«Хамалинът»

През един хубав и безоблачен юлски ден, когато откъм Витоша, съблечена съвсем от зимните си преспи, един тих, прохладен ветрец люшкаше зелените шатри на акациите край алеите, що водят за софийската гара, аз се разхождах под сенките на една от тия алеи с г-на С., бивши висок чиновник в едно министерство. Ние отивахме да посрещаме някого на гарата и бяхме предпочели да идем дотам пешком, вместо да се възползуваме от трамвая.

Когато стигнахме до онова място, дето пътят ни възвива на запад, за да заобиколи градината при гарата, другарят ми ме помоли да прекосим направо и минем край митницата, за да попита нещо там.

В съседството на митницата беше голямо движение. Низове кола постоянно се точеха из прашния, нешосиран път, едни, отнасяйки из склада за града стоки, а други, отивайки да се натоварят.

При самия склад потни и прегънати одве хамали, българи и цигани, нещастни бедняци, за които не съществуваше ни хубав ден, ни прохлада, ни зелени акации и сенки, ни свободно време за разходка и почивка, пренасяха на гърба си товари в колата.

Другарят ми се отби до митницата и додето се завърне, аз наблюдавах тежката работа на хамалите. Големи дъсчени сандъци, криво-ляво заковани, чували пълни, каси, бъчви, кошове със зашити отверстия от разна големина и форма, с марките на фабриките, се носеха от гърбовете на тружениците и се поставяха с много усилия, трясък и шум на волските кола. Пот като град течеше от почернелите чела: жилестите, ѐки, със силно напрегнати мускули ръце, заморените и опечени лица, загрубели, погрознели и сякаш застарели от влиянието на тежкия ежедневен труд, труд упорен и неблагодарен, който дава прехрана, колкото да се не умре от глад — всичко това приковаваше болезнено любопитството ми и хилядния път пораждаше у мене тъжните размишления за неравенството в тоя свят, за тежкия дял, който животът е оставил на едни, когато други е облагодетелствувал, за съдбата, майка нежна за тез, а мащеха сурова за онез, и аз пак се озовавах, смутен и потиснат от тъга, пред мрачната и неразрешима гатанка на битието. Утре тия хора може би ще останат и без тая работа, сиреч и без тоя скуден залък хляб, жертва на неизвестността и на всичките тегла на нищетата, другарка тяхна негли от много години, другарка негли и до гроба.