Осъмваме в Лион. Мокра дрезгавина притиска обширния перон на Лион Пераш. В бюфета светят ярки глобуси, дами в кожени палта и мъже с пътни каскети присядат за минута да закусят, гарсоните разнасят горещо ароматично кафе. Във въздуха се носи специфичният мирис на голяма гара и мразовитият дъх на зимно утро.
Ала колкото се спускаме надолу, толкова всичко наоколо се променя. Вълшебно преображение се извършва пред очите ни. Мъглата се вдига, сгъстена в бели перести облаци, земята е влажна, на места суха, с нежна зелена трева. И когато отминаваме Валанс, слънцето се смее от едно избистрено синьо небе. Тъмните северни дни остават назад, като тежък сън, и Прованс ни посреща със своята широка прегръдка.
Равнината се разгъва — вълниста и сивозеленикава, е ниски маслинови гори. Стари, бели градчета се редят край линията — Оранж, Авиньон, Арл. Мяркат се слънчеви площади с евкалиптуси, сивочерни папски замъци, влакът фучи край портокалови градини и спира най-после на брега, дето дреме, сладко изтегната, южната хубавица Марсилия.
Оттук започва Лазурният бряг, брегът на синьото море, което ни съпровожда вдясно, като радостна усмивка. Оттук нататък е брегът на палмите, на пиниите, на портокалите, на цветята, обезумели от багри и мирис. Брегът на щастливите в тоя свят…
Комментарии к книге «Лазурният бряг», Константин Константинов
Всего 0 комментариев