«Ралица»

Като оназ вечерница в небото,една бе в село Ралица девойка,и цяло село лудо бе по нея.Сиротно чедо беше тя. Отколязамина нейний татко по гурбет —замина и ни вест, ни кост от него;а майка й отведоха с денекахъри в гроба. Ралица останапри леля си, като свое чедоя тя отгледа — гърлицата кактоотглежда своя рожба, докатосе на крила самичка тя възмогне.От Бешбунар ли с пълни бели менцитя привечер се връщаше с другарки,спреваряха се кой през кой водада й напий; а в празник на хоро,кой не луди до нея да се хване? —Че модрия й поглед бе западнал,като мъгла, на всички на душатаи мислите им все около неясе вияха, кат сърмений колано кръшната й тънка половина…„Блазе й с хубост“ — казваха едни.„Блазе, комуто на честта се падне“ —обаждаха се други. А с главапосвиваха пък трети, век живели,свят опознали — шепнейки изниско:„Блазе й… Ех, кабил ни край не ена хубаво да води тая хубост.“За Ралица залиташе най-вечеСтоичко Влаха, заможен и личенерген, един на майка и баща.Но ней сърцето беше дало вести тегнеше душата й към други;примамили я бяха со денена Ива Бойкин ваклите очии думите му благи, като раннароса при пролет. Вреди ли невреда,че сиромах е Иво!… Двама ликаи прилика, един за друг родени —един у друг залюбени не чудом.Той беше строен явор столоват,тя тънка, вита, кършена лоза:лоза се окол явора обви —около Ива Ралица девойка!Кръстовден мина. По поля и домасе работа привършваха. Ей острийгорняк повя: гората пожелтя;напуснати, посърнаха полята.У Ралица ходиха китни свати.И чу се вест низ селото, че наскороще е и сватба. Дружки и недружкиу Ралица на добър час вървяха;и всички тя посрещаше засмяна,и тънки дари стелеше пред тях,и охолно разправяше на всички,що й лежеше драго на сърце.Сърце прелива, като пълна чаша.У лелини й дворове широкикато че слънце грееше — и всички,що Ралица споходиха, оттамизлазяха, като че ли и тяхда бе огряло слънце…                Ала слънце,що за едни тъй драголюбно грей,на други мрак сгъстява на душата.И мрак обзе душата на Стоичка.Ни сън за него имаше, ни отдих;и скиташе се все навъсен той,на целий свят като че гневен. Вредтой Ралица все дебнеше да срещне.Ей привечер веднъж му падна сгодана Бешбунар. Той излеком пристъпии се запря зад чучура — когато,приведена над поставът, саматам Ралица си писаните стомниизплакваше. Тя втора стомна сложипод чучурчето — първата, веч пълна,изправи се да сложи отстрана —и тъй застана в миг, като вкопана.Обади се тогаз оттам Стоичко:„Отколя търся слука да ти дамскъп армаган — огърлица рубета,