«Синият период на де Домие-Смит»

Ако в това има и най-малък смисъл — а то май няма, — бих бил склонен да посветя този непретенциозен разказ, особено ако на места излезе поне малко грубоват, на паметта на моя покоен побащим, големия грубиян Робърт Агаджанян. Боби, както го наричаха всички, дори и аз, почина през 1947 година от тромбоза, може би със съжаление, но без да се оплаква от каквото и да било. Той беше безразсъден, изключително обаятелен и щедър човек. (След като години наред му отказваха тези достойни за един авантюрист епитети, считам, че сега е въпрос на живот и смърт да му отдам дължимото.)

Майка ми и баща ми се разведоха през зимата на 1928 година — тогава аз бях осемгодишен, — а в края на пролетта мама се ожени за Боби Агаджанян. След една година по време на голямата финансова криза на Уолстрийт Боби загуби всичко, което той и мама имаха, с изключение, очевидно, на своята магическа пръчка. Във всеки случай буквално за двайсет и четири часа Боби се превърна от безработен борсов посредник и обеднял бонвиван в енергичен, макар и малко неопитен, агент-оценител в Обединението на собствениците на галерии за американска живопис и музеи на изящни изкуства. Няколко седмици по-късно, в началото на 1930 година, нашата доста разнородна тройка се премести от Ню Йорк в Париж, където Боби щеше да намери по-добро приложение на своята нова професия. Тогава бях само на десет години — равнодушен, ако не и напълно безразличен към всичко — и доколкото си спомням, тази голяма промяна не ми се отрази болезнено. Но връщането — връщането в Ню Йорк след девет години, три месеца подир смъртта на мама — ме смаза, и то страшно.