«Млис»

Точно където Сиера Невада започва да се снишава в по-заоблени гънки и реките стават по-бавни, а водите им — по-жълти, на склона на висока червена планина се е проснало Смитовото находище. Погледнато по залез от червения път, в червената светлина на червения прахоляк, белите му къщи приличат на оголили се пластове кварц. Червената пощенска кола с насядалите отгоре на покрива пътници с червени ризи се губи от погледа десетина пъти, докато криволичи по надолнището, появява се изведнъж на най-неочаквани места и съвсем изчезва на стотина крачки от градчето. Може би тъкмо поради тази ненадейна извивка на пътя пристигането на нов човек в Смитовото находище обикновено се съпровожда от едно странно явление. Като слезе от колата пред кантората, твърде самоувереният пътник е склонен да се запъти направо вън от градчето под впечатлението, че то е разположено в съвсем друга посока. Разправят как един златотърсач срещнал такъв самонадеян пасажер с пътна чанта, чадър, списание „Харпър“ и други атрибути на „цивилизация и финес“ да крачи на две мили по пътя, по който току-що бил минал с дилижанса, и безуспешно да се мъчи да открие селището Смитовото находище.

Наблюдателният пътник можеше да намери известна компенсация за разочарованието си във фантастичния вид на тази местност. В склона имаше огромни цепнатини и размествания на червените пластове, които Напомняха повече хаоса на някакъв първичен катаклизъм, отколкото дело на човешки ръце, а на половината път надолу дълъг улей прехвърляше тясното си туловище с несъразмерни крака през урвата като грамаден скелет на забравено допотопно чудовище. На всяка крачка пътят се пресичаше от по-малки ровове, които криеха в жълтеникавите си дълбини грозни вади, тръгнали тайно да се съединят с буйния жълт поток долу, а тук-там личаха развалини на някоя хижа, от която бе останал здрав само коминът и зейналото под небето огнище.