«Кулата ((Балада))»

Иван ВазовКулата (Балада) Две недели има откак е във гроба,умря ненадейно кат вадеше боба:злочестата баба! Тя вече е прах,но името й йоще разпръскова страх.Над мрътвата котка проклета прескочи,кога бе простряна на дворските плочи,душата й нощем се скита без мирпо друми, по гробье: тя стана вампир.Какви не историй ужасни се чуха!Тоз видел вапиря над кулата глуха,друг срещнал го нощем при „Черния пън“,а някои даже мачкало на сън.— Недей ходи, Янко, при кулата пуста,там гробът продънен наблизо стърчи.— Не вярвай ти, мале, на хорските уста;кой Радка ще срещне? Ех, мале, мълчи!И рипна, подсвирна сред нощната дрямка,изскокна накрая: там месецът грейи кулата хвърля грамадна си сянка,но нищо из друма се йощ не черней.„По-харно от връха!“ — и качва се смелопрез пролазът тъмний на горнята площ;пред него полето задрямало целои нищо не буди дълбоката нощ.И дълго той взира се татък в полето;а месецът гледа кат жив от небето…Полунощ. А Янко трепери, бледней,той своята сянка да види не смей…Внезапно кръвта му замръзна във жили!Той гледа: пред него се бабата хили,главата й се люшка, ръцете й висят,от цялото й тяло вей ужас и смрът.Из гроба дошла е. Уста й се чернеят,наместо две очи, две дупки там зеят,тя хили се, стъпа и иде насам,а Янко е цял лед и дъха едвам.Тя хили се, иде, той мълком отстъпа,тя ръце простира, той бледен се дръпа;вторачил е очи, ни жив, ни умрял,в умрялата баба, кат смрът прижълтял.И гонат се мълком по месчина двама,по самите крайща на страшната яма…Завчас той изчезна: глух шум долетя,и връхът на кулата пак опустя.И ето защо днес една клета майкавъв събота ходи при гроба да вайка,и нощем когато луната изгрей,над кулата, казват, се нещо черней.1882, Хисар Информация за текста

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Набиране: Диа Ангелова, Мартин Митов, Живко Иванов и студенти от Пловдивския университет

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/5230]

Последна редакция: 2008-01-29 23:40:00

Реклама на сайте