк, но въжетата й попречиха да осъществи замисъла си.

— Отрова! Това съвсем не беше сънотворно! Това беше отрова!

— И при това много силна. — Дюпре пъхна пистолета в джоба си и отново й сложи парцала в устата. — Вие положително ще ми простите, че не мога да остана тук и да го оплаквам, но ме чака работа в Тампл. — Той се изправи и погледна отгоре към тъмната глава на Жан Марк, която лежеше върху гърдите на Жулиет. — Покъртителна гледка! Трудно ми е да ви разделя, да те напъхам отново в шкафа. — Той се затътри през стаята, като взе със себе си дървеното сандъче с „Вихрения танцьор“. — След като предам тази скъпоценност на майка ми, утре ще дойда пак, за да се отървем от Андреас. После ще се заловим с твоето възпитание.

Раменете на Жулиет потръпнаха от тихо хлипане. Тя притегли към себе си безжизненото тяло на Жан Марк.

Дюпре закуцука към вратата, остави на пода сандъчето, за да я отвори, а сетне отново го вдигна с огромно усилие.

— Сбогом, гражданко! До утре!

5 часа и 10 минути

Следобед

Луи Шарл се хвана за гърлото, в очите му очи се появи умоляващо изражение, сякаш се опитваше да каже нещо.

— Какво има? — Мадам Симон му изтръгна чашата от ръката. — Какво има, Шарл?

Юношата се строполи на пода.

— Бяхте казали, че напитката нямало да му навреди. — Мадам Симон тръгна настръхнала срещу Дюпре. — Бяхте казали, че само ще го накара да заспи дълбоко.

Дюпре застана между нея и момчето.

— Той сега спи.

Жената се опита през рамото на Дюпре да хвърли поглед към детето.

— Защо не помръдва?

— Нищо му няма. — Ама че любопитна мръсница! Дюпре хвърли чаршафа, който беше взел със себе си, върху тялото на момчето. — Средството действува много бързо. — Той се обърна към жената. — Завий го с чаршафа и с някое одеяло и го изнеси долу на двора! Там ни чака талига.

Тя се колебаеше.

— Хайде, размърдай се! — заповяда ядосано Дюпре. — Или предпочиташ да доложа на гражданина Робеспиер за липсващата ти лоялност?

— Гражданинът Робеспиер знае, че ние сме верни на републиката. — Жената се приближи до загърнатото тяло на детето. — Махнете чаршафа! Искам да видя дали то…

— За това няма никакво време. Да стоиш със скръстени ръце ли смяташ, докато Даръл по всяка вероятност е вече на път да се опита да отвлече момчето? — Той й се озъби заплашително. — Изглежда, неподчинението ти има съвсем конкретна причина. Нима Даръл те е подкупил, за да му помогнеш при опита за отвличане? Изглежда пет пари не даваш, че гражданинът Робеспиер иска да запази детето за републиката?

— Не! — Мадам Симон направи още една крачка напред и зави предпазливо момчето в чаршафа. — Бих искала да се убедя, че е здрав и читав. Ще отнеме само няколко минути. Трябва да се погрижа за това, Шарл да може да диша под чаршафа.

— Нямам нищо против да почакам… но малко — каза Дюпре равнодушно, докато тя разстилаше завивката върху неподвижното детско телце. — Гражданинът Робеспиер ще се разяри, ако се случи нещо на детето.

6 часа и 15 минути

Вечерта

Когато Дюпре спря талигата с дрехите за пране в уличката зад жилището на Робеспиер, вече се здрачаваше. Гъстата мъгла се беше спуснала толкова ниско, че градините, еркерите, та дори и къщите се различаваха едва от непосредствена близост. Той долови шумоленето на плъховете в натрупаната по плочника нечистотия, но можеше бегло да види само светещите им като въглени очи, когато светкавично бягаха от колелата на колата и безпогрешно се шмугваха на безопасно място.

Чувство за безмерно щастие го обзе, когато непохватно се изсули от каруцата, завърза здраво юздите за железните колове на някаква градинска порта и закуцука към натоварената догоре с мръсно бельо кола. Мина доста време, докато извади сандъчето с „Вихрения танцьор“ изпод всички ленени постелки, където го беше скрил, преди да отпътува за Тампл. Когато понечи да вдигне сандъчето от талигата, отмести единия от чаршафите, които завиваха момчето и се откриха копринените коси на Луи Шарл.

Раздразнен, Дюпре изруга полугласно. В действителност едва ли му трябваше повече да завива и да крие момчето, тъй като гъстата студена мъгла и вонята на нечистотиите не предизвикваха опасения, че някой щеше да се осмели да напусне топлия уют на къщата си, да излезе под мразовитото небе и случайно да види колата. Но беше изключително важно никой да не намери детето, преди Дантон и неговите телохранители да бъдат предадени от Нана на Робеспиер. По тази причина той постави сандъчето върху плочника, отново придърпа чаршафа върху главата на момчето и го затрупа с още едно одеяло и други парцали.

След това закуцука със сандъчето по уличката към булеварда. Стълбищата в Тампл се бяха оказали за него голямо изпитание и бяха изцедили силите му. Сега страшно го боляха газът и краката.

Но какво значение имаха парещите болки, щом душата му ликуваше? Беше успял! Най-сетне беше победил всичките си противници и си беше осигурил място в двора на граф дьо Прованс, вероятно историческо по значение и важност „Вихреният танцьор“ беше вече негов и можеше да го подари на майка си.

Когато стигна до булеварда, той се затътри с усилие към наетата карета, която го чакаше през няколко къщи от дома на Робеспиер.

— За Клермон! — извика той. — Намира се непосредствено зад постовите бариери. В селото ще ви дам допълнителни указания. — Отвори вратата на каретата и сложи вътре сандъчето, после се покатери като котка и се тръшна върху седалката. Облегна се изтощен, когато колата затрополи по неравната настилка, той изпусна облекчителна въздишка.

Беше се представил великолепно, това беше безспорно! И сега щеше да вземе полагащото му се възнаграждение от майка си!

— Бързо, Катрин! — Франсоа се огледи от сянката пред задната врата на дома, разположен срещу къщата на Робеспиер. Изтича към каруцата и в следващия миг Луи Шарл беше освободен от завивките.

— Здрав и читав ли е? — Катрин изникна до него сякаш изпод земята. Погледът й потърси неподвижното детско тяло.

— Ах, Боже милостиви, колко е блед!

Луи Шарл отвори очи и си пое дълбоко въздух.

— Та тук вони! — бяха първите му думи.

С радостен смях Катрин му помогна да седне.

— Намираме се в една задна уличка и оттам се носи тази задушлива миризма.

— Не, тези мръсни чаршафи вонят така. — Луи Шарл смръщи нос отвратен. — Съвсем не беше приятно от Тампл дотук да бъдеш завит и затрупан с тези парцали. Повече не желая да пътувам в каруца с дрехи за пране, Катрин!

— Да, никога вече няма да пътуваш по този начин. — Катрин го стисна здраво в прегръдките си. — През две улици ни чака карета. — Тя му помогна да слезе от колата. — Можеш ли да тичаш?

— Разбира се. Много ми се щеше да присъстваш, за да видиш колко добър бях в преструвката си. Беше като в някоя от театралните постановки на maman. — Луи Шарл се хвана за гърлото и нададе драматично хъхрене. — Направих всичко точно така, както го бяхме обсъдили. Беше толкова истинско, та гражданката Симон повярва, че действително съм се разболял. Трябваше да видите театралното ми превъплъщение с очите си…

— Не, скъпо дете, не! Само това, че бях посветена в приготовленията, ми навяваше смъртен страх. — Тя наметна момчето с палтото, което носеше. — Без нас ти се справи изключително добре. Направо приказно!

— Напитката имаше противен вкус. — Луи Шарл направи гримаса. — Впрочем, какво представлява?

— Зехтин и горчилка. Жан Марк я опита днес и е напълно съгласен с теб. — Франсоа нахлузи тривърха шапка върху главата на момчето. — Дръж си главата приведена и шапката ще закрива лицето ти.

Луи Шарл кимна и закрачи редом с тях.

