«Есенна земя»

Той седеше в люлеещия се стол на верандата, а разхлабената дъска в пода скърцаше ли, скърцаше. От другата страна на улицата беловласата жена режеше букет хризантеми в нескончаемата есен. Докъдето поглед стигаше — през древните къщи, та чак до далечните гори и ливади, се синееше яркото небе на сиромашкото лято. Селцето се гушеше, притихнало, както често става, със старците — беше по-скоро място, подходящо за някой заспал мечтател, отколкото за живо и енергично същество. Имаше още цял час до появата на другия немощен старец — съседът му, който щеше да застане на буренясалата пътечка и да зачука по плочките, опипвайки пътя си със своя бастун. А гълчавата от децата, които играеха някъде в далечината, нямаше да се появи преди мръкване, ако изобщо ги чуеше дори тогава. Понякога съвсем не ги чуваше.

Дали да не вземе някоя книга? Ала не му се четеше. Можеше да отиде в задния двор, още веднъж да прекопае градината и да раздроби буците пръст с греблото, за да превърне почвата в по-фина постеля, която да приеме готовите за сеитба семена… ако изобщо щеше да има сеитба. Идеята да се подготвят лехи за пролетта, която никога не идваше, бе твърде обезкуражаваща. По-рано, много, много по-рано, още преди да научи за есента и пролетта, той бе споменал нещо за градински семена пред Млекаря, който се бе смутил извънредно много.

Той бе извървял вълшебното разстояние и бе загърбил цял свят от горчивина. В началото, когато дойде тук, бе напълно доволен нищо да не прави, да бъде най-големият сред безделниците и да не чувства угризения или срам от това, че абсолютно нищо не върши, или от факта, че бе толкова близо до пълното безделие, колкото изобщо бе възможно за човека. Беше тръгнал по есенната улица сред златистата светлина и покой и първият човек, когото видя, беше старицата от другата страна на улицата. Тя стоеше при портата на дървената си ограда, така, сякаш знаеше, че той пристига и му каза: „Ти си нов сред нас. В наши дни вече не идват много тук. Къщата ти е отсреща. Зная, че ще бъдем добри съседи с тебе.“ Той бе посегнал да свали шапката си за поздрав, забравяйки, че всъщност е без шапка. „Казвам се Нелсън Ренд“, рече й той. „Инженер съм. Ще се постарая да бъда добър съсед.“ Стори му се, че старицата обикновено е по-висока и по-изправена, но сега, както бе съсухрена и приведена, тя сякаш обладаваше някакъв успокояващ душата финес.