«Мнимата дукеса»

Рамбуйе, 1666 г.

— Това друсане ме съсипа! Не можете ли да кажете най-сетне още колко път има до Поншартрен?

— Но откъде мога да зная аз, скъпа! Кочияшът каза, че някъде привечер…

— Мръкна се, а още се люшкаме из тази гора. Дървета, накъдето погледнеш, само дървета! Прилошава ми от тях! Та направете нещо, Еркюл! Накарайте кочияша да кара по-бързо!

Виолен дьо Сен Хеде прехапа устни, вперила очи в някаква незабележима цепнатина в тапицерията на раздрънканата карета. Именно подскачането и люшкането на тази карета бе причина за нервните изблици на изтънчената мадам дьо Рамортен. Достопочтената дама, вечно мърморещата съпруга на господин Еркюл дьо Рамортен — не някой случаен човек, а събирач на данъци за Негово величество, всеблагия крал Людовик Френски — приемаше цялото това пътуване като издевателство върху самата нея. Докато си бе у дома в Авранш, чудесата на столичния град, на кралския двор, й изглеждаха толкова привлекателни! Ала това безкрайно пътуване, мръсните страноприемници и триж по-лошите пътища заличиха всичко и от възторзите на госпожата не остана и помен.

Виолен, която й бе постоянно под ръка — някаква смесица от компаньонка, лична прислужница и безплатна робиня, трябваше да понася безропотно не само непрекъснатото мърморене на госпожата, но и да стане жертва на нейните истерични вече капризи. Всъщност маститата фигура на мадам дьо Рамортен, цялата тапицирана в значителен слой сланина, надали страдаше толкова много от ямите по пътя, колкото крехката, тъничка като дете девойка, облечена в проста вълнена рокля, цялата изкърпена.

— Солите ми, мадмоазел! — изплака жално дамата и Виолен безмълвно измъкна изрисувания флакон от кошницата до себе си. Госпожата отвори шишето и го заразмахва отчаяно под носа си. Разнесе се пронизваща миризма на камфор, мента и някакви други, не по-малко силни съставки.

— Това пътуване е истински кошмар! Ще благоволите ли поне да ми кажете, Еркюл, защо мосю Колбер настоява да му се явите лично? Достатъчно би било просто да изпратите някого.