— Видях Дюпре да се качва в една карета. Пътува за Клермон, както бях предвидила. — Нана се присъедини към тях в края на тъмната уличка. — Той изглежда много добре — установи тя, като хвърли изпитателен поглед към лицето на момчето.

— Това е Нана Сарпелие, Луи Шарл — каза Франсоа. — Дължиш й благодарност. Тя размени зехтина с отровата, която Дюпре искаше да ти даде да изпиеш и направи така, че той, без да подозира нищо, наля вода в нашата мелница.

— Merci, мадмоазел! — рече Луи Шарл съвсем сериозно. — Макар че бих предпочел да сложите мед вместо горчилка в зехтина.

Нана се засмя непринудено.

— Сметнах, че ще е по-добре да има горчив вкус, ако Дюпре, какъвто е мнителен, реши да я опита. Направих го на драго сърце, Ваше величество. За мен беше истинско удоволствие. — Изведнъж лицето на Нана дови свиреп вид. — Всичко, което вреди на този canaille, ми доставя удоволствие.

Франсоа погледна Нана в очите.

— Тази припряност… питах се и сега се питам, дали беше съвсем откровена с нас и дали действително за теб всичко беше толкова просто през последните седмици…

Усмивката на Нана изглеждаше фалшива.

— Вече ти казах, че не ми причини никакво страдание. Но не мога да го търпя този canaille. — Тя придърпа качулката си надолу, така че лицето й почти не се виждаше. — Сега отведете момчето при мосю Радон, а пък аз ще свърша онова, което остана да се довърши!

— Ще дойдете ли при мосю Радон? — попита Катрин, която взе Луи Шарл за ръка и се обърна да върви.

— Ако успея. Ако не, ще се срещнем утре в кафене „Дю Ша“.

Франсоа поклати отрицателно глава.

— Нана, искам в полунощ да си при мосю Радон!

— Така да бъде. — Нана гледа подире им, докато завиха зад ъгъла, а после затича задъхано към дома на Робеспиер.

Тя нарочно разпиля косите си, преди да захлопа с две ръце по вратата.

— Гражданино Робеспиер! Трябва да ме изслушате! — завика тя с настоятелен тон.

Вратата се отвори рязко, стоманени зелени очи се впиха в лицето й.

— Какво значи това? Нямам ли право да вечерям на спокойствие?

— Вие ли сте гражданинът Робеспиер? — Погледът на Нана се устреми отчаяно към лицето му. — Слава Богу, най-сетне ви намерих! Цял Париж ви познава, гражданино, ала никой не знае къде живеете. Пращаха ме ту тук, ту там, докато накрая почти си загубих разсъдъка!

Робеспиер зае войнствена поза.

— Имам причини да не се оставям кьораво и сакато да ме безпокои. Ако имате някакъв близък или роднина, който е осъден на смърт, трябва да е виновен! Трибуналът е неподкупен и справедлив!

— Знам. За това съм дошла. Вие сте застъпник за добродетел и справедливост, а аз не можех да се съглася да станете жертва на интриги. — Тя го погледна в очите. — Наричам се Нана Сарпелие и дойдох да ви предупредя за едно съзаклятие, което заплашва не само републиката, но и вас лично! Трябва да ме изслушате!

Робеспиер я удостои с безизразен поглед, после я пусна с думите:

— Влезте, гражданко!

8 часа и 10 минути

Вечерта

Ан Дюпре извади златния Пегас от сандъчето и го постави на масата.

— Добре свършена работа. Раул! — Обзета от възхищение, тя отстъпи крачка назад и наклони глава, за да разгледа статуетката по-добре. — Просто превъзходно!

Дюпре отпи с наслада от виното си.

— Но за тази стая фигурката не подхожда — установи тя критично. — Нейното място е в някой елегантен салон.

— Мислех си, че след няколко дни бихме могли да тръгнем за Виена и да занесем „Вихрения танцьор“ на граф дьо Прованс.

Тя разтърси енергично глава в знак на несъгласие.

— Той би предявил претенции към него, нали е от дома на Бурбоните. Нямам намерение да му давам статуетката!

— Е, добре, в такъв случай няма да му казваме, че притежаваме „Вихрения танцьор“.

— Ние ли?

— Ти го притежаваш — поправи се той припряно. — Той принадлежи, на теб, мамо!

Ан Дюпре се обърна към фигурата.

— Да, той ми принадлежи — каза тя със самодоволна усмивка.

— Но все пак ще дойдеш с мен във Виена, нали? — умоляваше я Дюпре. — Графът ще ме отрупа с почести и аз бих искал да споделя всичко това с теб. Сега, подир смъртта на хлапака, графът е престолонаследник. Ти би могла да властваш в неговия двор.

— Бих могла да властвам само тук, в Париж, над моя собствен двор. Не ми трябва никакъв граф дьо Прованс. — Тя докосна нежните филигранни облаци, върху които Пегас сякаш летеше. — Цял свят ще се натиска да бъде приет в салона ми, за да визи „Вихрения танцьор“. Ще се бият с юмруци за поканите ми. Естествено, ще трябва да измисля нещо, за да успокоя конвента. Но все ще се оправя!

Обзе го паника.

— Ами добре, щом не искаш да заминем за Виена, ще останем тук.

— Не. — Тя се извърна към него — Аз ще остана! Ти ще заминеш за Виена!

Искаше за го пропъди! От неумолимото и лице го гледаше най-ужасния му кошмар!

За миг беше толкова стъписан, че не можа да обели нито дума.

— Моля те! — запелтечи той. — Та ти знаеш, че не мога да отида без теб! Бих искал да съм при теб, мамо! Винаги!

— Не!

Той падна на колене, без дори да осъзнае болката, която прониза крака му.

— Виена е много далече. Ти знаеш, че не понасям разлялата с теб. Моля те да промениш решението си!

Майка му се обърна.

— Очаквам утре да тръгнеш на път. Сбогом, Раул!

Той се вдърви. Тя не можеше да бъде придумана. Пъдеше го и този път няма да го пусне c да се върне.

— Мамо! — Той изкрещя, сякаш го въртяха на шиш.

Тя го погледна с навъсено чело.

— Раул, не създавай трудности. Знаеш много добре какво ще се случи, ако ти…

Входната врага се отвори рязко.

— Гражданинът Дюпре? — Някакъв офицер в униформата на националната гвардия, следван по пение от четирима войници, пристъпи прага на помещението. — Налага се да дойдете c нас. Вие сте арестуван!

— По чия заповед? — Дюпре се беше вторачил като зашеметен пред себе си и едва ли беше в състояние да проумее думите на гвардееца.

Тя го пъдеше!

— Как се осмелявате да нахълтвате в къщата ми! — обърна се господарски Ан Дюпре към офицера. — Каквото и престъпление да е извършил моят син, аз съм лоялна гражданка на републиката!

— Дали е така, ще реши гражданинът Робеспиер. Той чака вън в каретата.

Тя никога вече нямаше да го пусне до себе си!

— Няма да дойда — каза Ан Дюпре. — Раул, кажи му, че не може да ме принуди…

Но двама въоръжени мъже вече извеждаха навън Дюпре. Тя ги последва с нежелание.

Леден гняв сякаш беше вкаменил фините черти на Робеспиер в заплашителна маска. Той слезе от каретата.

— Аз съм човек на справедливостта. Заради вашите заслуги към републиката ви давам шанс да се защитите, преди да ви осъдя! Вие сте Раул Дюпре, бившият пълномощник на Марат, нали?

— Да — потвърди Раул приглушено.

Нямаше да я види никога повече!

— И сте скроили план за освобождаване на Луи Шарл Капел, като сте възнамерявали да набедите мен в бягството му?

— Освобождаване ли? Не! Аз го убих!

— Лъжи, нищо друго, освен лъжи! Ние знаем, че сте го извели тайно от града и че сега той се намира на път за Хавър. — Робеспиер му поднесе лист хартия, който се стори познат на Дюпре. — Ще отречете ли, че сте предявили на гражданката Симон тези драсканици… с моя подправен подпис и с мнимото нареждане да ви се предаде момчето?

