«Негово Величество кралят»

— Ъхъ, И Чимо спи и на крака и на легло, и тази розова книжка и хляба, щото ще съм гладен цяла нощ и това е то, Мис Байдъмс. А сега ми дай целувка и си лягам! Така! Пазете тишина! Розовата книжка се пързаля под възглавницата, хлябът се троши! Мис Байдъмс! Мис Байдъмс! Толкова ми е неуютно! Ела ме завий!

Негово Височество Кралят се приготвяше за сън и горката търпелива Мис Байдъмс, която скромно се беше представила като „млада, европейка, привикнала към грижите за малки деца“ трябваше да търпи кралските му капризи. Заспиването беше винаги ужасно дълъг процес, защото Негово Величество имаше навика да забравя за какво са го помолили многото му приятели, от сина на графа до дъщерята на пълномощника и най-сетне Малкият Бог трябваше да се мъчи над всичките малки моления, при цялото ми уважение, поне пет пъти нощем. Негово Величество Кралят вярваше в ефикасността на молитвите, толкова предано, колкото вярваше и на шпаньола си Чимо или на Мис Байдъмс, която го предпазваше от жаждата с „пълна чаша, истинска такава“ от най-горният рафт на шкафа в детската стая.

Неговите пълномощия стигаха до вратата на детската. Отвъд господството на царството на баща му и майка му, две ужасни персони, които никога нямаха време за губене с Негово Величество. Гласът му се снижаваше, като излизаше през прага на владенията си, движенията му се сковаваха, душата му се изпълваше със страхопочитание пред мрачния мъж, живеещ в гълъбовата къща, пред най-очарователните парчета от червената лента и пред прекрасната жена, която винаги слизаше или се качваше в голямата каляска.

От една страна беше прикован от тайните на детската стая, от друга на стаята на Мемсахиб, където се простираха, с мили, слънчеви завеси, веещи се от вятъра и почти скритият плот на тоалетната масичка разкриваше разнообразни гребени, бродирани тоалетни чантички и четки за коса.

Нямаше място за Негово Величество нито в официалните зали, нито в балните. Беше открил това преди много много години, преди Чимо да дойде у тях, дори преди Мис Байдъмс, която непрестанно висеше над старите си оръфани писма, изглежда, най-ценното и на земята. И така, Негово Величество Кралят мъдро вярваше в собствените си територии, които само той самия и Мис Байдъмс, владееха.