«На върха»

Помниш ли неизразимата прелест на оная далечна нощ?

Бавно възлязохме по стъпалата на метрото и пред очите ни блеснаха моравите глобуси на широката улица. Бяхме в старинното царство на веселието и младостта, в сърцето на оня известен кът, увенчан от вековете с толкова романтични радости. Отечеството на Мими Пенсон и Рудолф, на Шаноар и Мулен Руж, на широките кадифени панталони и поднебните мансарди. Часът бе късен сега: безкрайните редици кръгли масички лъщяха празни по тротоарите; циганските оркестри угасваха един по един; малките кина изстрелваха последни огнени залпове към черното небе. Навремени по желязната скеля профучаваха окъснелите електрически влакове и с глух тътен потъваха в мрачната паст на земята.

Ние вървяхме по широкия булевард, загубени и чужди в пъстрата тълпа на нощния живот. После прекосихме малката улица „Севест“ и изведнъж потънахме в глухата страна на мълчанието и съня. Тук нашите стъпки се отекваха за пръв път. Тук нямаше движение, шум и блясък. Тук спеше дълбока неподвижност, край която не минаваше никакво време. Тук зеленикавият зрак на газовите рогчета мяташе мъртвешки саван върху вековните здания и гасеше всеки звук, долетял от живота. И озъбените ъгли с фенери по стените, тежките портали на черните домове и затворените капаци по всички етажи възкресяваха зловещите някогашни илюстрации из „Клетниците“ и „Парижките потайности“.

Не зная каква неспокойна тръпка изпълваше пролетната нощ. Не зная какво мислехме — и мислехме ли изобщо. Но една изострена чувствителност изпъваше всеки нерв, всяка пора на телата ни и най-нежното досягане разлюляваше звънтящи вълни в нашите сърца. И още някакво чувство на близко обещание, на радостна увереност в нещо, което ни чака — голямо и значително. Сякаш в тоя многолюден въртоп ние не бяхме две пясъчни зрънца, загубени и чужди.

Ти се бе прислонила до мене, мълчалива и трепетна, като безпомощно птиче, а зад тебе невидимо се носеше тъмното було на редица мъртви години. Но тая земя и тоя град бяха огненият копнеж на нашата младост и сега нещо издълбоко и смътно се пробуждаше в твоето повехнало сърце. През тънката дреха аз усещах тревожните удари на кръвта, а нежните ноздри жадно смучеха гъстата и топла влага на априлската нощ.