«Из „Проза за Трансибирския експрес и малката французойка Жана“»

[…] Отдън сърцето ми сълзи, сълзи извират, помисля ли, Любов, за моята любима; дете е още тя, каквато я открих — неопетнена, бледа — в някакъв бордей. Дете е още тя — щастлива, тъжна, руса, и нито се усмихва, ни някога ридае, но в погледа й трепка — склониш ли се да пиеш — сребриста лилия: о, цвете на поета! Тъй сладка и безгласна, без упрек тих в очите, трепери като лист щом вие приближите, но върна ли се аз, отдето и да ида, пристъпва тя, притваря очи и пак пристъпва. Любима ми е тя, а другите жени са само златни рокли и огнени вълни от телеса огромни; не, моята любима е бедна, свита, гола, безплътна е почти. Тя е невинно цвете, премръзнала, самотна сребриста лилия: о, цвете на поета, листата й животът отрано осланил е, сълзите ми напират, щом сетя се за нея. […] И тая нощ е като хилядите други нощи,                                                 когато влакът плъзга се из тъмнината — навън валят комети! — и пак жената и мъжът — почти невръстни още —                                                                 забрава търсят в любовта. […] „Кажи ми, Блез, далече ли сме от Монмартър?“ Сърцето ми се къса, ах, сърцето ми се къса, ела при мен,                                                                                 ще ти разкажа нещо, ела в леглото ми, ела в сърцето ми, ще ти разкажа нещо… Ела! Ела! На остров Фиджи царства вечна пролет и леност и любовта опива двойките сред буйните треви                 и пламенният сифилис под палмите бананови се скита. Ела да тръгнем из изгубените острови на Пасифика — Маркизки острови им викат, Феникс, Борнео, Ява, а Целебес подобен е на котка. Не можем да отидем днес В Япония! Ела да идем в Мексико! Сега цъфтят магнолиите по Високите плата. Лианите са буйните коси на слънцето. Ще кажеш — четки и палитра на художник, там багрите са оглушителни като сияйни гонгове, Русо живял е там и там е ослепил живота си. Това е дивната страна на птиците, на райски птици и на птици-лири, тукани, присмехулници, колибри, виещи гнезда в сърцата на черни лилии. Ела! И ще се любим сред величествените руини на ацтекски храм. Ще бъдеш моя идол ти, нашарен малко по детински идол, грозноват, но странен                                                                                 и неповторим. Ела, ела! Ако пък искаш, можем и с аероплан да прелетим страната                                                                                 с хилядите езера. Там нощите са безконечно дълги и пещерният наш прадядо ще изпадне в ужас, чуе ли мотора Ще кацнем и аз ще построя хангар за моя самолет от вкаменени кости                                                                                 на мамути и първобитното огнище ще топли нашата любов злочеста край самовар И ще се любим като тежи буржоа и на самия полюс. Ела! О, Жаничка, Жанет, Нинет, ни-ни, ни-на-ни-на, Мими, ми-миличка, мо-моя кукличка, мо-мое морковче, мърморковче, козичка моя кротка, кокотка, котка, кокошчица, пера В Перу ли прала, коко, ку-ку! Заспа. Тя спи.

Информация за текста

© Блез Сандрар

© 2004 Кирил Кадийски, превод от френски

Blaise Cendrars

Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2010

Издание:

Антология на френската любовна лирика

Подбор и превод от френски: Кирил Кадийски

Издателство „Нов Златорог“, 2004

ISBN: 9544921923

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2010-01-20 13:00:00

Оглавление

.