— Аз го убих. Той лежи в каруцата с дрехи за пране в уличката зад вашия дом.

— Вашата курва ми съобщи, как сте извели тайно момчето от Тампл, но в каруцата не се намери никакъв труп. — Робеспиер стисна по-здраво хартията в ръката си. — Къде се крие момчето?

— То е мъртво!

— Искате да ме унищожите, като ми припишете връзки с монархистите, които се стремят да освободят детето, но няма да успеете! — Гласът на Робеспиер стана писклив. — Чувате ли ме? Няма да успеете! Още днес ще ви изпратя на гилотината! — Той посочи с ръка към конската каруца, която приближаваше с трополене и чиито очертания вече прозираха в мъглата. — Тази кола, ще ви откара на лобното място. Защо не обелвате нито дума? Нима мислите, че не е във властта ми да ви осигуря бърз процес пред трибунала?

Защо се горещеше толкова много Робеспиер? Нима не знаеше, че всичко това вече няма абсолютно никакво значение?

— Да, знам, че е във ваша власт.

— Ще наредя да ви отсекат главата и вие ще свършите в някой масов гроб при другите предатели, които се опитват да ме унищожат!

— Гражданино Робеспиер, мога ли да се върна в къщи? — попита учтиво Ан Дюпре. — Прекалено студено е, а и всичко това не ме засяга. Аз съм само майка на Раул. От години насам не съм виждала физиономията му, докато не изникна днес като изпод земята и горещо ми се примоли да го скрия. Естествено, не възнамерявах да се съгласявам, когато вашите хора…

— Вие сте майка му? — прекъсна Робеспиер нейните словоизлияния и съсредоточи вниманието си върху нея. — Да, курвата на Дюпре спомена и вашето име. Намирам за доста странно, че след предателството си към републиката е потърсил убежище при вас, след като нямате никакъв дял в аферата, както твърдите.

— Вече ви казах, той искаше да го скрия. Въпреки многобройните му грешки, аз винаги съм била обичната му майка.

Смърт!

— Вярно ли е това, Дюпре?

Масов гроб!

Тя се закашля нервно.

— Кажи му истината, Раул!

Заедно!

Тя изпитваше смъртен страх. Той трябваше да я спаси! Негов дълг беше да й служи, да я спаси!

И тогава го осени… решението се появи ненадейно и го потопи в светлина, която озари всичко наоколо.

Майка му пристъпи още една крачка.

— Защо не казваш нищо? Кажи на гражданина Робеспиер, че съм невинна!

Как не го беше разбрал по-рано? Та тя му го беше внушавала през всичките тези години. Беше коленичила в краката му и му беше казала, че иска онова, което и двамата искат!

И сега най-сетне можеше да й го даде!

— Мамо, не мога да му кажа това! Не е вярно!

Очите й щяха да изхвръкнат от орбитите.

— Раул!

Той се обърни към Робеспиер.

— Разбира се, че майка ми знаеше. Тя ме напътстваше във всичко, което правех.

— Раул!

Дюпре се обърна към майка си с усмивка, изпълнена с любов.

— Всичко ще бъде наред, мамо. Не бой се! Нима не разбираш? Спомни си какво си искала винаги от мен! — Гласът му се извиси патетично и той горещо замоли: — Обещай ми, че ще бъдем винаги заедно, Раул! — Та ти винаги си искала това от мен. Сега то ще се осъществи. Сега ще бъдем заедно! Bo веки веков!

Той долови неясно крясъците й, когато гвардейците я помъкнаха към страшната каруца, спряла зад Робеспиер. Клетата му майка! Все още не разбираше, но по-късно щеше да разбере.

С усмивка на уста той се качи на каруцата и изчака майка му да дойде при него.

10 часа и 47 минути

Вечерта

Нана обърна гръб на гилотината и между малкото на брой скупчили се зяпачи си запробива път към Площада на революцията. Тъй като през последните месеци гилотината беше жънала и вършала практически ден и нощ, го екзекуциите се бяха превърнали в банално ежедневие и вече не привличаха огромни тълпи народ. Ако жертвата не беше знаменита, нито от благороднически произход, екзекуциите минаваха незабелязано и възбуждаха интерес само у някои душевноболни или фанатици.

Тя затича, загърната в наметалото си, по улицата. Гилотината, палачът и шепата зрители изчезнаха яко дим в мъглата подире й. Искаше да присъства при обезглавяването на Дюпре, за да се освободи от отвращението и ужаса, които той беше внесъл в живота й. Но страхът и ужасът се бяха врязали дълбоко в душата й — и дори онова, което видя току-що, не можеше да смекчи страхотиите, вселили се в нея.

Сияещата от радост, любвеобилна усмивка на Дюпре, с която беше проследил обезглавяването на майка си, навярно щеше завинаги да остане в паметта й като страховит спомен!

11 часа и 45 минути

Вечерта

— Какво става с Дюпре? — побърза да узнае Франсоа, щом Нана пристъпи прага на малката къща на мосю Радон, разположена на десния бряг на Сена.

— Обезглавиха го — отвърна тя рязко и лаконично.

— Сигурна ли си?

— Присъствах на екзекуцията му. Исках да съм сигурна, че ще умре. — Нана се обърна към малкото момче, което седеше на канапето до Катрин. — Е, готов ли сте за път, Луи Шарл?

— Да, готов съм и смятам, че всичко това е доста интересно. — Сините очи на момчето сияеха въодушевено. — Катрин твърди, че сме щели да отпътуваме за Америка, но не знае дали в Чарлстън има все още диваци?

— Ако вече няма, то Жулиет със сигурност ще намери нещо, което да привлече интереса ти. Тя е напълно в състояние да се залови да търси диваци, само за да може да ги рисува. — Катрин го погледна нежно. — Ти ще водиш там превъзходен живот, Луи Шарл.

— Бих искал да дойдеш с нас — прошепна й той. — Ще ми липсваш, Катрин!

— Един прекрасен ден ти навярно ще се върнеш. — Катрин го целуна по челото. — Или пък ние ще дойдем в Чарлстън да те посетим.

— Но не веднага, нали?

— Има още толкова много хора, които се нуждаят от помощта на Франсоа. Нашето място е тук, Луи Шарл. — Катрин изпитваше съчувствие и обич към това момче и съжаляваше от все сърце, че познанството им толкова бързо трябва да приключи. — Повярвай ми, ти бързо ще спечелиш любовта на Жулиет и Жан Марк.

Луи Шарл помълча известно време.

— На драго сърце бих се запознал с Мишел.

— Някой ден може и това да стане възможно. — Катрин размишляваше. — Но ти би могъл да му пишеш. Мишел положително ще бъде въодушевен и очарован, ако получи писмо отвъд океана.

— Ще ми отговори ли?

— Съвсем сигурно. Но трябва да внимаваш какво пишеш вътре.

— Свикнал съм вече. — Лицето на Луи Шарл се озари. — Писма…

Жан Марк влезе в къщата. Погледът му моментално се насочи към Франсоа.

— Добре ли мина всичко?

Франсоа кимна към момчето.

— Да, добре!

Жан Марк се усмихна на Луи Шарл.

— Аз съм Жан Марк Андреас и се радвам да се запозная с теб.

— Мосю Андреас! — Луи Шар наведе сковано глава — Беше много любезно от ваша страна, че ми помогнахте.

Церемониалността на осемгодишното момче накара Жан Марк да вдигне удивено вежди. Веселостта му обаче веднага премина в сериозност.

— Дюпре не се ли издаде поне с намеци какво възнамерява да прави с Жулиет? — попита той Пана.

Тя се стъписа.

— Не, естествено. Смятате ли, че щях да я оставя в някакъв капан? Що за…

— Чакай! — Жан Марк вдигна ръката си. — Не те виня за нищо… ти великолепно се справи със ситуацията. Само, че ние не очаквахме още днес да нанесе удара си срещу нас. Мислехме, че ще изчака, докато приключи случаят в Тампл — Той напрани пауза. — Жулиет е вън, за да се сбогува е Робер и Мари. Те ще отпътуват за Вазаро и ще вземат някои неща от покъщнината ни. Ти трябва да заминеш с тях.

