«Тайнственият козел»

Старши сержантът се скри зад боядисаната в кафяво врата. С уморено движение старши лейтенантът седна на стола в стил бидермайер.

— Господин Биро, значи вие поставихте покривката? След като козелът се отдалечи ли? Да чуем бабините деветини!

— Но, моля ви!

— Вие употребихте този израз преди малко, господин Биро. Разбира се, имате право, вие изобщо не сте се съмнявали. Не се нервирайте, моля ви, а отговаряйте!

— Доколкото си спомням, аз я поставих обратно. Това важно ли е? Обичам реда… Важно ли е това? — Следователят не отговори. — Там, там си удари главата — продължи Биро, показвайки с несигурни движения към шевната машина. — Според бързата помощ — спукване на черепната кост.

— Значи, възможно е занапред изобщо да не дойде в съзнание. Възможно ли е, господин Биро? Нали е възможно?

Седнал, Биро раздвижи чехлите на краката си. Наведе се напред.

— Може, аз не съм лекар. Аз…

— Но не сте луд, нали така казахте? Ами тогава, ако обичате, разкажете всичко поред така, както се случи, така, както вие го видяхте, това, което сте видели.

— Както се случи? Което видях? Не зная как е станало — мърмореше снабдителят. — Бих могъл да ви кажа това, което видях и чух… Заповядайте, запалете! Как беше? Аха! До четири работих. Да беше към четири и половина, когато се върнах в къщи. Според обичая си госпожица Гатц почиваше в този фотьойл и слушаше радио. Увертюра към „Роземунд“.

— Вие музикант ли сте?

— Любител съм. Обичам музиката, доставя ми естетическа наслада. Много добре се разбираме с Луизика. Разбира се, от гледна точка на музиката, въпреки че повече уважавам Моцарт от Шуберт, затова понякога поспорваме.

— Продължете, ако обичате. Стигнахме до „Роземунд“…

— Да, значи, слушаше радиото. Имаше навика да обядва в гостилничката на ъгъла, след това винаги сядаше тук, понякога чак до сутринта. Уморяваше я ходенето, изкачването на стълбите. Сами виждате, нямаме асансьор… Когато се прибирам в къщи, винаги се отбивам при нея да си поговорим малко, след това я оставям сама.

— И днес ли така стана?

— Да.

— За вашата стая имате и отделен вход, нали?

— Да, но тази врата е отворена до вечерта. Наистина, в добри отношения сме помежду си, пък и брат й понякога я вика на телефона и аз нямам нищо против, когато тя ми ползува телефона.

Сокач кимаше с глава.