«Бък големият»

Когато слънцето се наклони на залез, по прашния път плъпнаха тълпи от хора, които нищичко в белия широк свят не можеше да разтревожи. Беше събота вечер, въздухът се захлади, а това стигаше да направи щастливи сумата хора. В прахоляка на пътя тътреха копита и няколко дърти мулета с угрижени муцуни, но те имаха право да изглеждат тъй, защото цяла седмица здравата се бяха трудили да мъкнат трупи на тресавището, часът за вечеря бе дошъл и отминал, а те все още се намираха далече, далече от дома.

За негрите бе дошъл най-приятният момент от цялата година — поради горещините белите много-много не се мяркаха навън и негрите можеха да се разхождат по големия път колкото им душа иска. Жени и момичета, до една натъкмени с бели колосани рокли и пъстри свилени панделки на косите, вървяха редом с пременените в празнични костюми мъже.

По едно време някъде надолу по пътя залая ловджийско куче — дереше се като смахнато, без глас щеше да осъмне. Колкото и да се взираше натам, човек нищо не би забелязал, защото луната още не беше изгряла. Момчетата застанаха насред пътя и се ослушаха. Старият пес продължаваше да лае. Момчетата не си продумаха, но много добре знаеха, че никой стар пес не би си направил труда да се надигне по туй време и да лае току-тъй, ако не е надушил нещо.

— Пази се, черна кожо — провикна се негърчето с жълтата шапка. — Дръпни се, не дишай, че няма да усетиш как ще ти се случи нещо.

— Какви ги дрънкаш бе? — попита го Джимсън.

— Погледнах назад — рече Мозес — и видях нещо, от което и на тебе ще ти изскочат очите.

— Какво си видял, хлапако? — полита Джимсън и се разтрепери като калинка — нещо страшно ли видя?

— Видях Бък Големият — каза Мозес с изтънял и отслабнал глас — и не веднъж го видях, а дваж, защото се озърнах още един път, не бях сигурен дали не съм се припознал.

Негърчетата кривнаха по пътя в канавката и се укриха в гъсталака. Приклекнаха там и се ослушаха. Някъде по пътя хората се смееха, пееха, разговаряха високо. Старият ловджийски пес лаеше ли лаеше, сякаш няма намерение никога да млъкне.

— Защо му е на Бък Големият да изкарва акъла на хората? — продума Джимсън. — Грехота е.

— Той съвсем не иска да ги плаши — прекъсна го Мозес. — Хората без да щат се разтреперват, когато Бък се появи, това е. Бък не е виновен. Като детенце е добър.

— Тогаз, като няма от какво да се страхуваш, защо си клекнал в храстите?