«Храбрият капитан»

— Неприятелят иде! — съобщи младият барабанчик на храбрия капитан. — Сега, след като изпълних дълга си, мога ли да падна изтощен на земята?

Храбрият капитан се замисли за миг и каза сухо:

— Не! Кога да паднеш изтощен на земята, ще кажа аз! — След това се обърна към своите храбри войници — Неприятелят! — извика той, като намигна с хитрото си око.

— Сигурно ли е? — запита един стар гренадир. — Вие не правите добре, като се доверявате толкова на това момче — то е развейпрах и пей дава да сплашва хората.

— Внимание! — извика храбрият капитан. — Пригответе артилерията!

— Не ще да може! — каза един стар артилерист злорадо. — Все същата история — няма ми оръдието.

— Винаги е така — изрева храбрият капитан. — Всеки път, когато ми трябва, оръдието никъде не се намира. Завира се винаги между краката ми, когато не го търся или не знам какво да правя с него. Тук има някой, който си прави майтап и крие оръдието.

— Не си прави майтап! — засмя се злорадо старият артилерист. — Всеки път, когато река да стрелям, оръдието не се вижда никъде. Това го знай от мен!

— Щом го няма — каза храбрият капитан, — ще го купиш на твоя сметка.

— Вече второ оръдие купувам за един месец — отвърна му сърдито старият артилерист. — Оръдията сега струват скъпо.

— Ще рече — изрева храбрият капитан, — че днес не ще мога да водя война, понеже липсва оръдието! Може ли да се губи така денят, питам аз?

— Не се нервирай де! — отвърна старият артилерист. — Щом толкова настояваш… Мога да дам моето оръдие, дето го държа в къщи. И без друго не ми трябва.

— Не! — извика храбрият капитан. — Не искам благодеяния!

— Твоя воля! — каза старият артилерист, като вдигна рамене.

— Кой сте вие? Какво искате? — кресна в следния миг храбрият капитан на един стар пехотинец, който минаваше край него.

— Добър ден! — отвърна старият пехотинец. — Аз съм неприятелят. Трябва да напредна с няколко другари и да завзема този хълм.

— Невъзможно! — извика храбрият капитан. — За да завземете този хълм, трябва да минете през телата на моите стари гренадири.

— Пусни ги да вървят — пошушна му старият артилерист — и престани най-после с тая история, дето караш неприятеля да минава през телата ни. За един месец за твоя кеф така съм насинен, че не мога да се наведа от болки.

— Но нима наистина на може? — попита старият неприятелски пехотинец с усмивка. — Иначе ще ме мъмрят!