«Искров и Райна»

На 188… през юни Дончо Искров, яхнал на мършав кираджийски кон, приближи до един от разсипаните през Руско-турската война градове на Тракия.

Тоя момък, около двайсет и пет годишен, със среден ръст, но здраво сложен, с приятно и живо лице, с черни очи, дето блещеше младежкият огън на вдъхновена душа, нетърпелива да се фърли във вихъра на живота, се завръщаше от учение по Европа подир многогодишна раздяла от бащиното си огнище.

Дончо спря коня, свали шапка и благоговейно гледа няколко време ниските плетища и зидове по края, наведените покриви с почернели керамиди, овошките, които се зеленееха над тях.

Очите му се бяха налели.

Той бутна коня и тръгна, като не сваляше очи от града.

— Чудно — каза си той, — аз слушах, че съвсем изгоряло, а градът се види почти цял. Преувеличено е, види се…

С разтупано от вълнение сърце той влезе в първата улица и мина между два реда ниски, стари, сиромашки къщи. Той се взираше във всеки зид, вратня, прозорче и ги намираше пак тия, каквито ги помнеше от малък. Никакво опустошение не се бе коснало до тях. Няколко души минувачи го поздравиха на име. Той им отговори, но ги не позна. Улицата се свършваше до Великовия кладенец, отдето друга улица завождаше към мегданя, при който е била тяхната къща и оттам — към другия край на града, дето сега живееше майка му в една бедна къщица… Той помнеше всичко това хубаво и мижишката, дето се вика, можеше да се оправи дотам. Кога дойде при кладенеца, той поиска да фане и другата улица, но не я намери: никаква улица нямаше там! Той се запря смаян. Пред него се отвори празно пространство, един безкраен и грозен мегданлък, насеян с разсипани зидове, разграднини, грамади обрасли с коприва, дупки и ями буренясали, понякъде опушени късове стени и осамотени комини, прилични на скелети. Това беше всичко, що остаяше от няколко махали, които образуваха среднята и добрата част на града. Пламък беше изял средуляка му и оставил непокътнати краищата, бедните къщурки на сиромашта. Червеите така изгризват корубата на някои дървета, дето е жизнения им сок, и оставят само кората — живи мъртъвци.