— Какво? — Нана ококори очи. — Никъде няма да ходя! И дума да не става! Не искам да се махам от Париж!

— Тук стана твърде опасно за теб — каза Франсоа тихо. — Робеспиер ще бъде извън себе си от гняв, когато не намери момчето в Хавър. Днес той те пусна на свобода, наистина, но още утре ще предприеме отмъстителна кампания срещу всички, които биха могли да съдействат за бягството на момчето. Убеден съм, че вече е наредил да задържат под стража Пирар. В кафенето по всяка вероятност тебе те чака Националната гвардия.

— Много добре, в такъв случай дано отведат точи проклет Раймон. През последните седмици беше просто непоносим. — Лицето на Нана се помрачи. — Dieu, как ненавиждам селото! Не бих ли могла да отида в Марсилия? Там не е Париж, наистина, но поне има хора.

— Това e само за кратко — успокои я Катрин. — А Вазаро ще ви допадне повече, отколкото ви се струва. Ако в Париж стане безопасно за вас, веднага ще ви уведомим.

След кратко колебание Нана вдигна унило и умърлушено рамене.

— Е, съгласих се. Това всъщност не е чак толкова важно. — Тя се обърна и напусна къщата.

— Тя не се опълчи толкова яростно, колкото се боях. И не изглежда съвсем добре — каза Франсоа угрижено.

— А как трябва да изглежда? След като със седмици е понасяла издевателствата на Дюпре — каза Жан Марк.

Франсоа кимна.

— Разправяше, че не й е причинил никаква болка.

— Едва ли може да й се вярва — заяви Катрин. Нана беше направила толкова много за тях. Франсоа й беше доверил как Нана, която подозирала, че Раймон Жордано е издайникът вътре в групата, влязла в контакт с граф дьо Прованс и уж се прехвърлила на негова страна, за да изобличи Раймон. После, когато Дюпре се появил на сцената, отново й се наложило да стиска зъби, за да обърне плана на Дюпре срещу самия него. И беше успяла. Колко й е струвало всичко това, навярно никога нямаше да узнаят. — Дюпре причини на всички нас много страдания. Защо с нея да е било другояче?

— Дюпре е мъртъв, Жан Марк — каза Франсоа спокойно. — Нана е видяла екзекуцията му със собствените си очи.

— Слава Богу! — Жан Марк прехапа устните си. — Когато видях Жулиет да лежи безпомощна в шкафа, идваше ми аз самият да го нарежа на парчета.

— Навярно ви е било ясно, че по този начин щяхте да застрашите цялата акция, понеже без помощта на Дюпре никога нямаше да можем да измъкнем момчето от Тампл — каза Франсоа. — Нана изпрати съобщение да граф дьо Прованс, с което го уведомява за смъртта на Луи Шарл. Наемните убийци на графа ще спрат да го търсят под дърво и камък. Робеспиер също така ще преустанови издирването му, тъй като не може да е сигурен докрай дали няма да се намерят още някакви доказателства, които да му припишат бягството. Това беше най-добрият възможен план и вие наистина постъпихте добре, като се престорихте на умрял, докато Дюпре напусне къщата.

— Със задна дата е лесно да се каже. — Жулиет влезе и погледна Жан Марк с болезнена усмивка. — Аз щях да умра от страх. Откъде можех да съм сигурна, че Дюпре му е дал разменената от Нана напитка? Ти беше прекалено убедителен, Жан Марк. — Тя се обърна към Луи Шарл. — Е, как си? Аз се казвам Жулиет.

Луи Шарл се премести по-близо до Катрин.

— Катрин разправя, че сте познавали моята maman.

— Да, дори много добре. — Жулиет се усмихна. — И теб също. Някога ти много ме обичаше, но тогава беше още съвсем малък. Каза ли ти Катрин какъв номер ще погодим на стражите и как ще се и измъкнем от Париж?

— Да. — Очите му радостно заблестяха. — Прекрасна идея!

— И аз така смятам. Жан Марк е много умен и изобретателен. — Тя се обърна към Жан Марк. — Защо не идеш с него в градината и не му покажеш всичко?

Жан Марк погледна въпросително детето.

Луи Шарл се отдели от Катрин.

— Моля ви, на драго сърце бих разгледал.

— Мисля да дойда с вас — отсече Франсоа. — Време е да запалим огъня.

Катрин кимна, а погледът й се спря върху Жулиет. Двамата мъже изчезнаха с момчето през задната врага.

Възцари се мълчание. Младите жени се гледаха безмълвно.

— Жан Марк смята, че може да мине доста време, преди да получим възможност да се върнем обратно — каза най-после Жулиет. — Бих искала да дойдеш с нас.

— Знаеш, че е невъзможно.

— Знам! — Жулиет едвам сдържаше сълзите си. — Франсоа иска да спаси цяла Франция. Не мога да разбера, защо ти втълпих да подариш сърцето си на такъв еталон за добродетел. С идеалист се живее много по-трудно, отколкото с епикуреец като Филип.

Катрин се засмя от сърце.

— Франсоа съвсем не е еталон за добродетел.

— А какво е тогава?

— Радост, сила, нежност! — Катрин го каза тихо и натъртено. Жулиет отвърна погледа си. — Кога ще се върнете във Вазаро?

— Когато приключат битките. Когато заслужим нашата градина.

— Връщам си думите назад. Ти си човекът, който се е превърнал в еталон за добродетел. — Жулиет тръгна към приятелката си. — Сега вече съм убедена, че не трябва да те напускам. Ти и Франсоа ще свършите живота си като мъченици. — Тя направи гримаса. — Или пък надути като пуяци пред собствените си добродетели. Така или иначе, ти се нуждаеш от мен като въплъщение на гузната ти съвест.

Катрин стана.

— Жулиет, престани да дрънкаш глупости! Много ще ми липсваш!

— Ти винаги си била прекалено сантиментална. Не бих искала раздялата ни да е обляна в сълзи. Та тя не е зави… какво значение има, че цял океан ще лежи между нас, щом сме приятелки? Сигурно ние ще… — Жулиет пристъпи към Катрин и я прегърна силно. Със сподавен от сълзи глас тя продължи: — Ако имаш нужда от мен, само ми се обади. Ще дойда непременно!

— И аз бих дошла веднага при теб. — Катрин усети буца в гърлото си, когато прегърна Жулиет. — Върви с Бога!

Жулиет пристъпи назад и пусна Катрин. Гласът й прозвуча неуверено, присмехулно.

— Ще вървя с Жан Марк, който е всичко друго, но не и богоподобен, ала много се надявам, че le bon Dien ще бъде с нас и оттатък океана. И с теб, Катрин! Au revoir! — Тя се обърна и напусна стаята.

Когато Жулиет излезе от къщата, тя видя, че благодарение на запаления в мангала огън, балонът с горещ въздух вече се беше издул до краен предел. Жан Марк пристъпи към нея.

— Ей сега тръгваме. — Той потърси погледа й. — Да се надяваме, че не завинаги!

— Да се надяваме. — Тя се усмихна. — Понеже нищо не се знае със сигурност, човек трябва да извлича най-доброто от всеки отделен миг. Къде е Луи Шарл?

— Той седи върху купчината слама в гондолата и едвам дочаква излитането на балона.

— В такъв случай не бива да го разочароваме. Трябва да се сбогувам още и с Франсоа. Къде… ах, зърнах го. — Франсоа стоеше от другата прана на гондолата, готов да развърже придържащото въже.

Жулиет изтича при него и се хвърли в прегръдките му.

— Au revoir! — После му прошепна настойчиво: — И няма да допускаш на Катрин или на теб да ви отсекат главите. Разбра ли ме добре?

— Разбрах. — Той я целуна сериозно по челото. — Ще направя всичко, което е по силите ми, за да те послушам.

Тя се отдели от него и отстъпи крачка назад.

— Още нещо трябва да направиш за мен. За да ми спаси живота, Жан Мрак трябваше да предостави на този canaille Дюпре „Вихрения танцьор“, а на нас не ни остана никакво време, да вземем обратно фигурата от дома на майка му. Не бих искала да се излагаш на опасност, но това е предмет, който притежава голяма стойност за Жан Марк.

