«Бурната нощ»

На 188… год. гостувах около един месец на един от тракийските монастири. Тоя монастир е заложен на полянката на един от горските хълбоци на планината и се радва на широк кръгозор. Макар и не твърде отстранен от ближния важен град, той беше като забравен и почти никак гости не приемаше оттам — те по навик и по мода бягаха лете на другия, съседен нему по-богат монастир. И той цяло лято оставаше съвършено глух и спокоен.

Едно по тая причина, друго — за неговото великолепно местоположение, аз бях избрал тоя монастир за място на почивка и прохлада през нетърпимите летни горещини.

На дохождане в монастира, както се и надявах, не намерих много свят. Освен ратаите монастирски, двамина братя и игумена, осемдесетгодишен старец, забогатял в някой си гръцки монастир, дребен, със сбърчено и сухо лице, което обладаваше някакво си тънко и лукаво изражение, но приказлив и любезен, и един охтичав човек откъде Старозагорско, дошъл за здравето си, други нямаше. Да, и един двайсетгодишен момък, бедно облечен във френски дрехи от шаяк, който ми се препоръча за учител в монастирското школо — защото за голямо мое очудване тоя сиромашки и заглъхнал монастир поддържаше училище с петнайсетина селянчета и с един учител. Изпитът беше свършен и децата бяха разпуснати и отишли по селата си.

Тоя момък (когото аз ще наричам Иванов), с черникаво и бледно лице, с развитичък ум и с жив поглед, ми стана почти всегдашен другар в разходките ми из планината.

От свенлив, какъвто беше най-напред, той скоро стана доверчив и излиятелен и ме посвети в своите най-скъпи въжделения и интереси. Узнах, че той е свършил гимназия, че не желае вече да учителствува тука, че той се приготвя, за да може да постъпи във висше руско училище. Той очакваше нетърпеливо последствието от прошението си за стипендия, което бе подал в Дирекцията на просвещението. За тая цел той бил слазял често в Пловдив, но никакъв ход не бил даван още на просбата му и нетърпението му нарастваше заедно със страха, че може да му откажат.

За жалост лошите предчувствия на учителчето се сбъднаха: един ден той се върна попарен от Пловдив и ми обади, че му било отказано окончателно. Тая несполука го порази. Той се промени, стана мрачен, лицето му се прибули с дълбока, строга тъга… Огнените му погледи съсредоточено падаха и оставаха дълго време на някой предмет, като че някаква смътна още и крайна мисъл занимаваше и поглъщаше всичкия му ум. Той вече рядко идеше с мене.