«Смъртта на Марко Кралевити»

ГЛАСЪТ НА КАМБАНАТА се носеше в почти нетърпимо синьото небе. Той като да кънтеше с удвоена сила и звънкост тук, като да прогласяше на всички из тези земи, току до владенията на неверниците, че звънарите са християни, християнин е и умрелият, когото ще спущат в гроба. Но долу, в белия град с тесните дворчета и наклякали в сянката мъже, звънът долиташе примесен с крясъци и подвиквалия, с овче блеене, конско цвилене и магарешки рев, навремени с воя и молитвите на оплаквачките за упокой на отлетялата душа, а и с кикота на лудия, нехаещ за общата жал. На бакърджийската чаршия боят на чуковете съвсем го заглушаваше. Старият Стеван довършваше със ситни отсечени удари шийката на един ибрик, когато зеблото пред входа се повдигна. Приятелят му Андрея влезе свойски и скръсти крака върху едно чердже.

— Научи ли, че Марко умря? От там ида — рече той.

— Казаха ми хората — отвърна старецът, без да остави чукчето. — Гледам, че те сърби езикът, затова разправяй.

— Имам един мой човек в Марковата готварница. Вика ме в празничен ден да прислугвам, човек все се облажава по малко.

— Днес не е празничен ден — каза старецът, като прокарваше длан по медния чучур.

— Не е, но у Маркови и в делник добре хранят, че и в гладно време. Много народ сяда всякога на трапезата и първо сакатите старци от Косово — на тях все големият бой им е в устата. Но и те от година на година намаляват, дори всеки месец. Днес Марко бе канил и тежки търговци, стареи, селски кметове от планините, дето една бара в клисурата ги дели от турците и стрелите прехвърчат над нея, а секне ли водата, в коритото потича кръв. Заради набега се бяха събрали, нали и тази година се канят да грабят жребчета и добитък от турчина. Ние принасяхме широки тави, много тежки и хлъзгави от лойта. Марко яде и пи за десетима и повече приказва, отколкото яде, повече се смя и удря с юмрук, отколкото пи. Мине не мине, и се хващаше да разтървава двоица, отнапред счепкани за плячката.