Един чудноват човек, нито селянин, нито гражданин, дрипав, окъсан, идеше към Енювото кафене и самси Еню, седнал отпред кафенето на сянка, не можеше да го познае кой е. Посред лято в тая страшна жега, тоя човек беше навлякъл дълго зимно палто, като попско расо, на главата му беше нахлузено смачкано бомбе, а краката му бяха обути с цървули. Но най-често очите на Еня се връщаха върху палтото на непознатия: едно време то ще е било синьо, ще е било от един плат, но сега нищо не личеше — оръфано, разнищено, навред надупчено, навред кърпено. И между безбройните разноцветни кръпки най-много се хвърляха в очи две-три много големи, взети сякаш от чувал или от най-проста аба и лепнати, както доде, с едър шев и избелели конци.
Човекът доде на две-три крачки и се спря. Той разбра, че Енюне може да го позна, и малко обиден, с подигнати вежди, леко усмихнат, остави се да го геда Еню и зачака. Той бее мршав, дребен човек, изгубен в окърпеното палто като в пашкул. Лицето му беше сухо, черно с рядка черна брада, очите му, като у пияниците или у хоа, които не са си доспали, бяха влажни и замъглени. Еню продължаваше да го гледа втрещено, непознатия се усмихваше повече.
— А бре, Серафиме, ти ли си? — извика най-после Еню. — Ух, да те убий здраве, да те уби! Не моа да те позная бре…
— Аз съм, бай Еньо, аз. Натурален като жив, тъй да се каже… — аз пък рекох, че е таласъм. Помислих, че плашилото от даскал Тодоровата бахча иде насам. Да те вземе мътната, да те вземе. Мисли си: какъв ще е тоз изпаднал германец!
Серафим се засмя тихо, беззвъчно, като поклащаше гава, той подпря на пейката тоягата си, сне и чувалчето, което носеше на рамто си. Всяка година, а понякога през година и през две, той се явяваше по тия места на Гергьовден или по Димитровден, когато слугите менят господарите си. Той беше от града, но търсеше работа по селата. Можеше да работи само лека, маловажна работа: на някоя мелница се приставяше да храни свинете, да чисти обора на някой хан, или пък пасеше един-два добитъка.
Де беше туй лято? — попита го Еню. — Рано си напуснал, щъркелите още не са си отишли. Де беше?
— В Белица бях туй ято, наедна керемидарница. Има един Панайот там, кермекчия, при нег бях. Керемидите му пазех.
Той говореше ниско, као че се боеше да не го чуе някой, с разшиени и учудени очи, а после изведнъж се засмиваше и между посинелите му устни светваха зъбите му.
Комментарии к книге «Серафим», Йордан Йовков
Всего 0 комментариев