— Ще намеря начин да му върна „Вихрения танцьор“ — каза Франсоа. — Няма да продължава още дълго така.

Тя се повдигна на пръсти и го целуна по бузата.

— Mersi! — Обърна се и отиде до гондолата, в която седеше Луи Шарл, като се държеше здраво за ръба и наблюдаваше ококорено всичко. — Луи Шарл, сега се отправяме на голямото пътешествие. Каза ли ти Жан Марк как ще протече то? Той нареди на мосю Радон, ученик на Монголфие, да изработи тази конструкция. Балонът прилича на оня, който видях като дете във Версай. Нашият балон е черен, за да се забелязва по-трудно на фона на нощното небе. Ние ще се вдигаме все по-високо и…

— … и ще прелетим над всички контролни проверки — каза Луи Шарл. — А когато сме на безопасно разстояние от Париж, ще се приземим на едно място, където Жан Марк е оставил да го чака карета с бързоноги жребци, която ще ни откара до брега. — Той намръщи угрижено чело. — А какво ще стане, ако кацнем, където не трябва?

— Носим със себе си фенери, които ще запалим, след като преминем постовете, файтонджията ще види светлините и ще ни последва до мястото на приземяването — дочу се гласът на Жан Марк, който се беше присъединил към тях. — Нашият кораб се намира в пристанището на Диеп, докато преследвачите на Робеспиер ще ни търсят в Хавър. Преди да им мине през главата мисълта да ни потърсят и в други пристанища, ние ще сме вече в открито море.

— Няма ли да се вижда от земята огънят, който движи балона? — попита Луи Шарл.

— Много е възможно — Жан Марк се усмихна дяволито. — Но колко често се случва караулите в елин часа през нощта да съзерцават небето? А пък, ако все пак се случи, ще вземат огъня за падаща звезда.

— Падаща звезда — повтори Луи Шарл, чийто поглед не се отделяше от нощния небосвод. — Ние ще бъдем една падаща звезда.

Жулиет видя Катрин да излиза от къщата и да се насочва към Франсоа. Меката светлина на фенера, който държеше в ръката си, падаше върху лицето й и го правеше младо както в деня, когато Жулиет я срещна за пръв път в селската странноприемница край Версай.

Жулиет отново усети парещи сълзи по бузите си и отвърна решително поглед. Версай и манастирът принадлежаха на миналото. Те двете сега трябваше да мислят за бъдещето!

Жан Марк вдигна Жулиет в гондолата, после самият той се покатери.

— Освободи въжетата, Франсоа! — Той сложи слама и цепеници в огъня, така че балонът се изду още и опъна въжетата, които Франсоа трябваше да освободи.

Жан Марк се обърна с широка усмивка към Жулиет.

— Мъглата се вдига, духа силен западен вятър. Някой ми беше казал, че това е добър знак.

— Този някой трябва да е голям умник — Жулиет улови отчаяно Жан Марк за ръката, когато гондолата се отдели от земята. Видя Франсоа и Катрин, които им махаха. Силуетите ставаха все по-неясни, докато напълно се изгубиха от очи и балонът се понесе високо над покривите на Париж. — Трябва да е много добър знак!

(обратно)

Глава двадесет и шеста

Златният Пегас проблясваше на светлината на свещта и излагаше на показ красотата си — чиста и страховита като самата добродетел.

— Това беше намерено в дома на Ан Дюпре, така ли? — Робеспиер се стараеше да потисне радостното опиянение, което го обзе. „Вихрения танцьор“! Това трябвала е „Вихрения танцьор“! През целия си живот беше слушал легендите и преданията, които витаеха около това приказно същество, а сега то стоеше пред него!

Лейтенантът кимна.

— При обиска не излязоха наяве никакви други документи относно отвличането на дофина. — Погледът му мимоходом се плъзна по статуетката, която беше поставил върху масата пред Робеспиер. — Но една такава ценна вещ събуди подозрението ми. Затова, вместо да я занеса в служебните помещения на Националния конвент, където в повече случаи съхраняваме конфискуваното имущество, я донесох направо при вас.

— Постъпили сте съвършено правилно. Несъмнено това е била цената, която предателите са получили за своето злодеяние… — Робеспиер усети настоятелно желание да докосне фигурата, но все пак устоя на порива си. Лейтенантът нямаше представа какво съкровище е донесъл в дома му. И в никакъв случай не биваше да узнае. — Това откритие трябва също така да се държи в тайна, както и всички подробности около събитията от последната нощ. Безопасността на републиката зависи от това!

— Да, естествено, гражданино Робеспиер. — Лейтенантът, комуто още нещо тежеше на сърцето, се колебаеше. — Не трябва ли Конвентът да узнае, че детето е избягало от Тампл? — изрече накрая той.

— Не! — Робеспиер се опита да смекчи резкия си тон и продължи: — Несъмнено твърде скоро то ще бъде отново в ръцете ни. Ако стане известно, че цялата Национална гвардия не е могла да опази невръстния Капет и да попречи на бягството му, ще бъде поставена на карта честта на републиката!

Лейтенантът смръщи чело.

— Но всички замесени знаят, че момчето се намира извън Тампл.

— Вече изпратих една група в Тампл, която да вземе под своя опека Луи Шарл. Ще обнародваме съобщение, че детето се държи в отделен арест и никои не бива да го вижда…

— Семейство Симон няма ли да…

— Нима мислите, че семейство Симон няма да се подчини на разпорежданията ми?

Лейтенантът потисна тръпките, които го побиха, когато погледна към студените очи на Робеспиер.

— Сигурен съм, че ще се подчинят — каза той. После тръгна към вратата. — Ако може да ме извините… искам да видя дали вече е пристигнал отчетът на моите хора от Хавър.

— Можете да вървите. — Робеспиер го освободи с движение на ръката, без да сваля поглед от статуетката. — Но не забравяйте, че никой не бива да научи за това… иначе смърт!

— Можете да ми се доверите, гражданино! — Лейтенантът се поклони, обърна се кръгом и побърза да излезе.

Едва вратата се беше затворила подире му, Робеспиер протегна треперещата си ръка и докосна „Вихрения танцьор“, символа на една власт, която се манифестираше като висша добродетел.

Според Робеспиер терорът беше въплъщение на добродетелта, нейна опора и пазител. Той мечтаеше да убеди нищо неподозиращия свят в огромната си власт. И сега се чувстваше така, сякаш беше намерил потвърждение от някакво по-висше същество, което искаше да го възнагради с този превъзходен дар за просветлението, озарило сънародниците му, благодарение на неговите усилия.

Но все още има много безумни, на които главите не увират, че аз съм единственият законен пазител на добродетелта, помисли си той недоволно, с намръщено чело. За тях това, че е задържал фигурата при себе си, щеше да е кражба от републиката. Тази мисъл стигаше, за да се надигне у него суров гняв и възмущение. Нима той, Максимилиан Робеспиер, беше долен крадец? Той, който беше пратил хиляди предатели на гилотината, за да спаси добродетелта на републиката? Ето още едно доказателство колко благоразумно беше да държи тази символична статуетка далеч от ръцете на онези, които не знаеха как да боравят с нея.

За да не се разчуе, че „Вихрения танцьор“ е попаднал в ръцете му, беше необходима крайна предпазливост. Затова мислеше да скрие фигурата в своята спалня върху един пиедестал, за да е постоянно пред очите му нейната хубост и да го вдъхновява за дейността, която му предстоеше.

Че противниците на добродетелта жадно биха се заловили за всякакъв претекст, пък бил той и най-несъстоятелния, за да отсекат и неговата глава, му беше добре известно.

Каляската се носеше безметежно по извитата пътека между лимоновите и портокаловите дървета към господарската къща.

Нана, която седеше на капрата с люлеещи се крака, зарея поглед над златистите цъфтящи градини с жълтуга. Никъде наоколо нито къщи, нито кафенета, помисли си тя меланхолично. Никаква музика. Никакви лодки като по Сена, никакви шумове като в града. Само вятър, цветя и слънце.

Как можа да падне чак дотам, че да предпочете тази дивотия пред Париж?

