«Глобална комуникация»

Майката пред нея спокойно се разтоварваше продуктите върху магнитната лента. Тя нямаше откъде да знае, че Бистра е изпила седем кафета, от които ужасно й се пишка. Цялото омазано, детенцето хапваше шоколад, седнало на пазарската количка. А Бистра висеше на опашката само за един хляб. Очакваше шефката да се върне от командировка всеки момент, а дойдеше ли си, кой знае колко щяха да откарат. Във всеки случай до след като затворят магазините. Щяха да идват и клиенти, да товарят от склада, а по закона на всемирната гадост в радиус от две автобусни спирки от офиса хляб можеше да се купи само в тази лъскав хипермаркет.

Вдиша и издиша дълбоко, пристъпи от крак на крак, пак пое дъх. Момченцето в количката я посочи с пръст и се засмя. Лесно му е на него. То си е с памперс. А ние, без памперсите? Няма да се давам, я, каза си Бистра, и геройски си изчака реда.

В тоалетната за щастие имаше свободна кабинка. Какво удоволствие! Тъкмо се убеди, че душата на човека е някъде около пикочния мехур, и телефонът й звънна. Сто на сто шефката си беше дошла. За двеста лева на месец ще й извади душата. Телефонът й трябва да беше някъде на дъното на чантата й — под портмонето, под несесерчето с гримовете, ключовете, документите… Не можеше да го намери, а й се налагаше да стиска и торбичката с хляба. Изсипа всичко на пода. Несесерчето не беше затворено, червилото й се плъзна под вратата и се изгуби сред розовото великолепие на тоалетната. Нещо изхрущя и силно замириса на парфюм. Телефонът се приземи върху нещата й и настойчиво я погледна със зелената си лампичка. Отвън в предверието някой пусна сешоара, но телефонът надвика шума му. С всяко следващо позвъняване звукът ставаше все по-нахален.

— Да! — каза делово в слушалката.

— На работа ли си?

Шефката нещо беше предразняла.

— Естествено, че съм на работа.

— Като ми каза, че си се развела, се зарадвах.

— Какво?

Сешоарът млъкна. Миризмата на парфюм стана непоносима, задушаваща. Беше се развела преди две години. Май не беше шефката.

— Камен се обажда.