«Вихрената годеница»

Версай, Франция

25 юли 1779 г.

Смарагдовите очи на златния жребец гледаха отвисоко Жулиет, сякаш знаеха за всичките й горести и тревоги. Разтворил бърните си в усмивка на неудържима радост, разперил нежните си филигранни криле, за да я защити, Пегас стоеше върху своя мраморен пиедестал в дъното на галерията. Жулиет долови приближаващи се женски гласове, но не можеше да откъсне омагьосан поглед от великолепния златен кон.

Когато преди минута беше дотичала тук, за да потърси закрила при Пегас, седемнадесетте огледала на тясната галерия бяха отразили обляното й в сълзи лице. Колко безпомощно и глупаво изглеждам, когато плача, беше си помислила тя.

От всичко на света най-много мразеше сълзите и безпомощността. Маргьорит, нейната бавачка, се наслаждаваше да я гледа как плаче. Когато старицата я хокаше и измъчваше, докато накрая успееше да я докара до плач, Жулиет виждаше как просто грейва от удоволствие, сякаш детските сълзи щяха да я нахранят и напоят. Жулиет се закле пред себе си никой вече да не я вижда безпомощна и изплашена, особено пък жени като майка й и Маргьорит.

В полумрака зад високия пиедестал на Пегас тя придърпа нощницата си плътно около треперещото си като тръстика тяло и се сви на кълбо на пода. Дишаше на пресекулки, разтърсвана от хлипове, притиснала до гърдите си своя глинен съд с боя за рисуване, тя се молеше Маргьорит да се умори да я търси и да се откаже. Тогава щеше да изтича в градината и да скрие гърнето в безкрайните цветни лехи.

От убежището си зад златната статуя момиченцето виждаше само малка част от огромната галерия, осветена от кристални полилеи, които се отразяваха в огледалните стени. Жулиет беше успяла да се изплъзне от бавачката си в един коридор далече от тук, но цяла армия от слуги и швейцарски гвардейци можеха да насочат старицата по вярната следа, стига само да се сетеше да попита. Жулиет предпазливо се показа зад пиедестала и въздъхна облекчено.

Нямаше и помен от Маргьорит.

— Казах ви, Аксел, че зърнах нещо — произнесе звънлив женски глас съвсем наблизо. — Вдигнах поглед от клавишите и видях… не знам точно какво…

Жулиет се притисна до стената и притаи дъх.

— Не бих спорил с вас — отговори бавно мъжки глас. — Имате не само най-хубавите, но и най-острите очи на света. Навярно е бил някой слуга.

— Не, беше нещо по-дребно, едва се отделяше от пода.