«Те са между нас»

Всичко започна съвсем безобидно. Беше чудесен слънчев следобед в Л.А. Майкъл — 35-годишен компютърен специалист, непиещ, непушещ, влюбен в техниката и общо взето малко срамежлив в отношенията си с хората, и по-специално с жените, се разхождаше в парка. Беше в добро настроение — нещо необичайно за него напоследък, тъй като преди няколко месеца се беше разделил с приятелката си и оттогава беше доста тъжен. Вниманието му привлече младо момиче с дълга тъмнокестенява коса, което седеше на една пейка и работеше с портативния си компютър. Тя беше толкова хубава, че той направи нещо, на което при нормални обстоятества едва ли би се осмелил — спря се пред нея и учтиво попита:

— Ще ви преча ли, ако седна до вас?

Тя повдигна глава към него. Въпросително и с известно учудване към него гледаха най-хубавите синьо-зелени очи които някога беше виждал. Тя махна с ръка към пейката и продължи да чете. Той седна и естествено погледна към екрана на компютъра. Тя четеше някаква медицинска статия и то удивително бързо — не повече от 10 секунди на страница. След няколко минути (през които той мълчаливо и се любуваше с периферното си зрение) компютърът очевидно блокира. Това му даде чудесен повод да прояви способностите си.

— Имате ли нужда от помощ? Аз съм компютърен специалист.

Синьо-зелените очи отново го изгледаха учудено и след това се появи очарователна усмивка:

— Нямам нищо против. Само, моля ви, не променяйте нищо — компютъра е на баща ми.

Имаше странен, но чаровен акцент. Майкъл престартира компютъра. Направи му впечатление, че Windows се зарежда доста по-бавно, отколкото би трябвало за машина от този клас.

— Възможно е да имате вирус. Във всеки случай нещо не е в ред — компютъра работи прекалено бавно.

За трети път го изгледаха учудено:

— Доколкото знам, вирусите нападат само органична материя?

— Това е компютърен вирус — програма, която прави бели. Ако нямате нищо против, мога веднага да проверя дали има вирус — аз живея на пет минути оттук.

— Да, защо не.