Там понякога много скучаеше. Айрис нямаше да „излезе“ от къщи официално до следващата година. Междувременно три пъти седмично вземаше уроци по френски, немски и някои науки. Често нямаше какво да прави и дори с кого да си поговори. Джордж беше мил, приятен и се държеше с нея като брат. Отношението му никога не се промени. И сега беше същият.
А Розмари? Айрис не я виждаше често. Повечето време сестра й прекарваше навън. Шивачи, коктейли, бридж…
Какво всъщност знаеше за родната си сестра? За вкусовете й, за надеждите й, за страховете й? Тръпки да те побият, като си помислиш колко малко можеш да познаваш човека, с когото си живял в една и съща къща толкова дълго! Сестрите не бяха близки помежду си.
Но сега трябваше да се замисли. Трябваше да си спомни. Би могло да е важно.
Без съмнение, Розмари изглеждаше щастлива…
До онзи ден — една седмица преди да се случи трагедията.
Тя, Айрис, никога нямаше да го забрави. Той беше запечатан в паметта й кристално ясно — всяка подробност, всяка казана дума. Блестящата махагонова маса, бутнатият назад стол, набързо изписаният лист…
Айрис затвори очи и си представи сцената.
Как влезе в стаята на Розмари, как внезапно спря.
Толкова се стресна! Това, което видя! Розмари, седнала до писалището с глава, опряна на дланите й. Розмари, разплакана, разтърсвана от дълбоки неукротими ридания. Никога дотогава не беше виждала сестра си да плаче и я обзе страх.
Наистина Розмари беше преболедувала от инфлуенца. Всички знаеха, че след тази болест „човек се чувства депресиран“. И все пак…
Айрис извика с детски, уплашен глас:
— Розмари! Какво има?
Розмари се изправи и махна косата от разкривеното си лице. Направи усилие да се овладее. Каза забързано:
— Нищо, няма нищо. Какво си ме зяпнала така? Стана и излезе от стаята.
Озадачена и разтревожена, Айрис направи няколко крачки напред. Погледът и се спря на писалището, където зърна собственото си име, написано с почерка на сестра й. Нима на нея беше писала Розмари?
Приближи се още и погледна синия лист, с големите, характерно разкривени букви, сега дори повече, заради бързането и вълнението.
Мила Айрис,
Няма никакъв смисъл да пиша завещание, защото и без това парите ми ще получиш ти, но искам да съм сигурна, че някои от нещата ми ще отидат при определени хора.
На Джордж — бижутата, които ми е подарил, а също и малкото порцеланово ковчеже, което купихме, когато бяхме сгодени.
Комментарии к книге «Искрящ цианкалий», Агата Кристи
Всего 0 комментариев