«Към природата»

Иван Вазов Към природата

Поклон на теб, природо, създанье необятно на твоя свод лазурен, на твойто слънце златно, на твойта вечна младост и вечна красота, на всичко, що е в тебе божествено и тайно, невидимо, кат бога, велико и безкрайно         и равно с вечността; на всичко, що те пълни, и движи, и вълнува, що пей, що шушне страстно, въздиша ил празнува — от дъха на зефира до буйний аквилон, от бялото кокиче — дете на снеговете, до бора исполински — връстник на вековете —         поклон, сега поклон! В часа, когато пролет с диха си те съгрява — с зари, с цветя, с зелено те кичи, подмладява; в часа, когато — светла — личиш на божество, кат странник някой скитен, кого шумът довлече, аз ида с възхищенье да гледам отдалече         на твойто тържество; да гледам и да гълтам въздуха, светлината, разляни в твойте доли, в горите, в небесата, и в мойте гърди фаща кръв нова да търчи, и моя глас внезапно на устни ми замира, и мойто сърце става на някаква си лира         готова да звучи. И как си ти прекрасна! Как смайваш и пленяваш и с блясъка си чудни очите заслепяваш! Небето ти е пълно с зари, с звезди, слънца, дъбравите със химни, въздухът с аромати, де ляствичките стрелят песните си фъркати         и пеещи крилца. Теб всяка пролет нова с труфила нови кичи, размесени със рози, със здравец и кокиче, кат млада годеница, що готвят за венец, и твойто девство чисто се вечно подновява, и твоят празник брачен без край се продължава —         и няма той конец. И сводът син, прозрачний е твойто було бело и слънцето — брилянтът, що грей на твойто чело, във облаците леки са твоите мечти, въздишките ти страстни са в шъпота зефирни, в росицата кристална са твоите подирни         девически сълзи. Но ти си вечно млада и с таз усмивка ясна пребъдваш безконечно чаровна и прекрасна, и никой твойто було небесно не сбърчи, и пятно йоще няма въз твойта чиста дреха, и бурите всемирни една лъча не зеха         от твоите лъчи. И цял порой столетья въз теб, кат сън минали, една седина, бръчка не са ти йоще дали, нито листце свалиха от красний ти венец, и ти си пак тъй нова и свежа и богата, като че вчера йоще излезе из ръката         на вечния творец. И само человекът — създание разбито, препълнено със грижи, от страстите надвито, час мирен не нахожда въз теб да фърли взор, да дъхне твойта свежест и тишина, и сладост — участие да земе в нетленната ти радост         и празничния хор. Защо е той осъден на тоя подвиг мъчен — във тебе да живее, от теб да е разлъчен? В свобода да е пуснат, а в робство да копней? Възтокът и зората му нищо не обаждат, кога цветята никнат и песните се раждат,         той чезне и немей. Защо той — бог и червяк — дете на суетата, един в света не може да люби красотата, пространството безкрайно, хармоньята, мирът? И с умилени очи, с душа и сърце мирни: Благодаря! да каже на хаоса ефирни,         де мирове трептят? Защо ръждата тленна от теб да предпочита — и свойте дрипи жалки — от твойта дреха сшита с лъчи, с дъга, с смарагди, с румянец и злато? И звънът на среброто или на железата — от твойта песен чудна разляна в небесата:         Защо? Защо? Защо? Но ти, природо вечна, духа ми не огряваш, на тоз въпрос безумен бръз отговор не даваш: и ти сама си даже загадка зарад нас! На нашите съмненья и лутане несвясно ти отговаряш само с едно величие ясно,         кат някой сфинкс без глас! И нашите страданья, и радости, и вопли мира ти не смущават и туй що нази чопли, вълнува, мъчи, губи, не бърчи твоя лик; ти само се любуваш на хубостта си вечна и гаче тихо чакаш, щастлива и безпечна,         невидим годеник! И аз скиталец бледен, изникнал без причина, и пак така увяхнал — аз скоро ще замина кат гост неканен, тъмен, о, дивно естество! И сред шума, песните — подобно вековете — безследно ще изчезна, без някой да ме сети         в туй вечно тържество! Пловдив, 14 март 1882

Информация за текста

Източник: [[|Словото]]

Набиране: Диа Ангелова, Мартин Митов, Живко Иванов и студенти от Пловдивския университет

Свалено от „Моята библиотека“ ()

Последна редакция: 2008-01-29 23:40:00

Реклама на сайте