«Златната планина»

Доктор Карло рано бе минал в кабинета си. Той бе дълбоко занят. Утринното слънце грееше през прозорците и правеше да лъскат по масата купчета разновидни и разноцветни камъчета, донесени от всичките планини на Южна България. Това бяха драгоценните колекции на почтения професор по геологията и минералогията в местната гимназия.

Доктор Карло, както и много други чужденци, беше дошъл в областта наскоро след войната. Като мъж на науката той се занимаваше само с нея и от друго не щеше да знае. Неговият мир се заключаваше в училищния клас и в кабинета му. Кабинетът особено поглъщаше времето му, дето класифицираше геолого-минералогическия си материал: камъчета, кремъци, руди, кристализации, раковини, сталактити, соли и други произведения от изкопаемото царство. Освен по масата подобни купчета пълнеха полиците и долапите на стаята, а също и много преградки на областния музей, в зародиш още. Всичко това беше плод на много трудни учени разходки из страната, на които докторът посвещаваше всичките си празнични дни и ваканции.

Очевидно тия занятия не влизаха в кръга на строго професорската му длъжност. Но докторът се беше страстно предал към тях и безкористно — единствено из любов към науката, която също има своите маниаци… Той доработваше един свой учен труд за Източна Румелия, който трябваше да му отвори вратата на едно сциентифическо дружество в Европа, на което ламтеше да бъде член. Но неговото честолюбие се спираше дотам; от няколко време обаче у него беше оживял тщеславен червек и той със завист следеше растящото значение на някои учени чужденци в България.

— Тоя неблагодарен предмет, над който старея, няма да ме изведе наникъде — каза си той горчиво днес. — Други дигнаха шум с такива безделци, като описанието на Траяновия друм, изравяне класически статуи из разсипани градове, нищожни археологически открития и съмнителни исторически документи. Гледаш ги — едва ли не Колумби на България! А аз гния гърди над моята бездушна специалност, от която никой не се интересува, даже и мишките, и глупея между тоя див народец, дето ме е фърлила съдбата. Да найдех поне една руда на сол, на желязо, на сребро, та най-после на каменни въглища! А то, чопли земята, обикаляй дивите кърове, само да обогатиш долапчетата на музея с тия глупави камъни, в които никога няма да намеря моя философски камък…

И доктор Карло блъсна сърдито камъните.

Вратата скръцна, влезе жена му.