Но тя добре знаеше защо се беше съгласила да тръгне с останалите за Вазаро. След седмиците, прекарани в мрачния извратен свят на Дюпре, дори Париж й изглеждаше безрадостен и отблъскващ. Вазаро, пък и всяко друго кътче на земята, беше подходящо място, за да се опита да се отърве от спомените. Робер спря пред входната врата и се обърна към нея с широка усмивка.

— Виждала ли си някога през живота си такива цветя, Нана?

Предпочитам ги върху някоя количка на Пон Ньоф, помисли си тя. Но старецът изглеждаше така щастлив, че тя си наложи да се усмихне.

— Никога не съм виждала толкова много цветя на едно място.

Мари скочи от колата. Нейното стройно, върлинесто тяло беше заредено с енергия.

— Защо стоим със скръстени ръце? Вече окъсняхме, а пък тази карета трябва да се разтовари, преди да се стъмни. Ще се огледам дали няма кой да ни помогне, Робер. — Тя изтича нагоре по стълбището и похлопа силно на вратата.

Нана остана на капрата. С удоволствие щеше да разкърши снага при разопаковането на картините и мебелите, които Жан Марк беше пратил във Вазаро.

— Хей!

Тя съзря един малко момче пред себе си. Имаше тъмна къдрокоса глава, а очите му бяха ясни и сини като Сена в слънчев ден.

— Ти трябва да си Нана. — Хлапакът й се усмихна и Нана изпита особено чувство, сякаш слънце докосна душата й. — Катрин ни извести, че ще дойдете. Аз се казвам Мишел.

Жулиет, Жан Марк и Луи Шарл пристигнаха в Чарлстън на 3 март 1794 година. На 7 март Жулиет и Жан Марк бяха венчани от пастор Джон Раданат и се нанесоха временно в прелестна червена къща от печени тухли на Деланъй стрийт.

На 21 май 1974 година Жулиет получи първата вест от Катрин.

Скъпа Жулиет,

Най-напред бих искала да ти съобщя една добра вест. Бягството на момчето остана неразкрито. Робеспиер издигна стена от мълчание, а Тампл, така че хората предполагат, че детето се намира в единична килия.

Иначе няма много неща, от които човек да черпи надежда. На 5 април беше обезглавен Дантон. Франсоа, чисто отчаяние е безгранично, смята, че по този начин във Франция е бил заставен да замлъкне последният глас на разума. Изглежда, че е прав, тъй като цял Париж е под знака на терора на Робеспиер. Трябваше да напуснем Тампл и да се крием, тъй като всеки, който е поддържал връзки с Дантон, се подозира в предателство към родината.

Ние продължаваме нашата дейност, но само le bon Dieu знае колко дълго ще е възможно това. Докато Робеспиер е жив и терорът продължава, не можем да напуснем Париж и да се върнем обратно във Вазаро. Франсоа е изработил план, с който се надява да обърне Конвента срещу Робеспиер. Докато полагаше усилия да издири „Вихрения танцьор“ за Жан Марк, до ушите му стигна, че Робеспиер е взел статуята без знанието на Конвента. В случай, че не е само слух, няколко надеждни, влиятелни членове на Конвента по дадени указания ще подпечатат съдбата му.

Не се тревожи, ако дълго време не получиш вест от мен. Франсоа смята, не трябва да бъдем много предпазливи, за да не попаднат писмата ни в издайнически ръце. Днес се осмелявам да ти пиша открито, защото намерихме един абсолютно надежден куриер.

В мислите си съм постоянни с вас и се навявам, че всички вие сте добре. Молете се за нас, така както и ние се молим за вас.

Винаги твоя, Катрин.

— Жан Марк, обземат ме хиляди страхове. — Жулиет сложи настрана писмото. В очите й проблясваха сълзи. — Не биваше да ги напускаме. Нима не можем абсолютно нищо да направим?

Жан Марк силно я прегърна.

— Можем само да се молим за тях, ma petite!

Второто писмо пристигна на 3 септември 1744 година.

Скъпа Жулиет,

Прости ми, че ти пиша съвсем накратко, но току-що пристигаме и аз съм толкова капнала, че едва държа отпорени очите си. Затова пък ти обещавам по-късно да ти пиша за всичко най-подробно, за да не ми се сърдиш. Боже милостини, колко ми се иска отново да чуя гласа ти, да ми кажеш какво мислиш. Сега набързо ще ти съобщя най-важното, което се случи.

Робеспиер беше екзекутиран на 28 юли.

Терорът свърши.

Аз съм бременна.

Върнахме се във Вазаро.

Винаги твоя, Катрин.

— Чудесно е, Жан Марк! — извика Жулиет.

Къщата с бялата пристройка се издигаше на няколко мили северно от Чарлстън, върху полегато спускащ се бряг. На изток се откриваше изглед към морето, а на запад надалеч се простираше девствена гора.

— На миля оттук има естествено пристанище — Каза Жан Марк и посочи от прозореца на каретата към някаква пътека, която водеше надолу към брега. — Ще получиш собствена лодка, Луи Шарл.

— Благодаря — отвърна учтиво момчето. — Но аз съм пълен невежа дори в управлението на лодка.

— Ще те науча — каза в отговор Жан Марк. — А като станеш по-голям, ще можеш да пътуваш с мен на по-голям кораб покрай бреговата ивица.

— Това е много мило от ваша страна.

Жулиет погледна с въздишка към Жан Марк над главата на момчето. За седем месеца не бяха успели да преодолеят дистанцията, която Луи Шарл запазваше спрямо тях. Тя добре разбираше, че многото разлъки и трагедии, които се бяха струпали върху него, го бяха направили резервиран и затворен, но все пак ситуацията беше крайно обезкуражаваща.

Кочияшът спря конете, Жан Марк помогна на Жулиет и на Луи Шарл да слязат.

— Зад къщата се намира конюшня с дванадесет благородни коня — довери той на момчето със сериозно лице. — Не бих се учудил, ако някой от тях е толкова малък, че да можеш да го яздиш.

— Наистина ли? — Лицето на Луи Шарл се озари от необичайно оживление. — Мога ли да ги видя?

Жан Марк кимна и Луи Шарл се затича веднага през поляната към задната страна на къщата.

— От пътуването с балона насам не съм го виждала толкова въодушевен и в добро настроение. — Жулиет изкачи четирите дървени стъпала към широката веранда. — Тревожа се за него. Той е добре възпитан и учтив, но винаги е безразличен. Какво бихме могли още да направим, Жан Марк? Не ти ли е правило впечатление как потръпва, когато го докосваш?

— Неговата сдържаност е разбираема. — Жан Марк отвори вратата и пропусна Жулиет да влезе в просторното антре. — Ние самите трудно печелим доверието му. За всичко това се иска време. — Той затвори вратата и се усмихна. — А сега забрави за всичките си грижи и се възхищавай на новия си дом! Назначих помощен персонал за работата в конюшнята, но не и за къщата, защото си помислих, че ти самата ще пожелаеш да го подбереш. — Той спря за миг. — В Чарлстън и околните села държат роби, но ние няма да правим същото.

— Естествено, че няма. — Жулиет забеляза нещо да проблясва в другия край на салона. — Кристалният лебед! Спомням си, че стоеше в кабинета на баща ти на Ил дьо Лион.

Той кимна.

— Мебелите бяха откарани в Чарлстън и се пазеха в един от складовете на пристанището, след като миналата седмица завършиха къщата, наредих да се извади всичко. Когато имаш достатъчно свободно време, можеш да нагласиш нещата по твой вкус.

— Къде са картините на Тициан и Фрагонар? — попита Жулиет — Да се надяваме, че са окачени на подходящо място.

— В библиотеката. Искаш ли да ги видиш?

Тя кимна с глава и учудена отбеляза, че Жан Марк стана особено напрегнат.

— Жан Марк, какво си направил с картините?

Той я поведе към една висока двойна врата.

— Защо сама не погледнеш?

Тя тръгна пред него и кимна мимоходом.

— Да, правилно си ги окачил.

— Не намираш ли нещо друго, достойно за одобрение?

Тя заразглежда по-основно помещението.

