«Дяволът и дълбокият син океан»

На моята Дарлин — все така да отблъскваш мрака и да прегръщаш светлината

Дарлин Тейлър се надвеси над предпазната каменна стена и се загледа като омагьосана в пенещата се ярост на водата ниско долу. Бушуващите океански вълни прииждаха настъпателно с белите си шапки, за да бъдат тутакси погълнати от скалистия бряг. Ревът им отекваше в ушите й като бумтеж на наближаваща буря, надигаше се и падаше заедно с променливия прилив.

Тя си пое дълбоко въздух. Мирисът на сол и на загниващи водорасли едновременно я привличаше и отвращаваше.

Привличаше и отвращаваше… Това обобщаваше до голяма степен чувствата й, откак бе отседнала преди два дни в странноприемницата „Гарваново гнездо“. Нещо в този старинен хан на брега на щата Мейн дълбоко я тревожеше.

От мига, в който пристигна, тя бе преследвана от необяснимото усещане, че вече е виждала и преживяла всичко тук. Имаше нещо смътно познато в странноприемницата, като отдавна забравена песен, чиито думи витаят неуловимо на ръба на подсъзнанието й.

Усещаше някаква енергия, твърде неприятна при това. Тя като че ли не се съсредоточаваше в определен човек или място, а поглъщаше целия хан и женената двойка, която то държеше. Дарлин непрекъснато се опитваше да я прогони от мисълта си, но тревожното чувство отказваше да я напусне.

— Дарлин!

Тя се обърна и видя собственичката Уилма Суонсън, която се приближаваше към нея. Дарлин потисна леко стенание. Белокосата птицеподобна жена се държеше натрапчиво майчински с нея от мига на пристигането й.

— Ето те и теб, миличка. Къде ли не те търсих. — Тя улови Дарлин подръка и я потупа мило, а бръчките по бронзовото й от загара лице се задълбочиха от широката усмивка. — Искам да те запозная с един човек… И той е гост на хана. Пристигна преди малко.

Дребната женица направо се тресеше от едва прикрита възбуда и Дарлин отново сподави стенание, осъзнавайки, че старицата е намислила да я сватосва.

— Просто се радвах на гледката, а и не съм облечена подходящо, за да се запознавам с когото и да било. — Тя приглади притеснено изтърканите си джинси, после вдигна ръка и прокара пръсти през разрошената си от вятъра коса.

— Глупости — отсече госпожа Суонсън и заклати глава върху дългата си тънка шия. — Изглеждаш прекрасно, а тук вече доста захладя. Ще вземеш да настинеш. Пък и — усмихна се тя отново — мисля, че той много ще ти допадне.