«Богатият варварин»

БЕЛАЖО, ТАМРОВИЯ

Април, 1797

Нима щеше да умре?

Тес чувстваше, че с всяка измината секунда потъва все по-дълбоко и по-дълбоко в тресавището. Калта бе стигнала почти до раменете й и продължаваше да пълзи нагоре. Господи, как не искаше да умре, да потъне в тази мръсна тиня и никога повече да не изплува!

Всичко стана толкова бързо…

Аполон изскимтя и за сетен път се опита да се пребори с невидимата сила, която го теглеше надолу.

Не, не биваше да умира. Станеше ли това, Аполон също щеше да загине и всичко щеше да се окаже безсмислено.

Тес притегли кучето към себе си и го погали по издължената муцуна:

— Шшт. Всичко е наред, момчето ми. Ще измисля нещо.

— Интересно какво?

Обзе я опияняваща радост, когато се обърна и видя братовчед си Саша, изправен върху коня си, на няколко метра от нея. Явно днес имаше късмет. Не само че тя и Аполон нямаше да умрат, но можеше и всичко да й се размине. Саша Рубинов беше различен от всички възрастни, които тя познаваше. Макар да беше почти на двадесет и пет, а тя едва на дванадесет, той не се отнасяше пренебрежително към нея и посрещаше лудориите й по-скоро със смях, отколкото с гняв.

— Не мога да се измъкна. Саша. Клонът се счупи и аз…

— Какво, по дяволите, е това?

Към Саша се приближи друг конник и Тес го погледна с нетърпение. Нима не виждаше, че сега не е време за разговори?! Това беше новият приятел на Саша от онази варварска страна отвъд границата. „Златният варварин на Саша“, бе чувала да го нарича баща й и това й се струваше странно, тъй като с този меден загар на лицето, с тези тъмни очи и коси, той по-скоро изглеждаше бронзов, отколкото златен. Тес отново погледна братовчед си и извика:

— Саша, ще ни измъкнеш ли най-после оттук?

Саша се усмихна:

— Ей сега.

После се обърна към мъжа, който беше спрял до него:

— Гален, предполагам, че все още не са те представили на моята млада братовчедка, нали? Шейх Гален Бен Рашид, позволете ми да ви представя Нейно височество Тереза Кристина Мария Рубинов. Искам да ви уверя, че обикновено не е толкова мръсна, колкото сега — той смръщи вежди, докато размишляваше върху твърдението си — Макар че като се замисля за това…

— Саша!

Калта беше стигнала до гърлото й и тя вече с мъка задържаше муцуната на Аполон над гъстата тиня.

— Хайде, стига си ме мъчил!