— Да, всичко е както трябва. — В същия миг разтвори широко очи от изненада. — „Вихреният танцьор“!

Върху бял мраморен пиедестал до високата стъклена врата статуетката сияеше в златното си великолепие.

— Но как е възможно това… — Жулиет се обърна към него. — Ние оставихме „Вихрения танцьор“ във Франция. Майката на Дюпре… — Тя тръсна объркано глава. — Нищо не разбирам.

— Има два „Вихрени танцьора“ — каза Жан Марк с приглушен глас. — Истинският „Вихрен танцьор“ и копието, което наредих на Дезедеро да направи, за да заблудя баща си. За съжаление той позна от пръв поглед, че творбата на Дезедеро е имитация и за мен фигурата загуби всякаква стойност. — Той вдигна рамене. — Дадох нареждане да я претопят и да продадат скъпоценните камъни.

— Но това нареждане никога не е било изпълнено. — Жулиет не отместваше поглед от статуетката, а мозъкът й трескаво работеше. — И когато след завръщането си от Андора спряхме на Ил дьо Лион, ти си разменил истинската фигура, която беше намерил при майка ми, с копието на Дезедеро, което все още се е намирало на острова. И после си разпоредил да откарат истинската фигура в Чарлстън, а фалшивата си взел със себе си в Париж.

Жан Марк се усмихна.

— И да и не.

— Какво ще рече това? Трябва да си постъпил по този начин.

— Да, истинският „Вихрен танцьор“ изпратих в Чарлстън и взех със себе си копието в Париж. — Той спря, за да си поеме дъх. — Но не размених статуетката, която майка ти беше взела от кралицата. Трябва да знаеш, че майка ти никога не е притежавала „Вихрения танцьор“, тъй като аз самият през 1752 година го отмъкнах от огледалната галерия и оставих в двореца копието на Дезедеро.

Жулиет замръзна на мястото си от изненада.

— Какво си направил?

— Не исках да го правя. — Усмивката му се стопи. — Щях да предложа на кралицата цялото си състояние, стига да можех да я придумам да го продаде.

— Спомням си много добре… — Жулиет разтърси недоверчиво глава. — Тя ти показа вратата.

— Баща ми имаше нужда от „Вихрения танцьор“. Това беше мечтата на живота му, той лежеше на смъртен одър. А за Мария Антоанета той не представляваше нищо повече от някаква прелестна дреболия, играчка, която уж носи щастие — каза Жан Марк. — През седмиците, преди да отпътувам за Версай, бях близо до отчаянието. Обърнах се отново към Дезедеро и го помолих да не претопява фигурата. Знаех, че трябва да имам „Вихрения танцьор“ — така или иначе. — Той направи гримаса. — Когато кралицата се оказа несклонима, ми стана ясно, че кражбата е единствената възможност, която ми оставаше. Три дни по-късно се върнах във Версай и размених статуетките. За да успокоя съвестта си, дадох на краля кредита и подарих на кралицата двата благородни камъка. — Той наблегна на думите си. — Разбираш ли? Тя така и не забеляза разликата. Статуетката остана две години във Версай, без никой нищо да забележи. — И той на свой ред погледна фигурата. — А баща ми през последната година от живота си се наслаждаваше на осъществената си страстна мечта. Затова не съжалявам ни най-малко. Бих го направил отново.

Жулиет кимна бавно. Можеше да си представи колко отчаян е бил Жан Марк, когато не е могъл да изпълни сърдечното желание на умиращия си баща.

— Изложил си се на голяма опасност. Ако те бяха пипнали на местопрестъплението, щеше да загубиш цялото си състояние и щеше да отидеш в тъмницата, дори можеха да те осъдят на смърт.

— Аз го обичах — гласеше простият му отговор.

И този човек се смята неспособен да се отдава на мечти и блянове, помисли си Жулиет.

— Но защо тогава беше тръгнал за Андора по дирите на фалшивата статуетка? Защо искаше да я имаш?

— С фигурата на Дезедеро не ме свързваше нищо — каза Жан Марк. — Исках само подписано от кралицата свидетелство за прехвърлянето на собствеността, което ми осигуряваше законното притежание на „Вихрения танцьор“. А такъв документ тя никога не би подписала, ако подозираше, че съм задигнал нейния „Вихрен танцьор“ още преди години. Налагаше се да си възвърна статуетката, която тя смяташе за „Вихрения танцьор“, за да успея да получа писмено потвърждение за притежаването на автентичната.

Жулиет избухна в смях, който издаде объркването й.

— Жан Марк, ти наистина си невъзможен. На човек му се завива свят. Само ти си в състояние да прибегнеш до такива сложни машинации, за да получиш това, което искаш.

— Заради някои неща си струва да хвърлиш големи усилия и да се нагърбиш с всички трудности. — Като пристъпи към нея, той я изгледа изпитателно. — Това си ти, Жулиет, и моят „Вихрен танцьор“!

— Защо не ми каза нито дума? Толкова се тревожех, че се наложи да оставим „Вихрения танцьор“ във Франция.

— От страх… така или иначе, крантата беше твоя приятелка, а аз я бях ограбил.

— Ти си я ограбил от любов, а не от алчност — каза тя тихо. — И Бог знае как си се постарал да компенсираш нанесените шеги. Ето защо не мога да те съдя. — Тя намръщи чело и добави: — Има едно нещо, което искам да знам. Ти уреди да ме изпратят в манастирското училите, защото си се страхувал, че мога да забележа замяната, нали?

Той се усмихна дяволито.

— Ами да, Дезедеро ми каза, че окото на художник би усетило разликата. — Той стана сериозен и поклати глава. — Не, Жулиет, още тогава знаех, че трябва да потърся възможност да не изчезнеш от живота ми!

Облегнала глава на рамото на Жан Марк, тя погледна към пиедестала и впи замечтано очи във „Вихрения танцьор“.

Всичко ме води към теб!

Думите, които беше изрекла от любов към Жан Марк, ненадейно й дойдоха на ум. При това изпитваше странното чувство, че тези думи се отнасяха и за статуетката, която ги беше срещнала и съединила. Тя беше предопределила техния живот, като под нейното въздействие техните пътища наново се пресякоха. Да, тя ги беше довела в тази нова страна.

— Конярчето каза, че трябва най-напред да питам дали мога още сега да пояздя моя кои.

Те се обърнаха и видяха Луи Шарл да стои на прага с грейнали очи.

— Моля ви, Жан Марк, разрешавате ли… — Той спря внезапно, тъй като погледът му падна върху статуетката на пиедестала. — Какво е това? — Бавно се приближи и застана пред нея. — Тази фигура вече съм я виждал. Познавам я.

Жулиет и Жан Марк го последваха. Сега стояха от двете страни на момчето пред пиедестала.

— Той се нарича „Вихрения танцьор“ и някога принадлежеше на майка ти. — Жулиет наблюдаваше изражението на момчето. — Нали е чудесен?

Луи Шарл кимна. В погледа му се четеше дълбочина и сериозност, когато се втренчи в блестящите смарагдови очи на „Вихрения танцьор“.

— Спомням си, че фигурата някога стоеше във Версай, но сега ми изглежда различна от преди… някак по-значима… по-велика…

Луи Шарл беше прекалено малък тогава, за да е запазил в паметта си нещо друго, освен копието на Дезедеро.

— Сега си по-голям и гледаш „Вихрения танцьор“ с други очи.

— Да. — Погледът на Луи Шарл беше вперен неотклонно във фигурата. — Мога ли да идвам и да я гледам всеки ден?

— Естествено, щом като искаш — отвърна Жан Марк.

— Да, моля ви — прошепна Луи Шарл. — Тя е била на maman. Иначе нямам нищо от нея. Трябва да съзерцавам „Вихрения танцьор“ и да си спомням… разбирате ме, нали?

На Жулиет й потекоха сълзи по лицето, когато се сети какво й беше разказвала Катрин — колко отчаян и сломен бил Луи Шарл, защото отказали погребение на майка му.

Още една връзка, още един жизнен път, върху чийто ход „Вихрения танцьор“ беше упражнил влияние.

— Да, Луи Шарл, разбираме те напълно.

