«Самотен ден»

От една седмица над Мейн пълзяха влажни летни мъгли, идваха от юг, от брега; ниско увиснали като нечисти изпарения, зад околността се простираха сиви облачни дрипи, които смазваха хълмовете и ги превръщаха в равни поляни, а планините, обвити в дъждовни тъмни облаци, се губеха от погледа някъде на север, към Канада. Вчера мъглата се понадигна, откри покрива на къщата, показаха се дори върховете на брястовете; но днес, неделя, въздухът тъй се навлажни, че в пролуките на щорите сякаш се опънаха стъкла от мътна вода.

Кетрин изтича през мократа трева на градината и влезе. Тихо открехна кухненската врата и бавно я затвори зад гърба си.

Старата замахна с тежкия връх на патерицата и я изруга.

Момичето отскочи и се намери в другия край на кухнята.

От летните мъгли всичко бе подгизнало. В прашната паяжина над печката блестяха капки, а от време на време по единия крак на масата се стичаше тънка струя вода.

— Върви да ми набереш къпини! — изкрещя тя. — Чуваш ли? — заповяда старата. — Върви за къпини! — изкрещя тя. — Чуваш ли? Проклета змио! Да ми донесеш едно ведро къпини, че като дигна тая патерица, на място ще останеш!

— Добре — изхълца Кетрин, — отивам.

— Не виждам да тичаш. Врата ти прекършвам, ако не тръгнеш веднага!

Кетрин пое ведрото за къпини от масата и се завтече навън, преди старата да е посегнала повторно. Хукна към пасището, мократа мъгла се впи в косите й, а по мокрите й страни капеха сълзи. Къпиновите храсталаци растяха отвъд реката, оттатък ливадите, дето водеха овцете на паша. А зад храсталаците, протегнало се на север и на юг, минаваше щатското шосе.

Почна да бере колкото може по-пъргаво. Знаеше, че старата ще я чака на кухненския праг да я удари с патерицата, дето не се е върнала по-бързо. Помъчи се да къса росните къпини още по-чевръсто, но не успя.