«По суша и море»

Не е особено лесно и забавно да пише човек спомените си, когато вече лъчите на надеждата угасват, когато вече нищо не може да иска от живота и когато се чувствува уморен от извършената работа и понесените борби.

Все пак за мен това е необходимост и дълг и аз не бягам от него, защото искам моите синове и тези, които ме опознаха и обикнаха от книгите ми, да извлекат от неподправения разказ на чудния ми авантюристичен живот оная поука и твърда воля за борба, оная жажда за приключения и слава, които бих искал да видя в душата на всеки младеж. Ето защо моите спомени ще бъдат венецът на цялото ми дело — негов синтез и епилог.

Пиша тези редове през една мрачна януарска утрин, когато небето и всичко наоколо ми потъва в синкава студенина. Но постоянството ми да изведа докрай този особен вид морално завещание не ще ме напусне, поне така се надявам.

Казват, че някои прочути автори на авантюристични романи по ирония на съдбата, може би не толкова странна, колкото изглежда, са водили напълно заседнал живот. Жул Верн например според някои не е пътувал по-далеч от околностите на… родното си градче, където бил кмет.

Напротив, аз винаги съм извличал същината на моите книги повече от личния си опит, отколкото от библиотеките.

Стана нужно да смеля, така да се каже, авантюристичното си безумие, което още ме владееше и което управляваше перото ми. И така в романното развитие на събития, в които наистина бях участвувал, аз намерих удовлетворение за принудителната ми заседналост. Като не можех вече да прекосявам моретата и континентите, нахвърлях по земния глобус моите герои и героини. И после писах, писах, писах, докато писането ми се превърна в занаят, дори — болезнен занаят.

Ето ме днес — след толкова борби, след като написах цяла купчина книги и обогатих поне двама издатели, — ето ме изправен пред суровия и неумолим живот.