Тримата заедно стояха така, потънали в гледката на златния „Вихрен танцьор“, унесени в спомени.

Без да отмества погледа си от „Вихрения танцьор“, Луи Шарл посегна бавно и колебливо най-напред към ръката на Жулиет, а после и към ръката на Жан Марк.

(обратно)

Послеслов от автора

Всички факти, отнасящи се до Мария Антоанета — нейният живот във Версай, периодът като задържана под стража В Тампл — съответстват на историческите изследвания. При описанието на нейния характер, напротив, дадох воля на фантазията си, но се опирах на заключения, които следваха от прочита на почти необозримата и противоречива литература за тази френска кралица. В една богата на величави личности епоха тя е била по-скоро банална особа, не много интелигентна и на младини несъмнено себелюбива и лекомислена. Редом с това обаче е била сантиментална, великодушна, способна на силни майчини чувства, а пред лицето на трибунала и смъртта показва смелост и величие.

Блестящият ум на Дантон и неговата твърде земна радост от живота са многократно засвидетелствани и се намират в рядък контраст с маниакалния фанатизъм на някои други дейци на революцията. Много историци застъпват мнението, че Дантон е можел да поведе страната в онази объркана епоха и е бил в състояние да я запази от ужасите на терора при Робеспиер, ако не бил напуснал политическия живот в един критичен момент, отвратен от ширещото се безумие.

Граф дьо Прованс, които след смъртта ни Луи XVII се обявява за крал на Франция, след връщането на Бурбоните се възкачва на престола. Не е доказано, че има пръст в изпълнението на смъртните присъди срещу краля и кралицата. Безспорни са неговото честолюбие и ревността му, а също и интригантството му и антипатията, която е изпитвал към своя брат крал.

Сега по въпроса, дали на невръстния Луи Шарл се е отдало бягството от Тампл.

Мненията за това са противоречиви. Според данните на 8 юни 1795 година в Тампл умира едно дете, което се представя от правителството за Луи XVII. В смъртта на детето няма никакво съмнение, но съществуват съмнения, дали наистина става думи за Луи XVII. По онова време не заглъхват слуховете, че бягството е успяло и че момчето било подменено с друго дете. По-късно към четиридесетина души твърдели, че са Луи XVII.

Техните версии по отношение на датата и протичането на бягството били толкова различни, колкото и самите мними крале.

Спрях се на 19 януари 1794 година като дата на бягството, защото този ден въз основа на историческите източници би могъл да е тайнствената преломна точка за невръстния крал в Тампл.

Оттам нататък детето живее напълно изолирано. През следващата половин година неговата сестра, която държат под стража тъкмо над него, не чува нито звук повече. Едно твърде необичайно обстоятелство, особено като се вземе предвид, че преди това Мари Терез слушала два дни детето да плаче, след като го отделили от майка му. Разправяли, че достъпът до килията му бил зазидан и че момчето получавало яденето си през дупка в стената, но в документацията на Тампл липсват всякакви бележки за евентуални зидарски работи. Отбелязано е само, че камината се е палела и че от горната страна на печката е бил вграден прозорец.

Мадам Симон изживява последните си години в приют за неизлечимо болни, от чийто персонал е описана като чистоплътна, благопристойна старица с добри обноски и с ясен ум, която твърдяла, че Луи Шарл бил изведен от Тампл в талига с дрехи за пране. Някакво слабоумно дете от парижка болница заело мястото му. Когато през 1819 година на смъртния си одър взема светото причастие, тя се заклева във верността на твърдението си.

Освен това съществуват предположения, че между 19 януари 1794 година и 5 юни 1795 година на три пъти в тъмницата са предприемани замени. Подозрително изглежда преди всичко обстоятелството, че след смъртта на детето в Тампл неговата сестра, която се е намирала в непосредствена близост, не била извикана, за да идентифицира мъртвия.

Разбира се, много историци оспорват, че е съществувала възможност за бягство и препращат в царството на легендите всички истории, които се въртят около привидното оцеляване на Луи Шарл.

Понеже не мога да повярвам, че детето е приключило живота си зад мрачните зидове на тъмницата, аз се придържам по-охотно към версията, която твърди, че е мъждукала надежда и че бягството му се е увенчало с успех.

А ако аз вярвам в това и читателят също повярва, то тогава трябва да се е случило точно така.

(обратно)

Информация за текста

© 1991 Айрис Йохансен

© 1993 Йордана Лишкова, превод от английски

Iris Johansen

Storm Winds, 1991

Сканиране: ???

Разпознаване и начална редакция: Xesiona, 2010

Редакция: maskara, 2010

Издание:

Айрис Йохансен. Вихрената годеница

ИК „Ирис“

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2010-02-17 16:00:00

1

Малката ми — (фр.) — Б.пр.

(обратно)

2

Бебе (фр.) — Б.пр.

(обратно)

3

Мама (фр.) — Б.пр.

(обратно)

4

Дявол да го вземе, (фр.) — Б.пр.

(обратно)

5

Госпожица (фр.) — Б.пр.

(обратно)

6

Боже мой (фр.) — Б.пр.

(обратно)

7

Велик рицар (фр.) — Б.пр.

(обратно)

8

Сладка моя (фр.) (букв. зелчице) — Б.пр.

(обратно)

9

Милостиви Боже (фр.) — Б.пр.

(обратно)

10

Букв. къщичка на цветята (фр.), но Жан Марк има предвид публичен дом — Б.пр.

(обратно)

11

Добър ден (фр.) — Б.пр.

(обратно)

12

Тихо, бебе (фр.) — Б.пр.

(обратно)

13

За нищо (фр.) — Б.пр.

(обратно)

14

Сбогом (фр.) — Б.пр.

(обратно)

15

Довиждане (фр.) — Б.пр.

(обратно)

16

Вид старинна карета (фр.) — Б.пр.

(обратно)

17

Сган, сбирщина, злодеи (фр.) — Б.пр.

(обратно)

18

Дъще (фр.) — Б.пр.

(обратно)

19

Бедното дете (фр.) — Б.пр.

(обратно)

20

Лека нощ (фр.) — Б.пр.

(обратно)

21

Моля ви се (фр.) — Б.пр.

(обратно)

22

Скъпа, мила (фр.) — Б.пр.

(обратно)

23

Добре (фр.) — Б.пр.

(обратно)

24

Улучи (фр.) — Б.пр.

(обратно)

25

Очарователна (фр.) — Б.пр.

(обратно)

26

Много интересна (фр.) — Б.пр.

(обратно)

27

Мамо (фр.) — Б.пр.

(обратно)

28

Добре (фр.) — Б.пр.

(обратно)

29

Чиста есенция (фр.) — Б.пр.

(обратно)

30

Крушовидно шише с дълга тясна шийка. — Б.пр.

(обратно)

31

Късмет (фр.) — Б. ред.

(обратно)

32

Моля ви (фр.) — Б.пр.

(обратно)

33

Скъпа (фр.) — Б.пр.

(обратно)

34

Къща, дом (исп.) — Б.пр.

(обратно)

35

Пълзящо растение с открояващи се на върховете листа, срещащо се в Южна Америка (по името на френския мореплавател дьо Бугенвил) — Б.пр.

(обратно)

36

Полиция (исп.) — Б.пр.

(обратно)

37

Лека нощ (фр.) — Б.пр

(обратно)

38

Довиждане (фр.) — Б.пр.

(обратно)

39

Майка, мама (фр.) — Б.пр.

(обратно)

40

Малка приятелка (фр.) — Б.пр.

(обратно)

Оглавление

Глава първа

Глава втора

Глава трета

Глава четвърта

Глава пета

Глава шеста

Глава седма

Глава осма

Глава девета

Глава десета

Глава единадесета

Глава дванадесета

Глава тринадесета

Глава четиринадесета

Глава петнадесета

Глава шестнадесета

Глава седемнадесета

Глава осемнадесета

Глава деветнадесета

Глава двадесета

Глава двадесет и първа

Глава двадесет и втора

Глава двадесет и трета

Глава двадесет и четвърта

Глава двадесет и пета

Глава двадесет и шеста

Послеслов от автора

Реклама на сайте