«Предговор (към сборника „Черна вечер“)»

Когато препрочитах разказите в този сборник, не бях подготвен за пороя от спомени, които те извикаха в мен. Внезапно си припомних обстоятелствата, при които бях написал всяка от историите — къде живеех, какво чувствах, какво ме бе подтикнало да съчиня дадения разказ. Тези вълнуващи спомени се простираха тридесет години назад и все пак ми се струваше, че съм завършил Държавния университет в Пенсилвания едва преди седмица.

Годината беше 1967. Бях на двадесет и четири, предстоеше ми да защитя магистърска степен, после възнамерявах да стана доктор по философия, но не можех да се освободя от натрапчивата идея, която ме преследваше още от гимназията — да стана писател. Във Факултета по английска филология на Пенсилванския университет неотдавна беше назначен известният автор на научна фантастика Филип Клас (познат на читателите под псевдонима Уилям Тен), за да води курса по белетристика. Той беше първият професионален писател, който срещах, и с присъщото на младежта невинно нахалство аз го попитах дали е съгласен да ми дава частни уроци. Господин Клас ми отговори учтиво, че графикът му вече е запълнен, но ако искам да бъда негов студент, мога да се запиша в курса, който води. Аз му заявих, че според мен дискусиите на четири очи ще ми бъдат от по-голяма полза. Той отвърна, че несъмнено всеки студент би спечелил повече от такова обучение, но за съжаление не разполага с достатъчно време да се занимава с всеки от нас поотделно. После, понеже усети, че ще продължа да настоявам, писателят добави, че ако всяка седмица му давам по един мой нов разказ, може да размисли.

— В продължение на колко седмици? — поисках да знам аз.

– Колкото е необходимо — отговори той.

Явно Клас се опитваше да ме обезсърчи. По един разказ седмично, в добавка към значителното количество курсов материал, щеше да бъде непосилен труд за мен. Изглежда си мислеше, че скоро ще се изморя и ще се откажа. Освен това, дори да му предавах по един разказ седмично (в продължение на бог знае колко седмици), пак нямаше гаранция, че ще ме вземе за свой ученик. Клас беше обещал само да преразгледа молбата ми.